Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а за последно тръгнахме към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор. Днес през Дурмитор ще минем към Жабляк, Черното езеро към каньона на река Тара
Приятно четене:
част пета
Снегът се появява навсякъде около нас – на отделни, твърди, степани кристални преспи. Изключителността на мястото е именно в съчетанието – зелената мекота на поляните, цъфналите на туфи лилави и жълти цветя, преспите сняг и сивкавата, сякаш надрана от гигантски нокти скала. Няма такова място…
Впечатлението ми се допълва и от ефекта, с който слънцето ни изненадва –огрените поляни и двуострият връх в далечната сянка.
Съвсем изумена оставам от двете деца на колело и с широкополи, кокетни шапки край пътя… Чудесата на Дурмитор не стихват…
Времето постепенно се смрачава. Започва да вали. Непосредствено преди този красив високопланински курорт, попадаме на бунгала (новопостроени) със забавното име „Катун”.
Ники пита за цената – удовлетворява ни. Момчетата също са съгласни да останем. Прекарваме една неповторима вечер хапвайки местни специалитети в компанията на австрийски моторист. Катун се оказва лятна ферма, където през топлия сезон се отглеждат домашни животни, в конкретния случай – крави. Всичко на масата е произведено тук – прошуто, сирене, солен каймак, баница, хляб, салати от маруля и червено цвекло.
Разговаряме с чужденеца, доколкото е възможно, „газдата” (стопанинът) си бъбре с нас, опрял големичкия си корем на отсрещната пейка. Намираме се в „заведението” към фермата – място самобитно и екзотично, с грубо одялани пейки, застлани с ръчно тъкани постелки, бар – от камък и лакирано дърво, сякаш направен от начинаещ дърводелец.
Толкова е натурално, обикновено и първично… като докосване до живия живот, до природата, до пулса на нормалното човешко ежедневие…
После спим в миришещо на дърво бунгало с весели сини чаршафи и преносима луминесцентна лампа.
Красиво, спокойно преживяване, докосване до местния бит. За нас тази вечер носи от вкуса на Черна гора, от мириса и цвета на непокорството й… А навън дъждът напоително продължава да вали.. Но – какво от това, имаме всичко, от което се нуждаем…
Ден шести
Жабляк, си е
Без модерно и масивно строителство, с гъсто разположени дървени къщички, една централна улица с множество разклонения и достатъчен брой обозначителни табели за местонахождението на различни забележителности.
За съжаление някои от тях са достижими само пеша, което ни лишава от възможността да ги посетим. Нашите „другари по оръжие” не са виждали
Пазя за него ярък спомен. Искам да се уверя, че не греша, както се и оказва. По същата асфалтова алея, със съответните закачки по пътя (Ники „кара” огромен чопър, всъщност яхва извития ствол на иглолистно дърво) стигаме до езерото.
Дълго се разхождаме по обиколна крайбрежна пътека. Присядам на пейка и обичайно – плъзгам се мислено по синьозелената повърхност и спирам до отражението на планинския връх във водата. Мисля за съвършенството на природата, за лекотата, с която създава най-гениалните си творения…
Брегът до водата е обрасъл със свежа яркозелена трева. Сетне рязко започва гъст иглолистен пояс, над чиито предел още по-контрастно надничат скалистите чела на планинските върхове, сурови и изсечени, диви и непристъпни. Езерото мирно се разлива между бреговете си, играе си с отраженията – едно природно огледало, събрало в рамката си и небе, и земя. Горите наоколо дремят непокътнати, човешкото присъствие е ненатрапчиво. Някак всички се съобразяват с едва доловимия дъх на безкрая.
На брега си почиват с обърнати нагоре дъна няколко лодки. Все пак намираме една на вода и Денислав се снима в нея. Ники я клати заплашително, а Бобан умира от смях, виждайки физиономията на неустрашимия гребец.
Това са моментите. На пълно откъсване, когато, слят с мига, си истински жив. Истински жив.
Следва
Този път минавам по Джурджев мост до противоположния му край. Известен с това, че е един от най-високите (или най-високият) автомобилни мостове в Европа. Поне така прочетох някъде. Наистина внушителен, сега гъмжи от туристи.
И аз – щракам ли, щракам, а реката се вие в подножието синя и недосегаема, на полянките дремят малки къщички. Гъсто обрасли склонове тръгват от самата река под лек наклон и създават известно усещане за мащабност. Бодящо високите каменни стени обаче напомнят, че това е все пак един от най-дълбоките каньони на планетата.
Очаквайте продължението
Автор: Петя Стефанова
Снимки: авторът
Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:
Западни Балкани - Общо
София не е точно световен град – не е град, който човек „трябва“ да посети в живота си, подобно на Виена, Париж или Ню Йорк. Но и София има своя чар и своите „магийки“. За една от тези магийки ще ни разкаже днес Жоро – това е съвсем скоро откритото за посещение подземие на черквата Света София в града. И тъй като и аз самия имах времето да го видя, мога да ви кажа с чиста съвест: това е великолепно място!
Приятно четене:
Най-интересното от един град се крие под повърхността му
За София това важи с пълна сила и тези дни имах шанса да се убедя с очите си. Разбира се, всички знаем за хилядолетната история на нашата столица и останките на древна Сердика, които продължават да се появяват на различни места в самия център на града. Освен това много от нас ежедневно минават покрай един от най-отличителните символи на столицата – византийския храм „Св. София“. Много по-малък е процентът на онези, които знаят какво се крие точно под нивото на църквата.
Всъщност „крие се“ не е най-точното определение. С изненада научих, че през май тази година е отворил
който показва в почти пълната си цялост едно скрито досега културно-историческо богатство на столицата – древния некропол на Сердика, където в продължение на над 2 века (от третата четвърт на II до третата четвърт на IV век са погребвани жителите на Константиновия град.
