Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, а днес вече започване Мароко с Шефшауен и Фес
Приятно четене:
част трета на
Малко след границата започна магистралата, която свърши в град Тетуан. Минахме през града, който си беше големичък и изглеждаше съвсем прилично. Беше чистичко и въпросният околовръстен булевард беше прясно ремонтиран.
Отчитахме особеностите на това да сме в мюсюлманска страна, но нали сме си бираджии, така че спряхме на паркинга на един голям хипермаркет „Карфур“ на края на града. Влязохме вътре, понапазарувахме някои нещица, ама пийнье нещо нямаше… 
Попитахме и ни казаха, че било отстрани. Огледахме пред касите, зад касите… нищо няма. На края излязохме и стигнахме чак до края на паркинга, откъдето се захождаше към задната част на магазина, където влизат камионите за зареждане и т.н. Видяхме една врата, която по-скоро изглеждаше като за към някое складово помещение и всъщност хич не бихме се и решили да минем през нея, ако не бяхме забелязали, че и други хора влизат. Оказа се, че това е отдела за алкохол. Нарекохме входа
Купихме си бира, а мароканците като ги гледах и те с охота си пазаруваха винце, бира, даже и уискинце. И все пак общото ми впечатление е, че сред местните не се гледа с добро око на употребата на алкохол.
Продължихме по пътя, който беше доста живописен. Пътувахме в подножието на
като шосето ни водеше през красиви долини и езера.
Голфът вече официално по мароканските пътища:
Ето и едно кратко видео от тази част от маршрута:
Успяхме да пристигнем в
известен като „синият град“, по светло. В града вече за първи път усетихме леко хаотичния трафик на мароканските градове. Всъщност учудващо за нас
спазвайки ограниченията, без рискови изпреварвания и маневри.
Минахме през новата част на града, където на 2-3 пъти разни местни хора, виждайки чуждестранна регистрация, с голям възторг започнаха да махат и да искат да влизаме в някакви паркинги или пък да спираме, за да ни предлагат разни неща.
Оказа се, че ще нощуваме в старата част на града, където сградите са боядисани в така приятния морскосин цвят. До самия хостел не можеше да се стигне с кола, така че някакво момче, което явно се разпореждаше с паркирането ни насочи къде да спрем няколко улици по-надолу:
Тук за първи път се сблъскахме с
Георги го попита колко иска за паркинга (това очевидно не беше регламентиран паркинг и този просто някак е решено, че събира пари и подрежда колите) и той каза 50 дирхама (курсът грубо е 1 лв. = 5 дирхама). Георги веднага тръгна да му ги дава и тогава се намесих аз:
– Чакай, бе, как така му ги даваш веднага на тоя. Нали е Мароко, я дай да му се спазарим.
Свалихме цената на 30 дирхама, но лошото беше, че тази хиена ни надуши. Веднага ни предложи хашиш, който той така или иначе вече си беше запалил и си пушеше на улицата. Очите му бяха червени и вече станали на понички… добре се беше нагърмял. Като интуитивен тарикат той веднага тръгна да ни „помага“ с багажа. Психолог си беше и надуши, че Георги по-трудно отказва и веднага му хвана куфара. Тръгна да дърпа и моя, при което с грубо движение му отблъснах ръката и го отказах. В крайна сметка постави на Георги куфара на главата си… вероятно да демонстрира извънредно тежката работа, която обаче той с безрезервна отдаденост извършва и заедно закрачихме по обърканите лабиринти нагоре.
Стигнахме хостела и 4 – 5 минути след като разтоварихме багажите нищо. Наивникът в мен за секунда си помисли, че може би наистина това носене го е направил на добра воля. Естествено после се започна искането на пари и като цяло се разигра едно много циганско пазарене. Първоначално дори рецепционистът се опита да го прогони, но младежът си беше много нахален, а и както казах вече беше усетил, че поддаваме. На края си му дадохме и за багажа, и онези 20 дирхама, които му бяхме свалили от цената на паркинга. Научихме си урока и загубихме тази първа битка, но важно беше да спечелим войната 
Отидохме на вечеря в един близък ресторант. Няма как да е случайно, че тъкмо тук ни препоръчаха да отидем 
За мароканската кухня ще споделя няколко думи по-нататък в разказа. Хапнахме и се прибрахме, след което отворихме по една бира
и си прекарахме една спокойна вечер в стаята.
Аз по принцип обичам да си поспивам и хич не съм ранно пиле, но тук бях решил да стана рано рано и да изляза да снимам още по изгрев слънце. Отделно имах желанието да разгледам
докато още няма хора… преди да се изкарат сергиите и целия панаир. Излязох още по тъмно и бързо се ориентирах към съседния хълм, в посока на т.нар. „испанска джамия“. От там имаше чудесен панорамен изглед към стария град:
Шефшауен още беше дълбоко заспал:
Градчето изглеждаше много красиво на фона на сутрешната мъгла и тепърва появяващата се слънчева светлина:
За синия цвят на сградите има различни теории като например, че така се цели да се отблъскват комарите, но също така може да се прочете, че през 70-те гражданите са били задължени административно да боядисват къщите си в синьо, тъкмо за да се придаде интересен вид на стария град и да се привличат туристи. Ако е така, то идеята със сигурност се е доказала като успешна. Без значение от теориите разходката в стария град рано сутрин беше изключително успокояваща и приятна за окото:
Нямаше жива душа още. Разминах се с един човек, който като възраст можеше да ми е баща, но това не му попречи да ми предложи хашиш. Проведохме кратък комичен разговор.
– Hashish?
– No, thank you.
– Just a little bit… – каза ми той, сякаш вече ми се моли.
В Шефшауен явно покрай туристите
което не беше характерно за всички градове, които посетихме.
Защита от слънцето:
Градът започна да се събужда и отидох на централния площад. Бях гладен на лъв, но нямах дирхами, а банките и обменните бюра бяха още далеч от отваряне. Но между другото получих още едно предложение за хашиш от някакъв тарикат.
– Hashish?
– No, thank you.
– I have a very good plant… (Имам много хубаво растение…)
И така, отклоних и това примамливо предложение и се върнах до хостела, за да изчакам моите хора да се събудят. Когато това се случи ги поведох още веднъж на разходка, вече опознал китните сини улички:
Качихме се още веднъж до съседния хълм, като този път стигнахме и до самата испанска джамия. Една обща снимка за спомен на фона на града:
Слязохме надолу и се насочихме към централния площад, защото вече си беше станало и време за обяд. Градът се беше събудил:
Разхождахме се между сергиите и на края хапнахме разни шаварми (арабски дюнери нека ги наречем) на площада:
Най-накрая бленуваното обменно бюро отвори врати и успях да се сдобия с местна валута. На улицата отпред ме спря този просяк и поиска да му дам нещо. Дадох му, но нищо в този живот не е безплатно, така че в замяна поисках да му направя снимка. Той се съгласи и се оказа дори много фотогеничен, което се вижда от хитроумната му физиономия
Тръгнахме обратно към колата, тъй като стана време да продължим пътя си. Една котка на изпроводяк от Шефшауен:
Следващата ни спирка беше
– вторият по големина в страната и един от четирите имперски града на Мароко заедно с Рабат, Маракеш и Мекнес. Това били столиците на държавата през вековете и по време на различните кралски династии. Рабат е настоящата столица. По пътя натам колорит определено не липсваше
За този знак имам две теории: или знак „Стоп“ на арабски, или по-вероятно надпис „пропусни хората с шейната“
Как сме?
Често обаче не говорим за пътища, а за „пътя“ т.е. в повечето градчета и села единствения асфалтиран път беше главният, останалото беше черно трасе. Навигацията ни отклони към един третокласен път, който обаче не беше хубав, а и беше с габарит като за кола и половина, затова решихме да се върнем назад и да ползваме главното шосе, макар и да беше с 50 км по-дълго.
Тук снимах мароканския колега:
Влизане в
Оказа, че хостелът ни се намира в старата историческа част на града, медината. До там нямаше как да стигнем с кола, тъй като достъпът беше ограничен само за автомобили с пропуск. Не ги бяхме съобразили много нещата като това нямаше да е единствения случай да имаме такива логистични проблеми, но решение се намираше винаги.
В случая решението беше да спрем на един паркинг на около 2 км от входа на медината. На входа веднага се спазарихме с някакъв тип да ни превози до нея на нещо като мотор със самоделен товарен отсек, заварен към него. Определено изживяването не беше за изпускане:
От стените на медината продължихме пеша с багажите.
Зад тези стени в миналото се е помещавал градът, основан още през 11-ти век. Днес медината е в самия край на милионния Фес. Навлизайки навътре моите приятели преживяха първия си
Улиците в нашата част на стария град бе трудно да се опишат. Ако трябва да използвам една дума… „скандални“…бяха наистина скандални. Мръсотия, воня на разложение, кални улици, тунелчета, в които седят просяци, малко все едно са разни прокажени в някой средновековен европейски град. Отделно на всеки метър имаше нахални тарикати, които ни досаждаха с въпроси, искаха да ни „показват“ разни неща или да ни предлагат хашиш. Отделно по тези тесни объркани улички имаш чувството, че зад всеки ъгъл някой ще ти изскочи да те ограби или да те заплашва. Аз приех ситуацията по-добре от моите приятели, защото вече бях предупреден от моя приятел Любо Петров (Asterix), който миналата година беше във Фес, че медината е много криминална и някак се бях подготвил предварително.
