Tag Archives: лагер

Австралия(4): Из австралийския буш

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътеписа на Василена за пътуването и до и из Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандияспряхме в Кьолн, а след започнахме същинското пътуване: първо пристигнахме в Сиднипосле си купихме джип, ходихме до Сините планини и пещерите Дженолан, а днес тръгваме към австралийския буш.

Приятно четене:

Австралия

част четвърта

Из австралийския буш

Ню Касъл – Порт Макуири

19– 22 септември 

19 септември

Днес просто ще се придвижваме от точка А до точка Ню Касъл. Едно от нещата, с които почти ще свикнем до края на пътуването е имената на места в Австралия – вариантите са три: или са взаимствани от местния аборигенски език (Улумулу, Ката Джута, Нитмилук) и все повече европейските имена се „забравят“, отстъпвайки мястото на местните; или са наречени по очевадно прост начин от първите британски капитани и заселници (Зелен Остров, Голям Пясъчен Полуостров, Бялонеделни Острови), за Капитан Кук ще си говорим повече като стигнем Куинсланд; или абсолютно плагиатствани от преселенческото място на заселниците (Ню Касъл, Ливърпул, Дания). Ясно е, че като идваш от Шефилд ще ти е най-лесно да си именоваш новото селище от три къщи по същия начин, ама нека изясним едно нещо – Ливърпул не е квартал на Сидни, а Дания и Албания не са съседки. Ама, айде, от нас да мине. Така ви е дошло – такива имена сте им дали. Няма много да се възмущаваме. 

Снощи спахме в хостел, за да завършим стоплянето и изсъхването след снежната буря. Така можем да се насладим на удобствата на хостелската кухня и да си препечем филийки (лукс голям!) пък и да се позабавим с тръгването. 

Тръгнахме, все пак, но

самото пътуване не дава теми

за разказ.

Първата ни спирка е на около час от Ню Касъл, до езерото, където ще си приготвим салатка за обяд. За да не объркаме случайно пропорциите на нахут към зеленчук, зорко ни наглеждат

ято пеликани. Големички такива

Няма как, ще внимаваш с дозировката при такъв контрол на качеството. Решихме да подкупим журито с малко огризки от ябълки, ама те пък се заинатиха – не щат подкуп. Извинете, ама къде се е чуло и видяло да се оценява веган обяд от злояди рибоядни. Нещо тук ми мирише на саботаж. 

Абе да си гледат работата! Моята салата с нахут е корона в репертоара ми – колкото и да ме гледате косо, не мога да я объркам:

Салата от Нахут

Задължителни съставки – нахут от консерва или буркан (ако сте ящни като нас – по една на човек). 

Незадължителни съставки – домат, краставица, лук, червена пиперка, зелена салата, спанак, царевица, печен пипер, маслини, авокадо, ябълка, кисели краставички, бадеми … Схващате идеята
Дресинг – зехтин, лимон, балсамов оцет, сол, зелена подправка (магданоз, мащерка, риган, босилек, мента …)
Метод – разбъркайте в една купа всичко, което сте намерили и яжте с лъжица директно. Ако сте двама, препоръчително е пак да ядете от една купа, за да има мъжа ви по-малко да мие след това. Ако сте на хубава гледка, задължително си снимайте купичката с този фон. И най-важното! Да се помни! … Никога не оставайте с по-малко от две консерви нахут! Ако вземе, че се случи това непростимо събитие, ще ви простим да заместите едната консерва с червен боб, бял боб, царевица или друго любимо ви от семейство бобови. 
Салата с нахут и пеликани – Австралия
Салата с нахут и пеликани

Приключваме с пеликаните и следващата бърза спирка е

близкият плаж,

чието име за съжаление не помним. Разходката стига само до дюните на плажа за бързи снимки на панорамата и бързо се връщаме … с обувки пълни с пясък. Оффф – никога няма да спре да излиза пясък от маратонките ми сега!

Тази вечер се настаняваме в

луксозен парк за каравани на отсрещния бряг – срещу Ню Касъл

Нашият парцел е точно до океана, но за съжаление са ни запречили гледката с храсталак. Дори и от палатката никаква природа не виждам от тези дървета! Ще трябва някак да се задоволим с шума на вълните за приспивна песничка. Но за да ми се извини за недомислянето откъм озеленяване, денят ме изпраща с розово-лилав залез, докато оправям леглата (не, не … няма да си лягаме по залез – не сме пенсионери).

Къмпинг край Ню Касъл, Австралия

Прекарваме следобеда в четене на книжки и релаксиране. Вечеря приготвяме в оборудваната закрита кухня на къмпинга, но когато се връщаме към палатката, осъзнавам, че може би щеше да е по-хубаво да готвим навън. Тази вечер времето е прекрасно – меко и благо, топло и приветливо. След перипетиите ни, сякаш точно това ми трябваше. Затова оставам малко навън преди да се кача горе. Всъщност, по нашия начин никога не си затворен – палатката си е на открито. Няма тухлени стени или стъклопакети, които да ни делят от стихиите. 

