Въобще не можех да се оплача от гледката, която се разкри пред мен още преди да съм се измъкнал от палатката си.
Това, което ме изненада, беше че океанът се бе отдръпнал със стотина метра. Да, снощи подухваше доста силно, но както вече знаете, бях в такова състояние, че можех да заспя при абсолютно всякакви условия.
Температурата беше 30°C, а часът – едва 6. След като снощи не успях да си набавя диня, днес се събудих с мисълта за такава. Събрах багажа набързо и поех към първата забележителност, която исках да разгледам днес. Това, което ми направи впечатление най-напред, бяха индустриалните комплекси наоколо.
В първото градче,
където попаднах, започнах да се оглеждам за магазин за плодове. Имах невероятния късмет да попадна на такъв с климатик. С продавача се спазарихме да ми продаде половинка, след което той най-безцеремонно я разряза на две парчета с хоризонтален срез. Да, точно така – перпендикулярно на оста ѝ на симетрия! Що за варварщина, кой би направил това!? Направих се, че не съм забелязал, изядох колкото можах, т.е. едва половината на половината и продължих доволен по пътя си
Вече исках също така и дъжд, който да отмие всичкия прахоляк от мен, но най-вече срама от вчера. Че си позволих отново да бъда подведен по такъв начин от навигацията, че така доверчиво карах толкова целеустремено по непознат път… Това бе звучен шамар в лицето ми, поставил под въпрос цялата ми рутина, отнасяща се до управлението на мотоциклет. Както и да е, всички понякога падаме, по-важното е всеки път да ставаме, да се отърсваме и да продължаваме напред с усмивка.
Първото нещо, което исках да разгледам на острова, бе
Долината на звездите
Бях много близо до целта си, когато срещу мен се появи бял автомобил, чийто водач намали скоростта, когато ме видя, и ми даде знак да спра. Бяха немски туристи с кола под наем. Казаха ми, че тъй като днес е събота, не е имало кой да им даде достъп до долината, така че няма смисъл и аз да продължавам нататък. Благодарих им, направих обратен завой и ги последвах, тъй като се оказахме в една посока.
Следващото нещо, което си бях набелязал, беше солната
пещера Намакдан
По пътя към нея останах силно изненадан от тази табела.
Затова и се върнах за снимка, въпреки че очаквах проблеми, ако някой ме види с фотоапарат в ръка покрай подобен обект. Малко по-нататък попаднах и на това приличащо на пристанище място:
Имаше толкова постапокалиптичен вид, че не се сдържах да не нагазя върху мокрия пясък, разчитайки, че няма да затъна. Лодките бяха полегнали на една страна, а наоколо щъкаха безброй малки рачета, които веднага щом ме видеха, правеха две крачки назад и се шмугваха в малките си леговища.
Тук вече петата на степенката, която бях монтирал за това пътуване, изпълни функцията си. Въпреки нея, обаче, моторът беше започнал да затъва докато се върна до него.
Друга идилична картина от острова:
Колкото повече на запад карах, толкова по-лоша ставаше и настилката.
Някъде тук стигнах и най-южната част на своето пътуване.
По план мислех да продължа по този път, въпреки състоянието му, защото е по-кратък. Много бързо промених решението си обаче. И въпреки че заобиколих по алтернативния маршрут, отново стигнах до участък, който никак не ми харесваше. След снощи вече въобще не бях в настроение за каране извън асфалта.
Малко след това спрях един джип, който се движеше срещу мен, за да питам хората дали това действително е пътят до пещерата. Отговориха утвърдително, което само ме отказа да продължавам.
Обратен завой и към следващото нещо по списъка – една
долина край градчето Мелки
Но не и преди да изляза малко встрани от пътя, за да направя следващия кадър.
Хайде обратно…
И отново попаднах на стадо камили. Очарователни създания, особено погледнати в тази им светлина – скитащи сами наоколо, търсещи си храна. Мога само да се радвам, че все още има такива, въпреки че костите им се явяват екзотичен и скъп материал.
Близо час по-късно стигнах до мястото, откъдето пътят към долината изглеждаше по този начин.
За последните 4 часа на острова вече се бях наситил напълно на подобни пейзажи, а както вече казах, въобще не ми се караше по черно днес. На всичкото отгоре вече исках отново да видя зеленина, затова и потеглих обратно към пристанището.
Останалите две неща, които исках да видя на острова, бяха долината Чахкоух и езерото Доулаб. И докато долината леко ми напомняше на Каньона на антилопата в Аризона, то езерото не ме привличаше с нищо конкретно, така че –
право към пристанището
Хубаво е, когато има набелязани повече неща, това дава много по-голяма гъвкавост.
Тъй като вече бях изминал малко над 5 700 km от последната смяна на масло, броени дни преди да потегля от Варна, вече се оглеждах за някакъв сервиз, където да повторя процедурата. Когато видях това място отстрани на пътя, намалих, приближих се и без да гася двигателя опитах със знаци да попитам хората, стоящи отпред, дали можем да свършим работата. Потвърдиха ми, давайки знак да докарвам мотора пред гаража и докато си кажем “Салям”, вече източвах старото масло в срязана туба от такова. Момчето, което явно бе основният работник там, се учуди с усмивка, когато извадих нужните инструменти от багажа си, а когато му показах, че си нося и маслото, усмивката му стана още по-широка. Не че малко преди това не ми беше показал какво може да ми предложи, но както добре знаем, маслата за мотоциклетни двигатели се различават от тези за автомобилни. След като приключих със смяната, попитах колко им дължа. Не пожелаха да ми вземат пари, затова им оставих едно магнитче от България. Единственото, което носех със себе си, тъй като накрая вече наистина нямах място за повече багаж. След като се изредиха за снимки върху мотора им предложих да си направим и една обща снимка за спомен.
Както вече казах, усещането тук е доста индустриално, с елементи, заимствани едва ли не от wasteland вселената…
След като
стигнах до пристанището,
се започна отново – снимане на паспорта ми с фотоапарат, снимане на мотора и мен в цял ръст, с видима регистрационна табела и т.н.
След известно количество шеги и закачки, докато стояхме под сянката на един метален покрив с пристанищните работници, дойде време да се натоварвам. По принцип трябваше да съм на един ферибот, в последствие ме пратиха на друг, на който се качиха два автобуса и потегли на момента.
За протокола, разстоянието до отсрещната страна е по-малко от 3 километра по права линия и преди е имало планове тук да бъде построен мост, но такъв очевидно все още липсва.
Тъкмо бяхме отплавали, когато единият от моряците реши да се прави на ударен и да ми се кара, гледайки ту мен, ту мотора, викайки:
– Dollar, dollar!
Долар другия път, май френд, аз да не съм вчерашен? Така де, вчерашен съм на острова и именно затова знаех, че номерът му няма да мине. След като и той осъзна това, се изгуби в безвремието като сняг през пролетта.
От друга страна шофьорът на жълтия автобус, както и приятелите му, бяха готини пичове и се заприказвахме, а след това ме поканиха в автобуса на хладно, докато трае плаването.
Минути по-късно вече слизахме от ферибота и минавахме проверката на документите.
Островът се оказа едно доста индустриално
и далеч не толкова туристическо, колкото си го представях, кътче. Постоянно се разминавах с камиони, вдигащи всичкия прахоляк, който сякаш бе резултат в много по-голяма степен на цялата тази индустриализация, отколкото на нещо друго. Не видях никоя от забележителностите, които си бях набелязал, вероятно затова и не бих ви го препоръчал като дестинация. Аз поне, въпреки пропуснатото, не смятам, че бих се върнал отново тук.
Това бе най-отдалечената точка от маршрута ми.
Оттук насетне започна прибирането ми към дома.
В южната част на Иран полицейските постове са през 40 – 50 километра
На поредния такъв, на който ме спряха,
не ми се размина само с проверка на паспорта
обаче. Помолиха ме да сляза от мотора, да им разкажа откъде идвам, накъде отивам и т.н. В следващия миг по-младото момче влезе в близката постройка, излезе с четвърт диня с набучена в него вилица и със заповеден тон отсече:
– Eat!
Е как да откажеш? Влязохме в постройката, където работеше климатик. Човекът явно е учил английски, но с произношението не се оправяше много, затова общувахме като той ми пишеше думички, а аз отговарях асоциативно. След това ми показа свои снимки от Иран, както и снимки от спец акции по залавяне на наркотрафиканти. След като хапнах динята, решиха вече да ме изпращат.
Кадър за спомен и обратно на седлото! Неприятното бе, че от хладната стая излизах отново на жегата отвън.
И не самата жега ме притесняваше толкова, колкото температурната разлика
Знаете какво имам предвид, а как изглеждат климатичните зони в Иран можете да видите на следната карта:
Следващ полицейски пост.