А иначе хостелът беше приятен и собственикът му се оказа доста интересен млад мароканец, който е живял дълги години в Америка и дори имаше двойно гражданство, но бил решил да осъществи своята „мароканска мечта“. Беше купил цялата огромна къща, превръщайки я след това в хостел. Беше възхитително и достойно за уважение колко труд и желание влагаше той в това си начинание. Даде ни насоки как да се разходим из медината, като дори той ни предупреди да не замръкваме по улиците, защото тогава тарикатите са щели да ни налазят като мухи. Решихме да го послушахме и се впуснахме на разходка докато беше още светло. В медината има джамии, медресета, но в основната си част е един огромен пазар, в който се продава какво ли не.
ВНИМАНИЕ! СРЕД КАДРИТЕ ОТ МЕДИНАТА ВЪВ ФЕС ИМА ЕДИН, КОЙТО НЕ БИХ ПРЕПОРЪЧАЛ НА ПО-ЧУВСТВИТЕЛНИ ХОРА. АГНЕШКИ ГЛАВИ СА, ТАКА ЧЕ МОЛЯ ДА ПРЕСКОЧИТЕ НАПРЕД, АКО ТОВА ВИ Е ПРЕКАЛЕНО ЖЕСТОКО. СНИМКАТА СЕ ЯВЯВА ШЕСТАТА ОТ ТУК НАТАТЪК.
Мерак ми беше да си купя шалвари. Намерих такива и се упражних в пазаренето. Мисля, че договорих добра цена. Все пак даже мароканецът ми каза „Brother, this is Moroccan price, not tourist…” (Братко, това е цена за мароканци, не за туристи). Абе направо като го слушах на загуба ми ги продаде тези шалвари През следващите дни си ги носех с гордост, а и всъщност бяха доста удобни и изобщо не запарваха, въпреки високите температури.
Беше едно голямо гъмжило от хора…
Продаваха се всякакви сурови меса, които така си висяха отвън на шишове. Имаше живи петли и даже агнешки глави:
Достигнахме другия край на стария град:
Установихме, че останалите части на медината всъщност са по-спокойни и се окопитихме след първоначалния шок. Единствено при Габи виждах, че е малко на границата на това, което може да понесе, въпреки, че е мъжко момиче. Но в последствие нямахме толкова стъписващи преживявания, а и все пак човек претръпва след някой друг ден в мароканския хаос
Вечеряхме и за финал пък започна един обилен дъжд, така че за капак на всичко се върнахме в хостела мокри като кокошки. Но поне успяхме да се приберем по светло, че не ми се мисли иначе с какви орди от досадни тарикати щеше да се налага да се разправяме..
а и беше време да продължаваме нататък, тъй като имахме да изминем над 400 км до същия следобед. Бяхме предвидили на този ден да достигнем пустинята Сахара, където бяхме уговорили разходки с камили.
Очаквайте продължението
Автор: Иван Стоянов Снимки: авторътBooking.com Booking.com
Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:
Мароко и Иван Стоянов
Booking.com
Продължаваме обиколката на Америка, която започнахме предишната 2018-та година с Валентин (http://patepis.com/?p=83932). Тогава двамата със сина му изминаха с Тойота под наем 11 350 км. през южната половина на САЩ, от Сан Франциско до Ню Йорк. Сега за два месеца ще пропътуваме 25 860 километра с Хюндай под наем и над хиляда километра пеша през Северна Америка (Аляска, Канада и САЩ). Ще разгледаме общо 130 туристически и природни забележителности и градове.
Първата част започнахме с кратко въведение към пътешествието (http://patepis.com/?p=87234) и маркирахме маршрута. Потеглихме от Сиатъл, обиколихме национален парк Северни каскади и влязохме в Канада. След Ванкувър продължихме на изток през планините, разгледахме градовете Камлупс, Ревълстоук и Голдън. Любувахме се на природата в националните паркове Глейсър и Йохо, където ни впечатлиха езерото Емералд и водопада Такакау.
Днес влизаме в канадската провинция Алберта и разглеждаме националния парк Банф. Преминаваме край заснежените върхове на Кананаскис кънтри и се разхождаме в град Калгари. Продължаваме на северозапад към канадските Скалисти планини и панорамния туристически път „Айсфийлдс паркуей“.
А сега: приятно четене!
втора част
След националния парк Йохо преминах в канадската
която е разположена източно от Британска Колумбия.
т. е. шест пъти по-голяма от България. Нейното население е 4,5 милиона, което е 2/3 от това на страната ни. Столица на провинцията е Едмънтън, а най-голям град е Калгари. Основните икономически отрасли са свързани с добива на нефт и природен газ. Значителна роля играе туризма, за което допринася красивата природа в югозападната част от провинцията. Тук в района на Скалистите планини се намират и
Впечатляващи са природните забележителности: езера, водопади, планински реки, ледници, каньони, горещи извори …
е създаден през 1885 година и един век по-късно е включен в списъците на ЮНЕСКО за световното природно наследство. Паркът заема площ от близо 7 хил. км² и се намира северозападно от град Калгари. Най-популярни тук са езерата Луис и Морейн, които са заобиколени от скалисти върхове. Водата в езерата има нефритенозелен цвят.
Край брега на
е издигнат един от най-популярните хотели в канадските Скалисти планини „Феърмонт Шато Лейк Луис“.
се намира на около 15 километра по-нагоре в планината. По северния му бряг е прокарана удобна туристическа пътека, която не пропуснах да премина и да се полюбувам на красивите гледки към езерото и към извисяващите се над него планински върхове.
се е развил като туристически център и е изходен пункт към основните забележителности в региона. Много са хотелите, ресторантите, нощните клубове и магазините в това градче, чиито жители са по-малко от десет хиляди. Сред красив парк с каскадни езера и градини в каменна сграда в стил старинен замък е разположено административното управление на Националния парк Банф. През града протича река Боу, която в един участък се спуска под наклон, което тук наричат водопад.
Около един километър е разстоянието от град Банф до неголяма
Отстрани има още един басейн с топла вода, чиито води преливат в различни нюанси на синьото.
Два са големите музеи в град Банф, които разгледах.
е разположен на брега на река Боу в помещения зад дървена ограда с кули, наподобяващи укрепен форт от 19-ти век. Експонатите отразяват живота на местното индианско население. Изучаването на Скалистите планини в региона е основна тема на създадения от двойка местни художници
Може би най-приятното изживяване е къпането в
Той се намира в планината на около 4 километра от град Банф. Пълни се с вода от извори, чиято температура е около 40 градуса. Счита се, че наличието на сероводород, магнезий, калций и бикарбонат придава лечебни свойства на водата.
Съвсем близо до горещите минерални извори с басейна е началната станция на
За десетина минути туристите се изкачват до върха на близката планина Сулфур (Sulphur Mountain).
Кананаскис кънтри (Kananaskis Country) е слабо населен високопланински район, намиращ се южно от градовете Банф и Калгари. Характерен е с красивата си девствена природа. Има добри условия за планинско катерене, а край езерата може да се отдъхне.
Планинските пейзажи са впечатляващи и обиколката на района Кананаскис си заслужава.
Kananaskis Country (Claresholm), Alberta, T0L, CAМестността носи името на известен местен индианец.
На високите места имаше сняг по пътя, въпреки че беше към края на месец юни.
Много диви животни обитават района на Кананаскис: мечки, вълци, лосове, планински кози … Когато започна да се стъмва видях на пътя отпред вълк. Той се изплаши, затича се и се удари странично в автомобила ми. Изглеждаше доста възрастен, със влошено зрение и нарушена ориентация.
С население от един милион и триста хиляди Калгари (Calgary) е най-големият град в западната половина на Канада. Той е домакин на Зимните олимпийски игри през 1988 година, което допринася за неговата световна известност. Икономиката на Калгари е свързана преди всичко с нефтената и газовата промишленост. Тук се намира централният офис на Канадските железопътни линии. Има достатъчно забележителности в града, започвайки от телевизионната кула. Сред основните музеи могат да се посочат Националния музикален център (National Music Centre) и Гленбоу (Glenbow Museum).
Множеството заведения за хранене, барове и нощни клубове задоволяват съответните интереси на туристите и жителите на града. Немалко на брой са парковете, които са приятни места за разходки и отдих. Калгари се счита за център на кънтри музиката в Канада. Единственото нещо, което ми направи лошо впечатление, бяха бездомниците по някои от централните улици и паркове.
е завършена през 1967 година и се счита за един от символите на Калгари. През 1988 година олимпийският огън прекосява Канада горящ на факел с формата на тази кула. Той е запален на върха на кулата и гори там от началото до края на Зимните Олимпийски игри. От наблюдателната площадка се разкрива гледка към града и небостъргачите в съседство. През стъкления под виждаш под краката си улиците, автомобилите и хората долу край основата на кулата.
Разгледах не само центъра на Калгари, а и близките райони като Китайския квартал, парковата зона на Принцовия остров (Prince’s Island Park), крайбрежната алея на река Боу (Bow River), района на някогашния укрепен форт (Fort Calgary).
След Калгари продължих първо на север към град Ред Диър (Red Deer), където завих в посока запад по долината на река Саскачеван (Saskatchewan River). Навлизайки в канадските Скалисти планини започнах да се любувам на красивите езера, реки, гори и заснежени върхове. Достигайки път номер 93, поех по него на север към ледниковите полета на Атабаска. Този панорамен туристически път носи името
и свързва националните паркове Банф и Джаспър.
По пътя на север ме очакваше Ледникът Колумбия и Национален парк Джаспър.
Юни – Август 2019 година
Очаквайте продължението
Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)
Снимки: авторът
E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg
Booking.com Booking.comДруги разкази свързани с Канада или писани от Валентин Дрехарски – на картата:
Канада и Валентин Дрехарски
Booking.com
Министерският съвет е приел решение за утвърждаване на нормативи за час продукция на БНТ и на БНР. Както е известно, размерът на държавната субсидия за двете обществени медии се определя на принцип “на час програма” по тарифа, приемана от МС.
Например за 2016 г. размерът е бил определен така:
Чл. 6. Утвърждава норматив за час програма на Българската национална телевизия за подготовка, създаване и разпространение на национални и регионални програми в размер 1628 лв.Чл. 7. Утвърждава норматив за час програма на Българското национално радио за подготовка, създаване и разпространение на национални и регионални програми в размер 410 лв.
За 2020 намираме проект на решение и доклад на сайта на Министерството на финансите.
1. Утвърждава норматив за час програма за подготовка, създаване и разпространение на национални и регионални програми на Българската национална телевизия за 2020 г. в размер 1 844 лв.
2. Утвърждава норматив за час програма за подготовка, създаване и разпространение на национални и регионални програми на Българското национално радио за 2020 г. в размер 443 лв.
Ето и прессъобщението за точката, гледана на заседанието на МС на 31 октомври:
Утвърдени са нормативите за час програма на Българската национална телевизия и Българското национално радио за 2020 г.
Правителството утвърди нормативите за час програма на Българската национална телевизия (БНТ) и Българското национално радио (БНР) за 2020 г. за подготовка, създаване и разпространение на национални и регионални програми, съответно за БНТ в размер на 1 844 лв. и за БНР в размер на 443 лева. Размерите на нормативите за час програма са съобразени с достигнатия от БНТ и БНР обем /часове/, съответно телевизионна програма и радиопрограма, както и с основните политики и приоритети на проекта на бюджет за 2020 година.
Нормативите за час програма на БНР и БНТ са изготвени на база на издадените от Съвета за електронни медии лицензни за радио- и телевизионна дейност на обществените медии.
На база на утвърдените от Министерския съвет нормативи за час програма се определят проектите на трансфери (субсидия) от държавния бюджет на БНТ и БНР за изпълнението на функциите им като национални обществени доставчици, съответно на аудио-визуални медийни услуги и радиоуслуги.
От доклада разбираме, че предложените нормативи за час програма на БНТ и БНР са изчислени при общ обем, съответно телевизионна програма – 35 136 часа и радиопрограма – 97 356 часа.
Според проекта на Закона за държавния бюджет 2020:
Чл. 48. Определя бюджетните взаимоотношения с централния бюджет за 2020 г. на Българското национално радио, Българската национална телевизия и Българската телеграфна агенция, както следва:
| № | Показатели | Сума |
| (хил. лв.) | ||
| 1 | 2 | |
| 1. | Българско национално радио | 47 044,9 |
| в т.ч. | ||
| – по чл. 70, ал. 4, т. 2 от Закона за радиото и телевизията | 3 900,0 | |
| 2. | Българска национална телевизия | 70 907,1 |
| в т.ч. | ||
| – по чл. 70, ал. 4, т. 2 от Закона за радиото и телевизията | 6 100,0 | |
| 3. | Българска телеграфна агенция | 5 811,4 |
И за мащаб – Софийският университет според проекта очаква 73 565,5 хил лв.
Тази година федерален апелативен съд в САЩ постанови, че президентът Доналд Тръмп не може да блокира критиците си в Twitter. По-конкретно, съдът определи, че Twitter акаунтът на президента Тръмп е “обществен форум”, където гражданите имат право да се ангажират със своите коментари, по същия начин по който имат право да го правят офлайн. Това решение има връзка с отношението между властта и медиите – и с “правото да се знае”. То все още не е окончателно.
Още за Тръмп и “правото да се знае” – миналата година Белият дом отне акредитацията на журналиста Джим Акоста от CNN, съдът я върна, но Белият дом наложи ограничения на кореспондентите – да задават само по един въпрос и др., отношенията остават сложни и до днес.
Сега – към България. Премиерът Борисов заяви на телевизията бТВ “С вас не разговарям” в края на изборния ден (27 октомври). Причината била, че телевизията излъчвала хейтърски материали за кандидатите на ГЕРБ. Мнението на Борисов се превърна в официална оценка, след като ГЕРБ поиска от ЦИК да санкционира бТВ за репортажи, в които се обсъждат проблеми в градове с кметове на ГЕРБ – и ЦИК го направи.
Решенията 1594-МИ / 1595-МИ / не са окончателни, бТВ (казва, че ще) обжалва.
Мотивите на ЦИК:
Съгласно разпоредбата на чл. 182, ал. 4 ИК не се допуска предизборна агитация 24 часа преди изборния ден и в изборния ден.
Централната избирателна комисия приема, че негативни квалификации и внушения срещу даден кандидат, дори извършени по индиректен начин, в изборния ден, представлява нарушение на разпоредбата на чл. 182, ал. 4 ИК. Нарушението се изразява в излъчването на репортаж, който няма връзка с отразяването на изборния процес в изборния ден, и представлява предизборна агитация по смисъла на § 1, т. 17 ДР на ИК.
Съгласно посочената разпоредба „предизборна агитация“ е призив за подкрепа или за неподкрепа на кандидат, партия, коалиция или инициативен комитет при участие в избори. За да е налице нарушение на забраната за предизборна агитация е достатъчно да бъде направено политическо внушение и то под всякаква форма. Разпоредбата на чл.182, ал.4 ИК се намира систематически в Раздел ІІ „Предизборна агитация“, който е от глава дванадесета „Правила за провеждане на предизборна кампания“. Забраната за агитация е установена, за да се даде възможност на избирателите в спокойна атмосфера да формират свободно волята си по въпроса кой кандидат да подкрепят. При отправени внушения и призиви за подкрепа или неподкрепа такава възможност на избирателите не може да се осигури.
ЦИК приема – както се вижда – че нарушението е излъчване на репортаж, който няма връзка с отразяването на изборния процес в изборния ден, и представлява предизборна агитация.
Също така ЦИК в описанието на фактическата страна показва съдържанието на репортажа –
кадри от вече излъчвани материали, и по-конкретно на ранена жена, чийто съпруг изкъртил три „перки“, поставени като ограничители на ул. „Граф Игнатиев“.
Травма от перките на Графа: ЦИК намира това за индиректно внушение, следователно агитация. По логиката на ЦИК в изборния ден се забраняват по начало репортажи за София, които не отразяват изборния процес – макар че във всеки репортаж за днешна София е именно животът на София и софиянци – въздух, вода, деца, транспорт, строителство, услуги – индиректно или директно свързан с начина, по който се управлява столицата.
Има ли право министър-председателят да откаже комуникация с определена медия поради предаване или публикация? Не се твърди, че бТВ фабрикува или представя превратно факти, а само, че ги е показала в изборния ден. Асоциацията на европейските журналисти публикува позиция по въпроса:
Освен партиен лидер, Борисов е и министър-председател и в това си качество няма право да отказва да говори с дадена медия. Подобен жест от ръководителя на изпълнителната власт би могъл да се приеме като явен призив за автоцензура.
Междувременно преди втория тур Борисов се появи в сутрешния блок на бТВ и “разговаря с тях”, но – доколкото случаят беше засегнат в разговора – заяви, че репортажите били в нарушение на закона. Премиерът харесва Графа.
Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнхаме с прехода през Турция, а днес от границата ще стигнем до Техран. Приятно четене:
част втора
Част втора – пътешествието през Иран на изток към Бам
Ден 4
Отправихме се към
като първо трябваше да заредим от прочутото евтино иранско гориво. На първата бензиностанция напълнихме до горе и след бърза сметка стана ясно, че литър бензин е 0,38 лв. Това е обаче сметнато по курса, на който сменихме пари в България. Оказа се, че ако бяхме носили долари и бяхме сменили по черен курс в Иран цената щеше да бъде около 0,15 лв за литър. Е, все пак беше достатъчно евтино, така че няма какво да го мислим. Получава се така, защото инфлацията в Иран в момента е с много високо ниво и валутата е много желана. Ние не искахме да ходим без никаква местна валута и затова прибързахме с обръщането на пари в България.
Наближавайки град Урмия се сблъскахме с
който може да се определи с една дума – хаос без никакви правила. Иранците са страхотни хора, но качат ли се зад волана се превръщат е кръгли идиоти самоубиици. Още с влизането в града започнаха да се стремят да се ударят в нас. Претоварен с 6 метра товар във височина пикап най-спокойно мина и изкърти огледалото на един камион и не се трогна дори. Това си е нормално ежедневие тук, а какво е в Техеран ще разкажа малко по-нататък. Там вече си е висш пилотаж.
спряхме за малко. Странно място е това. Отстрани е обградено със солно поле, а водата му е кафеникаво-лилава, но заради силната дневна светлина на снимките не излизаше много контрастно. Тук видяхме един немски кемпер и заедно с френския, който срещнахме дни по-късно бяха единствените чужди автомобили, които засякохме в Иран. След езерото продължихме към
– старо селце с жилища издълбани в скалите като дограмата и вратите бяха монтирани директно в камъка и му придаваха един много интересен вид. Имаше също така и къщи изградени от камък, които се съчетаваха доста успешно с пещерните жилища. Живота в селото си вървеше и често се виждаха жени, които влачеха големи газови бутилки на гръб. Чак неудобно да ти стане как жените носеха, а мъже не се виждаше да изпълняват такива дейности. Пълна противоположност с европейските порядки. Чудесно място е Кандован и се радвам, че го посетихме.
Оттам се отправихме на север към планинските части преди Каспийско море. Когато излязохме
Ухилената физиономия на служителя ни поздрави, попита откъде сме и каза: „Добре дошли в Иран. Няма да плащате за магистрала, защото вие сте гости на страната“. Бреййй, че готини хора. Не че са някакви колосални суми таксите там, но отношението към чужденците е похвално. Вероятно, защото са рядкост. Това се повтори още много пъти, като само на 3 места за цялото пътуване платихме, защото мисля, че имаше някакъв надзирател и служителите не смееха да ни пуснат така. Магистралата обаче в тази си част беше в отвратително състояние. Пропаднала на места, а на други такива неравности изпъкваха, че усещането беше като да минаваш почти през бордюр. Отвратително. Единственият вариант беше да караш зад някой и да наблюдаваш какво прави той, за да не полетиш нанякъде. За щастие, скоро се
където по второстепенен път си караш със 110 км/ч без проблеми, а беше и по-живописно.
Тук целта ни беше да видим дългия над 200 м окачен над един каньон мост –
Пейзажът постепенно стана зелен, планински и много красив. За моста се паркира до пътя и се ходи около 30 минути, но си заслужава. Досега не бях ходил по толкова дълъг и така високо окачен мост. Изживяването беше ново за всички ни.
След това имахме още около 40 минути каране преди да се смрачи и да опънем палатката сред едни хълмове. Доста приятно място. Имаше един мост в близост, на който сложихме преносимия душ и се изкъпахме. След това на софрата и така приключи този пълен с впечатления ден.
Ден 5
Тръгнахме
Пътят беше планински, със завои, но и много живописен. Качихме се високо в планината, където се стелеше гъста мъгла, а пътят беше отрупан с паднали камъни. Наоколо все още имаше снегове, а боровите масиви напомняха по-скоро на Родопите, а не на сух и пустинен Иран.
Спряхме до една планинска чешма и попълнихме всички запаси с хубава вода – всичко около 45 литра, които ни позволяваха известна автономност при лагеруване. Вече на слизане от планинския проход мъглата изчезна и се разкриха безброй страхотни места за лагеруване. Винаги е така, когато не ти трябват са в изобилие.
се отклонихме от пътя в посока крепостта като попътно опитахме някакви местни десерти, които бяха отрупани по улиците. Не бяха особено сполучливи, но не бяха и лоши. Също така ми направи впечатление колко много зелени джанки продаваха тук, а и иранците доста ги ядяха. По тротоарите край градския парк бяха разпънати палатки на иранци, които почиваха в района. Харесва ми тази възможност в Иран да спиш свободно в парковете на градовете и всичко това се толерира от правителството и се приема за нормално. Така дори и хора, които нямат възможност да плащат хотели могат да пътуват из страната си.
В последния участък от пътя към крепостта Рудкхан пътят беше пропаднал и се минаваше едва-едва през храсталаците. На паркинга откъдето тръгва пътеката за крепостта беше пълно с коли. Оказа се почивен ден за иранците, а те не пропускат да са навън сред зеленината на планината. Макар и сутринта времето беше топло, влажно и доста задушно. Не много идеални условия за стръмната пътека, която се оказа изненадващо дълга, но за щастие предлагаше доста сянка. По пътя нагоре една жена буквално се просна на пътеката и аз инстинктивно се пресегнах да й помогна да стане, но на сантиметри преди да я пипна се спрях като попарен и се сетих, че вероятно не е редно и може да я злепоставя. Оказа се, че и мъжа й беше на няколко метра по-напред, но не се трогна да й помогне. Продължихме.
защото някакъв местен знатен човек от иранското минало е умрял на този ден. Доста разочароващо, но се запознахме с много готини иранци, които говореха английски. Бяха група от около 20 човека и като разбраха откъде идваме започнаха да викат нещо неразбираемо за нас. После се оказа, че са скандирали на пазачите да отворят портите за нас, защото сме гости от България. Готини хора! Но пазачите бяха непоклатими, така че ги поразпитахме малко за страната им, снимахме се с тях и крепостта отвън и поехме наобратно.
Преди да тръгнем обаче имаше много забавна случка. Част от момичетата в иранската група се подсмихваха и подвикваха за една тяхна приятелка „Тя е свободна, тя е свободна“. Симпатяги! Накупих някакви местни халви от един продавач близо до паркинга и
С наближаването на няколко милионната столица
Освен несметното количество автомобили, правеше впечатление и начинът на каране в стил „луд камикадзе“. Замислих се колко ли време оцеляваха така, защото някои изпълнения бяха достойни за медали.
3-те ленти на магистралата да се правят на 5 ленти и всеки да се бута и то с прилична скорост. Това създаваше голям хаос и предпоставки за инциденти. Постоянно имаше катастрофи до пътя, но те сякаш не трогваха никого. Това за тук си беше нормално. Може би тук е моментът да спомена
в страната. Колите бяха предимно местно производство – Пейкан, Саманд, Замяд, Пежо 206 и 405 (иранско производство). Имаше малко корейски и японски автомобили и много рядко някое БМВ, Мерцедес, а два пъти видях и Фолксваген. Другото интересно е, че имаше доста автомобили копия на известни марки, но със странни имена. Не можахме да установим дали ги правят в Иран или в Китай. Също така изглеждаше, че някакъв модел пикап на Нисан се произвеждаше по лиценз в Иран. Моделът изглеждаше да е от 70-те години, но имаше автомобили току що произведени със същата визия, а вероятно и технология, които чакаха своите собственици. В Иран този автомобил се произвежда под марката „Замяд“. Срещаха се при камионите американски MACK-ове иранско производство, Волво – иранско производство и стари камиони Мерцедес също направени по тези земи. Истински музей за автомобили – Made in Iran.
Вече в
се отправихме към един апартамент за гости, чийто адрес бях взел предварително. Лесно намерихме адреса, но колкото и да обикаляхме и разпитвахме не намерихме гостната, така че тръгнахме към един хостел, който беше резервен вариант и се намираше по към центъра. Паркирахме, но пак не откривахме мястото на заложените координати. Добре че един човек с малко дете ни взе под крилото си и започна да обикаля и разпитва с нас. Беше млад мъж с малко дете, а как пресичаше между колите в натоварения трафик с детето на ръце не искам да обяснявам. Просто минаваше между движещите се хаотично коли. Такова беше и правилото по кръговите движения в страната – просто си минаваш. Аз не хванах логиката в началото и попитах един иранец, който ме светна, че нямало правило. Голяма веселба.
Благодарение на човека намерихме хостела на 300 м от мястото с координатите. Стаята беше добра, а цената прилична. Трябваше да мина обаче няколко километра, за да завъртя с колата до там. За щастие обаче имаше едно място за паркиране и рецепционистът каза, че можем да спрем спокойно там. По-късно се оказа, че собственикът на близката къща не може да излиза нормално от гаража си и искаше да се преместим, но нямаше къде и се направихме на приятно разсеяни чужденци.
Вечерта излязохме на
Ядохме нещо, което изглеждаше доста добре, но на вкус хич го нямаше, направихме няколко тигела по улиците и се прибрахме, за да си отспим и утре да обходим града.
Ден 6
Слънчева утрин в Техеран. Тръгнахме по основните забележителности като започнахме от
която беше наистина впечатляваща.
Хванахме такси до там, за да усетим тръпката от возенето на такси в Техеран. Беше много евтино. След кулата се върнахме към центъра с няколко автобуса. Те бяха отделени от движението и това беше най-бързия начин за придвижване в града.
Имаше една интересна случка. Качихме се в предната част на автобуса и всички започнаха да ни гледат, сочат и подвикват нещо на персийски, а ние се оглеждахме и не схващахме къде сме сгазили лука. Е, просветна ми след около 15 секунди като видях, че в предната част има само 3 жени, а в задната 20 мъже и имаше преграда между двете. Упссс, ще ни извините, братя иранци, че така прегрешихме. Скочихме отзад при мъжката орда, страстите се успокоиха и автобусът потегли. После се прехвърлихме на втори, а след това 20 минути пеша и бяхме в
Там както може да се очаква вреше и кипеше от народ, автомобили и мотопеди.
Разгледахме централната джамия в типичния персийски стил със син купол и изографисани символи, който на мен много ми харесва. После се разходихме малко по тесните улички и известно време търсихме входа за
който се оказа доста интересен и беше толкова спокойно в двора му в контраст с „мравуняка“ отвън. Срещнахме един французин, който обикаляше из Иран по суша, а след Техеран се насочваше към Армения. Човека имаше много време и не бързаше за никъде, ама не и ние.
и се отправихме обратно по уличките към хостела, за да вземем колата.
Излизането от Техеран в югоизточна посока беше учудващо бързо и без особен трафик. Извадихме късмет.
Очаквайте продължението
Автор: Любомир Петров
Снимки: авторът
Booking.com Booking.comДруги разкази свързани с Иран или писани от Любомир Петров – на картата: