Tag Archives: Порт Макуири

Австралия (5): Из Нови Южен Уелс

от Пътуване до...

Продължаваме с пътеписа на Василена за пътуването и до и из Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандия, спряхме в Кьолн, а след започнахме същинското пътуване: първо пристигнахме в Сидни, после си купихме джип, ходихме до Сините планини и пещерите Дженолан, а за последно влязохме в австралийския буш. Днес ще обиколим из Нови Южен Уелс: Порт Макуири и Байрон бей.

Приятно четене

Австралия

част пета

Из Нови Южен Уелс

Порт Макуири – Байрон бей

23 – 25 септември

23 септември

След вчерашното ни опознаване на австралийския буш в най-голяма близост, спешните медицински процедури, а и заради вечната умора от пътуването, днес уж трябваше да е лежерен ден без много забележителности. И все пак

Порт Макуири

е доста богат на изкушения!

Тук, например, се намира единствената по рода си болница за коали в света – специализирана само за този вид животинки. В моите представи това означава едно единствено нещо – щом точно тук има болница за коали, значи те живеят в района. Е, аз ще прекарам всяка възможна минута загледана високо в евкалиптите да ги търся. И ето за това няма да се изненадате, че когато не виждаме коали нито покрай улиците, нито дори в дъждовната гора, която посетихме, разочарованието е голямо …

Да се фокусираме върху гората за малко. И вчера посетихме една и лепнахме по някой и друг кърлеж, но и без това неприятно преживяване, пак ще кажа, че днешната –

гората Сий Акърс (Sea Achres)

е по-уредена. Има си платен вход, който ти осигурява пътеки, вдигнати над горския под и успява да намали параноята по заобикалящата ни фауна.

Табелите по пътя те запознават с местната флора (информация, която ще научим наизуст до края на обиколката на Австралия). Виждаме и още една гуана докато се разхождахме, но не можем с много повече да се похвалим.

Излизаме от гората. Хайде вече към

болницата за коали!

Не остава неогледан нито един евкалипт по пътя, но … нито една коала! А болницата за наша изненада не е платена атракция – просто пристигаш и се разхождаш. В началото има малък музей с информация за коалите като животни и за проблемите, които най-често довеждат до човешка медицинска намеса.

Въпреки честите сравнения пухкавите сиви животни не са мечета.

Коалите

са торбести бозайници (както кенгурутата и уомбатите) и могат да се открият само по източното и част от югоизточното крайбрежие на Австралия. Обикновено живеят в евкалиптови гори, защото се изхранват само с евкалиптови листа. Но тук има уловка – евкалиптът всъщност е токсичен за коалите, заради което те са лениви животни и спят 20 часа от денонощието. Защо природата ги е създала с желание за константна интоксикация – не знам.

А по другата тема –

основните причини за хоспитализация

са две: изгаряния от диви пожари (нормално явление в австралийския буш) или генетичната им предразположеност към хламидия, заради което често животните ослепяват.

Но на едно нещо се обръща строго внимание на всяка крачка в болницата – колкото и сладки, пухкави и добродушни да са,

коалите са диви животни

Докосването им от човешка ръка, камо ли гушкането (което е често срещана атракция на континента) са абсолютно неправилни. Дори в болницата човешкият допир е ограничен до спешна помощ.

С базисно познание за ендемичните бозайници тръгваме да разглеждаме. В самата болница не може да се влезе, но прикачени към корпуса ѝ са заграждения за коали, които поради уврежданията си трябва да останат под човешка грижа, защото не биха могли да оцелеят сами в дивото. Тук навън, на показ за туристи и ученически групи, са само тези животни, които са били в болницата достатъчно дълго време, за да се чувстват добре в такава постоянна близост с човеци. И те са тези, които ние можем да видим –

първите ни коали в Австралия,

дори и зад мрежи

Всяко заграждение е подробно означено със снимки на обитателя, име, конкретната причина за нуждата им от доживотна човешка помощ, както и характера им. На повечето пише, че са много дружелюбни и спокойни животни. И както вече споменах, основно виждаме обяснения за обгорели лапи, ослепяване, а една от женските си беше счупила ноктите при падане, което спира възможността ѝ да се катери на високо за храна и безопасност.

Много ученически групи обикалят с нас, ръководени от доброволци към болницата. Разказват им за живота на коалите, както в болницата, така и в дивото. Очевидно е колко силно целят да покажат на децата, как ние хората трябва да се отнасяме към дивите животни. И как личните ни подбуди да направим нещо, просто защото можем (като да гушкаме коали), може силно да навредят на едно диво животно.

Заинтересовани от професионалното им мнение питаме едно от момичетата, какво мисли за други убежища за коали в Австралия. Имаме планове да посетим едно от тях след Бризбън и искаме да знаем, дали те го подкрепят като добър начин за отглеждане на животните. За съжаление тя е подготвена да не изразява мнение по чуждите болници. Ще трябва сами да формираме мнение тогава. (Може би нежеланието ѝ да сподели трябваше да е достатъчен отговор, но по тази тема ще говорим след Бризбън.)

