По църквите на Париж може да се изучават стиловете в световната архитектурата – тук можете да видите романската църква на Абатството „Сен Жермен де Пре“ (1014 – 1163 г.), ранната готика на базилика „Сен Дени“ (1144 г.), катедралата „Нотр Дам“ (1163 – 1345), прочутата готика на „Сен Шапел“ (1239 – 1248), бароковите църкви в Сен Пол Сен Луи (1627) и в Дома на Инвалидите (1670 – 1708), неокласическата църква „Сен Мари-Мадлен“ (1808 – 1842), неовизантийската базилика „Сакре-Кьор“. Християнските храмове в Париж са предимно римокатолически, но съществуват и православни, протестантски, англикански.
Човек не може да обиколи всичките, но поне може да опита.
„Сен Шапел“ – Sainte Chapelle,
което означава Светия параклис, се намира на остров Сите (Île de la Cité) в двора на Съдебната палата. Въпреки че се нарича параклис, е доста внушителен. Строен е през 1242 – 1248 г. като мощехранителница, за да приюти Христовия трънен венец, който Луи ХІІІ купува от император Балдуин ІІ в Константинопол.
На входа на параклиса е Светата Дева, покровителката на храма.
Долният параклис е използван от царедворците и прислугата на двореца. Витражите са от ХІХ век и се опитват да пресъздадат първоначалната средновековна украса. Прозорците са малки, тъй като крепят горния параклис.
Горният параклис е предназначен за кралското семейство и за гостуващите висши сановници и държавни глави. Петнайсетте 15-метрови прозорци са най-старите в Париж, като две трети от тях са още от ХІІІ век, но и до днес пропускат светлината. А върху тях 1113 сцени разказват историята на човечеството от Сътворението до Възкресението на Христос. Може да се каже, че те са разтворени книги, от които неуките хора са „четяли“ библейските разкази…
Прочутата розета, изработена в края на ХV век, илюстрира пророчествата на Йоан Богослов с изрисувани сцени от Апокалипсиса.
Прозорците зад олтара са изрисувани със сцени от житието на Св. Йоан Евангелист, Страстите Христови и Св. Йоан Кръстител. Двете ниши отстрани на параклиса са запазени за изображенията на крал Луи ХІІІ и майка му Мария Медичи.
В параклиса има 12 скулптури, изобразяващи дванайсетте апостола, духовни стълбове на Църквата. Поставени са върху колоните, които крепят постройката.
––––––
През няколко преки на изток, пак на Ил дьо ла Сите, е
„Нотр Дам“, Notre-Dame de Paris
– най-известната катедрала, ако не в света, то в Париж със сигурност. Може би за славата й допринася прочутият роман на Виктор Юго „Парижката Света Богородица“, но това е мястото с най-много туристи. Ето ни пред нея и то с пътеводител в ръка.
Строежът й започва през 1163 година и завършва през 1345-а. Входните портали са три: десният е посветен на Св. Ана и е най-старият – от края на ХІІ век, а левият е посветен на Св. Богородица и е от началото на ХІІІ в. Централният входен портал на „Нотр Дам“ е най-величественият. От двете му страни са разположени големи скулптурни фигури на 12-те апостоли, а в центъра е Христос. Над тях има сцени от Страшния съд, изработени през 1210 г.
Това са древните резби от ХІІІ век по преградата, която отделя посетителите от мястото на църковния хор, за да осигури максимално спокойствие за извършване на църковните ритуали. На тази страна се виждат Мария Магдалена и Исус.
„Нотр Дам“ е осветен от 110 прозорци, украсени с цветни стъкла, през които навлиза дневната светлина – особено красиво е в слънчев ден. За съжаление вече не всички са оригинални. От средновековните витражи са останали само тези на трите розети – Западната (частично закрита от органа), Северната и Южната.
В църквата има 37 странични параклиса. Всеки един от тях е оформен по различно време и си заслужава да бъде видян.
За да може да се разгледа тази невероятна църква, е нужно не само едно посещение, а и шанс да не се сблъскаш с някоя от многобройните японски и корейски групи, които почти подтичкват вътре и говорят доста високо. При второто си идване имахме повече късмет – попаднахме на служба и това направи преживяването по-пълно.
От „Нотр Дам“, преминавайки по PontauDouble към левия бряг на Сена, се стига до градинката „Рене Вивиани“, ReneViviani, където в центъра й е най-старото дърво в Париж – черна акация, посадена в началото на ХVІІ век от ботаника Робин и в негова чест кръстена робиния, Robinia. Наричат го „щастливото дърво“ и се смята, че носи късмет на тези, които леко го докоснат.
Там е и един от най-старите и миниатюрни храмове на Париж –
„Сен Жулиен льо Повър“ – Saint-Julien-le-Pauvre
– на гръкокатолическия мелкитски орден. 8117 За любителите на канадско-френския сериал „Шотландски боец“ това е „църквата на Дарий“. Но преди да стане обект на киното, тя е била многократно разрушавана, построявана и преустроявана. На нейно място през VІ век се е намирал приют за пилигрими, в по-късни години парцелът е бил притежание на Училището по теология и изкуства към Парижкия университет, а през ХІХ век храмът е отстъпен на мелкитските католици, придържащи се към византийския обряд.
Ако човек се обърка, винаги може да попита някого – за нас гид се оказа този белобрад художник, който рисуваше улицата и „Нотр Дам“.
В Латинския квартал се намира църквата
„Сан Северин“ – Église Saint-Séverin
Строена е през ХІІІ в., на мястото на параклис, издигнат над гроба на Св. Северин. Монахът отшелник е живял на брега на Сена през V век по времето, когато кралят на франките Хлодвиг (Кловис) се заселил на остров Parisii и го направил своя столица. На камбанарията на днешния храм виси най-старата камбана в Париж, отлята през 1412 г. Интересното е, че порталът на главната фасада е пренесен от разрушената църква от ХІІІ век „Сен Пиер о Бьоф“, Église Saint-Pierre-aux-Bœufs.
А на северната страна има друг портал с барелеф на Св. Мартин, считан за покровител на пътешествениците. Затова преди дълъг път поклонниците на светите места са идвали тук и са допирали подкова до барелефа. Нямахме ни кон, ни подкова, но се надяваме Св. Мартин винаги да бди над нас.
В църквата са се запазили витражи от различни епохи – от Средновековието, описващи живота на апостолите и светите мъченици, а също и такива от ХІХ и ХХ век, изобразяващи житието на Христос. Интересен е и необичайният стълб под формата на палмово дърво, който се намира в абсидата.
––––––
Една от най-забележителните, но не и популярни църкви в Париж, е
„Св. Евстатий“ – Saint-Eustache
Разположена е в І-ви арондисман (arrondissement е френската дума за район, окръг – в Париж те са 20) по пътя към Парижките Хали и е от последните готически катедрали, построени в Париж през ХVІ век. По нейните мраморни подове са стъпвали Луи ХІV, кардинал дьо Ришельо, мадам Помпадур, Молиер, Моцарт…
Органът на катедралата е един от най-големите във Франция, като превъзхожда даже тези в „Нотр Дам“ и „Сен Сюлпис“. Концертиращ органист в нея е българката Янка Хекимова.
На снимката е витражът „Обучението на Луи ІХ“ в параклиса „Св. Луи“
Параклисът на Девата в St Eustache е осветен от папа Пий VІІ по време на гостуването му за коронацията на Наполеон през 1804 г.
Църквата „Сен Мари-Мадлен“ – L’église de la Madeleine
или
„Света Мария Магдалена“, наричана още „Църквата на Мадлен“, или само „Ла Мадлен“ или „Мадлената“,
се намира на Плас дьо ла Мадлен в 8-ми арондисман. Сградата е издигната в неокласически архитектурен стил и е част от Бенедиктинското абатство, Benedictine abbey. На юг от църквата се намира площад „Конкорд“, а на изток – площад „Вандом“. В непосредствена близост е едноименната спирка на метрото „Мадлен“.
Църквата е строена бавно и трудно, почти 90 години. Първоначалният проект, поръчан през 1757 г., преминал през няколко етапа – строежът започнал като църква, след това Наполеон решил да бъде Зала на славата на имперската армия, след падането му Луи ХVІІІ пожелал да е храм в памет на гилотинираните Луи ХVІ и Мария Антоанета, а градската управа искала зданието за гара.
Парите все не достигали, а и как да стигнат като изграденото периодично било разрушавано и започвано от начало. В даренията активно се включили и местните filles de joie (в свободен превод „момичета за радост“), които приемали Мария Магдалена за своя покровителка, бъркайки я може би с „блудницата Мария“. Всеки ден след приключване на работа те давали част от заработеното за строежа, като по този начин се надявали поне частично да изкупят греховете си пред Бог. Така ги е видял и обезсмъртил Анри дьо Толуз-Лотрек. Дали тази история е истина официалните сайтове не споменават, но парижани не се крият зад фалшивата благочестивост и с удоволствие я разказват.
Едва през 1848 г. църквата била завършена и осветена. В нея е погребан Шопен. Днес е действащ храм.
Базиликата „Сакре Кьор“ – Sacre-Coeur
е римокатолическа църква, построена в романо-византийски стил. Изграждането й, съпътствано от спорове и разногласия, започва през 1875 г. Но тъй като е много скъпо и първоначалните дарения бързо свършват, разходите се поемат от вярващите – хиляди парижани отделят от парите си и купуват колона или камък, или по-голям блок, върху който се изписват инициалите на „притежателя“ му. Така че когато днес се разхождате сред стените на „Сакре Кьор“, спомнете си, че сте обградени от имената на стотици хиляди парижани.
И тук, както в „Нотр Дам“, можете да се изкачите „до върха“. Стълбището е стръмно и тясно – 300 стъпала и на всеки 15 – пълен кръг. Но пък гледката си заслужава – даже в мрачен ден.
Влязохме и в съседната
църква Saint-Pierre de Montmartre,
една от най-старите в Париж, построена още през ХІІ век.
Първоначално тук се е намирало светилището на бога Марс и се смята, че именно то е дало името на хълма – топонимът Mons Martis, който означава „планината на Марс“, е оцелял през времената на Меровингите и е бил произнасян от галите като Монмартър. От стария храм са се съхранили само четири колони.
През 1133 г. крал Луи VІ решил да построи на това място абатство. Именно в него през ХVІ век Игнасий Лойола е основал Орденът на йезуитите. По време на Великата Френска революция абатството било сринато, като оцелял само храмът. Самата църква многократно е рушена, възстановявана и реставрирана. По време на Втората световна война били унищожени и оригиналните готически стъклописи, които днес са възстановени. В олтарната част са разположени три витража, изобразяващи Христос, Св. Петър и Св. Дионисий.
Названието
Дом на инвалидите, L’hôtel national des Invalides,
звучи малко странно за българското ухо, но всъщност става дума за ветерани. През 1670 г. Луи ХІV взема решение да се построи дом, който да приюти сражавалите се за славата на Франция. Строежът е завършен през 1706 г. и Кралят Слънце лично присъства на освещаването му.
Особено трудно било създаването на място, където и кралят, и войниците да могат едновременно да участват в католическите ритуали, като музиката да звучи навсякъде. С тази почти непосилна задача се справил архитект Жул Ардуин-Мансар, който на практика построил „двойна църква“. Основната част (нефът) е така наречената Войнишка църква, а куполът става куполна църква.
Войнишката църква „Св. Луи“
Днес там се намират стотици трофеи, завоювани от врага и илюстриращи историята на френската армия.
Place des Invalides, 75007 Paris, Франция
Бароковият купол на
Кралската църква – l’église du Dôme,
вдъхновен от базиликата „Св. Петър“ във Ватикана, е изписан със стилизирани военни сцени.
Църквата е и място за погребение на заслужили френски воини от различни епохи. Тук почиват останките на маршал Турен, един от великите военачалници от времето на Луи ХІV; на генерал Анри Бертран, последвал Наполеон на о-в Св. Елена; на Роже дьо Лил, автора на „Марсилезата“. Ето мавзолея на героя от Първата световна война маршал Фош (1851-1929) (да гори в Ада! – бел.от България)
Гробницата на Наполеон
Саркофагът е обкръжен от лавров венец с имената на големите сражения, напомнящи за велики победи (на снимката се вижда и надписът Moscow). Наоколо са 12-е богини на победата, а в кръговата галерия – 10 барелефа, които илюстрират постиженията на Наполеон по време на неговото управление: Гражданския кодекс, учредяването на Ордена на Почетния легион, Сметната палата и др.
Гробницата на Наполеон
Интересното е, че и до ден днешен съществуват помещения, където неголям брой пенсионери и инвалиди от френските войски намират приют и за тях е поела грижа държавата.
Разбира се, това не са всичките велики парижки храмове. Всеки сам може открие още много, обикаляйки града и околностите му.
Очаквайте продължението
Автор: Павлина Д.
Снимки: авторът
Къде да отседнет изгодно в района на Монмартър и Сакре Кьор:
След което „Лазурният бряг с деца“ се превърна в „Барселона с деца“, т.к.последнията етап от това пътуване вече не е из Лазурният бряга, а в испанската Барселона, където първо разгледахме Парк де Сиутаделя и пристанището, после бяхме в парка Гюел, Испанското село и видяхме пеещите фонтани Монжуик. В днешния – последен ден – ще се разходим из Готическия квартал и пристанището.
Приятно четене:
Ден 13
Барселона и назад
Музей на шоколада и Ретро парад
10.07.2015 г.
част дванайста на
Лазурният бряг с деца
Последният ден от нашето пътуване
Станахме отново рано и стегнахме багажите. Закусихме и се запътихме към гарата. Петя беше извадила, че има място където можеш да си оставиш багажа за 24 часа за около 4 – 5 евро. Гарата е огромна и вътре трудно се ориентира човек.
Намерихме в крайна сметка къде се оставя багажа, има си пазач който гледа какво внасяте и следи да не се краде. Пускате стотинките и шкафчето се отключва, получавате ключ автоматично. В едно от големите шкафчета успяхме да набутаме двете големи раници и на Ади по-малката раница. Другата беше с нас, както обикновено. Нямаше как да обикаляме цял ден с всичкия багаж и това беше чудесно решение. Влакът за летището тръгваше от същата гара и багажа щеше да ни е под ръка.
След като оставихме багажа се заехме да се оглеждаме от къде тръгва влака за летището, за да сме подготвени за вечерта. Знаехме, че цената му е на цената на билетче за градския транспорт. Доста объркано и с разписанието, но горе долу ни беше ясно през кой изход се минава и решихме, че ще дойдем час по-рано на гарата, за да може всичко да е наред и да не си изпуснем влака.
Петя ни беше подготвила
пешеходна обиколка из Барселона,
която включваше минаване през повечето обекти на Гауди. С метрото се занесохме до центъра и подхванахме пеша.
Първа спирка
Palau del Baro Quadras
Следваща спирка някъде зад дърветата
Casa Comalat
Обектите са разположени сравнително наблизо един до друг и лесно ги достигахме.
Casa Mila
Casa Batllo и Casa Amatller
Casa Lleo Morera
Passeig de Gracia
По тези малки улички стигнахме до
музея на шоколада,
който се намира в Готическия квартал
Създаден от барселонската сладкарска гилдия,
музеят се намира на територията на бившият манастир „Св. Агустин“
Историята на сградата е пряко свързана с шоколада – през 18 век в него се помещавали войници, които били известни с голямата консумация на шоколад. Според военните разпоредби от онова време шоколада заемал голяма част от менюто на войниците: “ За закуска на всеки кадет и съпътстващ офицер се полага една и половина унция шоколад с четвърт хляб“. Шоколад се полагал и когато войската била в гарнизон. Войниците били известни като „чоколатерос“(chocolateros) и много хора им завиждали заради статута им на елитни части, глезени с големи количества шоколад.
В наши дни музея предлага интересно пътешествие в шоколадовия свят: от произхода му, пристигането му в Европа, хранителната и медицинска стойност до връзката на традициите с бъдещето и формиращата му роля в колективното вдъхновение. Освен с историческите и художествени персонажи изляти от шоколад музея е известен и с невероятните си скулптори, изработени от майстори на шоколадовото изкуство, принадлежащи към испанската гилдия на сладкарите. Повечето от произведения са правени в продължение на 10 дни. За някои от тях са използвани са повече от 7 вида шоколад. Направата им изисква изключителен професионализъм – всеки вид шоколад се отлива с определена температура в противен случай скулптурата ще претърпи провал.
Купихме си билети, ето ги на снимката по-долу.
Да, точно така тези шоколадчета са билетите ни за вход, с техния баркод се чекираш, за да ти се отвори турникета
Ето как изглежда какаото
Шоколадов варан
Доста прецизно а?
Шоколадова горила
Ами тези от астерикс, да ги схрускаш
Шоколадов Меси
Шоколадов дракон
Гущерът от парка Park Guell, но от шоколад
Шоколадови Дон Кихот и Санчо Панса
Шоколадов макет на Василий Блажени
Инструменти за шоколад
Шоколадов макет на чешма от Barcelona
Имаше и много фигури от детски анимационни филмчета
Тинтин на луната
Шоколадови смърфове и Гаргамел
Шоколадов Литъл Чикън
Машина за мелене на какао
Форми за шоколад
Шоколадово лего
Тук имаше и помещение, където децата сами могат да опитат да направят нещо от шоколад, разбира се ако говорят испански
Шоколадова Бамби
Шоколадов макет на La Sagrada Familia
Разгледахме шоколадите, нищо не си купихме и продължихме из
уличките на El Barri Gotic
Ето я и въпросната чешма, която видяхме на шоколадова фигура вътре
На едно място имаше натоварено за ремонт колело с верига
Започнахме да огладняваме и се заоглеждахме за заведение, където може да хапнем.
Трудна работа при тази архитектура
Както си крачехме и търсехме заведение попаднахме съвсем случайно на
ретро парад на Placa Sant Jaume
Ето така се кара с чадър.
Изчакахме ги да потеглят. Две от колите не искаха да запалят, единия беше със стартер, но другия с манивела. Ей, голямо въртене падна на тази манивела и най-накрая запали, всички му ръкопляскаха.
Другият обаче нямаше такъв успех и се наложи да го откарат
Продължихме по уличките на El Barri Gotic да търсим ресторант.
Placa Reial,
тук имаше доста заведения, но нищо не си харесахме.
Ето още едно заведение, но и тук нищо интересно.
Продължаваме из уличките на този интересен квартал
.
Catedral de Barcelona
В един момент, не знам точно как го уцелихме, но решихме да седнем в ей това заведение на ъгъла
Беше разположено на голям булевард.
Поръчахме си две различни менюта, като едното за мен включваше гаспачо
Много вкусно готвиха в това заведение и останахме супер доволни. Гаспачото много ми хареса и Петя после в София ми прави редовно цяло лято от него
Доволно похапнахме, за вечерта си бяхме направили сандвичи за летището. Продължихме с разходката из Barcelona.
Palau de la Musica Catalana
Arco de Triunfo de Barcelona
Триумфалната арка на Барселона
Parc de la Ciutadella
Parc de la Ciutadella
Краката ни се бяха изморили вече и се настанихме на една детска площадка в парка да починем. Освен гълъбите, свободно летящи птици из парка имаше и папагали.
Стояхме каквото стояхме, имаше още много време до самолета, а бяхме разгледали всичко интересно за нас в Барселона.
Пуэрто де Барселона, Испания
Чудейки се какво да правим се запътихме към
пристанището
Решихме да убием още час време като се качим на лодка, която ще ни разходи из огромното пристанище.
Ето го подвижния мост, който ще видите по късно в клипчето
Спасителен кораб
Много странна мостова конструкция над товарното пристанище
Огромен круизерски кораб, най-големия който сме виждали
За това видео не беше трудно да намеря песен можете да го гледате директно във FullHD 1080p формат :
Беше време да се отправим към гарата.
Хванахме метро, което ни закара точно на гарата. Взехме си багажа и отидохме на информация да питаме за влака към летището. От там ни казаха, в колко часа има влак и, че на турникета минаваме с картите за градския транспорт, които си бяхме купили.
Влаковете тръгваха като метро под земята от тунели. Имаше около 20 мин до влака и слязохме на пероните. Хич не е добре измислено. Долу при наличието на много влакове е страхотна жега – локомотивите бълват охлаждане, климатичните системи по вагоните също и направо не се диша, едвам изкарахме 20 мин. После като се качихме във влака вече беше добре и климатикът вътре си работеше.
Влакът ходеше до основния терминал, пък нашия полет беше от второстепенния, тъй като бяхме с ниско тарифна местна авиокомпания Vueling. Влакът беше претъпкан и се наложи да пътуваме правостоящи. Намери се едно място за Ади и Боби и съответно дремнаха малко.
На основния терминал имаше безплатни бусове, които ни откараха на второстепенния.
Летището е огромно
и флотилията на тази нискотарифна авиокомпания е огромна, сигурно имат най-много самолети от всяка друга местна авиокомпания, всеки втори е техен. Отново бяхме само с ръчен багаж, но за нашия полет не се позволяваше онлайн чекиране и трябваше да се чекираме на място на летището. За да стане багажа в размера, който позволява салонен багаж си облякохме дългите дрехи (дънки и яке), които не бяхме обличали въобще през цялото ни пътуване. Пробвахме в клетките за измерване раниците и всичко влизаше. Оставихме децата да ни чакат, а ние с Петя се запътихме към гишетата за информация на авиокомпанията.
Бяхме си закупили само две места в самолета, така че да не се падне Боби сам. Останалите две бяха както се случат, аз и Боби да сме един до друг поне. Изчакахме си реда и точно заговорихме на английски с човека на информацията и като ни видя документите и обърна на български, явно беше наш човек. Обясни ни, че трябва да идем на еди кои си гишета с билетите да се чекираме. Завъртяхме се на там, и какво да видим на всичките гишета огромни опашки от руснаци, с едни големи куфари направо ужас. Оставих Петя на една от опашките и реших да се върна да питам като нямаме багаж не може ли да не се редим.
Нашият човек беше зает с някакви хора и се опитах да обясня на колегата му, но когато ме видя ми обърна внимание и каза, че щом сме без багаж да ида на приорити чек ин или бизнес се води, където щял да се обади на колежката си и да не чакаме. Тук е момента да изкажа
огромна благодарност на българина на гишето,
който ни съдейства и ни спаси от минимум 2 часа чакане на безсмислена опашка. На бизнес чек ина-а имаше малко хора и за около 15 – 20 мин дойде и нашия ред. Подадох билетите и жената явно знаеше за какво иде реч та се обади някъде и до колкото можах да разбера от испанския, който говореше нещо обясняваше, че сме семейство с две деца от които едното малко. В крайна сметка ни даде втори ред в самолета като бяхме тримата един до друг и четвъртото място от другата страна до прозореца. Уникално без нищо да плащаме, благодарение на колегата и българин. Всичко беше наред и оставаха около час и половина до полета.
За тази авиокомпания ни беше казал колега на Петя, като беше споменал, че те като са летели самолета не искал да стартира двигателите, та трябвало да отстранят проблема и ги забавили малко :), колко успокояващо.
Натоварихме се, климатичната инсталация хич не беше добре настроена и вътре си беше жегичка, пилотската кабина си стоеше отворена до последно и се виждаше как пилотите правят предполетна подготовка с дневника. При останалите авиокомпании винаги вратата е заключена при товарене на пътниците.
В крайна сметка излетяхме с малко закъснение, полета мина гладко и бързо. Боби заспа и хич и не разбра какво става, беше доста уморен пък и все пак му беше време за сън.
Приближихме София, кацането беше изключително гладко,
не се разбра даже как самолета докосва пистата, след което самото спиране беше много плавно и внимателно без излишно напрежение, майстори пилоти. Напоследък се бяхме возили предимно в уизеър с български пилоти, не искам да кажа нищо лошо за тях, но не ми се беше случвало някой от тях да приземява толкова плавно машината, всички натискат здраво спирачката след като се опрат колелата в земята.
Разтоварвайки се от самолета, витлата на двигателите все още се въртяха от инерцията и от едното витло се чуваше как стърже в нещо докато се върти и то доста ясно. Не знам дали имаше нещо вътре чуждо тяло или просто беше криво и стържеше, но в крайна сметка по време на полета не е имало проблеми, машината си беше в изправност.
Пътешествието ни приключи успешно,
плана се изпълняваше на 90 % и почти нямаше изненади. Беше едно незабравимо приключение и за нас и за децата, което ще помним винаги. Благодаря за отделеното внимание и до нови срещи !!!
Оня ден, на недоумения ми въпрос „Какво толкова има в Дубай, че е станало притча во язицех??“ получих няколко интерени отговора – като най-реалистичния е „Защото чалгарите ходят там“. Заедно с това, получих и импровизирания пътепис на Ворце, който доста земно разказва за какво става дума.
Приятно четене“
За Дубай – или добро, или нищо с любов
Кацам на международното летище в Дубай
в 22.45 ч.
Изнервен съм, защото полетът ми е закъснял доста от графика. Трябваше да кацнем в 21.40 ч., а последната мотриса на метрото за центъра на града е в 23.05 ч. Иначе хубаво метро имат, японци са го строили, но защо прекратява толкова рано работа, предвид че влакчетата са автоматични и не се управляват от машинисти, а пък летището приема полети и след полунощ? На кого ли му пука, така или иначе метрото се ползва от черноработниците и служителите.
Зверски ми е зле, настинал съм от климатиците – навън 43 градуса, а в сградите – 16… Местните не могат да се наситят на студа, но разкатават фамилията на здравето ми и собствената ми температура вече е 40 градуса. Започнах да се влошавам още на летището в Манила, а в Куала Лумпур бях вече зле, но в Дубай положението ми се струваше на умирачка.
Въпреки това търча като спринтьор към гишетата за
паспортен контрол,
за да изпреваря тълпата азиатци, която е слязла с мен от самолета. Опашките на КПП-то се оформят пак от азиатци, които казват кой къде да застане, а те половината там са рода и ще прекарат белите европейци.
Решавам се на рискована стъпка – забивам поглед в офицера на гишето и извиквам на арабски: „Приятелю, в името на Бога, зле ми е, помогни ми, не мога да чакам на тая опашка“. Тази фамилиарност или ще го разгневи, или ще го омилостиви. Оказва се вторият вариант и благоприятен изход за мен – махва ми с ръка и азиатчето ме пуска.
Пет минути по-късно съм в салона и
търся обменно бюро,
защото имам само 15 дирхама в себе си. Естествено, курсовете са скапани, както винаги на летища, автогари и в хотели… 1 щатски долар е 3.5 дирхама, а в центъра ще получа 3.7. Примирявам се, защото трябва да сложа пари в картата си за градски транспорт и се отправям към
най-близкия чейндж, където ме посреща пак една усмихната азиатка
Два пъти питам дали има комисиона, а тя два пъти казва не с мазна усмивка. Обменям 35 долара, но докато си броя парите, установявам, че нещо не е както трябва, поглеждам касовата бележка и виждам комисиона от 10 дирхама.
Вдигам скандал, но тя вече не е толкова учтива и ми казва, че след приключена сделка нищо не може да направи. Тегля му една майна и
спринтирам към метростанцията
Точно 23.05 съм на гишето на входа и се моля да не изпусна мотрисата, подавам картата си и 20 дирхама на друга усмихната азиатка, а тя ме пита: „Накъде ще пътувате, сър?“.
– Дубай Интернет Сити – отговарям аз, а нейното лице се помрачава и казва с тъга:
– Съжалявам, но последният влак в тази посока тръгна в 23.03 ч.
Изпсувах толкова мръсно, че всички около мен спряха да говорят и ме погледнаха с убийствен укор.
Алтернативи? Няколко автобуса до полунощ, които обаче отиват към крайните квартали. Или такси. Но началната такса от летището е 25 дирхама…
Пак ми иде да изпсувам, ма ми е толкова зле, че съм готов на всичко,
за да стигна колкото се може по-бързо до леглото… Излизам навън и се качвам в първото такси на стоянката. Казвам дестинацията на шофЕра – млад индиец или пакистанец. Отпускам се за миг, но после нещо почва да ме тревожи. Таксито завива при една табела „Ал Сатуа“. „Защо не мине през Ум Сукейм? Или през Бизнес бея? К’о пра’и тоя бе?!“. Да минеш през Сатуа от летището на път за Дубай Интернет Сити е все едно да вземеш такси от хотел Плиска в София за Зона Б5 или Западен парк и то да мине през Студентски град. Поне така ми се струва, като налагам картата на града в главата си.
Ситуацията е абсурдна
Такситата в Дубай са част от компанията за градски транспорт, собственост на емира и доколкото знам и не греша, водачите получават заплати. Няма логика да попаднеш на копърка. Тресе ме, две не виждам и почвам да соля шофьора на арабски, като го питам защо минава по този маршрут. Осъзнавам, че не разбира. Няма проблем – мога да псувам на 14 езика и урду е един от тях.
След това се връщам към местния лингва франка – английския, и пак го питам що минава по този маршрут, а той ми отвръща, че било по-бързо. Обяснявам му, че има достатъчно тарикати в моята родина, които се опитват да ме прекарат, за да позволя да го направи някакъв 20-годишен пикльо от Карачи. Казвам, че ще му сваля поне 30 дирхама от сметката, щото според мен ме товари умишлено. Заявявам, че ще се оплача от него в компанията.
Момчето стоически понася моята тирада, а когато ме хванат бесовете, ставам зверски неприятен и съм готов да прерязвам гърла. Отвръща ми, че е мое право да се оплача и постоянно ме моли да се успокоя, като обещава да пристигнем в най-скоро време.
Само от 40 минути съм в Дубай и всичко живо се опитва да ме прекара
Завършвам монолога си с „Oh, God! I hate this fucking city…“ Изведнъж шофьорът се уплашва:
– No, sir! Don’t say this. You’re gonna be in а big trouble.
Don’t say „fuckin city“!
There’s camera and mic here. Everything is recorded!!!
Забелязвам, че на таблото има видеорегистратор, който освен че записва пътя, има и обратна камера. Но хич не ми пука. Брoячът върти като откачен и виждам, че вече надскача сумата, която имам в себе си. Дори да искам, а аз нямам такова желание, не мога да му платя. Качил съм се на такси без пос терминал, макар че това е рядкост в Емиратите.
Дубай Интернет Сити - Дубай - Обединени арабски емирства
Най-накрая стигаме, хвърлям му всичките дирхами, които имам, обръщам се към камерата и кресвам:
I really hate this fuckin’ city!
Слизам и се отправям към близкия банкомат. Няма работещи банки. Тегля 200 дирхама и ме таксуват 4 евро. Нямам избор – трябва да оставя депозит от 30 дирхама за ключа на апартамента, който съм наел.
За 1 час в Дубай вече съм изхарчил повече пари от предходните два дни в Югоизточна Азия…
Камбоджа винаги е била една от мечтаните ми дестинации за посещение. И докато пълният с туристи А320 ни отнасяше към Сием Риеп, бях безкрайно щастлива, че тази мечта се превръща в реалност.
Но всичко по реда си.
Първо, трябва да направя уточнение за
пренасянето на багаж между отделните държави в Индокитай
Има една доста гадна уловка в цялата история.
Когато летите от София за Азия и обратно,
тъй като полетът е междуконтинентален, можете да пренасяте 30 кг багаж и 7 кг ръчен. И настава цирк,
когато летите между отделните държави в региона,
защото имате право да пренесетe 20! килограма багаж и в случая с Камбоджа – 5 кг ръчен такъв! Сещайте се при цялото купуване на сувенири във Виетнам
какво чудо беше на летището
Масово се мереха куфари, преразпределяше се багаж, даже си разпределяхме свръх багажа помежду си, за да влезем в лимитите! Голям цирк! Най-лошото е, че глобяват за свръхбагаж – наистина. Така че, внимавайте с покупките във Виетнам.
На летището в Сайгон се сблъскахме с
още една местна особеност,
за която не ни бяха предупредили. Във Виетнам, след края на войната са останали чудовщни количества муниции. Това гилзи, празни снаряди … под път и над път. В следствие на това процъфтява бизнес за изработване на сувенири от тези остатъчни амуниции. Можете да си закупите както патрони за Калашников, така и изработени всякакви суверини от гилзи.
Няма лошо, всеки с вкуса си …. обаче! Ако от Виетнам имате късмета да се отправяте за Камбоджа, посмъртно не можете да внесете боеприпаси там! Ама – законно закупени, ама само гилзи, ама сувенири – няма такъв случай! Митничарите следят и всички такива предмети се конфискуват! Без значение дали са в ръчния багаж или в основния, нямате право да ги внасяте в Камбоджа. Така че, внимателно с боеприпасите
Камбоджа
е една от най-бедните страни в Азия. Дори на фона на Виетнам, камбоджанците са много бедни. Страната няма някакви значими залежи от природни богатства, голяма част от територията е заета от джунгла и нямат сериозен износ на земеделска продукция /въпреки делюзиите на Пол Пот за производството на ориз/. Значителен приток на валута Камбоджа получава от туристите, а напоследък започват доста да наблягат на леката индустрия, като в частност развиват ударно шивашка промишленост. Много големи международни компании са изнесли производството си в Камбоджа и Виетнам. Следващият път, когато си закупите нещо от Найк или Зара … загледайте се в етикетите, къде са произведени.
Тук ще направя едно
малко отклонение по въпроса за регионалната политика.
По исторически причини,
Камбоджа и Виетнам никак, ама никак не се харесват
Това датира още от средновековието, когато периодично и в доста дълги периоди от време тези два народа са воювали. Тази неприязън я има и днес. Ето защо, ако влезете в Камбоджа от Виетнам, трябва доста да внимавате за нещата, които ще казвате или правите. Например, ако във Виетнам си закупите традиционната виетнамска шапка, с идеята да се разхождате с нея в Камбоджа, нещата няма да ви се получат. Просто, в Анкор не биха ви пуснали с това нещо на главата. Ако си имате нормална шапка или пък такава, която сте си закупили в Тайланд … нямате проблем. Виетнамска обаче … не може.
Същото важи и за това, което евентуално бихте казали за Виетнам. Всеки път, когато споменеше Виетнам, местния ни водач, мистър Фон чак се запенваше от бяс. Камбоджанците, въпреки славното си минало са в днешно време малък народ /благодарение и на Пол Пот/ с доста сериозен комплекс за малоценност. Ето защо по-голям народ като Виетнам им е доста сериозен трън в очите.
Летището в Сием Риеп
е още едно от нещата, които правят пътуванията в този регион незабравими.
Кацаме си ние тихо и кротко на летището, отварят ни вратите и изненадааа … няма автобус за превозване до терминала. Вместо това, наземния персонал упорито ни сочи терминала и ние с известно недоумение разбираме, че ще трябва да пресечем летището пеша, ако искаме да се занесем до там. Голяма веселба. Около вас си пъплят камионите с багажа и кетъринга, добре че, имаше само два самолета на стоянките и пътниците притичват между тях! Това е най-веселото ми превозване от и до самолет до сега.
Сием Риеп е вратата към най-голямата забележителност на Камбоджа, столицата на Кхмерското кралство – Анкор Ват
Самият град не е нищо забележително. Малко селище, несъразмерно разрастнало се благодарение на хотелите. А хотели има … много! И туристи! Благодарение на тях някак встрани от поглед остава покъртителната бедност, в която живеят местните. Буквално наличието на прозорци на къщите им беше рядкост. В следствие на това, местните са усвоили един доста древен занаят – просията. Всеки път, когато спрете някъде, ви наобикалят местните, възрастни, но в повечето случаи деца, които започват настоятелно да просят пари. One dollar, please … звучи навсякъде.
Най-голямата забележителност на Сием Риеп е така наречения
„Нощен пазар“. Това е местния битак.
Отваря вечер в 7 и работи докъм 4 сутринта. Пазар за всякакви неща … от скъпоценни камъни – до вездесъщата змийска ракия, която, както се сещате е камбоджанско, а не виетнамско изобретение! Виетнамците просто са откраднали този изконен кхмерски продукт! Тук вече, нещата доста заприличаха на нашите отношения с милите ни македонски съседи. Те се дърлят по същия глупав начин както ние с Македония.
Дрехи, обувки, шалове от местна коприна … навсякъде цветове, шум и весела глъчка. Изключително пъстро и интересно място, силно препоръчвам.
Подобно на много други държави в региона
и тук пазарлъкът върви с пълна сила
Трябва да сте наясно, че на каквато и цена да се спазарите, пак сте вътре. Така че, за тези, които имат скрупули, пазарите се с пълна сила и не изпитвате никакво съжаление да извивате ръце! Докато са склонни да преговарят, значи са на печалба! Успях да купя тениски по 2 долара едната и подозирам, че пак съм на загуба!
Интересна част от нощния пазар е
Pub Street, иначе казано – Улицата на баровете
За разлика от подобни места в Тайланд, това не е улица с публични домове. Наистина е улица, заета изцяло от заведения. Кръчми, ресторанти, барове. Повечето се държат от чужденци и са притегателно място за туристите, след падането на нощта. Даже Хард Рок кафе си имат! Камбоджа има Хард Рок Кафе, а ние не! Представете си колко сме изостанали, даже и като туристическа дестинация! Мястото е много пъстро, шумно и весело, и е силно препоръчително за посещение.
Основно средство за придвижване на туристите в Сием Риеп са популярните и в Тайланд
„тук-тук“. Това са моторизирани триколки,
управлявани от местните. Цените са … според както се спазарите. Четири долара за двупосочно пътуване от и до хотела Ви е доста добра цена. Аз платих толкова и даже не съм се пазарила, защото ползвах официалния „тук-тук“ на хотела.
След овършаването на Нощния пазар дойде време и за най-важната, от моя гледна точка екскурзия в цялото пътуване … еднодневната екскурзия до
старата столица на кхмерите – Анкор
За протокола –
един ден в Анкор е абсолютно недостатъчен
Толкова, че дори трите основни храма се разглеждат почти на бегом. Ако имате интерес към историята, отделете си два дни. Така ще можете да разгледате повече храмове, а и няма да препускате наоколо при над 30 градуса температура.
Още една малка особеност при посещението. Тъй като на територията на Ангкор има будистки храмове, посещението изисква и подходящо облекло. Тоест – за мъжете, това са панталони до коленете – късите гащи не се класират, а за жените – покрити рамене /никакви потници/ и поли или панталони до под коленете. Късите гащи не стават. Изглежда абсурдно, но в Ангкор Ват няма да ви пуснат в основния храм, ако не сте облечени подходящо. Има си полицаи, които следят специално за това!
И така, излизайки в изпиващата жега от 34 градуса се натоварихме на автобуса и се отправихме към
едно от чудесата на света – Анкор
Посещението ни включваше трите най-добре запазени храма в комплекса, Байон /този с кулите, като лица/, Та Пром /този от Лара Крофт/ и най-прочутия – Анкор Ват /не се сещам за филма :)/.
Изумително място. Абсолютно невероятно.
Можех да изкарам там дни наред и нямаше да ми доскучее. Толкова е огромно, монументално и изумително, че човек се препълва от впечатления и възхищение, и в един момент установих, че вече трудно възприемам видяното.
Кронг Сим Реап, Камбоджа
Огромни кули с лицата на Буда или боговете от хиндуизма, безкрайни барелефи разказващи историята на Кхмерското царство, истроии от Рамаяна … всичко това е на възраст от над 600 години!
За съжаление след като столицата е изоставена е погълната от джунглата и дърветата, а и хората доста са се постарали за разрушението на храмовете. След края на диктатурата на Червените Кхмери правителството кани международни екипи от експерти, които поддържат и възстановяват храмовете. Храмът Та Пром например, се възстановява от индийски екипи. Има си съответни табели при възстановените постройки и се знае кой за кое отговаря. Стараят се хората и се опитват да възстановят възможно най-много от тази удивителна красота.
В храма Байон, а и в Та Пром
след това имах възможност отново да се сблъскам с „най-любимите“ ми туристи на света – японците! Ужасна работа! Вървят като стада подивели бизони, прегазват всичко наред и това да стигнеш до някой паметник и да се снимаш се случваше само с обединените усилия на цялата ни група, която се вклюняваше в съответното стадо, в опит да отвоюва заветно място за снимки. Голям цирк бяхме!
Тук трябва да ви предупредя за изконните жители на Анкор, от които трябва мнооого да се пазите –
маймуните!
Не особено малки гадини, живеещи на стада, очевидно доста социализирани, които само дебнат как да нападнат някой разсеян турист, в опит да откраднат до каквото се докопат. Това бутилки вода, безалкохолно, чипсове, снаксове … за нищо ги нямат. Грабват ги от ръцете ви без страх и няма връщане. Една такава гадина се покатери по мен, в опит да ми отмъкне законно закупения кокосов орех. Добре че един от мъжете от групата я нарита, иначе като нищо щеше да ми го отмъкне от ръцете! В края на краищата и го дадох, а гадината започна да съска насреща ми, предупреждавайки ме, да не се опитвам да си го взема обратно!
Влизайки в Ангкор трябва да имате готовност за сериозно ходене. Тоест, сандали няма ди ви свършат работа – вземете си маратонки. Храмовете са огромни и да прекосите един от единия до другия край си е повече от километър /за всеки един/. При над 30 градуса … сложна операция.
Тъй като съм наясно, че не мога да опиша красотата, с която бях заобиколена този ден – има и снимки.
В заключение, въпреки на практика само ден и половина които имахме в Сием Риеп, мога да кажа следното.
Камбоджа постигна и дори задмина най-смелите ми очаквания
за стойността си. Невероятно място, с невероятна култура и история. Мили, добри и усмихнати хора, които са преминали през ужасии, сравними само с геноцида на хитлеристите. И въпреки това са съхранили добротата, люботиството и усмивката си към света. Сигурно има нещо общо с религията им.
За пътешествениците – задължително идете в Камобджа. Отделете си два-три дни и посетете това невероятно място. Ще останете доволони. И го направете сега. Подобно на Виетнам, страната се отваря към туризма и след пет години ще е едно меркантилно, пренаселено и за съжаление по туристически съсипано място.
Край
Автор: Мая Георгиева
Снимки: авторът
За смели юнюци и юнакини – изгодни оферти за нощувки в района на Сием Реап:
Сутринта ставам рано, още към 7. Багажа съм го събрал още предната вечер, така че половин час по- късно съм готов за път.
Днес трябва внимавам с батериите на телефона и апарата, защото в контакта на стаята ток нямаше. Ще трябва минимум час да загубя някъде за зареждане, защото поне на телефона ще ми трябва.
Правя снимка на хотела и още не съм свалил апарата, съдържателката се показва случайно на вратата и изплашено се скрива. Успокоявам я, че не е на снимката. Култура. Сещам се за индианците, които са мислели, че така се улавя душата на човек и ми става смешно.
Решил съм кафе да пия поне след 30 – 40 км, така че се качвам на колелото и потеглям.
В първият момент не можах да повярвам – алея за колела? Много ясно че не, просто те задължават да караш по асфалтираният банкет. Не че колите и моторетките не го ползваха…
Въртя си аз педалите, измъкнал се най сетне от този грозен град, навсякъде около мен пустиня, но гледам някакъв разлом насред пустинята, в близост до пътя.
В първия момент помислих, че е старо корито на някоя река, избутах колелото по-далечко от пътя и се приближих да погледна. А то –
красив оазис
В далечината виждам заведение и решавам – има ли гледка към оазиса, то ще пия кафе. Голяма работа, че не съм минал и 30 км.
Заведенийцето беше приятно, собственика му, Мохамед, говореше свободно английски и испански.
Седнах да попиша малко в тетрадката, че предният ден бях позанемарил. За съжаление не можех да заредя батериите – токът се осигуряваше от слънчеви панели, но не достатъчно, че да се зарежда телефон или камера.
Половин час по- късно отново бях на пътя, който плавно се спускаше край оазиса.
Всъщност самият той се оказва огромен…
…в продължение на километри въртях педали край кичести палми и малки селца.
Изобщо цареше някакво невероятно спокойствие. По късно си дадох сметка, че има път, който пресича през самият оазис, но на картата го нямаше, т.е. не го ли знаеш предварително…
На тези тераси оставят да се сушат вкусните фурми, които нагъвам здраво от вчера.
Още с навлизането си в оазиса се срещнах с нов асфалт, няма такъв кеф просто. Колелото вървеше само нагоре даже. Кара се с лекота.
В едно от селцата спирам да се заредя с вода и виждам някакви сладки, питам колко струва, а то 1 дирхам – няма и 10 цента. Викам дай да го опитам. Прилича на бутер тесто с бяла глазура и малко шоколад, а в тестото нещо сладко, докарва ми на мед с нещо. Наричат го
мюфий и си остана любимото ми сладко нещо,
което ядох в Мароко. Просто е страхотно!
Пустиня или не – на хората им се играе футбол
Няма игрище? Ще си изметат! Дори и пътечка са си направили. То и през този камънак е много трудно да се върви.
Постепенно изоставям оазиса зад гърба си и край мен започват да се точи тягостна, камениста пустиня. Колкото и да ми разправят, че има своята си красота /не че не съм съгласен принципно/ предпочитам да си карам край оазиса.
Пресичайки река Зиз
осъзнавм, че карам край нея от поне 2 дни. Тя е която дава живот на последният оазис, както и пълни големият, грозен гьол над Ерачидия, че захранва и Er Rich, ако не греша.
Наблегнал съм здраво на педалите, защото времето си тече, но пък и по новият асфалт се кара добре, така че и километрите се топят. Въпреки това не храня големи надежди да мога да посетя този безплатен музей. Не че смятам, че не е поредният туристически капан, но пък кой знае, може да остана и приятно изненадан.
отново съм заобиколен от палми. Отново цари невероятно спокойствие, сещам се за спокойствието царящо в малките български села към 2 – 3 часа след обяд, когато слънцето напече…
Хммм…кой е казал, че колелото не е товарно превозно средство? Тоя пич тук явно не го е чул…
В Ерфоуд спирам да пия чай.
Минава 3 след обед, а ми остават още 50 км. Въпреки това съм уморен и имам нужда да си взема въздух. В крайна сметка спането е уредено, така че дори и през нощта да стигна, то нямам проблеми. Освен, че ще трябва да карам по- тъмно, което никак не е приятно тук.
Половин час по-късно, заредил малко батериите /и моите и на телефона/ се възсядам вярното магаре и продължавам. С хубавият асфалт е свършено, скоростта ми пада, но съм обграден от малки палмови горички и въпреки, че пътя е тесен, се чувствам спокоен.
Преминавайки
през Рисани
изпреварих отново големи групи ученици, прибиращи се с колела. Спирам да снимам тази порта и до мен спира микробус, пригоден за каравана. Видях я и в Ерфоуд, направи ми впечатление колко добре си я е направил човека. Оказа се норвежец. Пътува с малкият си син вече от два месеца, планира поне година да са по пътищата.
На излизане от Рисани задминавам пистов велосипед. Усещам че момчето се амбицира и се движи плътно зад мен. Уморен съм, но не се давам, поддържам 25 км/ч. Държа се доста време, но накрая ме задминава, няма начин. Карам доста време зад него, а той си балансира с това…дългото дето го носи. Благодарен съм му, ако не беше той щях да се движа по- бавно навярно. Отбива се на 5км след градчето, подпира колелото и ми маха за поздрав. Махам му и аз.
Отново съм сам.
До Мерзуга остават около 30 километра –
едни от най- тегавите по време на цялото пътуване.
Обграден съм от всякъде с
каменна пустиня,
не се вижда нищо освен камънак. Асфалта е кофти, движа се доста бавно, хапвам малко хляб в движение за да заредя. Много нарядко ме подминава някоя кола или каравана. Чувствам как ми писва да въртя педалите.
Пред мен виждам спряла каравана, снимат се един друг на фона на пустинята и на ниските скали в далечината. Спирам и им предлагам да ги снимам заедно. Мъжа е като гръмнат – тъкмо се е канил да ме помоли същото. Германци са. Мъжът посещава Мароко за втора поредна зима, жената е кацнала преди 5 дни в Маракеш и още не може да се осъзнае. Мдааа, познат ми е този налудничав поглед в очите, още го виждам сутрин в огледалото /където има такова../.
Така и така съм спрял, моля ги да ме снимат и мен. Питат за разрешение да ме снимат с тяхната си камера – никой от познатите им в Германия нямало да повярва, че някакъв пътува из Мароко с колело… /За протокола – ниските „скали“, на заден фон, се оказаха пясъчни дюни. Блажено е невежеството…/
Говорим си поне 10 минути и се разделяме.
Продължавам надпреварата със слънцето. Кратката почивка ми се е отразила много добре, но бавно и славно губя надпреварата.
Час по- късно съм в
Мерзуга
Тук и заковах 1 000 км от началото на тази авантюра.
Намирам Мохамед лесно. Седнал е и пие чай заедно с един испанец. Казва се Хуан и не, не е онзи, повярвалият в Бог.
Канят ме да седна при тях и ме черпят чай. С Хуан са стари семейни приятели. Посещава Мароко от години и редовно се отбива насам. В последствие разбирам, че Хуан е помогнал да се съберат малко средства и да се построи малко училище, както и болница /по-скоро амбулатория/ в близкото селце. Сега е тук за да следи как са нещата, да осигури учебници и в търсене на нов терен за ново училище. Опитва се да помогне със съвети и развитието на туризма в района. Мохамед ми сподели, че под негово влияние доста от къщите вече имат бани и топла вода.
Отиваме към къщата и се запознаваме с Катя на живо,
до този момент се знаехме само по интернет. Качваме се на терасата да погледаме звездите и да поговорим. Хладно е. Решаваме да се облечем и да идем да хапнем нещо, а после и на нощна разходка до самите дюни.
Небето отново е невероятно, чувствам се като в приказка. А и да говориш на собственият си език с някого, след като последните 10 ни едвам си се оправял да си поръчаш хляб…безценно!
Прибираме се късно, Мохамед ме предупреди, че тази нощ в стаята ще спи една двойка – полякиня и мароканец. Влизам тихо в стаята, взимам хавлията и отивам да се изкъпя. Тръшкам се в леглото и просто умирам.
Сутринта се чувствам отпочинал като пич /Парично Изостанал Човек значело май/. Леглото е много удобно, наспал съм се и няма следа от очакваната мускулна треска. Идеално.
Тъкмо ставам и на вратата се чука. Гореспоменатата двойка се прибира, били са на сутришен тур с джип да посрещат изгрев от дюните. Извиняват ми се, ако са ме събудили сутринта, когато са излизали. Да бе, да. Спал съм като умрял.
Изпирам набързо дрехите на ръка и щраквам няколко снимки на дюните от терасата. Катя още не е станала, така че решавам да пия кафе в снощното заведение.
Кафенето е приятно и спокойно. Съдържателят му говори и испански. Изобщо в това село много народ говори испански, оказа се, че има голям прилив на испански туристи.
Мерзуга, Мароко
Сядам да си запиша впечатленията от предният ден и после просто си седя и релаксирам. Радвам се, че Катя ме отклони от пътя, усещам че съм имал нужда от почивка.
По- късно се запътваме към
дюните
Всъщност те са единствената атракция, привличаща туристите, тук.
Erg Chebi е малка пясъчна пустиня
насред огромна каменна такава.
Не знам
колко е висока дюната,
но си е бая. Освен това е доста изморително да се изкатери. Пясъкът е супер фин и краката затъват дълбоко в него. Налага ни се да спрем на 4 – 5 пъти преди да достигнем върха. Дори така имам усещането, че ще ми се схване прасеца.
Гледката отвисоко си заслужава усилията
обаче. А когато духне вятъра,
пясъкът се спуска като нежен воал по склона на дюните…
а той си духаше достатъчно, за да ти напълни всички отверстия с прах. Ама пак беше хубаво.
Засичаме се с пет местни момчета. От Ерфуд са, следват в Мекнес. Много са забавни, любопитни и се забавляват страхотно. Носят си и 5 литрова туба вода, която споделят с нас.
От високото може да се види и
един от известните туристически капани – разходка с камила
до берберски лагер в пустинята и пренощуване там. Истински бербери-скитници в Мароко надали съществуват, но доста хора се изръсват бая пари за това.
Повъртяхме се около час горе, понаснимахме се и решихме, че е крайно време да си ходим. Още повече, че ни гонеше глада.
Дачия
Тоя пич е цар – всичко наоколо чакъл и камънак, а той е успял да бухне колата в единствените 20 тина квадратни метра пясък… Ама имам сериозни подозрения, че зад волана е била жена, да не се обиждате, просто като я избутаха, жена слезе от колата. Ама може да е била вътре само докато мъжете бутат, де да знам.
Мерзуга е много малко селце,
но си има своята главна улица с 15 – 20 заведения и магазинчета. Седнахме на същото заведение от предната вечер и си поръчахме. Проблем беше, че вече печеше слънце, а имаше само един чадър, под който се беше подслонил възрастен германец. Питах собственика дали може да преместим масата на сянка, а той ми вика – премести я, ако искаш, по алеята между уличните платна /имаше палми/ я премести, няма проблеми. Ако някой дойде да каже нещо – аз съм те пратил, няма ядове.
Щом няма ядове – да ни е сладко. Хапнах с удоволствие, а после просто си седяхме и приказвахме. Откарахме така 2 – 3 предполагам, защото по едно време слънцето си тръгна към залез и позахладня достатъчно, за да си наметна якето.
Правим си кратка разходка и се прибираме. Слушаме музика, лафим си и релаксираме. Време е за сън. Хиляди благодарности за прекрасният ден Катя.
Събота (10.05) – станахме рано, много рано. Беше валяло цяла нощ. С изключително старание натоварихме багажа в Sandero-то така, че провизиите (разните плодове и зеленчуци, ядки и вода) да са точно зад малката падаща задна облегалка, за да можем хем да имаме лесен достъп до тях без да се налага да спираме, хем да не ни пречат в купето през
предстоящите над 1 800 км до София. Потеглихме от пред хотела точно в 5:55.
На излизане от Батуми
пак имаше RomPetrol или както се разбрахме რომპეტროლ. От предишния რომპეტროლ в Тбилиси бях изминал само 408 км и бяха изразходвани само 2 деления от резервоара, но предвид какво ни предстоеше, реших да сложа всичката останала (25%) отвара от Joro 01 и успях да наблъскам цели 24+ литра – много ме кефи колко се разтяга резервоара на Sandero-то. Въпреки, че уж е 50 литра, спокойно може да побере 62 – 63 литра. Разбира се, може и грузинците да ме лъжат с количеството. Всъщност, тук не бяха намесени само грузинци.
ОК, намирахме се в Грузия, ама по-точно Аджария
Бензиностанцията беше румънска, но надписите на колонката си бяха на чист български език, дори сумата се изписваше в лева. Горивото (efix diesel) не беше чак толкова евтино, колкото в Армения, но за тези 24,23 литра дадохме 44,51 лева или по 1,83 лв/литър. Платихме си с дебитната карта (Visa Electron) като пичове.
От Батуми до турската граница
има 20 километра покрай стръмното черноморско крайбрежие. Грузинците нямаше просто как да не изпъкнат с най-безумната граничарска сграда ever:
Опашка практически нямаше (много беше рано още), но успяхме да си купим малко закуски и да обменим 30 грузински лари за 33 турски лири, което са 25 лева (25 лева през 2017 са 63 лири – бел.Ст.) Направиха ни по една прощална снимка, никой не прояви интерес към багажа и ни изпратиха към турските си колеги.
Ееееей Боже, или по-точно –
Ееееей Аллах! Егати и заядливите турци!!!
Първо, всички пътници слизат от колите и преминават границата пеш, по отделен коридор – все едно не влизаш в светска държава, а в затвор да му се не знае. Колкото и нелогично да е, пешеходната опашка беше 5 пъти по-дълга и вървеше 50 пъти по-бързо, съответно Таня и родителите и минаха за 10 минути и след това се наложи да ме чакат един път 20 минути и след това още половин час. Защо ли?
Ами … подавам си аз с усмивка документите на Осман Бей (Първи), а той ме гледа лошо. Значи, колкото беше ведър турския граничар на влизане от Турция в Грузия преди една седмица, толкова този граничар беше, все едно съм му ял от купичката на закуска. Два пъти излиза от гишето и ме караше да му отварям багажника, ама така – не съвсем любезно. И двата пъти въобще не го погледна този багаж, само гимнастика си правихме.
След физзарядката ми искаше зелената карта – човек, аз в Нагорни Карабах влезнах без да ми искат зелената карта, ти тук в 6:30 сутринта ми се правиш на дръж ми феса.
Да не решите, че тук можеш да се оправиш на английски или руски, не – само турски. Моите познания по турски език са несъществуващи, така че от словесните указания на турския мустак, аз разбрах, че мога вече да си ходя да си прибирам пътниците, които ме чакаха от другата страна на бариерата.
Стигам аз до бариерата (на 1,40 м от Таня и родителите и) и между нас застава следващия Осман Бей (Втори). Пак ми обяснява нещо на неговия си език и ми сочи наобратно. Ръгам задна и се връщам при Осман Първи. Той ми се скара (това го разбрах) и пак ми сочи напред. Кво да правя, отивам при Осман Втори. Той се успокои малко и ми посочи ей тази сграда:
Паркирам аз отпред, чакам, чакам – няма никой. С риск за живота си чукам на вратата излиза Осман Трети. Сочи ми багажника – отварям. Погледа малко и се хвана за корема – викам си, край! Оказа се, че се опитва да ми каже или по-скоро да ми покаже нещо. Брех сигурно 3 – 4 минути си сочи корема, докато най-накрая не се сети да ми покаже тази табелка:
Е, в този миг ми просветна какво е искал и Осман Първи, и Осман Втори, че дори и стоящия пред мен Осман Трети.
Ще ми сканират колата с рентген
А соченето в корема е означавало да извадя от колата всичко, което е за ядене, за да не се облъчи от рентгена храната. Абе, малоумна работа. Язък за старателно подредения преди около час багаж. Извадих всичко на земята (добре, че беше спряло да вали), вкарах колата в гигантския рентген, излезнах, спусна се вратата и след две минути отново товарих багажа в Sandero-то. Явно ако искаш да прекараш наркотици през тази граница, трябва да ги сложиш просто в багажа си – него го проверяват най-малко.
Ще се повторя, ама – малоумна работа
Осман Трети ми даде някаква хартийка, дадох я на Осман Втори, той вдигна бариерата и отново бяхме в пълен състав. Поздравихме майките на тримата Османовци и поехме по остатъка от пътя към София, който съставляваше 1809км.
Първото положително нещо, което ми се случи този ден, беше да си сложа най-накрая любимата ни навигация iGo 8.3 – просто песен. Песен бяха и пътищата на Осман Бей – за това спор няма. Хем почти магистрала, хем красивичко покрай морето, хем и слънчице изгря. А хората бяха станали рано и беряха чай по склоновете:
Само на 40 километра от Батуми минахме покрай бензиностанцията PO, при която на идване се отбихме към Ардахан и Грузия, в посока Армения. От тук нататък пътят вече го бяхме минавали, но в обратната посока.
Rize, Rize Merkez/Rize, Турция
Хванах си за бушон едно старо BMW пред мен, което караше с 160 км/ч. Возих се като негова сянка в продължение на 300 км, когато бушонът ми, разбира се, не видя паркираното бяло Renault Clio, което му засече скоростта, а 1км по-надолу по пътя го спряха явно за превишена скорост. Мен не, мухахаха ;D За съжаление този ден нещо траковете ми не се получиха ? имам този счупен трак от Батуми до 250 км преди Истанбул.
По брой жители, Германия и Турция са много близки – по около 80 000 000 жители. Сигурно всеки от вас е карал / се е возил в Германия и е забелязал, че там има както големи градове, така и голям брой малки населени места. Е, карайки през Турция, имам чувството, че няма малки населени места – непрекъснато минавахме през някакви доста мащабни градове.
След това си хванах нов бушон и пак си карах доста бързо – няма начин, като ни губят времето по границите. Съответно малко ми се вдигна и разхода на гориво. Навигацията и без това беше изчислила 19 часа път, без каквито и да било спирания за граници, зареждане или ядене. При положение, че тръгнахме в 6 сутринта, следваше да пристигнем в София към 1 – 2 през нощта, а ако добавим и две граници по един час и още един час за зареждания и турски винетки – не ми се пристигаше по първи петли.
След около 600 км от Батуми спряхме на една бензиностанция за тоалетна и по един турски сладолед. Тайната ми мисъл беше да си измия челното стъкло от размазаните насекоми, но както се казва тук – „йок“, нямаше с какво да измия. Вече съм карал почти 5 000км, аз ли няма да изкарам още 1 200… При Самсун се отделихме от крайбрежието на Черно море и навлезнахме към вътрешността на Турция, грубо в посока към Анкара. Релефът стана хълмист, но рядко се срещаха остри завои. Отново си хванах бушон и карах зад него пак с около 150 км/ч, но и този бушон ми го спряха полицаите по познатата турска схема. След това още един бушон изгоря. Единственият негатив, който трупах аз, беше леко повишеният разход. Практически се получи, че за цялото пътуване минахме над 6 000 км и не ме спряха нито един път полицаи, дори и за рутинна проверка. Всъщност като се замисля, май само един път са ме спирали за проверка в чужбина, и то с Ладата в Сърбия преди 10 – 15 години.
Много ме учуди как турците интегрират религията и светския живот. Покрай пътя не рядко се срещаха джамии, на чийто първи етаж имаше супермаркет:
В много от заводите, покрай които минавахме, се виждаха така да се каже „служебни джамии“, в които работниците да могат да ходят да се молят, вероятно за да не трябва да губят ценно работно време в път до джамията в центъра на града и обратно. Трудно се интегрира религията в технократския и капиталистически живот, който живеем, но Турция все пак е сериозна икономическа сила, така че явно доста добре се справя с този баланс.
Джамиите се комбинират и с бензиностанции, така че реших да се възползвам от минаретата на Shell и да заредя догоре (хванах 49 литра Shell V-Power Nitro+), с надеждата да стигна с това гориво до София. Това дори до момента (2017 та година) е най-голямото количество пари, което съм успял да набутам в резервоара на Sandero-то наведнъж – сметката за тези 49 литра при литрова цена от 2,93 лева беше 143,75 лева – платих с дебитната карта. Както и да е – при тази средна скорост, която бях подхванал, нямаше как да ми се получи да мина още 800 км до София. Нарочно не си купихме разни освежаващи напитки и боклучави храни от Shell, ами отидохме в джамийния супермаркет. Мушнахме по едно кисело мляко и едно пиде. Слава Богу/Аллах, но поне бира не продаваха в джамията, та бащата на Таня остана малко на … кисело мляко. Газ нататък.
До Истанбул имахме 200 км по супер магистрала. Колкото повече доближавахме Истанбул, толкова по-често виждахме огромни заводи, като не малко от тях бяха за автомобили на различни марки.
През Босфора
не е възможно да се мине без задръстване, независимо, че мостовете са с по 6 платна в посока:
Минахме моста и се озовахме отново в Европа, която ни посрещна с безпощаден дъжд, който ни валя практически до София. Малко преди да трябва да слезем от магистралата при Одрин, колата стана на 77 777км – много яко.
Имахме още една лека драма с турската бюрокрация де …
тъй като на таблата до тол-бариерите на магистралите пише само на турски език и не можах да се ориентирам колко депозит ми е останал в електронната винетка, реших преди да мина през последната бариера преди Одрин, да заредя още малко пари, да не стане някой сакатлък и да ми отрежат я пръста, я ръката за нарушение на закона. Влизам аз в сградата за техните винетки HGS и му подавам регистрационния талон на Осман Четвърти. Той ме пита някакси „Нова винетка?“, аз му казвам недвусмислено „Не!“ и … той ми направи нова винетка. Както и да е, не ми е за тия 37 лири (25 лева), които съставляват 1% от общия бюджет на пътуването, но ме издразни, защото получих документ за нещо, което струва 35 лири, а двете лири са бонус за това, че и Осман Четвърти не знае чужд език. Наложи се да разлепвам старата винетка и да лепя новата, което можех да си го спестя. Свиркай си. Ако не друго, си имам депозит в чисто новата си винетка, дето въобще не ми е ясно кога ще го изразходвам (три години по-късно все още не съм).
Преди границата имаше около 10км опашка от TIR-ове, но ние си профучахме покрай тях като стой та гледай. На самата граница Капикулепет пъти ни гледаха паспортите, дезинфекцираха ни срещу 5 лева, провериха ни отгоре-отгоре багажа, дадоха ми някаква бележка, пет гишета по-натам връчих бележката на следващия по бюрократичната верига и ни пуснаха да си влезем у дома. На бензиностанция ЕКО до Пловдив си сипах 10 литра нафта, да не взема на изгасна до София.
В 3 часа през нощта най-накрая пристигнахме в София
и директно се трупясахме в леглата. За 10 дена бяхме изминали 6 125 км (с 325 литра гориво, разход 5,31 л/100 км) и събрахме безброй впечатления за цял живот.
Надявам се да не съм ви отегчил с многословието си, а най-вече се надявам поне една част от вас да се запалят и да си организират пътуване до някое необичайно място.
Колкото до финансовата страна на пътуването – всички разходи, включително застраховки, добавки за гориво, туристически пътеводители, гориво (810 лева / 325 литра), ядене и спане, бяха 2570.32 лева или по 650 лева на човек. Колко изхарчихте последния път на морето за 10 дена? Където има воля, има и път!
Днес Оги ще ни разкажа за планирането на Великденоското у пътешествие из половин Европа и Израел. Приятно четене:
Великденска епопея – идея, планиране, маршрут
или как не успях да посетя Чернобилската АЕЦ
Едно необичайно пътешествие от София към Тел Авив с еднодневка до Йерусалим, придвижване към Киев с преход към Чернобилска област и Прибирск за еднодневен тур в зоната на ограничен достъп до Чернобилската АЕЦ, последван от трите прибалтийски репубилки Литва, Латвия, Естония – техните столици и поглед към Русия за посещебие на Санкт Петербург и Ермитажа, Мурманск и далечния север със завършек в Москва и нейните грандиозни дадености. Предвиденият багаж бе само ръчен.
Три седмична обиколка с няколко полета и автобусни трансфера, за някои – тематично несвързани дестинации – за мен всичко си има причина и няма случайни неща.
Цялото планиране започна от
идеята да посетя Чернобилската АЕЦ
и ограничената зона за достъп около нея, родила се още при първото ми пътуване в Киев, Украйна през 2007. Последвах мечтите си, особено след като се докоснах до разказа на Vilian и неговото посещение в зоната, вече бях започнал да подреждам програмата.
Проучих възможностите за двудневен тур, допитах се до различни мнения и опит от познати, които са били там. Целта ми бе да използвам дните около Великден и празниците, за да ги комбинирам с отпуска – да имам пролетни гледки (тук се подведох) и времето да е по-меко.
Ориентирах се в предлагащите тур организации, огледах графика им и избрах двудневен такъв в първата седмица на април – сряда и четвъртък. Офертатата беше около 300$ с вкл. трансфер от/до Киев с храна, спане в хотел в Чернобил, Гайгер-Мюлеров брояч и англоговорящ гид.
Прип'ять, Київська обл., Украйна
Започнах да очертавам възможностите около направленията. Оглеждах нискобюджетните полети и връзки от/до Киев с директна връзка помежду.
Първото направление от София бе Тел Авив, Израел.
Полетът от София бе под 50 лева с ранно пристигане в събота. В последствие разбрах, че в събота няма работещ градски транспорт и влак преди 19 часа. Единствената възможност бе такси (~40$) на което аз не се зарадвах и имах намерение да ходя или на стоп (в последствие се намери добър домакин от CouchSurfing, който ме посрещна на летището и ме свали до хостела в центъра на града)
В последствие свързах Тел Авив с Киев.
Полет с ЕлАл (Израелските авиолинии).
От Киев се появи хубава възможност за полет
до Вилнюс, Литва
с WizzAir. Така се роди идеята да посетя Прибалтийските държави за сефте. Предвид близките разстояния избрах пътуване с автобусите на LuxExpress – 5€ до Рига, Латвия, после пак за 5€ до Талин, Естония.
От сайта на LuxExpress видях връзка
от Талин до Санкт Петербург, Русия
за 10€ и резервирах без да се замисля – чувал съм за Ермитажа много и ето, че времето му дойде. Чак после се досетих, че за Русия е необходима виза.
Дойде въпросът
накъде след Санкт Петербург
– бях на кръстопът. Огледах директните връзки – връзка с Исландия през Лондон или Тенерифе, Испания или Мадейра, Португалия. В последствие си дадох сметка, че като вадя Руска виза (120 лева) би било рационално да се задържа в Русия за по-дълго.
Мурманск ми хвана окото
– харесвам далечния север (макар този да е по-близък от Далечния).
От Мурманск възможностите бяха да се върна в Санкт Петербург
или да отида до Москва
Развълнувах се от мисълта, че ще мога да стъпя на Червения площад, да видя Кремъл и да …follow the Moskva, down to Gorky Park, listening to the wind of change…
Дните отпуска се подредиха точно и от Москва се прибирам директно в София.
Не всеки ден е Великден
Оформих свръзките между всички дестинации –
общата сметка за полети и автобуси
без визата се завъртя около 888 лева. Пет нови държави плюс Украйна – един часови пояс между 31 и 69 градус северна ширина.
Добрата новина дойде с обаждане от Vladi с желание да се включи по трасето след участието си на маратона в Рим. Това идваше точно на 11 април – деня на моето пристигане в Талин, Естония. От там се движим на пакет до края.
Междувременно в началото на март в Берлин се провеждаше голямо туристическо изложение, на което избраната от мен организация за тур в Чернобил участваше със свой щанд. Бързо се свързах с тях и поисках отстъпка от пакета с идея за взаимно сътрудничество в бъдеще. След успешни преговори договорих 20% отбив от цената и бързо предплатих посещението си.
Седмица преди уговорката за тура получих телефонно обаждане, с което бях информиран, че поради военно обучение, насрочено за 5 април (вторият ден от двудневният тур) няма да може да се реализира по план. Всички полети вече бяха потвърдени и нямаше как да правя промяна в плановете си. Така турът се промени в еднодневен и се премести в петък.
Всяко зло за добро – спестих някой лев (200$) и си дадох възможност с вратичка за бъдещо по-дълго посещение в зоната около Чернобил
срещу хотела. Какво всъщност очаквате да има в този мол? Мол като другите молове, само че по-малък. Но идеята беше да тръпнете в очакване за следващите ми обиколки.
Влизам откъм метростанцията. Този вход ми е най-удобен, защото съм можел да ходя всяка вечер след дневните обиколки. Излизам от метрото и съм в мола.
Всъщност във всичките молове лятно време, когато температурите навън са непоносими може да видите спортно облечени младежи с маратонки да обикалят там цял ден. Това е така, защото в мола е климатизирано хладно, пода е излъскан до блясък и там може да се разходи човек, без да го пече слънцето…
Та влизам в мола. След входа започва поредицата на места от които можете да получите пари – банкомати, чендж бюра за обмяна на валута, Уестър Юнион, за изпращане и получаване на пари и т.н. Следва фитнес зала и оттам нагоре и надолу – магазините. В този мол има Карфур, места за вкусна храна от различни краища на света, сладоледи, десерти, бижутерия, козметика, часовници. Но впечатление прави, че
повечето маркови стоки нямат цена
Пише само марката. Та седнах да си похапна на първото място, където ми хареса обстановката. Азиатска кухня. Избрах си там нещо интересно изглеждащо и напълно непознато и зачаках. Дойде ми храната. В интерес на истината когато пиша това вече не помня какво беше. Помня само, че докато си чаках храната пих един фреш и после ядох два часа, защото храната беше много пикантна. От време на време си подслаждах с фреша… . И ми останаха сили да обикалям още час и половина нагоре – надолу и да зяпам по витрините.
На една витрина видях един макет (модел на манекен, изобразяващ коза). Да, коза – обута с дънки, кожено яке, гримирана, с червило и блясък в очите… И китайците се спират, зяпат, усмихват се и снимат с телефоните.
Впечатление ми направиха марковите часовници и марковите кожени изделия – чанти и портфейли. В магазините за телефони и аксесоари ми харесаха пластмасовите и дървени задни панели (или нещо подобно на калъф)за таблети и Айфони (5 и 7 инча). На тях са изобразени релефни забележителности на Дубай… Например заден панел за таблет на който е изрисуван релефно небостъргача Бурж Кхалифа, или хотел Бурж Араб, или пък само пише „Dubai“. Но сами разбирате, че само заради надписа и идеята за подобен сувенир те струват много пари. Не можах да си позволя подобен сувенир за моя таблет, а ми се искаше.
И когато се уморих от обиколки се ориентирах към някой изход. Да, ама те са няколко. Случайно попаднах на изход през паркинга. Минах по една алея да разгледам колите. Такива марки коли не бях виждал никъде до сега – големи и тежки.
И излязох на пътя. Огледах се насам, натам – нищо познато. Реших да тръгна наляво и да вървя докато видя нещо познато. Аха. Виждам – познат булевард, пътен възел и позната палма. До нея огромна декоративна ваза – по-голяма от мен. И се сетих, че оттук минавах първата вечер, когато се разхождах да видя от къде мога да влезя тук и какво има наоколо. И две преки по-натам, на другия ъгъл вече си виждах хотела.
Време е за кафе и цигара за фасон. Да, за фасон и релакс. Аз не пуша по принцип, ама си вземах скъпи цигари от България (Davidoff)…
Прекрасен завършек на деня. Вече е тъмно, наближава полунощ. И пак сядам на моята си маса отвън на арабския ресторант до хотела (Baith Al Arabi Restaurant). Та поисках си едно Turkish Coffee Small за 12,60 дирхама. Донесоха ми една малка чашка с черно кафе. И когато попитах за захар, ми казаха нещо, което аз не можах да разбера, но захар нямаше. Сигурно така се пие – не знам. Опитвам го и правя едни муцунки на безвкусна каша, все едно пия горещ и разреден грис. Не ми хареса. Но пък капучиното тук е превъзходно. И всяка нощ идвах тук на капучино по никое време.
Прибирам се в хотела, но не ми се ляга.
Четвърти ден не съм пил бира… Никъде не сервират алкохол…
Това, което знам за алкохола е, че може да се консумира в хотелите и в някои скъпи заведения. Я да видим в нашия хотел дали има алкохол на бара. Има. И уиски имаше. Но 20 грама струват много повече от една бира. А и 20 грама стигали само за един болен зъб… Ще пием бира. Избирам си една. Момчето на бара с неохота и странна гримаса ми я даде.
Но… Начина по който ми я отвори и подаде ми беше много интересен: Взема една хартиена опаковка (кесия от плътна и непрозрачна материя), сложи бирата вътре и отгоре се подава само гърлото, от което ще пия. Но не можело да седна на канапетата в светлата част на фоайето. Посочи ми един тъмен ъгъл на канапетата, където сутрин закусваме. Така било по-дискретно…
И аз като някой непослушен ученик от едно отдавна отминало време държа бутилката през хартиената кесия и само гърлото се подава, колкото да пия… Да не се виждало какво има вътре… Не сетих да питам дали мога да си я отнеса в стаята.
След всичко това се прибрах в стаята. Отдавна е минало полунощ, всички спят. Реших да си облека всичко, което си купих от единия сук – облеклото на шейха… С бялата роба (незнам как се казва), дето ми е до земята и се спъвам, като вървя, да заметна на главата си голямата кърпа (куфия се казвала), защото не можах да разбера как точно да си я завържа, въпреки че гледах няколко клипа в интернет показващи само начини за през лицето и само очите се виждат. Но аз исках така, както ми я завързаха на сука. Но нали все гледах как изглежда на истинските шейхове. Заметната само през главата. Отгоре сложих и онова черното, дето се слага отгоре.
И така, като истински шейх се запрепъвах по коридора и асансьора, за да слезя до фоайето и да помоля бармана на барчето долу да ми направи няколко снимки. Даже и име си измислих – Шейх Влад Ал Дубай… Прилича ми много. Е, можех да ида така и до Арабския ресторант, но той може и да е затворил. Следва един горещ душ и в леглото…
Ден пети – 21. 01. 2018 г /неделя/.
Днес ми е свободен ден. Не съм се записал за нищо организирано, т.е, пропуснах разходката с яхта и сафарито в пустинята с вечеря в бедуинско селище, за да мога сам да си обикалям и да се върна на места, които вече знам къде са и мисля, че ще ми е интересно. Закусвам много бавно и обилно. За днес за никъде не бързам. Защото на другия ден си заминавам и каквото съм видял – видял. След закуска се отправям към
Влизам в метрото, купувам си дневна карта за 22 дирхама. Но продължава да ми е любопитно наистина ли метрото няма машинист. Сега ще разберем или по-късно. Отивам най-отпред. Идва метрото. Спира. Гледам през стъклото – не виждам машинист. Но продължавам да не вярвам. И ми става още по-любопитно…
Слизам на първата станция (Al Karama –мисля беше) на метрото, която излиза над земята (Метрото има само 4 станции под земята и нашата – „Дейра сити център” е първата). Излизам от метрото. Много пъти се чудех дали на тази станция да сляза или на следващата. Но от следващата ми се вижда много далеч.
Рамката се вижда вляво. Следвам тълпата към изхода. Вървя направо, на първата пряка завивам надясно, пътя прави един завой наляво. Минавам покрай ниски работнически жилища (не всичко тук е блясък и лукс). Пресичам една пряка и продължавам в същата посока. На следващата пряка завивам на дясно и излизам на един широк площад да го наречем, покрит с пясък.
Рамката се вижда. Заобикалям оградата и ето ме на входа. Плащам 50 дирхама и съм вътре. Още отдолу виждам, че част от пода горе е стъклен и прозрачен – хм, дали ще посмея да стъпя? . Минавам през скенер, проверка и влизам. Оставям си раницата на гардероба и вземам само камерата и телефоните за снимки. И якето, че горе може да е студено.
Рамката е висока 150 метра. По едната колона се качва, по другата се слиза. Прозрачен асансьор, стъклени стени.
Качваме се горе. В средата гледам плътни стъклени плочи, осветени с LED осветление. Хм, нали беше прозрачен пода… И докато вървя напред, изведнъж LED осветлението на плочките угасва и
подът става прозрачен
Плочка свети, плочка не свети. И отдолу се виждат палмите, алеите, хората и колите като детски играчки от Лего.
По средата има малко барче, където правеха много вкусни сладки изкушения – едни големи ягоди ги хващат с едни щипки и ги потапят наполовина в горещ, разтопен шоколад и ги слагат на една плочка… Други дребни сладки и сувенири на съседните две маси.
Над Дубай се е настанил смог. В далечината почти нищо не се вижда.
Имам усещането, че от пустинята се надига пясъчна буря. Но става горещо. От горе се вижда Дубай, но не на много далеч, заради смога. От едната страна ниски еднообразни жилищни сгради с равни покриви. От другата страна – небостъргачите.
Точно под тази рамка през пътя има един много интересен парк с много и различни фигурки, които вечер осветени са много интересни, но дори и от тази височина не можах да видя как може да се стигне до тях. Има един пътен възел с по 3 – 4 платна в посока, нагоре, надолу, детелина и не можах да видя откъде може да се мине. А ми се искаше.
В средата на този коридор, който свързва двете колони има едно много интересно електронно устройство с две камери. На монитор е изобразена Рамката. От двете страни има ръкохватки, които позволяват цялото това нещо да се върти на 180 градуса (И от другата страна пак има такова). Така че тази рамка да обхваща цялата тази панорама, която се разкрива от там. И една камера снима от рамката навън и една камера снима от рамката към човека, застанал пред нея. И завъртате рамката на където си искате да гледа. Избира се каква да е снимката – на дневен Дубай, на нощен или така, все едно сте излезли от рамката или сте се качили на нея. Натиска се един бутон. Заставате за снимка. 5, 4, 3, 2, 1 – щрак – и снимката е готова. Запазва се с един бутон (за около минута примерно, преди да застане следващия любопитен на вашето място). И с вашия телефон снимате тази рамка, заедно с вас, както сте излезли. И всичко това безплатно.
Избрах си за фон небостъргачите насреща, избрах си все едно съм излязъл от рамката и съм се качил на нея и щрак. И после снимката на фейсбука. И приятелите гледат и ме питат:
– И сега какво е това бре…?
– Ми такова – смаях се.
Погледах още малко и обратно надолу. По същия път и в метрото. Този път обаче си вземам „Златна карта” (Gold Nol Card Sale) , за да мога да се кача в първи вагон…
Самата карта струва 6 дирхама и заредена с още 19 дирхама (автоматично при закупуването), стават 25 дирхама, но още не знам за колко возения важи. Но ще разбера де (ще минавам с нея, докато спре да ме пуска системата и когато това стане – ще продължа с дневната си карта)…
Влизам в първи вагон. НЯМА МАШИНИСТ. НЯМА!!!
СМАЯХ СЕ…Заставам най-отпред и аз съм машиниста…Пред мен имаше други любопитни , залепнали на предното стъкло, но когато те слязоха, аз застанах на тяхното място…Метрото си върви самО – по релсите под земята и над земята. От двете страни небостъргачи. На станциите самО си спира (ако спре малко по-напред от вратите, които разделят перона от влакчето, се връща самО, коригира си грешката и тогава отваря вратите). На предното стъкло има чистачка…Питам се за какво му е като няма машинист и кой и кога я пуска…?
И така пътувам до Дубай Мол. Искам да видя аквариума по-отблизо и да мина през тунела…Голяма беше навалицата, скъп ми се видя билета. Погледах пак рибите отвън и седнах да похапна на заведението до него, което създава една джунгла – обстановката е все едно си в джунгла – лиани, зеленина (по-скоро изкуствени), рев на слонове, маймуни…уникална атмосфера. Но изпих само един фреш с много лед. И си тръгнах.
Пообиколих още малко из мола – по местата, където до сега не съм разглеждал. И понеже ми беше паднала батерията на камерата и телефона, върнах се до хотела да ги заредим. През това време се зарових във фейсбука, за да се опитам да си пиша с момчето, което работи в агенцията, за да ми каже нещо интересно за посещение като за последен ден. Той беше на линия и си пишем. Предложи ми да посетя някой фреш бар от веригата
Juice World
Речено – сторено. Влизам в навигацията на таблета и пиша това – Juice World Dubai.
И ми излизат най-близките до мен, които се оказаха на следващата метростанция (Al Rigga). Разгледах добре на картата и тръгнах. С метрото за една спирка, излизам, вървя, минавам покрай още един хотел от веригата Ибис, покрай едно KFC и още малко по-нагоре по главната улица и ето ме там. От дясната страна.
За любопитните ето линк от интернет:
Влизам и там. Навсякъде едни големи фигурки с истински плодове, обвити със фолио и тиксо, за да се оформи фигурката. И надпис на английски, на който пише да не се пипат плодовете. Но за по една снимка сред тях няма проблем. И по тавана също има цели редици и квадрати с портокали и други плодове.
Избирам си от менюто един бананов фреш (среден), защото имаше и до 2,5 л – огромни, че и по-големи. И Шаварма. Много исках да опитам шаварма, но в ресторанта до хотела не предлагаха. (Подобна е на нашите дюнери). За любопитните ето и за това линк от интернет:
Плащам си, дават ми един номер и с него си избирам къде да седна (на горния етаж, за да гледам през прозореца навън) и си слагам номерчето до мен. И когато ми стане готова храната и ми я носят – гледат къде ми е номерчето и храната ми идва на масата с една табла.
Похапвам си. Неустоимо вкусна шаварма и фреш. Цял час мина в похапване – бавно, за да се насладя на всяка хапка шаварма и глътка фреш. И обиколките продължават.
Малко по-нагоре по улицата и на първата пряка вдясно реших да видя
какво има във вътрешността на този квартал
Над мен прелитат самолети – по един през три минути… А какво има тук ли? … Мол, разбира се. Не много голям, но достатъчен да загубя още час и половина в обикаляне и зяпане по витрините…Влязох от едната страна, минах покрай много заведения за хранене, магазини с лъскави и скъпи стоки. И отново загубих представа откъде влязох. И тръгнах накъдето ми видят очите – все от някъде ще излезя…
Излязох много по-нагоре на същата улица. За ориентир ми служеше един голям строителен кран, който се виждаше все още…И оттам обратно към метрото. Но не влязох в него , а продължих малко по-надолу да видя какво още има наоколо.
Това е някакъв квартал, доста оживен по вечерно време – със заведения за хранене, фрешове, ресторанти, магазини. И стигнах до още едно заведение от същата верига – Juice World. Пак от същата страна на улицата.
Я да влезем и там. Почти същото е, по същия начин изглежда, но това не пречи да опитам нещо друго. Избрах си ягодов фреш и още нещо – студено и интересно и седнах на масите отвън. И то вече станало тъмно.
Има наблизо още едно заведене от тази верига (Juice Paradise) до метростанция ADCB, но там не съм ходил.
Ама нали моловете работят до към полунощ защо да не обиколя още един. Следва последна обиколка. Предния ден, като се връщахме от Абу Даби, на влизане в Дубай видях един друг мол. Запомних го набързо –
Дубай Марина Мол
И сега натам. Той е доста далеч.
Sheikh Zayed Rd - إمارة دبيّ - Обединени арабски емирства
През това време се стъмни (казвам ли ви аз, че тук човек губи представа за време, пространство и пари…).
Слизам на станцията за този мол. Виждам го докато пътувам натам, от дясната страна, но като слязох и тръгнах да излизам, пак загубих представа и ориентация. Вървя по едни тунели, коридори, по едни пътеки, изходи и отклонения в различни посоки – за автобус, за трамвай…На всяко отклонение има служител, който наблюдава тълпата и насочва неориентираните…
Стигам до Мола. Осветен с едни жълти лампички по цялата фасада. Влизам вътре – блясък и лукс. Отвътре пък осветен по тавана със сини лампички. Мислех да вляза и да вървя само направо и най-много веднъж да завия и едно ниво надолу да мина и да разгледам. Да, ама не. Магазини колкото искате. На този ъгъл наляво, на другия надясно. В дъното ниво надолу, на обратно, още едно ниво надолу, по-натам две нагоре, пак направо и очаквах да се озова близо до там, от където съм тръгнал… Да, ама не… Сега къде съм? Не знам.
Минах покрай една верига от места за бързо хранене с много апетитна храна, но не съм чак толкова гладен. И в дъното гледам знака за авариен изход. Я да видим къде ще излезем? … .
Така правя аз – навсякъде искам да отида, да видя, да пипна , да бръкна, да чуя, да опитам, да помириша…
И минавам през вратата за авариен изход и попадам на една тераса. От терасата се вижда МАРИНАТА – яхтено пристанище, вода, луксозни яхти, небостъргачи…Огледах се насам – натам, стъпала надолу…И по стъпалата – до долу. Излизам през една метална врата и се оказвам при яхтите.
Минах по цялата дължина на това (като река да кажем, не е залив, не е море, по-скоро канал с яхти). На едно място беше акостирала луксозна яхта с наредени маси за вечеря и около осветените с лампички маси насядали туристи. Замислих се дали не съм пропуснал точно това, като се отказах за днес от двучасовата днешна разходка с луксозна яхта…
Разгледах донякъде и тръгвам да се връщам. Стигам до тази метална врата, защото сметнах, че така ще ми е по-лесно да се кача до горе и от там през мола към изхода…Да, ама не. Вратата не се отваря отвън…Ами сега? От къде да мина, как да стигна до метрото? . Тъмно, наоколо само араби…
Виждам заведение с тераса, през което мога да вляза в мола. А от там накъде? Незнам. И пак се започна – покрай магазини, по ескалатори, направо, насам – натам – и то времето си минава. А бързам да се класирам за фонтаните в Дубай Мол за 21:30 или поне за 22 ч.
Стигнах до мястото откъдето съм влязъл, защото то бе осветено по целия таван със сини лампички, които се виждат от далеч. И от там към метрото.
Изморен, изпотен, спирам се да се съблека, бързам и стигам до входа на метрото, влизам през тунела и следвам тълпата. Да, ама някои вървят към метрото, други се отклоняват към изходите за трамвай и автобуси. Трябва да внимавам. Стигам до влакчето и тук попаднах в ситуацията, описана по-горе – във вагона за жени и майки с деца…. Само аз – заблуден турист в този вагон…Уплашен, замаян…
Слизам на Дубай мол и от там пак на тагадък към фонтаните. На две места служителите по сигурността в мола се опитаха да ми кажат да не тичам така…И аз вървя до следващия ъгъл…Но
видях фонтаните и в 21:30 и в 22:00 ч.
Уникални са. Чак на последния път от всичките 12 пъти, които гледах попаднах на музиката, по която се бях захласнал докато се подготвях за пътуването. За любопитните – ето този клип от интернет:
След края и на последните фонтани за това пътуване забързах към метрото. Да, ама не.
Отново попаднах на нещо интересно,
което ме отклони от бързането…В един от магазините , покрай които минах видях как на едно канапе за четирима са седнали трима младежи. И на очите им слагат нещо като триизмерен екран, закрепен плътно пред очите им. И слушалки. Нещо им пускат. И виждам, че едното място е свободно. А те тъкмо бяха седнали. Я и аз да седна там. И седнах. И дойде човека и ми сложи и на мен такъв екран. Я да видим какво гледат.
Умрях от страх, без да мърдам от канапето
Уникална доза съспенс (стрес, напрежение), преди лягане. Гледах 4 или 5D клип. Сложиха ми това на очите и пуснаха малко филмче. Триизмерно. И музика към него. Отначало едни деца тичат по стъпала нагоре през училищен коридор.
И изведнъж влакче на ужасите. И тръгва това влакче. По едни релси, на спирали, леко изкачване, стръмно спускане, пропаст отпред, дървета на дъното на пропастта. Канапето се накланя…Все едно ще падна в пропастта.
Свалям екрана – в мола съм – отпред витрина, зад витрината минават хора…Някои се спират и зяпат.
Слагам пак екрана – на влакчето съм…С висока скорост минавам по релсите…Релсите се усукват на осморки. Пак пропасти, пак се накланя канапето…Стана ми лошо от страх.
Свалих екрана от очите, махнах слушалките и станах. Едни хора се спрели да гледат и ми се смеят насреща…И в този момент канапето с останалите на него младежи започна да се върти вълнообразно – нагоре, наляво, надясно, надолу…. О, добре , че не останах с екрана на очите докрая.
Бързам към метрото, прибирам се до хотела и сядам на арабския ресторант да си почина и похапна. По едно капучино за 18,90 дирхама, (то е 18 дирхама, но имат там някакъв процент (5 %) и става 18,90 дирхама, една купа ориз (10,50 дирхама) и бързо в леглото. Бързо – бързо – след два часа. Ориза се яде бавно, а и ресторанта работи до към три след полунощ.
Загледах се в ордерите от чейдж бюрата в мола срещу хотела, където сменях парите – за 70 долара получавам 255,75 дирхама (по 3,655). Удържат си такса от 3,10 дирхама, добавят и петте процента към всичко това и ми дават в брой разликата – 252,50 дирхама…
За 100 долара сметката е подобна. Сменял съм в друг мол на 3,653 дирхама за долар. И след съответните такси получавам в брой 362,100 дирхама. (362 – монетите не ги смятам).
За 50 долара получавам 180 дирхама. И като свършат и пак сменям, ако вече много ми се налага.
Сайта на кулата Бурж Кхалифа, според това, което пише на билета ми за 124 – ия етаж е : www.atthetop.ae
Ден шести – Понеделник – 22. 01. 2018 г –
Отлитането към София.
Отлитам, без да съм видял нито Миракъл Гарден, нито на монорейл (еднорелсовата железница) се возих, нито на откритите автобуси, от които може да се снима, нито пистата на Ферарито видях в детайли, нито Ал Аин, нито на бар можах да отида някъде на високо по небостъргачите.
Но ето повод да се върна отново
Казват, че през 2020 година Дубай ще бъде домакин на Световното Експо 2020-та, когато се очакват над 14 милиона посетители и туристи. Дали да не бъда част от тях? Хм, ще видим. Сега тук се строи денонощно. Трябвало да има достатъчно хотели.
Арабите първо строят, а после казват – Ние да построим хотели и небостъргачи, а туристите после ще дойдат. Дори и да ни свършат залежите от петрол, потока от туристи може да бъде безкраен… Започнали да строят в пустинята и незнаят кога да спрат. Въпроса тук е какво ще стане с всичките тези хотели и строежи, когато Експото 2020-та свърши и очакваните 14 милиона туристи и посетители си заминат? Даже на едно място ми направиха впечатление два или три небостъргача, еднакво високи и най-отгоре се прави скеле и арматура, наподобяващо голяма лодка, свързваща и двата небостъргача. Прилича на някакво подобие на трите небостъргача в Сингапур, където е хотела “ Marina Bay Sands“ с инфинити басейна. Но да почакаме и да видим…
Та утрото настъпи много бързо.
До късно вечерта в неделя събирах багаж и подреждах чантите (зимните дрехи, обувки, сувенири , покупки, картички, вода и ненужни неща за чекиране, а за салона на самолета приготвих останалото).
Събудих се към 6 ч, сутринта – досъбрах си багажа, пих малко повече вода, защото много ми се беше събрала и с багажа слязох за закуска. Имаме половин час за храна. Взех си две – три саламчета, две парченца сирене, малко кроасанче и половин чаша сок. И две филийки хляб. Излапах всичко надве – натри и филийката за из път и тръгнахме.
Товарим се на автобуса, бързаме за летището за полет в 09:40 ч. Минаваме през чек-ин, проверка, скенери. Този път обаче съм подготвен – всичко, което трябва да вадя от джобовете е предварително извадено в една торбичка – монети, телефони, таблет, часовник… И само слагам торбичката във ваната. И минавам.
Следва около час мотане из безмитната зона и в 9 ч, да сме на изход F10. Вече съм ориентиран – гледам табелите – за изход F1 до 12 – в тази посока. По натам – друга – за изход F1 – 5 – в тази, примерно. От F6 – 12, в тази, от F6 – 9 в тази; от F10 – 12 – в друга. И така. Стигнах до F10, за да видя къде е и се върнах да си доям.
Тук има Макдоналдс, KFC и магазини за сувенири. Взех си едно меню, избрах си малко хлебче, картофки и малка кола. И седнах. Колата студена. Поядох малко, докато разглеждах терминала с любопитство. Купих си от другите щандове бонбони да почерпя и една химикалка на щипката на която е изобразен Бурж Кхалифа. И като я сложа на джоба на ризата си и се показва само кулата на Бурж Кхалифа:) И всяка една покупка в отделна торба – плътни прилични сакчета с логото на Dubai Duty Free.
Да, ама много течности и студена кола – и какво става… WC… Ами ако няма… Или не стигне времето? … . Така и стана – отивам в едната – всички врати затворени, пред всяка чакат по двама – трима… Едни араби, китайци, индийци, запотени, други туристи, а вътре мирише – няма да е тук…
Отивам при групата и казвам – добре се подредих – похапнах, пих студена кола, ами сега? … Имало още една и била по-чиста – е, там успях. Засега. Но след малко? … Пак. Но къде? – Няма…
Идва ни реда за отвеждане към самолета – пак проверка – паспорти, бордни карти – минаваме. Качваме се в шатъла. Плътни стъкла с реклами от едната страна, преграда откъм шофьора. Климатика на макс – студено…
Тръгваме. Докато ни закара до самолета и изчакахме 10 – ина минути , защото има още една проверка – на слизане от автобуса пак ни гледах бордните карти и вече сме в самолета. И пак ми се доходи по малка нужда…
– Може ли? – Питам.
– НЕ.
– Защо?
– Такива са правилата.
А имаме около половин час до излитането – самолета беше почти празен.
– Ми кога може?
– Ами като излети самолета и се издигне…
– Ами че аз дотогава ще съм се напикал…
– Ми ще стискаш…
Голям смях. Питам хората около мен защо не може – един казва, защото могат да те забравят вътре или да се заключиш, друг казва, защото могат да не те преброят, трети казва, че не може, защото всичко, което излиза там, отива във въздуха… И ми става още по-смешно… И стискам, какво да правя.
Истинската причина за да не разрешават това е, че при излитане и кацане всички неща, товари и хора трябва да бъдат добре закрепени за местата си…
Самолетът си тръгна наполовина празен. През терминала до пистата. Имаше един самолет преди нас. Чакаме да излети. Следващите сме ние. Той излита. След две минути сме ние.
Двигатели на пълна мощност. Набираме скорост, всичко се тресе. Още малко и сме във въздуха. Ясен, слънчев ден, аз отново съм над крилото, само че от края. Мястото ми е 23Е. До прозореца. Но се разменихме с двойката заемаща другите две седалки и аз останах до пътеката. Видях малко от дневен Дубай и затворих очи… И чакам да се издигне .
Чак след час се размърдах по пътеката. Ох, вече ми е по-спокойно. До след малко… Когато пак няма да може… Докато на идване не смеех да мръдна от мястото си по време на целият полет, на връщане си се разхождах по пътеката. Сядах за по малко и по-назад и по напред. Мина кетъринга. Стюардесата ми иска бордната карта. Ама тя горе в чантата. Аз и казах един номер (ама се обърках и казах номера от мястото си на идване)… Тя погледна в листа, който носеше и направи гримаса. Явно това място трябва да е празно. Погледна мястото, където бях седнал, погледна в листа и пак направи гримаса – сигурно и то трябва да е празно… И пак ме пита кое ми е мястото… Тогава помолих хората до които трябваше да съм, да кажат къде ми е мястото.
Раздадоха пак по една купа ориз, опакована с алуминиево фолио и малко минерална вода, които си ги запазих за след като се приземим. Летим, летим, час, два и на третия час пак ми се доходи до тоалетната. Но имаше хора по пътеката. И тъкмо се освободи пътеката и писна един сигнал в самолета… Мина стюардесата и започна да оглежда всеки. И защракаха коланите. Закопчах и моя… Ами сега – пак ли ще стискам. И след малко пак почна да тресе турболенцията… Все едно по павирана улица и крилото трепери като на водно конче… Дали ще устискам…
О, голям смях – от лакомия да изпия водата, която ми е останала от хотела, за да не я слагам в багажа, нали е безплатна (намирах си в стаята всяка вечер по две бутилки минерална вода от 0, 500 мл. , оставена от персонала.) – та два пъти щях да се напикая… Та успокоиха се нещата де, появиха се облаци, които си ги имаше до края.
Към края на полета, на петия час започва приземяването. Вдигнах щората на прозореца, да разглеждам частите на крилото, които започват да се разместват вече. Досега летяхме на 10 895 м, някъде около тази височина. Снижаваме, облаците идват все по-близо. На 6 000 м, те са още под нас, на 5 000 м също. След малко минаваме и през тях. Отдолу вече се вижда земята, покрита със сняг. Останалата част от снижаването мина много бързо. Малки селца, натрупани със сняг, пътища, дървета и изведнъж равнина. И вече кацаме.
София
Всички части на крилата се отварят едновременно и самолета бързо забавя ход. И пристигаме на терминала – на същия изход С1. Аплодисменти.
Това ли беше? – Ми, да – това
Ние слизаме, багажа също, следва почистване, зареждане с гориво и след малко самолета отлита обратно за Дубай (както на отиване).
Слизаме, отиваме за багажа на лентата. Докато чакаме багажа, аз съм си пуснал чантата от самолета на земята . Идва ми чантата. Вземам само нея и тръгвам. И почти на изхода се сещам, че съм забравил другата . Връщам се… Голям смях.
И накрая на терминала спирам , за да си облека зимните дрехи и почвам да вадя от чантата – зимни обувки, яке, ръкавици, шал… Излизам. И в метрото. И веднага започвам да търся разликите… Влизам в метрото. Тръгваме. До тук всичко е като там. След две спирки до мен
цъфват двама в униформа – Карти и билети за проверка… Софийска работа…
Ами нали всеки влязъл в метрото има билет и го е минал през машинката да влезе… Значи гледам аз – един продава билети, един кара метрото и двама проверяват в метрото. В Дубай са само двама – един продава билети и един гледа на машинките дали всичко е наред и ако някой заблуден турист има нужда от помощ да го ориентира. Метрото си върви самО – без машинист…
Слизам на гарата. Стените описани с графити, боклуци… Отивам на автогарата и си вземам билет за моя град. Излизам отпред и си чакам автобуса. Минава един младеж с една торба
– Продавам часовници – вика и ме заглежда…
– Я се разкарай – му викам. След малко минава друг:
– Продавам телефони… И него разкарах. След него минава трети:
– Продавам козметика – и започва да ми бута разни дреболии из ръцете. Ей… родино мила…
Доядох си храната от Дубай и тази от самолета на път за моя град и си вечерях вкъщи. И това всичко само за един ден.
Happy END
=====
Толкова. Сега имам няколко питанки, които искам да науча. Разглеждах в интернет за местата, баровете и ресторантите до които се допускат обикновенни туристи със джобни като за нашия стандарт пари. Но не можах да намеря нито едно от следните места. Кое къде се намира и какво представлява, ако някой е ходил. искам само да знам:
Ресторанти
Al Diwan
В метрополитния дворец в квартал Дейра … Адрес: Metropolitan Palace Hotel, Al Maktoum Street, Deira
Тел: +971 (0)4 227 0000
Scarlett
Забележка: има стриктни изисквания към облеклото. (Какви са те? )
Адрес: Jumeirah Emirates Towers
Тел: +971 (0)4 319 8088
Al Koufa
Любимо място за посетители и местни. Тук може да пробвате истинска емирска храна. Мястото рядко се оживява преди полунощ, но след това се пълни до краен предел.
Адрес: Al Nasr Leisure Land
Тел: +971 (0)4 335 1511
Уеб сайт: alkoufa. com
Al Dawaar
Един от най-известните ресторанти в Дубай, на върха на Hyatt Regency Hotel
Адрес: Hyatt Regency Hotel, Deira (а това къде е, достъпен ли е за туристи, как изглеждат цените и менюто, за да добия представа)
Тел: +971 (0)4 209 1234
Уеб сайт: dubai. regency. hyatt. Com
Lan Kwai Fung
Автентичен китайски ресторант. Адрес: Nr Lamcy Plaza, Oud Metha
Уеб сайт: +971 (0)4 335 3680
(това къде е)
Bateaux Dubai
Този модерен кораб отвежда до 350 пътника на наведнъж на пътуване за вечеря из Дубайския залив.
Адрес: Landing stage close to British Embassy on Al Seef Road. (а това къде е и на каква цена може да си го позволи туриста – къде е този кораб и как се резервира)
Тел: +971 (0)4 399 4994
Уеб сайт: bateauxdubai. com
Кафенета
A’rukn
Може да седнете вътре или вън в това прекрасно кафе до театъра Madinat Jumeriah. Предлагат вкусни сладкиши и избор на специални кафета.
Адрес: Souk Madinat Jumeirah, Umm Suqeim
Тел: +971 (0)4 366 8888 (това къде е? )
French Connection
Адрес: Wafa Tower, Trade Centre 1
Тел: +971 (0)4 343 8311 (а това къде е, лесно ли се намира? )
Уеб сайт: fcdubai. com
Café Mozart (това къде е точно, някой ходил ли е? )
Адрес: Nr Carlton Tower Hotel, Deira
Тел: +971 (0)4 221 6565
Al Mallah
Разположено на натоварена улица в центъра на града, това заведение е напълно автентично арабско кафене. Повечето места са навън, което го прави перфектно място да наблюдавате хората, докато похапвате фалафел или мануши.
Адрес: Al Diyafah Street, Al Satwa
Тел: +971 (0)4 398 4723 (А това къде е. Въобще защо никъде не виждам тук номера на улици? )
Paul
Типично френско кафене,
Адрес: Mercato Mall, Jumeirah(А този мол къде е –най-близка станция на метрото? )
Тел: +971 (0)4 344 3505
Барове и нощен живот
The Library & Cigar Bar
Това луксозно заведение изглежда като мъжки клуб с тихите си тонове, Адрес: The Ritz Carlton, Marsa Dubai (а това достъпно ли е за обикновения турист и на каква цена може да се посети. .)
Тел: +971 (0)4 399 4000
Уеб сайт: ritzcarlton.com
Rock Bottom Café
Влюбени двойки и щастливи семейства идват тук да потанцуват след вечеря. Има голям дансинг, два водни бара и плазми – за любителите на спорта.
Адрес: Regent Palace Hotel, Bur Dubai (А това къде е? )
Уеб сайт: regentpalacehotel.co.uk
Blue Bar
Пийнете белгийска бира, докато слушате джаз или блусове. Понякога има и групи на живо.
Адрес: Novotel World Trade Centre 2
Тел: +971 (0)4 332 0000
Уеб сайт: novotel.com
Cin Cin
Шикозният бар напоследък наистина се прочу. Впечатляващият списък от вина включва 350 международни марки и 55 вида наливно вино.
Адрес: The Fairmont Dubai, Sheikh Zayed Road (а това до коя метро станция е близо? )
Тел: +971 (0)4 332 5555
Harry Ghatto
В този караоке бар може да си изберете от над 1000 песни. Действието започва след 22:00 часа всяка вечер, въпреки че барът е отворен от 20:00 и предлага не скъпи напитки и мезета.
Адрес: The Boulevard at Emirates Towers
Тел: +971 (0)4 319 8088 (а това къде е, много ли е скъпо? )
Уеб сайт: jumeirah.com
Един от съветите, които последвах, бе да отидем по-рано, за да избегнем тълпите. Доколко ги избегнахме не зная, но в най-туристическите места едва се разминавахме с хората.
Взехме автобус до гробището на Монмартър и оттам тръгнахме
пеша нагоре по rue Lepic
rue Lepic
Не зная защо, но това е една от улиците, които останаха най-дълго в очите и сърцето ми. Може би защото заради наклона виждахме сградите в цялата им пълнота или защото нямаше коли. Вървяхме бавно, минавахме покрай още неотворени кафенета, ресторанти, галерии. Улицата криволичеше, ние гледахме през витрините как собствениците подреждат столове или стока и премитат падналите през нощта листа…
Виждайки, че се спираме пред витрината му, един галерист ни заговори – не предлагаше „стоката си“, а просто бе любопитен. Попита ни откъде сме и се зарадва, когато разбра – беше чувал за България и нашите художници. И после допълни учудено: „Много рядко идват българи в Париж!“. А на мен ми стана тъжно – българи в Париж има и непрекъснато обикалят „туристическите обекти“, но явно предимно гледат през прозорците на автобуса и рядко се разхождат по не толкова популярните улици и места. Жалко.
На rue Lepic № 54 през 1887 година заедно с брат си Тео
е живял и Винсент ван Гог
– имал е собствено студио и прекрасна гледка към града. Ето това той е виждал през прозореца си.
А пред една от галериите си пожелах да мога да купувам – Galerie Atelier на улица Lepic 102. Добре, че беше затворена!
Galerie Atelier на улица Lepic 102
… И ето, че сме пред
ресторант Moulin de la Galette, а над него е вятърната мелница „Раден“,
построена през 1717 г. – една от тринайсетте вятърни мелници на Монмартър. Останалите оригинални вече ги няма. През ХІХ век около нея всяка неделя парижани отивали да хапнат ароматен хляб, да пият чаша топло мляко или вино.
Мястото е вдъхновявало много художници – Реноар, Тулуз Лотрек, Ван Гог, Пикасо го правят митично име в историята на изкуството.
Видях картината на Реноар Bal du Moulin de la Galette и „на живо“ в музея „Орсе“. Абе, друго е да си Париж – където и да погледнеш – изкуство.
Реноар – Бал в Мулин де ла Галет
През 80-те години на ХХ в. тук правят ресторант, в който постоянни посетители са живеещите наблизо Далида, Клод Льолюш, Жан Маре. Ресторантът още го има.
Пред ресторант Moulin de la Galette
Стълбите
И отново по стълбите – в колко ли филми съм ги гледала!
35 Rue du Chevalier de la Barre, 75018 Paris, Франция
До
базиликата Сакре Кьор – Sacre-Coeur,
може да се стигне и със зъбчат лифт, който спестява 360-те стъпала към върха на хълма, но ние минахме по задните улици, а не по туристическите. (8480)
В подножието на църквата слушахме и улични музиканти.
Ето ги кривите павирани улички, красивите къщи, дворчета и дървета. Минахме през
Place du Tertre, наричан още „Сърцето на Монмартър“
– той напомня за времето, когато тук е била Меката на изкуствата и наоколо са живели Модилиани, Утрильо, Пиер Огюст Реноар, Сюзан Валадон, Пикасо, а днес на него излагат картини, картички и сувенири уличните художници.
Наоколо са музеят на Монмартър, музеят на Салватор Дали – предимно скулптура и рисунки. Ето го площадът през погледа на Жан Лазар – точно толкова шарен е, но сега е винаги пренаселен.
Бистро Le Consulat
Бистрото Le Consulat
е на най-старата улица в Монмартър – Rue Norvins. Ако се вярва на рекламата, която е отстрани, на тези маси са сядали Тулуз Лотрек, Моне, Утрильо, Пикасо…
Отляво е
кафене La Bonne Franquette,
стар хан на повече от 400 години. През миналия век се е казвало Aux Billards en Bois и е носело емблемата на първоначалните си собственици де Мутон. Защо ли са го преименували, дали не са махнали билярда – не знам, не влязох. И в него са сядали художници – на някои помним имената, на други – не. Разбира се, оттогава много неща са се променили, но калдъръмените улици с тесните платна и още по-тесни тротоари са си все същите, макар и затрупани със сувенири.
Разходката е като връщане назад във времето. В жилищния район е по-тихо и уютно, а къщите са изумителни със старите си балкони, ажурени огради, бръшляни – да ти се прииска поне за кратко да поживееш тук.
Слизаме по RueCortot и стигаме до Rue de l’Abreuvoir,
а там са слънчевият часовник и по-надолу – розовата къща. Градската легенда гласи, че преди много, много години собственикът й, художник, след като се почерпил хубаво в близкото бистро, взел боите и за една нощ я боядисал – в розово.
И така влязъл в историята не с името си, а с къщата си, рисувана след това от много творци – ето как я е видял Морис Утрильо.
Довиждане, Монмартър!
––––––
Да се разгледат улиците на Париж има и още един начин –
с корабче по Сена
Кораби има всякакви – по-големи, по-малки, само за туристическа обиколка или с ресторант… има билети за пълна обиколка, има билети и с прекъсване: слизаш, разглеждаш и после вземаш следващото. Непрекъснато има всякакви промоции, така че не се колебайте. Един общ поглед от необичайна гледна точка никога не е излишен. А и мостовете…
Обикновено
пътуването започва от Понт Ньоф, Pont-Neuf,
мост от две части, който свързва левия и десния бряг на Сена, минавайки през най-западната точка на остров Сите. За да бъде по-устойчив, двата му участъка са построени под лек ъгъл.
И въпреки че името му означава „новия мост“, то всъщност това е най-старият мост на Париж и първият каменен с обособени тротоари. Открит е в присъствието на Анри ІV през 1607 година. През 1614 г. неговата вдовица Мария Медичи поръчва статуя в чест на убития си съпруг, но по време на Френската революция тя е унищожена. Днешната скулптура е изработена през 1814 г. и е поставена в средната част на Понт Ньоф.
Мостът е рисуван от Реноар, Търнър, Писаро, Моне, Пикасо – и всеки го вижда по различен начин. А през 1985 година Кристо Явашев и Жан-Клод представят на света една от най-интересните си творби „Опакованият Понт Ньоф“, за чието обгръщане са използвани 41 000 кв.м. златиста материя.
За 400 годишния му юбилей е основно реставриран. На преден план на снимката се виждат прочутите парапети, където влюбени от цял свят закачат своите „любовни катинари“ и хвърлят ключа в Сена, за да бъде любовта им вечна.
Pont Alexandre III (мост Алексндър Трети)
свързва Дома на инвалидите и Айфеловата кула с „Шанз-Елизе“. Построен през 1896 – 1900 г. заедно със сградата на Гран Пале и е открит по време на Парижкото изложение. Носи името на руския император Александър ІІІ. Украсен е с множество позлатени херувими, нимфи, пегаси. Гледали сме го във филмите „Полунощ в Париж“ на Уди Алън, „Ангел-А“ на Люк Бесон и др.
Pont des Invalides – мостът при Дома на инвалидите
е строен в началото на ХІХ век, като многократно е преустрояван. Фигурата на централната подпора на моста символизира победите на Наполеон по суша и вода, а медальоните на страничните – военни трофеи.
Мостът на изкуствата, Pont des Arts,
е първият железен мост в Париж. Построен е по заповед на Наполеон Бонапарт и е свързвал Лувъра, наричан тогава Дворецът на изкуствата, с левия бряг. Бил е особено популярен и едно време парижани даже са си устройвали пикници на него.
Рисуван е от много художници – Огюст Реноар, Кес ван Донген, Пиер Бонар. А тази картина с поглед към Сите и Нотър Дам е на Пол Синяк.
А ето го и
Passerelle Debilly – пешеходен мост,
издигнат като временно съоръжение за Световното изложение в Париж през 1900 година. Заедно с Айфеловата кула той е символизирал инженерните постижения на епохата. И нещо любопитно – след падането на Берлинската стена и отварянето на досиетата, се оказало, че е бил любимо място за тайни срещи на агентите от Щази. Сигурно затова Брайън де Палма снима сцена от трилъра „Фатална жена“, Femme Fatale, с Антонио Бандерас и Ребека Ромейн-Стамос именно тук.
Pont de la Tournelle
– свързва площад „Турнел“ с остров Сен Луи и е украсен с 15-метров стълб със статуята на Св. Женевиев, покровителка на Париж. Особено известен е сред феновете на сериала „Шотландски боец“, тъй като на кея до него главният герой Дънкан Маклауд привързва шлепа си.
Приятна разходка!
Очаквайте продължението
Автор: Павлина Д.
Снимки: авторът
Къде да отседнет изгодно в района на Монмартър и Сакр Кьор:
На днешната годишнина от Априлското въстание, ще отидем до града, дал първия изстрел в най-кървавия и ефективен български бунт – Копривщица. Наш водач ще бъде Нели. Приятно четене:
Копривщица
Копривщица е едно от любимите ми места в България
– това е град с интересна история и хора, красива природа, дух и едно особено очарование, което можеш само тук да усетиш. Има магия в този град и колкото повече го опознаваш, толкова повече разбираш, че това е едно много, много специално място.
която се намира близо до центъра на града. В къщата е запазена автентичната атмосфера, но има и всички удобства, от които се нуждае съвременния човек.
Хаджи Иванчовата къща
Таванът на хотелската ни стая
Хаджи Иванчо бил родом от Копривщица,
търгувал в Близкия изток и Африка, човек видял и преживял много. Натрупал богатство и решил да си построи къща в Копривщица. След като къщата била построена, човекът решил да я украси подобаващо и я изрисувал отвън с красиви разголени жени-русалки, каквито може би е видял при своите пътешествия в странство. Местното общество обаче било възмутено от тези своеволия, а хаджи Иванчо се ядосал на тяхната реакция и заличил рисунките, като боядисал цялата къща в черно. Сега разбира се, къщата не е черна, просторна, красива и удобна е.
Черешово топче в двора на Хаджи Иванчовата къща
След като се настанихме и пихме кафенце се отправихме към центъра на града. Купихме си общ билет за всички музеи в града, който бе придружен с карта и тръгнахме по калдъръмените улички. Първо посетихме Лютовата къща.
Магазин/купчийница, тук си купихме билети за музеите
Лютовата къща
Лютовата къща
Петко Лютов бил богат търговец и търгувал чак в Александрия – даже в рисунките по тавана на голямото помещение на втория етаж могат да се забележат стените на екзотичен град, иззад които надничат камили. В Лютовата къща можете да видите плъстените килими и постелки, изработени от овча вълна, която не се тъче, а се разстила равномерно, залива се с топла вода, навива се на руло и се удря с тояги. Плъстените килими са се използвали за сватби като сватбена постеля. Всяка мома трябвало да има в чеиза си поне една такава, на която младоженците започвали да спят от първата брачна нощ.
След Лютовата къща се разходихме по тесните улички, изкачихме един хълм и се озовахме пред
църквата „Успение на пресвета Богородица“,
построена с дарение от Хаджи Ненчо Палавеев. После се отправихме към Каблешковата къща, която е изключително красива. Толкова ме впечатли, че в два поредни дни влизах в нея: стоях притихнала в стаите, седях в двора, любувах се на гледките, които се откриват от тук.
Църквата „Успение на пресвета Богородица“
Каблешковата къща
Каблешковата къща
Каблешковата къща е строена по еталон на пловдивските къщи от Лулчо Каблешков, бащата на Тодор Каблешков. Още с влизането в къщата си личи, че това е бил богат дом. Качвайки се по дървените стълби на втория етаж попадаш в просторен красиво остъклен салон с изящно дърворезбовани тавани, долапи и врати.
Каблешковата къща, втори етаж
В Каблешковата къща
Самият Каблешков е бил изключително образован за времето си – посещавал освен пловдивското и копривщенското класно училище и Цариградския френски лицей. Владеел е три езика, притежавал богати познания и култура и доста млад става началник на жп гарата в Белово. През 1876 год. той е избран за председател на местния революционен комитет и дава началото на събитията около Априлското въстание. Каблешков е авторът на знаменитото „Кърваво писмо” и слага край на живота си, когато е само на 25 г. веднага след залавянето си.
Ослековата къща
Ослековата къща
Ослековата къща е строена по време на Кримската война през 1856 г. за богатия абаджия Ненчо Ослеков. Много красиви са външните колони, изработени от твърдо кедрово дърво, докарано чак от Ливан специално за строежа на къщата, които държат изрисувания със стенописи кьошк. Тук освен предмети от ежедневието са показани и копривщенски женски накити и прекрасна колекция от плетени чорапи и кенета.
Дантела кене
Кенето е вид фина дантела, изработвана върху основа от конски косми, които заздравяват дантелата, а освен това конският косъм задържа дантелата да не се огъва и да стои винаги опъната. Ненчо Ослеков бил човек със завидно материално и обществено положение, но и родолюбив българин. Участвал в подготовката на Априлкото въстание – в неговата къща са изработени дрехи и наметала за копривщенските въстаници и заради тази своя дейност след разгрома на въстанието е заловен и обесен.
От прозореца на Ослековата къща
Палавеевата къща
Палавеевата къща
Хаджи Ненчо Палавеев
Хаджи Ненчо Палавеев е най-крупният дарител на града,
на практика всички важни обществени сгради в Копривщица са издигнати с негови средства: църква, училище, оздравителен пансион , читалище, чешми, мостове и др. Той е бил търговец от международна величина, живял дълги години в Египет и Близкия изток. Роден е през 1859 година в Копривщица и още малък е изпратен в Цариград да се учи за абаджия. Овладява обаче и търговията и още като младеж основава самостоятелно дружество, поддържащо търговски връзки с Англия. Магазинът му за английски стоки бил нечувано за времето си събитие. Като далновиден човек той разбира, че най-важен е личния контакт с търговските партньори и затова говори английски, немски, руски, арабски, индийски и езиците на балканските ни съседи. Живее в Египет, където строи палат, участва с акции в строежа на Суецкия канал, купува ценни книжа. „Благодетелят на Копривщица“, така е изписано името му върху входната порта на родната му къща.
Гр. Копривщица бул. Х. Н. Палавеев 96, 2077 Копривщица, България
На излизане от тази къща се чувствах наистина замаяна, като че ли излизах от някакъв друг свят, от една невероятна история за уникален българин. Копривщенци не са го забравили, кръщават на него централния си булевард, но не са много българите (и аз също), които въобще са чували името на Ненчо Палавеев, който може би е най-богатият и благороден българин за всички времена. Още за историята на този уникален човек можете да прочете тук.
Къщата на Димчо Дебелянов
Къщата на Димчо Дебелянов
Срещу Палавеевата къща е къщата на друг именит българин –
Димчо Дебелянов
Къщата е била „къща близнак”, където са живеели семействата на бащата и чичото на поета. Още с влизането през дървената порта попадаш в красив двор с вековни борове, цветя и статуя на вечно чакащата майка, приседнала на прага, в която е вдълбан стих: „И в кротък унес чака тя, да дойде нейното дете“. В къщата са подредени детската люлка на Дебелянов, куфарчето му, ръкописи, снимки и писма. Тук те обзема едно лирично настроение, за което допринася и озвучителната уредба, по която върви запис на важни факти от живота на поета и негови стихове, които познаваме от учебниците по литература.
Статуя на чакащата майка
Къщата на Георги Бенковски
Къщата на Георги Бенковски
Георги Бенковски
В тази къща през 1843 г. се ражда Гаврил Хлътев (Георги Бенковски) – не знаех, че това не е неговото истинско име. Когато е на пет години, баща му умира и майка му трябва сама да изхранва семейството. За да й помогне, момчето напуска училище и започва работа като чирак. На двадесет и три години той вече се е превърнал в известен търговец, който търгува в цялата Османска империя. И докато си изкарва хляба с търговия, той обмисля начини за освобождаването на българския народ. По време на Априлското въстание Бенковски сформира легендарната Хвърковата чета. След неуспеха на въстанието той попада на турска засада и при р. Костина в Тетевенския Балкан намира своята смърт – в местността Костина ежегодно се прави възстановка на това събитие.
Тук е подредена експозиция за живота и дейността на Георги Бенковски, както и личната му пушка, с която е стрелял срещу турците. Къщата се намира в подножието на един стръмен хълм, на който е построен
паметник на Бенковски
Поредица от стълби водят до паметника, а от там се открива наистина прекрасна гледка към целия град.
Копривщица
Къщата на братя Каравелови
Това е едно от последните места, които посетихме – намира се в центъра на града, край реката. Дворът на къщата на братята Любен и Петко Каравелови е доста голям – тук се намира даже круша, която лично Любен Каравелов е засадил през 1854 г. Има три постройки: зимна къща, селскостопанска постройка и лятна къща. Тук може да се види печатарската машина, на която Любен Каравелов е печатал своите вестници, както и негови лични вещи. В друга част на къщата е подреден кът на Петко Каравелов (по-малкия брат на Любен Каравелов), който е бил три пъти министър-председател на България, министър на финансите и един от строителите на съвременна България. Неговата дъщеря Лора е съпруга на Пейо Яворов.
Класното училище
Класното училище
В класното училище
В края на нашата обиколка в този чуден град заваля кротък дъждец. В такова мрачно и дъждовно време посетихме първото класно училище в Копривщица, което се намира също в центъра на града и станахме свидетели на сватба пред сградата на общината. Обаче магията на Копривщица така ме хвана, че връщайки се назад към това пътешествие не спирам да се удивявам на славните му жители. По-добър урок по история и родолюбие никога не съм имала.
и продължихме из
;D За съжаление този ден нещо траковете ми не се получиха ? имам 