Махват ми от кабинката да спра. Спирам без гася двигателя.
– Passport? – питам аз.
– No, wait…
Колега на човека ми носи бутилка ледена минерална вода и ми махва да продължавам.
Почти неусетно бях започнал да се превръщам в своеобразна водоноска.
И колкото повече на север отивах, толкова повече приближавах тези дъждовни облаци.
Не ми се обличаше дъждобранът, затова намалих темпото, надявайки се, че сме в една посока и ще карам бавно и по периферията.
Е, планът ми не сработи, наложи се отново да се екипирам, но какво пък. И без това винаги бих предпочел да не вали, когато съм с дъждобрана, отколкото да вали, когато съм без него.
Когато се стъмни, вече бях преминал през пролетния дъжд.
Спрях пред един магазин край пътя,
за да си взема някакви питки, a там непознат човек ме покани да му гостувам. Отначало идеята ми се стори добра, но след като 3 пъти за 5 минути ми повтори, че е агроинженер и т.н., реших, че ще е по-добре да пропусна. Още повече, че отначало предложи да спя в тях, а след това идеята се видоизмени до тази да спя в двора на негов приятел, който също се появи наоколо.
Както казах, в крайна сметка отклоних поканата и
продължих по пътя си,
вече оглеждайки се за някой черен път, по който да кривна, за да се отдалеча достатъчно от главния път. В следващото населено място няколко деца на по 10 – 12 години, каращи мотори, започнаха да се изравняват с мен и да ми викат нещо. Не намирах това за безопасно, затова ускорих малко темпото, но те отново ме настигнаха. Явно им беше забавно. Малко по-нататък се изгубиха от огледалата ми.
Hourbaf, Fars Province, Иран
По-късно все пак си харесах път, по който да поема в търсене на някое тихо местенце за спане. Карайки по него, стигнах до ограда от бетонни блокчета, през която той най-безцеремонно преминаваше, а наляво от това място пътят продължаваше, но бе блокиран от някакви строителни боклуци. Тъкмо разпънах лагера и седнах да хапна, когато две момчета с мотор се появиха и продължиха по пътя, заобикаляйки боклуците. Помислих си, че не са ме видели, но 15 минути по-късно, връщайки се, спряха при мен да проверят какво правя там. Обясних им с жестове пъкления си план, след което те продължиха натам, накъдето отиваха.
След всички полицейски пунктове и доста високите легнали полицаи, през които понякога минавах диагонално, си дадох сметка, че би било цяло чудо, ако напусна страната с цял картер. Днес също така достигнах най-южната точка, до която съм стигал някога.
Днес ви представям втората час от пътуването на Биляна до Япония, което започнахме пред време. Приятно четене:
Япония – чудо на чудесата
втора част
В Киото
всеки турист жадува да види
гейша
Предварително бях прочела, че последните години това става все по- невъзможно, тъй като броят им намалява, те все повече се крият от досадните фотоапарати на туристите и вече почти никой посетител на грда не може да се похвали с папарашка снимка на истинска гейша. Примирих се, че това няма да го видя. Но не стана така. Нашата българска екскурзоводка имаше богат опит в лова на гейши и знаеше много тънкости за постигането на този успех. Не е достатъчно да се завъртиш по тесните улички с ресторантчета от едната страна на реката, където традиционно се разхождат вечер туристите. И там е имало случай да се покаже набързо гейша, но ние не видяхме.
После минахме от другата страна на реката, в квартал с ниски и широки къщи и тъмни, пусти улици. Там бяха домовете, в които заможни мъже се отбиват вечер, слизайки от луксозните си лимузини с шофьори, за да се отдадат на интелектуални забавления.
Какви точно забавления предлагат гейшите
си остава широко обсъждана тема от чужденците и в частност от нас – българите. Чували сме, че ги подготвят от деца, като ги учат да свирят на типични японски инструменти, да пеят традиционни песни, да водят интелектуални разговори по много теми, включително бизнес и до там. Клиентът се посреща като господар, настанява се в удобства, черпи се със саке и избира как да бъде забавляван в рамките на горе изброеното.
Не включва сексуални услуги
Разбира се според нашите балкански разбирания това е невъзможно. Дори да не се предлага секс, всички коментират уверено, че срещу допълнителна сума, това веднага ще бъде осъществено. Дали? На фона на японската дисциплина, с която се сблъсках, с тяхната принципност и твърдо непрестъпване на установния ред, някой би се усмелил да направи предложение прегазвайки правилата. А дали отсреща тя, от същото общество на буквалисти, би допуснала да приеме такова предложение? Какво удоволствие би било тогава и в какво се състои тази прословута услуга? Ами в същото, в което се състои удоволствието да галиш котки или да преобличаш кукли, без да си взимаш котка за вкъщи, без да отнасяш кукла със себе си. Слушаш качествена музика, водиш приятен разговор и си тръгваш, без да докосваш плът. Колко типично по японски!
В онези тъмни улици дълго се взирахме във всеки не често преминаващ автомобил, задължително лимузина, винаги черен, класическа марка и модел.
Гейши все така нямаше
Екскурзоводката използва времето, за да ни обясни, че всъщност популярните момичета с шарени кимона, силно бели лица и ярко червени устни, дълбоко деколте на кимоното на гърба, за да открива най- красивата част на женското тяло, според японската култура,
не са гейши, а маико
Те са по- млади и все още обучаващи се, но вече обслужващи клиенти. Самите гейши не са толкова атрактивни, обличат се по- семпло, те са наставници на маико и вече рядко обслужват клиенти, освен ако той изрично не поискат именно нея.
Първоначално малката ни група, наброяваща седем човека, е единствената в мрака. Малко по- късно се появяват още няколко човека, европейци, които се заговарят с една от българките и изразяват съмнението си да видят това явление – маико или гейша, каквото и да е. Хилим се и чакаме.
И ето, настъпва моментът, настава раздвижване, от някоя страна в тъмното различаваме шареното кимоно, адския грим и всички други детайли типични за маико, като например споменатото дълбоко деколте на гърба, където тялото е покрито със същоия силен грим.
Тя върви и ние, за да не я изпуснем, хукваме след нея
Всеки иска да снима, най- добре в лице. Заобграждаме я като хищници, някои застават право пред нея и тичат с гръб, защото тя не спира да върви, с ледено лице. Святкат светкавици, чува се удар от изтърван фотоапарат. Появяват се още хора, настава блъсканица, маико се изплъзва и изчезва нанякъде. Коментираме с въодушевление, прелистваме снимките на фотоапаратите, повечето не са се получили. Нищо, заставаме на пост, все още имаме шанс да видим и други.
Чакането ни се увенчава с успех,
не след дълго от тъмнината излиза друга маико и отново хукваме, като този път тълпата е вече по- голяма, защото всички присъединили се при преднишния улов са решени да чакат с нас. Жал да ти стане за това гримирано и натруфено момиче, ако за миг погледнеш от страни, как го дебнем като хиени, как сме го чакали като чакали, за да го ‘разкъсаме’ на парчета с насочените си оръжията, под формата на фотоапарат.
Тя върви към близкото кръстовище и за неин лош късмет светофара светва червено и е принудена да спре. Тълпата я заобгражда, телефоните правят видеозаписи, които после ще бъдат отнесени на хиляди километри от тук, като трофей.
В Киото посетихме чаена церемония
В моите представи, още от детството, базирани на нещо случайно видяно по телевизията, върти ми се в главата, че е имало сватба в императорското семейство, е много пищна. Нямам никакви спомени, до колко съм видяла и колко съм си доизмислила, дали не съм смесила с елементи от съвсем други събития, на чужди култури. Резултатът беше, че виждах картини с тучни зелени градини, край тях река, в реката пускаха по течението лотоси, много жени в пищни, красиви кимона, и богато украсени коси. Накрая, разбира се, пиеха чай от елегантен порцелан. Оказа се, че няма нищо подобно.
Традиционно чаената церемония се извършва от мъж
и в много по- късни времена се позволява и на жени. Никакви реки, никакви цветя не плуваха. Заведоха ни в малка, типично японска къща – тясна и висока, защото пестят пространството. Вътре беше обзаведено по познатия аскетичен начин. Има кът с йероглифи на японски и отдолу икебана – много скромна. Всичко според традициите.
Цялата церемония се състои в това да се приготви чаят,
като има подробни инструкции за всяко движение, които се спазват с голяма точност. Определено е с коя ръка се хваща бъркалката, с коя се сипва прахчето матча, водата с малкя черпак от чайника под какъв наклон се налива. С каква скорост се движи ръката, докато разбърква и в каква посока. В оригиналния, мъжки вариант, това сеправи с по- остри, насечени движения, а в женския по-меко. В нашия случай церемонията беше представена от мъж. После купичките (нямаше елегантни чаши) се подават в строго определен ред на гостите, първи е главният гост. Той казва винаги една и съща реплика, отпива и предава нататък.
