Днес нарамваме раниците и заедно с Камелия тръгваме към Фарьорскиет острови. Приятно четене:
Малко след като се върнах от Исландия, един ден прелиствах Facebook и попаднах на снимка от приказно място. Кое беше това място?! Пишеше Фарьорски острови. Наистина първично, но си казах – „това е от твоите си места – трябва да идеш“!
За един миг влюбване, само от една снимка, но 2 години след това, ето ме тук – на портала в Копенхаген за полет до Вагар. Нация от петдесет и една хиляди души, но имат собствена авиокомпания – Atlantic Airways. С интерес наблюдавам какви хора ще пътуват с мен до там. Може би, поне половината са фарьорци (голяма част от младото население на островите учи или работи в Дания, като държава под чиято опека са).
Бюджетното пътуване за мен вече не е табу. Очакват ме 4 нощувки и 3 пълни дни на тамошна земя. Този път с голям фотоапарат. Заема половината от багажа ми, но е абсолютно задължителен при посещение на тази дестинация. Тръгнала съм обута с големи туристически обувки, трек панталон и нагоре пижамата си. Да, пижамата. Компромисът с пространството е налице. Пътувам с тениска, която след това ще използвам за пижама, за да не трупам купища дрехи, там където и без това няма място за тях.
Всичко е по план. Въпреки малкото време, между прикачванията никой полет не закъснява. Удобно се пътува от България до Дания и от там до островите. Моята резервация е с 2 часа между полетите и дългото ходене между терминалите на летището в Копенхаген ми се струва като чудесна предпоставка да си изпусна втория полет, но за щастие времето се оказва достатъчно.
На полета с Atlantic имате право на 23 кг чекиран багаж. На борда сервират напитка по избор и неколкократно доливат чаши с кафе или чай. Можете да се възползвате от бордния wifi и да наблюдавате от спускащите се дисплеи над седалките интерактивна карта, показваща къде в момента прелита самолетът, с каква скорост и очакваното време на пристигане. Полезно ви се дава и кратка информация за градчетата, над които лети. Стюардесите са сламено руси със сини, като бисери очи. Усмихнато предлагат за четене списание, в което чета полезна и най-вече интересна информация за островите и самата авиокомпания. Atlantic Airways е основана преди около 31 години. Развила се е постепенно от един единствен самолет, изпълняващ полет само до Дания, до 3 самолета, правещи многобройни пътувания до Исландия, Дания, Норвегия, Шотландия, а в летния сезон и до Франция и Испания. Разполагат и с 2 хеликоптера, които се използват за спасителни акции и най-интересното – хеликоптерът е установен тип градски транспорт на островите! По надолу ще разкажа как точно се възползвах от тази привилегия на местните.
Между другото, все по-лесният достъп до кралство Дания отприщва възможностите на младите хора да записват университет именно там, а в последствие и да се развиват професионално отново там. От това произтича интересен феномен – мъжете най-често остават да се занимават с основния поминък на островите – риболова, а жените търсят кариерно развитие в близките държави. Дефицитът на жени е факт и заради това, не се учудвайте ако на територията на Фарьорите срещнете много филипинки или тайландки. Местните мъже търсят online запознанства с тях и им закупуват еднопосочен билет, осигуряващ им сигурно продължение на рода, но със смесен генотип.
е много малко. Имам чудесна възможност да кацна в 20:00 и в 20:30 да хвана последния автобус, пътуващ до столицата. Моята дестинация на отсядане е малко по-рано – в
За уточнение, селищата са по-скоро селца. След настаняване в приятния хостел се налага да походя 20 мин до съседното село, за да хвана последния отворен супермаркет (работят до 22:00 ч.). Трудно ми е да повярвам, че след вечеря, някъде около 23:30 ч. навън е светло като по обед. Заспива се трудно на такава „бяла“ нощ. Така нареченият залез е в 23:00, а изгревът в 4:00 (началото на юли месец). За залез какъвто познаваме, разбира се, трудно може да става дума. По малките часове просто леко с смрачава.
Ден 1
Въпреки недоспиването ставам рано. Разликата с времето в България е 2 часа. Изнасям багажа си в общото помещение, за да не шумя на 3-те си съквартирантки по легло и след това тръгвам по набелязания си маршрут.
Въздухът е прохладен, свеж и влажен. Не е студено (11◦C). За да достигна до най-голямото езеро на островите – Sorvagsvatn преминавам пеша през
и от там се отклонявам по табела за маршрута.
Пише, че остават около 4 км – нищо работа. Катерейки съвсем умерена денивелация над селцето достигам до малка постройка, зад която има порта. Там е спирката, където се плаща такса за прехода. Макар и без видимо наложителна причина за събирането и, таксата е 200 датски крони (около 52 лв.) Идеята е, че поради все още малкия, но увеличаващ се поток от туристи, защитата на животинските видове и природата става все по-трудна. Вътре обаче, младежът е докрай отзивчив, предлага безвъзмездно подкрепа с чай или кафе, а аз оставам приятно изненадана, че ми прави отстъпка от 50 крони, тъй като е видял, че „трамбовам“ отдалеч и зачита усилията ми.
Поемам по пътеката. Определям я като достъпна и лесна. По пътя навсякъде има любопитни овце. Все пак островите се превеждат като „овчи“. От тук нататък, те са обичайна гледка, буквално навсякъде. Чуват се напеви на различни видове птици. За тях тези острови са рай. Мисля, че ясно различавам мащерка по скаличките до пътеката. Каква приятна изненада! Цветята, които растат всъщност много приличат на полски.
Не след дълго стигам високо място с процеп между скали. Това е възможно най-силният ми досег с мощта на природата! Внезапно ме връхлита силен вятър, заради който ми се ще в момента да имам камък в раницата, за да съм сигурна, че няма да полетя.
Абсолютен отвес в стотици метри височина, завършващ отдолу с Атлантическия океан и мощно разбиващите се вълни. От процепа между тези клифове, в далечината, се виждат контури на съседните оствори (Фарьорските острови наброяват 18 на брой). Доближиш ли се до края на скалата, става рязко опасно за живота. Гледката и адреналинът, обаче, са нещо, което не мисля, че човек може да види и изпита в същата комбинация на друго място по света. Усещането е за надмощие на природата, за чувство на респект, за прилив на адреналин в кръвта и за безкрай. Безкрай създават големите скални форми и постепенно избледняващите в далечина острови, изглеждащи малки и все по-малки в океана.
