Особеността на протеста днес е, че е обявен в защита на свободата на изразяване на министъра на правосъдието Данаил Кирилов. Има елемент на ирония, но факт е, че в суматохата от изказвания след появата на Христо Иванов и Ивайло Мирчев в охраняваната за Доган зона в Росенец министърът на правосъдието съвсем е загубил ориентация за събитията и е произвел следния текст във Фейсбук:
На заседанието на МС след този текст Борисов се е обърнал към министър по следния начин:
И ви забранявам да пишете във фейсбук, Дани Кирилов. Забранявам.
Борисов посочва три причини:
Защото не само че не е смешно, не само че ги възпалявате, но ние с Христо Иванов сме работили.
Свободата на изразяване на министрите изглежда доста условна, дори Томислав Дончев (дори – защото от него най-малко се очаква) по едно време убедено твърдеше в Панорама, че достъпът до трафични данни бил след съдебен контрол – което е въвеждане в заблуждение. Никога няма да разберем защо го каза – защото е вярвал, че е така, или ако мине. Останалите министри свободно ползват внушения и манипулации. Например Деница Сачева пред Нова посочи три фактора, които довели до протестите – пандемията, работата на прокуратурата срещу олигарси и, на трето място, влизането в ERM II! Тези три неща! Това трябва да се внуши. Някакъв друг свят обитават.
Продължаваме с избрани части от околосветсткото пътешествие на Диана, описано „Една обиколка на земното кълбо за 53 дни“ – Как да си купите цялата книга е обяснено в края на всяка част, а ние след Полша, Китай, Тайланд и Камбоджа, Малайзия, Индонезия, Австралия и Хаваите, продължаваме към Лас Вегас, Мексико и Боливия, където ще караме по един от най-смъртносните пътища на планетата.
Приятно четене:
Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
кратки откъси от книгата – част 3
Лас Вегас – Мексико – Боливия
Континент 4
Северна Америка
Държава 8
Хаваи – Лас Вегас
Ден 30 – 04.02.2017 г.
Сутринта на плаж на Хаваите, вечерта на парти в Лас Вегас
Тази сутрин се събудих от лудия спринт на едната котка, която гонеше врабче, влязло в лодката. Врабчето успя да се спаси и навреме намери изхода.
Ева отиде на работа, а аз си направих една последна
разходка по плажа, откъдето се сбогувах с Хаваите
Това така бленувано от толкова много хора по Земята място се оказа нещо доста по-различно от представите ми. И въпреки това ми хареса, както престоят ми, така и хората, които срещнах. Наистина, за малко щях да го пропусна заради Тръмп, но накрая всичко се подреди.
Взех си раницата, заключих лодката и тръгнах към летището, откъдето трябваше да хвана полет за Лас Вегас. От марината до летището обикновено има шатъл, който струва 25 долара, но аз предпочетох да си хвана градския автобус за 2,50 долара.
***
И така, ето ме в
самолета от Хаваите за Лас Вегас
Откакто тръгнах да обикалям света преди 30 дни, сега
за първи път започнах да се приближавам към къщи,
но откъм другата страна на земното кълбо. Досега се отдалечавах от дома и на 26-тия ден, точно по средата на пътешествието, стигнах средата на маршрута, възможно най-далечната точка, във възможно най-далечната от България часова зона.
***
Лас Вегас
е един от най-известните градове в света. Хиляди филми съдържат сцени, снимани в него, стотици компании правят изложения там, най-добрите артисти минават през този град, за да правят концерти и представления. Затова си бях изградила някаква представа за града и винаги ми е било любопитно да го посетя. С излизането от самолета видях стотици машинки за залагане, пръснати из цялото летище. А над тях светещ надпис
„Добре дошли в Лас Вегас“
Добре дошли в Лас Вегас
При планирането на пътешествието, след като резервирах хотела, се сетих, че моят любим DJ Tiesto често гостува в Лас Вегас. Щях да остана в града два дни и три нощи. Вероятността Тиесто да е там по същото време не беше никак голяма, но все пак трябваше да проверя. Отворих сайта му и едва не онемях! В програмата му с партита фигурираше датата 4-ти февруари с локация Лас Вегас. Това беше точно същата вечер, през която кацах там.
А клубът се намираше точно срещу моя хотел. От цял Лас Вегас съвсем случайно си бях резервирала хотел на възможно най-близкото място до партито, за което мечтаех от няколко години.
Облякох си
роклята, която специално бях мъкнала дотук
Не че е специална, взех възможно най-тъничката, която имах, за да не заема място и да не тежи. За да отида до клуба, трябваше само да пресека две улици, защото моят хотел и „Хаказан“ се гледаха едни друг диагонално през кръстовището.
съответно 12 ленти общо за пресичане. Но тук всичко беше измислено в името на удобството на клиента. Хотелите бяха свързани с надлези и така аз преминах от „Екскалибур“ в „Ню Йорк“ и после от „Ню Йорк“ в „Хаказан“, без да слизам на булеварда.
Лас Вегас
Клубът не беше нищо особено, дори ми се стори много малък, доста по-малък от това, което очаквах, и много претъпкан. Аз успях да се настаня на едно място, от което имах прекрасна видимост към центъра на клуба, там, където беше дансингът, и срещу него – пултът на DJ-я.
Много се изненадах от облеклото на посетителите. Тази вечер
имах усещането, че съм на типичен български абитуриентски бал!
Първо, всички мъже бяха с костюми, ризи и вратовръзки. Второ, жените бяха полуголи. Роклите им бяха изключително оскъдни и до кръв впити в тялото. Токчетата – естествено тънки и много високи. А бижутата – огромни и покриващи повече плът, отколкото роклите. Трето,
цяла вечер се хвърляха салфетки (!!!)
или някакъв вид хартии, които постигаха същия ефект! Четвърто, когато някой си поръчваше бутилка/бутилки алкохол, се появяваше парад от момичета с каски от Star Wars на главите. Всяка носеше високо във въздуха определена буква, така че подредени една след друга, те изписваха името на човека, който си бе поръчал алкохола. Самите бутилки имаха завързани на върха свещи тип фойерверки, от които хвърчаха искри на един метър разстояние. Когато поръчката биваше за повече бутилки, те винаги пристигаха в каса, имитираща кола, торта или нещо друго интересно. Женските Дарт Вейдъри винаги бяха съпроводени от мини-оркестър с тъпани и барабани като онези, които са много популярни по българските чалготеки. Тук те биеха в продължение на около пет минути, като изобщо не бяха в такт с музиката, която звучеше в момента.
Лас Вегас
Не можех да повярвам на очите си! Всичко беше едно към едно. Стоят там три момчета и бият по тия барабанчета … и това по никакъв начин не се връзваше с представата ми за изискан клуб в Лас Вегас, в какъвто смятах, че се намирам. А с присъствието на Тиесто пък съвсем не се връзваше. Както споменах, човек съвсем спокойно можеше да помисли, че е на абитуриентски бал в България.
Лас Вегас
Иначе музиката си беше супер, както можеше да се очаква.
С напредването на вечерта много хора си тръгнаха и от заведението започнаха да затварят страничните зони, за да стеснят периметъра и да концентрират хората все по-централно навътре към дансинга. Аз обаче не исках да се смесвам с тълпата, за да мога да си скачам на спокойствие, без да се удрям в никого. От мястото, което заех, пак имаше хубава гледка. Видях, например, как към 04:00 ч. се появи нов клиент, на когото донесоха поне 30 бутилки шампанско и две огромни кофи, по-скоро легени, с лед. След това сервитьорките, които му ги донесоха, започнаха да ги отварят и да ги изливат в кофите върху леда. Клиентът изглеждаше адски щастлив, тръгна да раздава бутилки на хората от охраната, които го заобиколиха от всички страни. Но те, естествено, отказаха. Тогава човекът продължи да черпи хората на дансинга – те много се радваха и се снимаха с него. Предполагам, че беше спечелил огромна сума и сега празнуваше.
Държава 9
Мексико
Ден 35 – 09.02.2017 г.
Кацнах в Мексико рано сутринта
За града бях чела, че е много опасно място, че има измами, отвличания, убийства. Бях много наплашена, но въпреки това го включих в пътешествието заради пирамидите в Теотиуакан.
Тук имах отново само два дни. Бях направила план да хвана такси от летището до хотела и да остана там през целия ден, без да си подавам носа навън с цел опазване на живота си. На другия ден щях да отида с туристическа екскурзия до пирамидите и толкоз.
Нещата не се развиха точно така
Освен първата част от плана. На летището имаше будки, от които хората можеха да си платят за уж легално такси с предварително определени фиксирани цени. Знаех това и бях спокойна, че всичко ще е наред. Намерих мястото и ми поискаха 375 мексикански долара до хотела. Два дни по-късно, на връщане към летището, ми взеха 200 мексикански долара за същото разстояние. И това без пазарене, което означава, че реалната цена е още по-ниска.
Първите ми впечатления от град Мексико бяха, че
въздухът е адски замърсен
Следващите, че градът е много колоритен – всички къщи са боядисани с ярки и различни цветове, улиците и тротоарите са много чисти, а не виждах кофи за боклук. Пътищата бяха много широки, но имаше и големи задръствания. Това все пак е един от най-големите градове в света.
Стигнахме хотела ми в 09:00 ч. сутринта. Беше прекалено рано и отказаха да ме настанят преди 13:00 ч. Бях страшно изморена и ако седнех да чакам във фоайето, щях да заспя на секундата. Нямах кой знае какъв избор, така че
реших да се престраша и все пак да си покажа носа извън хотела
Като за начало погледнах през прозореца да видя дали обикалят хора с оръжие, дали има преследващи се мъже. После излязох отвън и се заслушах дали не се чуват от някъде изстрели и пищящи жени. Сигурно си личи, че съм гледала много филми. Така стъпка по стъпка, със засилено внимание от моя страна, започнах леко да се придвижвам по улицата.
Град Мексико
Мексико се оказа много приятен град
В центъра почти всички сгради бяха стари и приличаха на тези от старите европейски градове. Беше пълно с катедрали и църкви. А площадът им е един от най-големите в света.
Централният площад на Мексико
По улиците и магазините имаше много полиция, със сериозна екипировка, щитове и големи автомати. Всички бижутерски магазини, както и другите по-скъпи магазини, имаха въоръжена охрана с бронежилетки, по улиците имаше и много патрулки. Определено се грижеха сериозно за безопасността на туристите и гражданите.
Последната ми спирка за деня беше една висока сграда в центъра на града. Бях разбрала, че мога да се кача до 43-тия й етаж и да видя град Мексико на 360 градуса. Нямаше как да пропусна това. Вече имах подобни качвания в Банкок, Мелбърн, Хавай, Лас Вегас.
Много обичам да гледам отвисоко.
Когато стигнах горе, все още беше ден, но умишлено изчаках залеза, за да видя града и по тъмно, и, естествено, не съжалих. Пейзажът винаги е коренно различен и винаги е зашеметяващ.
Мексико от високо
Прибрах се в хотела и започнах да се оправям за лягане. По едно време обаче
започна някаква разправия в коридора пред моята стая
Първоначално не обърнах внимание, все пак се намирах в Мексико и според представите ми за тази държава се случваше нещо съвсем нормално. Да, обаче в един момент ми се стори, че чух български език. Приближих се до вратата и подозренията ми се оказаха верни. Стана ми много смешно и веднага отворих вратата. Бяха четирима – две жени и двама мъже. Трябва да съм дръпнала вратата много рязко, защото всички замлъкнаха на секундата и ме погледнаха стреснато. Сигурно си мислеха, че съм излязла да им се карам за шума, който вдигаха.
– Извинявайте, колко ви е часът? – попитах. Отново предизвиках смут, хората ме гледаха като препарирани около две секунди, след което всички избухнаха в бурен смях
Континент 5
Южна Америка
Държава 10
Боливия
С колело по „Пътя на смъртта“
Ден 40 – 14.02.2017 г.
Хайде, пак ранно ставане! За днес имахме организирано спускане с колелета по
най-опасния път в света, така наречения „Път на смъртта“
Получил е това име, защото има най-много жертви по него. Издълбан е в планината, изцяло черен път с безброй завои без никаква видимост. Въпреки че е бил отворен за движение в двете посоки, той е изключително тесен, достатъчен само за една кола. В същото време по този път доскоро ежедневно са минавали камиони и пътнически автобуси и дори са се разминавали. Бях гледала в интернет преди време видеоматериали от това място и настръхвах. Не можех да си представя как е възможно да съществува такъв път и да е активно използван въпреки непрекъснатите фатални инциденти. Още тогава у мен се зароди желание да посетя това място, макар че се страхувах за живота си. Едновременно много исках и изобщо не исках. Но ето че и противоречиви желания като това също се сбъдват.
Зоя не знаеше за тази моя мечта, но беше чула за този път и беше разбрала, че отскоро е затворен за коли. В момента се използваше като туристическа атракция за спускане с колелета. И веднага го беше включила в програмата.
Закараха ни някъде извън града, като през цялото време карахме по хубав асфалтов път.
Изкачихме се до над 5000 м надморска височина,
където спряхме, за да ни екипират и инструктират. Там тия височини за нищо ги нямат…
Дадоха ни гащеризони, предпазители за лактите, коленете, ръкавици, каски – абсолютно всичко необходимо. Пуснаха ни да покараме малко там около микробуса, за да свикнем с велосипедите и спирачките. Основна част от инструктажа бяха правилата за движение по пътя. Но най-вече това, че
най-бавните се движат от външната страна,
т.е. откъм пропастта.
Бях умряла от страх, понеже не се чувствах сигурна в уменията си да карам колело. Но вселената се беше погрижила всичко да се подреди по перфектния начин и аз вече бях получила доста тренировки в Камбоджа и Хаваите. Ако не бяха те, аз със сигурност нямаше да оцеля през този ден.
Маршрутът започва
първо с чисто новия асфалтов участък, след което се излиза от него и се продължава по стария черен път. Щяхме да караме 64 километра и да слезем до 1500 м надморска височина. Там щяха да ни качат обратно в микробуса и да ни върнат в хотела по новия път.
Вече бяхме готови и нашето приключение започна от едно място с феноменална панорамна гледка към първата част от пътя и едни много странни и много внушителни черни планини отстрани.
Анди
Спускането започна в участък, по който минаваха и коли, и това също го правеше до известна степен опасен. Карахме трите една зад друга, а водачът ни сменяше позиции, за да може да ни наблюдава и държи под контрол, но също и да ни прави видеозапис и снимки, което влизаше в цената.
Микробусът ни следваше през цялото време. Шофьорът имаше готовност да спре всеки един момент, ако на някой му стане лошо, получи контузия или се уплаши и не може да продължи. В такава ситуация човекът се качва в микробуса и продължава до долу, возейки се. Също така имаше и едно резервно колело, в случай че някое от другите се повреди или спука гума. Всичко беше измислено до най-малкия детайл.
Още в началото на спускането минахме през
пункт за проверка за наркотици,
което ни се стори странно. После към 10:00 ч. спряхме на едно място, където имаше няколко ниски ламаринени постройки. Сервираха ни закуска пред една от тях. Тя включваше сандвич с яйце от корморан, хляб, маргарин, топла вода за чай, какао или кафе, банани и десертчета.
Закуска по пътя
След това се качихме обратно на колелетата и много скоро стигнахме до едно място, на което се отклонихме от асфалта и започна само черен или, буквално казано, кален път. Имаше и една голяма табела с описание на пътя и, естествено, с неговото име Death Road.
Този прочут път на смъртта изглеждаше точно както си го бях представяла
За щастие точно в началото, когато потеглихме, имаше мъгла и не се виждаха пропастите надолу. Съответно имахме време да свикнем с настилката, без да се стресираме от страшните височини под нас.
След като свикнахме, мъглата изчезна и повече не се появи, а пред нас се откриха зашеметяващи гледки. Хем искаш да гледаш планините, хем те е страх да отклониш поглед от пътя, защото всяка една малка грешка може да бъде смъртоносна.
Пътя на смъртта
Движехме се не на метри, а на сантиметри от ръба на пътя, след който често следваше прав отвес от около 200 – 300 метра надолу. А аз, като най-голямото шубе и възможно най-бавния турист, трябваше да карам най-близо до ръба, защото такива бяха правилата – бавните се движат от външната страна.
Страхът ми се поддържаше и подсилваше непрекъснато не само от височините, но и от неравностите по пътя – всякакви бабунки, вдлъбнатини и камъни, както и от падащата като водопад вода от планината, изливаща се буквално на пътя.
Бях толкова бавна, че Зоя и Диана не можеха да ме чакат и заминаха много надалече пред мен. А отстрани често прелитаха всякакви „състезатели“. За капак на всичко през няколко метра имаше табели, показващи местата, на които са починали разни хора, почти винаги по няколко заедно.
Колкото повече се спускахме, толкова по-топло ставаше. Вече към края на пътя се съблякохме по къс ръкав. Нещо, което последно бях направила в Мексико за малко и нямаше да ми се случи отново през следващите дни. Нищо, че бяхме от тази страна на земното полукълбо, където през това време на годината беше лято.
На едно място спряхме да видим свободно растящи банани и кока. Банани бях виждала, но за първи път видях
кока в дива среда
Не че до преди два дни не бях видяла и изсушения вариант, който сега срещахме непрекъснато.
Кока
Горе-долу така приключи нашето спускане по най-опасния път в света. Долу, на 1500 м, беше истинско лято и ни чакаше сервиран обяд в едно заведение с басейн, душове и тоалетни.
Това място ни втрещи. В магазините и по сергиите продаваха какви ли не странни неща. Първо имаше
шишета с цветни течности,
всяка помагаща при различни проблеми. Колкото цветове съществуват на този свят, толкова цветове течности продаваха и тези хора. Така, както имаше такива, предназначени да донесат здраве, така имаше и за любов и пари. Всяко шише си имаше етикет, изобразяващ предназначението на вълшебната отвара.
За вещици
Второ, имаше
комплекти за правене на магии
Комплектът включваше пера, нокти, яйца, изсушени морски звезди, вино, изобщо всякакви щуротии, както и дървени съчки и подпалки, за да можеш да си направиш и огъня. Продаваха и само снопчета от съчки или дърва, ако нямаш нужда от цял комплект.
Комплект за магии
Трето, и за мен най-ужасяващо от всичко бяха
изсушени бебета лама и алпака
Някои от които извадени още като зародиши от коремите на майките им. Висяха от тавана, завързани през главичките. Не помня дали питах за какви магии се ползват, но и да съм питала, вече съм забравила.
Изсушени животни
След вечеря направо се прибрахме в любимия хотел за последната ни нощувка в Боливия. На следващия ден ме чакаше последната държава от обиколката ми на света – Перу.
(Следва продължение)
Пълният пътепис на това неповторимо приключение е поместен в книга от 340 страници с меки корици и малко черно-бели снимки, цената е 15лв.. Към момента се разпространява само и единствено от авторката лично. Изпраща се по куриер или Български пощи. За да поръчате изпратете съобщение на страницата на книгата „Една обиколка на земното кълбо“. Ако нямате профил във Фейсбук, оставете коментар тук под пътеписа и Диана ще се свърже с Вас по e-mail.
С Анжело днес отново ще открием скрити от очите ни места от китната ни родина: представяме ви Римския мост край Дъбово!Приятно четене:
Римски мост
Дъбово, край Мъглиж
На север от
с. Дъбово (Яйканлий), общ. Мъглиж,
се намира един от най-важните през древността и Средновековието проходи през Стара планина – Друма, Яйканлийски проход, Боаза, Боазки път, Дъбовски проход, Търновска пътека и дори – Руският път.
Заедно с намиращия се на изток Ветренски (Лаханлийски) проход векове наред е осигурявал комуникациите между южните и северните склонове на Балкана, между областите Тракия и Мизия. В миналото между тези пътища било прокарано трасето и на още едно, по-слабо използвано разклонение, което останало в историята с името Иванкова (Ванковата) пътека, тъй като се смятало, че по него от България към Византия избягал узурпаторът на българския престол Иванко, убиецът на Асеня. Второкласният път към Борущица реално повтаря трасето на стария Друм.
Гара Дъбово
свързва основната ж.п. линия София – Бургас с разклонение, минаващо по долината на Дъбовската (Кръстецка, Борущянска, Поповска) река, пресичащо на север Балкана и водещо до Царева ливада, Велико Търново и Горна Оряховица. То е част от линията Русе – Подкова.
В устието на
Дъбовския проход
вероятно е имало изградена пътна станция за отдих, подмяна на конете и нощувка, която била възлово кръстовище на подбалканския римски път от Сердика (София) – Копсис (Анево, Карловско) – Туида (Сливен) – Маркели (Карнобат) – Анхиалис (Поморие) до Месемврия (Несебър) и на презбалканския от Нове (Свищов) до Адриапонол (Одрин). При управлението на император Траян (98-117 г.) Друмът е част от изградената от римляните пътна мрежа. Те укрепили прокараните още от траките пътища през старопланинските проходи. Осъзнали голямото значение на трайната и сигурна съобщителна мрежа, те я изграждали и усъвършенствали търпеливо целия II и през III век. Римляните ползвали робския труд на местното население от тракийските племена одриси и кробизи за настилането с калдъръм (ломен камък, запълнен добре с трамбована пръст между фугите) на стария път в прохода – разклонение от пътните артерии, свързващи от север на юг древния Никополис ад Иструм (край сегашното с. Никюл, Великотърновско) и построения в чест на императора римски град Августа Траяна (днешна Стара Загора).
Древният търговски път
е носел важно стратегическо предимство, затова е трябвало да бъде охраняван. На практика, на всички върхове между Дъбовския и Ветренския проходи е имало крепости, пó скоро постове, тракийски, а по-късно – римски и средновековни. Те са пазели преминаващите и са действали като ретранслатори. Нашите предци са ползвали модерни комуникационни технологии, като оптика и безжични съобщения. Тъй като кулите са били разположени с пряка видимост една от друга, предаването на предварително уговорени сигнали най-вероятно е ставало чрез светлинни сигнали.
Най-близките до нас във времето охранителни постове са от османския период – беклемето, кула или укрепена къща, в която е живял гарнизонът, охраняващ пътя, в м. „Беклемята“ (42.643905, 25.643323) и табията (редута), в началото на прохода (42.611468, 25.655908).
Беклемята (горе), Табията (долу)
В средните векове проходът над Дъбово е ставал
честа арена на сблъсъци между ромейски и български войски
По-известна е битката при Кръстец, при която император Исак II Ангел е разбит от Асен I и фактически България става независима от Източноримската империя.
Оттук минава и войската на цар Калоян, отправяйки се за битката с кръстоносците при Адрианопол. По този път, предвождани от султан Баязид, османците се отправят към Търновград. Пет века по-късно в устието на Дъбовския проход руският генерал Гурко разгромил турските табори на 4 юли 1877 г., а по-късно мирното българско население се спасявало с бягство в Боаза от турските пълчища и башибузуците.
Там, където са били лозята на дъбовци, тече
малко поточе, наречено „Кървеника“ („Кървенишка вада“)
Тук ордите на Сюлейман паша са изклали до крак децата и жените от селото, решили да се скрият в Балкана. Кръвта била толкова много, че поточето потекло кърваво надолу. Народната памет не е забравила невинните убити и оттогава поточето и местността носят името „Кървеник“ („Кръвеник“, „Кървеница“).
Старият римски друм през Дъбовския проход минавал по билото на източния му вододел, като се спускал до Римския мост и минавайки през „Сечената скала“, излизал от прохода при пътната станция в Розовата долина. Този
сводест античен мост
е обявен за народна старина с Държавен вестник (брой 221 от 28.12.1927 г.), а след 1944 г. – и за защитен природен обект. Въпреки, че е на близо 2000 г., той устоява на стихиите (и дори на хората). На стари снимки се вижда, че в началото на миналия век той е бил в доста по-добро състояние от сега.
Римският мост край Дъбово
Римският мост помни и строителството на Презбалканската ж.п. линия (1906-1912 г.) с многобройните тунели, изградени с дялан камък от италиански майстори. Възможно е и част от камъните да са от самото съоръжение, както често се е случвало в историята ни.
До моста се стига по пътя от ж.п. гара Дъбово
към Радунци – Борущица, като на около 3 км от гарата вдясно има паркинг за 5 – 6 коли. В южния му край е подходът към реката и моста.
Според Мрежата, около моста трябва да има беседка. Дори да я е имало, в момента няма следи от нея. Някаква компания (си) е направила една от модерните напоследък „еко“ градински маси и пейки от палети, както и импровизирано стрелбище.
Не личи държавата, дори в измислените рамки на широко рекламираните стратегии за развитие на културния, исторически, селски и изобщо разни видове туризъм, да е направила нещо за обекта.
Дъбово / Dubovo, Стара Загора / Stara Zagora, 6178, BG
Информационна табела и кошче за боклук биха били добро начало. А изконната българска традиция „дето яда, там и с*ра“ не прави чест на никого, нали?
Когато се събудих на сутринта, мистър Мехди още спеше, така че аз се възползвах от възможността да си направя записки за всичко, което бях преживял тези дни. Всъщност така и не ви казах защо го наричам така. Отговорът е много прост – когато се запознавахме, аз се представих като Бо, за по-лесно, а той започна да се обръща към мен с „мистър Бо”. Как само звучи, а?
Та, малко след това се събуди и мистър Мехди. Беше много щастлив, защото предишната вечер беше намерил преводач на телефона си. Вече щяхме да общуваме много по-спокойно, или поне така си мислехме.
Здравей, машинен превод! Само ти можеш да споменеш думата „капитализъм“, когато иде реч за закуска
Докато се усетя, домакинът ми вече се бе развихрил в кухнята – 5 минути по-късно хапвахме чуден омлет с подправки и айрян. Който там наричат „дуук”. Това, което ме учуди, бе цветът на черупките на яйцата – снежно бели. Да бе, на иранците яйцата са по-бели от нашите!?
Тъкмо хапнахме, когато при нас дойдоха сестра му и малката му дъщеричка:
След като си направихме няколко снимки, аз и мистър Мехди тръгнахме към паркинга. Предишната вечер се бяхме разбрали, че днес ще ми покаже забележителностите на града.
Когато стигнахме там, видях, че моторът беше завит с някакъв чаршаф. Оказа се, че той бил помолил брат си да направи това предишната вечер, минавайки оттук на път за вкъщи. Нямаше как да не оценя жеста!
И така, първата забележителност, която ни беше по път, беше
мостът Алаверди Хан, познат повече като Си-о-се-пол
Той е най-дългият от единадесетте моста в Исфахан и има цели 33 арки.
мостът Алаверди Хан
Г-н Мехди имаше набито око за детайлите и интересните ракурси, а когато искаше да ме снима някъде, казваше: „Stop… Shutter!”.
Така и не разбрах откъде знаеше втората дума. Ако въобще знаеше значението ѝ в сферата на фотографията.
Преди да продължим разходката си, трябваше да пробваме следното питие:
Беше нещо като подсладена вода на вкус, с всички тези черни семчици, изглеждащи като мухлясали. Приятно и освежаващо, без да е нещо особено.
Следващата ни спирка бе край
моста Хаджу,
който вече ви бях показал.
Тук имаше доста ученици, които се занимаваха с какво ли не.
Мостът, между другото, разполага и с покрити площи, които помещават кафенета, книжарница и т.н.
Мехди силно настояваше да ме снима до това или онова, а аз нямах нищо против. Все пак в противен случай надали щях да имам снимка с този величествен лъв:
Оттук нататък продължихме към
„Наш-е-Джахан“,
известен също така като
Имамския площад
За целта отново се лепнах зад стоповете на Мехди, докато не стигнахме до един платен паркинг на гърба на сграда в централната част на града. Там оставихме возилата и взехме по един велосипед под наем. Колкото и недобра да ми се виждаше идеята да поверя паспорта си в ръцете на човека зад гишето.
Първата ни спирка беше в
базара до площада
След това разгледахме отвътре двореца Али Капу, откъдето нямам снимки. За сметка на това пък ще ви покажа как изглежда южната част на площада, погледната от терасата на двореца.
Това е един от най-големите и внушителни площади в света. Той е построен през 16-ти век, а размерите му са 560 метра в посока север-юг и 165 – в посока изток-запад. В дъното на снимката е входът към шахската джамия, който можете да разгледате по-подробно на следващите снимки.
Вратичката отляво води към тази търговска уличка:
Но да се върнем към входа на джамията.
Най-после застанах пред всички тези сини плочки, които бях гледал само в далечен план на снимките на един куп мото пътешественици, минавали оттук. Замислих се само колко труд е погълнало изграждането на всичко това.
Чувството за мен бе наистина спиращо дъха. Не само заради изяществото на архитектурата пред мен, а и защото бях сбъднал една своя мечта.
Продължихме със сините си велосипеди към много уютно вътрешно пространство.
В единия му ъгъл стояха 5-6 жени с хиджаби. Много ми се прииска да ги снимам, но не се престраших да насоча обектива си към тях, а и трябваше да се приближа прекалено близо, което би привлякло вниманието им, и дори да нямаха нищо против да ги снимам, нямаше да получа кадъра, който си представях. Явно след като си набавих широкоъглен обектив, без който нямаше да бъде възможен горният кадър, трябва да продължа и с някакво дългофокусно стъкло именно за такива случаи.
Продължихме разходката си отново към търговските площи, откъдето се сдобих подаръчета за близките си. Тук магнити почти нямаше – не и такива, каквито бихте си представили, след като вече видяхте горните снимки.
След като свършихме и тази работа, отидохме в нещо като
заведение за бързо хранене
С риск да прозвуча грубо, там хигиената не беше издигната в култ, но все пак се доверих на избора на своя домакин, а и имаше доста други посетители. Менюто ни бе питки хляб, върху които мажехме някакъв, сякаш яйчен, сос с много странна консистенция. Така или иначе, не мога да си изкривя душата – беше вкусно.
Така неусетно
дойде време да се разделим с моя домакин
– мистър Мехди искаше да гледа речта на президента, която предстоеше да бъде изнесена по-късно на имамския площад, а аз от своя страна трябваше да продължавам по пътя си. Затова върнахме велосипедите и отидохме отново до паркинга.
След като приключи най-приятната обиколка на Исфахан, за която можех да мечтая, дойде време да отпътувам от града. Разглеждането на двореца Чехел Сутун, гранд базара и джамията Джаме останаха за следващия път.
Предвид че 16 ч. минаваше, беше ясно, че отсега нататък няма да измина кой знае какво разстояние, но все пак трябваше да продължа напред.
Бях решил, че ще пропусна разглеждането на комплекса Чога Занбил и един от най-древните градове в света – Суза, затова
се насочих към Бисотун
Това щеше да ми спести близо 460 km. Знам колко глупаво звучи това само по себе си, но ако някога сте пътували сами за по-дълго време, навярно сте усетили какво е чувството да ви залипсва домът. Пък и се бях преситил вече с разглеждането на забележителности, трябваше да остане нещо и за следващия път.
Още щом
напуснах пределите на града,
пътят започна плавно да се изкачва нагоре. Така на здрачаване вече бях на повече от 2000 м.н.в., за което отново се оказах неподготвен.
Залез
Пътят продължаваше да се вие плавно, а аз вече се чудех къде ли ще нощувам този път. Това, което ме изумяваше, бе упорството на шофьорите. Въпреки че мракът вече ни бе приклещил в хладната си прегръдка, никой не включваше проклетите си фарове. Ще речеш, че не иранци, а чистокръвни габровци шофираха тук, пестящи я от ток, я от ресурс на лампите!?
На изхода на едно градче реших да спра за един бърз чай, който да ме тонизира. Докато си налея чая, вече бях обграден от местни апапи. Това, случващо се в мрака, разцепен само от лампите на уличното осветление, не ме караше да се чувствам особено спокоен, дори напротив. Единият от тях говореше бегъл английски и ми обясни, че хората искат да ме подслонят, но идеята не ми се виждаше никак добра, затова приключих чая си по-бързо от планираното и продължих нататък. Искаха да изцедя предавките на тръгване, но това естествено нямаше как да се случи, най-малкото защото не бях в настроение за това.
По традиция се лепнах зад един автобус, чието темпо можех спокойно да поддържам. В миг обаче забелязах, че оставащото ми разстояние до следващата точка на навигацията се промени от 260 на 320 km. Ясен признак, че по мнението на Navitel съм объркал пътя. Бях в околността на
градчето Азна,
така че се върнах до изхода му, където пътят бе добре осветен от уличните лампи. Изгасих двигателя и започнах да гледам ту хартиената разпечатка на маршрута си, ту дисплея на „навигацията“.
Тъкмо бях решил какво да правя, когато при мен
на велосипед се появи Али
Познанията му по английски бяха ограничени, но това не му попречи да ме покани у дома си. Съгласих се, запалих отново двигателя и тръгнах след него. Три минути по-късно вече бях в двора на къща, намираща се много близо до този път. Там се бяха събрали негови роднини и приятели.
Докато паркирах мотора и свалих екипировката си, ми бе връчен голям резен диня
Едно от момичетата там знаеше английски, което бе огромно облекчение за мен. Най-после щях да общувам с някого като нормален човек – без да жестикулирам като разярен италианец след футболен двубой. Тя ми разказа, че е от Техеран и е тук на гости. След като отговори на повечето ми тъпи въпроси (включително и за иранските яйца – каза, че имат и нормални, с кремав цвят), сподели и
колко трудно за иранците е получаването на виза за напускане на страната,
дори временно. Обърнато ми бе специално внимание и за това, че хората по тези земи са Лури. Разпределението на населението по етнически признак можете да видите на следната карта:
Иран – етническа карта
След като хапнахме, по традиция върху черга, постелена на бетонната плоча пред къщата, дойде време да тръгваме. Все още нямах никаква идея какъв точно е планът. Всъщност отидохме в един закрит басейн на 5 минути от къщата, където домакинът ми и още куп негови приятели играха водна топка. Поканиха и мен да се включа, но не изгарях от желание, а и вече бях доста изморен, все пак минаваше 11, а аз по това време вече трябваше да съм заспал.
След като приключи физзарядката, се отправихме към дома на Али, където дойдоха също така и 3-ма от приятелите му. Всички се занимаваха активно със спортове – кой с плуване, кой с катерене, кой с колоездене.
Никой от тях не харесваше президента на страната
и го наричаха „хосаш мен“, каквото и да означава това. Докато хапвахме охладен ананас, обсъдихме маршрута ми оттук нататък, дадоха ми и разни допълнителни идеи, но те останаха по-скоро за някое бъдещо мое пътуване, понеже вече следвах стриктно маршрута си към дома.
Минаваше 1 ч., когато се отправих към леглото си в другата стая, а те останаха да си говорят.
най-вече на месо и риба и така било и тук. Най-малкото заради откритите от археолозите животински кости и рибени люспи. Както повечето сгради наоколо и той е строен и престрояван през годините, като по времето на изригването на Везувий, някои негови части все още били в ремонт, пострадали от земетресението през 62-а.
В средата на обширния перистилен двор стоят останките от 12 колони, които поддържали над себе си покрив. В средата на мястото са открити остатъци от басейн, където навярно са плували живи риби за продан. Под страничните покрити колони пък се намирали магазинчета.
Мацелум
Йо и Аргус могат да се видят на една стена вляво от входа, като състоянието на фреските е доста тежко, а цветовете им доста поизбледнели през последните 200 години, когато били направени първите разкопки тук.
Фрески
Покрай източната стена срещу входа са разположени 3 помещения средното от които навярно е служело за култови цели.
Храм
Мястото е изглеждало преди две хилядолетия така или почти така:
Побързах да изляза от Мацелума и да се огледам наоколо, но Валя и Гената все още липсваха от полезрението ми. Използвах момента да се щракна набързо, като един вид
доказателство, че съм бил в Помпей,
както всеки смахнат турист. Тук все още съм с дъждобрана, в очакване на големия порой, който така или иначе, слава богу, не се случи.
Авторът
След пет минути озъртане, махнах найлона от себе си, че беше започнал да ме запарява и започнах да телефонирам на спътниците си. Когато накрая успяхме да се съберем, Гената с тъжен поглед сподели:
– Да знаеш, че тук в Помпей, човек не може да остане насаме с Историята!
Да, тази мисъл вече беше започнала да се оформя и в моята глава.
Но трябваше да продължим някак си, опитвайки се да осъзнаем заобикалящото ни, без да мечтаем за луксове, като тишина и уединение
Минахме
покрай Баните на Форума,
които бяха затворени (пфу!) и излизайки на първата пряка след тях, побързахме да погледнем
Дома на трагическия поет
Зад преградения със стъкло вход зърнах известната
мозайка „Cave Canem“.
Т.е. най-прочутата от всички в Помпей с този надпис, който се превежда като „Пази се от кучето“. Подобни надписи били доста разпространени в древния римски свят, особено в по-големите къщи и имения, поставяйки началото на една традиция, жива и до днес.
Пази се от кучето
Малко след това кривнахме по Via Consolare, запътени към Херкулановата порта, като пътьом успях да щракна
домът на Салустий,
който беше… затворен естествено. Погледът е през термополиума на улицата към атриума и с телефон прекаран през решетките.
Малко след това бяхме при
Херкулановата порта
Оттук започвал пътят за Херкулан и част от този път щеше да ни заведе до Вилата на мистериите, която беше крайната ни дестинация в тази посока.
Pompei Scavi, Campania, 80045, IT
Преди това обаче трябваше да минем през
некропола,
или иначе казано гробището, лежащо от двете страни на пътя. Така е било при всички древноримски градове.
Гробищата се образували около всяка пътна артерия,
излизаща от селищата и изпращали и посрещали всеки пътник. Това е странно за съвременните хора, но си е било съвсем в реда на нещата по онова време.
Някои от гробниците, построени явно за по-заможни граждани, са наистина забележителни и въздействащи, разкривайки ни, както вечния човешки стремеж към безсмъртие, така и ужасяващия страх от Нищото.
Гробница
Гробница
Гробница
Не пропуснахме да влезем и вътре в една по-скромна гробница, но празните стени не успяха да възбудят фантазията ми.
Скучна гробница
Но стига с тия гробища.
Продължихме по пътя
и след около 5 минути завихме по една живописна пътека, която щеше да ни отведе там, закъдето бяхме тръгнали.
Пътека
След малко я зърнахме
Вилата на мистериите отгоре
Вилата на мистериите
– може би най-известния римски дом в Помпей. Кръстен е така на фреските по стените в една от стаите, изобразяващи
Дионисиевите мистерии – религиозен ритуал от древността
посветен на бог Дионис (Бакхус). Те са и едни от най-запазените картини от Античността. Реставрацията разбира се също си е казала думата.
Вилата на мистериите
Вилата на мистериите
Комплексът се състои от над 60 помещения и е построен през 2 в. пр. Хр. като впоследствие е претърпявал много промени, последната от които някъде около 80 – 70 г. пр. Хр. Явно е, че е ползван като
извънградска вила от някой нотабил,
но след земетресението от 62 г. се преустройва във ферма, каквато остава до изригването на Везувий.
Тук с Евгени стояхме дълго време пред тази
дървена врата
разделяща две от помещенията и се чудехме, как дървото се е запазило толкова добре цели две хилядолетия.
Врата
Впоследствие се оказа, че това е гипсова отливка, създадена по същия начин, както онези фигури на хора, които всеки е виждал и които се свързват неизменно с Помпей. Но за това, ще спомена по-нататък. Ето и такава отливка на кепенец, която си стои съвсем естествено на мястото, сякаш е от дърво.
Кепенци
Вилата има и два атриума. В единия огромния комплувиум се подържа от четири колони и въобще не се намира след тогавашния вход, както би трябвало да бъде според нашите учебникарски представи, а е забит в един ъгъл, близо до баните.
Атриум – Вила на мистериите
Другият заема по-централно място, но и той не в близост до оригиналния вход, а се намира едва след перистилния двор, който пък видях само под формата на съвременен фототапет, мъдрещ се точно насреща
Атриум
Някои стаи са изрисувани в т. нар. Втори стил и фреските изобразяват различни архитектурни елементи, най-вече колонади и корнизи,
Вилата на мистериите
Вилата на мистериите
а обстановката към градината в северозападния ъгъл направо ме върна две хилядолетия назад. Дори и стърчащата в далечината улична лампа не можа да ме извади от това състояние
Вилата на мистериите
Въобще вилата има наистина ужасно много помещения и дори да зърнете всички, едва ли ще ги запомните, ако сте обикновени туристи като мен. Заради това ще прескоча известен времеви отрязък и ще стигна до момента, когато поехме по обратния път, за да се завърнем отново в Помпей и да… продължим с обиколката ни.
Чакаха ни още от археологическите чудеса на древния римски свят.
Г-н Maximillian Schrems (Австрия) е потребител на Facebook от 2008 г. Личните данни на г-н Schrems изцяло или частично се предават от Facebook Ireland към разположени на територията на Съединените щати сървъри на Facebook Inc., където се обработват. Г-н Schrems подава жалба до ирландския надзорен орган, с която по същество иска забрана на експорта. Той твърди, че правото и практиките на Съединените щати не предлагат достатъчна защита срещу достъпа от публичните органи до данните, предавани на тази държава.Тази жалба е отхвърлена, по-специално тъй като в Решение 2000/5205 Комисията е констатирала, че Съединените щати гарантират достатъчна степен на защита.
С решение, постановено на 6 октомври 2015 г., Съдът, сезиран с преюдициално запитване от High Court (Висш съд, Ирландия), обявява това решение за невалидно (наричано по-нататък „решението Schrems I“)
Максимилиян Шремс поддържа, че Съединените щати не предлагат достатъчна защита на експортираните към САЩ данни и иска да се спре или да се забрани за в бъдеще предаването на личните му данни от ЕС към Съединените щати, което Facebook Ireland извършва понастоящем въз основа на стандартните договорни клаузи, съдържащи се в приложението към Решение 2010/877. Тъй като счита, че разглеждането на жалбата на г-н Schrems зависи по-специално от валидността на Решение2010/87, ирландският надзорен орган инициира производство пред High Court (Висш съд) с цел последният да отправи преюдициално запитване до Съда.
След започването на това производство Комисията приема Решение 2016/1250 относно адекватността на защитата, осигурявана от Щита за личните данни в отношенията между ЕС и САЩ (т.нар. решение„Щит за личните данни“). С преюдициалното си запитване запитващата юрисдикция отправя до Съда въпроси за приложимостта на GDPR спрямо предаването на лични данни, основано на стандартните клаузи за защита, съдържащи се в Решение 2010/87, за изискваното от този регламент ниво на защита в рамките на такова предаване и за задълженията на надзорните органи в този контекст.
Освен това High Court поставя въпросаза валидността както на Решение 2010/87, така и на Решение 2016/1250 (новия механизъм).
Обстойното заключение на Генералния адвокат от декември 2019, според което новият механизъм и прилагането на така наречените стандартни договорни клаузи (SCCs), се приемат за юридически валидни.
Но с решението си от 15 юли 2020 Съдът на ЕС обявява Решение 2016/1250 за невалидно.
Съдът приема, че правото на Съюза, и по-специално GDPR, се прилага за предаване на лични данни за търговски цели от икономически оператор, установен в държава членка, към друг икономически оператор, установен в трета държава.
Съдът приема, че освен ако съществува надлежно прието от Комисията решение относно адекватното ниво на защита, органите за защита на данните са задължени да спрат или да забранят предаването на лични данни на трета държава, когато преценят с оглед на Решение на Комисията от 2010 година относно стандартните договорни клаузи при предаването на лични данни към лицата, които ги обработват, установени в трети страни, съгласно Директива 95/46/ЕО, изменено с Решение на Комисията от 2016 г., че стандартните клаузи за защита на данните не са или не могат да бъдат спазени в тази трета държава и че защитата на предаваните данни, изисквана от правото на Съюза, не може да бъде осигурена с други средства.
Съдът проверява валидността на Решение2016/1250 с оглед на изискванията, произтичащи от GDPR, разглеждан във връзка с разпоредбите на Хартата, гарантиращи зачитането на личния и семейния живот, защитата на личните даннии правото на ефективна съдебна защита.
Според Съда ограниченията на защитата на личните данни, които произтичат от вътрешноправната уредба на Съединените щати относно достъпа и използването от американските публични органина такива данни, предадени от Съюза на тази трета държава, и които Комисията е оценила в Решение 2016/1250, не са определени по начин, който да отговаря на изисквания, които по същество са равностойни на предвидените в правото на Съюза съгласно принципа на пропорционалност, тъй като програмите за наблюдение, основани на тази правна уредба, не са ограничени до строго необходимото.
Що се отнася до изискването за съдебна защита, Съдът постановява, че противно на приетото от Комисията в Решение2016/1250, посоченият в това решение механизъм не предоставя способ за защита по стандартите на правото на ЕС.
Поради всички тези причини Съдът обявява Решение 2016/1250 за невалидно.
Пет години по-късно и „Щитът за поверителност“ последва съдбата на „Безопасното пристанище“.
Правилно е да се пише котило, мн.ч. котила. Правописът на проблемната гласна може да се провери със сродна дума (със същия корен), в която тази гласна е под ударение: казваме кòтка, следователно се пише котило. Всички тези политици, за които ми говориш, са от едно котило. Често едновременно родили котки не различават своите от чуждите […]
Правилно е да се пише гардероб. Думата е заета чрез руски от френски – garderobe. Гардеробът ми е пълен с дрехи и не мога да реша какво да облека за празника. В началото на лятото някои известни дами оставиха роклите в гардероба и облякоха гащеризони. Хората крият пари и ценности предимно в библиотеките, в гардеробите, […]
Какво е наложило Вежди Рашидов да внесе самостоятелно проект, частично съвпадащ с готвения проект, който ще бъде внесен от МС, е открит въпрос. Възможен отговор е за ускорено приемане на част от промените, свързани с БНР и БНТ. Още повече, че веднага – в средата на следващата седмица – беше насрочено заседание на парламентарната медийна комисия.
2
Прилича на достоверно, ако в законопроекта нямаше и промени, свързани със СЕМ – ново основание за предсрочно прекратяване на правомощията на член на СЕМ при тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения – чл.30, ал.1, нова т.5. То се извършва от “органа по избора, съответно назначаването”.
Важно за разказа е, че в следващата алинея 2 са изброени хипотезите на продсрочно прекратяване на мандат, при които основанията се обявяват от председателя на Народното събрание: новата т.5 не е между тях. Това оставя неяснота как точно се установява нарушението и неизпълнението по т.5. Съответно какъв би бил евентуалният контрол върху актовете, с които “органът по избора, съответно назначаването” предсрочно прекратява мандата.
Основанията за предсрочно прекратяване на мандата на член на СЕМ според ЗРТ се прилагат още в две хипотези:
а) по чл.67 – за предсрочно прекратяване на мандата на генералните директори на БНР и БНТ:
Чл. 67. (1) (Предишен текст на чл. 67 – ДВ, бр. 96 от 2001 г.) Мандатът на генералния директор на БНР, съответно на БНТ, се прекратява предсрочно:
1. (изм. – ДВ, бр. 96 от 2001 г.) на основанията, предвидени за предсрочно прекратяване на мандат на член на Съвета за електронни медии;
2. ако се установи, че извършва или допуска извършването от други лица на груби или системни нарушения на разпоредбите относно принципите за осъществяване на дейността на радио- и телевизионните оператори.
б) по чл.61 – за предсрочно прекратяване на мандата на членовете на УС на БНР и БНТ:
Чл. 61. (1) (Изм. – ДВ, бр. 96 от 2001 г.) Мандатът на член на управителен съвет се прекратява предсрочно от Съвета за електронни медии по предложение на съответния генерален директор на основанията за предсрочно прекратяване на мандат на член на Съвета за електронни медии.
Посочената каскада от нови опции за предсрочно прекратяване на мандати е проблематична – или поне крайно противоречива – от гледна точка на принципа на мандатността и на независимостта на СЕМ и ръководствата на БНР и БНТ. Досега подобно основание винаги е било отхвърляно в хода на дискусиите, защото се е смятало, че запазва прекалено силна връзка между органа, който избира/назначава, и избрания/назначения.
3
На преден план – като спорно – журналистите изведоха друго изменение – позволяващо генералните директори да имат два пълни мандата, а действащите – и да довършат мандата си.
Не е непозната практика ръководствата на обществените медии да се задържат по-дълго на постовете си, отколкото 2 по 3 години, което позволява ЗРТ сега. Но предложението за удължаване получава специфични интерпретации поради факта, че на едната от позициите (ГД на БНТ) е Емил Кошлуков – политик, бивш депутат, бивш директор на ТВ7, бивш програмен директор на партийната телевизия Алфа.
Законопроектът създава правна възможност Кошлуков да остане начело на обществената телевизия до 2032 в момент, когато тече подписка за оставката му. Кошлуков казва за 24 часа, че няма да позволи на политическа сила да диктува програмната политика на БНТ. Това може само да се приветства – но въпросната подписка, както и протестите пред БНТ, не са работа на партии, а на граждани – които имат всички основания, право и задължение, да се произнасят по програмната политика, управлението и финансирането на обществената телевизия.
4
Два дни след внасянето на проекта – на 16 юли – Вежди Рашидов оттегли проекта – тъй внезапно, както и го внесе. Има слухове какво е довело до оттеглянето, но няма потвърждение за нито един от тях.
1. Проект на решение за възлагане на Сметната палата да извърши одит за съответствие при финансовото управление на публичните средства и дейността на Българската национална телевизия, като първостепенен разпоредител с бюджет и одит за ефективността на надзорната дейност, осъществявана от Съвета за електронни медии върху националните обществени доставчици на медийни услуги, № 054-02-34, внесен от Мария Илиева и група народни представители на 15.07.2020 г.
2. Законопроект за допълнение на Закона за радиото и телевизията, № 054-01-72, внесен от Евгени Будинов и група народни представители на 14.07.2020 г.
Какво налага ГЕРБ да иска одит на БНТ и СЕМ не е ясно, проектът на решение не е публичен, мотиви не са оповестени, и резултатите от гласуването не са оповестени – нито дори дали заседанието е проведено.
Българската национална телевизия при условия и по ред, определени в договор, предоставя на Народното събрание за свободно и безвъзмездно ползване сигнал за откритите заседания, които се излъчват в реално време в интернет чрез интернет страниците на Народното събрание.
5
Законопроектите, които са качени на сайта на НС, са във формат пдф, който не подлежи на копиране – ако човек реши да препише текст от законопроекта, трябва да го набере на ръка. Не мисля, че това има каквото и да е общо с принципите на отвореното управление.
Правилно е да се пише пъдар, мн.ч. пъдари. Правописът на проблемната гласна може да се провери със сродна дума (със същия корен), в която тази гласна е под ударение: казваме пъдя, следователно се пише пъдар. По цял ден като пъдар трябва да следя кой нарушава дисциплината. Назначават се пъдари, които ще охраняват черешовите масиви край […]