С добро чувство за правилното гледане на сивите пухкавелковци се насочваме към

държавната служба на Нов Южен Уелс

Онази, с която не можахме да се справим преди 10 дена в Сидни, опитвайки се да минем всички процедури по

прехвърляне на колата

на наше име, защото се изискваха повече документи, от тези, които бяхме подготвили. Сега вече сме въоръжени с всичко нужно и отиваме най-сетне да регистрираме Бърти (нашият дом/кола). Вече наближаваме не само края на срока от две седмици след купуването му, а и сме почти на границата с Куинсланд, а пресечем ли я, повече няма да имаме достъп до службите на Нов Южен Уелс. Федералната държава е една, но всеки щат е на практика независима държава със собствени закони и служби. Сега или никога.

Този път процедурите минават много по-лесно

Жената дружелюбно ни обяснява всяка стъпка – явно ни личи отдалеч, че не сме тукашни и не знаем, точно как работят нещата. Праща ни да се сдобием с последните важни бумаги и ето, че олекваме с няколко стотин долара за застраховка, такса пререгистриране и удължаване на пътната такса за още шест месеца. Така и така сме тук, давай да го свършваме всичко наведнъж. След 45 минути

излизаме собственици на Бърти. Е, аз де!

Ник нали уж за мен я е купувал. Не мога да не кажа, че е хубаво първата кола на твое име да е 4х4 зверче, което ще ни прекара през 24 000 километра около Австралия.

След бърз и вкусен обяд

приключва програмата ни в Порт Макуири

и тръгваме пак по пътищата.

Основният ни водач през континента е

мобилното приложение Space Ships

Не знам как щяхме да се справим без него! Разработено е от една от многото компании за наем на оборудвани ванове, с които да кръстосваш Австралия.

В него има всичко!

Платени къмпинги, безплатни къмпинги, бензиностанции, места за питейна вода и най-вече интересни места, които можеш да посетиш по пътя. Почти всяко място е придружено от снимки, подробно описание, цени и коментари на други пътуващи, по които можеш да се ориентираш за последните промени. Ние обиколихме страната без напечатан пътеводител, но това приложение беше нашето надеждно ръководство. Всичко, което видяхме и посетихме, първо намерихме тук. Е, добре де – Ник ги намираше, а аз го следвах като предано кученце.

Воден от Space Ships, Ник е набелязал да спрем в

Намбука Хедс (Nambucca Heads)

През годините мястото се е превърнало в невероятна атракция – местни и туристи рисуват върху вълноломите на брега и оставят своите съобщения, истории и вдъхновения.

След като в детайл разглеждаме творчеството на предшествениците си, намираме един камък, боядисан в бяло, който напълно отговаря на изискванията ни. За всякакъв тип изкуство сме подготвени само с два черни маркера. Заедно оставяме отпечатък от ръцете си, запълваме ги с разни мотиви и, разбира се, ги подписваме отдолу. Ставаме част от история.

Дори и без шарените рисунки около нас това място предлага невероятна гледка със заобикалящия ни океан. Жалко, че не оставаме да ѝ се насладим по-дълго време. Вместо това забързано се прибираме в колата, сякаш това беше просто задача от списъка, която сме свършили и сега можем да я забравим. Заради тази мисъл в главата ми, както и поради факта, че

къмпингът тази вечер е просто празно футболно игрище,

се налага да спрем за малко по пътя. Изведнъж чувствам, че препускаме толкова бързо през всичко, което виждаме, че сякаш няма смисъл. Не обръщаме достатъчно внимание на дреболиите, не ги усещаме пълноценно, не се забавляваме. Бързаме, без да знаем защо …

Австралия(5): Из Нови Южен Уелс — Океанът

Попадаме на едно малко паркче с гледка към океана и просто сядаме на една пейка. За да се нагледаме. За да обсъдим плановете. За да обърнем внимание на детайлите. Това пътуване не е списък от задачи, а сбор от малките неща в живота. И се радвам, че се почувствах така, че спряхме – за да направим промени докато има време.

***

24септември

Днес продължаваме изследването на австралийския буш – като сме започнали, няма как да спрем. Днешната пътека е

национален парк Дориго (Dorrigo)

и се вие надолу по баира до Ред Седар Фолс или по български –

водопада Червен Кедър (Red Cedar Falls)

За съжаление явно снощи съм спала накриво и още от сутринта започвам да усещам, че днес типичните ми главоболия ще са силни. Но нали съм свикнала, ще трябва да избутаме деня някак си.

Пътеката ни първо криволичи на равното, а на една от информационните табели виждам нещо, което досега съм виждала само на случайни клипчета онлайн – белези от дърводобив по останалите дънери. Заради височината на кедрите и евкалиптите, техниката на дървосечене е била да се изсекат първо дупки в ствола, където да бъдат затъкнати дъски за стъпала. Предполагам, че по този начин рискът 70 метрово дърво да падне на нечия глава е по-малък. А маймуната, с която пътувам, веднага използва процепите, за да се покатери нависоко и да застане в победна поза – това успях да го заснема!

И ето че тръгваме по серпентината надолу. Гледаме да не обръщаме внимание колко много слизаме, защото е ясно, че после всичкото това ще трябва да се качва. Преминаваме през усукани лиани, ниски дървета, паднали дънери – типично за всяка горска разходка, особено в дъждовна австралийска гора. Нетипичното обаче е, че сме под постоянен стрес – какъв отровен паяк ще залепне отгоре ни или каква змия ще пресече пътя ни. Знам, че сигурно ви е омръзнало да слушате за нашата параноя, ама аз няма да ви я спестя – получавате чувствата ни така както и ние ги усещахме.

Водопад Червен Кедър

най-сетне слизаме успешно до водопада и едно ще кажа – заслужава си! Уютно, зелено кътче и висок, пълноводен водопад. Красота голяма, почти може да се сравнява с Калоферското пръскало в Стара Планина. Катерим, снимаме, гледаме, радваме се.

НО! Проблемът е голям! В такава ситуация по европейските разходки ще си полегна да се напека на слънце; ще се отпусна да си изям сандвича; ако си я нося, даже и книжката ще извадя. Е как по-точно да стане тук? Ей сега ще ме налази нещо и … На крака съм окей, ама седна ли, направо ме побиват тръпки. Не, тръгваме си. Снимки нали имаме достатъчно вече! Започваме да качваме безкрайната серпентина. С цел мотивация преброяваме на картата петнайсетте завоя, които трябва да минем, за да стигнем до равната пътека. 1, 2, 3, …. , брех тоз деветия край няма, 10, 11, 12 …

ААААААААААА! – Скочих! Изпищях! Цялата гора ме чу!

И най-вече

змията

насреща ми, настанила се на тринайстия завой. Така хубаво ме чу, че и тя даже подскочи встрани от пътеката! Ама не достатъчно – със сигурност няма да понеча да мина покрай нея. И сега какво? Вземам аз една клечка и я мятам отгоре ѝ с идеята, че ще се отмести. Ник, като мой защитник: „Абе не хвърляй пръчки! Поне вземи една голяма, че да можеш да се отбраняваш!“ Намира той една сопа и с побутване успява да измести змията достатъчно надалеч, за да минем по-спокойно и да оставим дистанция зад себе си. Нали му вярвам и аз: „Виж я каква е малка и безобидна, нищо няма да ни направи!“

Това да е за урок на всички!!!!

НЯМА ЖИВОТНО В АВСТРАЛИЯ, КОЕТО ДА НЕ МОЖЕ ДА ТЕ УБИЕ, АКО ПОЖЕЛАЕ!

Всичките до едно имат такава способност, а повечето и желанието. При първи досег до интернет търся в Гугъл “сива змия източна Австралия” и първата статия, разбира се, е „10те най-отровни змии в Австралия!“ Познах я – източна кафява змия (Eastern Brown Snake). И до сега съм благодарна на Вселената, че нищо не ни се случи. по-късно разбираме, че и най-много смъртни случаи от змии в Австралия са на самоуверени мъже с пръчки! Абе май много на косъм бяхме!

Ама така и така сме на темата, да ви кажа

правилата при ухапване от змия в Австралия

– Първото (за паяците важи същото) е да запомниш или даже да снимаш вредителя, защото всяка змия изисква своята противоотрова и трябва да можеш подробно да опишеш в спешното каква те е нападнала … ако въобще стигнеш до там.

Което ни води до точка две:

– при ухапване трябва моментално да легнеш неподвижно. В повечето места по света, отровата на змията се просмуква във вените ни, заради което ние знаем, че изсмукването на отровата и слагането на турникет са най-успешните действия при първа помощ. Тук змийската отрова се предава по лимфната система, заради което неподвижността е изключително важна. Просто трябва да се молиш да има кой да те дърпа до колата и тя да не е много далеч от болница. (Ама в нашата ситуация, май нито едното, нито другото!) Да си знаете!

С вечни благодарности излизаме пак на основната пътека

Сега вече мигрената ми е почти в пълен разгар. А след бързо кафе в близкия информационен център, решаваме да продължим по на север отколкото планирахме, което предполага още 4 часа шофиране.

Но аз не съм в състояние да седна зад волана дори и за половин час. Страхотно – 4 часа в колата, 2 от тях по планински завои, а на мен ще ми се пръсне главата! Добре, че Ник все не е уморен и все обича да кара и няма никакъв проблем да поеме отговорността. А аз ще си стоя до него в агония с шишенце масло от евкалипт, да си го душа.

След няколко спирки и малко сън пристигаме в къмпинга … след края на работния ден. Дори и за миг не можем да се притесним, заради невероятното отношение и вечната дружелюбност и желание на австралийците да помогнат. Звъним на номера, написан на вратата, жената веднага пристига и не само ни урежда набързо, но и ни дава 10% отстъпка. В момента тече междусрочната ваканция в Куинсланд, заради което цените в къмпинга са повишени. Ама ние очевидно не сме тук заради ваканцията и получаваме отстъпка. Това дали се случва другаде?