След снимки на мястото и табелите, предупреждаващи за опасност, подминавам и
Там, където съществува оптическата илюзия, че езерото се наклонява към Атлантика и изтича на тънка струйка в него. Началото на безкрая.
Обличам и пухенката и сядам мирно на края на скалата. До самия ръб. Вадя снимачните помощници – малкия статив, широкоъгълния обектив за телефона и Nikon-а, с който правя хубавите снимки. До
вече всичко изглежда завършено. Езерото прави красив завой около отровно зелен висок хълм, площите на водосбора се разстилат на 3,4 km², а за самия му край – въпросният водопад, се носят легенди, че викингите са изхвърляли от там вече ненужните и изморените си роби. Въпреки стативът поривите на вятъра са толкова силни на ръба, че само 1 снимка придобива ефекта на бавно течаща вода. От еуфорията, по път назад към селото, се усещам, че не съм снимала себе си на фона на този природен гигант. Следват няколко нескопосани селфита (не снимайте с предната камера на телефоните си, ако търсите добро качество). Обратно в къщичката на вход/изхода на пътеката спирам за кафе и обменям чудесни съвети и напътствия с германка, соло пътешественичка също като мен. За обобщение – отиване и връщане от хостела – 18 км.
По обед се появяват гъсти мъгли и позапръсква. Това не ме отказва, обаче, да премина още 7 км в посока
скала. През селото Sandavagur и живописната му църква се поема нагоре по лека пътека. По пътя наблюдавам птицата, национален символ на Фарьорите – „ловеца на стриди“, както се превежда и буквално. Овните наоколо позират достойно за камерата, а къщурките с черни дървени фасади и покриви, покрити с трева са едно от най-магнетичните неща, които съм виждала. С тези гледки се достига до място за наблюдение, от което надвисналите мъгли само засилват мистичния ефект на острата скала. Заслужава си с две ръце!
Вкъщи вече краката болят, но съм благодарна, че въпреки заплахите си, времето не ме намокри и издуха в днешния ден. В 23:00 ч. българско време седя в общото помещение на хостела, сърбам чай насред жуженето от хорските разговори и пиша в лилавия тефтер. Прозявам се, а навън е все така светло. Дано спя добре – заслужих си го.
Ден 2
Събуждам се в 5 часа. Лягам отново, но ставайки по-късно се усещам, че съм объркала разписанието на автобуса до столицата, която смятам да посетя днес. След около 40 мин., обаче, вече се намирам в автобуса. Знам, че ще пътувам 50 мин. и ще премина през
Тунелите тук наистина не са шега! По една лента в посока, сравнително тъмни и толкова дълги, че едва ли ще преувелича, ако кажа че само вътре пътуваме около 8 – 10 минути. Гледките извън тях, разбира се, си заслужават напълно. Красотата тук е навсякъде.
Слизам до търговския център SMS. Нещо като мол-а в най-малката столица на света
официално е именно най-малката столица. Исках да наема колело, за да обикалям през деня, но времето е доста мъгливо и ръмящо, а и наема от 250 DKK за mountain bike и 50 DKK за каска ми се струва неприличен. Добре, че в „мола“ има wifi. Фарьорски острови не са част от Европейския съюз, макар и бидейки автономна област в рамките на кралство Дания и съответно тарифният ми план за пренос на данни от това малко късче от планетата ще да ми коства около 10 лв за MB.
Вътре не е силно впечатляващо, затова поемам с бавна крачка надолу към пристанището. Времето е адски романтично. Леко хладно, мъглата прозира, фини капчици се стрелкат пред очите. На фона – градска среда, видимо повече хора навън, за разлика от селата и аромат на вкусно сготвена риба.
Влизам в няколко магазина, в които търся нещо конкретно – всеизвестните пуловери. Овчата вълна, придобивана от хилядите свободни овце тук е с неописуема мекота и чудесни изолационни качества. За добро или за лошо – плетка, която и баба ви може да създаде със същата сръчност и красота струва средно около 200 лв за брой. Шапките се равняват на около 50 лв. По-поносим е бюджетът за топли чорапи. Добър съвет, между другото е, ако не ви се дават такива пари за пуловер, просто да купите няколко гранчета вълна от специализиран магазин. Там дори и самите куки могат да ви продадат. Така и баба ви ще бъде щастлива.
Срещнах няколко магазина, от които един – два за сувенири, един хранителен магазин, няколко места за т. нар. junk food (дюнерите и тук не са табу) и три – четири по-известни ресторанта за местна кухня, намиращи се в
Ако имате желание и разполагате със средства, препоръчвам горещо. Тук се гордеят и със звезди Мишлен – а именно в ресторанта Koks. От местния магазин си взимам бира от една от пивоварните на островите – Faroya Bjor. Другата по-известна и също хубава е OKKARA.
Решавам, че е време да си тръгвам и по път към спирката тръгвам през парка. На островите, също както в Исландия, дървета няма, но тук са залесили и е доста приятно да се разходиш до тихо преминаващата рекичка. Излизам на бензиностанция, взимам си блажено капучино, подозирайки, че ще чакам доста автобуса. Така и става. Без да съм се обременявала с разписания, просто седнах да чакам и така… 45 мин. Добре, че съм с пухеното яке и ветровката. На едно място студа е по-осезаем.
Цената за билет, ако се преминава през тунел е 90 крони в посока. Вътре в автобуса може да се плаща и чрез карта – удобно. Жалко само, че на никоя спирка няма табло, на което да пише кои автобуси спират и за къде са.
След следобеден сън, вече в хостела, седя до прозореца и пиша. Пуснала съм плейлиста със скандинавска ambient музика и тя звучи в слушалките докато хвърлям поглед замечтано навън към склоновете. Там прозира зеленият цвят на лятната трева под мрежа от надвиснала мъгла. Птица кръжи нависоко. Единствената котка, която видях на островите, Феликс, дебне малко врабче зад един ъгъл. Поспирам да пиша, за да се насладя. Бих сложила за фон на това, песента която звучи в ушите – M83 – Wait. Просто си я пуснете и ще се пренесете тук
Ден 3
Вчера от Visit Faroe центъра ме зарадваха, че прогнозата за времето е обещаваща, няма информация за отмяна на ферибота и че очевидно ще имам късмет да посетя
Затова тази сутрин хващам автобуса до Sorvagur, отивам на пристанището и докато стане време да се кача изчаквам в семпла бензиностанция, където, както вече се досещате, работи азиатка.
Представата ми за ферибот определено беше различна. Мислех, че ще е голям, с каюта. Всъщност се товарим 70 – 80 човека и повечето от нас сме навън през целия път до острова – 45 мин. Добре, че е така. Плавайки отвън можете да видите най-снимания водопад – Gassadalaur (аз го видях на кацане от самолета и още веднъж именно от ферито) и Drangarnir (скалното образувание). Ферибот запазете 14 дни преди датата на пътуване. Местата свършват бързо.
Пристигайки се радвам на слънце! Посреща ни селце с население от 14 човека – единствените 14 на този остров. От него започва обещаващо изкачване по неравна пътека. От тук насетне човек се припотява още няколко пъти по пътя. Този преход е по-интересен. По пътя хем бързам, хем не пропускам възможност за снимка. Бързането е с цел да успея да се върна за часа на излизате на хеликоптера (транспорта ми наобратно).
Възхищението тук някак не спира. Зелено е, спътници са ти стотици пасящи овчици, кръжат многобройни ята птици. Да – тук са и Пъфините (тъпоклюни кайри – бел.Ст.)! От многообразието те са най-отличаващите се. Няма как да не сте попадали на тях поне на снимка – миловидни, червеноклюни, напомнящи по някакъв странен начин на пингвини в торса. Компания им правят чайки, които на места така са покрили скалите, че от черни, по-скоро са добили бял цвят заради гнездящите ята.
Вървейки така, някъде по средата, те посрещат двама младежи, които проверяват дали имаш платена такса за преход. Таксата също трябва да платите предварително от интернет страница. Цената е 100 DKK (26 лв).Тук вече мога да кажа с чисто сърце, че нуждата е налице. Птиците се опазват отговорно. Има табели на видни места, че трябва да уважаваме ятата. Има и друга причина. Местните 14 човека трябва да имат защита за земите и териториите си, както и за запазването на спокойствието си. Масовият туризъм на това място би довел до погубване на природните дадености и силна степен на замърсяване. Служителите тук не пропускат да предупредят, да не се отклонявате от вече отъпканите пътеки и в предстоящата отсечка да не спирате, за да не нарушавате гнезденето на птиците.
Vága Municipality, Фарьорски островиВ началото се респектирам от препоръката, но признавам, на връщане най-вероятно клеча от около 10 минути, насочила обектив към Пъфините. Просто няма как да не спрете. Наистина, не съм виждала по-миловидни същества. Благоразположени и без да се чувстват застрашени, те ще позират пред апарата предостатъчно. Щастлива съм, че имам тази възможност да ги заснема за мил спомен!
Продължавайки напред към известния тук фар, разменям с други туристи услугата „снимай ме, моля“ и вече и мен достойно ме има фотографирана. В края на острова, на най-високата му точка,
стои самотно, но внушително. Подминавайки го и стигайки до самия край на скалата трябва да се обърнете с лице към него, за да видите най-прелестната гледка. Тривиално заснето от хиляди хора, но красотата на тази ъгъл наистина заслужава да бъде видяна с очи.
По пътя наобратно се наслаждавам на всичко. На всяка частица от времето и всяко вдишване на въздуха. Старая се да запомня енергията на остров Mykines, да попия влагата на въздуха и да възпрозивеждам наново и наново усмивката, предизвикана от Пъфините. Този хайк е с продължителност 2 часа и половина. Маршрута, времетраенето и денивелацията засичам с приложение на телефона.
Долу в самото село, чакайки часа за прибиране, последва освобождаваща духа идилия. Седя на скалъпена пейка от дървени дъски пред единственото заведение, което е тип кафененце – столова на хижа. Миризма на домашно сготвена рибена супа, няколко туриста пият кенчета местна бира и бърборят лежерно. Деца ритат топка отсреща и в миг дотичват за обилно количество сладолед във фунийка. Забелязвам, че се прибират на бегом боси. Със сладоледите. Не, не е топло. Аз съм с дветете якета, защото при температура от 10 градуса и от бриза си измръзвам. Съдя, обаче, че тукашните деца, явно са добре калени. Браво! Да не забравя и свободно разхождащите се петли по постланите с камъни няколко на брой улички. Разхождат се насред старинните къщи с тревисти зелени покриви, придаващи, вярвам, много топлина и уют.
Става време и за полета. Обещах да разкажа как да резервирате
Местните го използват като „градски транспорт“, но за да могат да опитат и туристите, за тях (нас) е позволено пътуването само еднопосочно. Както споменах летателните машини са две. Летят по строг график, който можете да видите и резервирате седмица преди предполагаемото си пътуване на сайта на авиокомпанията. Местата вътре са 12 на брой. Ако възнамерявате да запазвате, съветвам наистина да е в първия възможен момент. Полетът най-често трае не повече от 10 минути, но ако ви се иска и по-дълго пътуване имате такава опция с дестинация до друг от 18-те острова. Само разучете къде и в кои дни можете да се възползвате.
Прави ви се инструктаж 10 минути преди полета, така че бъдете на площадката поне 15-20 минути преди часа на излитане. Ние сме седмина и нетърпеливо правим клипчета при идването на хеликоптера. Все пак не всеки ден ти се случва да летиш така. Вътре усещането е различно от това навън. Няма клатене, няма силна въздушна струя от перките, а само красиви гледки и силен шум от двигателите. Чудесни 10 минути! След кацане на основното летище (в моя случай) шофьор ни вози до изходна позиция. Изчаквам автобус 300, за да ме откара обратно в хостела и качвайки се вече се прозявам. Емоциите също изморяват май, но приятно!
Нетърпеливо споделям с любимия човек в топла България преживяното и изпращам снимки и клипчета при първа възможност. Искам да разкажа цялата еуфория от тези три дни на един дъх и това ме замисля.
След всичкото хубаво тук дойде и този специален момент, в който се засищам с всичко, което бях искала да видя и оставям всичко необходено за мечтан момент в бъдещето. Сега е време да споделя и да разкажа. Пред хора и пред най-близките си. А някой ден, най-вероятно ще се върна отново!
