Tag Archives: Теодора Миткова

До Тайпе и назад

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Христос възкресе!
Днешният ни пътепис ще ни отведе в страната, която поне до момента се справя най-добре срещу текущата епидемия – Тайван. С този разказ откриваме нова страна за нашия сайт 🙂 Наш водач ще бъде Теодора.

Приятно четене:

До Тайпе и назад

Никога не бях стъпвала в Азия. Нито съм си мислела, че ще го направя в обозримо бъдеще, но ето, че трябваше да се кача на самолета и да попътувам до Тайван. Основната ми цел беше посещението на едно изложение и други служебни задачи. А свободното време използвах, за да разгледам каквото мога.

Полетът беше дълъг. Или по-точно полетите. Доста се притеснявах да не взема да объркам нещо. Да се окажа в Занзибар, примерно. Рационалното у мен говореше, че е невъзможно, но аз имам ирационален талант да направлявам събитията по необичаен начин.

Кацах на две трансферни летища преди Тайпе, като престоя на всяко от тях беше в рамките на 2 – 3 часа. Много добра схема се оказа. Тъкмо преди да се побъркаш в самолета и можеш да слезеш за малко.  При тръгването от София успяха да чекират багажа до крайна точка (най-добрата възможност), а на мен ми издадоха две бордни карти: Сф – Доха, Доха – Сайгон, третата трябваше да потърся на виетнамското летище до Тайпе.

Минаването през Катар не бе нищо особено

 Нямаше излизане от трансферната зона, но за да продължим към следващия полет, трябваше да преминем отново пълна проверка на скенер. (Всъщност така се оказа при всички следващи смени) След това успях да се разтъпча, да намеря зоната за пушене на летището, да се закача за интернет, да пия кафе и да си намеря гейта.  Летището беше големичко, пълно с луксозни магазини, елегантни продавачи. Униформени служители навсякъде – само да те видят, че се застояваш объркано и питат могат ли да помогнат. Все още ми беше нервно – никаква представа нямах какво предстои, а и леко ме тревожеше мисълта за третата част на пътешествието. Летях с катарските авиолинии и много хора ме уверяваха, че имат страхотен сервиз. Няма как да се объркат нещата. Разбира се!

Катарски авиолинии – самолет

Концентрирах се и сравнително бързо си намерих мястото на излитане, след което несполучливо се опитах да мина през чекпойнта за Кувейт. Но се осъзнах. Предстояха ми над седем часа във въздуха, през които да се опитам да поспя и да възприема разликата във времето – часовата ми зона се местеше напред.

Самолетът беше голям

 и някои от седалките останаха празни. Седях си чинно на моето място, когато забелязах, че пътници стават и се наместват на празните редове. Докато се чудех дали е разрешено, осъзнах, че това си е пътешественически трик – никой не възразяваше, а находчивите пасажери имаха възможност да полегнат. Е, аз си пътувах седнала. Естествено, не можах да спя добре. Докато в безизходица, не реших да сложа маската за сън  (всеки пасажер беше получил пакетче с чорапи, маска за сън, балсам за устни, тапи за уши и четка за зъби. С паста). Мигновено отнесох. Можех да спя на светло и не съм си и представяла, че подобно нещо ще ми бъде от полза. Много добро решение се оказа и малката опаковка крем за лице, която си носех. Някак си ме освежи и ми придаде приемлив вид на сутринта.

Кацнахме в Сайгон

и трябваше да си търся последния билет. След коридорите на излизане се озовах в огромно пространство, заобиколено от сума ти гишета, служители, облечени в тъмнозелени милиционерски униформи, с въздълги ръкави. На доста от тях фуражките халтавееха някак. Английски се притесняваха да говорят – поради това аз стоях леко объркана в средата на халето и се чудех къде води надписа трансфер.

 Залата се изпразни – повечето пътници минаха през паспортен контрол и наоколо настъпи тишина. Някой от служителите разсеяно се шмугваха зад разни врати. Оглеждах се известно време, преди да открия представителството на Qatar или China airlines (с които трябваше да продължа)  – прааааааазно като пустиня. Досами мястото имаше оградено пространство, в което две служителки на Виетнамските  превозвачи старателно не ме гледаха. Аз ги видях, обаче, та се наложи да поразговаряме. От тромавия диалог разбрах само, че ще дойде колега след 20 тина минутки, да почакам кротко. Жените бяха облечени в светлосини ао дай – много елегантна виетнамска национална дреха. С невероятна кройка, носи се с панталони и е подходяща за всяка фигура, по скромното ми мнение.

Седнах кротко отстрани и зачаках

В този момент пристигна малка група спътници от самолета, за същата дестинация. Като мен трябваше да си потърсят третия билет. На път си съмишленик, така че споделих информацията, че очакваме колежката. Момиче от групата, обаче, ме поля с вряла вода. Не бивало да оставяш нещата на изчакване, защото в Азия никой не бързал. Ако сме искали да пием кафе, да разпуснем преди полет, трябвало да сме настойчиви. Иначе… Елегантната служителка никак не беше единодушна с нас. Леко нервирана ни обясни, че няма какво да настояваме, а да почакаме докато… И така още един – два пъти. После дойде и ни събра паспортите. С какъв акъл и го дадох, не знам. И добре, че се върна след 15-ина минути заедно с билетите, иначе, щях да се гътна от глупостта си.

Следващ скенер и влязохме в сектора за заминаващи. Друг свят – светло, кафенета, хора, нефрити по щандовете, музика…След което,

настъпи първият културен сблъсък. Еспресо няма.

 Най-малката разфасовка кафе е американо от 250 мл. Е, преживява се.

Кафе американо – Тайпе, Тайван
Кафе американо

4 часа по-късно бях в

Тайпе

Тайпе, Тайван

 При пристигането попълнихме декларация за престой – лични данни, адрес и тн. Настъпи великия въпрос – колко пари да обменя в местна валута. Предварително се бях опитала да проуча въпроса и имах представа, че тайванските долари са в приблизително съотношение 1 лев:17 тайвански долара, а към щатските 1:30. Бях проучвала и цени, но така и не можах да реша каква конкретна сума ще искам. Също така, чрез близка приятелка, направих контакт с местен човек, който не ми помогна с конкретна сума, но ми предложи ценни указания. По негова информация, най-добре беше да обменям валута в държавната банка на Тайван. Имат доста офиси, почти навсякъде, не вземат комисионна и курсовете са добри.  Задължително условие е да представиш паспорт. В банката ти издават бордеро, както и ти дават да разпишеш декларация за личните данни. Документът е на тайвански и английски език.

Така си и беше. За начало обмених 50 щатски долара, което се оказа над 1450 тайвански пари. Леле!

Тайвански долари – Тайпе, Тайван
Тайвански долари

На този етап нямах нужда да ползвам обществен транспорт, защото от агенцията, организирала полета, бяха уредили  трансфер до и от хотела. Но, знаех, че метрото е изключително функционално и лесно за ориентация. Тук ще отворя скоба и ще споделя няколко неща, които ми бяха от голяма полза. Предварително бях свалила на телефона си маршрути с обществен транспорт из града. Имах представа за времето, което щеше да ми отнеме пътуването до една или друга точка и направих удобни за мен комбинации.  Бях си направила грубо разпределение на времето, така че да реагирам според ситуацията.

И така. След 40 минути път, на свечеряване, се озовах пред хотела. Регистрираха ме светкавично и имах достъп до баня!

Предстоеше ми да вечерям, та изумих администраторката с въпроса

има ли пешеходна зона да се поразходя

 Не мисля, беше еднозначния ѝ отговор. Едва на третия път конкретизирах въпроса си около храната и ми посочиха къде мога да ям.

Трафикът в Тайпе се оказа внушителен,

но не прекалено. Всички чинно спазваха правилата, светофарите отброяват времето на пешеходците, до тротоарите има функционални велоалеи. Не след дълго, бях пред едно заведение за бързо хранене. В Тайван всеки или поне всеки втори може да говори поне малко английски. Никакъв проблем с комуникацията. 

Обаче сгреших, че не огледах по-добре територията, а се спрях на първата възможност. На следващия ден установих, че можеше да намеря доста по-интересни места за хапване, но тази вечер бях  уморена и исках да легна сравнително навреме. Във всеки един момент чаках джет лага да ме удари между очите. (така и не усетих удар, само едно леко замайване за кратко на следващия ден. Явно опитът да се приспособя към местното време – лягаш си според часовете за лягане на място –  е чудна идея)

Избрах тестени варени питки със зеленчуков пълнеж и сред смях и закачки от струпалите се хора си купих напитка. Една жена милостиво ми обясни, че това е нещо, което в Тайпе пият на закуска. След три минутки доказах колко е права – напитката беше гъста, питателна и имаше вкус на боза от фъстъци. Криво-ляво хапнах с наличните клечки за хранене и залазих към стаята си. Но не можех да се примиря с такова кратко хайманосване – пътьом се спрях да си купя чай. Ама не какъв да е. Голям, малък или среден, зелен, черен или не-знам-какъв, с мляко или без, подсладен или не. Имаше и топчета от желирана тапиока. Връчиха ми чашата, запечатана, и половин час по-късно угаснах. Такива местенца, както и страхотни кафенета, места за хапване има много по улиците, просто трябва да си избереш.

На следващия ден станах рано

 Съвсем леко ми се спеше, иначе бях бодра като птичка напролет.

Закуската в хотела се оказа  предимно местна храна

Изпитвам любопитство и с удоволствие пробвам разни екзотики, но тази сутрин се възпрях. Сглобих си някаква континентална закуска. Кафето отново беше дъъъълга версия на еспресото – някакво американо. Тъй като имах още време до служебните си ангажименти, реших да се разходя до

близкия Daan Forest Park

 За всеки случай помолих на рецепция за карта и малко указания, сложих раницата на гръб и се понесох. Часът –  8:30 местно време. Хората отиваха на работа. В един автосалон няколко човека, до един в бели ризи, черни панталони и бляскави черни обувки, лъскаха изложените коли. Те си бяха лъскави поначало. Навсякъде се продаваше храна, от повечето  дори миришеше вкусно. Сумата, която бях сменила, се оказа чудесно начало:  вечерята излезе около 150 т. Д., чая 80. По-късно установих, че може за доста по-малко пари да си намеря доста по-сносна храна.

Както си чаках на едно кръстовище, до мен спря възрастен човек с колело. Малко раздърпан и с изкривени обувки. Погледна картата в ръцете ми и след това на чист тайвански ме заразпитва. Ооо кей, оооокей, виках му ясно, ноу проблем. Ама той си продължаваше и вече сочеше към картата, която държах. Посочих му къде отивам. Човекът ми поговори още малко, но светна зелено и  тръгнахме. Т.е. той започна да подтичва пред мен и от време на време лееекинко поглеждаше дали го следвам. Докато стигнахме до табела с входа на парка. Там дядото спря, посочи надписа и най-официално ми каза:

Парк!

След което си отиде.

https://goo.gl/maps/cgAGhDkqHnF714Dv6

Прекрасно: Зеленина, огромни фикуси, уютни алеи. Имаше тай-чи групи, възрастни хора се разхождаха или правеха упражнения по беседките, деца с родители или възпитатели, въпреки ранния час. В едната част е разположено езеро, отбелязано като еко зона. Във възможно най-близки до естествените условия там живееха риби, буболечки, птици. Орнитолозите, обикалящи с разни стативи и фотоапарати в ръка, са приятно допълнение.

Реших, да погледна още едно място –

Huashan 1914 Creative Park

https://goo.gl/maps/9yhjTDqasPwFkUwi9

Пътьом си купих чадър от едно малко магазинче, защото, макар и топло, се очертаваше дъждовно време.  Всеки един чадър там е с нкв УВ предпазваш слой, който гарантира защита от всякакъв тен. Азиатките се стремят към бяла и чиста кожа.  И често вали.

Мястото се намираше в преобразувана стара фабрика и представляваше нещо като арт пространство. Т.е. – кафенета, книжарници, кино, изложбени зали, зала на занаятчиите, други тематични зали и т.н. Имаше свободен достъп до интернет и информационен център. За жалост, нямаше планирани събития, но пък в центъра ми предложиха множество брошури с различни съвети за Тайпе и прочее.

Имах само час време, за да си набележа по-интересните местенца из сградите. Успях да надникна и в едната галерия. В момента бяха направили изложба – картини и колажи, чийто деца са с ментални проблеми. На едната от стените бяха нарисували огромно дърво. По клоните всеки посетител можеше да залепи листче с думи на подкрепа или просто пожелание към творците. Много се зарадваха, когато разбраха, че идвам чак от Европа и ще оставя насърченията си на стената.  

Отнесох се към метрото

Както казах, изключително лесно за употреба. Шест линии, всяка със собствено име и цвят. На всеки вход има информационен център, който предлага билети и карти. Помолих да ми предложат вариант за моите нужди. Младолик служител посмята върху плана ми за пътуване и ме уведоми, че е по-добре да си купувам отделни билети за всяко влизане. Цената им се определяше от разстоянието, но общо взето беше между 20 и 40 долара (тайвански). Получих пластмасов жетон, който сканирах на влизане, а на излизане, за да се отвори вратата, трябваше да пусна в един процеп.

Следобедът беше посветен на работа и изложенията

Мога да споделя, че изложбеният център е огромен, с отлична административна организация. При регистрацията си нямах никакви затруднения – можех да ползвам телефона си (свободен достъп до интернет), машина или да ми помогнат на щанд. Когато приключвах деня и тръгнах към метрото, натоварена с инфо и каталози, момче и момиче от персонала на центъра ме поздравиха и се разговорихме. Предложиха ми да посетя нощен пазар, свалиха ми указания за пътя до един такъв и ми пожелаха приятно прекарване.

Тайпе, Тайван

В Тайпе няма почти никаква престъпност,

по обща информация. Администрацията от хотела потвърди същото. Дори ми помогнаха да намеря нощен пазар, до който мога да стигна пеша. Доста се учудиха на изискването ми, но на мен ми се вървеше и исках

да гледам нощно Тайпе

Сигурна ли съм, че не искам да ползвам транспорт, все пак?

Да.

Ама наистина ли?  

Да бе! Безопасно ли е да вървя сама в този час по този път?

Да, безопасно е.

Е, приятна работа.

Вървях, снимах по пътя и въобще си прекарвах приятно. От време на време за всеки случай питах минувачи правилна ли ми е посоката. Въпреки че се стремят да не навлизат в личното пространство, хората с готовност се отзоваваха на молбата ми за помощ. Приятно беше да разговарям с тях по улиците, един човек дори се опита да ми предложи друго място, след като ми обясни какво точно са нощните пазари. А това са улици, на които има много сергии и заведения за хранене. Може да се види, помирише и хапне всяякаква причудливост – тофу, риба, пиле, меса разни, още  водорасли, гъби, треворасли, зеленчуци и екзотични плодове.

Прекрасна вечер си бях организирала. Най-сетне

открих моя нощен пазар

 И тутакси усетих отвратителна миризма – на варена вълна и още неопределени нюанси. Храбро продължих напред и ми поолекна, ароматите бяха още по-богати, но и по-апетитни.

Близо час обикалях, не можех да избера. Накрая приложих тактиката „спри незабавно“  пред една сергия с повече зелении. Човекът зад щанда ми подаде един тас и настойчиво ме подкани да си взема щипки. Тъкмо да схвана какво се иска от мен, той повика жена, която ми дообясни – слагам в купата каквото си избера, те ми го доприготвят и след това – Приятен апетит. Чикъъъън, фиииш, ведзетабъъъл – преводът в ефир беше звънлив. Посочиха ми маса зад щандовете и се

заеха да приготвят вечерята ми:

 нарязваха на по-дребни парченца, потапяха в гореща вода и заповядайте.

Мечка страх, мен – не. Заех се бодро с клечките за хранене. (вилици никъде не видях нито веднъж) Пилешката супа – варено пиле и бульон, закачливо гарнирана с пържено яйце. Имаше и усещане за джинджифил, но нищо повече, дори сол нямаше.  От останалите неща разпознах тофу, усъмних се за риба, на зеленчуците се отказах да си играя на ботаник. Гъбите, макар и прилични на големи карфици, бяха разпознаваеми. Честно казано, не можах да изям всичко. Имам чувството, че малко прекалиха и с калкулацията, но това и очаквах. Няма значение, преживяването си струваше.

По обратния път се спрях в супермаркет, за да си взема нещо за пиене. В тези магазини освен обичайните стоки има и маси, приготвя се на място храна, а кафемашината може да засрами всяко уважаващо се кафене. Тайванска бира – 40 долара кутията. Тайвански де.

Следващият ден беше абсолютно различен.

След като приключих със задачите, реших да обменя още малко пари и да се запътя към

Планината Маоконг

Тайван произвежда чай и на една близка до града планина имаше чаени плантации с много чаени къщи. Това исках да видя и да купя. Запътих се към предполагаемото място, на което се намираше банката, но се загубих между многобройните високи делови на вид сгради. Помолих за помощ, естествено – мило момиче ме поведе към някакъв клон и ме представи на портиера. Който на добър английски ми обясни, че имат комисионна за такава операция. Дали не искам да сменя сума в държавната банка – ей там, отсреща, без комисионна, изгоден курс. Момичето ме заведе и до там, представи ме на служителка и докато успея да и благодаря, изчезна.  

За планината Маоконг исках да хвана кафявата линия на метрото, за мой късмет – надземна. Влакчето се движеше между сгради от всякакъв калибър – делови, жилищни, луксозни и мизерни – всякакви. Можех да избера и по-кратък маршрут, но така ми хареса. Последната спирка е Зоопаркът, много интересен. За съжаление, нямах време за него.

Малко по-надолу се намираше

Maokong Gondola – лифтът към върха

Билетът до горе беше 120 т.д.  Има 3 спирки, едната от които води до храм, който също исках да видя. Така че си купих карта, с която можех да се качвам и слизам цяял ден. Кабинките са два вида – кристални и обикновени. Т.е. едните са с по-ясни стъкла, а другите не чак толкова прецизни. Тъй като нямах много време, качих се с обикновена, за кристалните се чакаше повече. На спирката имаше две пътечки и заставаш на необходимия ти надпис – „кристална“, „обикновена“.

Въобще в Тайпе всичко е много ясно указано – посоки, място. Има си очертания и табели за всичко, особено в метрото. А където няма, хората се подреждат сами, без бутане, викане и със особено умение за уважаване на личното пространство. Отделих доста време, за да разбера как го правеха това. В час пик, например, метрото е пълно. Но всеки се стреми да не се подпира, да не разглежда любопитно хората около себе си. Първоначално това изглежда като интровертност някаква, но всъщност е признак на уважение, мисля.

Горе на планината, е много спокойно, хората се разхождат бавно и си говорят тихо. Има доста алеи. Избрах си една чайна с хубава тераса. Посрещнаха ме с чаша гореща вода, меню и листче, на което да отбележа какво ще си поръчам. Готова с избора си, влязох вътре, за да платя. Посочих на момичето какво съм направила. No, каза no, no!  Е!, казвам, това избирам. Тя разгърна няколко страници и ми сочи нещо – Same! But the price! Гледам и пак се пробвам да я убедя, ама тя твърдо решена продължи да ме уговаря да си поръчам същия чай, но комплект за един и на по-ниска цена, от първоначалната ми идея. Впечатлих се и се предадох. Удачно беше, защото доста време ми отне да изпия прекрасния Оолонг, количеството от единичната порция си беше щедро.

След това тръгнах,  готова за шопинг. Бях видяла прекрасно малко чаено магазинче с интересни метални кутии. Спрях се и заразглеждах. Не ме оставиха сама дълго, продавачката зад щанда бързо ме повика и започна да ми обяснява кое какво и от къде е. Дадоха ми да опитам различни видове: черен чай, оолонг, някакъв много специален и… Поднесоха ми запарки да мириша. След едни мъчителни 10 минути се хванах за местното производство и направих поръчка.

Време беше за храмово посещение

 Но по пътя към станцията на лифта ме застигна невероятно вкусен аромат – малко в страни димеше скара, на която се печаха розово-златисти наденички. Една жена с щипки ги обръщаше, забучваше на клечка и продаваше на желаещите. Коремът ми изкъркори и усетих, че след закуска не съм хапвала нищичко. След малко развявах внимателно колбасчето и преглъщах, докато чаках да се охлади. Едвам се удържах на първата хапка. И почти я изплюх. Наденичката беше подсладена! Нерешително задъвках и някъде под сладостта в устата ми избухна вкуса, който очаквах. След това си я доядох.

Тайпе, Тайван

За жалост, докато броях спирките, пропуснах тази, която водеше към храма. Пък и беше станало доволно късно. Така че, беж към хотела.

Вечерта посветих на

Тайпе 101 и Din Tai Fung

 За небостъргачът няма какво толкова да разкажа, освен че балансиращата топка на върха е внушителна. Инженерна гениалност, направо. Асансьорът наистина е бърз и никакво движение не се усеща, изключвам лекото заглъхване на ушите, да речем. Естествено, нощният град в краката ти е завладяваща гледка.

Ресторантът  Din Tai Fung  е удостоен със звезда Мишлен,

разбрах по-късно. Изключителната организация няма как да не направи впечатление. Гостите получават номер от хостеса на входа. Както и листче, на което предварително да отбележат избора си. Има и сайт, на който могат да заявят номер, да  поръчат хана, да разгледат меню и т.н.  Когато номерът им се появи на електронното табло, друга хостеса ги отвежда до свободна маса. И тъй като най-известното блюдо е xiao lin bao (произнася се шао лонг бао)

на масата има инструкция как се яде това

 Малки тестени вързопчета пълни с бульон и месо или зеленчуци се готвят на пара. Вкусни до безобразие. Опитахме и гъбена супа. Отново никаква подправка, но аромата и леката соленост от гъбите бяха напълно достатъчни.

Чаят, който ни доливаха непрекъснато бе лек и уханен, отлично подчертаваше храната. Не пожелах нито бира или вино нито нещо друго, защото комбинацията беше съвършена.

И така, денят завърши, остана само още малко.

Третият ден

 се разхождах и чаках да стане време за полета. Преживяването за деня: челен сблъсък с търговски и банкови взаимоотношения.

Реших да купя за подарък една електронна джаджа. Избрах си модел и т.н., дойде ред на плащане. Нямах достатъчно в брой, та реших да плащам с карта. (Обикновено няма проблеми с Мастер или Виза, макар да ме бяха предупредили, че не навсякъде може да се ползва такъв начин на разплащане) Два опита и двата неуспешни. Хм, ето проблем. Отидох в банка, за да обменя още малко валута, но пък не ми харесаха банкнотата. Била твърде стара емисия. Можело да ми обменят 1/3 или нещо такова от стойността и. Не се съгласих. Махнах с ръка и тръгнах. За жалост, после си отворих електронната банкова сметка и видях, че има отбелязани плащания. Ядосах се и тръгнах обратно към магазина. Там все още нямаше никакви пари. Помолих ги да проверят. Хората звъняха в банка, на счетоводител, направиха ми разпечатки от пос терминалите… Пари няяма! Тонът леко се изостри. Аз се препотих. В крайна сметка, реших, че сумата не е голяма и няма да се разправям напусто. След няколко дни проверих в банката, точно този ден имало краш в картовата система  и много проблеми с плащания. Блокираните суми се нулираха и разход нямаше. Та добре е, човек да има две различни карти, за всеки случай.

На летището по-късно, все пак се съгласиха да приемат по-старата ми емисия и успях да купя подаръче.

Тайпе, Тайван

Обратните полети не ме изненадаха. Дори успях да приложа трика на пътешественика и последната 5 часова отсечка преминах доста комфортно, разположена на цял ред свободни седалки.

В Тайпе трябва да се отиде за повече време

 Има невероятни музеи, храмове и други места, които да се видят. А човек може да вземе скоростен влак и за два часа да се озове в южната част на Тайван. Там има чудни места за гмуркане и прекрасни плажове. Страната е била под японско влияние и това все още се усеща, според мен. Но определено е място, което изисква поне 10 дни.

Автор: Теодора МИткова 
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Тайван или писани от Теодора Миткова – на картата:

Тайван и Теодора Миткова

Booking.com

Истанбул или „Идеален ден за лов на рибка-бананка“ (начало)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

 От кога не сме ходили до Истанбул? Днес Теодора ще ни води там, като приятелски ви казвам – четете! :)  

 

Истанбул

или

„Идеален ден за лов на рибка бананка”

Начало

Идва един момент, когато всичко започва да става недостатъчно. Или пък прекалено претрупано.  Бе, баланса е погубен сред пот, сълзи и тенджери за миене.

И в един такъв нещастен момент социалната мрежа проговаря от Берлин:

-          Ей, Бургас – казах и на Варна 1 и 2 -  остана да решите кога тръгваме!

-          Къде бе?

-          Ми в Истанбул, нали ми обеща?

И да – сетих се. Обещала бях една разходка из Истанбул.  Но си я представях в едно необозримо бъдеще, щото в обозримото предстоеше домашен ремонт, разни други пътувания и прочее.  Обаче, Животът си знае работата и имагинерността придоби конкретика – началото на май (идеално).

А на Истанбул кой се дърпа?

Тук е момента да отворя скоба и да вмъкна едно предговорче..

Мъжете имат своите мъжки истории. Всеки един, в подходящ момент, може да разкаже умиляваща сцена, изпълнена с крепки десници, чувствителни трепети и някоя мъжка сълза.  Темата за казармата е изключинелно трогателна  (и до ден днешен 74.3% от българското население недоумява отмяната на военната повинност) и може да разплаче цяла фамилия на Бъдни вечер.

Абсолютно равностойни са и жените –  всяка е разбивала поне едно сърце, имала е своите дяволити моменти и повечето плашат със спомени от родилното същата фамилия на Коледа, както и на всеки един рожден ден. А също пазят спомени за животоделни скандали, за едни години, в които „бях по-слаба от теб сега” и …

И като се случи ненадейно някое déjà-vu, благодарността е единствена отплата за тази щедрост на съзнанието – т.е. спомените са онова, на което се уповаваме.

Та така – една агитка от 4 девойчета са се превърнали в 4 госпожи.  Тук-таме спорадична среща, но като цяло едни 15 години се търкаляха – безпрекословни, самостоятелни,  чисто нови след общите студентски спомени.  И изведнъж – хайде в Истанбул – ще кажеш, че всяка неделя са се събирали да плетат  чорапи та сега искат да вкарат и съспенс – т.е. спомените са запазили онова чувство на единение, което държи искричката.

Край на предговора

Нямаше никакво отстъпление – гледали сте Сексът и градът, нали? Дори онова тъпо продължение в Абу Даби?  Е, нещо такова ни се очертаваше. С една дума – резервирахме хотел (след двуседмична размяна на линкове и обсъжданици – а защо хотела не е с басейн,  не може ли да е на друга улица, има ли шампоан, а балкон, а…).  Берлин си купи самолетен билет 3 седмици по-рано, а Варна и Бургас запазихме места в автобуса горе-долу месец предварително.  Боже, ентусиазъм, а?

По мое мнение Берлин се прецака леко с електронния билет – т.е. емоцията да отидеш на място и да размахаш хартията пред гишето… Но, автобусните линии държат на традиците и нямаше начин – отиваш и получаваш правото на тричетиристотин км нощен преход. Варна 1 тръгва към автогарата, звъни ми, зарязвам (едва ли не) клиент на насред и-мейла и се стрелвам към билетното бюро. В абсолютен телефонен синхрон се движим към касите, направо два броя Том Круз с пола (аз) и бели бермуди (Варна) стартирахме Мисията Истанбул – транзакцията е извършена – отиваме бе!.  Следващия месец обсъждахме валутни курсове, кръстосани валутни курсове, ценни книжа и неообходимостта от чехли за хотела.  Плюс това карти географски се разглеждаха, но никоя не посмя да състави твърд график на движението. Берлин си купи пътеводител и започна плахо да подхвърля подробности за исторически забележителности,  да предлага клетвени декларации, че ще видим поне 3 от общо 780980987665 – те открити до сега. Варна предвидливо си мълчеше, а Бургас, т.е. аз  йезуитски разказвах за специални чайни и пазари (тази чайна остана за друг път, така или иначе).

Както казах – ние сме 4. Един Берлин, един Бургас и две Варни. С огромно съжаление втората Варна не се яви на срещата – обяви някакъв форсмажор.  Като се замисля, четирите  образуваме идеална конфигурация. Направо сме си 4те годишни времена.
Та, липсващата Варна, си е Искряща Зима. При нея печката топли, снега студи, всичко е ясно и няма нюанси. Прекрасно чисто, подредено – като зимна градина с топла къщичка в дъното. Без кал и дъжд.
Те са за мен. Докато грее топло слънце, птичките пеят, пеперудите фъркат, замъгля се хоризонта и оп – една буричка наквасва обилно пътеките. Почва се едно хлъзгане, едно цапане, докато не изляза на зелената поляна, че да оправя равновесието и не поизлъскам фасадата. И после пак.
Явилата се Варна е лежерно лято, братче. Едно слънце на хоризонта (некой път жари), цикади и хамак под каваците. С узо и домати. Е, случва се малко да погърми и превали, ама като напече, бързо засъхва.
Берлин обича червило в кафявата гама, обичайно е топла, пълна с полутонове и цветове – ту златиста, ту покафенее, ту посивее. Последното е опасно, щото есенните дъждове са продължителни и студени. Иначе – пълна реколта: винаги ще стопли атмосферата. Донесе ни домашен  кекс и термос чай.

 

Със свещ да се бяхме търсили по-различни, нямаше да се намерим. Необяснимо защо не се бяхме отчуждили, а бяхме останали в едно и също трептене, което се синхронизира за 3 секунди  след събирането в чата.  Е, изпитвахме известно любопитство една към друга, нямаше начин. И от време на време, всяка от нас се сепваше потайно от лекотата на общуването. Някак неестествено естествено.   Зима не дойде в Истанбул, но присъстваше много осезателно.  За останалите три градът беше там и даде на всяка от нас каквото си бе поискала.

 

„Полет над нощта”

Едвам дочаках четвъртък вечер 20.00. Раницата с минимален багаж стегната на прага, децата ми пожелават приятен път, а мъжа ми се подхилва игриво.  Във Варна се разделят на автобусната спирка с малко сълзи,  Берлин ляга да спи бързо, че трябва да стане в 5 часа за полета, а чай има да вари и да скатае 3-5 шоколадчета за всеки случай.

Докато поръчвах таксито, за да отида към автогарата, Фейсбука пропищя – Варна си изгубила калъфчето за телефона  в автобуса!  Много неприятно. Направо съжалих, че колата пристигна и не мога да следя събитието на живо в чата. Но – късмет, какво да се прави. Отивам в билетното бюро, там едни русначета гледат оживено в таблета си, а ние със служителката си говорим за деца, за кафе и баклава, естествено. Автобуса пристига мятам багажа към шофьора, а с ръчната чанта и  25те кила фотооборудване, се прегръщаме с Варна силно, както подобава на 15годишно прекъсване.  5 секунди по-късно с хихикане и хахакане, леко смутени, сядаме и почваме да си разказваме днешния ден, щото всичките 15 х 365   преди днес са преминали в друго измерение. Оглеждаме се дискретно – същите. Братче, кой каза, че времето лети? Спи зимен сън понякой път.

И в този момент си представям, как слизаме от автобуса в 6 часа сутринта в онзи великолепен Истанбул. Как е хладно и леко синкаво утро, а ние отиваме към Истиклял, сядаме в някое кафене, носят ни закуска, чай и градът става все по-оживен, а светлината уютно златиста.

В автобуса, обаче, е тъмно, Варна вади шоколад, услужва ми с кърпичка и има два броя възглавнички за път. Аз – спартански организирана, направо се чувствам неудобно.  Стюарда учтиво ни моли да си приказваме по-тихо (а дано, ма надали). Той ми е познат от миналогодишно пътуване и, оказва се, също ме помни. Малък младеж, като вейка – трепкащ и някак пролетен.  Все едно съм на ученическа екскурзия.

Събуждам се докато влизаме в Космополиса, здрачно е, светлините полека избледняват. Все още е  вълшебно, някак неопределено.  Като да имаш предварителен план за нещо и да предусещаш, как всичко забива в съвсееем друга посока.

След като уредихме някои подробности, пътуваме към центъра с багажа, и аз не мога да повярвам, че съм там, където съм.  Направо усещах, как патината на ежедневието пада от очите ми.  И започвам да търся кафенето, в което са ни приготвили закуската. Ама Истанбул спи. Има хора, дето бързат да си свършат работата, облачно е и града капризничи. Ни златна светлина, ни отворено кафене.  Решаваме да намерим хотела поне – да оставим раници и куфари,докато стане време за настаняване и дочакаме Берлин.  Намираме мястото лесно и в този момент видях усмивката на Провидението: първо отляво вдиииигат решетката на прилично изглеждащо място за кафе, чай, закуска, а отдясно – ооо! – отдясно е сладкарница Инджи. Въжделено място.

 

Сладкарница Инджи

 

Нейните профитероли

Бележка под линия:

(профитероли - Pâte à choux (Choux pastry) е парено тесто, което се използва широко в сладкарството за направата на различни десерти:

§  Профитерол (profiterole- терминът профитерол се използва обикновенно за малки сладкишчета направени от това тесто. Те могат да бъдат с пълнеж от бита сметана, сладкарски крем или сладолед. Гарнират се със шоколадов сос, карамел или пудра захар. – източник: Кулинарен блог на Maria Miteva-Christou) 

са съществена част от гурмето в този град , тя беше една от тайните ми цели.  Варна дава сигнали, че влиза от пасивен в активен режим – подушила кафе и приема да поседнем.

-          Coffee?  Decaf Coffee? Не ме разбира, добре де, какво кафе има, уф – Americano -  coffe – bir! Уф бе, дано да става това кафе, екскюз ми – ви фи? Ви фи вар?  Пасс? – А да видим се закачим за нета – дали Гришо е взел мача , че снощи не разбрах…

Докато тя си изясни за ви фи то – поръчала съм си каквото ми е нужно.

Преставам да и обръщам внимание и се съсредоточавам върху закуската си. Тя е типична и точно така се нарича: кахвалтъ табак(чиния-закуска) : в плато се подреждат салам, варено яйце, сирене, кашкавал, домати, краставици, маслини, масло, сладко и мед. Носят се препечен хляб и чаша чай – голям.  Или два-три по-малки, че чашките с форма на лале са по-симпатични.  Докато се храниш, имаш свободата да създадеш съвършената хапка – всичките съставки са прости и завършени. Аз обичам да започна с препечено хлебче, намазано с масло и яйце. Парче домат олекотява и киселичкото ме повежда към следващата филийка.

Тук така се закусва, като в събота и неделя  пиршеството се разтегля до ранния следобед. Това искам да правя тези дни – да се наслаждавам, с абсолютното съзнание, че има протяжни моменти, в които поемам колкото се може повече спокойствие и изпитвам неопределена радост и симпатия дори към насекомите. И ям. (последното се оказа не дотам точно).

Решаваме да оставим багажа в хотела,  докато резервирания апартамент се освободи, после  да се разходим наоколо до към обед, за да посрещнем Берлин. Имахме на разположение цяла сутрин, предиобед и обед. Администраторът – възрастен човек – няма нищо против, услужливо ни дава карта, прибира ни чантите и подпитва кой точно чакаме. Мъж? Не, че имал нещо против, но за предпочитане е да не каним мъже – съседите наоколо гледали и обсъждали. Изключително мил  – такъв приятелски един.  Едва вечерта разбрах иронията на репликата.

Да си вървиш безметежно е важно. Но се случва когато си сам – най-често. За това ни се наложи да вървим метежно. Щракаме, с фотоапаратите, приказваме, кривваме тук-там, свикваме с идеята, че сме някъде другаде, не в обичайния ден: котка, чичко, продаващ броеници, чупка в корниза, хората си работят, а ние се шляем.

 

 

 

Слизаме към Босфора и не спирам да говоря. Като Ейфятлайокутл съм – бълвам какво ли не. Варна е все по-омечтана, следи картата, слуша ме с ухо и половина, зяпа баирите.  И на неравни интервали поема монолога. Времето е а-ха да завали, ама няма значение – Босфора е долу под хълма.  Ние все още сме имагинерни и дори морския вятър не ни издухва усещането.  Дърпам се с всички сили и искам да сляза от облака, с който се нося, но за сега реенето продължава. Снимам, за да си върна усета за реалност, гледам  Варна прави същото, само че нейните зеници са доста порозовели.  Всъщност, оказва се, че не сме Сексът и Градът. Към настоящия момент сме в друго измерение просто.  Всъщност точно сега онези липсващи 15 години са решили да се върнат и да ни потърсят сметка.  Говорим непрестанно, и се наместваме по улиците като в удобен диван.

Вероятно нощното пътуване ни обърка емоционалния план.

 

Уж сме в по-модерната част, но присъствието  на Истанбул е осезателно. Много малко места могат да са толкова категорични и въздействащи. Изненадващи стръмни улици, сгъчкани къщи и проблясва някой двор в пролуката. Зара, Манго, магазин за баклава. Книжарница, а до нея в безистена – гривни от мъниста. Изведнъж ми се припи чай. Горещ, силен и сладък. Да си сложа бучка захар и с лъжичката да я разбъркам, а чашката да звънне. Варна поогладня – така е, като не закуси.  В това време градът се беше поотръскал и изпълнил с движение и народ.

И се усещаше туптене – на сърцето, когато закатерихме 75 градусов баир към Таксим. Винаги съм се чудела, как се прибират хората по къщите си в тия склонове?  Междувременно прелазваме покрай малка гостилничка с две масички на тротоара – уютно подредени в чупка на наклона. Един майстор ножар тъкмо вади от чантата си брус и посяга към наредени на масичката ножове. Собственикът на ресторантчето излиза с бяла престилка и оставя чашка чай до остриетата.  Лазим още половин час и със омекнали капачки влизаме в кафене с градина.

Taksim, 34398 Beyoğlu/Истанбул, Турция

Настаняваме се кротко,  следим трафика и броим трансферните автобуси от летището. Наблизо е седнал мъж на средна възраст, пие чай и гледа към преминаващите, облечен е в доста качествен костюм.  След малко на улицата спира тъмен изискан автомобил, слиза шофьор и отваря задната врата. Мъжът от съседната маса вече е тръгнал към тях и се качва с привичен маниер.  По-нататък има две жени, които си говорят нещо важно – едната се е привела напред, присвила очи, а другата виждам в гръб, но има твърде изправена стойка. Пристигат моя чай и доматена супа, за които си струва да изкатериш калдъръма. В приказването ни се промъкват проникновения – време беше. Човек не бива да подценява силата на топлата чорба.

Изпихме и изядохме каквото ни донесоха и виснахме на спирката, да чакаме другарката.  А сега, а със следващия рейс, а с четвъртия – седим си, пушим, а сме си само двете.

След около час и нещо разпознаваме Берлин да се мотае около един автобус.

В този момент разбрахме и  колко тарикатски е постъпила Варна 2  - яви ни се като розАва трансцедентална аура, хили се, висейки някъде в лево и ни подвиква да ходим към хотела.

Събираме се,

Сформираме

Три плюс една  на бумел.

Междувременно успяхме да се настаним , стаята за секунди придобива хаотичен облик. Вадят се багажи, шоколади, книги, списания, обувки, дрехи, тройна проверка на баните, това отваря ли се, колко чинии има – преброи ли ги, аз видях тенджера, а! Има и прахосмукачка. Сапун няма!

Докато покриваме всяка свободна повърхност с вещи, очакваме Айлин.  Живее тук, и е невероятна. Сприятелихме се случайно или не преди време. Тя превръща 6 часа пешеходен преход (градски условия) в учудващо ободряващо преживяване – когато и гостувах миналата година, бе така мила да ме разходи из места, непривични за туристи. И е вещ кулинарен гении (наследство от мама Асие) – способна е да предизвика стомашни болки само с преразказ на рецепта. Шегувам се.  Напрамо те разтапя. Има напевен глас и като говори, все едно пее приказки на Шехеразада.  Фея една такава.

Та в уютно преразхвърляната обстановка влиза Айлин. Разменяме прегръдки, приказки и т.н., тя е изморена, всички останали любопитни.  Не пропуска да ни обясни за профитеролите – (много са сладки, една порция за трите ни ще е достатъчна), да ни разпита какво смятаме да правим, да каже някоя идейка.  Времето лети, ние отиваме да бъдем туристи, а тя – да си довърши работния ден.  Не може да си освободи следобеда и се разделяме след снимка на Истиклял.

Истиклял е символично място – тук винаги има хора, продават се неща разни, върви се, има дух на култура, музика, малко хедонизъм, малко мизерия, малко туризъм – еклектика.  А уличките отстрани – Сезам са, Сезам. И все се намира по някой Аладин да те покани в пещерата.  J

(доста нахални са някои Аладиновци – уж заповядай, влез, ама все едно те заклева.  Айлин специално ми е показала как да се отървеш незабавно: рязко махване с китката, полуусмихнато Тешекюрлер и твърда стъпка. Оставят те ако не на секундата, то след половин метър.)

Тук трябва да се повърви поне 15 минутки, независимо в коя посока. Може би е едно от лицата на града, знам ли, ама е непростимо да се пропусне. Слизаме по хълма и полека отиваме към Стария град.

В историческата част ни чакат всички  туристически емблеми. Била съм тук по друго време, сега е пълно с хора и очакваната приятност се превръща в нещо като задължение. Дали светът ще стане едно по-добро място, ако отпадне „дворцовия етикет”?  Ако ги няма очакваните клиширани правила  „задължително да се” – какво ще стане: или Световен мир (макар че всички конкурси за красота ще останат безцелни), или Световен апокалипсис?

Както и да е – на път сме из улиците надолу-нагоре, мотаем се по тротоарите  и нали сме без програма – абсолютно неорганизирано лежерни сме. Не бях сигурна кое е по-добро – да ни остане пространство да се видим една друга или да имаме график, изпълнен с това-онова. Очевидно е първото, макар с всички сили да си представяме второто.  А уличките са изпълнени с хора, с миризми на кокореч, портокали и нар от „фреш-сергиите”, с котки, полицаи и всякакви. Преминаваме покрай Галата – сокаци с магазинчета за шалове, кукли, керамика, обувки, инструменти, с музика.  Започва да проличава неорганизираността. Нея сме се надявали да заличим с единомислие. Ще отидем ли да видим онова Водохранилище? Не, аз искам да видя Цистерните. Света София наблизо ли е? Дай ми картата… Ох, добре де, да, правилно, трябва да минем от тук. Отвори другата карта… Ти сигурна ли си? Нали имаше една такава с транспорта?  В каква посока вървим беее?!

И през площада, покрай Египетския обелиск и към Синята джамия. Претъпкано е. Не ми е интересно и гледам да се измъкна, за щастие останалите две мислят като мен. Вместо историческа мистика и дух,  заварваме изключителна сбирка от снимащи и говорещи международни групи, загледани в екскурзовода или в пътеводителите. Промушваме се между посетителите и излизаме от храма. По-завладяващ е парка наоколо – група жени, седнали направо на тревата, обядват с лозови сърмички, един човечец  с ръкавици рови из розовите храсти. Извън двора, две лели седнали на пейка, а помежду им чиния с нарязани домати и сирене. Двете току си подават мобилен телефон и се смеят – приказват си с някой. Отмаряме 10 минути.

 

 Спускаме се към Златния рог.

Слънцето пече под бръснещ ъгъл, краката ми туптят и задникът ми трепти, а гърбът – не се усеща. Искам просто да се строполя някъде. Представям си прохладния трамвай и сумрака на фюникюлера .

-           Не мога повече. С какво можем да се приберем в хотела? А, знаеш ли?

-           Най-бързо ще е с трамвая и фюникюлера. Неприятното е, че трябва да сменим две линии.

-           Аз няяма да мръдна ни метър повече. Не мога да ходя и краката ме болят зверски. Няма ли автобус? Нещо директно?  Дай твоя пътеводител. Нямаше ли карта на транспорта там?

-           А не може ли да питаш?

-           Чакайте малко сега ще разберем.

Запътвам се към мястото където продават билети и от там ставя ясно, че няма автобус.  Това ми го обясняват двама младежи, които говорят английски, но ги изумявам с турския си, от който аз дори малко трудно разбирам. Имало нещо, но не било удобно. Оглеждам се и виждам Берлин да разисква с някакъв младеж.  Доверието и към мен е брутално. А може би просто си следва екскурзоводската функция, бетонирана от семейни отпуски.

-           Има автобус. Директен към Таксим. Вземаме го, за да не търчим насам-натам.

-           Вярвайте ми, най-бързо е с трамвая. Компенсира си.

-           Хайде бееееее, ще разгледаме хем. По пътя. Какво ще кажеш ти? Да се качим ли? А?

-           Щом няма да ходя още, качвам се.

Бележка под линия:

Неприятно ми е, че не приемат моето мнение безпрекословно. Мисля, че прецених ситуацията най-точно и моята логистика е перфектна. Берлин се чувства задължена да намери и приложи алтернатива, уверена, че ще е най-доброто, Варна е математически логична, сигурна, че логиката ще победи и всяка от нас си стои на мнението.  Останах изненадана колко толерантно си проверихме тезите: Оная с аурата блее баирите и едва лети над опечения от слънцето площад.

След като поехме достатъчно жега,  един мъж мина да продаде ибришимчета, втори – вода, трети нещо друго и има-няма 20 минутки престой – потеглихме.

В автобуса е велико. Още с влизането едно бебе почва да  спори с майка си. И понеже е невръстно – реве та се къса. От време на време спира артистично и почва с нови сили. На нас главите, краката и някакви неподозирани мускули също реват та се късат, обаче бебето не ни пречи. Колко сме ги гледали такива…За сметка на това на седалките до нас са се настанили трима младежи, единият от които вероятно е плувал във вакса за коса – имам чувството, че скалпа му ще се втечни всеки момент. Такива не сме виждали много. И тогава едното момченце става, за да направи място на Варна – или изглежда най-възрастна от трите ни, или и личи, че може да припадне ей тука на място. Всичките бяхме изтощени от сбъднатата мечта – да сме на невероятно място, само ние.  Не смятах, че удоволствието е толкова трудно.

В борба с трафика

От трафика има и бизнес ползи

За наше щастие рейса попада право в трафика.  Гледайте пейзаж на воля – бааавно и в детайли.

Седим си ние, увиснали като водорасли в плитчините август месец, а на мен все по-ясно ми става, че не е шега работа – имаме да обиколим ъмнайсе шосета с тоя автобус, с безумната скорост от 20 км в час и три минутни паузи на всеки 15 метра -  определено щe

се побъркаме. С въздишка вадя едно пакетче сирене на конци от Египетския пазар – гладна съм, сили нямам.  Похапваме си и мислим лениво, щото жегата е огромна. По едно време спряхме дори да ядем – безнадеждността просто се пропи в нас. С жал съзерцавахме мотрисите на трамвая, ехидни и свободно бягащи напред, покрай впричилия ни рейс. Отприщих сарказма си, но дори той отмря скоростно . Аурата Варна 2 офкаше много досадно.  След  13 минути мрънкане и перфидност от моя страна,  както и насреща ми от останалите – слязохме, и си ползвахме фюникюлера. Платихме втори билет 3 лири парчето на човек.  Дизапойнтът беше най-силен, когато установихме, че сиренето е останало в автобуса.

 

Колелото на фюникюлера. Романтично оцветено

 

Все пак, бяхме в Истанбул, по женски – да не повярваш как бързо се възстановихме.  Един душ, цигара, молив за очи и червило. Към Балък пазар, което се оказа вълнуваща грешка. Рибният пазар е нещо като сателит на Булеварда.  Свиваш вдясно и попадаш в огромното царство на масите с риби, йени ракъ, самодейни кларинет, дайре и барабанче, обикалящи масите – хората искат да пият, пеят и ядат. По възможно най-туристическия начин. Е, има и местни.

Сервитьорите са бързи и любезни, чест им прави, че не ни показват кисели физиономии – все пак сме 3 жени плюс 4тата във вид на раирана аура (с нас е  за кворум) , а не 10 скандинавеца, решени да се отрежат с йени ракъ.  Ефирният глас на Варна 2:

-          Малее, тук не е ли много шумно бе, момичета? Какъв е тоя сега? Може ли да седна до парапета? Ох, ще падна, тия как блъскат това дайре, ще го изтърбушат още малко…

Музикантите вдигат огромна олелия, но посетителите пеят и пляскат с ентусиазъм.

Един от келнерите ни вижда как се мъчим да се съберем в  снимка и важно, с авторитет поема айфончето на Берлин. Застава респектиращо, натиска там нещо и щрааак.  Поглежда към снимката и вижда собствената си опулена физиономия. Ама се е снимал под такъв ъгъл, че се вижда една уста и над нея нос, а отгоре им бялото на очите.   Щрака се сам още няколко пъти и тъкмо да се смути окончателно, за да се наплаче в кухнята – успява да ни снима!  Сградите наоколо са само маси и скрити кухни – десетки балкони, тераси, с хора – по двойки, големи компании, но всички изглеждат много радостни от цялата дандания. В пълен контраст са мъж и жена, които оживено разговарят и малко по-надолу, празно балконче, обкичено със зеленина.

 

Немска компания  си е поръчала горяща риба в морска сол, а метр д`отелът церемониалничи с гумен чук и троши обкова. Вече започна да ни писва от кларинети, от непрекъснатото сновене на сервитьорите.  С облекчение си тръгваме към хотела и ето -  идва момента да осъзнаем истината за съседите – да си спомним указите на целомъдрения администратор: улицата е пълна с музикални клубове, в които хората се забавляват с огромна охота. Мъже да влачиш за косите – по един в ръка, едва ли някой ще седне да те обсъжда. Музиката гърми, канят ни настойчиво да чуем, влезем и тестваме, но не щеме ний! Елегантно се хлъзваме в ярко осветената сладкарница Инджи – работното и време е до 24.00. О! Дори в този късен час – малко преди затваряне, има доста хора. Не им личи да са купонджии – седят си хапват, пийват чай и си говорят. Имам чувството, че току що са излезли от оперно представление.  Самата сладкарница не е голяма – стените са облицовани с тъмна дървена ламперия, масите са тежки и в същия тъмен цвят, подът е настлан с бели плочи, а витрината блести.  На едната стена има дървени шкафове със стъклени врати, в тях наредени чудни закусчици, бюреци, плодови сладкиши и пити.

Мотаем се около тезгяха – връчват ни по една порция, чудим се къде да платим, докато не забелязваме зад нас малък подиум с бюро.  На него се е настанил дядо Костенурко – изпъкнали очи, невъзмутим, голям – мъдро чака зад архаичен касов апарат.  Сядаме и забиваме погледи в чинииките.  Малки еклерчета с розово-бежови кори, в които има бял крем, полети с лъскав  мус от черен шоколад.

Профитеролите премахват главоболието, изчистват вкуса, превръщат те в прекрасен епикуреец.

-          Айлин се е объркала, не само  една чинийка – кило мога да изям. И то с лекота – Варна облизва лъжицата.

Берлин се съгласява усърдно хапвайки. Единствена аз изискано разсъждавам как прекрасно се съчетават леко горчивия шоколадов крем с богатия нежен вкус на млечния крем в сърцевината на еклерчетата, чийто кори придават структура на цялата композиция. Тъпчейки се изискано , привършвам десерта.  Дори съм леко груба към него. Витрината е пълна. Иска ми се да падна в басейн профитероли. Исабел Алиенде разказваше в една от книгите  за свой сън – плува в сутляш и се чувства утешена.  Нещо такова искам да преживея и аз, но не да се  утешавам, дори напротив – да имам искри в очите.

Денят все още не е приключил. Предстои вътрешно разпределение. Варна е категорична – иска да спи на спалнята. Аз съм на автопилот и не мога да разсъждавам, размазана от спомена за Инджи.  Чакам да видя къде ще е свободно. Берлин няма нищо против да спи на дивана, защото ако утре се събуди на време, ще отиде да види Цистерните. За подобен подвиг не ми е лесно да разсъждавам. Краката ми са станали два номера по-големи, чувствам се  трол – тежка и покрита с прах. Берлин решава последно да спи на дивана, но утре на спалнята. Довличам се до банята, в която няма сапун, но пък стискам в ръка калъпче ог Германия. Берлин е оптимално натурализирана германка – с опит в пътуванията и дружеските закачки – подарила ни е сапунени маргаритки. С надеждата да не ми изрисуват мустаци (напълно сериозно го очаквах, но разчитах на искрената любов у другарките си) аз си легнах.  . Три секунди по-късно щепсела е дръпнат.

 

Очаквайте продължението

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

 

 

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

Истанбул