В момента не искам нищо друго освен да си легна моментално, но първо трябва да разпънем палатката и да сготвим вечеря.

Къмпингът е огромен и супер луксозен

– може би най-оборудваният, на който сме спали. С огромна кухня и много хладилници, мини голф, няколко басейна, видео игри на закрито и т.н. и т.н. Понякога ми се иска да имаме повече време на тези места, така и така им плащаме нощувката. Но обикновено не сме тръгнали за мини голф, а за някоя местна забележителност. А и за днес толкова ни е достатъчно. Време е за сън.

***

25 септември

Събуждаме се в

Балина (Ballina)

с ударение на първото а и аз отново чувствам мигрената. До сега никога не ми се е случвало да бъдат два дни подред. Не знам какво се опитва да ми каже тялото ми, но го вика много силно. А аз, дори и след почти 25 години, не съм се научила да го говоря този език гладко. Със или без главоболие не е като да мога да се спра. Твърде много има да се види, а времето е кът.

Преди да приберем палатката се разхождаме по

плажа на Балина,

където често могат да се наблюдават китове. Вървейки по буната, навътре в океана, виждаме разни неща да подскачат. За съжаление не са китове, но пък са цяло стадо делфини. Влезли са в залива, за да се забавляват, сърфирайки по вълните. Понякога и аз не мога да повярвам колко интелигентни, чувствителни и близки до нас хората са делфините. Колко желанието им за щастие, игра и близост ръководи живота им. Отнема ни дълго време преди да можем да се отделим от това зрелище. Опитваме се отново и отново да направим перфектната снимка на делфин в скок (дори и не перфектни, мисля, че опитите ни не са неуспешни). Но човешкият живот ни дебне, а часът за напускане на къмпинг почти е настанал – палатката е още разпъната на покрива. Сгъваме катуна и отиваме в центъра на Балина да търсим обяд.

Не беше замислено, но свършваме

още една, по-важна задача,

която трябваше да бъде приключена преди месеци. Най-сетне правим таблица, за да предвидим на коя дата къде трябва да бъдем, колко време ще ни отнеме пътуването и къде можем да спрем да разгледаме. Като започваме да попълваме датите, осъзнаваме, че най-вероятно вече сме закъснели много с графика и ще трябва да пропуснем няколко места, за да стигнем до други на време. Оффф! Не е хубаво това, ама щом трябва!

И с тази идея, днес пътят до следващата дестинация е много сериозен! Цели … 30 минути! Мдам… не е много далеч, но е от бележитите места, за които всеки говори и трябва да се видят. Днес сме в прословутия

Байрън Бей (Byron Bay) – рай за сърфисти и хипстъри

Още с влизането сме заобиколени от сърф шопове на най-големите марки, магазини за плажна мода – за спортни или фукащи се индивиди, барове за сокове и сандвичи, бирарии с крафт пиво, хип ресторанти …

Разхождат се толкова много млади хора – с полу облечени (или съблечени) неопрени и сърфове под мишница; с дълги рошави мокри коси, със или без расти; къси гащи и ризки вързани над пъпа … Абе, тук не е като на други места. Не знам дали е позволено на такива несърфиращи индивиди като нас да са на територията … Ама нали поне живеем в колата си, май сме достатъчно хипари, дори и без расти до дупето. Мдам … стереотипи до безкрай!

След леко лутане и липса на място за нас тук и там, се настаняваме в малък къмпинг, който е от най-евтините опции в околността, но по някаква причина е празен. На нас това никак не ни пречи. Първата задача е моментално да си облечем банските и да се насочим към плажа. Надявам се днес да успеем да се изкъпем в австралийския океан.

Е, нямаме този късмет.

Или по-точно – нямаме този кураж

Облачно е, ветровито е, а водата е неописуемо студена. Не знам от какво са направени сърфистите във водата. Ние ще си постоим на пясъка. Напълно облечени сме, защото си ни е много студено, но нали сме на плажа. И ето я наградата – китове в далечината. (Това като го казвам не си представяйте нещо много специално – просто ей там на хоризонта има едни черни точки, които влизат и излизат от океана и някой от местните казва, че са китове. Ние, разбира се, им вярваме.)

На връщане от плажните изживявания

минаваме през няколко магазина

Така и така сме заобиколени от безкраен комерсиализъм, направо да се потопим. Не че си купуваме нещо, ама не ни пречи да зяпаме. Минаваме през супермаркета, за да измислим вечеря – щанда със суши върши страхотна работа. Спираме се и в голям къмпинг магазин. Не сме си признали още, че къмпинг масата ни е напълно неизползваема вече (12 дни след първата употреба). Картоненият ѝ плот е супер размекнат и се разпада. Май грешката беше да я оставим в проливния дъжд навън и да я навали сняг в онази вечер в Оберон. Май … не сме сигурни. Ама не си харесваме нищо, което да е достатъчно компактно пък и евтино. Ще търсим още.

В къмпинга

всеки е по своите задачи – Ник разглобява част от палатката, за да смени винтовете, които онзи безхаберен човечец ни пробута и които сега оставят следи върху покрива на Бърти. Аз през това време подреждам гардероба, кухнята, килера и хладилника (разбирайте – задната седалка), обработвам малко снимки и правя вечеря – варена царевица на кочан и готово суши. Какво друго му трябва на човек?

Малко след залез сме зашеметени от нови представители на австралийската фауна –

прилепи

Ама не е то прилеп като нашите, дето ти се събират в шепичката. Това е сивоглава летяща лисица с размах на крилата един метър. Прилеп ли е това или орел? Огромни същества. И не са едно две – десетки са. А на фона на розовото небе даже са малко страшнички. Тип Дракула по залез …

Сивоглава летяща лисица (Pteropus poliocephalus)

Докато готвя пропускам и още една

нова птичка

Както Ник оправя палатката и се захласва по прилепите със съседките ни по място изведнъж нещо каца на вратата на отворения багажник. И не е прилеп, а е малка совичка – много симпатичничка. Е, разбира се, Гугъл казва, че само незапознати неавстралийски туристи биха я помислили за сова.

Птицата ни най-малко не е сова, а е димен жабоуст козодой. Аха, да, и вие така си мислехте, нали? Толкова да сме невежи двамата с Ник!

Ако не друго, мисля, че днес не можем да се оплачем откъм представителите, добавени към списъка с „Нови Животни“ – започва да става доволно дълъг.

А от утре сме в Куинсланд!

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Booking.com Booking.com Booking.com The post Австралия (5): Из Нови Южен Уелс first appeared on Пътуване до....

Австралия(4): Из австралийския буш

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътеписа на Василена за пътуването и до и из Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандия, спряхме в Кьолн, а след започнахме същинското пътуване: първо пристигнахме в Сидни, после си купихме джип, ходихме до Сините планини и пещерите Дженолан, а днес тръгваме към австралийския буш.

Приятно четене:

Австралия

част четвърта

Из австралийския буш

Ню Касъл – Порт Макуири

19– 22 септември

19 септември

Днес просто ще се придвижваме от точка А до точка Ню Касъл. Едно от нещата, с които почти ще свикнем до края на пътуването е имената на места в Австралия – вариантите са три: или са взаимствани от местния аборигенски език (Улумулу, Ката Джута, Нитмилук) и все повече европейските имена се „забравят“, отстъпвайки мястото на местните; или са наречени по очевадно прост начин от първите британски капитани и заселници (Зелен Остров, Голям Пясъчен Полуостров, Бялонеделни Острови), за Капитан Кук ще си говорим повече като стигнем Куинсланд; или абсолютно плагиатствани от преселенческото място на заселниците (Ню Касъл, Ливърпул, Дания). Ясно е, че като идваш от Шефилд ще ти е най-лесно да си именоваш новото селище от три къщи по същия начин, ама нека изясним едно нещо – Ливърпул не е квартал на Сидни, а Дания и Албания не са съседки. Ама, айде, от нас да мине. Така ви е дошло – такива имена сте им дали. Няма много да се възмущаваме.

Снощи спахме в хостел, за да завършим стоплянето и изсъхването след снежната буря. Така можем да се насладим на удобствата на хостелската кухня и да си препечем филийки (лукс голям!) пък и да се позабавим с тръгването.

Тръгнахме, все пак, но

самото пътуване не дава теми

за разказ.

Първата ни спирка е на около час от Ню Касъл, до езерото, където ще си приготвим салатка за обяд. За да не объркаме случайно пропорциите на нахут към зеленчук, зорко ни наглеждат

ято пеликани. Големички такива

Няма как, ще внимаваш с дозировката при такъв контрол на качеството. Решихме да подкупим журито с малко огризки от ябълки, ама те пък се заинатиха – не щат подкуп. Извинете, ама къде се е чуло и видяло да се оценява веган обяд от злояди рибоядни. Нещо тук ми мирише на саботаж.

Абе да си гледат работата! Моята салата с нахут е корона в репертоара ми – колкото и да ме гледате косо, не мога да я объркам:

Салата от Нахут

Задължителни съставки – нахут от консерва или буркан (ако сте ящни като нас – по една на човек).
Незадължителни съставки – домат, краставица, лук, червена пиперка, зелена салата, спанак, царевица, печен пипер, маслини, авокадо, ябълка, кисели краставички, бадеми … Схващате идеята
Дресинг – зехтин, лимон, балсамов оцет, сол, зелена подправка (магданоз, мащерка, риган, босилек, мента …)
Метод – разбъркайте в една купа всичко, което сте намерили и яжте с лъжица директно. Ако сте двама, препоръчително е пак да ядете от една купа, за да има мъжа ви по-малко да мие след това. Ако сте на хубава гледка, задължително си снимайте купичката с този фон. И най-важното! Да се помни! … Никога не оставайте с по-малко от две консерви нахут! Ако вземе, че се случи това непростимо събитие, ще ви простим да заместите едната консерва с червен боб, бял боб, царевица или друго любимо ви от семейство бобови.

Салата с нахут и пеликани – Австралия — Салата с нахут и пеликани

Приключваме с пеликаните и следващата бърза спирка е

близкият плаж,

чието име за съжаление не помним. Разходката стига само до дюните на плажа за бързи снимки на панорамата и бързо се връщаме … с обувки пълни с пясък. Оффф – никога няма да спре да излиза пясък от маратонките ми сега!

Тази вечер се настаняваме в

луксозен парк за каравани на отсрещния бряг – срещу Ню Касъл

Нашият парцел е точно до океана, но за съжаление са ни запречили гледката с храсталак. Дори и от палатката никаква природа не виждам от тези дървета! Ще трябва някак да се задоволим с шума на вълните за приспивна песничка. Но за да ми се извини за недомислянето откъм озеленяване, денят ме изпраща с розово-лилав залез, докато оправям леглата (не, не … няма да си лягаме по залез – не сме пенсионери).

Прекарваме следобеда в четене на книжки и релаксиране. Вечеря приготвяме в оборудваната закрита кухня на къмпинга, но когато се връщаме към палатката, осъзнавам, че може би щеше да е по-хубаво да готвим навън. Тази вечер времето е прекрасно – меко и благо, топло и приветливо. След перипетиите ни, сякаш точно това ми трябваше. Затова оставам малко навън преди да се кача горе. Всъщност, по нашия начин никога не си затворен – палатката си е на открито. Няма тухлени стени или стъклопакети, които да ни делят от стихиите.

***

20 септември

Сутринта започва, както всяка друга сутрин ще започва през следващите няколко месеца. Но малко да издам – много бързо ще се изхитрим да улесняваме закуската с готови барчета, правенето на кафе и чай силно ще намалее, а сутрешната йога направо ще бъде ликвидирана. Ако не се лъжа, тази сутрин беше предпоследната ми сесия. Само ежедневното прибиране на палатката ще остане константата, от която не можем да избягаме.

Вече събрали катуна, преместваме колата до малкото пристанище и се качваме на ферибота, за да стигнем

Ню Касъл

След около половин час разходка можем да установим, че градът не е от много интересните – сори, Ню Касъл, ама си е така. Да, хубава е хрумката с влакчето и пейките на мястото на старата гара. И да, тук и там се вижда по някоя хубава къща. Но освен плажовете ти, с нищо не можеш да ме впечатлиш истински. Пък и нека бъдем честни – кой плаж не е хубав? Не е като да е чак толкова трудно да си градче с хубав плаж на австралийския бряг.

А човешката ти глъчка къде е? Днес е 20 септември –

ден за Глобални Климатични Стачки

основно за ученици, но след предишните организации, все повече хора се включват, за да бъде чута каузата. И въпреки това улиците тук за празни. Не се виждат нито ученици, нито стачкуващи възрастни или дори петъчно-работещи такива. Разхождат си се някакви хорица тук и там, но далеч по-малко от очакваното за един град от такива размери (322 хиляди население). Изненадваме се на спокойствието, което цари тук, сякаш никой не живее … (което пак се оказва типично за Австралия). И все пак продължаваме туристическата обиколка – все нещо интересно ще има.

След Катедралата стигаме Гражданския Парк (Civic Park)

и най-сетне се вижда истински живот! Хората са започнали да се събират за протеста. Бебета, деца, тийнейджъри, възрастни, по-възрастни и най-възрастни. Всеки със своята табела или тениска. Всеки със своите притеснения и тревоги. Всеки със своето желание и устременост. Всички – заедно. За да бъдат чути! За да има промяна! За по-добро бъдеще!

***

Това събитие, както всички знаем предизвика силни отзиви в целия свят по адрес на политици, протестиращи и, разбира се, Грета Тунберг. Аз лично силно вярвам в идеите, които протеста разпространяваше, но разбира се, чувствата ми стигат доста по-задълбочени нива от това. Не е тук мястото да обсъждам тези си възгледи, но бих се радвала, да ги споделя, ако някой има интерес …

***

Тръгваме си рано от протеста, докато много деца от различни училища още изнасят своите речи. Следващата ни спирка е на една крачка –

точно над парка, където се намира местната библиотека

Там си намираме удобно диванче и засядаме с лаптопи в скута за няколко часа. Ник усилено програмира, а аз вече сериозно се фокусирам върху разказването на нашите истории. Ще минат още няколко седмици преди да са публикувани за четене, ама все някъде трябва да се започне. Аз започвам в обществена библиотека – безплатно и посрещната като че да съм част от местното общество.

Приключваме визитата със (почти) залез на кея на ферибота, с много снимки и добро чувство след продуктивния ни ден. Взимаме си колата, връщаме се в къмпинга за нещата, които сме си забравили в хладилника и продължаваме към локацията за днешната нощувка. А за да стигнем до там се налага и да тестваме колата по черни пътища по тъмно, което, сигурна съм, можете да си представите, е абсолютно мъчение за мен и не мога да спра да си представям как ще спукаме гума в тази тъмница или пък ще ни изскочи някое диво животно. Ник, за разлика от мен, се забавлява като малко дете. Той обожава такива предизвикателства и не успява да види опасностите, които дебнат (явно само мен) иззад ъгъла.

Пристигаме съвсем по тъмно.

Къмпингът е от безплатните и е много див

– точно до реката, въпреки че в момента не можем да я видим. Около нас, обаче, има много хора и дори и аз не се притеснявам. Единствено не съм сигурна, дали някой крокодил няма да ми хареса краката докато готвя и затова го правя бързо. Едно от най-големите предимства на палатката там горе е, че

крокодилите няма да ни дойдат на гости

Съседите ни са явно организирана група и до късно ни държат будни с песни и танци … Да бях станала и аз да се присъединя, поне да има смисъл от будуването.

***

21 септември

Заради наклона, на който паркирахме, се наложи снощи да спим наобратно и сега големият ни прозорец е насреща ми. Розовата светлина се отразява в реката, минава през дърветата и пристига точно до мен. Събуждам се с изгрева. Е, отварям очи, колкото да му се насладя и да го поснимам и после пак се гушвам в топлите завивки.

Паркирали сме се точно до реката, под дърветата. Когато най-сетне ставаме, първата ми работа е да потопя краката си във водата и да посрещна деня с малко йога (докато съседските деца хвърлят камъни точно до мен и един се разминава с главата ми на сантиметри).

Не знаем какво да правим – никак не ни се тръгва от тук. Толкова е диво и спокойно; красиво и природно. Но имаме голям проблем – водата ни почти е свършила, а тук питейна няма. Ясно е, че ще трябва да си тръгнем, но все пак не искаме! Ще го отложим максимално. Качвам се обратно в палатката – ще си чета до прозореца с хубавата гледка. А Ник основава дърворезбарската си работилница в Австралия. Ако сте били с нас на планина, знаете, че обича да си дялка. Първата година си направи комплект зарчета за “Генерал”. Втората, с чисто новия си нож, подарък от дядо, направи и локомотивче. Ще видим, какво ще се роди от това червено австралийско дърво.

Когато вече уж ще си ходим откриваме леко наводнение в колата (ние го открихме снощи, но вземането на мерки чак сега, означава, че по-дълго ще останем тук). Тубата с вода е протекла в багажника и, за съжаление, единственият начин да се справим, е, като извадим всичко навън. И от този момент до края на престоя ни заобикаляме “разпасания” катун, докато от постелката на багажника яко тече – явно бая вода сме изгубили.

През това време срещаме и индивид за списъка ни с „Нови Животни“ – голям гущер. Ник бързо нарамва фотоапарата и отива да се запознае с него. Тъкмо да го доближи и пристигна джип, при което животно моментално се изстреля на най-близкото дърво. Но дори и там продължи интензивната изследователска дейност на Зоолог Николас. Гугъл сподели с нас, че животното е вид варан – дървесна гуана (Lace Monitor). А първото в описанието на характера им е, че при уплаха се катерят по дървета. Е, да – правилното животно е това, не сме го объркали.

Но … вече е време да приключим с разточителните занимания. Ясно е, че не ни се тръгва, но преди да стигнем следващия къмпинг, трябва да изперем двете торби с дрехи и да напазаруваме, което отнема минимум час и половина. Чао, хубав, див къмпинг! Може да не го знаем още, но ти ще си останеш най-хубавото място на което ще спим в Австралия.

Пак по тъмно се добираме до

следващия ни бивак. И този е безплатен,

но има питейна вода. Намираме се на публично голф игрище, точно до магистралата. Не е най-страхотното място, но с ограничените ни ресурси, няма как да сме взискателни. Кофти къмпинги за сметка на платени изживявания (катерене по мостове, билети за национални паркове и …).

22 септември

Може снощи да не спахме на най-приятното място, но започваме деня с гледката от

наблюдателната точка Ута Ута в Национален Парк Уалингат към езеро Уолис

Мястото е наистина прекрасно, заобиколени сме с работливи пчелички и започва да ръми. Аз не се отказвам (все още) от опитите за йога на красиви места. Покатервам се на пикник масата, за да не преча на заетите работнички и набързо разтягам спящите в палатка мускули.

От няколко дни все искаме да направим поход и все не се натъкваме на добра пътека. Но днес Ник ни е намерил една примка около Зелеви Палми (да, от зеле е името на палмите – Cabbage Palm). Разходка в „Буш-ът“.

Австралийският буш

е много важен аспект от живота тук. В буквален превод на български Буш (Bush) е просто „храст“. Затова ми отне известно време да разбера, аджеба, що е то Разходка в Храстите, Човек от Храстите, Живот в Храстите и други уникално-австралийски храсталащини. Наложи ми се и до Гугъл да се допитам, за да го разбера.

Тук думата Буш има далеч по-дълбоко значение от това, което е заложил английският език (или българският му превод) в думата. Все още не съм сигурна, че който и да е, може да даде еднозначно и пълно обяснение, но нека все пак се опитам да го предам. Освен наименование за гористите местности, за да се различава от Аутбак (пустинята) или населените места, Буш е начин на живот – нещо като да си в едно с природата. Да живееш живота си съобразно с нея, заобиколен от нея. Да я познаваш, като дланта на ръката си. Да, това означава да си Бушмен.

Но, както и очаквахме, ние Бушмени не сме. Толкова сме наплашени от истории за срещи със змии, паяци и всички други местни обитатели (защото всичко в Австралия може да те убие), че няма никакъв начин да мога да се отпусна и да се насладя. Гората е уникално красива, ама всяка мърдаща клечка повишава сърцетупа ми. Няма как – разглезени европейци сме. Не сме деца на Буша.

Мокри се прибираме в колата и се успокояваме – тук змиите няма да ни стигнат. Преминаваме набързо през близкия град. Днес е неделя и освен да намерим хубаво кафе (това в Австралия поне не е трудно – те боготворят кафето) и обяд, няма друго да се прави. Не че нямаме желание, просто цялото селище (и всички други такива в Австралия) е съставено от затворени магазини и кафенета (често – леко евтинджоски). Но това, не ни пречи да си вземем пицата (от едно от малкото отворени прехранващи учреждения) и да се наместим с гледка до реката. То е ясно, че не идваш в Австралия за култура и градчета – идваш заради природата! Ще се възползваме.

Следващата спирка е

Порт Макуири (Port Macquire),

което моментално хвърля Ник в шотландско настроение и „новият“ акцент не отстъпва на нищо. Той изведнъж се е превърнал в далечен роднина на Капитана Макуири и шотландските им “корени” ме хвърлят в неконтролируем смях. Ник много други акценти може и да не владее, ама шотландският така му се отдава.

Както и да е … За да стигнем до там, тестваме колата по поредните черни пътища и Бърти пак се справя! Маршрутът ни отново минава през евкалиптови гори и аз усилено се опитвам да намеря коали измежду клоните на дърветата. Уви, няма ги. По пътя срещаме наколко кенгурута (ама тях вече сме ги виждали) и късо-муцунеста ехидна (като таралеж, ама австралийски).

Пристигаме в къмпинга и разпъваме катуна. Този път увеличаваме броя на действията, като разтягаме и тентата, която досега не сме изпробвали. Изненадана съм, колко добре е измислена и как добре си седи самичка. Ама не се задържаме много под нея, защото тази вечер сме се уговорили да се чуем с родителите на Ник. Трябва ни време преди това да се изкъпем и … да се накиснем в басейна.

Да, тук има басейн! Е, силно казано. По-скоро е дълбока локвичка със стенички. Ама не сме се къпали от няколко дни и имам огромна нужда да се понакисна. Водата е много студена, но терапията си заслужава. А душът след това – дълъг и горещ. Но, разбира се, нямаше как идилията да продължи дълго. Излизайки от душа, гледам някакъв боклук на крака си и го бутвам да падне. Той не само, че не пада, ами ме и боли! Гаден кърлеж се е закачил за мен и се държи здраво.

Port Macquarie, New South Wales, 2444, AU

Дишам дълбоко и се придвижвам скорострелно до колата, за да търся помощ – без паника, докато, разбира се, се паникьосвам! Кърлежи съм виждала много – кучета и котки сме имали достатъчно. Дори и като дете ми се беше лепнал един. Но техники и бабини методи има какви ли не и всеки казва, че другите са грешни. Гугъл съветва просто внимателно да го издърпаме, виждала съм да се мажат с олио и да се въртят, някъде дори казват, че е задължително да отидеш в спешното. Ама катунът е разпънат и нямам търпение да ходя в болница за един кърлеж. Отиваме в офиса на къмпинга, може би те имат повече опит, или поне правилните пинсети – нямат нито едното, нито другото. Затова се доверявам на моите козметични пособия и на Ник, който бавно и внимателно изтегля гадината. Тя, от своя страна се дърпа и ми причинява още повече болка.

Но Ник се справя! Излиза цялото нещо, заедно с главичката и всичките си крака, и вече няма място за притеснение. Ясно е, че се е наместило там от скоро – или тази сутрин в Буша, или дори докато си събувах клина преди басейна. Смачкваме го здраво и отиваме да търсим Кармолиса – с шейсет и двата си процента алкохол в него ми е основният илач и антибактериален препарат от много години насам (аз не пия ракия, и затова се налага да прибягвам до истински лекарства).

Паниката е сведена до минимум! Време е за разговор с Англия – да им покажем палатката. За съжаление вече е много тъмно (часовата разлика е девет часа) и трябва да си служим с фенерчета, за да обясним елементите на катуна, но се получават нещата. Подпираме телефона тук, фенера там или ето там. Въртим камерите и се облягаме наляво и надясно, но всичко е обяснено!

С радост приключвам този изпълнен с емоции ден. Хубав беше, но и много уморяващ. А за утре плановете пак са големи и трябва да се наспим!

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

Booking.com