Автор: Камелия Недкова Снимки: авторътBooking.com Booking.com
Други разкази свързани с Фарьорски острови или писани от Камелия Недкова – на картата:
Фарьорски острови и Камелия Недкова
Booking.com
Българските привърженици на финансирането на обществените медии чрез такси продължават да обясняват, че таксите означават независимост.
По мое мнение въвеждането на такси би означавало още по-малко финансиране на обществените медии, ниска събираемост и липса на яснота с какви средства разполагат БНТ и БНР. В потвърждение на тази теза се наблюдават откази на държава след държава от финансирането на обществените медии чрез такси.
В началото на 2019 Норвегия също обяви, че от 2020 обществените медии ще се финансират вместо чрез такса, която сe дължи за приемането на услугата, чрез прогресивен данък за обществени услуги (public service tax), добавен към данъка общ доход на физическите лица. През лятото парламентът гласува това изменение. Така завършва преходът на скандинавските държави от такси към данък за финансиране на обществените медии, се казва в публикация на университета в Гьотеборг. В Исландия и Дания данъкът не зависи от дохода, в Швеция, Финландия и Норвегия зависи.
Министърът на културата нарича финансирането чрез такси демодирано и подчертава високата цена на системата за събирането на таксите.
Когато Янита ми предложи днешния разказ, тя попита малко със съмнение: Да ти го пратя ли, Ротенбург е толкова известно място, вероятно си пълен с пътеписи от него?
Не, нямахме! До днешния ден!
Затова, днес Янита ви представя една от перлите на Германия – градчето Ротенбург об дер Таубер!
Приятно четене:
е една от спирките по т.нар.
през Бавария. (Всъщност, романтичните пътища в Германия са два: северен и южен. Преминаването и по двата маршрута е в еднаква степен интересно и разбира се, по баварски вкусно.)
се намира на около 80 км от Нюрнберг и на около 50 км от Вюрцбург; река Таубер обвива със синята си прегръдка града, а към сърцето му водят калдаръмени улици, над които се издигат красиви цветни автентични къщи- една от обичайните за немска Бавария гледки.
За радост, градът е оцелял във всички епохи, както и по времето на всички войни непокътнат и го считат за
Милиони туристи от цял свят пристигат в Ротенбург и поради една съвсем друга причина: необикновените музеи. В града има няколко музея:
И трите музея по тема са единствени в Европа.
напълно лишава от воля. Още с преминаването на градската порта при крепостната стена, се усеща натрапчивото ухание на сладкиши с карамел, меденки, на кафе или натрапчивите аромати на димящи пръчици, които така или иначе – никъде не видях.
Rothenburg ob der Tauber, Bayern, 91541, DEОт градските укрепления се разкрива красива панорама към града. Те са достъпни, могат да се разгледат, няма входни такси, а обиколката на града, следвайки крепостните стени е около 30 минути.
И те влюбва от пръв поглед. След градските порти, една тясна калдаръмена улица се протяга напред към часовниковата кула, от ляво и от дясно: кокетни старовремски къщи във всякакви цветове- почти същото като в Бурано, Венеция или по- скоро (заради по- бледите цветове) като къщите в Колмар, Франция: парад на цветове, ухания и минорни настроения. И всяка къща на приземния си етаж е приютила магазинче за сувенири, за сладкиши, за антични вещи, за книги, за домашно произведени храни, за какво ли не, а витрините им разказват своите си увлекателни приказки, коя от друга по- интересна.
много внимават да не приличат една на друга, дори и да са строени еднакви по архитектурен вид. Неизбежната обща черта е, че всички до една са двуетажни постройки. И всички те са подредени една до друга като войници покрай павираните улици. Важен архитектурен детайл са портите или входните врати, с фини брави от ковано желязо, с дърворезби, а в очите на прозорците им- цветни стъкловитражи. Най-любопитното е, че къщите имат свой цвят, като свой подпис – от теменужно виолетово, бонбонено розово, до слънчево жълто, малахитово зелено или небесно синьо, декорирани с пълзящи растения чак до скосените стъпаловидни покриви или с други цветя, натежали в шепите на прозорците.
Небето прилича на синкава ивица между издължените покриви. И въпреки стотиците хора по улиците на града, тишината се чува съвсем осезателно. Действителността изтънява като полъх от друг свят, който понякога изсипва синята си тишина върху лъскавите паважи и градът изглежда като населен само от кротки призраци.
Името на човека, направил този невзрачен средновековен град известен, е
на града през XIV век и по време на неговия успешен кметски мандат, не само градът, но и търговията, занаятите, както и изкуството просперират. В знак на уважение към този успешен старт към бъдещето, Ротенбург отбелязва своя градски празник през месец май с
по време на който се правят исторически възстановки, тържества и пиршества, концерти и изложби. Над хиляда души са заети с организацията и реализацията на фестивала, дори традиционния (за цяла Германия изобщо) Коледен фестивал не се радва на такава отдаденост и популярност, при все, че коледните празници са любимите празнични дни за германците.
За да сте част от магията, не бързайте да се отклонявате по страничните улички, следвайте посоката напред към часовниковата кула. От подножието й започва най- красивата част на града. И най- оживената. Това е световноизвестният
Името произлиза от латинското „planum, planus“, което означава „плосък „. Площадчето е емблемата на града и е едно от най-известните изображения за пощенски картички от Ротенбург об дер Таубер за всички времена. Едно архитектурно и композиционно бижу със свое собствено очарование, убедете се сами:
От този площад напред, покрай все същите къщи с цветни фасади, покрай хотели, ресторанти и кафенета, магазини за сувенири- стръмната калдаръмена улица „Хернгасе“ извежда в центъра на Стария град. На тази улица се намират също и някои от музеите.
Централният лощад не е особено голям, но пък е най-широкият площад. Интересното тук е, че на това място са събрани архитектурни стилове от няколко епохи. Забележителностите: сградата на кметството, в която се помещават общинските канцеларии и бялата сграда с трите часовника. Сградата на
е великолепна, в ренесансов стил, а бялата с часовниците до нея, е всъщност пивница. Стъпалата пред общината се ползват не само за отмора, но и за сцена. Тук е любимото място на младите хора за срещи. Зоната е изцяло пешеходна, така че може да се поседне и на самия паваж. Наблизо се намира
истински вълшебно място.