Сервират се сладки – само по един брой на всеки, която е от традиционните японски десерти. Те се правят от червен боб и често се гарнират с кестен. Сладката се изяжда наведнъж и после се пие чай. По някакъв начин ми
напомни нашите сватбарски традиции,
при които кума и бащата на младоженеца, примерно, имат дежурни реплики. Също има обичаи с кой крак да се прекрачи прага, когато се влиза при булката и подобни неща. Оказа се проста и по-скоро селска традиция. Дори по някое време се усъмних, че ни представят оригиналния вариант и когато в замъка на Осака попаднах на едни винтидж атракциони, разиграващи ситуации, единият показваше чаена церемония след битка, аз си го пуснах и видях, че е същото. Убедих се, няма грешка, това е.
Тези машинки бяха много интересни – нещо между телевизор и аквариум, а вътре едни такива, като кукли. Натискаш бутон и те разиграват кратка пиеска, после спират и ако пак натиснеш бутона започват отначало. След време гледах няколко чаени церемонии и в интернет, всички бяха идентични.
Продължавам да анализирам и покрай подробностите за чаената церемония и как при нея всяко движение на ръката, всеки наклон на тялото са определени под какъв градус да се случат и с какво темпо си мисля – ако предположим, че традиции съхранени през вековете отразяват в голяма степен културата на съответния народ и от там изходим на какви стриктни правила е свикнал да се подчинява, то моите своеволия, като да ядеш по улиците, да мяташ храна по плочките и о, боже, на закуската да тръгнеш в противоположна посока на останалия човекопоток – наистина са скандални прояви.
Япония впечатлява с красива природа
Климата е мек и много дъждовен, което благоприятства развитието на богата флора. Също така тя се опазва. Много е приятно да пътуваш с автомобил извън града, където пред очите ти се нижат зелени гори и поля, изрядно чисти и подредени. Природата е една от визитните картички на страната. Интернет е пълен със снимки на онези отчайващо пламнали в червено кленове през есента в Киото, сакура на пролет в подножието на Фуджи, величествените, гигантски кедри на Никко, бамбуковата гора също край Киото.
Моето пътуване беше през есента, но за съжаление твърде ранна, за да видя кленовете, за които мечтая. Срещнах само леко прошарени малко по- на север в китното градче Никко и доста по- червени на високото – на пета станция в
подножието на Фуджи
Там ни свари мъгла, която допълваше приказната атмосфера. Тя също се показа мила и гостоприемна, като японец, и услужливо се отдръпна рязко, за да ни даде поне 15 минути да видим Фуджи, да снимаме и да наблюдаваме как всички коли и мотори спират, за да направят същото. Фуджи винаги е потънал в мъгла и рядко позира за снимка. Пета станция е последната, до която може да се стигне по асфалтов път и от там нагоре продължава изкачване по туристически пътеки. Това място по нещо прилича на бензиностанция или паркинг на крайпътно заведение. Не беше впечатляващо, но цареше някаква празничност и приповдигнато настроение. Продават се много сувенири, картички и аз сякаш не разбирах с какво този ‘паркинг’ трябва да бъде толкова важен. Разбрахме, че от там повечето хора тръгват нагоре, към върха, макар че видяхме пътеки и по- надолу.
За японците вулканът е свещено място,
което се почита и според двете им религии – будизъм и шинтоизъм. Смята се, че всеки японец задължително трябва да изкачи този връх веднъж в живота си, ако го изкачи два пъти е проява на лош вкус. Силно съм впечатлена от тази норма и това неписано правило. Отново познатата японска умереност. Угодно е да направиш това и това, но има граница, над която вече се преминава към себеизтъкване, чиято проява не се толерира в японската култура.
По-лесно ми стана да разбирам тяхната народопсихология, когато прочетох макар няколко реда за шинтоизма, който е дълбоко вкоренен в местното население. Така си обясних защо японците на пета станция грееха с превъзбудени лица, защото се готвеха да направят важна стъпка в живота си – да изкачат върха на планината Фуджисан. Празничното настроение започваше още от най- ниското, където всеки пътник бива посрещнат от
Пеещият път към Фуджи
Как ли може да пее един обикновен асфалтов път? Оказа се, че може.
Всички сме чували звука от стържеща се автомобилна гума, докато пътуваме извън града с монотонна скорост. И как този звук се променя, става по- висок и свистящ или по- басов и ромолящ, в моментите когато колата преминава от един участък на друг. Някъде асфалта е по- едрозърнест и груб, другаде по- тъмен и гладък, според състава си, според времето на експлоатация, което е издържал. На този принцип е изграден път, чийто асфалт е на участъци, направени така, че от търкането на гумите да излизат различни тонове. Всеки участък е толкова дълъг, колкото дълго звучи определен тон от мелодия. Има табела, на която е указано с каква постоянна скорост трябва да се мине пътя, за да може всеки тон да бъде точно толкова дълъг, колкото е в мелодията. Следва стартовата линия и ето, гумите на микробуса се търкат в асфалта и пеят традиционна японска песен, за да посрещнат всеки гост на светилището Фуджи – дом на богове и духове.
Никко е малко планинско градче,
през което минава река, а над нея стар, дървен мост в ярко червено – като от рекламна брошура. Популярна японска фраза гласи – „Никога не казвай кико, преди да си видял Никко“. Кико е японската дума за красив. Мога да се съглася с това твърдение, макар да не го видях в най-прелестния сезон, когато почервенеят кленовете. Не беше толкова голяма загуба, защото мястото е по- популярно с наистина гигантските кедри, под които се чувстваш нищожен и подчинен. Може буквално да ти падне шапката, защото се налага да повдигнеш поглед нагоре, главата ти отива толкова назад и почти можех да се катурна, както съм застанала пред ствола на това дебело и безкрайно високо дърво.
Сред тази зелена красота и спокойствие се намира
голям храмов комплекс, в който е погребан шогунът на династия Токугава
Някъде долу, преди входа на комплекса имаше малка градина, която не беше включена в нашата програма, но три жени се отклонихме от групата и влязохме в нея. Винаги ще помня тази непретенциозна прелест, тишина и дълбоко спокойствие, което се откриха пред нас тогава. Замрялата вода в езерцето, която като огледало отразяваше прошарените, вече, кленове. Тесните пътечки, с наредени камъни, които се промушваха, сякаш тайно, сред дървета и храсти. Малкото каменно мостче, което подканя да тръгнеш по него,за да те отведе на някое пазено, магическо място. Без да се наговаряме, спонтанно се разделихме една от друга и всяка сама пое своята посока. Защото има неща, които искаш да преживееш сам и в мълчание. Тъй като всички туристи бързаха към големият и безспорно интересен храм, ние се оказахме единствените посетители в градината.
Подобна приказна градина има и във вече споменатият
храм Рьоан-джи в Киото,
който е много популярен със сухата си, каменна градина, за която разказах, но също така разполага и със зелен разкош като малката градинка в Никко, но в много по- голям мащаб. Насипана с чакъл пътека, която обикаля езерото и тук там се откриват пролуки межд храстите, за да надникнеш и видиш грациозните лотоси, в рамка от надвиснали кленови листенца. Изплетени от бамбук малки огради и мостчета. Градини в този типичен японски стил има във всеки храм, било по- малък или по- голям. Градските паркове са също така красиви и оргнизирани по същата схема на дзен будизма.
Обичайно някъде над езерото, на наколна постройка се намира малка чайна в познатия изчистен и безцветен интериор.
Замъкът Нижо
е заобграден с голям парк с езерца, островчета и по тях бонсаи. Японците толкова обичат зеленината, че в големите си градски агломерации, където трудно се отделят площи за градини, те ги изграждат по терасите и покривите си.
Такава малка дзен градинка посетихме в Токио, върху тераса в кабуки театър. Както си в сградата на висок етаж, излизаш през врата на открито и се озоваваш в истинска кокетна миниатюрна градина, която има всичко нужно в умален размер. Не зная как са измислени принципите на подреждане на тези дзен градини, но наистина ти трябва само миг и после се потапяш в блажено спокойствие. Обърнаха ни внимание да погледнем съседните сгради, наоколо, чиито покриви или тераси се откриваха пред нас от височината, на която бяхме и видяхме, че на всяко възможно място е покрито със зеленина, от подобни градинки – на офис сгради, на обществени сгради, на жилищни. В градски условия на много места са изградени зелени стени – цяла стена, която отгоре до долу е покрита с гъсто разположени истински растения. През последните години такива зелени стени се появиха в луксозни заведения и у нас.
Много пъти споменах липсата на цветове и правилните форми във всичко. Сега искам да разкажа за
градската култура на двете големи агломерации – Токио и Осака,
които включвайки околните сателитни населени места достигат до метрополис с население петдесет милиона жители в Токио и не много по- малко за Осака.
Ако във всички други аспекти на местната култура се срещаме с типична умереност, обрани емоции и ехтяща тишина, то на същото това място съществува
едно ърбън явление, което е в пълно противоречие с всичко описано до тук
Знаменит символ на японската младеж, популярно по целия свят, е едно място в центъра на Токио, наречено
Шибуя
Шибуя, Токио, Япония
Едва ли има човек, който да не е виждал кадри от филми, реклами или снимки в интернет на едно гигантско кръстовище, чийто асфалт е изрисуван с безбройни прави, диагонални и във всички посоки пешеходни пътеки, по които всеки ден преминават един милион човека.
Това е и най- голямото пешеходно кръстовище в света
От всякъде е заобградено със сгради на много етажи, всичките от които са магазини. Целите фасади представляват видеостени, които денонощно излъчват реклами с ярка картина и звук. Кънти музика, жужи от човешки говор и смях. По която и уличка да поемеш, целите са обсипани с неонови реклами на модни брандове, заведения за хранене и зали за забавления – популярните пачинко и слот. Греят надписи на известната марка игри и конзоли Сега Хелоу кити дружелюбно гледа от всеки ъгъл.
Многолюдната тълпа е съставена от
младежи в модерни облекла, които могат да бъдат озадачаващо екстравагантни
Едва ли другаде могат да се видят толкова смели прически, подобно изобилие от аксесоари по само един човек и такива нетрадиционни комбинации между корйки и цветове.
Често се срещат момичета облечени по начин, който веднага напомня за анимационни герои като Мики и Мини маус, Май литъл пони, Пикачу, манга героини и всякакви други еднорози и принцеси. Това е течение, което се обозначава със само една дума –
кауаи. Буквално преведено означава ‘сладко’
Стремежът на тези девойки, с коси като дъги, с розови набори и финтифлюшки по дрехите е да бъдат очарователно сладки. Модели облекла, които за нас са запазена територия за момиченца до шест години, там са силно популярни и харесвани от жени в доста по-голяма възраст. Това течение, без да бъде доведено до тази крайност, която може да се срещне в Шибуя, съществува и при много по-зрели жени. Някъде там се зароди
инфантилната мода на телефоните с цветни гумени уши,
висящите от чантите мъниста, сърчица и пухчета, тениските за възрастни с дисни герои. Това е мястото, където японската младеж се отдава на истерично пазаруване, щури, както вече знаем и доста нетрадиционни, забавления, свалки и запознанства. Наскоро нашумя сватбата на японската принцеса Мако с младеж без потекло, с който тя се запознава именно в Шибуя.
Встрани от гореописаните крайности,
японците се обличат много модерно, интересно и разнообразно,
в същото време удобно. Обяснимо е, че търсят удобството, тъй като пътуват страшно много всеки ден, дори всяка сутрин и вечер. Благодарение на гъстата мрежа от скоростни влакове е съвсем естествено хора от градове на, примерно, 100 км от Токио, да прекарват целите си дни именно там, за да работят, учат или ползват други услуги. Така се оказа, че използват времето, докато пътуват, за да се хранят или спят. Често друго време за тези цели така и не остава.
Докато се придвижват по улиците неизбежно се взират в телефоните си,
правейки онова познато движение – замахване с пръст. Неуморно изминават километри пеша по шарените улици на този гигантски град, уви без да го забелязват, тъй като така и не вдигат поглед от електронните джаджи в ръцете си.
Освен споменатите до тук места, посетих също град Камакура, който е пълен с интересни храмове, езерото Аши, по дължината на което се возихме с кораб и в далечината гледахме поставените във водата червени порти тории, град Нара, който е пълен с улични животни, които са не друго, а истински сърни и които хранихме от ръцете си, както правят всички местни и туристи. Накрая бяхме в Осака, от чието летище Кансай казахме довиждане на Япония.
Не разказах за сензационните японски тоалетни,
за изкуствените острови, които строят от преработения си боклук, за заведенията за кучета, в каквото по погрешка една от българките се опита да обядва, а самата аз подминах със същата идея малко преди това. За суши баровете, в които си поръчваш на таблет и докато още прелистваш с пръст по него, храната сама пристига до масата по релса, която обикаля цялото заведение. За соба баровете в които си поръчваш на автомат, подобен на кафе машина. За майките, които винаги носят бебетата си в кенгуру и почти никога не бутат количка. Пак за майките, които карат колела и возят на детско столче отзад по- голямото дете, на детско столче отпред по- малкото дете, а в кенгуру пред гърдите ѝ спи бебето и цялото това действие се извършва в многомилионно Токио.
Казах довиждане, но не сбогом на Япония,
защото искрено се надявам поне още веднъж да стъпя в тази интересна страна. Следващия път, когато часовника покаже четири единици, тайно ще си пожелая да отида пак в Япония и нали, ако успея да си го помисля, преди цифрите да се сменят, желанието ми ще се изпълни?! Довиждане, но не сбогом прекрасно мое, причудливо, японско приключение.
Алекс Джоунс – собственик и двигател на сайта InfoWars – беше временно санкциониран в Twitter за една седмица (15 – 22 август), след като призова последователите си на война срещу медиите. Twitter е почти единствената значима платформа, която не наложи сериозно ограничение на Джоунс.
След седмица правата му бяха възстановени. Един от директорите защитава поведението на компанията (която би загубила доста, ако Алекс Джоунс или президента Тръмп бъдат отстранени, когато нарушават стандартите) с известната теза, че на слово се отговаря със слово и – ако има лъжа – другите потребители ще я коригират.
Както медиите веднага опонират: на това може да повярва само някой, който не знае за ефекта на ехо-камерите или за ефекта на радикализацията. Ако следвате Алекс Джоунс в Twitter, то вероятно е, защото сте склонни да се съгласите с Алекс Джоунс и вероятно другите хора, които следвате в Twitter, също са съгласни с Алекс Джоунс, а различните мнения не се появяват във вашата емисия.
В Twitter, изглежда, искат несъвместими неща: и да са публичен форум в съответствие с Първата поправка, и да реализират печалба от реч на омразата и разпространение на конспиративни теории.
Да бъдеш публично търгувана компания, както Twitter, има своите предимства. Но за лидерите на такива компании има и неудобства, например акционерите имат право да кажат как се управлява компанията. Време е акционерите на Twitter да се намесят за доброто на страната. Алекс Джоунс може да каже каквото иска в един публичен форум, стига да не извика Пожар! Но лидерите на Twitter не трябва да му позволяват да разпространява фалшиви твърдения, които са ясно разработени, за да предизвикат сблъсъци – а също и акционерите на Twitter.
И за да стане картината още по-сложна – нов епизод: Twitter е наложил забрана завинаги на епископ Талбърт Суон, ръководител на Божията църква “Пролет на надеждата”, за реч на омразата.
Като погледнете какво съм казал в сравнение с президента, ще се учудите как се прилагат стандартите, казва отстраненият.
Тези два примера – реакцията на Twitter на Алекс Джоунс и Талбърт Суон – са достатъчни, за да държат високо в дневния ред на законодателя въпроса може ли преценката за допустимо и недопустимо да се остави на компаниите.
Междувременно изборите през ноември наближават и компаниите са все по-загрижени от възможни политически манипулации онлайн. Но един от бившите шефове на сигурността във FB, който сега преподава в Станфорд, обръща внимание, че е време за мерки с оглед изборите през 2020 – и прави четири предложения:
Конгресът да приеме правни стандарти за политическа реклама онлайн и санкции за дезинформация;
САЩ да обмислят нова, независима агенция за киберсигурност;
На щатско равнище да се удвоят мерките за сигурността на изборите, като строгите стандарти на Колорадо са модел за следване;
Американските граждани да поискат бъдещи атаки “да бъдат разследвани бързо”, разкрити пред обществеността и наказани.
Събудих се рано, както обикновено. Слънцето точно се показваше.
Прекрасна гледка откъм палатката като за добро утро
?
Не се подмотвах дълго, сгънах багажа набързо и се натоварих на мотора. Внимателно минах през пясъка и се изкачих до главния път.
Днес трябваше да се кача до величествения Немрут и да акостирам в Диарбекир,
а е само третият ден. Карайки по пътя в едно селце, видях работещ магазин и спрях, за да си взема нещо да хапна. Имаше и течаща чешма до пътя, на която си измих очите и след като закусих пак някакви вафли и сокчета, си измих зъбите. Попътно бях решил да посетя и един интересен мост. В един момент сметнах, че ще е по-забавно да мина по малките селски пътчета.
Около Kozagac
?
Пейзажът е доста интересен, всичко е пожълтяло от жегата, почти няма зеленина, но по тези ширини е така. Слънцето препичаше и беше още от сутринта над 30 градуса, кошмар.
?
?
?
Пейзажът е доста интересен, всичко е пожълтяло от жегата, почти няма зеленина, но по тези ширини е така. Слънцето препичаше и беше още от сутринта над 30 градуса, кошмар.
?
?
Имаше и лек офроуд
?
Но за кратко
?
И някаква крепост край пътя
?
?
Свършиха малките пътчета и се включих в един от основните
?
Стигнах до
Cendere Koprusu (Моста над река Джендере)
?
Намирах се на новия мост
?
Гледката оттам беше добра, той се намираше успоредно на стария мост.
?
Строители на моста са XVI-тият легион по време на римския император Setimius SEVERUS (193?–?211 Сл.Хр.) Мостът е построен като величествена арка на две скали в най-тясната точка на реката. С просвет от 34,2 м, мостът е може би вторият по големина тип арка, строен от римляните. Той е с дължина 120 м и ширина 7 м.
?
Придвижих се до паркинга от едната страна на моста и се разходих, жегата беше убийствена, а беше още сутрин. Издигнати са 4 колони: за императора S. Severus, за жена му J. Domna и за техните синове –?Caracalla и Geta. Geta е убит от брат си Caracalla и колоната издигната в негова чест е съборена (211?–?217 Сл.Хр.). Caracalla е наредил да бъде изтрито името на Geta от всички камъни, където е било написано.
?
?
?
?
?
?
Гледката от самия мост е впечатляваща, имаше и доста къпещи се в реката
?
?
Един турчин на кон препускаше като гламав
?
?
?
Ето го и новият мост, по който минах
?
Реших да сляза и под моста, за да погледна оттам
?
?
?
Накиснах ботушките във водата, малко да се охладят
?
?
Върнах се обратно до паркинга, където седнах да пийна чайче и да си взема малко въздух
?
Съвзех се и се отправих към мотора. Потеглих в неописуемата жега, крепеше ме мисълта, че ще се кача нависоко и там ще е поне малко по-хладно Има пряк път, който не е главен, за Немрут откъм моста и хванах по него. В един момент видях табела за някаква забележителност и спрях да погледна.
Арсамея
Реших да разгледам. Нагоре се виеше една стръмна и тясна пътечка.
Гледката си я биваше
Ей там долу, някъде в далечината, беше мостът
?
Античният град на Arsemia е бил населяван от Arsames –
един от предците на крал Antiochos 1 (62 – 32 Пр.Хр.) през 300 Пр.Хр. и е използван като лятна столица на държавата.
Стълбище право надолу, не знам докъде води, но не му се виждаше краят
Жега
?
Няколко от загадките на Комагена успял да разреши немския археолог Дорнер,
който в последните години бил ръководител на разкопки в близост до мястото. Археологът се заинтересувал от името, с което местните хора наричали планината – „Ескикале“, което означава „Стария замък”. Но на върха на планината нямало следи от никакъв замък. Тогава Дорнер започнал внимателно изследване на върха и на една от скалите там открил следи от някакъв надпис.
Разчистили скалата и под слоевете мръсотия и прах се показал?
най-големият в света надпис на древногръцки език
– повече от седем метра дълъг и три метра висок. Освен всичко друго, този надпис бил изготвен и по заповед на цар Антиох І. С присъщото си усърдие и пристрастие към детайлите, царят съобщавал в него, че неговия баща – бог Митридат, е избрал този връх за свое светилище и затова всички поданници на Комагена са длъжни да му се покланят. По-надолу се описвало най-подробно как именно те са длъжни да правят това, как да се подбират благовонията, които ще бъдат кадени върху олтара и каква да бъде храната на поклонниците.
В близост до надписа археолозите разкопали четириметров барелеф, отлично съхранен и изпълнен с изключително художествено майсторство. Той изобразявал двама мъже, единият от които без дрехи, а другият облечен пищно, със странна смесица от гръцки и персйски елементи в облеклото и с персийска тиара . Мъжете дружелюбно си подават ръка. Така била изобразена личната среща на цар Антиох с бог Митридат. Дори по външност те много си приличали…
Тук са барелефите на Apollon – Mithras (Бог на светлината) и Herakles – Artagnes и цар Antiochos, стискащи си ръцете
?
?
?
Има две пещери на хълма, едната е използвана за съхранение на храна и напитки, другата за религиозни мероприятия, слизайки надолу по стълбите.
?
На върха се намира гробницата на Митридат, баща на крал Антиох и руините на мястото.
?
?
?
?
?
?
Много пареше и се отправих надолу към мотора, по пътя двама младежи вървят нагоре и ме заговориха, да ме питат откъде съм, какъв съм, единия беше доста религиозен и облечен в бяла роба, с брада, арабска шапка и след като приключихме само ми каза „Аллах бир, Аллах бир“ после се замислих, че иска да каже, че Аллах е един, явно защото са срещнали християнин и … (всъщност е казал „Господ е един (общ)“. т.е.„не се притеснявай, ние сме близки“? – това е доста учтиво обръщение към християнин от страна на вярващите мюсюлмани, нащо подобно на „комшу“ в разговор с турчин – бел.Ст.)
На слизане към мотора се опитаха да ми продадат вода в началото на обекта, но отказах. Натоварих се и пред мен тръгна едно старо БМВ със софийска регистрация, само дето вътре си бяха баш ходжи, ама истински.
Потеглих по
един павиран гладък път,
който се оказа, че води чак до върха. Не мога да повярвам, право нагоре стръмен път, направен изцяло от хубаво наредени павета, широк колкото за 3 коли и така към 15 км. Ние тук Витошка я правим с такива павета няколко години, преставям си, ако трябва 15 км да се построят, камо ли на 2 000 м надморска височина
?
?
?
Задминах бавареца с ходжите по едно време
Леко обратни завои с голям наклон
?
Пристигам на паркинга пред информационния център
Дотук с мотор, ами сега ?
?
?
?
?
Пътят към Немрут, Youtube:
?
Ако сте с WEB Browser IE 9+, Chrome 5+ или Safari 3+, можете да гледате директно оригинала на видеото във FullHD 1080p формат:
?
?
?
?
Наклонът на паркинга беше много голям и трябваше да си подбера правилна позиция на мотора, за да не го търся някъде надолу по стръмното. Софийското БМВ паркира до мен, две софийски МПС-та едно до друго?
Две софийски МПС-та едно до друго
?
?
Размотах се малко да видя каква е хавата и се оказа, че има бусове срещу 3 лири, които те карат оттук до върха. Беше доста горещо, предстоеше и изкачване по стълби, та оставих всичко на мотора, яке, каска. Само парите, ключовете и документите си извадих. Нямаше как да разнасям и якето с мен, пък и не ми се вярва някой да ги открадне точно тук.
Айде в буса и потегляме
Закараха ни до подножието на пирамидата, оттук нагоре е пеша и хич не е малко.
Немрут или Нимрод (на турски: Nemrut Dagi) е планина с височина 2150 метра, разположена в близост до върховете Анкар в Анатолия, на 60 km от Адъяман в Югоизточна Турция. В Немрут цар Антиох I Теос построил своята гробница, заобиколена от статуи, високи 9 метра, изобразяващи както самия него, така и божества, въплътени в глава на орел или лъв. Главите на статуите са били отстранени от телата и разпръснати из местността. По следите, оставени по главите, се предполага, че те са отстранени умишлено по време на иконоборството. В култов надпис Антиох, който управлява между 69 и 36 г. пр.н.е., декларира, че е построил мястото за вековете и идните поколение като благодарност към боговете и своите предшественици.
Гробницата е била открита през 1881 година от немския инженер Карл Сестер. Негово дело са единствените направени до днес археологически разкопки.
През 1987 година планината Немрут е включена в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Той е един от най-важните национални паркове в Турция и освен това е най-високо разположеният музей на открито в света.
Стигнах някъде тук
Гъмжеше навсякъде от такива буболечки, направо ти се удрят в лицето, на рояци. Не знам на такава височина какво правеха. Малко зловещо си беше, но супер величествено и красиво.
И още камъни нагоре
Стигнах до върха, гледката е спираща дъха
Не след дълго се озовах на източната тераса
В планината Немрут Даг в Югоизточен Анадол /Турция/ има едно малко известно и наистина загадъчно човешко творение. Това е гробницата на владетеля Антиох I от Комагена. /Комагена в миналото е било царство, разположено на Север от Сирия и Ефрат/. По майчина линия той бил потомък на Александър Македонски, а от страна на баща си произлизал от персите и принадлежал към династията на Ахменидите. Антиох решил да построи величествена могила високо на върха на планината.
Блестящата петдесетметрова мраморна пирамида на гробницата на Антиох на върха на планината Немрут.
Изграждането на светилището започнало през 62г преди н.е. Не се знае колко време е продължил строежът, но резултатът е невероятен. Погребалната могила е 50 м. висока и 150м в диаметър. И досега учените не са успели да разгадаят тайната на голямата пирамида.
Пред нея били поставени 5 огромни статуи, високи от по 9 метра всяка – 4 на гръцки и персийски богове, петата на самия Антиох. Те са издялани от 5 тонни каменни блокове. В резултат на честите земетресения в местността, или поради насилствена намеса, главите на статуите са разхвърляни по земята. Дори и паднали, те смайват с размерите си – всяка от тях е висока около 2 метра.
Главите са с гръцки черти и прически в персийски стил. Сред тях е и тази от статуята на Антиох. Това показва, че самия Антиох се е смятал за бог. В лице той прилича на Александър Македонски, а тиарата говори за принадлежността му към рода на Ахеменидите.
Историята на Комагена е малко изследвана, но едно е ясно – на тази държава й е провървяло. Търговският кръстопът на древния свят е същевременно и място за среща на култури. Комагена се оказала именно такава точка, където се сблъскали и смесили културите на западния и източния свят – на Гърция, Рим и Персия, Партското царство, Двуречието.
И моя милост
Археологическата експедиция е работела на върха на планината при наистина много тежки условия – през деня температурата се покачвала до петдесет градуса, нощем падала под нулата, без вода, без никакво петънце от сянка на много километри наоколо. За пет сезона разчистила разрушеното светилище, освободила терасата от парчетата и изправила шест търкалящи се на земята грамадни глави. Четири на богове и две на пазачите на светилището – лъвът и орелът.
Тук са палили огън
Така е изглеждало, когато е било действащо
След като се полюбувах, реших да обиколя пирамидата
Уникални гледки
Озовах се на западната тераса
Отново глави
Фигура с типична фригийска шапка върху каменна стела от светилището на Нимрут Даг
Забрадките си правеха селфи
Там долу в края на пътя се намира паркингът на бусчетата, които ни качват и после ще ни свалят надолу. Отново съм единственият чуждестранен турист тук.
Слиза се по различен път от този, по който се качих
Слязох долу и бях умрял за вода. Един предвидливо на сянка продаваше половинки. Застанах на сянката и си купих вода. Започнаха да идват и други хора и да се нареждат и чакат буса, който нещо се бавеше. Дойде младежът със софийското БМВ и двамата ходжи с него. Единият си беше истински, ама много. Дълга бяла брада, типичното облекло и шапка, с гумени галоши без чорапи като тези, дето си ходя на село на нивата, явно да му държат чисти краката. Имаше и гега, ама гега да видите, изработена от хубаво дърво с много орнаменти по нея, завита в горния край. Аз бях единственият усмихнат християнин в района и ме гледаше доста лошо на умирачка. Аз се заговорих с младежа на английски език. Разказах откъде ида и на къде отивам. Ходжата се правеше, че не разбира, но си знаеше перфектен английски. В един момент ми отправи един доста строг и пронизващ поглед и ме попита „Ар ю крисчън ?“ За миг се вцепених, представяйки си как почва да ме налага с гегата, хаха, но се осъзнах след секунда и отговорих многозначително „Йес“ с широка усмивка. Опитах се да отклоня разговора, продължавайки отново да си говоря с младежа, казах му, че много пъти съм пътувал в Турция и съм впечатлен от отношението на хората към чужденците и как винаги се опитват да ти помогнат, когато имаш и когато нямаш нужда. В този момент ходжата се обърна пак към мен с онзи поглед и ме попита „Хау кен ай хелп ю“? Отново усетих леко напрежение, но не паднах духом, отново с усмивка смотолевих нещо, че всичко е наред. Сигурно чакахме около 30 мин бусчето, насъбра се тълпа. По едно време се задава бус отдолу, всички бързахме да се набутаме вътре, аз се качих, след като се запълниха местата. Ходжите се качиха на предните седалки, в един момент правостоящите слязоха, но мен ме оставиха, хората на двойната седалка до мен се сгъстиха и казаха да седна до тях, не е разрешено да се пътува правостоящ, макар, че имахме 2 – 3 км само да минем.
Това е пътят надолу
Моторът си беше на паркинга пред информационния център. Всичко си беше на него, нищо не липсваше, не се и съмнявах в това. БМВ-то беше спряно до мен, та се настаниха вътре младежът и ходжите, вече доста усмихнати и доволни, пожелаха ми Аллах да е с мен и на добър път и потеглиха. След предишното на Арсемия „Аллах е един“ това направо ми се видя екстра. Облякох се набързо и поех надолу към Диарбекир. Пътят слизаше стремглаво надолу и въпреки че беше широк, с хубава настилка от тротоарни павета, беше добре да се внимава.?
Излязох на главния вече асфалтов път. Бях огладнял и се чудех къде мога да хапна. Диарбекир не беше много далеч, но жегата беше кошмарна. Пейзажът около мен жълт, ама жълт, всичко изгоряло, камъните се пукаха от жега. Карам със 120 км/ч, поглеждам термометъра – показва 40 – 41 градуса, на такава висока температура не бях карал до момента. Якето разкопчано, като ципът само в края леко закопчан, за да не се вее, потя се в каската, все едно съм в банята под душа. Реших да се изправя за момент, уж да ме духне малко челно, та и каската отворих, голяма грешка. Все едно бях застанал срещу сешоар, право в лицето и гърдите ми, викам си: „Я си стой зад слюдата, седнал на мотора е много по-добре“. В далечината ми се видя мост, викам си: „Май миражи започнах да получавам, какъв мост“.
Не беше мираж, а уникален впечатляващ мост над язовира
Мостът, който свързва турските провинции Adiyaman и Sanliurfa. Строежа му е започнат на 26 януари 2012 г. и струва 80 милиона турски лири. Пуснат е в експлоатация на 21 Май 2015 г. Преди това Ataturk Baraji се е пресичал с ферибот.
Спрях преди моста, имаше заведения и реших, че е време да хапна. Мостът е уникален и безплатен. Невероятна конструкция, спестяваща време и пари на обикновения гражданин, движещ се по главния път. В далечината се виждаха двете пристанища, между които се е движел фериботът.
Имаше истинска кюрдска скара, поръчах си пилешки крилца. ММММ, ями, ями
За накрая, разбира се, горещ чай, не съм вярвал как помага в тези жеги
Оставаха ми около 120 км до Диарбекир реших да се опитам да ги взема наведнъж, спирането с тези черни кожи на тази жега е кошмарно.?
Ето ме и на входа на Диарбекир, новата част
Първото нещо, което прави впечатление, са новите постройки и това, че са тип затворен комплекс. Разликата от при нас е, че затвореният комплекс е с бетонни стени, високи поне 4 м, завършващи с кльон от навита бодлива тел. Не знам хората как живеят при такива условия. Бях си заложил на GPS-а един от няколкото набелязани хотели, този точно пишеше, че има подземен паркинг и се намираше на входа на стария град, което беше и моята цел. Лесно го намерих и спрях пред хотела. Цената в букинга беше около 50 лв, влязох и попитах има ли единична стая. Време беше да се изкъпя, след толкова време без баня. Имаше стая на цена 35 лв с подземен гараж, включен в цената рай. Качиха ме да ми покажат стаята, метнах каската и якето и слязохме да видим с мотора какво се случва. В този град нещата стояха малко по-различно и не беше най-безопасното място на света. Когато слязох долу, баш беят на хотела даваше зор: „Мотор, мотор“ и сочи да го прибираме в гаража, явно и на него му беше притеснено. Едно от момчетата ми отвори гаража и ми посочи да се наместя в едно коридорче, за да не заемам място за кола. Поогледах се, хич не ми се виждаше лесна маневрата. Рампата много стръмна, ама много, прави ляв завой с вираж и точно на него аз трябва да счупя мотора на 90 градуса и да вляза вдясно в коридорчето като прескачам и праг. Преди да се спусна, спрях и започнах да обмислям план за висш пилотаж и как точно да стане, за да не се изтъркалям с мотора по рампата. В крайна сметка измислих нещо и реших да се пробвам – по-добре, отколкото да го оставя отвън и сутринта да намеря само рамката, хахаха. Спуснах се, като се бях подпрял стабилно на дръжките. Точно там, където трябваше да завия, спрях и гледах мотора да е в изправена позиция и аз да съм стъпил с десния крак стабилно, тъй като с левия на виража нямах възможност. Оттук трябваше с една маневра право на дясно да потегля и прескоча бордюра, нямах право на грешки. Включих на първа и с една рязка и премерена маневра се метнах в коридорчето, което беше равно. Трябва да се отбележи, че не паднах, но сърцето ми се разтупка. С няколко маневри успях да го обърна и насоча в обратната посока. Дотук добре, малко ми беше в шише как ще го изкарвам на следващия ден, нагоре щеше да е още по-тежко. Извадих си багажа, който беше опакован в пликчета, едно от момчетата предложи да ми помогне. Гледах да не се налага да слизам пак до мотора и да взема всичко, което щеше да ми е нужно, а то не беше много. Платих си на рецепцията, колкото струваше и се качих в стаята. Тук беше моментът, в който установих, че имам само един адаптер 220 V към USB и мога само едно устройство да зареждам. За батерията на фотоапарата имах отделно зарядно за щастие, но камерата, телефона и каската се зареждаха с това едно зарядно. Имаше WiFi, та можеше да пиша, което значеше и бързо изсмукване на батерията. Сложих телефона да се дозареди, тъй като в жегата на мотора не искаше да се зарежда, прегряваше, вдигаше над 60 градуса, въпреки, че се обдухва и ми изкарваше съобщение, че изключва зарядното, за да не унищожи батерията.?
Пуснах климатика, чийто конденз течеше вътре в стаята. Влязох за едно душче, много освежаващо и приятно след жегите, през които минах. Пооправих си багажа и беше вече към 18 ч. време за разходка. Преместих зарядното на каската, важно е да имам работещ блутут, за да може да слушам какво ми говори GPS-а.Сложих статива, фотоапарата и камерата в раницата, нахлузих бялата шапка идиотка на главата и поех. На рецепцията помолих за карта на стария град и да ме ориентират къде какво може да се види. Драснаха ми с една химикалка района и поех. Първата гледка до хотела, мотор с кош, приличащ на ИЖ.
И първи гледки към небезисвесната стена на Диарбекир
Град Диарбекир (Diyarbakir), който е често срещан и като Диярбакър, е разположен на река Тигър, в югоизточната част на Турция.
Диарбекир е град с около 5000 годишна история. Предполага се, че е основан от хурийците, до 1515 г., когато е превзет от Селим Първи, са се редували с асирийци, урартци, римляни, македонци, сасаниди и др. Името му идва от Diyar-i Bekr (Градът на Бекр), което е свързвано с арабското племе Бекр, което се преселва в страната.
Старият център на града има типичен римски облик, състоящ се от две главни улици, които свързват четирите порти и са ориентирани спрямо четирите посоки на света. Улиците са направени от павета, изградени от вулканични камъни, а над тях са се разпрострели много стари къщи, обществени сгради, църкви и джамии.
Първото нещо, което ще забележите, е крепостната стена, с която е опасан градът. Нейните черно-базалтови стени са изградени по време на Византийската империя. Запазени са 16 крепости, а самата крепостна стена достига височина от около 12 м. и дължина от 5 км.
Като втората по големина в света, Диарбекирската крепостна стена може да се похвали с 82 кули и запазени 4 основни порти. Те са украсени с много надписи и със селджукски релефи на животни и хора. Тъй като голяма част от нея е запазена, стената е най-посещаваната от туристите атракции, които използват удобното място, за да разгледат града от високо и да си направят впечатляващи панорамни снимки. От нея се разкрива невероятна гледка към стария град.
Тръгнах по една от главните улици, типично ориенталска гледка.
Бях си сложил бяла шапка идиотка, никой не ходеше тук с такава и хората ме заглеждаха, явно си личеше, че не съм местен. Веднага я свалих и прибрах в раницата. Аз съм си с тен и приличах на местните та беше по безопасно да не се отличавам много. Други чужди туристи освен мен нямаше, само аз бях.
Бях взел някаква карта от хотела и се опитвах да се ориентирам на къде са стените, но реално си ходих право напред, исках да стигна до другия край на стария град.
Улични музиканти
Много приятно местенце, нещо като вътрешен двор с масички и кафенета. Имаше и по етажите още масички и кафенета. Покривът на двора, беше покрит с бяло платно, за да не пече вътре жаркото слънце.
След като го разгледах и наснимах, продължих по улиците.
Полицаите са често срещани по разни ъгли в града, като стоят зад бронирани прегради
Приближих се до края на стената
Тук имаше нещо като порта в стената, която беше добре охранявана
Видях едни стълби, които по принцип са затворени с преграда, която беше леко помръдната и реших да се покатеря, преди да са ме усетили.
Гледката от върха на кулата беше впечатляваща
Обезопасяване никъде няма, не е много разрешено качването на стената и е на собствена отговорност, та трябва да се внимава, при падане няма да има оцелели.
Ongozlu Kopru
Блокове на хълма в далечината
Отвъд стената имаше и приятно паркче
Слязох от тази кула и реших да се разходя малко отвъд. Точно на портата засякох този странен мотор с кош, и пътниците му още по-странни.
Ето го и паркът отвъд стената
Кварталите бяха тип гето, като от филмите – доста потресаващо, ако не си свикнал с гледката. На едно място празнуваха нещо, сватба ли, какво е – и аз не знам.
Една от кулите на стената с турското знаме
Къщи с плосък покрив
Кафенета по улицата с много готина гледка
В един момент чух бибитки и гледам масово висящи от автомобилите хора, отиваха на мач, не на война
Една преправена моторетка
Тръгнах да се разхождам под стената, за да я разгледам от външната страна по-добре. По едно време чувам шумолене до мен и какво да видя, две змии се чифтосват. В първия момент леко се стреснах, тъй като бяха доста близко до мен, но бяха заети в любовната си игра и не ми обърнаха много внимание. Бяха от непознат за мен вид, та внимавах, не знаех дали не са отровни.
Това е нещо, което не се вижда всеки ден. На мен самия да го видя в естествената им среда ми се случва за пръв път, уникално е. Притискаха много силно тела една до друга, по някое време така се стягаха, че си мислих, ще се скъсат. Заснех ги и продължих нататък, явно трябва да се внимава къде стъпваш. Разминах се с едни хора и ги предупредих да внимават, тъй като има змии на пътеката. Тук в тази част на стената беше сравнително безлюдно, освен двама екстремни младежи които си правеха снимки.
Кафе в нищото, без посетители
Върнах се обратно там, откъдето се бях качил на стената, вече бяха сложили полицейски заграждения на стълбите, за да не се качваш горе, явно да не почне някой да стреля по полицаите. Поогледах се оттук-оттам, имаше в близост един брониран камион с гребло отпред и струйници за вода на покрива, от тези, с които разпръсват тълпата. Реших да се шмугна бързо и точно на стълбите, без да ме усетят и за нула време се озовах пак на върха на стената. Този път тръгнах да вървя по нея в посока една от другите порти. В един момент стана закрита стена с тунелче.
Изоставена кула
Продължих по откритата и част
Стръмни стъпала, по които се качваше влюбена двойка. Да, на такива места има място и за любов, освен за война
Леко загрубя пътечката по стената
Залезът над Диарбекир
И една панорама от стената към стария град
Продължих по стената
Отново полуразрушена кула
Явно и днес се използва за отбрана, имаше оставени чували с пясък, на един от отворите. Предполагам, че там се позиционира стрелец, когато е нужно.
Квартал отвъд стената
И в контраст точно от другата страна на стената имаше зелено паркче
Продължих
Трябваше ей там да стигна
Слязох малко преди Urfa Gate
Urfa Gate
Бях огладнял и трябваше да си търся място за вечеря. Хванах по друга главна улица от Urfa Gate. Доколкото се ориентирах, това е перпендикулярна улица на другата главна, по която минах преди това. Там някъде видях, че има какво да се яде. Малките улички не ми се сториха хич безопасни, затова предпочетох да се движа по главните. Стъмваше се и градът не изглеждаше никак приятелски настроен, макар привидно да цареше спокойствие. Намерих една тротоарна скара и седнах да хапна.
Донесоха ми уникално вкусни шишчета с агнешки дроб за никакви пари
След като похапнах добре, се отправих на вечерна разходка из стария Диарбекир
Улични музиканти, много забавно
И продължавам по улиците, като се придържам към главните за по-сигурно
Така изглеждат малките улички, по които не минах
На някои места из града точно като уличката по-горе просто още на входа има поставена бетонна преграда и тази улица бива запечатана и повече не съществува. слязох отвъд стената да пощракам малко нощни снимки
После поех обратно към заведението, което бях видял преди това, попътно и един площад
А ето го и през нощта, вече с отворен покрив и Hasan Pasa Hani
С това приключи и разходката ми този ден, беше станало късно и исках да поспя поне малко. Прибрах се в хотела, превключих на зарядното телефона и метнах изтощената батерия на фотоапарата в отделното зарядно. Лека ви нощ.
Събувам се и влизам в джамията на Лала Мустафа Паша
Строителството на катедралата започнало през 1 300 г с финансирането с 70 000 златни бизанта от епископ Гийом де Айбелини, роднина на краля.
Външният вид с фините орнаменти е запазен от 1 326, но без счупените статуи, които са премахнати според ислямския канон.
Тук кралете на Кипър се короновали с короната на Йерусалим.
За това имали само правно, но не и фактическо обоснование и уви само надежди за реванш!
От тук папският легат Питер Томас повел кръстния поход срещу епидемията от чума в града и чудо, нейното разпространение спряло. Амин!
Тук крал Джеймс II се венчал за знатната венецианка Катерина Коронаро, която след като овдовяла след година предала управлението на Кипърското кралство на Венецианската република. Нейните наследници не останали с празни ръце, като придобили командорията Колоси.
Веднага венецианците обявили Фамагуста за столица на острова и започнали да укрепват града.
В архитектурен план
катедралата св.Никола е еднаква като две капки вода с катедралата в Реймс,
където са коронясвани френските крале. Френските крале пък се заклевали над българско евангелие! Факт!
Разбира се олтарът в дъното липсва. Една дърта французойка ми прави забележка докато пристъпям зад опънатта лента да уважавам религията, за да направя тази снимка! Противно ми от такива европейски толерасти, които предадоха християнска Европа и превърнаха катедралите в джамии, дискотеки и ресторанти! (?? – бел.Ст.)
Витражът е оцелял след стрелбата с гюлета на обсаждащата турска армия или е грижливо реставриран от набора Ергоган, като наша Желязна черква в Истанбул! След като стана президент Ердоган първо посети турската република Северен Кипър.След това го някои го чакат в Северна Македония и още в Северна Румелия!?
Коранът е подарък от моя набор президента на Турция – Ердоган
Новият мирхаб е построен в южната стената на катедралата
?
Mahmut Celaleddin Sk, Gazimağusa
?
Ибрикът в калигафско османско изпълнение, подсеща правоверния да се измие преди намаза
Паметник на поета Намик Кемал
До медресето, което днес е ресторант има паметник на поета заточеник Намик Кемал. Ние седнахме вляво огладнели и си поръчахме голяма Ефес (10 TRY) и порция от 20 кюфтенца според снимката (35 TRY). Но след като ни поднесоха само 10 кюфтенца станахме обидени от тяхния гяволък.
Гробницата (тюрбе) на Мустафа Зютю ефенди
Тюрбето (гробницата) е на македоският албанец от Тетово – Мустафа Зютю ефенди. Въобще Магуса се оказало отлично „курортно“ място за личности изпаднали в немилост пред султана.
Старата смокиня има спомени от времето, когато е започнал строежа на катедралата! Остава да излъжа иманярите, че епископът е заровил гърне жълтици в корените на смокинята за бъдещето възстановяване на катедралата. Сакън, недейте вервайте – фейк ;)!
Под дебелата сянка на смокинята е голям кеф!
Тази уличка от чаршията води към морската врата и пристанището.
Морската порта и пристанището днес.
Морската врата на Фамагуста някога
Морската порта и крепостта отвътре
Вдясно на сянка в ъгъла до стената дреме лъвът на Сан Марко.
Две български юначета са яхнали и тормозят венецианския лъв
Дали лъвът ще им каже,
къде са скрити короната и скиптъра на Кипърското кралство?
Предполага се, че те трябвало да бъдат изнесени с кораб до Венеция по време на обсадата. Но във Венеция съкровищата не са пристигнали, няма и записи в архива. Те сякаш се изпарили. След като е издигнат белия флаг над Фамагуста, малко преди да се предаде комендатът Маркантонио Бригадино издава заповед да убият 300 турски пленици.Защо се наложило това? Вероятно плениците са могли да бъдат използвани да закопят тайно съкровищата на кипърските крале. Тази строго секретна работа Маркантонио не можел да се довери на съгражданите си да бъде извършена и запазена в тайна. Затова той вероятно е използвал пленниците, които след като свършили работата били убити и отнесли тайната в гроба си.
Въпреки изтънчените мъчения на които е подложен коменданта, той не проронил нито дума за съкровището. Ядосаният Лала Паша му отрязва ушите, защото не му отговаря и защото не се предал по-рано, а не по необходимост, когато са свършили водата, храната и мунициите. Турците убиват всички офицери, които се канят да предадат официално ключовете на града. После нападат хората, които вече са се качили на корабите и им режат главите и изнасилват жените или ги приковават като роби за скамейките на галерите. Разкарват Маркантонио с кобилица и два коша с пръст по крепостните стени, ритат го, спъват и накрая го връзват на една корабна рея, като му се подиграват дали бог ще го види и изпрати християнския флот да го спаси!
Комендантът бил вързан и живо одран от един специалист.
След това бил обезглавен. Кожата му била напълнена със слама и неговото чучело отнесено на султана като армаган (подарък). По късно венецианците успели да измъкнат останките и ги погребали с почести в семейната гробница във Венеция. Амин!
Останките от католическата църква на св. Георги (Латински)
Северният готически вход на св. Георги Латински
Паметник на Шекспир
Паметникът е на великия Шекспир, който никога не стъпвал в Фамагуста. Той е написал драмата „Отело“, чието действие се развива тук в „кипърското пристанище“. Възползвах се от пръскалките да се разхладя от изкуствения им дъжд по пладне.
О, Дездемона млъкни! Приема се, че прототип на Отело е Христофоро Моро, роднина на венецианския дож, който е бил изпратен като лейтенант в Кипър през 1508. Съпругата на Моро е починала по време на пътешествието към дома след приключване срока на службата на Христофоро Моро на острова.
Бастионът Отело. Над вратата е издялан гербът на Светлейшата Република Венеция, крилатият лъв на Сан Марко. Под лъва е издълбано името на Николо Фоскарини, който е контролирал работите по въстановяване на градските стени, дълги 4 км.
Днес укрепването на стените на Фамагуста продължава с използването на модерна техника като черипикер и с парите на ЕС.
До монумента на победата гордо плющат байраците на Турция и на Турската република Северен Кипър.
След превземането на Фамагуста османците обявили католическата религия извън закона и превърнали катедралата в джамия.
Руините на православната църква св. Георги (гръцки).Турците се отнасяли толерантно към православната рая, но не въстановили нито една разрушена църква в крепоста. Православните гърци трябвало да живеят извън града в квартал Вароша, където има запазена църква до днес
Православната църква Св. Георги (гръцки) в крепостта
Макар по стените на крепоста да се разхождат само туристи ако погледнем внимателно ще забележим,че
днес крепостта на Фамагуста е все още обсадена от войници на Турция, ООН и Великобритания
Близо до Арсенала или кулата на Джамбулат има морски фар
Тук плажът е преграден с бодлива тел.
Зад теленната ограда започва
квартал Вароша (Мараш)
Това е останало от града призрак Фамагуста окупиран и безлюден след десанта на турската армия през август 1974.
Този квартал граничи със зелената буферна зона над която се вее флагът на ООН.
До него се вижда и флагът на Великобритания!? След Берлинския конгрес 1878 Великобритания започва преговори за военен съюз с Турция срещу Русия. Кипър има идеално стратегическо разположение в източното Средиземноморие и става „непотопяем броненосец“на британския флот. (Подобно на Крим в Черно море за Русия) През юни 1878 е подписан договора за английската военна база. На 12 юли Кипър минава под управление на британската кралска администрация.
От тогава до днес са останали двете задморски британски територии Акротири край Лимасол и Декелия край Фамагуста. Те имат дори собствен флаг и полиция, но не плащат наем, защото не знаят как да го разпределят между кипърските гърци и турци
Ако вземем автобус №425 от Ларнака на последната спирка ще се бъдем пред чек-пойнта на британската база Декелия. От тук е най прекия път от Ларнака до Фамагуста. Базата е на 120км от Сирия.
Боже, пази Венеция, Кипър и България!
Писа грешния Цветан фон Плевен, Цветница, 2018
Литература:
Top of Form,, ЦандиCandi. Йоргос Аргирис, Путеводитель по легендам и преданиям Кипра, Никозия 2014.
Марк Антонио Брагадин, Триста дней Фамагусти, „Cyprus Explorer“
Alvise Zorsi, „La repubblica del leone“, Rusconi, 1988.
Университетите загубиха чувство за ролята си в обучението на американските елити за собствените си институции. Наистина съм учуден от това в Станфорд.
Днес е много трудно да се открие отдаденост на мисията за насърчаване на конституционното управление, върховенството на закона, демократичното равенство в нашата страна. Не казвам, че всеки студент трябва да изучава дисциплина за управлението на държавата – това няма да работи поради много причини. Но университетите трябва по-добре да подготвят бъдещи лидери в собствената ни страна.
Айде в буса и потегляме
И още камъни нагоре
Не беше мираж, а уникален впечатляващ мост над язовира
И първи гледки към небезисвесната стена на Диарбекир
Входът на
президента на Турция – Ердоган
