Изследване на PEW за основния източник на новини в няколко държави от ЕС (дек.2017)
Вижда се както ролята на обществените медии, заемащи първите места, така и различната фрагментация в различните държави – нарастваща в посока от север към юг.
Документите за триалозите често се оказват в ръцете на привилегировани лобисти само минути, след като се произвеждат. Даването на гражданите на един и същ достъп до тези документи не е просто въпрос на справедливост, необходимо е да се позволи обществен контрол върху целия законодателен процес. Парламентът многократно призовава за проактивно публикуване на документите за триалозите на уебсайтовете на институциите.
Коментарът на Юлия Реда за новината, че Комисията по правни въпроси (JURI) препоръча на Европейския парламент да не обжалва решението на Общия съд по делото De Capitani v. European Parliament , с което се дава достъп до документите от триалозите (вж за решението).
Започваме едно пътуване из Иран – заедно с Борислав. Както напоследък често се случва в нашите пътеписи – в първата част ще прекосим Турция. Приятно четене:
част първа на
05 – 19.05.2017
Преди да продължите нататък, бих ви препоръчал следното парче за музикален фон:
Dead Man’s Hat – After Midnight
Ако ме познавате, или поне сте чели предишни мои писания и имате представа къде вече съм бил, ще знаете, че това е най-логичното продължение за мен. Отдавна исках да усетя Изтока от първо лице, а много преди това исках да видя пустини. Планът ми за Египет миналата година пропадна още след като научих колко трудно и неоправдано скъпо би било достигането и пребиваването в тази държава с мотоциклет. Не визирам само всички неясноти относно фериботите от Турция или Гърция дотам и обратно, а и процедурите, засягащи придобиването на временна шофьорска книжка за мен и регистрационна табела за мотоциклета. И така след разказите на Митко Питона, Димо Калайджиев и Светльо Милчев дойде време да направя и аз своето пътуване натам.
Подготовката започна още в края на миналата година, когато проучих най-напред въпроса с необходимите за това пътуване документи. След това последва изчитането и препрочитането на един куп материали и проучването на какво ли не, направата на стойки за тубите за допълнително гориво и широка пета за степенката на мотора, както и набавянето на един куп резервни чаркалаци.
Планът се заформи като нещо около 11 – 12 хиляди километра, за които бях отредил близо 23 дни. Все пак не исках да се получават твърде големи преходи на ден, ден след ден.
Преди да тръгна най-много се страхувах от асоциализацията, която ми предстоеше, съпроводена от липсата на достъп до интернет. Най-продължителното ми пътуване досега бе това до Грузия, което направих миналата година, и именно защото знаех как се чувствах тогава, след 13 дни на пътя, се притеснявах и сега.
Но ето че след като бях приключил с всички приготовления, доработки по машината и набавянето на необходимите документи дойде време да потеглям!
Но преди това…
Това е една от най-старите цивилизации, датираща от преди 4000 г. преди Христа. До 1925 г. държавата се е наричала Персия, а на фарси думата „Иран“ означава „земя на арийците“. След ислямската революция през 1979 г., официалното ѝ име става “Ислямска република Иран”. Текущият флаг е въведен през 1980 г.
Зеленото символизира Исляма, бялото – честността и мира, а червеното – смелостта и мъченичеството. В средата на флага стои стилизирана под формата на лале думата “Аллах” и фразата „никой не е достоен за боготворене освен Аллах„. Освен това в зелената и червената ивици е вписана 22 пъти фразата „Аллах акбар“, чието значение всички знаем.
Площта на Иран е 1 648 195 km², което я нарежда на 18-то място в света и второ в Близкия Изток. Населението на държавата е около 75 милиона души, което я прави една от най-гъсто населените в района. Местоположението ѝ я поставя на важен геополитически и икономически кръстопът, което се отразява в нейната история и настояще.
Най-големият град е столицата Техеран, който е индустриален и транспортен център на страната. Втори по големина е Машхад, един от светите градове на шиитите, а трети – Исфахан, който е известен със своите културно-исторически паметници.
Официалният език е Фарси, а най-изповядваната религия (98% от населението) – Ислям. Това е една от седемте държави в света, в които
Същото важи и за хомосексуализма.
Друго
интернетът също е филтриран. Хората официално нямат достъп до facebook и twitter, но това не означава, че не ги използват, заобикаляйки ограничението чрез т. нар. VPN services. За щастие държавата си затваря очите за това.
От ранна детска възраст момичетата са длъжни да носят хиджаб, който да прикрива косите им, като наказанието за неспазването е бой, но това невинаги се прилага.
Втората по износ стока в страната след петрола са килимите. При направата им хората нарочно допускат грешка, за да засвидетелстват вярата си, че само Бог е безгрешен.
Иран е и страната в света, в която се правят най-много козметични операции на носа.
И ако мислите, че страната е една огромна пустиня, то само погледнете тоположката ѝ карта:
Пустините са само две – Кавир и Лут – и заемат едва 112 000 km².
За да влезете в Иран с личното си возило ви е
се издава от посолството на Иран в София и струва 100 лв. Стандартната поръчка отнема около седмица, докато при експресната тя е готова на същия ден. Освен международен паспорт, копие на същия и две снимки, бях неприятно изненадан, че ми поискаха и CV, тъй като казах, че не познавам никого там и съответно никой не ме очаква. По принцип визата е с валидност 3 месеца и ви дава право на престой в страната 20 дни. В случая, предвид спецификата на пътуването ми, се договорихме визата ми да позволява 30-дневен престой. Хората от посолството бяха много разбрани и се договорихме мой приятел да вземе паспорта ми, когато визата е готова, за да си спестя повторната разходка до София.
е документ, чрез който декларирате, че ще изнесете от страната возилото, което внасяте. Може да ви бъде издаден от най-близкия до вас офис на СБА и в моя случай струваше 224 лв. сумарно, тъй като наскоро били повишили цената му. Освен таксата внасяте на място и депозит в размер на 1000 лв. за лек автомобил и 500 за мотоциклет. Един такъв карнет ви дава право на 5 влизания и излизания в държави, за които се изисква. Останах изключително изненадан, че депозитът ми бе възстановен на момента, когато отидох да върна карнета в офиса им с вече приложените два печата на съответните места. http://overlandingassociation.org/carnet-de-passage/
но предвид че изкарването ѝ възлиза на скромните 30 лв., предпочетох да имам една такава в себе си, която да мога лекомислено да оставя на някой орган на реда, ако това се наложи. Изготвя се от СБА и става на момента, а валидността ѝ е една година, като не сте длъжни да я връщате след изтичането ѝ.
– носех в себе си левове, турски лири и щатски долари, които да обменя за ирански риали (IRR), когато пристигна там. Доколкото знам в Иран работят също така и с евро, но нямаше смисъл да рискувам. Курсът към момента на пътуването ми беше 0.00003125 долара за 1 риал, или при курс на долара 1.806 лева за долар,
10 000 риала се равняваха на 56 стотинки. С тях можех да си купя
Освен това местните са въвели една друга парична единица, наречена Томан. По принцип той се равнява на 10 риала, но дефакто по-скоро на 1000 или 10 000. Затова, когато пазарувате, просто искайте да ви напишат цената в риали.
– използвах Navitel и съответните карти, които намерих за Иран на английски. Не са особено пълни и подробни, но все пак свършиха много добра работа. Остров Кешм напълно липсва, но за него бях експортирал целия заплануван маршрут и това ми бе напълно достатъчно. За Турция по традиция използвах iGo, тъй като винаги бих предпочел него пред Navitel.
е добре познатата Сянка, която вече бях оборудвал с гореспоменатите нови екстри. В багажа си бях приготвил статор на алтернатора, фрикционни дискове за съединителя, реле регулатор, разни лагери и т.н. Общо взето все неща, разнасянето на които буди по-скоро насмешка у повечето нормални хора, но все пак всеки отговаря сам за себе си, а аз бях преценил, че предпочитам да имам всички тези неща в багажа си, независимо колко място заемат и колко тегло добавят. За щастие никое от тях не ми потрябва, в употреба влязоха само няколко свински опашки (че накъде без тях? 
и инструментите за смяна на маслото.
по традиция бе поверено на отдавна доказалият се EOS 40D в комбина с най-новата ми играчка, която си набавих специално заради това пътуване – Sigma 10-20 f/4-5.6, любимата ми Sigma 105 f/2.8 и Sigma 17-70 f/2.8-4, която винаги е вършела всичката работа, а този път дори не напусна калъфчето си. Към тях, разбира се, вървят статив, дистанционен спусък и разни фото филтри. За по-любопитните – всички снимки разполагат с EXIF info и геотагове.
Варна – Турция – Иран – Турция – Варна
15 дни, 10 513 km, 516 литра бензин, 560 снимки
* Това са времена по лятното часово време в България (UTC +2), докато локалното в Иран е с час и половина напред (UTC +3½).
И така, да тръгваме!
(Murder by Death – Brother)
https://www.youtube.com/watch?v=zt2Sf2-o94g
Така де, този път отново съм решил да ви пускам за фон по някоя и друга любима песен , която смятам, че е в синхрон с настроенията, които изпитвам сега, спомняйки си тези мигове.
Петък, 05.05.2017, ден нулев.
223 km
На следната карта е показан точният маршрут, по който съм минал, на база лога от навигацията. И за да бъде удоволствието още по-пълно, можете да видите и къде са заснети всички кадри. С бутончето горе вдясно можете да я разгледате на цяла страница, а под нея се вижда надморската височина, на която съм бил, във функция на времето. Да живеят модерните технологии!
В края на работния ден настъпи моментът, който очаквах цяла зима. Моментът, в който да потегля към южната ни граница и да се откъсна от всичко и всички за поне 2 – 3 седмици. Толкова очаквах да продължи пътуването ми според първоначалния план, но все пак плановете са, за да се променят.
Този път за разнообразие дори имах компания в лицето на Светльо Милчев, който реши да ме изпрати до
откъдето на следващия ден да продължа сам.
За целта се срещнахме на една бензиностанция във Варна, където той без дори да подозира направи последната снимка, на която аз и Сянката сме в що-годе чист вид, след което поехме на юг.
Няма да крия, че бях леко притеснен през първите стотина километра. Не ми е първото по-голямо солово пътуване, така че това не ме тревожеше особено. Мотоциклетът, обаче, никога не е бил толкова тежък, след като натоварих всичко, което смятах за необходимо. В това отношнение ме крепеше единствено мисълта, че щях постепенно да олеквам, утилизирайки провизиите си на първо време и сменяйки маслото след 5 – 6 хил. km.
След като открихме адреса на мястото си за нощувка в това не особено голямо Търново и вкарахме моторите в двора, не ни останаше нищо друго освен да хапнем и да се отдадем на почивка преди следващото утро, чийто изгрев щяхме да посрещаме на колела, пък макар и всеки в различна посока.
Събота
1129 km
Предишната вечер бях спал не повече от 3 – 4 часа. Причина за това бе не само късното лягане, а и приливът на вълнение, който вече изпитвах. Нямах никакво търпение авантюрата ми да започне, затова малко след 4:30 вече карахме устремено към границата. След като се разделихме със Светльо, минах набързо през двата гранични пункта и продължих право
Имах късмет и прекосяването му бе сравнително бързо.
От самото начало на деня предусещах, че дъждът не ще ми се размине.
Е, интуицията ми не ме подведе. Понаваля ме, но това не можеше да сломи ентусиазма ми и на йота. Така след 15 – 16 часа каране, малко след 8 вечерта, спрях на поредната, 5-та за деня, бензиностанция. След като заредих, попитах човека, който ме обслужи, дали мога да преспя там и след утвърдителния му отговор, вече разпъвах палатката до сградата на бензиностанцията. Оставаше само да хапна и да си направя записките за деня преди да се хоризонтирам окончателно.
От всичко и по много. Това бе за мен първият ден от това пътуване. Много километри, много дъжд, силни пориви на вятъра при температури от 11 до 24°C и няколко спирания от полицаи за проверка на документите, за щастие без последващи актове. Все пак цял ден кретах с 90 – 100 km/h именно за да избегна подобен род неприятности, което е и причината да измина само това разстояние. Въобще – на това вече се казва откриване на мотосезона.
Колкото повече на изток отивах, толкова по-доминиращ ставаше белият цвят на автомобилите. Неприятният страничен ефект от това бе дискомфортът, който изпитвах всек път, когато видех такъв автомобил в огледалата си. Все пак органите на реда използват същия за каляските си.
Неделя
701 km
Защо GPS тракът по-горе завършва в Догубаязид, а не в Базарган, ще разберете по-нататък.
Около 7 сутринта ме събуди воят на местния ходжа. Мислех, че е много по-рано, но уви – грешах.
Както се вижда и на снимката, през нощта беше валяло, а сега само ръмеше. Затова по най-бързия начин стегнах багажа, хапвайки, и малко преди 8 продължих по пътя си. Докато довършвах закуската, минаха двама други мото авантюристи в противоположна на моята посока, но за съжаление не ме видяха. Допълнителен стимул да се позабързам със събирането на бивака, освен ефирният дъждец, бяха и ниските температури. Намирах се на 600 м.н.в. и гледайки сега какви изкачвания са ме очаквали, можех само да се радвам, че предишната вечер съм приключил с карането точно тук.
Преди да сложа ръкавиците си и да потегля, си пуснах едно любимо парче от саундтрака на Sons Of Anarchy, което бе в пълен унисон с настроението ми в това мрачно утро:
http://www.imdb.com/title/tt1124373/
(The White Buffalo – House of the Rising Sun)
He’s got one hand on the throttle...
Следващото ми спиране бе, когато видях тези планини, напластени като шарена сол в бурканче, сещате се, като онези, които продават по курортите.
А дъждът ту спираше, ту се засилваше…
Но пък беше красиво.
Случайно попаднах на тази крепост в
малко след Ерзурум
Изкачването ми продължаваше и на 1300 м.н.в. нещата изглеждаха така:
Вече поне виждах доста по-ясно накъде съм се запътил.
Следващата ми спирка бе в
където исках да заредя последно с турски бензин.
И тук touchscreen-ът на пътеводната ми светлина с китайски произход умря. Все пак този телефон втори ден поред беше изложен на дъжда като мен. Грешката бе моя, не си давах сметка, че сухият дисплей не означава, че от задната страна не се е мокрел.
Отворих го, подсуших го колкото можах, използвайки за целта дори „свежия“ полъх на отработили газове от ауспусите на Сянката… Но уви, дори след няколко рестарта, не тръгна. Така или иначе вече бях достатъчно близо до
така че продължих нататък, умувайки как да процедирам оттук насетне.
На първия пункт ми погледнаха набързо паспорта и ме отпратиха нататък.
След сравнително бързото оформяне на документите от турска страна, застанах пред това гише, на което пожелаха да погледнат карнета ми.
Човекът го прегледа и каза, че всичко е наред и мога да продължа. Не очаквах да се съгласи, но за мое най-голямо учудване той нямаше нищо против да направя горната снимка.
Паркирах се пред металните врати на самата граница с Иран.
И…
Отвисях.
Върнах се отново до гишето и попитах служителя:
– And now I just wait?
– Yes
Добре, бях подготвен психически за безцелното губене на време тук.
Минаха някакви войничета от другата страна, попитах ги със знаци дали може да мина, те си казаха нещо помежду си и продължиха по пътя си.
Малко след това зад мен се нареди автомобил с иранска регистраця, шофиран от жена.
Gürbulak, 04950 Gürbulak Köyü/Doğubayazıt/Ağrı, ТурцияДа не повярвате, няколко минути по-късно вратата потрепна свенливо и се плъзна встрани, свирейки като ямболски влак на завой. О, чудо.
Паркирах пред входа на зданието и
Щом чу двигателя, отвътре с бодра крачка мигом при мен се стрелна неуниформен човек, който поиска документите ми. На руски, след като разбрахме, че това е общият ни език. Казах му, че нямам нужда от услугите му, взех документите и останалите си ценности с мен и влязох в сградата. През това време той вече ме разпитваше защо не искам да работя с него.
Вътре, в дъното на голямата зала, покрай една маса стояха 6 – 7 човека на раздумка. Униформени.
Въпреки изразеното от мен нежелание да работя с горния типаж, той все пак ми подсказа на кого от тях да подам карнета си.
Подадох го плахо, чудейки се дали въобще ще бъде взет. Дотук добре, но след като униформеният удари един подпис, го подаде директно на моя любимец. В този момент вече се предадох – нямах никакво желание да влизам в излишни спорове и кавги с униформените, най-малкото защото не ми се отвисяваше с часове на тази граница. Да не говорим, че вече се свечеряваше и скоро трябваше да съм си намерил място за нощувка.
И така, „моят човек“ взе карнета и заедно се отправихме към друго гише. После още едно и още едно, последва сверка на номера на рамата, още някакъв печат и всичко беше „готово“. Тогава той ме попита:
– Все сделано. Сколько тьй мне дадеш?
– Сколько хочеш?
– 5 долара.
В началото нямах никакво намерение да плащам на когото и да било за каквото и да било, предвид че вече съм си платил за всички необходими документи още преди да тръгна, но вече бях толкова близо, че не исках да си развалям излишно настроението заради подобна дребна сума.
– Я могу тебя даю 10 лири.
– Ну, ето 3 долара, не делай так, друг. – отрони той с поглед като на молец пред празен гардероб.
Разбрахме се за 15 лири, а той, прибирайки ги внимателно в джоба си, ме запита:
– А твой паспорт подпечатан?
– Ну, тьй сказал все сделано!?
– Да, но если у тебя нет печат в паспорте, у тебя проблем будет когда полицаи проверит. Давай паспорт оправим 
Оправянето му отне още 20 минути, предимно в чакане на конкретния служител да се появи. Не искам да си мисля за проблемите, които действително щях да имам, ако не бяхме свършили и това. Редом с подпечатания си паспорт получих и листовка с текст на фарси, която трябваше да представя на военния пост малко по-надолу по пътя.
Чудех се дали да не преспя някъде тук, на самата граница. От една страна много скоро трябваше да се устроя някъде, от друга – цял ден ме бе валял дъжд, дрехите ми не бяха напълно сухи, а на всичкото отгоре и небето не бе особено чисто. Попитах новия си „приятел“ дали това е възможно, а той ми даде напълно утвърдителен отговор. Попита и граничарите, а те ми показаха къде точно мога да разпъна палатката. Там обаче не ми изнасяше, тъй като нямаше как моторът да е до палатката, така че реших да продължа нататък.
Спуснах се надолу по пътя, в дъното на който ме очакваше
В кабинката пред нея погледнаха документите ми, взеха листовката и казаха, че трябва да ида в отсрещната сграда, за да сключа някаква застраховка. Но преди това да изчакам малко. Минута по-късно от вътре излезе друг униформен, който ми каза да продължавам.
– But??? What about the insurance!?
– It’s too expensive, go, go…
Останах като треснат с мокър парцал, а идиотската усмивка не можех да сваля от лицето си. Що за логика!? Как бих обяснил на някой полицай, който примерно ми я e поискал, как са ми казали, че е много скъпа и да не съм се бил занимавал!? Както и да е, така и направих! Акъл – море, все пак. Океан!
и продължих напред към
Такъв, в който всички надписи са на фарси и много рядко някой говори език, разбираем от мен. С един куп норми и порядки, които е силно препоръчително да спазвам, колкото и чужди да са за мен.
Очаквайте продължението
Автор: Борислав Костов
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:
Другата Турция
Т.к.Турция не позволява да се ползва booking.com, а самият booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите,Сейшелите или на Мавриций:)
Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия, продължихме към Мерзуга, а днес през Ризани ще стигнат до Ерфуд.
Приятно четене:
част шеста на
всичко тече бавно..Събрал съм багажа, но си пия спокойно кафето. Потеглям чак към десет.
Имам два варианта пред себе си
– да се върна чак до Ерашидия и оттам да си хвана главният път за Оурзазат /в Мароко второстепенни пътища почти няма, почти през цялото време карах по главните.
Другият
– да се върна до Ерфуд и оттам да хвана втростопенен път, който виждам на картата. Разбира се, вторият вариант печели без обсъждане.
отново се точи тегаво. Значи на идване причината не е била умората. Просто наоколо няма нищо на което да се спре погледа, а асфалта е похабен и скорост се поддържа трудно. Въпреки че съм починал едва успявам да се движа с петнайсетина километра в час. Ризани се намира на 35 км, но съм решил да не спирам за почивка там, а да се понасиля и да се добера поне до Музея на фосилите, чиято табела видях преди 2 дни.
Усещам, че плътно до мен се движи някаква кола, завъртам глава и..изненадааа… германците, които снимах преди два дена са изравнили кемпера с мен, за да ми направят една снимка движение. При това на почти същото място, където се снимахме. Спират да разменим впечатления и те се разделяме всеки по своя път.
Скуката отново ме обзема, но с малко по малко приближавам към градчето.
Всъщност това е някаква малка махаличка преди самото Ризани, ама ѝ се радвам като дете. Най-сетне някаква визуална промяна. Направо не ми се мисли как са пътували някога камилските кервани с дни, без да видят нищо друго освен голата пустиня. Как няма да са едни от най- големите философи на времето си…
Между другото
В по-голямата си част се виждат само групи от прашни палми и напукана, камениста почва. Зеленина /освен палмите/ практически няма.
не е много по-добър като състояние на асфалта, но е заграден от градини и е приятно да се кара. Въпреки това стигам до
с облекчение, защото вече съм се поизморил.
Като истински и подозрителен българин не вярвах, че това малко парче ще да тежи 90 кила. Е не знам дали са 90, ама тежеше и то много, да знаете…
Входът наистина беше безплатен, с влизането към мен се приближи мароканец. поднесе ми чашка чай и попита говоря ли френски, след което се оттегли.
Музеят всъщност са няколко витрини наредени така, че се да минеш през всички преди да влезеш в магазинчето. Преди да мина и половината се появи едно момиче, което учтиво ми предложи /на английски/ да се върнем в началото и така ще може да ми обясни за експонатите.
Аз пък учтиво ѝ благодарих и още по-учтиво ѝ отказах. Просто ме няма да запомням разните му там факти, дати и дреболии съпътстващи всеки елемент от експозицията.
Вярно че този „музей“ си е типичен туристически капан, но на мен ми хареса. Беше ми приятно да разглеждам експонатите, още повече ми хареса, че хората са си направили труда да направят нещо различно с което да спечелят интереса на туристите към магазина. В повечето случаи тези магазини са просто една полусъборена барака с нахвърляни на 2 дъски отпред камънаци, покрити с прах от вятъра и преминаващите коли.
Още повече ми хареса факта, че можеш да разглеждаш стоката без някой да ти виси постоянно на главата, да ти бута нещо и да те убеждава, че ще ти го даде супер евтино. А и в интерес на истината тук имаше доста красиви неща, стига пари да имаш /както навсякъде/
Въпреки че не можех да си позволя излишни разходи реших да си купя един камък с връзка за врата. Струваше около 3 евро и силно подозирам, че из Малага мога да намеря нещо подобно за тази цена, ама пък няма да е докарано от Сахара. Дето се вика – само спомена си струва повече. Пък и исках да купя нещо, хората наистина бяха вложили старание за всичко това, нещо рядко срещано в Мароко.
Отпочинал яхвам колелото и малко по-късно съм в
откъдето поемам по второкласният път, намерен на картата. Не могат да не ми направят впечатление тукашните крайпътни лампи- всяка със собствен соларен панел. И това в „изостанало“ Мароко, мда.
Не помня колко километра по-късно стигнах до
много, ама много мръсно място. Там за пръв път видях жените нинджи. Противно на широко разпространеното мнение
Момичетата и жените масово не крият лицата си /само косата/ и досега не бях видял нито една нинджа. А тук видях дори жени, които така придържаха бурките, че им се виждаше само едното око.
Бях поуморен и реших да пия един чай. Лепва се някакъв местен, Хасан. Оказва се, че говори испански и ми предлага спане за 30 дирхама. На нам си колко километра по-нататък живеел баща му, в берберска палатка, край някакви кладенци. Той тази вечер нямало да е там би в града да си види децата, но баща му щял да ме приеме и нагости. Съгласявам се без да му мисля и той ми рисува карта и обяснява как да го намеря, за да не се объркам. Трябва да мина следващото село, на 7 км по- нататък и още 4 километра до палатката на баща му. Пия чая и потеглям.
По пътя мяркам тази руина и спирам да я разгледам. Вътре има една много дълбока дупка. В последствие схващам че е било кладенец, но за момента не ми е много ясно, макар да го подозирам, заради този капак отпред.
Стигам до селото и ми остават 4 км до нощувката, но задухва много сериозен вятър и едва успявам да пресека селото. Движа се толкова бавно, че
и ми подвикват нещо. Не разбирам какво точно, но не са дружелюбни. Е, поне половината викат стандартното- един дирхам моля. Някои явно псуват, но не обръщам внимание, в момента съм зает да се боря с вятъра. Загубена битка, както разбирам, когато стигам края на селото…
и просто няма начин да мина оставащите ми 4 км. Пясъка ми се навира из очите и успява да ми изкара дясната леща, добре че в багажа си нося резервни.
В началото на селото видях табела за хотел, подозирам че ще е от скъпите, затова питам местен дали няма друг. Ами няма, ще трябва в този да ида. Лепват ми се две хлапета да ми покажели. Какво да ми показвате пичове, виждам и сам табелите…ама не ме разбират и продължават техните колела край мен…
Стигаме хотела, забутан малко извън селото, без проблеми, измежду къщите вятъра и пясъка не е усещат много. Красив е, със сигурност не е от евтините, заобиколен с градини и високи огради. Звъня на звънеца, но никой не отговаря. След няколко опита решавам да прескоча оградата и да потърся който и да е. Намирам Хасан, извинява се, че работел в градината, слушайки музика и затова не ме е чул. Идва да отвори портата, за да си прибера колелото.
Хотелът е страхотен, няма спор. Построен е от някаква французойка, в момента била в Казабланка по работа. От цената ми се завива свят – 300 дирхама, почти 30 евро. много бре, Хасане… А той ми вика, че през сезона стаите вървяли по 1 300… Нямам голям избор, затова плащам. Недостатък е, че хотела няма интернет, а и тока не е съвсем наред – намирам малък маслен радиатор в стаята и решавам да го включа, че ми е студено нещо, а то лампите веднага почнаха да мъждукат, вместо да светят… смях..
Ядосвам се, изчезнало ми е знамето на ремаркето. Сещам се, че по едно време усетих някакво дърпане назад, когато децата търчаха около мен, но бях решил че е от блъскането на вятъра, а то те са ми го откраднали. Обмислих и варианта да го е отнесъл вятъра, но няма как да е просто. В крайна сметка си вадя котлона за да си приготвя вечера и повдигам рамене- нищо не мога да направя, колкото и да се нервирам.
На сутринта, въпреки че още ме „боли“ заради високата цена, се чувствам добре. Събирам багажа и слизам долу, а Хасан ми е приготвил чай. Пия го и натоварвам колелото, като не пропускам да питам какво му дължа за чая /вечерта също ми беше приготвил и седя за компания до мен докато си пишех в тетрадката, въпреки че не го бях молил/, а той ми вика че нищо. Доволно.
Потеглям без да се бавя повече. Трябва да е около 9 часа, но по улиците не се вижда жива душа. И още по-добре, защото още съм малко ядосан за липсващото знаме.
Край пътя терена целият е като че в огромни къртичини, макар за момента да ги оприличавам на вулканични кратери. Нямам и идея какво са, а и не ми се приближава към тях.
Има няма половин час по-късно минавай край някакви палатки. Възрастен мъж ме вижда и започва да ме вика и да търчи към мен. Спирам да видя какво е станало, а то се оказва бащата на Хасан. Не, не на този от хотела, а на онзи, който предната вечер ми предлага да спя при баща му за 30 дирхама.
Кани ме да пия чай и успява да ми обясни, че Хасан щял да дойде всеки момент. Наистина, няма и половин час по-късно пристига. Извинявам му се, чувствам се неудобно, че съм карал баща му да ме чака. Той пък е облекчен, предупредил баща си да гледа за мен, а той като съм се забавил тръгнал да ме търси. Притеснили са се заради бурята да не е станало нещо с мен.
a Хасан и баща му са много приятни хора. Предлагат ми да ми покажат водните кладенци, с които е известен този край.
Оказва се, че това са кратерите, край които карам цял ден.
Това са си цял лабиринт от подземни галерии през които някога е текло вода и се е захранвал оазиса на намсиколко километра от тук. Каза че и в големите летни жеги много хора прекарвали дните си тук долу, защото било по-хладно. Но вода няма от около 50 години. Според бащата на Хасан причината е в постепенното разделение между араби, бербери и туареги е основната причина, навремето са работели задно и са докарвали водата до повърхността. Е, предполагам наличието на съвременната напоителна техника, тръби и прочие, също имат пръст..
Става време да се сбогувам с баща и син и да продължа. Въртя педалите по, сякаш, безкраен път с постоянен насрещен вятър. Няма и час, а вече съм уморен.
След 15 – 20 км
Разбира се има и малко градче, но по неизвестни причини ми е неприятно. Има нещо в него, което ме отблъсква, затова просто преминавам през него, на километър след края му виждам крайпътно заведение с wifi и спирам да пия кафе. Влизма в couchsuring, надявам се да си осигуря безплатно спане, когато стигна в Оурзазат.
Час по-късно отново съм на педалите. Тъкмо потеглям и пред мен спира мотор. Хуан, на път за Tinejdad. Пуши по цигара докато си говорим и е уговаряме да пием по чай довечера, ако стига до там.
Продължавам напред и пресичам малко село. Явно има училище и учениците се прибират. Две момчета с колела се залепят да карат покрай мен. Опитват се да си говорим, но знаят само 3 – 4 думи на английски. Единият ме кани на чай в тях, но отказвам. Някак си неудобно ми е, дори не можем да говорим, ще се чувствам неловко.
Продължават да карат край мен, пресичаме друго село, а на изхода друга група ученици. Молят ме да спра за да си поговорим.
Питат ме за вода и без да се замисля вадя бутилката и подавам. Добре, че си нося три бутилки, защото народа наистина е жаден.
Английски говори само Кати /момичето колелото на горните две снимки/ и превежда на всички. Любопитни са и очаровани, че някой може да предприеме такова пътуване.
Кати ме кани на чай у тях. Приемам. Кара край мен и си говорим. Щастлива е, защото учи английски, а освен с учителя, няма с кого да си говори. Оттук минават много каравани /малко преди това ме задмина редица от 11 каравани/, но туристите просто не спират в такива малки, с нищо забележими, селца.
Питам я два пъти дали няма да е проблем /не забравям, че сме в мюсюлманска страна все пак/, но тя ме успокоява. Баща и го нямал в момента, а ако бил тук щял да бъде щастлив да ме приеме за гост.
Представя ме на двете си сестри и жената на брат и, които живеят в момента в къщата. Каза ми, че са 7 сестри и 7 братя, но са пръснати из страната. Баща и бил в момента на гости на брат и в Рабат.
Сядаме около ниска масичка да пием чай. Тя превежда на сестрите си и разговора върви леко и приятно. Предлагат ми да остана да спя у тях, а аз нямам нищо против, въпреки че съм минал има няма 50тина километра.
Питам я защо се крие на снимките, тя казва, че не е харесва, била с прекалено тъмна кожа и прекалено слаба, искала да е по широка в ханша… а в Европа жените биха убили за нейната фигура…. Разглеждат снимките и се радват, бедно семейство са и рядко са пътували. В действителност познавам по- голяма част от Мароко, отколкото те са виждали някога.
Пита ме как си готвя, а аз и показвам газовото котлонче. Изумени са от кафеварката, никога не са виждали такава и ме молят да направя показно как се ползва. Изумени са как така водата, уж сложена долу, се оказва горе. Опитах се да обясня, но май не ме разбраха.
На вечеря ядем всички заедно. Приготвили са таджин и всички ядем от една чиния, донесли са ми малка лъжичка, ако искам да ям с нея. Но както се казва- в Рим, като римляните, така че храбро чупя хляб и потапям пръсти.
Прибира се от работа и брат и и веднага сяда на трапезата. Весел е, а като ме вижда се усмихва още по- широко. Започва да ме разпитва за какво ли не и постоянно се смее. Изобщо в къщата е много весело, смеха е нещо съвсем естествено.
Няколко часа по- късно ми постилат на ниските възглавници и заспивам като цар. В процеса на разговора съм поканен и решил да остана още една нощ в селцето Игли, което едва успявам да намеря на картата.
Очаквайте продължението
Автор: Константин Костовски
Снимки: авторът
В района на Ерфуд има много възможности за изгодни нощувки:
Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:
Мароко и Константин Костовски
Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:
Booking.com
С Анжело продължавам да инспектираме крепостите по южната ни граница – започнахме със селата Маточина, Михалич и Мезек, а днес сме в района на Ивайловград.
Приятно четене:
част втора
220 км
Хотел „Фантазия“, Любимец – Глухите камъни, Малко градище – вила „Армира“ и крепост „Лютица”, Ивайловград – Кромлех, Долни Главанак – Стара Загора
На сутринта, освежени и отпочинали, се отправихме да изследваме
намиращи се на хребет, източно от вр.Св. Марина. Над комплекса, на върха, има останки от крепост, за която се предполага, че е описаната от хронистa Ефраим. „Глухите камъни“ са система от четири огромни скални блока, високи до 30 м, с издълбани в тях 459 ниши, обединени в 81 групи. Най-много от всички са трапецовидните форми, за които се предполага, че те са били използвани като урно-хранилища. Освен трапецовидните ниши, в комплекса има две гробници, изсечени в последната скала и вдясно от тях – стръмна стълба с оформени в скалата стъпала, водеща към голяма щерна отгоре на скалата, в която – невероятно, но факт! – расте папур. Името на мястото идва от факта, че там няма ехо!
Смята се, че култово-погребалният комплекс е възникнал през ранножелязната епоха (1200 – 500 г. пр.Хр.). Бил е използван също през Античността и Средновековието. Преди няколко години на една от скалите в комплекса е открит уникален знак – петроглиф, който според доц. Георги Нехризов и Юлия Цветкова, проучващи обекта, е нещо като емблема на светилището и изобразява символично ладия, пренасяща слънцето.
Екипът през 2016 г. открива цяла, невиждана досега букелна амфора, която е от времето на Троянската война. Откриват и култови глинени фигурки – най-голямата подобна находка до този момент. Досега археолозите са попадали на единични бройки, но тук те са близо 120. Вероятно сложени в две торбички и оставени пред ритуалното огнище – открити са в пласт от 7 век пр. Хр. Само в този сектор в подножието на светилището са открити над 20 ритуални огнища.
Когато археолозите стигат до дъното, се оказва, че то стъпва на пластовете от 12 – 11 век пр. Хр. Това е същия период, в който са засечени и край Троя, в годините на Троянската война. Голяма загадка за изследователите на легендарния град, които до тогава не били виждали подобна керамика с рогчета или букели на немски. Керамика, която сега се приема като косвено доказателство за участието на траките в троянската война. А тук, тази букелна амфора изглежда е стояла права цели няколко века, постепенно е покрита от пластовете на времето и така е оцеляла до наши дни.
На 50 метра от нишите са разположени няколко мегалитни гробници, две от които напълно запазени.
започва на десетина километра от село Малко Градище по пътя към Ивайловград от Любимец. На достатъчно широката отбивка има табелка за обекта и беседка (41.7323484, 25.9702942). Оттук до скалния комплекс се върви пеша около 1 км по широк черен път. Стига се до разклон с нова беседка, на който има друга табела.
Въпреки указанията да следваме „лявото“ ляво, се омотахме и тръгнахме нагоре към върха, след което се върнахме и влязохме в комплекса „през задния вход“. Имаше следи от археологически разкопки в горната част, при скалната църква/гробница и щернята.
По-надолу чухме човешки гласове и попаднахме на археолозите, които в момента работеха. Казаха ни, че са от Археологическия институт при БАН и СУ. Не питахме за имената им, но по-късно направих справка в Мрежата и установих, че мъжът с побелялата брада, заровен в ямата, който малко троснато ни заяви, че няма време за лекции, е самият доц. Нехризов. Малко стреснато ни попитаха какви координати сваляме, явно се опасяваха от иманярски „проучвания“. Но дамата бе любезна да ни „поразходи” накратко из историята, чиито доказателства са изскачащите артефакти и да задоволи любопитството ни. Изпълнихме молбата да не правим снимки на разкопките, тъй като още не били описани, и продължихме по пътечката с дървения парапет надолу – според думите на археолозите – тяхно собствено дело.
За съжаление основните каменни грамади са осквернени от вандали, Георги от Пловдив, Митко, Боби… са били тук. Какъв идиот трябва да си, за да носиш насред нищото червен спрей, за да се „овековечиш“?!
Обратният път до колата, заедно с времето на снимките на скалите и „пробването“ на ехото, ни отне около 45 мин.
адрес: BG-6560 Малко Градище
GPS: 41.732361, 25.970306
Продължихме към Ивайловград, като следващата ни цел бе
уникална антична римска сграда, открита случайно през 1964 г. по време на строителството на едноименния язовир край Ивайловград. Обектът става популярен под името вила „Армира“ – на името на малката река, на чиито бряг е било построено имението преди много векове. Слава богу, намерили са се умни хора на отговорни позиции, които да спрат строежа (което за жалост не е случило със Севтополис).
Архитектурно се определя като перистилен дворец от витрувиев тип, а икономически – смесена форма на голяма вила-рустика и вила-резиденция.
Това е най-богатият частен дворец и един от най-ранните и най-точно датирани вилни комплекси от римско време, проучени до момента в България. Построен е през втората половина на I век след Христа от виден аристократ. Той е получил за заслуги пред римската власт статут на римски гражданин и така е добил правото да създаде вилно стопанство, което е организирал още през 50~70-те години на І век сл.Хр., тоест само около двадесетина години след окончателното завладяване на Тракия от Рим. На площ от 3600 м2 сред красива градина се е издигала внушителна двуетажна жилищна сграда с панорамна тераса и значителен брой различни помещения (спални, приемни, зала за пиршества (триклиниум – 12 х 11 м), стаи за гости, работни дневни за жените, баня и др., като само на първия етаж те са били 22), ограждащи под формата на буквата „П“ огромен открит басейн в средата (имплувиум – 11 х 7 м).
В част от сградата е имало римски тип отоплителна система – хипокауст, остатъци от която се виждат и до днес. Първият етаж е бил облицован със съвършено изработени плочи и пана от местен бял мрамор, покриващи стените на коридорите и всички представителни помещения и басейна. В обработката им се усеща влиянието на майсторите от град Афродизия в Мала Азия – най-голямата скулптурна школа през римската епоха.
С особена ценност е мозайката, открита в спалнята на господарите, в чийто северен край е изваян портрета на собственика от първата половина на II в. и двете му деца. Това са единствените портрети върху римска мозайка, откривани досега в България. Специален интерес представлява и по-късната мозайка от триклиниума (началото на III в.) с изображение на Медуза-Горгона – символ, който се повтаря многократно в декорацията на вилата.
След повече от 300 години разцвет, вила „Армира“ е опожарена през 378 г. в края на Втората готска война. Има подозрения, че след битката при Букелон на 9 август, тежко раненият император Валент е бил докаран тук и тук е починал, а преследващите римляните готи са опожарили имението. Археологическите проучвания са установили оскъдни следи от временно обитаване на сградата и след нейното разрушаване.
Руините й са били засипани от опустошителното земетресение в края на IV век, което всъщност ги запазило до наши дни.
Обектът е обявен за паметник на културата от национално значение.
адрес: BG-6570 Ивайловград
GPS: 41.499158, 26.107239
web: Вила „Армира“
раб. време: По-Пе: 09:00-17:00 Съ-Не: С намалено работно време.
цена: 5/3 лв.
НТО: 72б
Искахме да посетим и намиращата се наблизо могила в с. Свирачи, която представлява нещо като семеен некропол на първите обитатели на вилата. Любезна служителка ни информира, че могилата не е отворена за посетители и ни насочи как да стигнем до
Пътят за крепостта започва от ул. „Манастирска“ в кв. „Лъджа“ на Ивайловград (41.5105591, 26.1105600). След последните къщи асфалтът преминава в черен път, който води до
известен като Лъджански или Ивайловградски манастир (41.5130006, 26.0939386). Построен е през 13-и век. Оттогава на два пъти е разрушаван и възстановяван. От стария манастирски комплекс е останала само главната църква. За съжаление той не е действащ и вратите му се отварят само по празници. Пред него, под сенките на дърветата, има чешма, и група яки мъжаги вече разпалваше огъня за пържолите.
Лютица, 6570, БългарияСлужителката във вилата ни посъветва да оставим колата при
(41.5102979, 26.0806286) и оттам да поемем пеша нагоре, тъй като пътят не е проходим с кола. Оказа се, че тази информация е малко остаряла. Мостът е построен на стар път, водещ до крепостта Лютица. Познат още и като Атеренски мост, защото горното течение на река Армира се нарича Атеренска. Сегашният мост е построен през XVI век, но преди това на същото място е съществувал древен римски път, водещ към Бяло море, а по-късно – свързващ укрепения град Лютица с областта.
Ние все пак решихме да пробваме да стигнем колкото може по-нагоре с колата, вместо да бием нагоре 5 км в жегата. Мицу е виждал всякакви препятствия и досега не ни е излагал. Преминахме реката по бетониран брод (41.5149470, 26.0743124), като водата беше 20-ина см. Разбира се, в дъждовно време или когато се топят снеговете, това няма да е възможно. Нагоре пътят беше насипан с чакъл, неутъпкан. Въпреки това стигнахме почти до самата крепост. Оставихме колата при метален фургон, вероятно използван от археолозите, с пилон с националния флаг пред него. От пътеписа на Иван Петрушев, посетил тези места 10 месеца след нас, става ясно, че с кола може вече да се стигне догоре.
– една от най-големите в Източните Родопи, известна като „Мраморния град“ (заради стените от местен мрамор) и „Цитаделата на Калоян“ (тъй като възходът си достига по времето на цар Калоян (1197-1207 г.). Заедно c околните крепости Родостица, Белоградец и др. оформя охраната на българо-византийската граница. В това време Лютица е бил голям и богат град – център на епископия (IX – XVII в.) и архиепископия (XVII – XVIII в.). Той е играл важна роля в българската история по време на царуването на Калоян.
Основното строителство датира от IV – VI в., а крепостта просъществувала до края на XVIII век, когато губи значението си като крепостно съоръжение и нейните жители създават новото селище Лъджа, сега квартал на Ивайловград, извън крепостта, в близост до минерални извори.
Крепостта има форма на неправилна елипса. Стените ѝ са с дължина 600 метра и височина 10-ина метра. Добре запазени са 8 от всички 12 кули на крепостта. Разрушена е портата през 1955 г., когато артилерийският полк в Крумовград я е използвал за мишена при учения (няма само наполеоновите войници да стрелят по старини, я!).
Към момента в нея са открити останките от цитадела (вътрешна крепост), донжон, две църкви, некропол с 15 гроба и останки от канализационна система. Сред огромното количество находки от всички периоди – елитарна керамика, накити, монети, битови предмети от кост и метал, архитектурни детайли и др., специален интерес представляват изключително рядката монета на Йоан IV Палеолог, сечена като специална емисия „базилеуси“, и откритата керамика, идентична на тази от Плиска и Преслав, с което се доказва, че крепостта е българска и е била център на високо развита култура.
Разкопките се водят от младия археолог Филип Петрунов, продължил работата на д-р Бони Петрунова. През лятото на 2016 г. той открива печат с надпис „Протоспатарий (генерал) Димитър“, а на гърба – допоясно изображение на военен светец, вероятно св. Димитър. Предполага се, че с печата е било скрепено писмо до коменданта на крепостта. Тук Петрунов открива и метално парче, за което има обосновани предположения, че е от ракиджийски казан от XI в., с което се оборват твърденията на бракята срби, че освен плескавицата, са открили и ракията през XVI в., и се потвърждават думите на класика:
„И ний сме дали нещо на светът,
на вси народи рàкия да пият…“
Днес крепостта „Лютица“ e обявена за археологически паметник.
адрес: BG-6570 Ивайловград
GPS: 41.502471, 26.062462
По първоначална идея трябваше да продължим към Маджарово, за да видим какво правят лешоядите в Природозащитния център и към кромлеха при Долни Главанак. За съжаление, жегата ни беше „изпила“ и затова с абсолютно единодушие взехме решение да прекратим обиколката и да се върнем към Стара Загора. Трябва да има и необходени дестинации, към които да се стремим, нали?
Диви орхидеи
Пък и дивите орхидеи, които успяхме да видим и заснемем, са толкова невероятни, че ни се иска някой ден отново да ги навестим.
Автор: Анжело Ангелов
Снимки: Сава-Калина
Още снимки:
България: Малко Градище (2017-07-02 Глухите камъни)
България: Ивайловград (2017-07-02 Вила Армира)
България: Ивайловград (2017-07-02 Крепост Лютица)
Около Ивайловград можете да намерите специални оферти за нощувка:
Други разкази свързани с Другата България – на картата:
Другата България
Аможете да си харесате и другаде из България:
Още снимки:
България: Малко Градище (2017-07-02 Глухите камъни)
Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. После направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, аднес ще разгледаме Сигнахи и ще продължим в посока Аджария.
Приятно четене:
388 км
част осма на
11-ти ден. 4-ти август.
На сутринта помолих хазайката за някакъв съд с вода, за да измия мотора. Беше целият в една сива кал, като цимент и нищо отзад не се виждаше, нито номерът, нито мигачите, нито стопа. После си взех довиждане и с хазайката, и с град Телави, и
За пъри път чух за това градче в пътеписа на Фори, а после прочетох, че го смятали за лице на туризма в Грузия. Ами не може да отидем на туризъм в Грузия и да не видим лицето на тоя туризъм, нали?
Тук има много лозя и правят най-доброто вино в Грузия. Българското вино, обаче според мен е по-добро! Минах през едно друго градче и през някакви смотани села и видях отбивката за Сигнахи – 12 км. Свих и веднага пътят стана с перфектен асфалт, мантинели и маркировки. Засукаха се и едни серпентини, и започна стръмно изкачване нагоре в планината. След малко стигнах входа на
Входът на Сигнахи
Гледка към Алазанската долина от Сигнахи
Някъде из центъра
Фонтан в центъра
Улица в Сигнахи
Входът на Градската градина
Шадраванът в Градската градина
Друга улица в Сигнахи
Части от крепостните стени, около града
Други части от стената. На заден план Алазанската долина
Друг квартал на града
Една от църквите в Сигнахи
Гледки към квартали на града от стените
Това е малко градче с 2 – 3000 жители, не особено старо от 18 век, но много живописно. Съчетанието на старо и ново, и тука е уникално, както в цяла Грузия. Някакво спокойствие и безметежност царят в Сигнахи, и даже грузинските състезатели от формула едно не можеха да нарушат тук това спокойствие. Улиците бяха с паваж, тесни, стръмни и живописни. Имаше и много зеленина. Красиво място.
Сигнахи, ГрузияОт Сигнахи се върнах малко назад и хванах главният път през Сагареджо към Тбилиси. Преди да стигна отново Тбилиси край пътя видях
и отбих, за да направя снимки.
Малка крепост. По-скоро стражеви пост
Вътре в крепостта
Част от стените и стражева кула
Нямаше, от къде другаде да мина, освен пак
Зададох на навигатора крайната точка Манглиси, само, за да ме прекара през Тбилиси и да успея да хвана прохода. След това имах намерение да мина през Тсалка и Ниносминда към Акхалкалаки и Вардзиа. Всичко е точно. Изчисли пътя навигаторът и тръгнахме.
и влязохме в града. Започнах да се въртя насам натам според указанията на навигатора. В един момент усетих, че нещо
Започна нещо много често да преизчислява маршрута и прекалено дълго се мотах из Тбилиси. Айде пак се започва. Помислих си. Нещо не ми вървеше хич с ориентирането в този град. Пък и този навигатор беше много силен на прав, и равен път без никакви отбивки. Тогава никога не грешеше, но стигне ли се до много кръстовища и завои насам, натам работата се осираше тотално.
В един момент навигаторът ме изкара в началото на магистралата към Мцхета и Гори, точно там, от където преди няколко дни влязох и излязох от Тбилиси. Да, ама сега нямах работа там на тази магистрала. Пътят ми беше друг, този път през града.
Трябваше да се върна в центъра и пак да задам направление на навигатора. Отказах се. Не исках за пореден път да влизам в Тбилиси. Писна ми!
Подкарах
Там слязох от магистралата, влязох в града и пак зададох направление на навигаторът за Манглиси и прохода. На моята хартиена карта такива пътища нямаше, но навигаторът нарисува някакъв маршрут през разни села и каза, че път имало. Тръгнах.
Въртя ме през разни много умряли села. Минахме през черни пътища и пътища в строеж и накрая в центъра на едно село спрях да питам. Там имаше
Попитах местните, има ли път през планината, която се виждаше зад гърбът ми, от тука за Манглиси и Тсалка? Не такъв път няма. Отговориха ми. Ние нямаме връзка с Манглиси и Тсалка.
Качих се пак на магистралата към Гори и след Гори, на Кашури свих към Боржоми и Ахалцикхе.
започна, като поредното смотано село, но след това се отвориха едни хубави булеварди и сгради, и после се превърна в красив, курортен град. Нещо като Велинград. Не спрях да снимам.
Вече беше късно, аз бях в проход в планина и се чудех, къде ще спя. Трябваше да търся, къде да опъна палатката. Долу в ниското течеше река Кура. Тази същата, която тече и през Тбилиси. Голяма е, като Марица.
Започнах да се ослушвам и да гледам за място, където да спя. Вече се бях отдалечил на двадесетина километра от Боржоми. Тъкмо излизах от поредното село и видях табела край пътя за хостел, и стаи за спане. Спрях. Оставих мотора на пътя и отидох да видя, за какво става въпрос.
На 150 метра нагоре по един стръмен черен път имаше голяма къща с двор. Възрастен мъж над 70 години ми каза, че това е хостелът и да, стаи има. После прибрах мотора в двора. За 20 лари (15 лева) пак се бях уредил.
След това времето се развали, задуха много силен вятър и заваля проливен дъжд. Много сериозна буря се изви. Чак токът изгасна. Извадих голям късмет с този хостел. Ако бях разпънал палатката, тази буря със сигурност щеше да ми създаде проблеми. А сега бяха на сухо и топло за 20 лари в това село, което, както после разбрах, се казва Квабисхеви.
Очаквайте продължението
Автор: Владимир Чорбаджийски
Снимки: авторът
Изгодни нощувки в района на Сигнахи:
Други разкази свързани с Грузия – на картата:
Грузия
Нощувки из цяла Грусия
Днес Цветан ще ни води до замъка Колоси в Кипър. Приятно четене и наздраве
Днес в Лимасол е проклет ден заради жълтия фин пясък на самума, който се е понесъл от Либия и е покрил Кипър и навлиза навсякъде дори между зъбите (пфу!) и в обектива. Затова продължаваме за Пафос транзит с междуградския (Intercitybus) автобус за 4 евро.
Но пък можем да направим виртуално пътуване.
може да се отиде с градския автобус №17 от Лимасол за 1,5 евро. Маршрутът му минава покрай британската военна база Акротири. Входът е 2,5 евро.
Λεωφ. Αρχιεπισκόπου Μακαρίου Γ', Kolossi, КипърНе прави изключение и Колоси от който е останала да стърчи само главната квадратна кула – Донжон
Поглед от зъберите на донжона към славното минало
Ричард Лъвското сърце (Richard the Lionheart)
Легендата го свързва с крал Ричард Лъвското сърце (Richard the Lionheart), който бил на път за Акра в Третия кръстоносен поход. Тогава три негови кораба били отнесени от буря в Лимасол.
Но вместо кипърци да ги посрещнат с хляб и сол (вода и провизии), бил направен опит да бъде отвлечена Беренгария Наварска, (годеницата на Ричард) от византийският управител на Кипър Исаак Комнин. Корабите се оттеглили в открито море за да изчакат останалите.
Като резултат
в северен Кипър през май 1191 и пленили дъщерята на Исаак.
На 12 май 1191 Ричард тържествено отпразнувал своята победа със
в параклиса на крепоста на Лимасол. След това три дни и нощи яли, пили и се веселили с кипърско вино.
Уви новата кралица Беренгария нямала късмет да стъпи на английска земя!
Исаак се предава
Исаак се предал в плен на милостта на английския крал. Той само помолил да не го унижават като му сложат железни вериги и както гласи легендата, неговата молба била изпълнена, понеже го оковали в златни вериги. Но малките гарнизони, които Ричард настанил в градовете не могли да контролират територията извън градовете. Местните жители вдигнали въстание, което било веднага потушено от англичаните. Затова Ричард решил по-бързо да се избави от своята придобивка.
Ричард убедил
за 100 000 златни динара. След една година управление на острова тамплиерите жестоко угнетявали местните православни и в 1192 избухнало въстание, което било потушено в кръв.
Кралят Ги дьо Лузинян е с торба жълтици в краката на коня на победилият го Саладин. Паметник в Дамаск, Сирия.
Кралят Ги дьо Лузинян е с торба жълтици в краката на коня на победилият го Саладин. Паметник в Дамаск, Сирия.
След като краля на Йерусалим Ги дьо Лузинян (Guy de Lusignan), изгубил престола си в Йерусалим за свое утешение си купил Кипър като заплатил на тамплиерите сумата 40 000 златни динара, които те веднага прехвърлили на Ричард.
Съкровище от златни динари. Няма нищо свято за кръстоносците загубили Небесното царство, само бизнес!
За да може да укрепи своята власт Ги дьо Лузинян обявил в Палестина, Сирия и Армения,че раздава феоди на всеки който желае да се засели на Кипър, при едно условие – да бъде готов да отбие военната си служба.
След знатните рицари, който приели предложението бил и Гаринус де Колос, който придобил селото Колоси и новата си титла. През 1210 крал Уго I изкупил от Гаринус де Колоси имението и
Европейският пилигрим е намирал подслон, храна и вино при хоспиталиерите в замъка Колоси на път за Святата земя.След падането на Йерусалим в 1187 хоспиталиерите били принудени да се отеглят в графство Триполи, а след падането на замъка Крак де Шевалие през 1271 и Акра в 1291 орденът намерил убежище в Кипърското кралство.
чийто останки виждаме днес на долната карта.
Карта на замъка Колосси
където:
Донжонът(1) и развалините на конюшните (2) на преден план от XV век
Приемната зала (3)
Останки от стените на замъка от XIII век (4)
Кладенецът (5), а в дъното е захарната фабрика (6)
Църквата на св. Евстатий (8) и днешното село Колоси
Замъкът притежавал и собствена воденица(7) на рекичката, която обграждала донжона
Заповядайде в замъка Колоси!
Източната стена на кулата
На източната стена на кулата има вграден мраморен панел с гербове. В центъра е щит разделен на 4 части, това е гербът на Лузитяните.
Донжонът
Той има височина 22м, ширина на всяка стена – 16 м и дебелина – 1,25 м. Благодарение на тези солидни параметри квадратната кула е преживяла няколко земетресения. За доброто съхранение на кулата е добринесла близоста на Лимасолската крепост, която е разположена на брега и е поемала върху себе си основните удари. Входът в донжона се намира на южната стена на нивото на втория етаж. Към входа е водил подвижен мост, висящ над дълбок ров, който обграждал кулата и е бил пълен с вода.
Вторият етаж е разделен на две зали. В по-голямото помещение има голяма камина. Вероятно тук е била кухнята на замъка и трапезарията.
Вкопаният прозорец ясно показва яките стени на донжона
Разпятие Христово
Третият етаж е бил предназначен за личните покои на Великия Коммандор. В съседната рицарска зала е общата гостна, където се събирали всички рицари. Там е и малкия параклис с запазения стенопис ,,Разпятие Христово“. Навсякъде има камини за отопление. А височината на помещението 7,5 м и дупките в стените предполагат, че помещението е било разделено от таван на две части за спални.
Великият Коммандор на хоспиталиерите от XIII век
Тясна вертикална вита каменна стълба свързва етажите
Крал Уго I дал на хоспиталиерите особенни права за да придобиват земя, безмитен внос и износ, безплатно мелене на житото и плодородните земи около село Колоси. Тук се намирал
за да се различава от другите два помалки щаба или Comandmerie в селата Финик край Пафос и село Темпли край Кирения.
включваща 40 села.Тук хоспиталиерите отглеждали пшеница, памук, цитруси, захарна тръстика, рожкови, маслини и грозде.
Захарната фабрика
Захарната фабрика се намира в това сводесто помещение.Тук се намирали преси за истискване на захарния сок, който се отвеждал в канал по пода в съдове за изваряване и сгъстяване.
През 1310 хоспиталиерите се преместили на Родос, но Колоси останал като тяхна командория.
През 1488 всичките владения на Ордена преминали
Джон Корнаро прехвълил правата си на Република Венеция. За награда му дали 14 села от 41 села на Колоси и титлата Главен Коммандор на Кипър.
Семейството носило тази титла до окупацията на острова от Османската империя през 1799 . След това титлата преминала в семейство Мотсениго, което сключило брак с наследника на Корнаро.
Приземният етаж на замъка служел за склад на храни и вино
Лозята на командария Колоси донесли световна слава на кипърското вино – „Коммандария“.
Тук в комадарията се произвежда
от изсушените на слънце 10 дни зърна от двата сорта грозде: ксинистери и мавро. То било известно като „нектар“ защото било устойчиво на окислението от въздуха при транспортиране в дъбови бъчви. Кипърското вино оставало в добро състояние или стабилизирано дълго време, докато обикновенните трапезни вина след определено време прокисвали и ставали на оцет.
Венецианците и генуезците
от уважение към рицарите хоспиталиери които усвоили и запазили технологията. По този начин от уста на уста пилигримите разказвали за това вино с богат вкус, което било добивано от лозята на комадорията на хоспиталиерите. Дори във Венеция, виното Коммандария било освободено от мито като тонизираща напитка. Италианският лекар Томмазо Роркачи след като опитал сладкото вино през 1576 го изписвал като лекарство в малки количества, което разреждал с много вода.
Вино Коммандария (St.John Commandaria)
че поета Генрид Ангели през 1213 написал следното:,,По време на огромната дегустация, където се състезавали най-добрите вина на света, която била организирана от краля на Франция Филип Август, сладкото кипърско вино било наречено „Апостол на Вината“, който сияе като Полярна звезда.“
Затова не пропуснах да се сдобия с този скъп спомен от Кипър за 15 евро на летището в Ларнака.
Наздраве и за многая лета!
Боже пази Кипър и България!
Писа грешния Цветан фон Плевен, Гергьовден, 2018
снимки: Цветан Димитров,
Литература:
Автор: Цветан Димитров
Снимки: авторът
Ето къде можете да нощувате около замъка Колоси:
Други разкази свързани с Кипър – на картата:
КипърЕто и местата за преспиване из цял Кипър:
Продължаваме с пътуването на Вида и Павлина до Париж – започнахме с пътуването до Париж с влака, същинското посещение на Париж започна с Пале Роял и Айфеловата кула, улиците на Латинския квартал, Марé и Операта, разходка из Монмартър и с корабче по Сена. Днес ще обърнем внимание на църквите в Париж.
Приятно четене:
част пета
По църквите на Париж може да се изучават стиловете в световната архитектурата – тук можете да видите романската църква на Абатството „Сен Жермен де Пре“ (1014 – 1163 г.), ранната готика на базилика „Сен Дени“ (1144 г.), катедралата „Нотр Дам“ (1163 – 1345), прочутата готика на „Сен Шапел“ (1239 – 1248), бароковите църкви в Сен Пол Сен Луи (1627) и в Дома на Инвалидите (1670 – 1708), неокласическата църква „Сен Мари-Мадлен“ (1808 – 1842), неовизантийската базилика „Сакре-Кьор“. Християнските храмове в Париж са предимно римокатолически, но съществуват и православни, протестантски, англикански.
Човек не може да обиколи всичките, но поне може да опита.
което означава Светия параклис, се намира на остров Сите (Île de la Cité) в двора на Съдебната палата. Въпреки че се нарича параклис, е доста внушителен. Строен е през 1242 – 1248 г. като мощехранителница, за да приюти Христовия трънен венец, който Луи ХІІІ купува от император Балдуин ІІ в Константинопол.
На входа на параклиса е Светата Дева, покровителката на храма.
Долният параклис е използван от царедворците и прислугата на двореца. Витражите са от ХІХ век и се опитват да пресъздадат първоначалната средновековна украса. Прозорците са малки, тъй като крепят горния параклис.
Горният параклис е предназначен за кралското семейство и за гостуващите висши сановници и държавни глави. Петнайсетте 15-метрови прозорци са най-старите в Париж, като две трети от тях са още от ХІІІ век, но и до днес пропускат светлината. А върху тях 1113 сцени разказват историята на човечеството от Сътворението до Възкресението на Христос. Може да се каже, че те са разтворени книги, от които неуките хора са „четяли“ библейските разкази…
Прочутата розета, изработена в края на ХV век, илюстрира пророчествата на Йоан Богослов с изрисувани сцени от Апокалипсиса.
Прозорците зад олтара са изрисувани със сцени от житието на Св. Йоан Евангелист, Страстите Христови и Св. Йоан Кръстител. Двете ниши отстрани на параклиса са запазени за изображенията на крал Луи ХІІІ и майка му Мария Медичи.
В параклиса има 12 скулптури, изобразяващи дванайсетте апостола, духовни стълбове на Църквата. Поставени са върху колоните, които крепят постройката.
––––––
През няколко преки на изток, пак на Ил дьо ла Сите, е
– най-известната катедрала, ако не в света, то в Париж със сигурност. Може би за славата й допринася прочутият роман на Виктор Юго „Парижката Света Богородица“, но това е мястото с най-много туристи. Ето ни пред нея и то с пътеводител в ръка.
Строежът й започва през 1163 година и завършва през 1345-а. Входните портали са три: десният е посветен на Св. Ана и е най-старият – от края на ХІІ век, а левият е посветен на Св. Богородица и е от началото на ХІІІ в. Централният входен портал на „Нотр Дам“ е най-величественият. От двете му страни са разположени големи скулптурни фигури на 12-те апостоли, а в центъра е Христос. Над тях има сцени от Страшния съд, изработени през 1210 г.
Това са древните резби от ХІІІ век по преградата, която отделя посетителите от мястото на църковния хор, за да осигури максимално спокойствие за извършване на църковните ритуали. На тази страна се виждат Мария Магдалена и Исус.
„Нотр Дам“ е осветен от 110 прозорци, украсени с цветни стъкла, през които навлиза дневната светлина – особено красиво е в слънчев ден. За съжаление вече не всички са оригинални. От средновековните витражи са останали само тези на трите розети – Западната (частично закрита от органа), Северната и Южната.
В църквата има 37 странични параклиса. Всеки един от тях е оформен по различно време и си заслужава да бъде видян.
За да може да се разгледа тази невероятна църква, е нужно не само едно посещение, а и шанс да не се сблъскаш с някоя от многобройните японски и корейски групи, които почти подтичкват вътре и говорят доста високо. При второто си идване имахме повече късмет – попаднахме на служба и това направи преживяването по-пълно.
От „Нотр Дам“, преминавайки по Pont au Double към левия бряг на Сена, се стига до градинката „Рене Вивиани“, Rene Viviani, където в центъра й е най-старото дърво в Париж – черна акация, посадена в началото на ХVІІ век от ботаника Робин и в негова чест кръстена робиния, Robinia. Наричат го „щастливото дърво“ и се смята, че носи късмет на тези, които леко го докоснат.
Там е и един от най-старите и миниатюрни храмове на Париж –
– на гръкокатолическия мелкитски орден. 8117 За любителите на канадско-френския сериал „Шотландски боец“ това е „църквата на Дарий“. Но преди да стане обект на киното, тя е била многократно разрушавана, построявана и преустроявана. На нейно място през VІ век се е намирал приют за пилигрими, в по-късни години парцелът е бил притежание на Училището по теология и изкуства към Парижкия университет, а през ХІХ век храмът е отстъпен на мелкитските католици, придържащи се към византийския обряд.
Ако човек се обърка, винаги може да попита някого – за нас гид се оказа този белобрад художник, който рисуваше улицата и „Нотр Дам“.
В Латинския квартал се намира църквата
Строена е през ХІІІ в., на мястото на параклис, издигнат над гроба на Св. Северин. Монахът отшелник е живял на брега на Сена през V век по времето, когато кралят на франките Хлодвиг (Кловис) се заселил на остров Parisii и го направил своя столица. На камбанарията на днешния храм виси най-старата камбана в Париж, отлята през 1412 г. Интересното е, че порталът на главната фасада е пренесен от разрушената църква от ХІІІ век „Сен Пиер о Бьоф“, Église Saint-Pierre-aux-Bœufs.
А на северната страна има друг портал с барелеф на Св. Мартин, считан за покровител на пътешествениците. Затова преди дълъг път поклонниците на светите места са идвали тук и са допирали подкова до барелефа. Нямахме ни кон, ни подкова, но се надяваме Св. Мартин винаги да бди над нас.
В църквата са се запазили витражи от различни епохи – от Средновековието, описващи живота на апостолите и светите мъченици, а също и такива от ХІХ и ХХ век, изобразяващи житието на Христос. Интересен е и необичайният стълб под формата на палмово дърво, който се намира в абсидата.
––––––
Една от най-забележителните, но не и популярни църкви в Париж, е
Разположена е в І-ви арондисман (arrondissement е френската дума за район, окръг – в Париж те са 20) по пътя към Парижките Хали и е от последните готически катедрали, построени в Париж през ХVІ век. По нейните мраморни подове са стъпвали Луи ХІV, кардинал дьо Ришельо, мадам Помпадур, Молиер, Моцарт…
Органът на катедралата е един от най-големите във Франция, като превъзхожда даже тези в „Нотр Дам“ и „Сен Сюлпис“. Концертиращ органист в нея е българката Янка Хекимова.
На снимката е витражът „Обучението на Луи ІХ“ в параклиса „Св. Луи“
Параклисът на Девата в St Eustache е осветен от папа Пий VІІ по време на гостуването му за коронацията на Наполеон през 1804 г.
или
се намира на Плас дьо ла Мадлен в 8-ми арондисман. Сградата е издигната в неокласически архитектурен стил и е част от Бенедиктинското абатство, Benedictine abbey. На юг от църквата се намира площад „Конкорд“, а на изток – площад „Вандом“. В непосредствена близост е едноименната спирка на метрото „Мадлен“.
Църквата е строена бавно и трудно, почти 90 години. Първоначалният проект, поръчан през 1757 г., преминал през няколко етапа – строежът започнал като църква, след това Наполеон решил да бъде Зала на славата на имперската армия, след падането му Луи ХVІІІ пожелал да е храм в памет на гилотинираните Луи ХVІ и Мария Антоанета, а градската управа искала зданието за гара.
Парите все не достигали, а и как да стигнат като изграденото периодично било разрушавано и започвано от начало. В даренията активно се включили и местните filles de joie (в свободен превод „момичета за радост“), които приемали Мария Магдалена за своя покровителка, бъркайки я може би с „блудницата Мария“. Всеки ден след приключване на работа те давали част от заработеното за строежа, като по този начин се надявали поне частично да изкупят греховете си пред Бог. Така ги е видял и обезсмъртил Анри дьо Толуз-Лотрек. Дали тази история е истина официалните сайтове не споменават, но парижани не се крият зад фалшивата благочестивост и с удоволствие я разказват.
Едва през 1848 г. църквата била завършена и осветена. В нея е погребан Шопен. Днес е действащ храм.
е римокатолическа църква, построена в романо-византийски стил. Изграждането й, съпътствано от спорове и разногласия, започва през 1875 г. Но тъй като е много скъпо и първоначалните дарения бързо свършват, разходите се поемат от вярващите – хиляди парижани отделят от парите си и купуват колона или камък, или по-голям блок, върху който се изписват инициалите на „притежателя“ му. Така че когато днес се разхождате сред стените на „Сакре Кьор“, спомнете си, че сте обградени от имената на стотици хиляди парижани.
И тук, както в „Нотр Дам“, можете да се изкачите „до върха“. Стълбището е стръмно и тясно – 300 стъпала и на всеки 15 – пълен кръг. Но пък гледката си заслужава – даже в мрачен ден.
Влязохме и в съседната
една от най-старите в Париж, построена още през ХІІ век.
Първоначално тук се е намирало светилището на бога Марс и се смята, че именно то е дало името на хълма – топонимът Mons Martis, който означава „планината на Марс“, е оцелял през времената на Меровингите и е бил произнасян от галите като Монмартър. От стария храм са се съхранили само четири колони.
През 1133 г. крал Луи VІ решил да построи на това място абатство. Именно в него през ХVІ век Игнасий Лойола е основал Орденът на йезуитите. По време на Великата Френска революция абатството било сринато, като оцелял само храмът. Самата църква многократно е рушена, възстановявана и реставрирана. По време на Втората световна война били унищожени и оригиналните готически стъклописи, които днес са възстановени. В олтарната част са разположени три витража, изобразяващи Христос, Св. Петър и Св. Дионисий.
Названието
звучи малко странно за българското ухо, но всъщност става дума за ветерани. През 1670 г. Луи ХІV взема решение да се построи дом, който да приюти сражавалите се за славата на Франция. Строежът е завършен през 1706 г. и Кралят Слънце лично присъства на освещаването му.
Особено трудно било създаването на място, където и кралят, и войниците да могат едновременно да участват в католическите ритуали, като музиката да звучи навсякъде. С тази почти непосилна задача се справил архитект Жул Ардуин-Мансар, който на практика построил „двойна църква“. Основната част (нефът) е така наречената Войнишка църква, а куполът става куполна църква.
Днес там се намират стотици трофеи, завоювани от врага и илюстриращи историята на френската армия.
Place des Invalides, 75007 Paris, ФранцияБароковият купол на
вдъхновен от базиликата „Св. Петър“ във Ватикана, е изписан със стилизирани военни сцени.
Църквата е и място за погребение на заслужили френски воини от различни епохи. Тук почиват останките на маршал Турен, един от великите военачалници от времето на Луи ХІV; на генерал Анри Бертран, последвал Наполеон на о-в Св. Елена; на Роже дьо Лил, автора на „Марсилезата“. Ето мавзолея на героя от Първата световна война маршал Фош (1851-1929) (да гори в Ада! – бел.от България)
Саркофагът е обкръжен от лавров венец с имената на големите сражения, напомнящи за велики победи (на снимката се вижда и надписът Moscow). Наоколо са 12-е богини на победата, а в кръговата галерия – 10 барелефа, които илюстрират постиженията на Наполеон по време на неговото управление: Гражданския кодекс, учредяването на Ордена на Почетния легион, Сметната палата и др.
Гробницата на Наполеон
Интересното е, че и до ден днешен съществуват помещения, където неголям брой пенсионери и инвалиди от френските войски намират приют и за тях е поела грижа държавата.
Разбира се, това не са всичките велики парижки храмове. Всеки сам може открие още много, обикаляйки града и околностите му.
Очаквайте продължението
Автор: Павлина Д.
Снимки: авторът
Къде да отседнет изгодно в района на Монмартър и Сакре Кьор:
Други разкази от Париж или писани от Павлина Д.– на картата:
Париж и Павлина Д.
Франция ви очаква!
Исландия е една от страните с бързо приемане на електромобилите. И това не е, защото климатът ѝ е най-подходящият за експерименти с батерии, пробег и зареждане навън. 
Малко статистика: през 2014г. по пътищата в Исландия са се движили 90 електромобила. В момента са 6 000. Както казва Jón Björn Skúlason от исландската компания New Energy, която координира национални инициативи между правителството, индустрията и проучващи институции: “В началото хората бяха скептични, но сега виждат електромобили на пътя и разбират, че те са тук, за да останат”.
Този растеж в броя на електромобилите се дължи на активна правителствена политика. Нищо изненадващо, нали? Имат стимули: не плащат такса при покупка на електромобил, не плащат годишен данък, не плащат ДДС (24% в Исландия), могат да паркират безплатно до 2 часа в центъра на Рейкявик и дори имат облекчения при зареждане. Това поставя страната на второ място в света по дял на продажби на електромобили (11,7% пазарен дял за 2017г.) след Норвегия, където близо всяка трета продажба на кола е на електромобил.
Освен тези стимули обаче, в Исландия имат и подходящата нагласа: 80% от енергията при тях е от собствени възобновяеми източници (хидро и геотермална енергия). Искат да преминат на 100% собствена енергия, за да са независими от външни доставчици.
Естествено, работят и по осигуряване на зареждане, което при техните условия е пълно с предизвикателства. ABB е изградила 20 бързи зарядни станции (може да презаредите за 15-30 минути) по линия на най-голямата магистрала в страната Route 1. Тя е с дължина над 1300км и обикаля целия остров. Температурите падат до под -30 градуса, има много сол, морска мъгла, влага и – да не забравяме – бури. От АВВ казват обаче, че успяват да разрешат 60% от възникналите грешки, без да се налага ходене на място чрез отдалеченото си мониториране на зарядните. Така компанията може и да насочва в реално време потребителите си към работещи станции. Със сигурност опитът, натрупан при тези условия, ще е полезен и за други места. А наличието на подходяща инфраструктурата е едно от условията за по-лесно приемане на електромобилите.
За да си представите как е в Исландия, ето едно видео, от което направо повява хлад:
Според ВсичкоТок ние сме почти като Исландия: имаме 16 DC (бързи) зарядни и 84 AC зарядни станции. Звучи оптимистично, нали?
Сенатът на САЩ гласува ( 52-47) да се възстанови защитата на неутралността на мрежата, която Федералната комисия по съобщенията (FCC) реши да отмени през декември миналата година.
За да се възстанови неутралността на мрежата, трябва да се случат още две неща. Първо, мнозинство от членовете на Камарата на представителите. Второ, подпис на президента.
Но идват и избори на 6 ноември 2018 – така че прогнозите са трудни.