Дори да не обичате сладки, на това място непременно
това са еднакви на вид и големина шоколадови топки от маслено тесто с различен пълнеж и вкус. Казват, че са произвеждани по стара местна сладкарска рецепта, което със сигурност е вярно, защото такива не бях опитвала другаде из Германия. Сладкарското ротенбургско производство се гордее с тези „Снежни“ топки, които дори не са нищо необикновено на вид, а на вкус.
Напред по същата улица, се стига до
строена със сигурност около XII – XIII век. Тук се намира прословутият олтар Хайлигблут, тоест мястото, където се съхранява като реликва една капка от Христовата света кръв или поне така се твърди в църковните книжа. Реликвата представлява кристална капсула, която се съхранява в един кръст, намиращ се в центъра на светилището. Ротенбургският майстор, създал Хайлигблут, е изобразил разни библейски мотиви от живота на Христос по време на Страстната седмица.
Обикалям хипнотично красивия град и все повече се изгубвам в тихата му безкрайност.
която иска да бъде разказана, дори със същите думи, но от всекиго. Следата, която това разноцветно градче прогаря в сърцето е трайна, незаличима и за няколко часа насаме с Ротенбург всичко от досегашния ви живот ще остане някъде назад, изглеждащо като багаж, изгубен на междинна гара. Във властта на магичната му атмосфера, света се връща епохи назад, далеч към своето средновековно минало. Това не се забравя. Това е непреходното. Останалото е само съдържанието на един пътепис, който написах със сърцето си, парче от което оставих и там.
Автор: Янита Николова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Другата Германия или писани от Янита Николова – на картата:
Янита Николова и Другата Германия
Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, а днес сме в Севиля и Гибралтар.
Приятно четене:
част втора на
Пристигнахме в
в ранния следобед. Решихме тук да направим и нещо по-различно. Все пак една от запазените марки на Андалусия е
затова искахме да отидем да видим представление на живо. Въпросът беше как да изберем нещо хубаво и на приемлива цена, без да попаднем в някой капан за туристи. Доверихме се на един туристически информационен център, който ни насочи към един театър наблизо. Представление имаше сравнително скоро и се отправихме към симпатичния квартал от другата страна на канала, който се явява ръкав на река Гуадалкивир:
В театъра не бяха разрешени снимки или видео. Представлението беше много изящно и изпълнено със страст и динамика. На всички много ни хареса. Наистина огнен танц…
Групата ни пред театъра:
Тръгнахме обратно към центъра и за моя фотографска радост хванахме залеза тъкмо минавайки по моста над канала:
Вдясно на снимката е
Представлявала е защитно съоръжение. За името има различни теории като например, че се казва така заради лъщящия купол, или че през 16-ти век тук са се съхранявали богатствата, които са пристигали в Севиля от Америка.
Най-монументалната сграда в града е
Както със сигурност и самите вие предполагате, и тук катедралата представлява реконструкция на джамия, извършена в началото на 16-ти век, след края на Реконкистата.
Около катедралата имаше много файтони, предлагащи разходка из центъра:
Вечерта си отдъхнахме в хостела. Бяхме планирали
Обиколката ни на следващата сутрин започна отново от катедралата. Дадох някоя друга монета на тази просякиня и я помолих за снимка:
Поглед към
При завършването си в началото на 16-ти век Севилската катедрала става най-голямата в света. Интересен факт, който прочетох в Уикипедия – най-големите църкви в света са базиликата „Св. Петър“ в Рим и базиликата в град Апаресида в Бразилия. Те обаче не са седалище на епископ, с което севилската все още се явява най-голямата катедрала в света.
Предлагам някой друг кадър от прекрасната архитектура в центъра на града:
Минахме и покрай
Тази традиция е обект на много критика и възмущение, но е и силно свързана с хората в Севиля, които нямат никакво намерение да спират да посещават тореадорските борби. Самите тореадори пък се явяват истински звезди и идоли за много местни деца.
Стигнахме и до
Това със сигурност е най-разпознаваемата забележителност на града. Прекрасният комплекс е построен през 1929-а година за иберо-американското изложение, което се е провеждало тук. Площадът е представлявал палатата на Испания и естествено е трябвало да бъде най-красив и впечатляващ.
Севиля, Испания
Площадът дори е успял да омагьоса режисьорът Стивън Спилбърг. По време на снимките на „Междузвездни войни“ той посетил Севиля и толкова останал впечатлен от площада, че решил да заснеме тук сцена от втория филм на сагата.
Върнахме се обратно към катедралата с идеята на посетим
По-рано през деня опашката беше много голяма и се надявахме, че сега жегата ще уплаши повечето туристи. Оказахме се прави и успяхме да влезем сравнително бързо.
Тук преди е била резиденцията на мюсюлманските владетели, която след това, както и в другите градове, посетени от нас момента, става дворец на испанските крале. И тук ислямският стил не може да се сбърка:
Забележителен е златният таван в една от залите:
Заслужава да се отбележи, че след края на Реконкистата в Андалусия са живеели множество, или вероятно дори
В началото християнската власт е била толерантна към тях, но след няколко десетилетия християнските духовни водачи били много изненадани и възмутени от това, че новозавзетите градове продължавали да имат арабски вид и че населението масово продължавало да практикува исляма. Започнал процес на насилствена смяна на религията, като много мюсюлмани и евреи били прокудени, и се заселили съответно в Северна Африка, на територията на днешно Мароко.
Качихме се и на
откъдето се откриваше чудесна панорама към града:
Прибрахме се в хостела. Моите приятели решиха да отдъхнат, а аз, воден от фотографското си хоби се завърнах в центъра с надеждата да успея да заснема
както и вечерта. Ето какво успях да свърша:
Катедралата:
Към момента на последния кадър вече минаваше 22 часа. Бях на крак и в движение цял ден, и в този момент това вече ми се отрази. С две думи бях скапан. Исках да хвана автобус до хостела и стърчах ли стърчах на спирката когато на края автобусът ме подмина като пътен знак. Таксита също нямаше, пък и какво ще се глезя… колко му е още 40 минути пеша. Мокър от дъжд не се бои. Това беше цената, която платих за вечерната разходка, но разбира се винаги бих я платил отново.
Спокойно мога да кажа, че за мен лично това е един от най-красивите градове в Европа.
И все пак целта на това пътуване беше да открием един нов и непознат за нас свят. Желаехме да се докоснем до Северна Африка и вече беше крайно време да се отправим натам. По пътя си обаче щяхме да посетим една малка и много любопитна дестинация.
се намира на средиземноморското крайбрежие на Иберийския полуостров, на около 15 км по морска линия от африканския бряг. Той е обграден изцяло от Испания, но представлява територия на Обединеното кралство Великобритания. Дължината на тази територия е едва 5-6 км и релефът е доминиран от скалата на Гибралтар.
и отне около час. Нещо, което не се вижда всеки ден – гибралтарски регистрационен номер:
Любопитен факт: въпреки, че Гибралтар е британска територия
Прекосихме града и паркирахме на един безплатен паркинг близо до лифта, който води към скалата:
Бяхме притиснати от времето, тъй като искахме да хванем сравнително ранен ферибот към Африка и ни предстоеше да преминем още 1 граница, както и да достигнем град Шефшауен в Мароко. Затова паркирайки колата започна едно ослушване и умуване как най-добре да процедираме.
С кола нагоре към скалата, която се явява природен парк, не може, тъй като достъпът е само за упълномощени автомобили. Пеша да тръгнем нямаше време, лифтът пък си беше скъп. На паркинга имаше една дузина хора, които предлагаха обиколка на скалата с бусче. Размислихме и на края решихме, че може би този вариант ще е най-добре за нашата ситуация. Цената беше прилична, още повече, че включваше таксата за посещение на природния парк, която всеки посетител така или иначе трябва да плати.
Качихме се в буса с още няколко други човека и се залъкатушихме по завоите нагоре.
Решението ни се оказа добро, тъй като шофьорът ни, Дилън, всъщност изпълняваше ролята на екскурзовод. Човекът наистина беше сладкодумен и ни разказа много за Гибралтар. Част на фактите ще споделя с вас между снимките.
Първата ни спирка беше една пещера, която в днешно време се използва като концертна зала. По време на Втората световна война тук е трябвало да се помещава напълно оборудвана болница, в случай, че градската бъде разрушена.
Още при първото ни слизане на територията на парка веднага се срещнахме с неговата най-голяма забележителност –
Те се разхождат свободно навсякъде и хич не се смущават от хората:
Този калпазанин нещо оглеждаше опаковката от чипс:
Някои са дори нахални:
Като цяло са големи симпатяги, но биха могли и да хапят, така че е редно да се внимава.
И все пак да се снимам с тях отблизо не беше никак трудна задача 
Маймуните са били пренесени от арабите от северните части на Мароко. Те са под закрилата на местната власт и се радват на прекрасни условия на живот – биват хранени по няколко пъти на ден, наблюдавани, обезпечени със здравни грижи и т.н. Маймуните живеят разделени на няколко групички. Дилън ни разказа интересна история, как преди няколко години за първи път през целия си живот видял как две от групите се сбили. Спречкването било доста кърваво и дори някои от туристите, които се оказали на неправилното място, пострадали. Сподели, че всички бягали надолу като за последно и оставили коли, багаж, и всичко, което имали.
В Гибралтар живеят около 30 000 души. Всички говорят както английски, така и испански, макар училищното образование да е само на английски. Тази територия има важно стратегическо значение за контрола над Средиземно море в този участък, където се осъществява прехода към Атлантическия океан. Поради това за тази малка територия са водени множество войни и тя многократно е сменяла своите владетели. От 18-ти век, обаче, Гибралтар неизменно е част от Великобритания, като това не се променя и през Втората световна война. На референдум през 60-те години почти цялото население гласува за оставане в Обединеното кралство.
Икономиката на Гибралтар се базира на три стълба: туризъм, банкови и финансови услуги, пристанищна и кораборемонтна дейност. Градът дава работа на около 20 000 испанци, които всеки ден идват на работа тук от околните области:
И за финал поглед към още едно любопитно място –
Това е единственото летище в света, което се пресича от автомобилен път. Поради малката дължина на пистата е и едно от най-опасните и трудни за кацане летища. Полети се извършват само от и до Великобритания.
След като разгледахме и това необичайно, но особено интересно кътче на Европа пропътувахме 20-на км до
Пътувахме с много експресен ферибот, с когото акостирахме на африканския бряг след около 40 минути. Тази скорост обаче определено се усещаше по време на плаването, като на моменти се чувстваше сериозно ускорението и поклащането на кораба наляво надясно от вълните. Аз осъзнах, че не съм роден за мореплавател, защото ми стана лошо и се стараех да не върна обяда.
Но нали не си мислите, че вече бяхме в Мароко? Всъщност корабът ни доведе до
Прекосихме градчето и се отправихме към
Първият културен шок дойде непосредствено преди границата. В покрайнините на Сеута имаше някакъв бит пазар, където имаше само хора от арабски и африкански произход и навсякъде беше пълно с разни изгнили бракми и боклуци.
Минахме испанския пункт сравнително бързо и достигнахме мароканска страна. Дадоха ни някакви листи за попълване и продължавайки напред разни мъже дойдоха и ги поискаха, заедно с паспортите. Направиха го толкова бързо и с такъв авторитет, че първоначално ги помислих за някакви граничари. Когато обаче почнаха да пишат по листите по капака на колата се усетих какво се случва. Излязох от колата и по най-категоричен и безцеремонен начин разкарах тези хитреци, които искаха да ни попълнят тези входящи листи срещу някаква „комисионна“
– Where are you from?
– Bulgaria
– Ooo, Stoichkov, Lechkov… (бяха по-възрастни мъже 
)
Айде няма нужда от такива услуги. Мога и без тяхна помощ да си попълня имената и номера на паспорта.
Лявата ръка не знаеше какво прави дясната. Спрях с колата пред едно от гишетата и чаках известно време някой да ме удостои с внимание. Такова не получих, но някой ми посочи, че трябвало с паспортите да отида до една съседна постройка. Подадох паспортите там, започнаха да ги обработват, но като видяха, че сме група ме върнаха назад към едно друго гише. В това време други хора започнаха да гледат багажа. Върнах се назад, онзи митничар пък на развален английски тръгна да ме връща към първите.
Бях на половината път обратно, когато пък се показа един от първите митничари и обясни нещо на този, който ме връщаше. Айде пак обратно, и вече въпросният втори митничар прибра листчетата и постави печати в паспортите.
Върнах се при първите – „айде, готов си, продължавай“. Да, ама не баш. След 5 метра поискаха пак да отбием и се започна един обстоен преглед на целия багаж. След 10 – 15 минути дойде някакъв началник, който ни попита какво работим.
– Трима сме лекари, един е софтуерен инженер.
Той се разпореди на другите да приключват с проверката. На края остана последната бариера. Онзи пък ми искаше някакъв талон за колата. Добре, бе, хора…толкова ли е трудно един да ми кажете какво трябва да направя? Първо, второ, трето. Всеки нещо маха, айде давай и после „ама това къде ти е?“. Хайде пак обратно да ми направят и нещо като втори, марокански талон за колата. Показах на войника на бариерата талона и тогава пък се появи някакъв друг умник, който тъкмо застъпваше и нещо пак понечи да гледа паспорти и багажи. Добре, че се намери, кой да му каже, че вече сме проверени.
И така след всички тези неуредици най-сетне влязохме в Мароко….
Очаквайте продължението
Автор: Иван Стоянов Снимки: авторътBooking.com Booking.com
Други разкази свързани с Другата Испания или писани от Иван Стоянов – на картата:
Другата Испания и Иван Стоянов
Booking.com
Продължаваме обиколката на Америка, която започнахме предишната 2018-та година с Валентин (http://patepis.com/?p=83932). Тогава двамата със сина му изминаха с Тойота под наем 11 350 км. през южната половина на САЩ, от Сан Франциско до Ню Йорк. Сега за два месеца ще пропътуваме 25 860 километра с Хюндай под наем и над хиляда километра пеша през Северна Америка (Аляска, Канада и САЩ). Ще разгледаме общо 130 туристически и природни забележителности и градове.
А сега: приятно четене!
първа част
Пътешествието ми от 2019 година продължи два месеца като изминах почти 26 хиляди километра с автомобил под наем и над хиляда километра пеша през Северна Америка (Аляска, Канада и САЩ). Разгледах общо 130 туристически и природни забележителности и градове.
Маркирам само възловите места по
– Начало в Сиатъл (северозападния край на САЩ), след полет от София;
– Национален парк Северни каскади;
– Преминаване от САЩ в Канада; Ванкувър;
– Национални паркове Йохо, Банф и Джаспър;
– Калгари;
– Уайтхорс;
– Преминаване от Канада в Аляска;
– Феърбенкс;
– Дедхорс (брега на Северния ледовити океан);
– Национален парк Денали; Анкъридж;
– Чикън и преминаване от Аляска в Канада;
– Доусън и Клондайк;
– Едмънтън;
– Уинипег;
– Преминаване от Канада в САЩ;
– Минеаполис;
– Милуоки;
– Чикаго;
– Детройт;
– Преминаване от САЩ в Канада;
– Ниагарски водопад;
– Торонто;
– Отава;
– Монреал;
– Квебек;
– Халифакс;
– Преминаване от Канада в САЩ;
– Бостън;
– Филаделфия;
– Вашингтон;
– Сейнт Луис; Денвър;
– Национален парк Скалисти планини;
– Солт Лейк Сити;
– Национален парк Йелоустоун;
– Сиатъл и полет до София.
Върху картата по-долу с черен контур е очертан маршрута, по който от средата на юни до средата на август 2019 г. изминах 25 860 километра с автомобила през северна Америка. Отдолу с червен контур е очертан маршрута, изминат с автомобил под наем от мен и сина ми през предходната 2018-та година: 11 350 км. през южната половина на САЩ, от Сан Франциско до Ню Йорк.
От посетените
за мен най-впечатляващи бяха: Доусън (Канада), където е запазена архитектурата и атмосферата от края на 19-ти и началото на 20-ти век; Квебек (Канада), чиято стара част е най-близка до европейските градове.
От съвременните големи градове най-много ми харесаха Торонто в Канада и американските Чикаго, Филаделфия, Сейнт Пол, Денвър, Сейнт Луис.
Най-странен ми беше Дедхорс (Северна Аляска), който няма нищо общо с класическите градове, а само модулни блокове (кемп) за работниците от нефтодобива.
Личната ми класация на посетените
е следната:
1) „Спящия вулкан“ Йелоустоун в САЩ;
2) Националните паркове Банф, Джаспър и Йохо в югозападна Канада;
3) Природата в Аляска и северозападна Канада;
4) Ниагарския водопад;
5) Националните паркове Северни каскади, Скалисти планини и Гранд Тетон в САЩ;
6) Атлантическото крайбрежие на канадската провинция Нова Скотия и североизточния край на САЩ.
От посетените
според мен, най-добри бяха (в хронологичен ред):
Много приятна изненада за мен беше скулптурата на светите братя Кирил и Методий – създатели на славянобългарската азбука, която видях в катедралата на лежащия край река Мисисипи американски град Сейнт Пол.
Не мога да пропусна и
Мечки, бизони, лосове, елени, карибу, диви кози, един вълк, множество малки североамерикански катерици, диви зайци и какво ли още не.
Този паметник в канадския град Уайтхорс (Whitehorse) стана моят любим паметник. Защо? Защото е посветен на хората, които следват своите мечти.
Като икономист по професия следва да посоча
11500 лв., в това число:
От град Сиатъл (Seattle) в северозападната част на САЩ стартира обиколката ми на Северна Америка с автомобил под наем през 2019 година. Населението му е 700 хиляди и от края на 20-ти век се оформя като център на високите технологии и IT-сектора. Тук е седалището на компании като Амазон и Майкрософ, на веригата заведения за бързо хранене Старбъкс. В Сиатъл е роден компютърния гений Бил Гейтс.
В моя туристически пътеводител като най-голяма забележителност на града е посочен
Многобройните щандове са запълнени с разнообразни хранителни продукти (риби, меса, колбаси, млечни произведения, зеленчуци, плодове …), цветя, книги, сувенири, антикварни стоки, занаятчийски произведения. Между тях обикаляха хиляди посетители и туристи, поради което блъсканицата беше ужасна. Много са ресторантите, кафетата и баровете. Всичко това е разположено в огромна шестетажна сграда на хълм над тихоокеанския залив Елиот.
Сред туристическите забележителности, които посетих в Сиатъл, най-много ме впечатли музейната експозиция и парка с арт-произведения от стъкло
В залите и сред растенията в градините са разположени великолепни художествени произведения от цветно стъкло. Всичко това трябва да се види и да се почувства. Неописуемо е естетическото удоволствие, което изпитва човек, разглеждайки тези арт творби.
е един от символите на град Сиатъл. Намира се на територията на изложбения комплекс Seattle Center, в непосредствена близост до музея Чихули гардън енд глас. Купих си комбиниран билет за двете на стойност 62 долара.
Кулата е висока 184 метра и е проектирана да издържа ураганни ветрове. От наблюдателната площадка се разкрива панорамен изглед към Сиатъл, тихоокеанския залив Елиот и езерото Вашингтон. Ниските облаци и стелещата се мъгла пречеха да се видят далечните Каскадни планини, които обиколих на следващия ден.
На кейовете (Piers) бяха разположени ресторанти, барове, магазини, Аквариум и виенско колело. Не можаха да ме впечатлят металните модернистични скулптури в крайбрежния Олимпик скалпчър парк (Olympic Sculpture Park).
се намира северозападно от Сиатъл, близо до границата с Канада.
Първо обиколих район от парка, характерен със: скалисти планински върхове; долини, прорязани преди хиляди години от свличащите се ледници; водопади; по-малки и по-големи планински реки; златисти гори, където дърветата са обрасли с жълти лишеи.
която разгледах обхваща район с три язовира. Те са изградени през първата половина на миналия век и представляват хидроенергийна система с водноелектрически централи. Наричат ги езера, които са разположени каскадно едно след друго: Ross Lake, Diablo Lake, Gorge Lake.
Най-красиво е
което е характерно със своята студена тюркоазено синя вода. Един от източниците за захранване на езерото е топящ се ледник, което е причина за ниската температура. Стичащите се с водата миниатюрни частици от ледникови минерали придават характерния за езерото цвят.
рано сутринта, чакайки двадесетина минути на границата. Интересно ми беше, че не се интересуваха от документите на автомобила. Провериха само паспорта ми като попитаха с каква цел пътувам и дали пренасям забранени предмети като оръжие, наркотици и семена за растения.
беше първия канадски град, който разгледах. Той е разположен в югозападната част на страната, в провинция Британска Колумбия. По територия тази провинция е 9 пъти по-голяма от България. Населението й, обаче, е само 5 милиона. Лежащият на тихоокеанския бряг Ванкувър (Vancouver) има 650 хиляди жители. Градът добива най-голяма популярност през 2010 година, когато в него се провеждат Зимните олимпийски игри.
Сред основните забележителности на Ванкувър бих посочил:
Впечатлиха ме многото хидросамолети, които почти непрекъснато излитаха от залива и извършваха полети над града.
Освен туристически,
Той е и център на канадската филмова индустрия.
За мен представляваха интерес информационните табели край пристанището, отразяващи някои от най-важните исторически моменти, например голяма стачка на докерите през 1935 година и взривяване на кораб, натоварен със запалителни материали, през 1945 година.
беше първата ми спирка по пътя от Ванкувър на изток към Калгари. Този град е регионален център с население от близо 100 хиляди. Намира се в южната част на канадската провинция Британска Колумбия и е разположен край река Томпсън. Името на тази река носи и големият университет в Камлупс (Kamloops). Не бих казал, че в града има впечатляващи забележителности. Според мен най-приятното място беше крайбрежния парк, в който се провеждаше музикален фестивал. Плажът на реката беше малък, но до него беше направен неголям детски кът с водни забавления.
по планинския път на изток беше красива с множество езера, реки и планински върхове.
е малко градче в югозападна Канада, разположено край река Колумбия. Северно от него реката е преградена с язовирна стена, образувайки дълго и тясно водохранилище. Основна забележителност в Ревълстоук (Revelstoke) е
В сградата на музея има множество експонати и фотоси, разказващи за развитието на железопътните превози в Канада. Отвън пък бяха разположени локомотиви и вагони, които са се движели по ж.п. линиите в страната през миналия век. В града има множество хотели, тъй като той е изходна база за планинския и ски туризъм в района.
се намира североизточно от град Ревълстоук, от двете страни на пътя към град Калгари. Основан е като такъв през 1986 година. Ледниците тук постепенно изчезват в резултат на глобалното затопляне. Красиви са скалистите върхове и горите под тях. По долините се спускат планински потоци с малки водопади. Водите им се вливат в река Дънкан, която протича през територията на националния парк Глейсър (Glacier).
е градче с 4 хиляди жители, разположено край река Кикинг хорс (Kicking Horse River). Името на града се превежда буквално като „Златен“, а пък името на реката в превод е „Ритащият кон“. Голдън (Golden) се счита за център на рафтинга в района. Близостта на градчето до националните паркове Йохо, Банф и Кутенай предопределя наличието на на множество хотели, ресторанти и барове.
.
е характерен преди всичко със своите красиви езера и водопади. Впечатляващи са така също и гледките към скалистите върхове, към прорязаните от ледникови долини планински склонове, към горите и към реките. Името на парка „Йохо“ произхожда от дума на местното индианско население, която означава „благоговение“.
е най-красивото в Национален парк Йохо. В превод името му означава „Изумрудено езеро“ и отговаря на цвета на водата му. Този характерен цвят се дължи на микроскопичните скални частици в ледниците, от чието топене се е образувало това езеро. Във водите му се отразяват съседните планинските върхове. Пешеходният туристическият маршрут е по брега и обикаля цялото езеро. Не пропуснах да го обходя, любувайки се на красивите пейзажи.
се нарича мястото, където река Йохо (Yoho River) се влива в река Кикинг хорс (Kicking Horse River). Характерен е контрастът в цветовете на двете реки. Водата на река Йохо е оцветена млечно-бяло от ледниковите утайки. Река Кикинг хорс носи чисти води защото поредица езера са задържали носените утайки от топящите се ледници.
пада от височина 255 метра, което го поставя на второ място в Канада. Водите му идват от близкия ледник Дали (Daly Glacier).
Юни – Август 2019 година
Очаквайте продължението
Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)
Снимки: авторът
E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg
Booking.comНощувки в района на водопада Такакау
Booking.comДруги разкази свързани с Калифорния – на картата:
Калифорния
Booking.com