Храм „Света София“, улица „Париж 2, 1000 София, България
Каменни саркофази, различни по форма и мащаб в зависимост вероятно от обществения статут на покойника, са разположени на различни нива в истински лабиринт от стълби, коридори и прихлупени галерии, изкопани на ръка от археолозите.
Влизаме в музея по новички стълби, водещи към добре осветено предверие. Посреща ни младо момиче, което усмихнато обяснява от кога датира проучвателната работа по археологическия обект и внимателно ме поправя, когато се опитвам да налучкам в кои години тук се е трудил проф. Богдан Филов. На входа има картички и брошури, които за разлика от повечето родни музеи са произведени тази година, а не преди Десети.
Още с първите стъпки усещаш, че си попаднал в съвременен музей. В нишата отдясно се върти клипче от поредицата на Камен Воденичаров „Пет минути София“, което разказва за блясъка на древна Сердика. На метри от прожектора хипнотично е осветена огромен каменен саркофаг. Това е едва началото на изумителна разходка все по-дълбоко под земята и все по-назад в годините, когато на същото това място е било гробището на знатните византийци.
Разкритите гробници са десетки и всяка от тях е различна по форма – полусферични, цилиндрични, масивни и тежки правоъгълни саркофази; зидани гробници с малко прозорче, през което вероятно са вкарвали тялото на починалия…
Целият музей е организиран под формата на разходка нагоре-надолу покрай гробниците по остъклени пътеки и стъпала, с художествено осветление и множество информационни табели.
А какво по-логично от това за град с толкова древна история?! Просто вече толкова сме свикнали да виждаме демонстрации на тотално безхаберие, що се отнася до поддържането на исторически ценности, че подобен вид на музей изглежда сюрреалистично.
Без съмнение едно от най-интересните неща в подземната галерия са запазените древни мозайки. Към момента обаче оригиналите са в Археологическия музей и са заменени от пана с репродукции. Четох някъде, че предстои връщането им долу, което със сигурност ще привлече още посетители.
Завършваме разходката си във византийския некропол с истинско удовлетворение от неочакваната находка. Посещението на музея се превърна в добрата новина на деня – значи все пак е възможно дори и у нас! Малко оптимизъм и дано повече хора видят чудесата, над които ходим, без да подозираме за съществуването им.
Автор: Георги Грънчаров
Снимки: авторът
Други разкази свързани със София – на картата:
София
Пуснаха ли ви парното? Или сметките ви за ток, газ, дърва или въглища започнаха да стават осезаеми? Днес ще ви пропомним какво беше, преди да стане студено – Анжело ще ни води до Тасос (не че там не се отопляват, но ние някак не го вярваме 
Приятно четене:
част първа
Екскурзията до Тасос беше отлагана вече няколко пъти – или през Великденската ваканция сезонът още не е открит и на практика евтини нощувки не се предлагат, или се сещаме „от днес за утре“ и предложенията не влизат във финансовата рамка, или… Интересно, но във ViaMichelin, който ми е давал много ценни идеи при планирането на екскурзии в различни страни от Европа, няма почти никаква информация за Тасос. Ако смартфонът ви е с Android, братята румънци са се погрижили – безплатната програмка Thassos ви дава актуална информация за фериботи, хотели и т. н. (и с английски интерфейс).
От Стара Загора вариантите за пътуване са общо взето 2 – през ГКПП „Капитан Петко войвода“ или през Златоград. Колеги и приятели, минали през Златоград, бяха единодушни – втори път твърдо „нье!“. Макар и по-дълъг с около 130 км в едната посока, маршрутът ни минава по „царския път“. След откриването на Маказа нещата се променят, но трябваше да използваме почивните дни в началото на септември.
Отпътуваме от Стара Загора сутринта. През Свиленград към Керамоти. Пътят минава покрай гръцко-турската граница, през Орестиада, край Александрополис, Комотини и Ксанти. При Димотики имаше ремонт и ни отклониха през селата, докато се качим на магистралата. По нея рядко се срещат отбивки с тоалетна, няма нито една бензиностанция. Ако искате да зареждате, трябва да се отклоните до някое от прилежащите селища. За информация за трафика или при инцидент можете да ползвате тел. 1077.
Вдясно, по билото на планината, се виждат вятърни двигатели и соларни панели. Гърците, уж хитри хора, пък няма да си „посадят“ енергийните паркове край магистралата, на плодородната земя като у нас, а тръгнали по чукарите (както и испанците, и турците, и т.н.)… Глей им акъла, па им крой капа! По хълмчетата край пътя има много параклиси, а в мини-изпълнение – край самата мантинела. Поставят ги не само като почит към загиналите, но и като знак на благодарност за избегната катастрофа. Мини-параклисите се произвеждат фабрично, тъй като търсенето явно е голямо.
Между Комотини и Ксанти е първият пункт за плащане на магистралата. Цената за „нормален“ лек автомобил е 2.40 €. Докато във Франция (и др. страни) на влизане в платен участък се взима талон и се плаща на изхода според изминатото разстояние, гърците явно са възприели италианския подход – плащате за целия участък, дори ако ви се налага да излезете от магистралата 100 м след бариерата. Следващият пункт е някъде към Солун. На изход 32, на около 36 км от Кавала, слизаме по магистралата и се отправяме към летището на Кавала, по криворазбрана фалосометрия и в противовес на Скопие – наречено „Александър Велики“, и към Керамоти. Разстоянието е 20-25 км. Около обяд пристигнахме в
откъдето взехме ферибота към Тасос.
gps: 40º 51’ 27.18”, 24º 42’ 07.73”
Керамоти се намира в делтата на Места (Nestos), като цялата зона е обявена за природен резерват. Ако не можете да го разгледате, поне можете да нахраните летящите около порта и след фериботите чайки. Ние се бяхме запасили с два хляба, напоени с препържена мазнина. Ако имате късмет, птиците ще вземат залък от ръката ви в движение. Ако късметът ви е още по-голям, и пръстите ви ще бъдат на мястото си след това.
Чайките ви следват по целия път
Фериботната линия се поддържа от фирмите Thassos Ferries и Aneth Lines. На сайтовете им могат да се намерят графика на отпътуване на фериботите и цените. При гръцките фериботи се плаща за всичко поотделно – за колата, за пътниците, за велосипеди… Ориентировъчните цени са:
Възрастен: 3.00 €
Дете (5 – 10 години): 1.50 €
Кола (до 4,25 m): 16.00 €
Пътуването е около 30-40 минути.
е наречен на името на принц Тасос Финикиеца, първи владетел на вечнозеления остров, който търсел отвлечената си от Зевс сестра Европа. Баща му го изпратил със заръката да не се връща, ако не я намери. След неуспешното търсене принцът решил да се установи тук. Преди това островът се казвал Айрия (Остров на ветровете). По-късно гърци от остров Парос колониализират острова.
Европа и Зевс (Justus Lipsus, Брюксел)
Тасос е най-северният гръцки остров, част от Североегейските острови (заедно със Самотраки), който се намира на около 10 км от брега (5,8 м.м.). Площта му е около 380 км², а бреговата линия – около 110 км, от които 95 км плажове. Има овална форма, като в посока север-юг максималната му дължина е 26 км, а изток-запад – 22 км. Средната част на острова е планинска, като най-високият връх (Ypsario или Psario) е с височина 1206 м. Смята се, че това част от Рило-Родопския масив, като често планината също се нарича Ипсари. В североизточната част на острова скалите надвисват над морето, докато югозападната е по-полегата и с по-широки плажове.
80 % от площта на острова е покрита с гори от бор, ела, дъб, чинар, лавър, див кестен и мирта. По крайбрежието са засадени маслини, орехи, бадеми, черници и лозя.
На изток се вижда остров Самотраки, а на запад, при хубаво време, Атон. Около Тасос има и две малки островчета: Тасопуло (Малък Тасос) на север, ненаселен заради бурните течения, и Кинира – на югоизток.
На запад се вижда Атон
Тасопуло (Малкия Тасос) – скалист и безлюден
Традиционни продукти за Тасос са боровия мед, който се използва по-късно и като сироп за прочутите местни сладка от зелени орехи и от смокини, както и местния сорт маслина, наречен „фруба“ – дребни и със специфичен вкус, които след узряването си се сбръчкват като стафиди. Билките, и най вече мащерката, ригана, и розмарина също допринасят за славата на острова. За съжаление виното вече не е от прочутите му продукти.
Тасос и Кавала празнуват тази година 100 години от освобождението си от турска власт.
Настаняваме се в градчето
в югозападната част на острова, на около 40 км от главното селище Лименас (Тасос). Възможностите за нощувка на острова са три: хотел, студио или къмпинг. Гръцките хотели имат една звезда в повече от българския им еквивалент. Студиото донякъде отговаря на българската „къща за гости“, но обикновено в по-добро изпълнение. Докато за типичната нашенска баба-хазяйка тоалетната на етажа влиза в графата „екстри“, то в Тасос получавате нещо като голяма боксониера – голяма стая с 2 (3) легла, климатик, кухненски ъгъл, място за хранене, обширен санитарен възел, отделна или обща тераса с масичка. Често има и някакви съдове, но е по-добре да си носите свои. За разлика от хотела, не се осигурява закуска, няма рецепция, а може да няма и хавлии и сапунчета в банята.
Potos, ГърцияЦените варират според сезона. През септември, когато основните туристи от Западна и Средна Европа, и Русия, са си отишли, цените са доста по-ниски от тези в силния сезон. Остават сърби, румънци, македонци и, за съжаление, много българи. Когато чуете някой да крещи през улицата или на плажа, да обсъжда шумно околните, да пуши, докато на съседната маса се хранят или от колите да се носи силна музика, не е необходимо да питате за националността. Преди години казвахме „като източногерманец в чужбина“, сега нещата са се променили. Към по-лошо!
Храненето не е проблем – сутрин цялото градче ухае от прясноизпечените закуски и различни видове хлябове. Има много магазинчета от международната верига ПМА („при местния арабин/турчин/китаец/грък“), където продуктите са на разумни цени. В тези магазинчета се продава само пакетиран хляб от тостерен тип. Истинският хляб е в пекарните. Голям е изборът на плодове на достъпни цени. Попаднахме в сезона и след като опитахме гроздето – ароматно и сладко, в следващите дни бяхме готови да се откажем от всички други предлагани лакомства и деликатеси.
Прочутите пъпеши от Кавала
В някои от таверните са възприели и блоковото меню – за 7 – 10 € получавате салата, основно и десерт или супа, основно и салата. Типично меню: минестроне, ребърца на скара и гръцка салата за 7 €. Разбира се, ако поръчвате поотделно по ваш избор, цените са доста по-високи. За около 2 € можете да си поръчате гирос (т.е. дюнер) или парче пица. Желателно е да си го поръчате „пакет“, т. е. за вкъщи, в противен случай ще ви го сервират в чиния и цената ще е двойна.
Категорията и цените на заведенията се определят най-лесно визуално – без покривка и с картонени чаши – най-ниската, хартиена покривка и ръбати „стакани“, и най-високата – текстилна покривка и отделни чаши за различните напитки.
В заведенията работят много българи и сърби, гърците се оправят и с английския, така че не би трябвало да имате проблеми с поръчката.
От музикалните уредби се носи главно гръцка музика, но не се смесва с тази от съседното заведение. Ако ви липсва съмнителното „удоволствие“ някой припотен музикант да ви стърже на главата, ще трябва да отидете на бузуки бар, обикновено след 10 вечерта.
Потос: екзотика и спокойствие
Потос има десетина улици на кръст, така че трябва да притежавате особен талант, за да се изгубите (моята жена успя!). Плажът е максимум на десетина минути пеша от квартирата ви. Шезлонгите и чадърите обикновено са собственост на заведенията и са безплатни, ако си поръчате нещо от барчето. С едно фрапе можете да се „планзикате“ цял ден и никой няма да ви направи забележка и да ви гледа кръвнишки. Турското кафе тук е гръцко. Ако направите грешката да поискате турско, реакцията ще е по-бурна дори от тази на белгиец, от който сте поискали „френчфрайз“. Ако поръчате просто „кафе“, вероятно ще ви донесат от най-скъпото. Бирата обикновено е 3 – 4 € (1 – 1,5 € в магазина).
За разлика от българското Черноморие на плажа има достатъчно място да разпънете свои постелки и чадъри. Пясъкът е сравнително едър, но морето е топло и чисто.
Ако желаете да се поразходите из острова, най-добре е с автомобил или мотопед (35/15 €/ден при наемане). Такситата са доста скъпи (Потос – Теологос, 10 км, 13 €). По крайбрежието на острова има околовръстен панорамен път, с който радиално са свързани селищата от вътрешността. Често има селища с еднакви имена, напр. Принос и Скала (т. е. „стълба“) Принос. Едното е селището във вътрешността, а другото – пристанището на брега. Причините са исторически – основното селище е било по-добре защитено, а и по липсата на пътища, често „невидимо“ във вековните гори. Наш аналог е село Бов и гара Бов.
По-долу са изброени някои от обектите, които си заслужава да посетите (при обиколка на острова обратно на часовниковата стрелка):
gps: 40º 35’ 51.71”, 24º 42’ 02.46”
Това е най-големият манастир на Тасос и основен пункт на религиозния туризъм. Намира се по средата на пътя между Астрис (Astris) и Алики (Aliki). Женският манастир е построен на върха на 250 м висока скала, над тесен залив с малък и атрактивен чакълест плаж, откъдето има прекрасен изглед към Егейско море. Основан е от монаха Лука, който живял в усамотение в пещера над морето. Веднъж му се присънил архангел, който наредил да бъде построен манастир. Лука се уплашил, защото помислил че това е Дяволът. Архангелът ударил скалата и от там потекла светена вода (аязмос).
Прекрасна гледка към морето
Обществената част на манастира е сравнително малка. В него има два параклиса, посветени на св. Ефрем Сироски и на св. Герасим Кефалонийски, както и католикон, построен през 1834 г., няколко килии и стаи за гости.
Манастирът е най-големият на острова
В манастира се съхранява голяма колекция от религиозни предмети, създадени от монахините, както и свети реликви, свързани с разпятието на Христос (пирон от кръста). Пиронът бил дар от монасите от Света гора за владетелите на Молдова. Буря принудила пътниците да спрат на Тасос и това се възприело като божествен знак, че реликвата трябва да остане в манастира. Всяка година на първия вторник след Великден, манастирът ръководи процесия, която започва от малкото селце Теологос (Theologos) и по специална поклонническа пътека се стига до манастира.
Архангелите са патрони на гръцките военновъздушни сили. Малката църква от 19 век, посветена на Архангелите, е място за поклонение на служителите на ВВС, където те оставят като дар кортици, саби и фуражки. Предлага се и безплатен локум.
Сестрите са крайно гостоприемни, но изискват да се спазват техните правила – дългите панталони за мъжете и закритите рамене и полите за жените са задължителни.
На входа на манастира има помещение, откъдето могат да се вземат дълги поли, панталони и наметки, така че туристите да са прилично „оборудвани“ за посещението в манастира.
Снимането в параклисите е забранено, но има магазин, откъдето могат да се закупят картички, фотоси и религиозни сувенири.
Очаквайте продължението
Автор: Анжело Ангелов
Снимки: Ема Жунич
Други разкази свързани с о.Тасос – на картата:
о.Тасос
От днес започваме ново приключение в Перу. Наш водач ще бъде Румяна. Приятно четене:
част първа
Перу
27 май - 4 юни 2013
27 май, понеделник
Малко след полунощ е. Самолетът набира скорост по пистата в Маями. Няма шега, летим към Перу!
на разсъмване. Давам си сметка, че за пръв път съм се озовала на юг от екватора… все още разни неща ми се случват за пръв път, значи ☺.
От летището се отправяме към хотела ни Antigua Miraflores. Първи впечатления от Лима – въпреки ранния час, трафикът по улиците е доста натоварен. Кварталите, през които минаваме, не са впечатляващи – изглеждат мърляви и доста бедни. Кварталът Мирафлорес, в който е хотелът ни, е един от луксозните и действително изглежда по-добре. Хотелчето ни е малко, но доста спретнато, гиздаво и добре подредено. Веднага хукваме да разузнаваме наоколо. След чаша кафе, впрочем – чудесно перуанско кафе!
хотел Antigua Miraflores
Кварталът Мирафлорес е до брега на океана и там е първата ни спирка. Висок скалист бряг, вълните се разбиват долу…
Първото нещо, което забелязваме, е възголемшка статуя на полегнали мъж и жена в страстна целувка, в типичен латиноамерикански стил. „El Beso“, Parque del Amor („Целувката“, Паркът на любовта). Отдолу надпис: Dios es amor. Всичко, от което се нуждаем, е любов ☺! Наоколо – мозаечни криволици в стил Гауди. Прехвърчат странни синеоки гълъби, със сини пера около очите.
Целувката, Парк на любовта в Лима
След океанския бряг се отправяме към центъра на Мирафлорес, по-точно към Централния Парк, който се оказва пълен с… котки! Безброй котки в различни разцветки се разхождат по алеите, излежават се в тревата… изглеждат съвсем като нашенските маци (за разлика от хората наоколо, които са си предимно с вид на „инки“). Никой не знае как са се озовали тук котките, но се твърди, че обитават парка вече двайсетина години.
Запалваме по свещичка в красивата
до парка. Решаваме да пробваме и напитката, към която ни приканват безброй реклами – Inca Cola. С удоволствие установяваме, че е досущ като едновремешната нашенска лимонада! Връщаме се в хотела, откъдето следобед ще тръгнем на тур из Лима. Сутрешната мъгла се е вдигнала и времето е слънчево и чудесно. Рядко било такова, казват.
Катедралата Iglesia Medalla Milagrosa
Екскурзоводът ни запълва пътя към центъра на Лима с разказ за града. Лима се разпростира на площ колкото Белгия и Холандия, взети заедно. С 9-те си милиона жители, Лима се оказва вторият най-голям град в света, разположен в пустиня, след Кайро в Египет. Не е рекорд за хвалене и гордост…
Още на идване сме забелязали, че
Гидът ни обяснява, че наистина е така, болшинството от полицаите по улиците на Лима са жени. По-рано били мъже и ситуацията била съвсем като в България – оказва се, че сценарият с: „И ‘кво ше праим сега?…“, съпроводен с усилено чесане по главата, не е измислен у нас – корупция, подкупи и… кочина. Някой умник обаче се сетил, че жените много по-малко се поддават на корупция, по-неподкупни са и много по-стриктно спазват законите. Подменили повечето полицаи-мъже с жени… и се забелязало значително подобрение в движението по улиците! Ако щете вярвайте…
се осъществява от малко на брой редовни автобусни линии и безброй нелегални маршрутки, с неизвестен маршрут. За целта всяка маршрутка си има „викач“, който крещи накъде се движи колата и спира по желание. Няма метро. Като за 9-милионен град, градският транспорт е ужасен („адски транспорт“, както беше едновремешният каламбур на вестник „Стършел“). Трафикът също, впрочем.
В Лима живее най-голямата китайска популация в Латинска Америка.
е вторият най-голям в Америка, само след този в Сан Франциско, в Щатите. Китайската емиграция в Перу е била особено интензивна през втората половина на 19-ти век, след отмяната на робството тук. Така, китайските имигранти заели в плантациите мястото на бившите черни роби. В Лима забелязваме присъствието им единствено по множеството китайски ресторанти – „Chifa’s“ се казват тук.
След автобусната обиколка из центъра, слизаме до
Внушителна красива сграда, както отвън, така и отвътре. В подземието се намират обширни катакомби, съхраняващи костите на около 70 000 души. За поклонниците на свети Франциск от Асизи било чест и привилегия да бъдат погребани под манастира. Площадът около манастира се обитава от стотици гълъби.
Convento de San Francisco
Продължаваме разходката до централния площад -
така наричат централния площад във всеки град тук, май. Красив е! Тук са градската катедрала, дворецът на архиепископа с чудесни дървени балкони, правителственият дворец – все красиви сгради.
На връщане минаваме и край
където през 1551 е основан най-старият университет на Американския континент!
Вечерта сме в
Ресторантът предлага традиционни перуански ястия в комбинация с шоу от традиционни танци. И танците, и яденетата си заслужават, особено танците!
ресторант La Dama Juana
28 май, вторник
Ставането днес е възраншко – в 5 ч., че трябва да хващаме самолет за Куско. Щом става дума за пътуване, сме готови на всякакви подвизи (особено някои от нас ☺) ! Още повече, че закуската в хотела включва от чудесното перуанско кафе!
е около час и половина. Летим над Андите и гледките са страхотни! Върхове, езера, долини, баири, облаци – от всичко по много!
Вече сме в Куско. Надморска височина 3400 м. Ослушвам се за някакъв дискомфорт от височината, но засега всичко е наред. Куско ще го разглеждаме по-късно, сега се отправяме към Свещената долина на инките (Sacred Valley). Пътьом успяваме да зърнем все пак Манко Капак – първия инка, на паметник край града.
След недълго лъкатушене по завоите на баира спираме в
Вече сме на 3800 метра височина. По пътя гидът ни Оскар ни учи на няколко фрази на местния език кечуа (quechua):
Това последното е доста полезно, когато трябва да си поискаме още от манджите, с които ни гощават ☺. А гощавката включва всякакви местни вкусотии от царевица (в изобилие, над 300 вида!), киноа, картофи (също безброй видове), чай от кока, някаква анасонова ракия в чашки като напръстници, чича морада (сладка напитка от черна царевица), както и местния деликатес – печено куи, в превод – морско свинче! Да, съвсем същото, морско свинче, дето ги тормозим в лабораториите – тук ги отглеждат като домашни животни и си ги хапват! Местни жени ни демонстрират предене, тъкане, боядисване на преждата с натурални бои. Всичко е безумно пъстро и весело! Сулпайки, уайки!
Перуанка предлага печено морско свинче
Продължаваме. Следваща спирка –
Тук е бил дворецът и церемониалният център на император Пачакути, от които днес са останали само руини. Наоколо са терасите, които са били използувани за отглеждане на земеделски култури. Високо на отсрещния баир се вижда внушително хранилище за зърно – високо е, за да е на проветриво. Скални фигури напомнят човешко лице, с брада. Някои вярват, че е образът на Виракоча – Върховния Бог на инките! С яко катерене по безброй стъпала достигаме върха на цитаделата, където е храмът на Слънцето. Гледката към Свещената долина долу е внушителна! Слънцето бавно се скрива зад баирите.
Ойантайтамбо
| Ollantaytambo |
Потегляме обратно, към градчето Урубамба, където ще нощуваме. По пътя спираме в грънчарска работилница, където местният грънчар ни показва как майстори чудните си вази, чаши и гърнета.
Следващата спирка преди хотела е в местното ресторантче El Maizel. Пробваме отново местното Pisco Sour – коктейл от перуанската гроздова ракия писко с лимонов сок, не е зле. Музиканти изпълняват чудни перуански мелодии на сику – традиционен местен духов инструмент от бамбукови стъбла с различна дължина. Накрая се добираме до хотелчето Сан Агустин. Чисто и спретнато е. Лека нощ в Свещената долина!
Очаквайте продължението
Автор: Румяна Койнова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Перу – на картата:
Перу
Днешният пътепис е малко особен, т.к.не е писан специално като пътепис, а е сглобен от няколко мейла с впечатленията ѝ от едно служебно пътуване до Лагос в Нигерия. Всяка прилика с действителни събития, хора и места е чиста случайност. Да видим резултата – приятно четене:
Пътуването до Истанбул беше кратко и комфортно. Бизнес класа е друга работа. Почват да те обслужват още като си седнеш на седалката. Фрешчета, стъклени чаши…
Аз не се чуствах на мястото си, щот знам, че този лукс е нещо което не мога да си позволя, обаче в полета до Лагос вече не се притеснявах толкова. Явно се свиква, когато минеш веднъж по процедурата (т.е. вече не гледах като „индианец“).
е доста лесно, един дълъг коридор, в дъното на който е бизнес-частта (т.е.салона за бизнес-класа – бел.Ст.). Т.е. един голям салон, в който влизах с билета си от бизнес-класата. Много храна (безплатна), уютно място и по-тихо. Не оповестяват полетите, така че можеш да си починеш или поработиш на спокойствие. Колегите обясняваха как храната е супер, но единственото нещо, което ми направи впечатление, са баклавичките. Всичко останало – да вкусно е, но чак пък да се превъзнасям… Другото нещо за пробване е лимонадата в самолета, лимоните им не са кисели и е доста приятно.
В тоалетните имаше и крем за ръце – абе, друг свят
Дойде време за полета за Лагос. Още в автобусчето ми направи впечатление една блондинка с къси панталонки. На летището в Лагос вече беше и по пoтник. Познайте националността ѝ – сигурно е от екипа на Кобилкина… но нашите куфари излязоха преди нейния Бяхме заложили на един розов, но не познахме. Тук русите ги носели на ръце….
бях малко разочарована. Очаквах да видя златни дюни, но не. Първоначалко беше пустиня без пясък, каменисто или суха повча с цят на керемиди. После си пролича и пясъка. Може би цветът беше такъв от залеза – не знам. На връщане ще летя през нощта, така че няма да разбера. После се стъмни. Най красиво е да гониш залеза на 10 000 метра над земята, а после като се стъмни, около тебе да има светкавици. Не бяха близо и затова бяха красиви, като фойерверки…
Залехих се лепенка против комари преди кацане и облякох дълъг ръкав. Стюардесата напръска салона с репелент, (същото направи и на връщане, за да не занесат маларийни комари в Истанбул)
Чистачи
Бяхме първи на имиграционнния контрол. Униформените стояха доста време с гръб, вършеха нещо „важно“ Като приключиха, ни взеха листчетата и ни пратиха до следващото гише. Там един младеж ръкомахаше и ни каза „стрейт лайн, плийз“. Разбрахме че трябва да застанем един зад друг.
На бюрата седяха по двама. За тях, слава Богу, духаше вентилатор. Жената ми пое паспорта, писа, писа нещо и после го подаде на мъжа. Той гледаше по-неприветливо. Явно беше по-важен и имаше повече работа, или поне работеше по-бавно. Изчаквахме го, и тя извикваше следващия след като колегата ѝ успееше да ни обработи, за да не става опашка.
Вече се бях изпотила цялата… аз – дето не се потя. Извадих салфетка и се опитвах да си трия лицето. Започнахме да чакаме куфарите…бавно… Те дойдоха мокри, от влагата, но дрехите ми бяха в найлони, така че всичко е наред. Идея: вземете си за на връщане фолио (кухненско, прозрачно), с което да си опаковате куфара.
Почнахме да осъзнаваме, че някои са прислужници на „по-белите“ негри. Но всички искат да ти помогнат, да те упътят. Имаше една негърка с рокля, която се влачеше по земята, от тафта. Върна ме в креолските времена…
Нигерийки
Накрая ни провериха и жълтите книжки (документ, който удостоверява, че си направил задължителната ваксина за жълта треска) и излязохме навън, Качиха ни в едно бусче от хиляда и балканската и отпрашихме за хотела. Зад нас се движеше „секюрити кола“. Минахме по един 12 километров мост, попътувахме, попътувахме и стгнахме до хотела. По пътя, но в последния момент, видях един негър, който май беше гол и или се сапунисваше или се мажеше с кал. Късно го фиксирах, ясно е защо.
Слънчево затъмнение
Слънчево затъмнение
Дадоха ми стая на 11 етаж. На всеки едаж има „помощник“, който те пита за къде си и натиска копчетата на асансьора. Мене ме обърка първия път, а вътре няма бутони…
Викам си, те тези комари не могат да се качат толкова високо, но Х. Г. е видяла комар в стаята си на 14-я етаж. Аз още не съм срещала. За целия 12- дневен престой, не видах комари и като попитах едно момче от обслужващия персонал, кога е по-опасното време (сухия или мокрия сезон), той с изненада отговори, че в Лагос нямат „москитос“
Хотелът е готин. Да, от влагата мирише малко на спарено, но не е непоносимо. Оказа се че картата за телефона, която трябваше да ми дадат е в София… нямах часовник, но станах на време. Закусих от прословутите ананасчета – да хубави са, но не са кой кнае колко различни. Опитаха се да ме накарат да платя закуската и настана суматоха… Объркали са ме.
От пред стоеше пиколо с цилиндър и смокинг, графитен цвят… Пак чакахме един успал се – З., доста черни точки набра тоз’ човек.
Пътувахме до завода повече от час и то при положение, че сме срещу трафика. 12 километровият мост беше задръстен до половината в обратна посока – 4 ленти. Хората явно отиваха на работа на острова. Направиха ми впечатление продавачите на вестници – носеха на главите си огромни купове с вестници и тичаха с тях между колите. Много хора метяха покрай пътното платно, и тогава видях, че един от тях взима едрите боклучи и ловко ги хвърля зад мантинелата. После са загледах и в другите – и те си изхвърлята лопатите с прах там….
Едни жълти бусчета изскачаха от всякъде. А нашия шофьор само дидиткаше [с клаксона], по едно време се зачудих дали не е по морзовата… „секюрити колата“ беше зад нас.
взех си 2 кроасана от хотела. Предния път един колега си поръчал КФЦ, донесли му кофичка – отворил я, а вътре били останали 3 крилца… Явно разносвачът е бил гладен и е решил, че няма да се забележи липсата. На другия ден му донесли пица, но отгоре лазели мравки. Той се позачудил, позачудил, пък ги помести и си я хапнал…..
Няма нищо страшно, а сега до мен мен лази едно хлебарче ама е новородено. То и в София има, даже големи…
трябва да им даваш простички, едностъпкови задачи – например на портала на завода ръкомахаха 6 човека, за да те упътват къде да паркираш и май всеки беше с различно мнение
Тук основно се продава кола малка разфасовка. Човечето не може да си представи да я сподели с някого, мисли си, че трябва да и изпие всичката [сам] и големите разфасовки им идват в повече.
Даже почти няма т.нар. студен пазар* Почти няма супермаркети. Човекът купува и консумира, надали в тенекиените бараки имат печки, а камо ли хладилници. Затова най-разпространена е продаждата на улицата, сложили един леген на главата и ходят между колите. Така продават всичко – ядки, резени папая, ръчни шевни машини и какво ли не.
Беше ми много странно като ми разказваха – взима лелята един легел с кола и продава. Но наистина е точно така – даже има такава разфасовка, но в нея колата е малки разфасовки и легенът е пълен с ЛЕД – така ѝ се дава от нас…
Къщите изглеждат зле, защото от влагата мухалът ги превзема, мазилката потъмнява и наистина контрастът е голям: до подредената градинка, ще видиш пълна мизерия.
Заради задръстванията можехме да събираме доста впечатления. Слязохме от големия мост, може би за да сменим посоката и видях, че под моста кипи живот. Хората си живеят там.
Температурите са:мин 25 / мах 32 – цяла година…
Та, под моста видях козичка, ака като се загледах осъзнах че е малка бяла кравичка, до нея още една си лежеше в малката кална локва, отстрани имаше и и 2-3 козички с големи рога и няколко овце. До тях седеше мъж, изпаднал в нирвана, не помръдваше, дори не трепваше лицето му, а възрастта му беше трудна за определяне.
Видях и „бръснарски салон“ – от външната страна на една ограда бяха налепени бели пкочки, имаше счупено огледало и 10 мъже чинно чакаха реди си
Повечето жени също си бръснат главите, и лепят плитки, или слагат екстеншъни или носят перуки….
Въпреки всичко това хората изглеждат много по-шастливи от нас….
Движението е атракция, дават ти сигнал ще ше се шмуднат пред теб… – т.е дидитка този който засича а не потърпевшия )
Снимки: авторът
*„Студен пазар” при безалкохолните се наричат продажбите от хладилник, т.е. продажбите в заведения, а не тези, които носиш у дома, които пък могат да бъдат продавани и със стайна температура. В България много лесно се разпознава – продажбите в стъклени бутилки са именно „студен пазар“, защото можете да ги поръчате само в заведение от хладилника – бел.Ст.
Други разкази свързани със Западна Африка – на картата:
Западна Африка
Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а днес от Котор ще заминем към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор.
Приятно четене:
част четвърта
Известната катедрала „Свети Трифон” затварят под носа ни. Намираме „Стълба на срама” (Позорен стълб – бел.Ст.) и изчакваме чинно да се разотиде тълпата туристи. После Ники застава с отпуснати рамене и приведена глава, явно срамувайки се от нещо, а Бобан му издърпва назидателно ухото (мисля си: „Откога ли чака този момент?”).
Публика, естествено, не липсва, смях – също. Старият град е изпъстрен с малки площадчета, носещи странни имена, на които деца рисуват, играят театър, слушат музика… На прозорец дреме незагасваща свещ – съдя по разтопеният под нея восък, във формата на восъчна купа с внушителен размер… А в нас е тихо и спокойно.
Напускаме крепостта през основната Морска порта. На връщане спираме в крайбрежна кръчма, пием „ладно точено”, хапваме си рибка. Хармонично вибрираме на едни честоти, слънцето закачливо ни побутва и се дави в кехлибарената хладност на бирата.
Точно в негов стил, Бобан Левио мигач пъргаво скача, а после с шапка в ръка и възторжени викове маха на преминаваш кораб с препълнена и оживена палуба. Хората отговарят на този весело луд човек, пърхащ неуморно на кея… Не знаят, че за тази вечер сме изминали над 1500 км, натрупали сме купища различни преживявания, оставили сме от себе си на различни места… А слънцето и надеждата са ни водили точно насам, към тая вечер и към тоя кей, за да помахаме на напълно непознати и да споделим мига си с тях.
Ден пети
Страхувам се – дали ще ми стигнат думите? Дали ще предам на четящите целия колорит на видяното? Дали ще трепне в тях желанието да погледнат със собствените си очи това, което ние видяхме през този ден?
Отново тесен, с много завои проход, доколкото разбирам – пряк път за Цетине, старата столица на Черна гора. Гледката към Залива е грандиозна. Осъзнаваме, че повечето популярни фотографии са правени оттук.
Цели автобуси (чудя се как се провират по този тесен и с обратни завои път) спират на местата с добра видимост, за да снимат. Заливът постепенно се смалява, но ни дава възможност да добием представа за цялостната му живописност и красота.. Водите на Адриатика хищно и необратимо са завладели част от сушата, образувайки фантастични форми и отдалечавайки се от морето. Огромен круизен кораб лениво си почива в периферията на тази изумруденосиня панделка. Заливът небрежно докосва околния релеф – каменист и постен. Природата определено е вложила присъщото си въображение, примесено с известна доза абсурдност, създавайки това свое чудо. Пътят ни издига нагоре и все по-нагоре, а ние се обръщаме назад, възхищавайки се е и сбогувайки се едновременно.
После – каменни къщички без стрехи на невъзможни места. Странно пръснати по склонове и в зелени долинки, с паркирана до тях кола, не престават да учудват – как се живее така? Забелязвам, че е електрифицирано, за вода – не мога да преценя.
Спираме на едно такова местенце. За миг се сливаме с местната атмосфера, тъй като в кръчмата-кафене си бъбрят редовните посетители. Собственикът ни приготвя турско кафе (на джезве), пием го на беседка, от която се открива фантастичен изглед. Снимам Веско с незнайно откъде докопана голяма буква В. Ники намира измежду интересните сувенири шише „Никшичко” с извито като спирала тънко гърло… Разменяме реплики за следващите ни цели с присъстващите. Пред тази кръчма в нищото дремят чинно наредени каси с празни бутилки бира. Питие, радващо се на особена почит тук.
Решаваме да се отклоним към интересен православен манастир с уникална архитектура и местонахождение – вграден в планината, различен и странен. Намира се на 8 км от пътя между Подгорица и Никшич и се нарича
Пътят до него, вкопан в планинския склон, пълзи зигзагообразно и постепенно нагоре. На места асфалтът напълно изчезва и след безброй обратни завои ни посреща манастирската порта.
Стигаме до горния манастир. Построен е в скална ниша, на 900 м надморска височина. Странното му местоположение се определя от буквалното срастване със скалата. Същевременно искрящобелите му стени го правят забележим от доста голямо разстояние. Чудиш се кой и как е съумял да го построи – „гледайки го, започва да ти се струва, че строителството на такъв храм, не може да е дело на човешка ръка, а е резултат от божието провидение”. За голяма част от поклонниците това е място, свързано със чистотата и силата на духа, с дълбочината на вярата.
Оставяме моторите на паркинг. Двама по двама, под палещите слънчеви лъчи, пристъпваме в пределите на едно наистина свято място. Вклиняваме се във върволица руски туристки и търпеливо чакаме реда си, за да се докоснем до чудотворните мощи на Свети Василий Острожки. Пускат ни в тясната като килия стаичка на пещерната църква. Целуваме кръста, който свещеник държи. Спираме за миг… кратък миг на омиротворение и тишина, а после се разхождаме сред тесните коридори. Тук се съхранява и частица от Христовия кръст (дочувам от екскурзоводка), както и неизбухнал снаряд – спомен от Втората световна война. Още едно доказателства за безплътната святост на мястото, за едва доловимата мистичност на божественото присъствие, което почти физически се усеща тук. Витае друга енергия, нещо от катакомбите на Киевско – Печорската лавра, което чувстваш, но не можеш да обясниш.
После от пъстър магазин си купувам няколко малки дървени кръстчета, нанизани на обикновен конец и поставени в пластмасови кутийки. А главите на жените (включително и моята) са покрити с разноцветни шалове.
Piva Lake, Черна гора
Постепенно пътят ни отвежда към т. нар.
Виждала съм го на снимка, но реалната му красота надхвърля всичко. Диво, високопланинско, с неповторим цвят и усещане за лазурност, мащабно и криволичещо, („заклещено”беше писал някой) между отвесни брегове.
Научавам за него от един пътепис. Там намирам и описание на добър високопланински асфалтов път през планината Дурмитор. Тръгва от Плужене, което е на брега на езерото, към Жабляк и Трса. Точно оттам мислим да минем. Прекосяваме езерото по мост между двата му бряга и започваме изкачване. Пътят отново е тесен и преминава през планината, промушвайки се през грубо прокопани тунели. Понякога в тях има насочващи табели.
Гледката към езерото е внушителна. Вижда се сивата асфалтова снага на пътя, който обикаля езерото, а после преминава в правия бял мост над него.
Пътуваме към
Първоначално пред очите ни се разливат вълнообразни зелени хълмове, сред които са се стаили островърхи постройки.
Много елегантно планината започва да наднича между тях, изцяло скалиста, същевременно с по- изоблени форми, скупчено камениста и сива. Скалата е образувала зигзагообразни линии, които се издигат нагоре, а после се изсипват лавинообразно надолу. Асоциирам ги с петолиние, майсторски очертано от природната четка.
Пътят ни води точно към един от върховете, който предполагаме, че е Боботов кук. Впоследствие съвсем не сме сигурни. Върхът е като катедрален купол, на вертикални по-светли и по-тъмни ивици, сред които има още нестопени петна сивкав сняг.
Очаквайте продължението
Автор: Петя Стефанова
Снимки: авторът
Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:
Западни Балкани - Общо