***

20 септември

Сутринта започва, както всяка друга сутрин ще започва през следващите няколко месеца. Но малко да издам – много бързо ще се изхитрим да улесняваме закуската с готови барчета, правенето на кафе и чай силно ще намалее, а сутрешната йога направо ще бъде ликвидирана. Ако не се лъжа, тази сутрин беше предпоследната ми сесия. Само ежедневното прибиране на палатката ще остане константата, от която не можем да избягаме. 

Ню Касъл, Австралия

Вече събрали катуна, преместваме колата до малкото пристанище и се качваме на ферибота, за да стигнем

Ню Касъл

След около половин час разходка можем да установим, че градът не е от много интересните – сори, Ню Касъл, ама си е така. Да, хубава е хрумката с влакчето и пейките на мястото на старата гара. И да, тук и там се вижда по някоя хубава къща. Но освен плажовете ти, с нищо не можеш да ме впечатлиш истински. Пък и нека бъдем честни – кой плаж не е хубав? Не е като да е чак толкова трудно да си градче с хубав плаж на австралийския бряг. 

А човешката ти глъчка къде е? Днес е 20 септември

ден за Глобални Климатични Стачки

основно за ученици, но след предишните организации, все повече хора се включват, за да бъде чута каузата. И въпреки това улиците тук за празни. Не се виждат нито ученици, нито стачкуващи възрастни или дори петъчно-работещи такива. Разхождат си се някакви хорица тук и там, но далеч по-малко от очакваното за един град от такива размери (322 хиляди население). Изненадваме се на спокойствието, което цари тук, сякаш никой не живее … (което пак се оказва типично за Австралия). И все пак продължаваме туристическата обиколка – все нещо интересно ще има. 

Ню Касъл, Австралия

След Катедралата стигаме Гражданския Парк (Civic Park)

и най-сетне се вижда истински живот! Хората са започнали да се събират за протеста. Бебета, деца, тийнейджъри, възрастни, по-възрастни и най-възрастни. Всеки със своята табела или тениска. Всеки със своите притеснения и тревоги. Всеки със своето желание и устременост. Всички – заедно. За да бъдат чути! За да има промяна! За по-добро бъдеще! 

*** 

Това събитие, както всички знаем предизвика силни отзиви в целия свят по адрес на политици, протестиращи и, разбира се, Грета Тунберг. Аз лично силно вярвам в идеите, които протеста разпространяваше, но разбира се, чувствата ми стигат доста по-задълбочени нива от това. Не е тук мястото да обсъждам тези си възгледи, но бих се радвала, да ги споделя, ако някой има интерес … 

*** 

Тръгваме си рано от протеста, докато много деца от различни училища още изнасят своите речи. Следващата ни спирка е на една крачка –

точно над парка, където се намира местната библиотека

Там си намираме удобно диванче и засядаме с лаптопи в скута за няколко часа. Ник усилено програмира, а аз вече сериозно се фокусирам върху разказването на нашите истории. Ще минат още няколко седмици преди да са публикувани за четене, ама все някъде трябва да се започне. Аз започвам в обществена библиотека – безплатно и посрещната като че да съм част от местното общество.

Залез  – Ню Касъл, Австралия

Приключваме визитата със (почти) залез на кея на ферибота, с много снимки и добро чувство след продуктивния ни ден. Взимаме си колата, връщаме се в къмпинга за нещата, които сме си забравили в хладилника и продължаваме към локацията за днешната нощувка. А за да стигнем до там се налага и да тестваме колата по черни пътища по тъмно, което, сигурна съм, можете да си представите, е абсолютно мъчение за мен и не мога да спра да си представям как ще спукаме гума в тази тъмница или пък ще ни изскочи някое диво животно. Ник, за разлика от мен, се забавлява като малко дете. Той обожава такива предизвикателства и не успява да види опасностите, които дебнат (явно само мен) иззад ъгъла. 

Пристигаме съвсем по тъмно.

Къмпингът е от безплатните и е много див

– точно до реката, въпреки че в момента не можем да я видим. Около нас, обаче, има много хора и дори и аз не се притеснявам. Единствено не съм сигурна, дали някой крокодил няма да ми хареса краката докато готвя и затова го правя бързо. Едно от най-големите предимства на палатката там горе е, че

крокодилите няма да ни дойдат на гости

Съседите ни са явно организирана група и до късно ни държат будни с песни и танци … Да бях станала и аз да се присъединя, поне да има смисъл от будуването. 

*** 

21 септември

Заради наклона, на който паркирахме, се наложи снощи да спим наобратно и сега големият ни прозорец е насреща ми. Розовата светлина се отразява в реката, минава през дърветата и пристига точно до мен. Събуждам се с изгрева. Е, отварям очи,  колкото да му се насладя и да го поснимам и после пак се гушвам в топлите завивки. 

Изгрев в палатка – Австралия

Паркирали сме се точно до реката, под дърветата. Когато най-сетне ставаме, първата ми работа е да потопя краката си във водата и да посрещна деня с малко йога (докато съседските деца хвърлят камъни точно до мен и един се разминава с главата ми на сантиметри). 

Край реката – Австралия
Край реката

Не знаем какво да правим – никак не ни се тръгва от тук. Толкова е диво и спокойно; красиво и природно. Но имаме голям проблем – водата ни почти е свършила, а тук питейна няма. Ясно е, че ще трябва да си тръгнем, но все пак не искаме! Ще го отложим максимално. Качвам се обратно в палатката – ще си чета до прозореца с хубавата гледка. А Ник основава дърворезбарската си работилница в Австралия. Ако сте били с нас на планина, знаете, че обича да си дялка. Първата година си направи комплект зарчета за “Генерал”. Втората, с чисто новия си нож, подарък от дядо, направи и локомотивче. Ще видим, какво ще се роди от това червено австралийско дърво.

Дърворезба, Австралия

Когато вече уж ще си ходим откриваме леко наводнение в колата (ние го открихме снощи, но вземането на мерки чак сега, означава, че по-дълго ще останем тук). Тубата с вода е протекла в багажника и, за съжаление, единственият начин да се справим, е, като извадим всичко навън. И от този момент до края на престоя ни заобикаляме “разпасания” катун, докато от постелката на багажника яко тече – явно бая вода сме изгубили. 

През това време срещаме и индивид за списъка ни с „Нови Животни“ – голям гущер. Ник бързо нарамва фотоапарата и отива да се запознае с него. Тъкмо да го доближи и пристигна джип, при което животно моментално се изстреля на най-близкото дърво. Но дори и там продължи интензивната изследователска дейност на Зоолог Николас. Гугъл сподели с нас, че животното е вид варан – дървесна гуана (Lace Monitor). А първото в описанието на характера им е, че при уплаха се катерят по дървета. Е, да – правилното животно е това, не сме го объркали. 

Но … вече е време да приключим с разточителните занимания. Ясно е, че не ни се тръгва, но преди да стигнем следващия къмпинг, трябва да изперем двете торби с дрехи и да напазаруваме, което отнема минимум час и половина. Чао, хубав, див къмпинг! Може да не го знаем още, но ти ще си останеш най-хубавото място на което ще спим в Австралия. 

Пак по тъмно се добираме до

следващия ни бивак. И този е безплатен,

но има питейна вода. Намираме се на публично голф игрище, точно до магистралата. Не е най-страхотното място, но с ограничените ни ресурси, няма как да сме взискателни. Кофти къмпинги за сметка на платени изживявания (катерене по мостове, билети за национални паркове и …).

22 септември

Може снощи да не спахме на най-приятното място, но започваме деня с гледката от

наблюдателната точка Ута Ута в Национален Парк Уалингат към езеро Уолис

Мястото е наистина прекрасно, заобиколени сме с работливи пчелички и започва да ръми. Аз не се отказвам (все още) от опитите за йога на красиви места. Покатервам се на пикник масата, за да не преча на заетите работнички и набързо разтягам спящите в палатка мускули. 

Гледка – Австралия

От няколко дни все искаме да направим поход и все не се натъкваме на добра пътека. Но днес Ник ни е намерил една примка около Зелеви Палми (да, от зеле е името на палмите – Cabbage Palm). Разходка в „Буш-ът“. 

Австралийският буш

е много важен аспект от живота тук. В буквален превод на български Буш (Bush) е просто „храст“. Затова ми отне известно време да разбера, аджеба, що е то Разходка в Храстите, Човек от Храстите, Живот в Храстите и други уникално-австралийски храсталащини. Наложи ми се и до Гугъл да се допитам, за да го разбера. 

Тук думата Буш има далеч по-дълбоко значение от това, което е заложил английският език (или българският му превод) в думата. Все още не съм сигурна, че който и да е, може да даде еднозначно и пълно обяснение, но нека все пак се опитам да го предам. Освен наименование за гористите местности, за да се различава от Аутбак (пустинята) или населените места, Буш е начин на живот – нещо като да си в едно с природата. Да живееш живота си съобразно с нея, заобиколен от нея. Да я познаваш, като дланта на ръката си. Да, това означава да си Бушмен. 

Но, както и очаквахме, ние Бушмени не сме. Толкова сме наплашени от истории за срещи със змии, паяци и всички други местни обитатели (защото всичко в Австралия може да те убие), че няма никакъв начин да мога да се отпусна и да се насладя. Гората е уникално красива, ама всяка мърдаща клечка повишава сърцетупа ми. Няма как – разглезени европейци сме. Не сме деца на Буша. 

Мокри се прибираме в колата и се успокояваме – тук змиите няма да ни стигнат. Преминаваме набързо през близкия град. Днес е неделя и освен да намерим хубаво кафе (това в Австралия поне не е трудно – те боготворят кафето) и обяд, няма друго да се прави. Не че нямаме желание, просто цялото селище (и всички други такива в Австралия) е съставено от затворени магазини и кафенета (често – леко евтинджоски).  Но това, не ни пречи да си вземем пицата (от едно от малкото отворени прехранващи учреждения) и да се наместим с гледка до реката. То е ясно, че не идваш в Австралия за култура и градчета – идваш заради природата! Ще се възползваме.

Пица, Австралия

Следващата спирка е

Порт Макуири (Port Macquire),

което моментално хвърля Ник в шотландско настроение и „новият“ акцент не отстъпва на нищо. Той изведнъж се е превърнал в далечен роднина на Капитана Макуири и шотландските им “корени” ме хвърлят в неконтролируем смях. Ник много други акценти може и да не владее, ама шотландският така му се отдава.

Както и да е … За да стигнем до там, тестваме колата по поредните черни пътища и Бърти пак се справя! Маршрутът ни отново минава през евкалиптови гори и аз усилено се опитвам да намеря коали измежду клоните на дърветата. Уви, няма ги. По пътя срещаме наколко кенгурута (ама тях вече сме ги виждали) и късо-муцунеста ехидна (като таралеж, ама австралийски). 

Ехидна – Австралия
Ехидна

Пристигаме в къмпинга и разпъваме катуна. Този път увеличаваме броя на действията, като разтягаме и тентата, която досега не сме изпробвали. Изненадана съм, колко добре е измислена и как добре си седи самичка. Ама не се задържаме много под нея, защото тази вечер сме се уговорили да се чуем с родителите на Ник. Трябва ни време преди това да се изкъпем и … да се накиснем в басейна.

Да, тук има басейн! Е, силно казано. По-скоро е дълбока локвичка със стенички. Ама не сме се къпали от няколко дни и имам огромна нужда да се понакисна. Водата е много студена, но терапията си заслужава. А душът след това – дълъг и горещ. Но, разбира се, нямаше как идилията да продължи дълго. Излизайки от душа, гледам някакъв боклук на крака си и го бутвам да падне. Той не само, че не пада, ами ме и боли! Гаден кърлеж се е закачил за мен и се държи здраво. 

Port Macquarie, New South Wales, 2444, AU

Дишам дълбоко и се придвижвам скорострелно до колата, за да търся помощ – без паника, докато, разбира се, се паникьосвам! Кърлежи съм виждала много – кучета и котки сме имали достатъчно. Дори и като дете ми се беше лепнал един. Но техники и бабини методи има какви ли не и всеки казва, че другите са грешни. Гугъл съветва просто внимателно да го издърпаме, виждала съм да се мажат с олио и да се въртят, някъде дори казват, че е задължително да отидеш в спешното. Ама катунът е разпънат и нямам търпение да ходя в болница за един кърлеж. Отиваме в офиса на къмпинга, може би те имат повече опит, или поне правилните пинсети – нямат нито едното, нито другото. Затова се доверявам на моите козметични пособия и на Ник, който бавно и внимателно изтегля гадината. Тя, от своя страна се дърпа и ми причинява още повече болка. 

Но Ник се справя! Излиза цялото нещо, заедно с главичката и всичките си крака, и вече няма място за притеснение. Ясно е, че се е наместило там от скоро – или тази сутрин в Буша, или дори докато си събувах клина преди басейна. Смачкваме го здраво и отиваме да търсим Кармолиса – с шейсет и двата си процента алкохол в него ми е основният илач и антибактериален препарат от много години насам (аз не пия ракия, и затова се налага да прибягвам до истински лекарства). 

Паниката е сведена до минимум! Време е за разговор с Англия – да им покажем палатката. За съжаление вече е много тъмно (часовата разлика е девет часа) и трябва да си служим с фенерчета, за да обясним елементите на катуна, но се получават нещата. Подпираме телефона тук, фенера там или ето там. Въртим камерите и се облягаме наляво и надясно, но всичко е обяснено! 

Телефонен разговор с Австралия

С радост приключвам този изпълнен с емоции ден. Хубав беше, но и много уморяващ. А за утре плановете пак са големи и трябва да се наспим! 

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

Booking.com

Из Иран (5): От лагер Shahdad Desert Camp до о.Кешм

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад. Днес от лагера Шехдад ще рзгледаме пустинята Лут и ще стигнем до остров Кешм в Ормузкия пролив.

Приятно четене:

От Shahdad Desert Camp до о.Кешм

(пустинята Дащ е Лут, Иран)

част пета на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Shahdad Desert Camp – о. Кешм

740 km

Петък.

Из Иран – височини, трак

Shahdad Desert Camp – о. Кешм,

Песен – Ирфан? – после още една песен, може би около срещата с хората. Нещо като за шофиране.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

В буквален превод от фарси – Пустинята на празнотата. Тя е 25-та по големина в света.

Около 4 ч. българско време се събудих. Ето как изглеждаше просторният дневен тракт на леговището ми:

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Дящ е Кявир – Иран с мотор

Кога друг път щях да имам дънер от палма за нощно шкафче, а?

За мое най-голямо учудване снощните навлеци вече бяха потеглили без да оставят и следа подире си.

След като се разсъних, отидох отново при момчетата на портала. Попитах ги дали няма да се съберем група и да влезем в пустинята, а те ми обясниха, че няма да има група, след което ми предложиха далеч по-нормална цена за разходката. Върнах се обратно при мотора, опаковах си всичкия багаж и паркирах на входа, при тях. Тогава разбрах, че всъщност разходката щеше да е само за мен и момчето вече ме чакаше, за да тръгнем. Ако знаех това, нямаше въобще да губя време, а щях да съм заел нисък старт още отпреди изгрева, за да му се насладя там, когато не само ще е по-хладно, а и Пустинята би била далеч по-фотогенична. В крайна сметка се качих в колата, изпълнен до козирката с оптимизъм, и потеглихме с бясна скорост.

След като излязохме от двора на лагера, продължихме на юг. Човекът караше смело напред, гледайки само наляво, докато не усети, че е пропуснал мястото, което търсеше. Направихме обратен завой и тръгнахме обратно. Щом видя целта си, зави рязко надясно, за да се насочи по траекторията, която диреше, засили още малко автомобила и започнахме да се изкачваме леко по един склон. След още няколко минути паркирахме и тръгнахме пеша.

И тъй като досега неволно пропусках да Ви я представя – това е Тя:

Пустинята Лут. Или Dasht-e Loot.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Дащ е Лут : В буквален превод от фарси – Пустинята на празнотата. Тя е 25-та по големина в света.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

И е едно от най-сухите и горещи места на света. Температурата на пясъка тук понякога достига 70°C. Това, честно казано, дори ми е трудно да си го представя.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Когато спирахме за секунда, просто за да погледам или да направя снимка, момчето също спираше от учтивост. В тези мигове всичко затихваше до неузнаваемост. Знам, че ще го кажа вече за стотен път, но тук наистина е тихо. Навярно сте чували за онази стая, най-тихото място на света. Е, не знам кому е нужна. На мен дори ми е трудно да си представя място, по-тихо от това.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Докато се разхождахме тук, видяхме следи от четириног бозайник по пясъка. Попитах го от какво са, а той ми каза:

– Шаб. Руба…– и ми показа с ръка, че е много ниско и безобидно.

Да, продължих и аз със знаци, вчера го видях в лагера и беше с големи уши. Малко се учуди, че съм го видял, но защо бих го лъгал? Според google, това беше Rüppell’s fox. (Лисица на Рюпел – Vulpes rueppellii) Нещо като пустинна лисица, но малко по-друг вид.

Малко след това започнахме да се връщаме към автомобила.

В един момент, както крачехме един до друг, гидът ми скокна енергично напред, седна на пясъка и започна да прави това:

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Явно бе отработен номер за пред туристите, защото сам настоя да го снимам, докато го правеше 🙂 А изглеждаше толкова щастлив от всичкия пясък наоколо… По-щастлив и от мен.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Тези картини ме оставяха без думи

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

А камъчетата от следващата снимка са толкова крехки, че се трошат едва ли не от полъха на вятъра.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

След тази толкова кратка за мен разходка трябваше да тръгваме, така че се натоварихме отново на автомобила.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Малко след 6 сутринта, при температура 29°C, бях готов да потегля по-нататък на юг.

Според моя първоначален план трябваше да продължа съвсем малко на север, след което да свия право на изток в пустинята, за да проверя дали мога да я прекося по този път

и да стигна до Нехбандан

Съмненията ми произтичаха предимно от това, че на пътните карти, които намирах в интернет, пътят изцяло липсваше. Знаех за него само от google maps. Снощи обаче ми бяха казали, че пътят е напълно проходим, което противно на логиката по-скоро ме отказа. Към момента не съм напълно убеден в това, но както и да е. Друго нещо, което наклони везните в тази посока бе, че не ми се доближаваше твърде много до афганистанската граница заради наркотрафика по тези земи. Във филма си от 2013-та, Somewhere else tomorrow, мото пътешественикът Даниъл Ринц разказва, че от Афганистан пускали към Иран обучени камили без водач, чиито гърбици пълнели с опиум. Но най-значимата причина да се откажа беше погрешното чувство, че съм се наситил на пустинята. Само колко грешах.

Така или иначе,

вече исках да видя остров Кешм,

затова реших да спестя тези 550 km и да продължа право към него, пропускайки дори крепостта в Бам, която щеше да удължи пътя ми само с 90 km.

Тъкмо се бях екипирал напълно и запалих двигателя, когато отвътре излезе едно от момчетата с резен охладена диня за мен. Е, не можех да откажа, най-малкото щеше да бъде грубо, така че свалих отново всичката екипировка, преди да съм се препотил неколкократно, и останах още 15-тина минути с тях.

В Шeхдад спрях

най-напред до едно магазинче, за да си взема едно хладно безалкохолно, което терминирах на две глътки. Следващата ми спирка бе пред вчерашната бензиностанция, където и днес нямаха повече бензин от вчера. Казаха ми само, че мога да потърся в съседното градче, което бе в диаметрално противоположна на моята посока. Благодарих им за предложението и продължих по пътя си.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Вчера явно съм пропуснал тази табела, защото ми се е падала в гръб

.

Е, оказа се напълно точна и изчерпателна! Няколко километра по-късно останах без бензин в баката и ако не носех със себе си тубите, щях да стана герой в същински Adventure! Пък и крайно време беше разнасянето им толкова километри да се осмисли. Освен тях, приложение намери и ключето за принудително ел. захранване на горивната помпа, което ми спести въртенето на статера докато изтощя акумулатора.

Малко по-нататък

двигателят започна опитите си да прекъсва

Първоначално си помислих, че се дължи на “качествата“ на бензина, който преди малко налях, тъй като токовете изглеждаха в норма, съдейки по волтметърчето, но веднага след това проверих и се оказа, че съм достигнал вчерашните 2 700 м. н.в. Освен това и температурата падна до 21°C, така че нарочих това за причина и продължих да си свиркам. Или по-скоро припявам.

Малко след като пропуснах отбивката за Бам, минавайки покрай някакви сергии

в околността на Дехбакри,

разположени непосредствено отстрани на пътя, един автомобил ме изпревари и водачът му ми даде знак да спра. След като спряхме, човекът дойде при мен, казахме си две приказки на английски и ме покани да им гостувам в тяхната градина. Пропуснах да спомена, че в автомобила бяха също така жена и две деца. Речено – сторено.

Отклонихме се от главния път и 5 минути по-късно

вече вкарвах мотора в двора

И тъй като не си направих труда да сляза и да огледам ситуацията предварително, се оказа, че ще можем да затворим вратата, през която току-що бях минал, но ще видим доста зор, докато изкараме мотора в последствие, а сам дори не бих могъл да го направя.

Още преди да съм се разхвърлял, тръгнахме да обикаляме двора, пълен с овощни дръвчета, ягоди и какво ли още не, а моят домакин настояваше да опитам всичко. След това се качихме отново пред къщата, където върху бетонната плоча, точно пред нея, бе разстелено едно голямо одеяло.

В следващия миг всеки си намери някакво занимание, а там останахме само аз и по-големият син на човека. За щастие той знаеше нелош английски, така че успяхме да поговорим за доста неща – тръгвайки от музиката, минавайки през семейството и „нормалния“ начин да се задомиш в Иран, стигайки до наложените рестрикции върху интернета като цяло и социалната мрежа, която използват, а именно Telegram, тъй като официално нямат достъп до facebook. Освен това, незнайно как, стигнахме и до това, че формата на Иран, в географски смисъл, наподобява силно котка. Между другото, персийските котки в Близкия изток биват наричани също ирански котки. Докато в Иран пък ги наричат също така и ширазски котки. Да, говоря именно за онези, дългокосместите, с нацупената по default муцунка, които са погрешно смятани за толкова симпатични 🙂

Жената донесе съдове и прибори и сервира супа на всички. Не можете да си представите почудата ми, когато видях плуващите в нея

лешници!? Е няма толкова яка супа!

Или просто обичам ядки, ако ще да са вложени в супа, както и да е 🙂

Попитах ги относно ферибота за Кешм, но ми казаха, че не знаят кога отплава последният курс. Това даде причина да допусна, че той не се движи денонощно.

След раздумката дойде време да изкараме мотора. Но не и преди да сме си направили снимка за спомен.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Както се и очакваше, падна немалка борба с мотоциклета, докато го върнем отново на пътя пред голямата порта.

И така,

продължих към Кешм

Беше започнало да се заоблачава, а мен отново ме преследваше онова натрапчиво усещане, че ще ме вали. Не че това ме притесняваше особено.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Неусетно започнах да увеличавам темпото и скоростта. Бях си наумил, че искам да стигна до острова още днес, за да започна разглеждането му призори без да губя време в чакане на първия ферибот натам.

Имах лошото предчувствие, че нещо неприятно ще се случи. Или както на български го наричаме – дейба вю. Не се вслушвах.

Малко след това навлязох в

Бандер Абас, откъдето продължих за Бандар е Пол,

за да се кача на ферибота. Правеше ми впечатление, че карам по-бързо, и тогава връщах газта обратно до нормалното. Тъкмо там

зад гърба ми се лепна патрулка и пусна бурканите

Не даваха някаква индикация, че искат да спра, нито пък ме изпреварваха. Бяха по-досадни и от бълхи… А много мразя някой да ми кара на буркани зад мен. За щастие свиха към полицейското управление отдясно, когато стигнахме до него.

Вече бързах дори още повече и това никак не ми харесваше.

Както си карах по главния път, навигацията реши да ме прекара по някакъв друг, уж по-пряк. Върнах се, аз си знам как, и поех по този, уж по-прекия. Както казах, бързах и не погледнах по-подробно картата на навигацията. Пътят бе отегчаващо прав и в нелошо състояние, така че отново карах малко по-бързо от нормалното. Пътят започна ту да се изкачва нагоре, ту да се спуска надолу, което само ограничаваше видимостта ми.

И докато в единия момент препусках нагоре-надолу по пътя, в следващия момент, след като изкачих поредното мини възвишенийце, видях на 30 метра пред себе си как

цялото платно е покрито с пясък,

а на всичкото отгоре имаше и дълбоки коловози в него. Използвах спирачките максимално, но в следващия момент вече бях в пясъка, борейки се да го задържа в правия път. Буквално казано.

Тъкмо си мислех, че ако и този път ми се размине, вече ще карам МНОГО по-внимателно, когато моторът спря до нула, веднага след което полегна наляво като една същинска Тодора, а аз го последвах с пирует и кълбо настрани, макар и против волята си…

Падането беше все едно от място,

а каската ми дори не докосна земята, т.е. пясъка.

Причината бе възвишение в коловоза, което моторът за щастие не успя да преодолее. Все пак бях дал всичко от себе си, за да намаля скоростта максимално преди да вляза в коловоза, който си бях набелязал.

За щастие моторът падна на „правилната” страна, а именно лявата. Само напомням, че ауспусите ми са отдясно. Така де, чопърджийски неволи.

Махнах чантата от резервоара, свалих каската и ръкавиците и опитах да го изправя. Уви, не се получаваше. Гумите бяха излезли високо над коловоза, а с всичкия багаж по него си тежеше доста.

Вече бях започнал да свиквам с мисълта, че ще трябва да свалям багажа от него, за да успея да го вдигна, когато сякаш от нищото се появи едно момче на моите години, но за щастие значително повече килограми. Паркира мотора си и дойде при мен, виждайки ситуацията. Сякаш бе напълно излишно да му се моля със знаци да ми помогне, тъй като без да обели и дума хвана облегалката на Сянката, аз пък кормилото и като на шега го изправихме, връщайки го обратно в коловоза. Стоеше си там без дори да пускам степенката. Чудесно, а? Кабелчето на сензора за температура на маслото, който бях монтирал, се беше отскубнало, но това ни най-малко не ме притесни.

Предположих, че горивото от карбураторите е изтекло, така че отново включих в действие ключето за захранване на горивната помпа. Обикновено няколко секунди по-късно честотата на работата ѝ намалява до нула, когато карбураторите са пълни догоре. Този момент обаче не идваше. Същевременно нямаше никакъв теч от никъде!? Пробвах да запаля – не пожела…

Тогава вече се почувствах като героя на Джошуа Джаксън в One week, който вперил поглед в небесата крещеше неистово:

“Whyyy!? Why won’t you start!?”

Тъй като момчето видя, че не говоря фарси, звънна на свой приятел и ми даде телефона да говоря с него. Човекът отсреща ми обясни, че не е нужно да се притеснявам, защото след малко ще дойде автомобил, ще натоварим мотора и ще го закараме на майстор. Също така спомена, че има и къде да пренощувам. Учтиво му обясних, че съм много благодарен за отношението и за помощта от страна на момчето, което бе до мен, но ще се справя и сам с мотоциклета си, пък и все още бързах да стигна до острова.

През това време беше дошъл друг приятел на моя нов приятел. Докато се чудех какво да правя, захраних отново помпата и успях да запаля!

Двамата ми помогнаха да изкарам мотора от коловоза, продължавайки напред, след което им благодарих от все сърце, казахме си „чао” и те тръгнаха в обратната посока. Вече се беше стъмнило напълно.

Продължих плахо и много внимателно

напред по пътя. Не исках повече неприятни изненади за вечерта. И само минута по-късно стигнах до участък, в който

5 – 6 метра от пътя бяха като срязани с нож и спуснати метър надолу.

Спрях, изгасих двигателя, оставяйки фара да свети, слязох от мотора и останах безмълвен за няколко минути. Ако не беше се случило това нещо преди малко, пътуването ми можеше много лесно да приключи именно тук. Понякога просто усещате как някой отгоре ви намигва с усмивка. Явно е твърде рано за подобни сценарии.

Огледах пеша пътя напред, осветявайки го с челник, но офроудът ми беше дошъл малко в повече, затова възседнах отново мотора и тръгнах обратно.

Не можех да спра да мисля, че тези пясъчни коловози бяха абсолютно нищо, кръгла нула, в сравнение с това, което можеше да ми се случи, ако ги нямаше. Явно са своеобразния „знак“ да се внимава по-нататък по пътя.

Реших, че

най-разумното е да приключа с карането за днес

Вече бях достигнал непознати за мен висини на неадекватност и имах чувството, че затворя ли очи, мигом ще заспя. Подминах пясъчния участък и излязох встрани от пътя, за да разпъна лагера си.

Смятах, че вече няма да има кой знае какъв трафик тук, но тогава се появиха четирима други мотористи на два мотора и дойдоха при мен. Казах им, че съм се

запътил към Кешм,

а те ми дадоха знак да карам след тях.

Добре, от мен да мине. Но само този път!

След поне 20 – 30 минути офроуд ме изкараха отново на пътя и ми показаха посоката, в която да продължа, а те поеха в противоположната. Погледнах навигацията само за да установя, че вместо всичко това можех просто да се върна по асфалтирания път назад, след което да карам също само по асфалт, за да стигна дотук. Да, малко повече път, но по АСФАЛТ. Мамка му.

Напрежението вече ми беше дошло в повече, затова проведох един бърз телефонен разговор, колкото да се успокоя поне малко.

И така,

продължаваме към остров Кешм!!!

Щом четете това и сте стигнали чак дотук, сигурен съм, знаете много добре онова чувство, което изпитвате на мига, щом гумите ви стъпят отново на асфалт и усетите онова колосално сцепление, което ви кара да навиете газта докрай!

По-нататък стигнах до поредния военен пункт, каквито често се срещаха в южните части на страната. За 5 дни в страната за пръв път ме помолиха да отбия. Поговорихме си малко, след което ме отпратиха.

Следващата ми спирка бе на гишетата за ферибота

UNKLE – Lonely Soul

Малко след като спрях пред бариерата ме поканиха в климатизирана стая, където освен да ми сканират документите, се наложи да попълня и кратка листовка относно пребиваването си на острова. През това време се заприказвахме с другите служители, почерпиха ме фурми и ледено студена вода.

Един от въпросите в листовката, за която споменах, бе къде ще нощувам. Викам им – чадър. И показвам с ръце. Казват „ок, пиши”. Пиша аз „chadar“ с цялата си глупост, а момчето ми показва дисплея на смартфона си, на който пише „traveling tent“. Ей, ученото си е учено, бе.

Оказа се, че фериботът е безплатен за мотоциклетисти.

Супер, само дето има един час до отплаването му.

И така, наредих се на 30 метра от него, където други униформени служители ме бяха помолили да паркирам.

Докато чаках да ми дадат знак да се качвам, хапнах набързо и си направих малко записки.

Когато най-после ме отпратиха към ферибота, малко преди него ме спря друг човек, явно от екипажа, който със сериозен тон и изражение на брадясалото си лице ми искаше билет. Е от къде да ти го взема, казаха ми, че не трябва. Призна си без бой, че се майтапи, и ми метна с усмивка на лице да продължавам към края на палубата. Това бе доста примитивен ферибот, предвид че имаше рампа само от едната страна. Заради това и автомобилите се качваха на приятно хлъзгавата му палуба на задна предавка.

След като закарах мотора в дъното последва моментът ми на уединение с него.

Едва тук за кратко ме обзе онова чувство на притеснение,

че съм доста далеч от дома и не знам какво бих правил, ако нещо се случи с мотоциклета. Бях убеден, че подобни мисли понякога се въртят в главите на всички соло пътешественици. Вече дори си представях как го натоварвам на гърба на някой Мак, който да ни закара поне до турската граница, хаха. Каквото и да правиш, никога не можеш да предвидиш всичко, така че няма смисъл дори да го мислиш. Пък и ако никога по време на пътуването си не се изгубите, не се уплашите или не се зачудите защо сте напуснали зоната си на комфорт, значи не го правите правилно.

Малко след като вдигнаха рампата и отплавахме, онзи същият човек с брадата дойде да ме покани при екипажа, в просторно помещение няколко палуби по-горе. Отново ме гостиха с чай и вода, отново разказвах откъде идвам и накъде евентуално отивам.

Кешм, Иран

Буквално не усетих кога дойде време да слизаме от ферибота.

Остров Кешм

Тук отново започна едно преснимане на документите ми (този път с телефон), съпроводено с попълване на друга бланка. След като приключихме формалностите, продължих по пътя в търсене на хранителен магазин.

Малко след 22:30 вече си бях намерил място за бивакуване точно

до брега на Индийския океан

Покана не ми трябваше, бях готов да вляза във водата още преди да съм разпънал палатката.

Хайде, стига толкова приключения за днес. Героите са уморени, време е за сън. Най-тежкият ден от това пътуване приключи. В крайна сметка нищо чак толкова не се беше случило – единствената щета е откъснатият кабел за температура на маслото. Едно нещо по-малко, което да отвлича вниманието ми. Това не бе първото ми изпускане на Сянката, надали ще ми е и последното.

Започна да ми липсва зеленина около мен.

Но много повече ми липсваше нормалната комуникация. Започна да ми омръзва всеки опит за диалог да започвам с “no farsi, englisi”, да отбягвам въпроса колко струва возилото ми и да обяснявам, че то е само с два цилиндъра. Четирите лули на свещите много ги объркваха, завалиите. Twin spark, какво да правиш. Японска му работа. Но въпреки всичко това не си купувах локална sim карта с интернет, все пак не това бе идеята на пътуването ми.

След употребата на толкова много сол напоследък успях дори да разраня долната си устна. Не правете такава грешка, организмът ви знае много добре какво му е нужно, така че ако не сте забелязали да се потите твърде интензивно, то не предозирвайте и солта.

Navitel, чак толкова да ме подведеш не бях очаквал.

За малко да се „наджипиеся” заради теб. И не само това, ами и получих страхова невроза от изненадващи пясъци на пътното платно.

Час по-рано за пръв път ползвах паспорта си по същество, to literally pass a port. Йей! Освен това в този ден

стигнах до най-източната точка, на която някога съм бил

Много се радвам, че евтиният китайски телефон издържа не само наводнението на идване, ами и тукашните високи температури. Да си призная, това бе сред нещата, които ме притесняваха преди да тръгна.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Коста Рика:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com