Според Първата поправка на Конституцията на САЩ Конгресът не може да приема закони, ограничаващи свободата на изразяване. Конституционна норма от 1789 г. Цял отрасъл от законодателството на САЩ условно се нарича законодателство по Първата поправка. Освен другото, тези закони конкретизират пределите на свободата на изразяване. Как точно да се прилага нормата показва и практиката на FCC (Федералната комисия за комуникации) и съдебната практика. При това законодателството и съдебната практика са в динамика и търпят непрекъснати изменения.
През последните седмици има ново развитие, което – каквато и посока да вземе – ще се отрази върху стандартите за свобода на изразяване, смятат американските медии. Главен герой е Алекс Джоунс – човек, занимаващ се с медии – не точно журналист, а източник на дезинформация и конспиративни теории със собствен сайт Infowars и многобройни аудио – и видеоемисии онлайн.
С различна скорост / различна интензивност/ различен инструментариум/ различни обявени публично основания Джоунс и свързано с него съдържание бяха отстранени – съответно достъпът прекратен – от Facebook, YouTube, LinkedIn, Apple, Spotify, Pinterest, Vimeo и др., като по по-особен начин стои въпросът с Twitter и Джак Дорси, който най-продължително издава противоречиви сигнали, но все пак временно Джоунс и Infowars не могат да изпращат съобщения и в тази мрежа.
Няма съмнение, събитията, свързани с Infowars, бележат важен момент за оценка на правилата в интернет, техния произход, прилагане и ефективност.
Още в началото на каскадата от мерки станаха ясни две неща:
1. Първата поправка не дава право на никого да публикува на ничия платформа. Мерките срещу Алекс Джоунс не са в обхвата на защитата на Първата поправка, защото тя се отнася до сдържането на държавата.
2. Частните компании имат непоследователна и неконсистентна реакция, макар да твърдят обратното. Според Ню Йорк Таймс реакцията на Facebook едновременно се подчинява на следните стандарти:
Прилагане на нашите общностни стандарти (от корпоративния сайт на FB)
Но u много други въпроси не са получили отговор. Както сполучливо пита New Statesman: free speech – или consequence-free speech?
Какво да бъде: свободно слово – или слово без отговорност? Този разговор тепърва има да се води.
Намерете си удобно място между техноутопията и технопаниката.
Днес ви представям втората част на пътуването до Лондон на Иван. Миналия път пристигнахме в Лондон, с днес ще обиколим из града и ще се върнем през Евротунела.
Приятно четене:
част втора
На следващия ден си бях научил да обикалям малко по музеите. Продължавам да щракам из метрото:
Първата ми спирка беше
Разкошен музей с безброй експонати от цял свят, от всички големи епохи на човешката цивилизация.
За мен по традиция сякаш най-интересен беше разделът, посветен на Древен Египет:
Скулптура от древното Асирийско царство, представяща лов на лъвове, което е било царският спорт в Древна Асирия.
Тази зловеща статуетка представя чиновник в едно от съдилищата на Ада. Според китайската митология след смъртта човек бива съден от общо десет съдебни трибунала, всеки от който има по един главен съдия.
Следващата ми спирка беше
Евала на Лондонската управа, че големите държавни музеи в града са безплатни. Много социална и насърчаваща посещаемостта мярка.
Разкошното здание на музея:
Още на входа ме посрещна скелет на голям син кит.
Музеят е много интересен, развлекателен и неангажиращ. За малките деца особено беше рай, но и за порасналите деца имаше място за лигавене 
В музея имаше раздел, посветен на динозаврите и дори движещ се макет на тиранозавър. За изумление….
…и ужас на някои деца
Времето напредваше, а си бях уговорил среща с моята приятелка Лили, с която всъщност сме съседи в Плевен. Тя е вече от доста време в Лондон и не се бяхме виждали от 6 години.
Зачаках на спирката:
Образи в автобуса:
Естествено, пак подраних леко и чакайки оглеждах живота наоколо. Тези господа много си правеха кефа под звуците на някакви ориенталски ритми:
Лили дойде и първоначално си взехме велосипеди под наем за една кратка разходка из Хайд парк.
също беше в ремонт:
гъмжеше от живот. Чудесно място за отдих на малки и големи:
Вечерта завърши в един истински
С Лили се заприказвахме за миналото, настоящето и бъдещето. Страхотна среща се получи, много естествена и непринудена, сякаш не сме се виждали от миналата седмица.
След като се разделихме хванах метрото до Уестминстърското абатство, за да погледна как изглежда
Еми бива… не е зле 
На следващата сутрин вече беше време да напусна Лондон и с това да започна пътуването си на обратно. Бях си наумил
По пътя към лондонското околовръстно. Вече бях пълен майстор на шофирането отляво:
По обяд вече бях достигнал пристанищния град
Входната такса е мъжка – цели 20 паунда, но според мен посещението определено си заслужава. Първоначално бях леко скептично настроен и също като бай Ганьо си казвах „Хора, къщи, салтанати…колко съм ги гледал“, но крепостта наистина е много красива и интересна, а отделно в билета е включена обиколка на системата от подземни тунели, която беше невероятно интересна и интерактивна.
Средновековната англосаксонска църква в двора на крепостта и остатъци от римска кула до нея.
Поглед към замъка:
Панорамен изглед от замъка:
са построени през Средновековието и както много подобни съоръжения са били модифицирани многократно през вековете в хора на технологичния прогрес, който естествено се е отразявал и на начина на водене на война.
Castle Hill Rd, Dover CT16 1HU, ВеликобританияПо време на войните срещу Наполеон се изгражда вече споменатата от мен система от подземни тунели, които се използват активно в хода на Втората световна война.
Главната зала за приеми:
Аз си показах откъде съм и прескочих няколко заграждения, за да мога по-хубаво да заснема замъка:
Най-интересно от цялото посещение беше обиколката на тунелите, където за съжаление не беше позволено да се снима. По изключително увлекателен и интерактивен начин се разказа за началото на Втората световна война и събитията, водещи до
която е ръководена от адмирал Рамзи именно от тези въпросни тунели.
Вермахтът привидно заобикаля линията Мажино и подлъгва съюзническите сили с офанзива през Холандия и Белгия, след което основните немски сили навлизат в тила на съюзниците, преминавайки през пресечен горист терен, откъдето французите са смятали, че е невъзможно да се извърши нападение. Резултатът е катастрофален и в края на май 1940-а година край бреговете на Дюнкерк напълно окръжени остават около 400 000 английски и френски войници. Операция „Динамо“ се извършва в рамките на една седмица и като резултат са евакуирани около 340 000 войници, което Чърчил и пресата тогава описват като чудо. По първоначални планове се е очаквало да бъдат евакуирани около 70 000 души.
Бой по германците!
За мен е леко комично как тази операция се представя едва ли не като победа на британската армия, при положение, че
Отделно въпрос на исторически дебати е защо Хитлер забавя настъплението срещу съюзническите сили с няколко дена, което се оказва решаващо за крайния изход на създалата се ситуация. Британците представят събитието като „демонстрация на отказа на Великобритания да се предаде на Хитлер“. Добре… в крайна сметка различните страни почти винаги имат различен прочит на историята.
След тази страхотна спирка беше време
Случайни срещи по паркингите:
На връщане бях решил да видя как пътува белият човек и си резервирах билет за
От Дувър се придвижих към
и така ЕвроГолфът се зареди да чака на опашка към Евротунела
Впечатлението ми от железницата под Ламанша е, че това е един изключително амбициозен проект, а улеснението и удобството, което носи е невероятно. Още повече като сравня с плаването с ферибота на отиване.
Ето един клип за тези от вас, на които им е любопитно как става транспортирането на автомобилите:
И отново ЕвроГолфът:
Вече бях отново в континентална
и от Кале много бързо отново се придвижих към
Искаше ми се да направя една снимка на Голфа на плажа..не в центъра, а някъде по-встрани, естествено. Уж гледах за някакви места в Гугъл карти, но нещо се обърках и плаж така и не открих. Но все пак снимах Голфа край бреговете на Северно море 
:
До Рурската област ми остава още 450 км. На следващия ден ми предстоеше, както обичам да се шегувам, да се трудя и да градя Четвъртия Райх
С това моето кратко пътешествие приключи. Имах идея тази година да направя по-сериозна обиколка на Великобритания и Ирландия, но това щеше да означава да се лиша от повече прекарано време в България, което не ми се искаше. Определено обаче ще се върна на Острова с желанието да го опозная по-добре.
Такъв беше Лондон в моите очи – невероятно разнообразен и космополитен, събиращ хора от цял свят с техните мечти и амбиции. Надявам се разказът ми да Ви е бил интересен.
Край
Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът
Изгодни нощувки в Лондон:
Други разкази свързани с Лондон – на картата:
Лондон
Цяла Великобритания ви очаква!
Продължваме пътуването из Източен Тибет в Китай с Красен,. Започнхме с резервата Дзиуджайгоу , продължихме в посока Голог, а днес ще минем край планината Амне Мачин, за да стигнем езерото Чинхай.
Приятно четене:
част трета
Август 11
Август 11
Дойде и следващия ден – 11 август. Днес трябваше да слезем до най-голямото езеро в Китай – езерото Чинхай. Но преди това трябваше да минем край една от най-красивите планини в Чинхайски Тибет – Амне Мачин. Ма Лонг не искаше да минава оттам, понеже преди като е минавал, пътя е бил ужасно лош. Аз обаче помнех положението с пътищата от миналата година, когато бяхме там, знаех, че има нова магистрала, която още тогава беше почти готова. Питахме и в хотела на рецепцията, и там също казаха, че новата магистрала вече е готова,с изключение на две места, където се напуска за малко и се върви по стария черен път край нея.
Успяхме да убедим Ма Лонг да минем по новата магистрала, от северната страна на Амне Мачин, и тръгнахме натам. Излязохме от Голок и се качихме на магистралата – чисто нова, празна и все още без пункт за магистрална такса.
Времето не беше хубаво, беше облачно, скоро започна и да вали слабо. По-високите върхове на околните планини бяха скрити в облаци и мъгли, и това не беше добре, опасявах се, че въпреки всичко май този път няма да можем да видим Амне Мачин, но все пак се надявах, че все нещо ще се покаже като стигнем там.
В един момент стигнахме до тунел и до преграда – тунела беше затворен и ние трябваше да напуснем магистралата и временно да се движим по стария черен път край нея. Това всъщност беше добре, защото така минахме през каменната порта, сложена там като вход към Амне Мачин – идеално място за снимки.
Продължихме още малко и отново излязохме на магистралата от другата страна на тунела. Дъждът се засилваше и вече почти нищо не се виждаше наоколо, само мъгла и стръмни тревисто – каменисти склонове.
Но изведнъж след един завой на магистралата мъглата се отдръпна и пред нас се показа една величествена огромна снежна грамада – това беше основния масив на Амне Мачин. Все пак щяхме да видим планината в блясъка й.
е една от трите “най-свещени” планини за тибетците. Представлява крайно източно разклонение на веригата Кунлуншан, която огражда от север Тибетското плато.
Бидейки “свещена”, планината е обект на “кора” – религиозна обиколка по посока на часовниковата стрелка. Тибетците обикалят планината за около 7 до 10 дни, някои с последователно лягане на земята, пак ставане, пак лягане, с ръце прострени напред, и така дни наред (разбира се, с почивки). Планината не е с остри алпийски форми, но е с много ледници и покрита с вечен сняг.
И така, спряхме пред величествената гледка на планината. Винсънт и Ма Лонг бяха във възторг. Всички други също. Винсънт откровено каза, че никога не е виждал такава снежна планина. А Ма Лонг беше със сбъдната мечта – да види отблизо Амне Мачин – нещо, което отдавна си беше мечтал, но все е минавал отдалеч, по други пътища край нея.
Снимахме се и стигнахме до втория тунел. И там се отклонихме, отново на най-подходящото място по стария черен път. По него се изкачихме и до нашата най-висока точка от цялото пътуване –
Този път, за разлика от миналата година, там нямаше работници, тежки камиони и разхвърляни строителни отпадъци. Имаше една нова дървена панорамна тераса с разклонения, която обаче беше покрита с огромна плетеница въжета с молитвени знамена.
Спряхме там и излязохме от буса. Навън валеше сняг и беше доста студено и ветровито. Отсреща се виждаше ледника Дамсунг, а над него гигантските снежни склонове на Амне Мачин, губещи се в облаците и мъглите над нас. Тръгнахме по дървената тераса, провирайки се през заплетените въжета с молитвени флагове, и зад нея излязохме на камениста височина, над долния край на ледника. Снимахме се, а Фандзъ дори се разсъблече в студа за по-ефектни снимки. След това някои от нас слязохме и до ледника, катерехме се между неговите пукнатини и улеи, и след около половин час се върнахме обратно към буса.
Продължихме надолу, пак се качихме на магистралата след втория тунел, и след още около 50 км излязохме на шосето от Ласа, през Юшу за Сининг. То си беше пак същото като миналата година – една идеална (но явно не навсякъде довършена) магистрала и край нея първокласно шосе в много добро състояние – общо три идеални платна. При това отново почти празни, само тук – там можеше да се срещне някоя кола, някой тир или джип.
Спряхме в
на 3 850 м височина. Там нощувахме миналата година, и както тогава, така и сега, то беше спирка за преминаващите тирове, с ремонт на централния път, разхвърляно и потънало в прахоляк. Обядвахме набързо и продължихме на север. След последния по-висок проход (около 4 500 м), започнахме едно дълго и стъпаловидно спускане до
на около 2 950 м. Така напуснахме високата част на Тибетското плато и слязохме до неговите по-ниски периферии, където се намираше и
От Гонгхъ се отклонихме по един пряк път, който прехвърли едни планини на около 3 600 м височина, покрити с тучни зелени пасища, пълни с шатри и стада якове, овце и коне. Времето отново се влоши и заваля дъжд, който постепенно се засили. Така в дъжда слязохме по северния склон на тези планини до брега на езерото Чинхай.
е най-голямото езеро в Китай, разположено в североизточната периферия на Тибетското плато, на 3 205 м височина. То е солено и безотточно, тоест без връзка със световния океан. В превод името му означава „Синьо-зелено море“, и наистина в ясни слънчеви дни цвета му е подобен. То също се счита за „свещено“, и около него също се извършва поклонническа обиколка „кора“. То е и любима дестинация за велосипедистите, които го обикалят за около 3 – 4 дни. И разбира се, то е и любима дестинация за масовия туризъм в Китай – тук особено през лятото е пълно с народ.
И сега в дъжда се придвижихме до нашия хотел, чийто интериор беше в тибетски традиционен стил, и по-скоро приличаше на приключенски хостел.
Скоро дъжда постепенно спря и ние излязохме да се разходим към брега на езерото. Брега обаче беше окупиран от местния туристически бизнес и можехме да слезем само като платим входна такса. Не беше скъпо, но решихме все пак да оставим това за другия ден.
Наблизо имаше ресторант, който беше разположен в монголски шатри – във всяка шатра – маса.
Поръчахме печено агне, и докато го готвеха, продължихме да се разхождаме наоколо. Накрая, когато беше готово, всички се събрахме в една шатра на по-специална вечеря.
Очаквайте продължението
Автор: Красен Желязков
Снимки: авторът
Ето къде можете да пренощувате из Тибет:
Други разкази свързани с Китай – на картата:
Китай
След Тибет, цял Китай е на ваше разположение
Днес с Ирина ще отскочим до Милано – като освен Милано, ще разгледаме и околностите му. Приятно четене:
част първа
Здравейте пътешественици !!!
Искам да споделя малко полезен опит от моето тридневно пътуване до Милано и да помогна с каквото мога на следващите желаещи да посетят града и неговите околности.
?
От м. март тази година авиокомпанията RYANAIR откри нова линия Бургас – Милано . Билетите бяха безумно евтини от 20 до 30 евро двупосочен билет Тръгнахме в петък сутринта/ 4.05.2018/ и понеделник вечерта бяхме в Бургас. Общо имахме 3 дни за разглеждане с 3 нощувки. През Booking.com ангажирахме апартамент в един от кварталите на Милано. Важното е когато правите резервацията хотела да е близо до спирка на метро или ж.п. спирка. Транспортът е много добре уреден и се стига много бързо до центъра независимо в кой квартал си. Добре е да си изкарате предварително схемата от интернет на метрото и ж.п. транспорта.
За първи път не се срещнах предварително с хора посетили тази дестинация /аз бях ходила само в Милано 2014 г., но с кола/ и това донякъде оказа влияние върху организацията за пътуването ни до езерото Комо. Информацията в интернета и стремежа ни да посетим колкото се може повече дестинации малко ни подведе .
От летището в Бергамо (Orio al Serio) , което е на 50 км североизточно от Милано може да отидете до Централната гара (Milano Centrale) с автобус. Спирката е непосредствено пред залата за пристигащи и когато се напълни автобуса тръгва. Пътуването е около час. Билета струва 5 евро в едната посока.
От Централната гара, която е огромна тръгват две линии на Метрото – червената М1, зелената М2 (които се пресичат на метростанция Кадорна) и жълтата М3 .Вече е изградена и М4 и М5. С М5 може да отидеш до стадиона на Милан SAN SIRO.
Има и жп подземни линии (т.нар. passante ferroviario), обозначени с буквата S, свързващи Милано с предградията му. Билети се продават в магазините за цигари и алкохол, чрез машините за билети в метрото или в повечето супермаркети.
Ние си вземахме 24 часов билет който струваше 4.50 евро и беше валиден за всички превозни средства, но не трябва да се забравя в автобусите да се валидира. Билет за еднократно ползване струваше 1,50 и валидността му е 90 мин. Билетът важи за 90 минути от първоначалното му валидиране, като с него можеш да се прекачваш на колкото превозни средства се нуждаеш. Може да се закупи и за 48 часа.
След настаняването ни към 12 часа тръгнахме из
Първо посетихме
Гледката от покрива е фантастична, но нямахме време да чакаме, за да влезем. Преди 4 години входа беше свободен и не се чакаше толкова дълго.
Дуомо
Непосредствено до нея е
Галерията „Виктор Емануел“
След излизането от галерията е
На външен вид нищо впечатляващо, но нейната красота е вътре в сградата. Целта ни беше да посетим залата и ложите.
Via Filodrammatici, 2, 20121 Milano MI, ИталияПредварително имахме информация , че освен в музея на театъра в 17.00 часа отварят и залата за репетиции и можем да я разгледаме.Тази информация като попиташ я дават неохотно и ако не си подготвен предварително можеш да дадеш 9 евро само за музея .
Сградата на театър „Ла скала“
Залата в театъра
Наблизо е и
Замакът е впечатляващ, разгледахме го отвън и в далечината видяхме триумфалната арка.
двореца „Сфорца“, (Castello Sforzesco)
За съжаление и този път
от Леонардо да Винчи в църквата „Santa Maria delle Grazie“ . На всички сайтове не отчиташе свободни места. Но ако опитате на място може и да ви се усмихне късмета, но на тази натоварена програма не можехме да си позволим да рискуваме.
Вечерта посетихме и
Хванахме лилавото метро М5 и на последната спирка е стадиона. Впечатляващ е , но в същото време имаше мач Милан – Верона, който беше към края си и трябваше бързо да се изнесем за да не ни „отвее“ тълпата.
Около Милано има много забележителности които могат да се посетят:
Виджевано – намира се на 30-тина км. югозападно от Милано. Малко градче с красиви площади, подземна улица и др. забележителности. На мен лично много ми харесва това малко не толкова известно, но впечетляващо градче.
?
Бергамо – красива историческа част в стария град. За пътуващите със самолета до Бургас мога да препоръчам последния ден преди отлитане в 16.30 ч. да хванат автобуса до летището сутринта , да си оставят багажа и с автобус за Бергамо да посетят стария град. До стария град се стига с финикуляр / лично аз с него стигнах до „горния град“/ , но и автобуса ходи директно до него. Изключително красив е.
?
Чертоза ди Павиа Уникален манастир на около 40км. от Милано, както и самия град Павия със забележителния дворец.
Посетила съм и трите града през 2014 , затова горещо ви ги препоръчвам, струва си разходката до тях.
Нашето решение беше Пианченца.
?
?
От централната гара си взехме билети от автоматите , това е най-добрия вариант, иначе трудно се намират каси за продажба на билети. Има меню на английски и сравнително бързо се справихме. Гарата е огромна, влакове тръгват от третия етаж където са пероните и вътре в тях се допускат само хора с билет не повече от 30 – 40 мин преди часа на тръгване, а самият перон на тръгване се обявява 10 – 15 мин. по-рано. Ако спирката на влака не е последна много ще има да се лутате докато разберете кой е влака и от кой гейт да минеш, ако сте взели билет от автомата. Билета до Пианченца е 6.70 евро в едната посока.
От гарата на Пианченца може да хванете автобус / 1.50 евро/ до площад Кавали. Растоянието е около 1,5 км., може и пеша.
В града има много архитектурни и културни забележителности, като голяма част от тях се намират на главният площад Пиаца Кавали (в превод: площад на конете). Там се намира католическата катедрала Дуомо, както и двете бронзови статуи на ездачите Алесандро Фарнезе и Ранучио.
В града могат да се разгледат и красиви малки дворци като Palazzo Costa, Palazzo Somaglia и Palazzo dei Mercanti, църквата Св.Августин
Основна забележителност на Пиаченца е
Най-интересни в него са
и етруска бронзова фигура с изображение на нарязан на късове овчи дроб, по които са написани имената на божества.
Сандро Ботичели „Богородица с Младенеца и св.Йоан Кръстител”
Етруския часовник
Колекция от каляски и детски колички
Входа за художествената галерия , археологическия музей и сбирката от каляски и детски колички е 3 евро. Няма да съжалявате ако го посетите
Очаквайте продължението
Автор: Антон Конакчиев
Снимки: авторът
Ето къде можете да пренощувате изгодно в Милано:
Други разкази свързани с Милано – на картата:
Милано
След Милано, цяла Италия ви очаква!
Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия,продължихме към Мерзуга, останахме на гости на една берберка близо Ерфуд и тръгнахме в посока Бумалн. След Бумалн тръгнахме към Уарзазат, в който днес ще се порашетаме преди да тръгнем към Айт Бен Хадду.
Приятно четене:
Днес се очертава много мързелив ден. Ставаме към девет и бавно и спокойно се заемаме с пране чистене и други подобни дреболии, които не можеш да свършиш, ако не спреш.
Практически единствената касба, която видяхме по пътя, наречен „Пътят на хилядата касби“… Изключваме хотелите, присвоили си названието, разбира се.
Между другото
но за туристическите компании е по- екзотично да използват мароканската дума..
Пред самата цитадела имаше паркинг, спокойно заключихме там колелата /без да заемаме парко място, много ясно/ и влязохме. Входа беше 20 дирхама и веднага ни накачулиха навлеци, предлагащи екскурзоводските си услуги.
Трябва да науча как се нарича този архитектурен стил и, ако някой ден си строя къща, да стоя далеч от него!
– стаи на всякакви нива, тесни и ниски коридори, някои от вратите високи по максимум метър… абсолютен ужас..
Като цяло е
На няколко места тавана бе хлътнал и го подпираха с греди.
Вместо да вземат мерки и да ремонтират, просто бяха преградили достъпа до терасите на покрива с тел. Е…ние минахме под телта и се качихме. Усетиха ни и ни се поскараха, ама го раздавахме малко непукисти.
Въпреки това малкото оцеляло до ден днешен беше красиво. Основно тавани всъщност. Малкото украса, която можеше да се види в някои помещения, беше очукана и олющена. Просто в трагично състояние. Мебели или възстановка на живота от отминалите времена – нула! Просто тези хора не знаят как се развива туризъм.
Леко разочаровани си тръгнахме и решихме да пообиколим околните улички, пък и да пием по кафе.
Пътем минахме през
Максуел веднага се залепи да разглежда и избира. В крайна сметка се прекара, купи си някои подправки, въпреки, че го предупредих, че цената им е висока.
се опитаха да прекарат Уилям да си купи килим за около 400 евро. Той им се изсмя и им каза, че може да си купи същият в Холандия за 150. Продавача веднага започна да сваля цената, но Уилям му махна отвратено да го остави на мира и си тръгна. Беше му писнал да го взимат за глупак, разбираше, че първите цени никога не са последни, но когато някой тръгне от толкова високо направо го изкарваше извън кожа.
Продължихме да обикаляме, докато не ни спря някакво момче и не ни предложи да ни закара
Беше любезен и ненатрапчив и решихме да го последваме.
Докато вървяхме по уличките местните ни гледаха много странно, явно не бяха свикнали туристите да минават от тук.
Кафенето беше много приятно и спокойно. Точно до него един обущар беше закачил „ароматизатор“ на птичката си…
На връщане към хотела видяхме автомивка и помолихме да ни поизпръскат колелата, че бяха страшно мръсни. Всъщност на Уилям смяната на сккоростите беше така задръстена, че можеше да кара само на средният венец отпред, отказваше да смени.
Тук ми се стори много любопитно с какви огромни и крещящи табели рекламираха автоматичните автомивки, явно тук бяха черешката на тортата… докато в Европа ръчната автомивка е на почит..
Преди да се приберем решихме да се отбием
в което се бяхме натикали предната вечер…
…преди да стигнем до там мернахме този ветеран. Позавъртяхме се наоколо, но не видяхме собственика му. Минах и по-късно, но вече го нямаше.
Храната отново беше на ниво. А цените – страхотни. Чиния леща – 8 дирхама /под 80 цента/, боб с телешко – 20 дирхама, шишче/5-6 вида/ – 5 дирхама за бройка, пържени картофи – 5 дирхама… И всичко много вкусно.
От там – директно в хотела да почиваме.
Случайно забелязахме че в обръщение има 3 различни банкноти от 200 дирхама в обръщение. И трите ги пусна банкомата при една единствена обмяна на пари…
Следобед отново излязохме да се разходим измежду местните, по това време на годината нямаше много туристи.
Видях и малка работилница, където оставих задната капла за да ремонтират счупените лагери. Излезе ми около 25 дирхама, ако не бъркам.
Охлюви
Отново намерих от любимите ми охлюви и веднага се монтирах край масата. Между другото много хора спираха край масата и плащаха само за купичка бульон – горещ и леко пикантен. Вечер е хладно, така че приятно стопля тялото. Продавачът ми подаде купичка бульон отделно от охлювите, а когато го изпих ми сипа отново, като повтаряше „гратис, гратис“ и „берберска водка“. Забавен тип беше.
Решили сме да тръгнем чак към дванайсет.
което беше доста близо – има няма 40-ина километра. А и Уилям искаше да си отремонтира телефона – беше му се счупил екрана /тъч скрийн/. Беше го оставил предната вечер в един магазин, бяха му обещали да е готов към 10 сутринта. Излезе му 8 евро…а на мен в Испания ми казаха по-добре да дам 100 евро за нов телефон, че ще ми е по-евтино…
Докато чаках да стане време за тръгване отново отидох да си купя от
Днес пълнеж беше с лук и къри и ми се услади страшно. Купих две и седнах в близкото заведение, където правеха сокове от свежи плодове и си поръчах един от авокадо. просто невероятна комбинация.
Пържена риба
Тук за пръв път видях да продават насипно парчета пържена риба. Цената беше около 3 дирхама, ако не се бъркам, и беше доста вкусна.
В интерес на истината май изобщо не ни се потегляше.
и имах чувството, че не само аз искам да останем още един ден.
Пътят е лек, макар да се редуват дълги спускания изкачвания, а асафалта да е в кофти състояние. Почивката и компанията си казват думата.
Някъде по средата спряхме за леко хапване и снимки. Бяхме заобиколени от, сякаш, безкрайна пустиня. Чуваше се само музиката на свирещият вятър и, много рядко, шума от нечий двигател.
трябва да се отклониш от главният път между Маракеш и Оурзазат. Всъщност от тук също минава път за Мaракеш, свързва се с главният на около километър под известният Tizi n`Tichka. Явно е второкласен, според това, което виждаме на картата. Според гугъл е около 15 км по-дълъг, но смятаме да минем по него, предполагаме, че трафика ще е много по- малък.
Известен с това, че край него са снимани няколко филма и че е посещавам от множество туристи. Много е красиво да го гледаш отстрани, вярно е, но като че нямах желание да навлизам в него. Въпреки това – приятна гледка.
Айт-Бен-Хадду, МарокоСпряхме само в покрайнините, за ад напазарим за вечеря.
намираме още към три след обяд. Оставям колелото и тръгвам да се разходя за някоя снимка.
Гледките са приятни и се разхождам бавно, в крайна сметка няма за къе да бързам, целият следобед е пред нас.
По-късно, докато разтоварвах колелото, връзката на капачката на обектива се закачи за седалката и се счупи.. дотолкова бях свикнал апарата да ми е постоянно на врата, че не се сещах да го махам дори когато готвех..
Когато се върнах Максуел беше разпънал ресторанта. През цялото време останах покрай него, използваше зеленчуци, които аз досега не бях и исках да видя как ги приготвя.
Някъде по това време се появи и Марк. Той реши, че ще му е трудно да изкатери прохода с колело- очакваше ни около 75 км до най- високата точка плюс над 1 200 м разлика във височината /в последствие акумулираната височина, предполагам, е поне два километра/, затова отскочи до селото да потърси такси, с което да се уговорят да го качи до горе, където вече да ни чака.
Докато стане яденето посъбрахме малко материал за огън. Нямаше много, но набарах на едно място 20тина големи палмови листа, явно ги бяха отрязали и захвърлили да се не пречкат. Горят малко бързо, ама при липса на друго- вършат перфектна работа.
Яденето беше вкусно, макар и леко сурово за моят вкус, бих го оставил още двайсетина минути. Но пък от друга страна всички бяхме гладни, та това може да е изиграло своята роля.
За късмет се оказа, че имаме още по биричка, което повдигна още повече настроението край огъня. Аз се сетих, че имам няколко дребни картофа в дисагите и ги напъхах в огъня. Пичовете не бяха яли печени така картофи досега, което ме изненада.
По някоето време се паркирахме по чувалите, че ни чакаше тежък ден.
Очаквайте продължението
Автор: Константин Костовски
Снимки: авторът
*Ксар – укрепено селище – бел.Ст.
Ако не ви се спи на палатка, ето изгодни предложения за спане около Айт Бен Хадду:
Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:
Мароко и Константин Костовски
Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:
Booking.com
Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад. Днес от лагера Шехдад ще рзгледаме пустинята Лут и ще стигнем до остров Кешм в Ормузкия пролив.
Приятно четене:
част пета на
05 – 19.05.2017
740 km
Петък.
Shahdad Desert Camp – о. Кешм,
Песен – Ирфан? – после още една песен, може би около срещата с хората. Нещо като за шофиране.
В буквален превод от фарси – Пустинята на празнотата. Тя е 25-та по големина в света.
Около 4 ч. българско време се събудих. Ето как изглеждаше просторният дневен тракт на леговището ми:
Кога друг път щях да имам дънер от палма за нощно шкафче, а?
За мое най-голямо учудване снощните навлеци вече бяха потеглили без да оставят и следа подире си.
След като се разсъних, отидох отново при момчетата на портала. Попитах ги дали няма да се съберем група и да влезем в пустинята, а те ми обясниха, че няма да има група, след което ми предложиха далеч по-нормална цена за разходката. Върнах се обратно при мотора, опаковах си всичкия багаж и паркирах на входа, при тях. Тогава разбрах, че всъщност разходката щеше да е само за мен и момчето вече ме чакаше, за да тръгнем. Ако знаех това, нямаше въобще да губя време, а щях да съм заел нисък старт още отпреди изгрева, за да му се насладя там, когато не само ще е по-хладно, а и Пустинята би била далеч по-фотогенична. В крайна сметка се качих в колата, изпълнен до козирката с оптимизъм, и потеглихме с бясна скорост.
След като излязохме от двора на лагера, продължихме на юг. Човекът караше смело напред, гледайки само наляво, докато не усети, че е пропуснал мястото, което търсеше. Направихме обратен завой и тръгнахме обратно. Щом видя целта си, зави рязко надясно, за да се насочи по траекторията, която диреше, засили още малко автомобила и започнахме да се изкачваме леко по един склон. След още няколко минути паркирахме и тръгнахме пеша.
И тъй като досега неволно пропусках да Ви я представя – това е Тя:
Дащ е Лут : В буквален превод от фарси – Пустинята на празнотата. Тя е 25-та по големина в света.
И е едно от най-сухите и горещи места на света. Температурата на пясъка тук понякога достига 70°C. Това, честно казано, дори ми е трудно да си го представя.
Когато спирахме за секунда, просто за да погледам или да направя снимка, момчето също спираше от учтивост. В тези мигове всичко затихваше до неузнаваемост. Знам, че ще го кажа вече за стотен път, но тук наистина е тихо. Навярно сте чували за онази стая, най-тихото място на света. Е, не знам кому е нужна. На мен дори ми е трудно да си представя място, по-тихо от това.
Докато се разхождахме тук, видяхме следи от четириног бозайник по пясъка. Попитах го от какво са, а той ми каза:
– Шаб. Руба…– и ми показа с ръка, че е много ниско и безобидно.
Да, продължих и аз със знаци, вчера го видях в лагера и беше с големи уши. Малко се учуди, че съм го видял, но защо бих го лъгал? Според google, това беше Rüppell’s fox. (Лисица на Рюпел – Vulpes rueppellii) Нещо като пустинна лисица, но малко по-друг вид.
Малко след това започнахме да се връщаме към автомобила.
В един момент, както крачехме един до друг, гидът ми скокна енергично напред, седна на пясъка и започна да прави това:
Явно бе отработен номер за пред туристите, защото сам настоя да го снимам, докато го правеше А изглеждаше толкова щастлив от всичкия пясък наоколо… По-щастлив и от мен.
Тези картини ме оставяха без думи
А камъчетата от следващата снимка са толкова крехки, че се трошат едва ли не от полъха на вятъра.
След тази толкова кратка за мен разходка трябваше да тръгваме, така че се натоварихме отново на автомобила.
Малко след 6 сутринта, при температура 29°C, бях готов да потегля по-нататък на юг.
Според моя първоначален план трябваше да продължа съвсем малко на север, след което да свия право на изток в пустинята, за да проверя дали мога да я прекося по този път
Съмненията ми произтичаха предимно от това, че на пътните карти, които намирах в интернет, пътят изцяло липсваше. Знаех за него само от google maps. Снощи обаче ми бяха казали, че пътят е напълно проходим, което противно на логиката по-скоро ме отказа. Към момента не съм напълно убеден в това, но както и да е. Друго нещо, което наклони везните в тази посока бе, че не ми се доближаваше твърде много до афганистанската граница заради наркотрафика по тези земи. Във филма си от 2013-та, Somewhere else tomorrow, мото пътешественикът Даниъл Ринц разказва, че от Афганистан пускали към Иран обучени камили без водач, чиито гърбици пълнели с опиум. Но най-значимата причина да се откажа беше погрешното чувство, че съм се наситил на пустинята. Само колко грешах.
Така или иначе,
затова реших да спестя тези 550 km и да продължа право към него, пропускайки дори крепостта в Бам, която щеше да удължи пътя ми само с 90 km.
Тъкмо се бях екипирал напълно и запалих двигателя, когато отвътре излезе едно от момчетата с резен охладена диня за мен. Е, не можех да откажа, най-малкото щеше да бъде грубо, така че свалих отново всичката екипировка, преди да съм се препотил неколкократно, и останах още 15-тина минути с тях.
най-напред до едно магазинче, за да си взема едно хладно безалкохолно, което терминирах на две глътки. Следващата ми спирка бе пред вчерашната бензиностанция, където и днес нямаха повече бензин от вчера. Казаха ми само, че мога да потърся в съседното градче, което бе в диаметрално противоположна на моята посока. Благодарих им за предложението и продължих по пътя си.
Вчера явно съм пропуснал тази табела, защото ми се е падала в гръб
.
Е, оказа се напълно точна и изчерпателна! Няколко километра по-късно останах без бензин в баката и ако не носех със себе си тубите, щях да стана герой в същински Adventure! Пък и крайно време беше разнасянето им толкова километри да се осмисли. Освен тях, приложение намери и ключето за принудително ел. захранване на горивната помпа, което ми спести въртенето на статера докато изтощя акумулатора.
Малко по-нататък
Първоначално си помислих, че се дължи на “качествата“ на бензина, който преди малко налях, тъй като токовете изглеждаха в норма, съдейки по волтметърчето, но веднага след това проверих и се оказа, че съм достигнал вчерашните 2 700 м. н.в. Освен това и температурата падна до 21°C, така че нарочих това за причина и продължих да си свиркам. Или по-скоро припявам.
Малко след като пропуснах отбивката за Бам, минавайки покрай някакви сергии
разположени непосредствено отстрани на пътя, един автомобил ме изпревари и водачът му ми даде знак да спра. След като спряхме, човекът дойде при мен, казахме си две приказки на английски и ме покани да им гостувам в тяхната градина. Пропуснах да спомена, че в автомобила бяха също така жена и две деца. Речено – сторено.
Отклонихме се от главния път и 5 минути по-късно
И тъй като не си направих труда да сляза и да огледам ситуацията предварително, се оказа, че ще можем да затворим вратата, през която току-що бях минал, но ще видим доста зор, докато изкараме мотора в последствие, а сам дори не бих могъл да го направя.
Още преди да съм се разхвърлял, тръгнахме да обикаляме двора, пълен с овощни дръвчета, ягоди и какво ли още не, а моят домакин настояваше да опитам всичко. След това се качихме отново пред къщата, където върху бетонната плоча, точно пред нея, бе разстелено едно голямо одеяло.
В следващия миг всеки си намери някакво занимание, а там останахме само аз и по-големият син на човека. За щастие той знаеше нелош английски, така че успяхме да поговорим за доста неща – тръгвайки от музиката, минавайки през семейството и „нормалния“ начин да се задомиш в Иран, стигайки до наложените рестрикции върху интернета като цяло и социалната мрежа, която използват, а именно Telegram, тъй като официално нямат достъп до facebook. Освен това, незнайно как, стигнахме и до това, че формата на Иран, в географски смисъл, наподобява силно котка. Между другото, персийските котки в Близкия изток биват наричани също ирански котки. Докато в Иран пък ги наричат също така и ширазски котки. Да, говоря именно за онези, дългокосместите, с нацупената по default муцунка, които са погрешно смятани за толкова симпатични
Жената донесе съдове и прибори и сервира супа на всички. Не можете да си представите почудата ми, когато видях плуващите в нея
Или просто обичам ядки, ако ще да са вложени в супа, както и да е
Попитах ги относно ферибота за Кешм, но ми казаха, че не знаят кога отплава последният курс. Това даде причина да допусна, че той не се движи денонощно.
След раздумката дойде време да изкараме мотора. Но не и преди да сме си направили снимка за спомен.
Както се и очакваше, падна немалка борба с мотоциклета, докато го върнем отново на пътя пред голямата порта.
И така,
Беше започнало да се заоблачава, а мен отново ме преследваше онова натрапчиво усещане, че ще ме вали. Не че това ме притесняваше особено.
Неусетно започнах да увеличавам темпото и скоростта. Бях си наумил, че искам да стигна до острова още днес, за да започна разглеждането му призори без да губя време в чакане на първия ферибот натам.
Имах лошото предчувствие, че нещо неприятно ще се случи. Или както на български го наричаме – дейба вю. Не се вслушвах.
Малко след това навлязох в
за да се кача на ферибота. Правеше ми впечатление, че карам по-бързо, и тогава връщах газта обратно до нормалното. Тъкмо там
Не даваха някаква индикация, че искат да спра, нито пък ме изпреварваха. Бяха по-досадни и от бълхи… А много мразя някой да ми кара на буркани зад мен. За щастие свиха към полицейското управление отдясно, когато стигнахме до него.
Вече бързах дори още повече и това никак не ми харесваше.
Както си карах по главния път, навигацията реши да ме прекара по някакъв друг, уж по-пряк. Върнах се, аз си знам как, и поех по този, уж по-прекия. Както казах, бързах и не погледнах по-подробно картата на навигацията. Пътят бе отегчаващо прав и в нелошо състояние, така че отново карах малко по-бързо от нормалното. Пътят започна ту да се изкачва нагоре, ту да се спуска надолу, което само ограничаваше видимостта ми.
И докато в единия момент препусках нагоре-надолу по пътя, в следващия момент, след като изкачих поредното мини възвишенийце, видях на 30 метра пред себе си как
а на всичкото отгоре имаше и дълбоки коловози в него. Използвах спирачките максимално, но в следващия момент вече бях в пясъка, борейки се да го задържа в правия път. Буквално казано.
Тъкмо си мислех, че ако и този път ми се размине, вече ще карам МНОГО по-внимателно, когато моторът спря до нула, веднага след което полегна наляво като една същинска Тодора, а аз го последвах с пирует и кълбо настрани, макар и против волята си…
а каската ми дори не докосна земята, т.е. пясъка.
Причината бе възвишение в коловоза, което моторът за щастие не успя да преодолее. Все пак бях дал всичко от себе си, за да намаля скоростта максимално преди да вляза в коловоза, който си бях набелязал.
За щастие моторът падна на „правилната” страна, а именно лявата. Само напомням, че ауспусите ми са отдясно. Така де, чопърджийски неволи.
Махнах чантата от резервоара, свалих каската и ръкавиците и опитах да го изправя. Уви, не се получаваше. Гумите бяха излезли високо над коловоза, а с всичкия багаж по него си тежеше доста.
Вече бях започнал да свиквам с мисълта, че ще трябва да свалям багажа от него, за да успея да го вдигна, когато сякаш от нищото се появи едно момче на моите години, но за щастие значително повече килограми. Паркира мотора си и дойде при мен, виждайки ситуацията. Сякаш бе напълно излишно да му се моля със знаци да ми помогне, тъй като без да обели и дума хвана облегалката на Сянката, аз пък кормилото и като на шега го изправихме, връщайки го обратно в коловоза. Стоеше си там без дори да пускам степенката. Чудесно, а? Кабелчето на сензора за температура на маслото, който бях монтирал, се беше отскубнало, но това ни най-малко не ме притесни.
Предположих, че горивото от карбураторите е изтекло, така че отново включих в действие ключето за захранване на горивната помпа. Обикновено няколко секунди по-късно честотата на работата ѝ намалява до нула, когато карбураторите са пълни догоре. Този момент обаче не идваше. Същевременно нямаше никакъв теч от никъде!? Пробвах да запаля – не пожела…
Тогава вече се почувствах като героя на Джошуа Джаксън в One week, който вперил поглед в небесата крещеше неистово:
Тъй като момчето видя, че не говоря фарси, звънна на свой приятел и ми даде телефона да говоря с него. Човекът отсреща ми обясни, че не е нужно да се притеснявам, защото след малко ще дойде автомобил, ще натоварим мотора и ще го закараме на майстор. Също така спомена, че има и къде да пренощувам. Учтиво му обясних, че съм много благодарен за отношението и за помощта от страна на момчето, което бе до мен, но ще се справя и сам с мотоциклета си, пък и все още бързах да стигна до острова.
През това време беше дошъл друг приятел на моя нов приятел. Докато се чудех какво да правя, захраних отново помпата и успях да запаля!
Двамата ми помогнаха да изкарам мотора от коловоза, продължавайки напред, след което им благодарих от все сърце, казахме си „чао” и те тръгнаха в обратната посока. Вече се беше стъмнило напълно.
напред по пътя. Не исках повече неприятни изненади за вечерта. И само минута по-късно стигнах до участък, в който
Спрях, изгасих двигателя, оставяйки фара да свети, слязох от мотора и останах безмълвен за няколко минути. Ако не беше се случило това нещо преди малко, пътуването ми можеше много лесно да приключи именно тук. Понякога просто усещате как някой отгоре ви намигва с усмивка. Явно е твърде рано за подобни сценарии.
Огледах пеша пътя напред, осветявайки го с челник, но офроудът ми беше дошъл малко в повече, затова възседнах отново мотора и тръгнах обратно.
Не можех да спра да мисля, че тези пясъчни коловози бяха абсолютно нищо, кръгла нула, в сравнение с това, което можеше да ми се случи, ако ги нямаше. Явно са своеобразния „знак“ да се внимава по-нататък по пътя.
Реших, че
Вече бях достигнал непознати за мен висини на неадекватност и имах чувството, че затворя ли очи, мигом ще заспя. Подминах пясъчния участък и излязох встрани от пътя, за да разпъна лагера си.
Смятах, че вече няма да има кой знае какъв трафик тук, но тогава се появиха четирима други мотористи на два мотора и дойдоха при мен. Казах им, че съм се
а те ми дадоха знак да карам след тях.
Добре, от мен да мине. Но само този път!
След поне 20 – 30 минути офроуд ме изкараха отново на пътя и ми показаха посоката, в която да продължа, а те поеха в противоположната. Погледнах навигацията само за да установя, че вместо всичко това можех просто да се върна по асфалтирания път назад, след което да карам също само по асфалт, за да стигна дотук. Да, малко повече път, но по АСФАЛТ. Мамка му.
Напрежението вече ми беше дошло в повече, затова проведох един бърз телефонен разговор, колкото да се успокоя поне малко.
И така,
Щом четете това и сте стигнали чак дотук, сигурен съм, знаете много добре онова чувство, което изпитвате на мига, щом гумите ви стъпят отново на асфалт и усетите онова колосално сцепление, което ви кара да навиете газта докрай!
По-нататък стигнах до поредния военен пункт, каквито често се срещаха в южните части на страната. За 5 дни в страната за пръв път ме помолиха да отбия. Поговорихме си малко, след което ме отпратиха.
UNKLE – Lonely Soul
Малко след като спрях пред бариерата ме поканиха в климатизирана стая, където освен да ми сканират документите, се наложи да попълня и кратка листовка относно пребиваването си на острова. През това време се заприказвахме с другите служители, почерпиха ме фурми и ледено студена вода.
Един от въпросите в листовката, за която споменах, бе къде ще нощувам. Викам им – чадър. И показвам с ръце. Казват „ок, пиши”. Пиша аз „chadar“ с цялата си глупост, а момчето ми показва дисплея на смартфона си, на който пише „traveling tent“. Ей, ученото си е учено, бе.
Супер, само дето има един час до отплаването му.
И така, наредих се на 30 метра от него, където други униформени служители ме бяха помолили да паркирам.
Докато чаках да ми дадат знак да се качвам, хапнах набързо и си направих малко записки.
Когато най-после ме отпратиха към ферибота, малко преди него ме спря друг човек, явно от екипажа, който със сериозен тон и изражение на брадясалото си лице ми искаше билет. Е от къде да ти го взема, казаха ми, че не трябва. Призна си без бой, че се майтапи, и ми метна с усмивка на лице да продължавам към края на палубата. Това бе доста примитивен ферибот, предвид че имаше рампа само от едната страна. Заради това и автомобилите се качваха на приятно хлъзгавата му палуба на задна предавка.
След като закарах мотора в дъното последва моментът ми на уединение с него.
че съм доста далеч от дома и не знам какво бих правил, ако нещо се случи с мотоциклета. Бях убеден, че подобни мисли понякога се въртят в главите на всички соло пътешественици. Вече дори си представях как го натоварвам на гърба на някой Мак, който да ни закара поне до турската граница, хаха. Каквото и да правиш, никога не можеш да предвидиш всичко, така че няма смисъл дори да го мислиш. Пък и ако никога по време на пътуването си не се изгубите, не се уплашите или не се зачудите защо сте напуснали зоната си на комфорт, значи не го правите правилно.
Малко след като вдигнаха рампата и отплавахме, онзи същият човек с брадата дойде да ме покани при екипажа, в просторно помещение няколко палуби по-горе. Отново ме гостиха с чай и вода, отново разказвах откъде идвам и накъде евентуално отивам.
Кешм, ИранБуквално не усетих кога дойде време да слизаме от ферибота.
Тук отново започна едно преснимане на документите ми (този път с телефон), съпроводено с попълване на друга бланка. След като приключихме формалностите, продължих по пътя в търсене на хранителен магазин.
Малко след 22:30 вече си бях намерил място за бивакуване точно
Покана не ми трябваше, бях готов да вляза във водата още преди да съм разпънал палатката.
Хайде, стига толкова приключения за днес. Героите са уморени, време е за сън. Най-тежкият ден от това пътуване приключи. В крайна сметка нищо чак толкова не се беше случило – единствената щета е откъснатият кабел за температура на маслото. Едно нещо по-малко, което да отвлича вниманието ми. Това не бе първото ми изпускане на Сянката, надали ще ми е и последното.
Но много повече ми липсваше нормалната комуникация. Започна да ми омръзва всеки опит за диалог да започвам с “no farsi, englisi”, да отбягвам въпроса колко струва возилото ми и да обяснявам, че то е само с два цилиндъра. Четирите лули на свещите много ги объркваха, завалиите. Twin spark, какво да правиш. Японска му работа. Но въпреки всичко това не си купувах локална sim карта с интернет, все пак не това бе идеята на пътуването ми.
След употребата на толкова много сол напоследък успях дори да разраня долната си устна. Не правете такава грешка, организмът ви знае много добре какво му е нужно, така че ако не сте забелязали да се потите твърде интензивно, то не предозирвайте и солта.
За малко да се „наджипиеся” заради теб. И не само това, ами и получих страхова невроза от изненадващи пясъци на пътното платно.
Час по-рано за пръв път ползвах паспорта си по същество, to literally pass a port. Йей! Освен това в този ден
Много се радвам, че евтиният китайски телефон издържа не само наводнението на идване, ами и тукашните високи температури. Да си призная, това бе сред нещата, които ме притесняваха преди да тръгна.
Очаквайте продължението
Автор: Борислав Костов
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Иран – на картата:
Иран
Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)
Малдиви:
Коста Рика:
Мавриций: