Tag Archives: Стария град

С Голф до Мароко (3) – Шефшауен и Фес

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, а днес вече започване Мароко с Шефшауен и Фес

Приятно четене:

Шефшауен и Фес

част трета на

С Голф до Мароко

Малко след границата започна магистралата, която свърши в град Тетуан. Минахме през града, който си беше големичък и изглеждаше съвсем прилично. Беше чистичко и въпросният околовръстен булевард беше прясно ремонтиран.

Отчитахме особеностите на това да сме в мюсюлманска страна, но нали сме си бираджии, така че спряхме на паркинга на един голям хипермаркет „Карфур“ на края на града. Влязохме вътре, понапазарувахме някои нещица, ама пийнье нещо нямаше… 🙁 

Попитахме и ни казаха, че било отстрани. Огледахме пред касите, зад касите… нищо няма. На края излязохме и стигнахме чак до края на паркинга, откъдето се захождаше към задната част на магазина, където влизат камионите за зареждане и т.н. Видяхме една врата, която по-скоро изглеждаше като за към някое складово помещение и всъщност хич не бихме се и решили да минем през нея, ако не бяхме забелязали, че и други хора влизат. Оказа се, че това е отдела за алкохол. Нарекохме входа

„входът за грешници“ 🙂 

Купихме си бира, а мароканците като ги гледах и те с охота си пазаруваха винце, бира, даже и уискинце. И все пак общото ми впечатление е, че сред местните не се гледа с добро око на употребата на алкохол.

Продължихме по пътя, който беше доста живописен. Пътувахме в подножието на

Рифските планини

като шосето ни водеше през красиви долини и езера.

Рифски планини, Мароко

Голфът вече официално по мароканските пътища:

С Голф до Мароко (3) – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко (3) – Шефшауен и Фес

Ето и едно кратко видео от тази част от маршрута:

Успяхме да пристигнем в

Шефшауен,

известен като „синият град“, по светло. В града вече за първи път усетихме леко хаотичния трафик на мароканските градове. Всъщност учудващо за нас

на извънградските пътища мароканците карат съвсем дисциплинирано –

спазвайки ограниченията, без рискови изпреварвания и маневри.
Минахме през новата част на града, където на 2-3 пъти разни местни хора, виждайки чуждестранна регистрация, с голям възторг започнаха да махат и да искат да влизаме в някакви паркинги или пък да спираме, за да ни предлагат разни неща.

Оказа се, че ще нощуваме в старата част на града, където сградите са боядисани в така приятния морскосин цвят. До самия хостел не можеше да се стигне с кола, така че някакво момче, което явно се разпореждаше с паркирането ни насочи къде да спрем няколко улици по-надолу:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Тук за първи път се сблъскахме с

особеностите на местния манталитет

Георги го попита колко иска за паркинга (това очевидно не беше регламентиран паркинг и този просто някак е решено, че събира пари и подрежда колите) и той каза 50 дирхама (курсът грубо е 1 лв. = 5 дирхама). Георги веднага тръгна да му ги дава и тогава се намесих аз:

– Чакай, бе, как така му ги даваш веднага на тоя. Нали е Мароко, я дай да му се спазарим.

 

Свалихме цената на 30 дирхама, но лошото беше, че тази хиена ни надуши. Веднага ни предложи хашиш, който той така или иначе вече си беше запалил и си пушеше на улицата. Очите му бяха червени и вече станали на понички… добре се беше нагърмял. Като интуитивен тарикат той веднага тръгна да ни „помага“ с багажа. Психолог си беше и надуши, че Георги по-трудно отказва и веднага му хвана куфара. Тръгна да дърпа и моя, при което с грубо движение му отблъснах ръката и го отказах. В крайна сметка постави на Георги куфара на главата си… вероятно да демонстрира извънредно тежката работа, която обаче той с безрезервна отдаденост извършва и заедно закрачихме по обърканите лабиринти нагоре.

Стигнахме хостела и 4 – 5 минути след като разтоварихме багажите нищо. Наивникът в мен за секунда си помисли, че може би наистина това носене го е направил на добра воля. Естествено после се започна искането на пари и като цяло се разигра едно много циганско пазарене. Първоначално дори рецепционистът се опита да го прогони, но младежът си беше много нахален, а и както казах вече беше усетил, че поддаваме. На края си му дадохме и за багажа, и онези 20 дирхама, които му бяхме свалили от цената на паркинга. Научихме си урока и загубихме тази първа битка, но важно беше да спечелим войната 😉 
Отидохме на вечеря в един близък ресторант. Няма как да е случайно, че тъкмо тук ни препоръчаха да отидем 😀

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

За мароканската кухня ще споделя няколко думи по-нататък в разказа. Хапнахме и се прибрахме, след което отворихме по една бира

да отпразнуваме успешното ни пристигане в Африка

и си прекарахме една спокойна вечер в стаята.

 

Аз по принцип обичам да си поспивам и хич не съм ранно пиле, но тук бях решил да стана рано рано и да изляза да снимам още по изгрев слънце. Отделно имах желанието да разгледам

Стария град

докато още няма хора… преди да се изкарат сергиите и целия панаир. Излязох още по тъмно и бързо се ориентирах към съседния хълм, в посока на т.нар. „испанска джамия“. От там имаше чудесен панорамен изглед към стария град:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Шефшауен още беше дълбоко заспал:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Градчето изглеждаше много красиво на фона на сутрешната мъгла и тепърва появяващата се слънчева светлина:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

За синия цвят на сградите има различни теории като например, че така се цели да се отблъскват комарите, но също така може да се прочете, че през 70-те гражданите са били задължени административно да боядисват къщите си в синьо, тъкмо за да се придаде интересен вид на стария град и да се привличат туристи. Ако е така, то идеята със сигурност се е доказала като успешна. Без значение от теориите разходката в стария град рано сутрин беше изключително успокояваща и приятна за окото:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Нямаше жива душа още. Разминах се с един човек, който като възраст можеше да ми е баща, но това не му попречи да ми предложи хашиш. Проведохме кратък комичен разговор.
– Hashish?
– No, thank you.
– Just a little bit… – каза ми той, сякаш вече ми се моли.

В Шефшауен явно покрай туристите

продажбата на хашиш беше доста разпространена,

което не беше характерно за всички градове, които посетихме.

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Защита от слънцето:

Мерцедес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Градът започна да се събужда и отидох на централния площад. Бях гладен на лъв, но нямах дирхами, а банките и обменните бюра бяха още далеч от отваряне. Но между другото получих още едно предложение за хашиш от някакъв тарикат.
– Hashish?
– No, thank you.
– I have a very good plant… (Имам много хубаво растение…) 🙂

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

И така, отклоних и това примамливо предложение и се върнах до хостела, за да изчакам моите хора да се събудят. Когато това се случи ги поведох още веднъж на разходка, вече опознал китните сини улички:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Качихме се още веднъж до съседния хълм, като този път стигнахме и до самата испанска джамия. Една обща снимка за спомен на фона на града:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Слязохме надолу и се насочихме към централния площад, защото вече си беше станало и време за обяд. Градът се беше събудил:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Разхождахме се между сергиите и на края хапнахме разни шаварми (арабски дюнери нека ги наречем) на площада:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Най-накрая бленуваното обменно бюро отвори врати и успях да се сдобия с местна валута. На улицата отпред ме спря този просяк и поиска да му дам нещо. Дадох му, но нищо в този живот не е безплатно, така че в замяна поисках да му направя снимка. Той се съгласи и се оказа дори много фотогеничен, което се вижда от хитроумната му физиономия 🙂

Просяк – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Тръгнахме обратно към колата, тъй като стана време да продължим пътя си. Една котка на изпроводяк от Шефшауен:

Котка – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Следващата ни спирка беше

град Фес

– вторият по големина в страната и един от четирите имперски града на Мароко заедно с Рабат, Маракеш и Мекнес. Това били столиците на държавата през вековете и по време на различните кралски династии. Рабат е настоящата столица. По пътя натам колорит определено не липсваше

За този знак имам две теории: или знак „Стоп“ на арабски, или по-вероятно надпис „пропусни хората с шейната🙂

Знак Стоп – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Магаре – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Камион – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Как сме?

Мароканец с магаре – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Мароканец с магаре – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Основните пътища в Мароко навсякъде са или в отлично, или в много добро състояние.

Често обаче не говорим за пътища, а за „пътя“ т.е. в повечето градчета и села единствения асфалтиран път беше главният, останалото беше черно трасе. Навигацията ни отклони към един третокласен път, който обаче не беше хубав, а и беше с габарит като за кола и половина, затова решихме да се върнем назад и да ползваме главното шосе, макар и да беше с 50 км по-дълго.

Пътна табела – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Камион със слама – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Тук снимах мароканския колега:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Влизане в

град Фес

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Оказа, че хостелът ни се намира в старата историческа част на града, медината. До там нямаше как да стигнем с кола, тъй като достъпът беше ограничен само за автомобили с пропуск. Не ги бяхме съобразили много нещата като това нямаше да е единствения случай да имаме такива логистични проблеми, но решение се намираше винаги.


В случая решението беше да спрем на един паркинг на около 2 км от входа на медината. На входа веднага се спазарихме с някакъв тип да ни превози до нея на нещо като мотор със самоделен товарен отсек, заварен към него. Определено изживяването не беше за изпускане:

 

От стените на медината продължихме пеша с багажите.

Зад тези стени в миналото се е помещавал градът, основан още през 11-ти век. Днес медината е в самия край на милионния Фес. Навлизайки навътре моите приятели преживяха първия си

културен шок

Улиците в нашата част на стария град бе трудно да се опишат. Ако трябва да използвам една дума… „скандални“…бяха наистина скандални. Мръсотия, воня на разложение, кални улици, тунелчета, в които седят просяци, малко все едно са разни прокажени в някой средновековен европейски град. Отделно на всеки метър имаше нахални тарикати, които ни досаждаха с въпроси, искаха да ни „показват“ разни неща или да ни предлагат хашиш. Отделно по тези тесни объркани улички имаш чувството, че зад всеки ъгъл някой ще ти изскочи да те ограби или да те заплашва. Аз приех ситуацията по-добре от моите приятели, защото вече бях предупреден от моя приятел Любо Петров (Asterix), който миналата година беше във Фес, че медината е много криминална и някак се бях подготвил предварително.

А иначе хостелът беше приятен и собственикът му се оказа доста интересен млад мароканец, който е живял дълги години в Америка и дори имаше двойно гражданство, но бил решил да осъществи своята „мароканска мечта“. Беше купил цялата огромна къща, превръщайки я след това в хостел. Беше възхитително и достойно за уважение колко труд и желание влагаше той в това си начинание. Даде ни насоки как да се разходим из медината, като дори той ни предупреди да не замръкваме по улиците, защото тогава тарикатите са щели да ни налазят като мухи. Решихме да го послушахме и се впуснахме на разходка докато беше още светло. В медината има джамии, медресета, но в основната си част е един огромен пазар, в който се продава какво ли не.

Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

ВНИМАНИЕ! СРЕД КАДРИТЕ ОТ МЕДИНАТА ВЪВ ФЕС ИМА ЕДИН, КОЙТО НЕ БИХ ПРЕПОРЪЧАЛ НА ПО-ЧУВСТВИТЕЛНИ ХОРА. АГНЕШКИ ГЛАВИ СА, ТАКА ЧЕ МОЛЯ ДА ПРЕСКОЧИТЕ НАПРЕД, АКО ТОВА ВИ Е ПРЕКАЛЕНО ЖЕСТОКО. СНИМКАТА СЕ ЯВЯВА ШЕСТАТА ОТ ТУК НАТАТЪК.

Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Мерак ми беше да си купя шалвари. Намерих такива и се упражних в пазаренето. Мисля, че договорих добра цена. Все пак даже мароканецът ми каза „Brother, this is Moroccan price, not tourist…” (Братко, това е цена за мароканци, не за туристи). Абе направо като го слушах на загуба ми ги продаде тези шалвари 😉 През следващите дни си ги носех с гордост, а и всъщност бяха доста удобни и изобщо не запарваха, въпреки високите температури.

Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Беше едно голямо гъмжило от хора…

Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Продаваха се всякакви сурови меса, които така си висяха отвън на шишове. Имаше живи петли и даже агнешки глави:

Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Агнешки глави – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Петли – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Достигнахме другия край на стария град:

 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Установихме, че останалите части на медината всъщност са по-спокойни и се окопитихме след първоначалния шок. Единствено при Габи виждах, че е малко на границата на това, което може да понесе, въпреки, че е мъжко момиче. Но в последствие нямахме толкова стъписващи преживявания, а и все пак човек претръпва след някой друг ден в мароканския хаос 🙂

Вечеряхме и за финал пък започна един обилен дъжд, така че за капак на всичко се върнахме в хостела мокри като кокошки. Но поне успяхме да се приберем по светло, че не ми се мисли иначе с какви орди от досадни тарикати щеше да се налага да се разправяме..

На следващата сутрин категорично се бяхме наситили от Фес,

а и беше време да продължаваме нататък, тъй като имахме да изминем над 400 км до същия следобед. Бяхме предвидили на този ден да достигнем пустинята Сахара, където бяхме уговорили разходки с камили.

 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Booking.com

Гибралтар… и отвъд (4): Танжер, Мароко

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Днес с разказа на Атанас за Гибралтар и околностите му – вече се качихме на Скалата, после обиколихме самия Гибралтар и близката Ла Линея, отидохме до испанската Марбея, а днес ще отскочим до другия бряг на пролива – в Танжер, Мароко. Приятно четене:  

Танжер, Мароко

Част 4 на разказа:

Гибралтар... и отвъд

Щеше да е срамота да съм толкова близо до Африка (само на 24 км по море) и да не си направя екскурзия до там. Затова си заплюх една седмица през октомври, в която ми се събраха три поредни почивни дни – четвъртък, петък и събота. Планът беше

да прекося с ферибот Гибралтарския проток, за да разгледам мароканския град Танжер

За съжаление, времето точно тогава се развали и се отказах да пътувам в първите два дни, защото валеше като из ведро. Все пак, в петък, реших, че не трябва да пропилявам почивката си в стоене вкъщи и на другия ден, каквото и да става, заминавам за Танжер. Естествено, проучих и прогнозата за времето. Предвиждаха се само кратки превалявания, което не беше страшно. В петък по обед бях онлайн, за да си резервирам хотел и купя билет (43 евро отиване и връщане с компания FRS - www.frs.es) за ферибота от Алхесирас до товарното пристанище Танжер-Мед,  което е на 40 км от Танжер. В цената на билета се включваше и превоз с автобус от пристанището до града. Иначе, от Алхесирас има и втора опция за ферибот  - до Сеута, който е автономен испански град на африканския бряг. Известен е като пункт за нелегална емиграция на африканци към Испания и страните от Европейския съюз. От Сеута също можеше да се пътува с автобус до Танжер, но повече ми хареса първия вариант. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Пристанището на Алхесирас, Испания Пристанището на Алхесирас е едно от най-големите в Европа[/caption] След като пороят в Гибралтар не спря цял ден, трябваше все пак да си подам носа навън, за да принтирам билета и да купя марокански дирхами (курсът беше десет дирхама към едно евро). Няма такъв дъжд! Бях с чадър, но пак целият подгизнах. Поне свърших работа и се прибрах в квартирата на сухо с надежда за по-хубаво време на следващия ден. Проучих още в Интернет и си набелязах няколко неща в Танжер – Пещерата на Херкулес, Медината (Стария град) и да пояздя камила на брега на океана.

   В събота станах рано,

за да приготвя малко багаж и храна за из път. Нарамих раницата и поех пеш към автогарата в Ла Линея. Пак валеше, но съвсем лек дъжд, който по-късно съвсем спря. Въпреки това, времето си оставаше навъсено и сиво. След като пристигна автобусът за Алхесирас се изви една огромна опашка от ученици пред него и возилото се напълни до дупка. Имаше и няколко правостоящи, каквито принципно не би трябвало да се допускат, но това все пак е Испания – много по-близо до нашенския манталитет, околкото до подредените Англия или Германия. На излизане от Ла Линея имаше междинна спирка, от която чакаха да се качат хора за Алхесирас. Заради претъпкания автобус, обаче шофьорът даже не намали и последваха средни пръсти и „благословии“ от хората на спирката. За около час пристигнахме в

най-близката точка на континентална Европа до Африка – Алхесирас

Пристанището, от което трябваше да отпътувам за Мароко, е най-голямото в Испания и осмо по големина в Евросъюза с над 55 милиона тона годишно преминали товари. Тук научих нова  дума – „пекеня“, която добавих към бедния ми испански речник. Влязох в едно барче да си взема минерална вода. Казвам: „Уна агуа минераль, пор фабор“, но барманът решава да ме мъчи и ми показва голяма и малка бутилка, за да избера. Не знаех как е „малък“ на испански, затова казвам „Поко, поко“ на италиански, а жената до мен ме поправя: „Пекеня“. [caption id="" align="aligncenter" width="585"]Гибралтар Поглед към Гибралтар от Алхесирас[/caption] С „пекенята“ в ръце се отправих към фериботния терминал, за да не изпусна кораба, но напразно си давах зор да бързам. По времето, в което трябваше да тръгнем още товареха карго и заминаването закъсня с над половин час. По график тръгването беше в 12:00 и трябваше да пристигнем в Танжер-Мед в 12:30 ч., въпреки, че самото пътуване е час и половина.

Причината е в едночасовата разлика на Мароко с Испания,

въпреки че двете страни се намират на една и съща географска дължина. В общото помещение на ферибота някои четяха книга, други играеха карти, а трети спяха, докато траеше пътуването. По някое време се появи марокански граничен полицай и се наредихме на опашка за проверка на документите. За Мароко няма визи за българи, така че бях само с международен паспорт, в който ми удариха печат. След час и половина плавно клатушкане през Гибралтарския проток, стъпих за пръв път на африканска земя, а навън пак бе започнало да вали. [caption id="" align="aligncenter" width="585"]Танжер, Мароко Пристигаме в Мароко. Посрещат ни огромни, издълбани в скалата, арабски надписи[/caption]     Първото, което съзирам е мароканския флаг – зелена звезда на червен фон.

Мароко

обявява независимост през 1956 година след дълъг период на испански и френски протекторат. Днес, страната е конституционна монархия с избираем парламент като кралят има върховната изпълнителна и законодателна власт, в това число и правото да разпусне парламента. Територията е 446 хил кв. км, а населението – 32 милиона души. Това е по официални данни, а иначе мароканците си броят и окупираната Западна Сахара (допълнителни 266 хил. кв. км и 500 хиляди души) , чието съществуване не признават като самостоятелна държава. Последното е и причината, поради която, Мароко е единствената африканска държава, която не е член на Африканския съюз. [caption id="" align="aligncenter" width="585"]Танжер, Мароко Мароканският флаг е първото, което виждам при акостирането в Танжер-Мед[/caption] Пред автобуса, който трябваше да ни закара до фериботния терминал, чакаше граничен полицай, който искаше да провери дали всеки има печат в паспорта. От терминала трябваше да хвана автобуса до Танжер. Контрольорът обаче беше супер неразбран и, въпреки че му показах фериботния си билет (благодарение, на който трябваше да се возя безплатно на автобуса), не искаше да ме пусне да се кача. На въпроса ми „Какъв е проблема?“, вместо да ми обясни като човек за какво става въпрос, само клатеше глава, повтаряше като робот „Не, не“ и показваше да мина встрани.  Добре, че някакъв човечец каза, че трябва да си принтирам билета на терминала и даже ме заведе до магазин, в който имаха принтер. Фотокопието оставих в ръцете на неразбрания контрольор, който този път ме пусна да се кача без проблеми. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   За час път до

Танжер

дъждът спря. Градът не е никак малък и със своите 700 000 души население се нарежда на пето място по численост в Мароко. Заради кръстопътното си положение между Европа и Африка, е повлиян от различни култури. Най-силно, разбира се, е френското влияние, заради дългите години на френски протекторат. Три езика са най-вървежни  – френски, испански и арабски.

   На автогарата в Танжер

беше супер объркващо. Бях си принтирал предварително карта на околността, но нямах представа накъде да поема, за да стигна до булевард „Мохамед Пети“, на който се намираше хотелът ми. Попитах някакво момче, което се оказа, че знае английски. Каза, че е студент в Дубай и на драго сърце се нае да ми помогне с посоките. Посочи ми широка улица, по която трябваше да вървя, за да стигна до „Мохамед Пети“. Оказа се, че помощта не е проява просто на добра воля. На прощаване ми поиска пари, че нямал за билет до Казабланка. Казах, че не мога да му помогна, и моментално се врътна на 180 градуса без дори да каже „чао“. Принципно, такива неща (за пари и т.н.)  се казват предварително. В крайна сметка, намирам за напълно нормално да помогнеш на непознат с посоките, без да му искаш пари за това.

   „Мохамед Пети“ е един от централните булеварди в Танжер

Наречен е на първия крал на Мароко, който обявява независимостта на страната през 1956-та година. Мохамед Пети е дядо на сегашния крал Мохамед Шести, а свързващото звено между тях е крал Хасан Втори – съответно син на Мохамед Пети и баща на Мохамед Шести. Хотелът ми носеше артистичното име „Рембранд“ и представляваше старо здание от гранит и мрамор.  На рецепцията попитах за транспорт до

Пещерата на Херкулес (Grotte d`Hercules)

и обещаха да ми намерят. Малко след като се качих в стаята, звъннаха да ми кажат, че след час ще ме чака кола, която ще ме закара и върне от пещерата срещу 250 дирхама. В уречения час бях долу и видях ретро мерцедес от 80-те, а вътре – ухилен до уши шофьор на име Абдул. Заради откъслечния му английски, трудно се разбирахме, но все пак хващах отделни думи. [caption id="" align="aligncenter" width="548"]Пещерата на Херкулес (Grotte d`Hercules) – Танжер, Мароко При Пещерата на Херкулес[/caption] Пещерата се намира на 14 км от града, а на път към нея минахме покрай бедняшки гета и тузарски затворени комплекси, състоящи се от красиви бели жилищни сгради. Не знам каква им беше далаверата с Абдул, но по пътя имаше и „помагачи“, които сочеха с пръст посоката, в която трябваше да кара колата (за момент даже ми мина мисълта „Абе, тия да не ме отвличат?“, но се оказа, че всичко е наред). Две-три думи за шофьорите в Танжер. Накратко – ужасни са! Карат като бесни по някакви тесни улички, колите се разминават буквално на няколко сантиметра, а на пешеходни пътеки въобще не намалят скоростта. Така, че, ако ходите там, пазете се! [caption id="" align="aligncenter" width="585"]Нос Спартел - Танжер, Мароко Нос Спартел[/caption] В покрайнините на Танжер минахме и покрай

кралската резиденция

Беше опасана с високи стени, около които се разхождаха войници с автомати и оглеждаха подозрително всеки преминаващ автомобил. Доколкото разбрах от Абдул зад стените има красиви градини и частен плаж. Преди пещерата, спряхме за няколко бързи снимки при

нос Спартел, където водите на Атлантика срещат тези на Средиземно море

[caption id="" align="aligncenter" width="585"] При Танжер се срещат водите на Атлантика и Средиземно море. Вижте различния цвят на водата. При Танжер се срещат водите на Атлантика и Средиземно море. Вижте различния цвят на водата.[/caption] След като стигнахме до пещерата, оставихме очукания мерцедес на паркинга и влязохме вътре. Входът беше десет дирхама (1 евро) за мен и безплатно за Абдул (той все пак им водеше турист).

Пещерата не е кой знае какво, но за сметка на това е силно комерсиализирана

Около входа й е пълно с продавачи на всякакви джунджурии. Имаше собственик на маймунка, който искаше пари за снимка с нея. Не беше пропуснат и култът към вожда под формата на огромен портрет на сегашния крал – Мохамед Шести, заедно с жена му. Пещерата е отчасти творение на природата и отчасти дело на човешка дейност. В нея, водите на океана се разбиват, нахлувайки през другия й отвор. Самият процеп, погледнат под определен ъгъл, напомня на контурите на Африка. [caption id="" align="aligncenter" width="639"]Пещерата на Херкулес (Grotte d`Hercules) – Танжер, Мароко Отворът, който трябва да напомня за очертанията на африканския континент[/caption]   Името на пещерата идва от легендата, че в нея обичал да си почива Херкулес след извършването на 12-те подвига. Името й е тясно свързано и с рок групата Деф Лепърд и книгата на Гинес. През 1995 година британската банда влиза в рекордите като първата в историята с три концерта за три дни на три различни континента. Първият е в Африка - при Пещерата на Херкулес, а в следващите два дни следват изпълнения на живо в Лондон и Ванкувър. [caption id="" align="aligncenter" width="585"]Камили – Танжер, Мароко Камилите стоят кротко на брега на океана[/caption]   На връщане от пещерата накарах Абдул да спрем на океанския бряг, където

кротко стояха няколко камили

Веднага се появи собственикът им – любезен и усмихнат мароканец,който ме попита какъв език говоря. Казах му руски и английски и той си реши, че съм руснак. Почна да повтаря „Ah, Moscow, Moscow” („A, Москва, Москва“) и трябваше да му обяснявам, че всъщност съм от България. По празния му поглед усетих, че не знае къде е това, въпреки, че клатеше разбиращо глава. След като се разбрахме за цената (1 евро) се качих за пръв път на камила. Животното изрева и отърка глава в крака ми. Като цяло обаче беше кротко и покорно ми позволи да направя едно кръгче, качен на гърба му. Бях много доволен от Абдул, който освен като шофьор и гид, ми служеше и като личен фотограф. Затова, с кеф му дадох 300 дирхама, вместо предварително уговорените 250, след като ме върна в хотела. [caption id="" align="aligncenter" width="548"]Камили – Танжер, Мароко Камилите стоят кротко на брега на океана[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="585"]Марокански дирхами – Мароко Банкнота от 200 марокански дирхама (приблизително 20 евро)[/caption]   Беше късен следобед, но все още имах

време за пешеходна разходка из Танжер

  Взех една карта на града от рецепцията и се отправих към

Стария град – т. нар. Медина

(на арабски „медина“ означава град). Преди да вляза в Медината се озовах пред малко пазарче. Минах между сергиите да разгледам и имах чувството, че съм попаднал в някаква ужасна версия на Женския пазар. Влизаш в нещо като коридор, широк не повече от два метра, в който хората едва се разминават. Газиш в кал, а отляво и отдясно висят дрехи, храна и вехтории. Не посмях да си извадя фотоапарата, за да снимам от страх да не ми го грабне някой, че беше пълно със съмнителни физиономии. [caption id="" align="aligncenter" width="639"]Медината – Танжер, Мароко Карта на "Лабиринта" (Медината на Танжер)[/caption] В Медината се влиза през няколко порти, които носят различни имена. Аз минах през най-южната - Баб Мерикан, и почти веднага се озовах пред първата ми цел в Стария град –

Американската легация (American Legation)

Сградата на бившата дипломатическа мисия на САЩ в Мароко (функционирала като такава между 1821 и 1956 г.) е единствената американска историческа забележителност, намираща се извън пределите на Щатите. Именно Мароко е първата държава, която признава Съединените щати като независима страна. След края на Френския протекторат (1956 г.), всички чуждестранни посолства се местят в столицата Рабат, но Американската легация продължава да функционира като музей и свидетелства за силните дипломатически връзки между САЩ и Мароко. [caption id="" align="aligncenter" width="639"]Американската легация – Танжер, Мароко Сградата на Американската легация[/caption]     За съжаление пристигнах късно и беше затворено, затова не успях да разгледам отвътре. Бях чел в Интернет коментари на туристи за легацията и един се оплакваше, че тук бил нападнат от двама местни, които се опитали да го оберат. Затова направих няколко бързи снимки и побързах да се отдалеча. [caption id="" align="aligncenter" width="635"]Медината – Танжер, Мароко Имената на улиците са изписани на арабски и френски[/caption] Другата ми цел в Стария град беше да стигна до най-северната точка  -

крепостта Касбах,

в рамките на която се намира стария дворец на султана и се открива красива гледка към океана. Трябваше да вървя само нагоре, тъй като, освен най-северна, Касбах е и най-високата точка на Медината. Да, но е по-лесно да се каже, отколкото да стигнеш до там. Медината е истински лабиринт, в който, дори и с карта, е лесно човек да се загуби. Точно това се случи и с мен. Съвсем се обърках, лутайки се по широките едва няколко метра улички, а на няколко пъти стигнах и до задънени такива. Проблемът в Медината е, че стените на къщите са много високи и няма какво да ви послужи за ориентир. Поглеждайки нагоре, виждате единствено небето. Пак в Интернет бях чел, че в Стария град има деца, които дебнат за заблудени туристи като мен и им искат по едно-две евро, за да ги изведат навън. Ако бях попаднал на някое такова сигурно щях да му дам, тъй като чувството на дезориентация не е никак приятно. След известно лутане обаче се оказа, че неусетно съм излязъл зад пределите на Стария град, тъй като се озовах на голям площад. Едва по-късно разбрах, че той така се и казва –

Grand Socco (Големият площад),

и има важно историческо значение не само за Танжер, но и за цялата страна. Тук, на 9 април 1947 година, бъдещият крал Мохамед Пети произнася прословутата си реч, призоваваща за независимост на Мароко. [caption id="" align="aligncenter" width="585"]Grand Socco - Големият площад – Танжер, Мароко Grand Socco - Големият площад[/caption] Реших да пробвам оскъдния си френски с един минувач, но на въпроса ми: „Excusez-moi, ou se trouve Le Kasbah?” („Извинете, къде се намира Касбахa?“), последва само едно тъпо „А?“ от негова страна, което ме наведе на мисълта, че не всички мароканци говорят френски. В крайна сметка се разходих малко извън Медината. Стигнах до

голяма джамия. Оказа се, че е наречена на Мохамед Пети,

което не ме изненада особено. Не очаквах обаче в непосредствена близост до джамията да открия католическа църква! Оказа се, че в града има малки християнска и еврейска общности. [caption id="" align="aligncenter" width="548"]Голямата джамия – Танжер, Мароко Джамията Мохамед Пети[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="575"]Катедралата – Танжер, Мароко Катедралата, която се намира в непосредствена близост до джамията[/caption] Върнах се до Големия площад и влязох

обратно в Медината

Този път се намери млада двойка, които любезно ми посочиха пътя за Касбаха. Минавайки през още една голяма порта влязох в крепостта, а зад стените й се разкри чудна гледка към Гибралтарския проток. Полюбувах й се малко, но полека-лека започна да се стъмва и реших, че е време да си тръгвам. [caption id="" align="aligncenter" width="548"]Порта – Танжер, Мароко Портата, водеща към Касбаха в Стария град[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="585"]Гибралтар – Танжер, Мароко Изглед от Касбаха - най-високата точка на Медината[/caption]     На излизане от Стария град на много места живописно бяха запалени фенери. Искаше ми се, преди да се прибера в хотела, да си направя една разходка до градския плаж и затова се насочих към крайбрежния булевард „Мохамед Шести“. Алеята покрай плажа е осеяна с палми и беше много добре осветена. Свалих маратонките, за да се разтъпча по пясъка като местните, които бяха излезли на вечерна разходка, след което поех обратно към хотела.

   На път към „Рембранд“

имах леко странна случка. При пресичането на една улица трябваше да се размина с жена с дете. По средата на улицата обаче жената се обърна и пое след мен, протягайки ръка, очевидно искаше да й дам някой и друг дирхам. За пръв път ми се случва да ми просят пари по средата на улица, даже не беше на пешеходна пътека. Иначе

в Танжер мароканките се носеха по-свободно от други жени в арабския свят

Имаше много с ислямски носии, но не видях нито една, на която да се виждат само очите. Единствено се стремяха да си покрият косите. Имаше и млади момичета, които си се разхождаха свободно по дънки, блуза и даже с грим. Като брой, разбира се, мъжете бяха преобладаващи на обществените места, но Танжер е близо до Стария континент и европейското влияние определено се усеща. В хотела си хапнах хубаво и се настаних пред лап топа, за да гледам по нета боксовия мач между Кубрат Пулев и руснака Александър Устинов. Wi-Fi-то накъсваше, но все пак успях да видя 17-ата поредна победа на Кобрата в профибокса. Ама ме е яд, че нещо го излъгаха нашия. Уж трябваше с тази победа да стане претендент номер едно за световната титла, а се оказа, че трябва да победи още един-двама, за да стигне до мач с Кличко. След Кобрата имах голямо желание на следващата сутрин да видя и истинск кобра. Питах на рецепцията и ми казаха, че има укротители, които изнасят представления при Касбаха в Медината. Бях си нагласил алармата за осем, но сутринта въобще не ми се ставаше и си отспах до десет часа. Така, кобрите отпаднаха, тъй като в един и половина следобед имах да гоня ферибот за Алхесирас. [caption id="" align="aligncenter" width="585"]Медината – Танжер, Мароко По улиците на Стария град[/caption] Колежка от старата работа (Мерси за инфото, Славче!) ми препоръча докато съм в Мароко

да посетя и Шефшауен,

градче на 80 км на юг от Танжер. Забележителното при него е, че всички къщи в Медината са оцветени в различни оттенъци на синьото и изглежда доста живописно на снимки. На драго сърце щях да отида и до там, ако имах още един ден. Кой знае, може би следващия път?

Иначе вариантите да се стигне до Шефшауен са два

Първият е с автобус, който пътува три пъти дневно от Танжер – в 10:00, 12:15 и 20:00 ч. Цената е 40-50 дирхама (4-5 евро) на посока, като времето за пътуване е четири часа. Другата опция са т.нар. Гранд таксита – сини ретро мерцедеси, които могат да се видят на различни места в града, например около автогарата. Готиното при тях е че се намалява времето за пътуване на около три часа в посока. Може да ви излезе даже по-евтино, отколкото с автобуса (зависи колко човека ще пътуват в таксито), но трябва да се пазарите с шофьора. Недостатъкът е, че може да се наложи да чакате докато се напълни колата, тъй като пътниците си разделят тарифата.  Ако сте група от трима-четирима, разбира се, чакането отпада и може да наемете направо цялото такси. [caption id="" align="aligncenter" width="603"]Арабска Кока-Кола Арабска Кока-Кола[/caption] Билетът ми за

ферибота

не ми даваше право на безплатно пътуване от Танжер до пристанището, затова платих 25 дирхама на връщане. И после като падна едно чакане... Вместо в 13:30, ферибота тръгна в 15:30 ч. следобед.  Страшно се изнервих, тъй като мароканците въобще не изглеждаха притеснени от „лекото“ закъснение, а аз бях от осем вечерта на работа. Вместо в четири, пристигнаме в Алхесирас в шест часа и трябваше да бързам за автобуса за Ла Линея. В крайна сметка закъснях за работа само с около 15-20 минути и нямаше проблем.

   Няколко седмици по-късно най-после дойде време да се върна в България

Казвам най-после, тъй като по предварителни планове трябваше да съм в Гибралтар само четири седмици, но се наложи да остана месец и половина.  Полетът ми от Малага беше рано сутринта и превозът ми за летището дойде да ме вземе посреднощ. Този път шофьорът не беше Чарли, а негов колега – бивш военен. Пътят мина неусетно в разговори за мисиите му зад граница, за концертите на Бон Джоуви и Джеси Джей под Скалата, за Мис Гибралтар и за „работохолизма“ на испанците  в Ла Линея. Имах и предложение да се преместя да живея и работя в Гибралтар, но отказах. Повече си падам по живота в големите градове, където има достатъчно забавления и занимания за убиване на времето. Иначе за тези, които предпочитат спокойствието (хора над 40 години и семейства) условията за живот са перфектни. На този етап обаче, поне за мен,

Гибралтар си заслужава да се посети единствено с цел туризъм

Ако млад човек се засели там бързо ще му омръзне и стане скучно. С тези лични размишления слагам край на този скромен пътепис.  Надявам се да Ви е харесала разходката!     Автор: Атанас Стратиев Снимки: авторът Други разкази свързани с Мароко – на картата: КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ :)