Христос възкресе!
Днешният ни пътепис ще ни отведе в страната, която поне до момента се справя най-добре срещу текущата епидемия – Тайван. С този разказ откриваме нова страна за нашия сайт Наш водач ще бъде Теодора.

Приятно четене:

До Тайпе и назад

Никога не бях стъпвала в Азия. Нито съм си мислела, че ще го направя в обозримо бъдеще, но ето, че трябваше да се кача на самолета и да попътувам до Тайван. Основната ми цел беше посещението на едно изложение и други служебни задачи. А свободното време използвах, за да разгледам каквото мога.

Полетът беше дълъг. Или по-точно полетите. Доста се притеснявах да не взема да объркам нещо. Да се окажа в Занзибар, примерно. Рационалното у мен говореше, че е невъзможно, но аз имам ирационален талант да направлявам събитията по необичаен начин.

Кацах на две трансферни летища преди Тайпе, като престоя на всяко от тях беше в рамките на 2 – 3 часа. Много добра схема се оказа. Тъкмо преди да се побъркаш в самолета и можеш да слезеш за малко.  При тръгването от София успяха да чекират багажа до крайна точка (най-добрата възможност), а на мен ми издадоха две бордни карти: Сф – Доха, Доха – Сайгон, третата трябваше да потърся на виетнамското летище до Тайпе.

Минаването през Катар не бе нищо особено

 Нямаше излизане от трансферната зона, но за да продължим към следващия полет, трябваше да преминем отново пълна проверка на скенер. (Всъщност така се оказа при всички следващи смени) След това успях да се разтъпча, да намеря зоната за пушене на летището, да се закача за интернет, да пия кафе и да си намеря гейта.  Летището беше големичко, пълно с луксозни магазини, елегантни продавачи. Униформени служители навсякъде – само да те видят, че се застояваш объркано и питат могат ли да помогнат. Все още ми беше нервно – никаква представа нямах какво предстои, а и леко ме тревожеше мисълта за третата част на пътешествието. Летях с катарските авиолинии и много хора ме уверяваха, че имат страхотен сервиз. Няма как да се объркат нещата. Разбира се!

Концентрирах се и сравнително бързо си намерих мястото на излитане, след което несполучливо се опитах да мина през чекпойнта за Кувейт. Но се осъзнах. Предстояха ми над седем часа във въздуха, през които да се опитам да поспя и да възприема разликата във времето – часовата ми зона се местеше напред.

Самолетът беше голям

 и някои от седалките останаха празни. Седях си чинно на моето място, когато забелязах, че пътници стават и се наместват на празните редове. Докато се чудех дали е разрешено, осъзнах, че това си е пътешественически трик – никой не възразяваше, а находчивите пасажери имаха възможност да полегнат. Е, аз си пътувах седнала. Естествено, не можах да спя добре. Докато в безизходица, не реших да сложа маската за сън  (всеки пасажер беше получил пакетче с чорапи, маска за сън, балсам за устни, тапи за уши и четка за зъби. С паста). Мигновено отнесох. Можех да спя на светло и не съм си и представяла, че подобно нещо ще ми бъде от полза. Много добро решение се оказа и малката опаковка крем за лице, която си носех. Някак си ме освежи и ми придаде приемлив вид на сутринта.

Кацнахме в Сайгон

и трябваше да си търся последния билет. След коридорите на излизане се озовах в огромно пространство, заобиколено от сума ти гишета, служители, облечени в тъмнозелени милиционерски униформи, с въздълги ръкави. На доста от тях фуражките халтавееха някак. Английски се притесняваха да говорят – поради това аз стоях леко объркана в средата на халето и се чудех къде води надписа трансфер.

 Залата се изпразни – повечето пътници минаха през паспортен контрол и наоколо настъпи тишина. Някой от служителите разсеяно се шмугваха зад разни врати. Оглеждах се известно време, преди да открия представителството на Qatar или China airlines (с които трябваше да продължа)  – прааааааазно като пустиня. Досами мястото имаше оградено пространство, в което две служителки на Виетнамските  превозвачи старателно не ме гледаха. Аз ги видях, обаче, та се наложи да поразговаряме. От тромавия диалог разбрах само, че ще дойде колега след 20 тина минутки, да почакам кротко. Жените бяха облечени в светлосини ао дай – много елегантна виетнамска национална дреха. С невероятна кройка, носи се с панталони и е подходяща за всяка фигура, по скромното ми мнение.

Седнах кротко отстрани и зачаках

В този момент пристигна малка група спътници от самолета, за същата дестинация. Като мен трябваше да си потърсят третия билет. На път си съмишленик, така че споделих информацията, че очакваме колежката. Момиче от групата, обаче, ме поля с вряла вода. Не бивало да оставяш нещата на изчакване, защото в Азия никой не бързал. Ако сме искали да пием кафе, да разпуснем преди полет, трябвало да сме настойчиви. Иначе… Елегантната служителка никак не беше единодушна с нас. Леко нервирана ни обясни, че няма какво да настояваме, а да почакаме докато… И така още един – два пъти. После дойде и ни събра паспортите. С какъв акъл и го дадох, не знам. И добре, че се върна след 15-ина минути заедно с билетите, иначе, щях да се гътна от глупостта си.

Следващ скенер и влязохме в сектора за заминаващи. Друг свят – светло, кафенета, хора, нефрити по щандовете, музика…След което,

настъпи първият културен сблъсък. Еспресо няма.

 Най-малката разфасовка кафе е американо от 250 мл. Е, преживява се.

4 часа по-късно бях в

Тайпе

 При пристигането попълнихме декларация за престой – лични данни, адрес и тн. Настъпи великия въпрос – колко пари да обменя в местна валута. Предварително се бях опитала да проуча въпроса и имах представа, че тайванските долари са в приблизително съотношение 1 лев:17 тайвански долара, а към щатските 1:30. Бях проучвала и цени, но така и не можах да реша каква конкретна сума ще искам. Също така, чрез близка приятелка, направих контакт с местен човек, който не ми помогна с конкретна сума, но ми предложи ценни указания. По негова информация, най-добре беше да обменям валута в държавната банка на Тайван. Имат доста офиси, почти навсякъде, не вземат комисионна и курсовете са добри.  Задължително условие е да представиш паспорт. В банката ти издават бордеро, както и ти дават да разпишеш декларация за личните данни. Документът е на тайвански и английски език.

Така си и беше. За начало обмених 50 щатски долара, което се оказа над 1450 тайвански пари. Леле!

На този етап нямах нужда да ползвам обществен транспорт, защото от агенцията, организирала полета, бяха уредили  трансфер до и от хотела. Но, знаех, че метрото е изключително функционално и лесно за ориентация. Тук ще отворя скоба и ще споделя няколко неща, които ми бяха от голяма полза. Предварително бях свалила на телефона си маршрути с обществен транспорт из града. Имах представа за времето, което щеше да ми отнеме пътуването до една или друга точка и направих удобни за мен комбинации.  Бях си направила грубо разпределение на времето, така че да реагирам според ситуацията.

И така. След 40 минути път, на свечеряване, се озовах пред хотела. Регистрираха ме светкавично и имах достъп до баня!

Предстоеше ми да вечерям, та изумих администраторката с въпроса

има ли пешеходна зона да се поразходя

 Не мисля, беше еднозначния ѝ отговор. Едва на третия път конкретизирах въпроса си около храната и ми посочиха къде мога да ям.

Трафикът в Тайпе се оказа внушителен,

но не прекалено. Всички чинно спазваха правилата, светофарите отброяват времето на пешеходците, до тротоарите има функционални велоалеи. Не след дълго, бях пред едно заведение за бързо хранене. В Тайван всеки или поне всеки втори може да говори поне малко английски. Никакъв проблем с комуникацията. 

Обаче сгреших, че не огледах по-добре територията, а се спрях на първата възможност. На следващия ден установих, че можеше да намеря доста по-интересни места за хапване, но тази вечер бях  уморена и исках да легна сравнително навреме. Във всеки един момент чаках джет лага да ме удари между очите. (така и не усетих удар, само едно леко замайване за кратко на следващия ден. Явно опитът да се приспособя към местното време – лягаш си според часовете за лягане на място –  е чудна идея)

Избрах тестени варени питки със зеленчуков пълнеж и сред смях и закачки от струпалите се хора си купих напитка. Една жена милостиво ми обясни, че това е нещо, което в Тайпе пият на закуска. След три минутки доказах колко е права – напитката беше гъста, питателна и имаше вкус на боза от фъстъци. Криво-ляво хапнах с наличните клечки за хранене и залазих към стаята си. Но не можех да се примиря с такова кратко хайманосване – пътьом се спрях да си купя чай. Ама не какъв да е. Голям, малък или среден, зелен, черен или не-знам-какъв, с мляко или без, подсладен или не. Имаше и топчета от желирана тапиока. Връчиха ми чашата, запечатана, и половин час по-късно угаснах. Такива местенца, както и страхотни кафенета, места за хапване има много по улиците, просто трябва да си избереш.

На следващия ден станах рано

 Съвсем леко ми се спеше, иначе бях бодра като птичка напролет.

Закуската в хотела се оказа  предимно местна храна

Изпитвам любопитство и с удоволствие пробвам разни екзотики, но тази сутрин се възпрях. Сглобих си някаква континентална закуска. Кафето отново беше дъъъълга версия на еспресото – някакво американо. Тъй като имах още време до служебните си ангажименти, реших да се разходя до

близкия Daan Forest Park

 За всеки случай помолих на рецепция за карта и малко указания, сложих раницата на гръб и се понесох. Часът –  8:30 местно време. Хората отиваха на работа. В един автосалон няколко човека, до един в бели ризи, черни панталони и бляскави черни обувки, лъскаха изложените коли. Те си бяха лъскави поначало. Навсякъде се продаваше храна, от повечето  дори миришеше вкусно. Сумата, която бях сменила, се оказа чудесно начало:  вечерята излезе около 150 т. Д., чая 80. По-късно установих, че може за доста по-малко пари да си намеря доста по-сносна храна.

Както си чаках на едно кръстовище, до мен спря възрастен човек с колело. Малко раздърпан и с изкривени обувки. Погледна картата в ръцете ми и след това на чист тайвански ме заразпитва. Ооо кей, оооокей, виках му ясно, ноу проблем. Ама той си продължаваше и вече сочеше към картата, която държах. Посочих му къде отивам. Човекът ми поговори още малко, но светна зелено и  тръгнахме. Т.е. той започна да подтичва пред мен и от време на време лееекинко поглеждаше дали го следвам. Докато стигнахме до табела с входа на парка. Там дядото спря, посочи надписа и най-официално ми каза:

Парк!

След което си отиде.

https://goo.gl/maps/cgAGhDkqHnF714Dv6

Прекрасно: Зеленина, огромни фикуси, уютни алеи. Имаше тай-чи групи, възрастни хора се разхождаха или правеха упражнения по беседките, деца с родители или възпитатели, въпреки ранния час. В едната част е разположено езеро, отбелязано като еко зона. Във възможно най-близки до естествените условия там живееха риби, буболечки, птици. Орнитолозите, обикалящи с разни стативи и фотоапарати в ръка, са приятно допълнение.

Реших, да погледна още едно място –

Huashan 1914 Creative Park

https://goo.gl/maps/9yhjTDqasPwFkUwi9

Пътьом си купих чадър от едно малко магазинче, защото, макар и топло, се очертаваше дъждовно време.  Всеки един чадър там е с нкв УВ предпазваш слой, който гарантира защита от всякакъв тен. Азиатките се стремят към бяла и чиста кожа.  И често вали.

Мястото се намираше в преобразувана стара фабрика и представляваше нещо като арт пространство. Т.е. – кафенета, книжарници, кино, изложбени зали, зала на занаятчиите, други тематични зали и т.н. Имаше свободен достъп до интернет и информационен център. За жалост, нямаше планирани събития, но пък в центъра ми предложиха множество брошури с различни съвети за Тайпе и прочее.

Имах само час време, за да си набележа по-интересните местенца из сградите. Успях да надникна и в едната галерия. В момента бяха направили изложба – картини и колажи, чийто деца са с ментални проблеми. На едната от стените бяха нарисували огромно дърво. По клоните всеки посетител можеше да залепи листче с думи на подкрепа или просто пожелание към творците. Много се зарадваха, когато разбраха, че идвам чак от Европа и ще оставя насърченията си на стената.  

Отнесох се към метрото

Както казах, изключително лесно за употреба. Шест линии, всяка със собствено име и цвят. На всеки вход има информационен център, който предлага билети и карти. Помолих да ми предложат вариант за моите нужди. Младолик служител посмята върху плана ми за пътуване и ме уведоми, че е по-добре да си купувам отделни билети за всяко влизане. Цената им се определяше от разстоянието, но общо взето беше между 20 и 40 долара (тайвански). Получих пластмасов жетон, който сканирах на влизане, а на излизане, за да се отвори вратата, трябваше да пусна в един процеп.

Следобедът беше посветен на работа и изложенията

Мога да споделя, че изложбеният център е огромен, с отлична административна организация. При регистрацията си нямах никакви затруднения – можех да ползвам телефона си (свободен достъп до интернет), машина или да ми помогнат на щанд. Когато приключвах деня и тръгнах към метрото, натоварена с инфо и каталози, момче и момиче от персонала на центъра ме поздравиха и се разговорихме. Предложиха ми да посетя нощен пазар, свалиха ми указания за пътя до един такъв и ми пожелаха приятно прекарване.

В Тайпе няма почти никаква престъпност,

по обща информация. Администрацията от хотела потвърди същото. Дори ми помогнаха да намеря нощен пазар, до който мога да стигна пеша. Доста се учудиха на изискването ми, но на мен ми се вървеше и исках

да гледам нощно Тайпе

Сигурна ли съм, че не искам да ползвам транспорт, все пак?

Да.

Ама наистина ли?  

Да бе! Безопасно ли е да вървя сама в този час по този път?

Да, безопасно е.

Е, приятна работа.

Вървях, снимах по пътя и въобще си прекарвах приятно. От време на време за всеки случай питах минувачи правилна ли ми е посоката. Въпреки че се стремят да не навлизат в личното пространство, хората с готовност се отзоваваха на молбата ми за помощ. Приятно беше да разговарям с тях по улиците, един човек дори се опита да ми предложи друго място, след като ми обясни какво точно са нощните пазари. А това са улици, на които има много сергии и заведения за хранене. Може да се види, помирише и хапне всяякаква причудливост – тофу, риба, пиле, меса разни, още  водорасли, гъби, треворасли, зеленчуци и екзотични плодове.

Прекрасна вечер си бях организирала. Най-сетне

открих моя нощен пазар

 И тутакси усетих отвратителна миризма – на варена вълна и още неопределени нюанси. Храбро продължих напред и ми поолекна, ароматите бяха още по-богати, но и по-апетитни.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Близо час обикалях, не можех да избера. Накрая приложих тактиката „спри незабавно“  пред една сергия с повече зелении. Човекът зад щанда ми подаде един тас и настойчиво ме подкани да си взема щипки. Тъкмо да схвана какво се иска от мен, той повика жена, която ми дообясни – слагам в купата каквото си избера, те ми го доприготвят и след това – Приятен апетит. Чикъъъън, фиииш, ведзетабъъъл – преводът в ефир беше звънлив. Посочиха ми маса зад щандовете и се

заеха да приготвят вечерята ми:

 нарязваха на по-дребни парченца, потапяха в гореща вода и заповядайте.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Мечка страх, мен – не. Заех се бодро с клечките за хранене. (вилици никъде не видях нито веднъж) Пилешката супа – варено пиле и бульон, закачливо гарнирана с пържено яйце. Имаше и усещане за джинджифил, но нищо повече, дори сол нямаше.  От останалите неща разпознах тофу, усъмних се за риба, на зеленчуците се отказах да си играя на ботаник. Гъбите, макар и прилични на големи карфици, бяха разпознаваеми. Честно казано, не можах да изям всичко. Имам чувството, че малко прекалиха и с калкулацията, но това и очаквах. Няма значение, преживяването си струваше.

По обратния път се спрях в супермаркет, за да си взема нещо за пиене. В тези магазини освен обичайните стоки има и маси, приготвя се на място храна, а кафемашината може да засрами всяко уважаващо се кафене. Тайванска бира – 40 долара кутията. Тайвански де.

Следващият ден беше абсолютно различен.

След като приключих със задачите, реших да обменя още малко пари и да се запътя към

Планината Маоконг

Тайван произвежда чай и на една близка до града планина имаше чаени плантации с много чаени къщи. Това исках да видя и да купя. Запътих се към предполагаемото място, на което се намираше банката, но се загубих между многобройните високи делови на вид сгради. Помолих за помощ, естествено – мило момиче ме поведе към някакъв клон и ме представи на портиера. Който на добър английски ми обясни, че имат комисионна за такава операция. Дали не искам да сменя сума в държавната банка – ей там, отсреща, без комисионна, изгоден курс. Момичето ме заведе и до там, представи ме на служителка и докато успея да и благодаря, изчезна.  

За планината Маоконг исках да хвана кафявата линия на метрото, за мой късмет – надземна. Влакчето се движеше между сгради от всякакъв калибър – делови, жилищни, луксозни и мизерни – всякакви. Можех да избера и по-кратък маршрут, но така ми хареса. Последната спирка е Зоопаркът, много интересен. За съжаление, нямах време за него.

• 

• 

Малко по-надолу се намираше

Maokong Gondola – лифтът към върха

Билетът до горе беше 120 т.д.  Има 3 спирки, едната от които води до храм, който също исках да видя. Така че си купих карта, с която можех да се качвам и слизам цяял ден. Кабинките са два вида – кристални и обикновени. Т.е. едните са с по-ясни стъкла, а другите не чак толкова прецизни. Тъй като нямах много време, качих се с обикновена, за кристалните се чакаше повече. На спирката имаше две пътечки и заставаш на необходимия ти надпис – „кристална“, „обикновена“.

Въобще в Тайпе всичко е много ясно указано – посоки, място. Има си очертания и табели за всичко, особено в метрото. А където няма, хората се подреждат сами, без бутане, викане и със особено умение за уважаване на личното пространство. Отделих доста време, за да разбера как го правеха това. В час пик, например, метрото е пълно. Но всеки се стреми да не се подпира, да не разглежда любопитно хората около себе си. Първоначално това изглежда като интровертност някаква, но всъщност е признак на уважение, мисля.

• 

• 

• 

Горе на планината, е много спокойно, хората се разхождат бавно и си говорят тихо. Има доста алеи. Избрах си една чайна с хубава тераса. Посрещнаха ме с чаша гореща вода, меню и листче, на което да отбележа какво ще си поръчам. Готова с избора си, влязох вътре, за да платя. Посочих на момичето какво съм направила. No, каза no, no!  Е!, казвам, това избирам. Тя разгърна няколко страници и ми сочи нещо – Same! But the price! Гледам и пак се пробвам да я убедя, ама тя твърдо решена продължи да ме уговаря да си поръчам същия чай, но комплект за един и на по-ниска цена, от първоначалната ми идея. Впечатлих се и се предадох. Удачно беше, защото доста време ми отне да изпия прекрасния Оолонг, количеството от единичната порция си беше щедро.

След това тръгнах,  готова за шопинг. Бях видяла прекрасно малко чаено магазинче с интересни метални кутии. Спрях се и заразглеждах. Не ме оставиха сама дълго, продавачката зад щанда бързо ме повика и започна да ми обяснява кое какво и от къде е. Дадоха ми да опитам различни видове: черен чай, оолонг, някакъв много специален и… Поднесоха ми запарки да мириша. След едни мъчителни 10 минути се хванах за местното производство и направих поръчка.

Време беше за храмово посещение

 Но по пътя към станцията на лифта ме застигна невероятно вкусен аромат – малко в страни димеше скара, на която се печаха розово-златисти наденички. Една жена с щипки ги обръщаше, забучваше на клечка и продаваше на желаещите. Коремът ми изкъркори и усетих, че след закуска не съм хапвала нищичко. След малко развявах внимателно колбасчето и преглъщах, докато чаках да се охлади. Едвам се удържах на първата хапка. И почти я изплюх. Наденичката беше подсладена! Нерешително задъвках и някъде под сладостта в устата ми избухна вкуса, който очаквах. След това си я доядох.

За жалост, докато броях спирките, пропуснах тази, която водеше към храма. Пък и беше станало доволно късно. Така че, беж към хотела.

Вечерта посветих на

Тайпе 101 и Din Tai Fung

 За небостъргачът няма какво толкова да разкажа, освен че балансиращата топка на върха е внушителна. Инженерна гениалност, направо. Асансьорът наистина е бърз и никакво движение не се усеща, изключвам лекото заглъхване на ушите, да речем. Естествено, нощният град в краката ти е завладяваща гледка.

Ресторантът  Din Tai Fung  е удостоен със звезда Мишлен,

разбрах по-късно. Изключителната организация няма как да не направи впечатление. Гостите получават номер от хостеса на входа. Както и листче, на което предварително да отбележат избора си. Има и сайт, на който могат да заявят номер, да  поръчат хана, да разгледат меню и т.н.  Когато номерът им се появи на електронното табло, друга хостеса ги отвежда до свободна маса. И тъй като най-известното блюдо е xiao lin bao (произнася се шао лонг бао)

на масата има инструкция как се яде това

 Малки тестени вързопчета пълни с бульон и месо или зеленчуци се готвят на пара. Вкусни до безобразие. Опитахме и гъбена супа. Отново никаква подправка, но аромата и леката соленост от гъбите бяха напълно достатъчни.

Чаят, който ни доливаха непрекъснато бе лек и уханен, отлично подчертаваше храната. Не пожелах нито бира или вино нито нещо друго, защото комбинацията беше съвършена.

И така, денят завърши, остана само още малко.

Третият ден

 се разхождах и чаках да стане време за полета. Преживяването за деня: челен сблъсък с търговски и банкови взаимоотношения.

Реших да купя за подарък една електронна джаджа. Избрах си модел и т.н., дойде ред на плащане. Нямах достатъчно в брой, та реших да плащам с карта. (Обикновено няма проблеми с Мастер или Виза, макар да ме бяха предупредили, че не навсякъде може да се ползва такъв начин на разплащане) Два опита и двата неуспешни. Хм, ето проблем. Отидох в банка, за да обменя още малко валута, но пък не ми харесаха банкнотата. Била твърде стара емисия. Можело да ми обменят 1/3 или нещо такова от стойността и. Не се съгласих. Махнах с ръка и тръгнах. За жалост, после си отворих електронната банкова сметка и видях, че има отбелязани плащания. Ядосах се и тръгнах обратно към магазина. Там все още нямаше никакви пари. Помолих ги да проверят. Хората звъняха в банка, на счетоводител, направиха ми разпечатки от пос терминалите… Пари няяма! Тонът леко се изостри. Аз се препотих. В крайна сметка, реших, че сумата не е голяма и няма да се разправям напусто. След няколко дни проверих в банката, точно този ден имало краш в картовата система  и много проблеми с плащания. Блокираните суми се нулираха и разход нямаше. Та добре е, човек да има две различни карти, за всеки случай.

На летището по-късно, все пак се съгласиха да приемат по-старата ми емисия и успях да купя подаръче.

Обратните полети не ме изненадаха. Дори успях да приложа трика на пътешественика и последната 5 часова отсечка преминах доста комфортно, разположена на цял ред свободни седалки.

В Тайпе трябва да се отиде за повече време

 Има невероятни музеи, храмове и други места, които да се видят. А човек може да вземе скоростен влак и за два часа да се озове в южната част на Тайван. Там има чудни места за гмуркане и прекрасни плажове. Страната е била под японско влияние и това все още се усеща, според мен. Но определено е място, което изисква поне 10 дни.

Автор: Теодора МИткова 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Тайван или писани от Теодора Миткова – на картата:

Тайван и Теодора Миткова

Booking.com