Започваме едно пътуване из Индокитай заедно с Мая. Като за начало започваме с Ханой – столицата на Виетнам. Приятно четене:

Виетнам: Ханой

част първа на

Индокитай – Виетнам, Камбоджа и Тайланд

Такааа … всичко започна един майски ден на 2016 г., когато, тотално изтрещяла от лудницата в офиса, се обадих на приятелка от туристическата ни агенция, да ми измисли нещо екзотично, където да се спася за поне десет дни от кошмара на фармацевтичната индустрия.

Е, жената се справи и ми изпрати линк към сайта на туристическа агенция, която организира предимно екзотични екскурзии (име няма да посочвам).

И като започна едно чудене … Мексико … Индокитай. Докато се чудех, затвориха групата за Мексико и така си останах с Индокитай. Две седмици, обиколка на Виетнам, Камбоджа и Тайланд.

Била съм вече в Тайланд, а избягвам да повтарям дестинации, все пак светът е толкова голям, но,

какво пък … Виетнам и Камбоджа

Камбоджа винаги ми е била цел за посещение и на практика цялата ми екскурзия беше свързана с личното ми усещане за уникалност на Ангор Ват и посещението там. Виетнам за мен беше загадка. Е, всички знаем за Виетнамската война, виетнамските общежития, а и за изчезналите кучета в София … но като природа, настоящо развитие, а и какво може да се види там …

нямах реална представа или сериозни очаквания

Понякога така е много по-добре, както се оказа.

Държа да отбележа, че цялата тази организация се случваше в последните дни на май, а самата екскурзия започваше на 25.11.

Шест месеца чакане, за две седмици обиколка на Виетнам, Камбоджа и Тайланд!

Ноооо … заслужаваше си и повече дори!

И така, последните дни преди тръгването овършах обменните бюра в София за местните валути на Виетнам и Тайланд – съответно виетнамски донги и тайландски батове. Камбоджански риали не съм търсила, от проверките в интернет се налагаше мнението, че доларите са напълно достатъчни за там. Така се оказах милионерка. Е, във виетнамски донги, но все пак! Само за сведение, 1 долар е около 22 000 (да, двадесет и две хиляди!) виетнамски донги. Така, за 200 долара се сдобих с 4 000 000 донги. Гъзарка!

Един практически съвет – вземете си долари. Дребни долари!

Колкото повече банкноти по 1 долар имате, толкова по-добре! Във Виетнам и Камбоджа доларите са по-добре приети от местните валути. А и навсякъде са доволни на бакшиш от ЦЯЛ 1 долар! Така че, долари – по 1 долар. Еврото не върви. Ще ви го сменят в местна валута, като курсът, разбира се, е неизгоден.

Още един паричен съвет – в Тайланд НЕ можете да плащате в долари.

Навсякъде си искат батове. Така че, за там, обменете си батове, по бюрата в София има. Курсът е грубо 1 долар за 34 бата.

Тук е добро място да споделя за още една важна точка, преди да се отправите за Индокитай –

ваксините

Въпреки че, няма изрично условие за ваксиниране преди да тръгнете, има препоръки на Националния център по паразитни болести, по отношение на ваксинирането срещу Хепатит А. Водата в тези държави не е чиста, не се пропъръчва нито за пиене, нито за миене на … зъби да кажем. Не е задължителна, но го имайте предвид. Също така доста внимание се отделя на комарите. Предупредиха ни изрично да си носим репеленти и да ги ползваме в щедри количества. Оказва се също така, че

не всички репеленти действат на местните кръвопийци,

а само някои, в които имало … лимонена трева.

За моя изненада обаче, се оказа, че дори в Сайгон и Банкок, при наличието на реки, по време на зимния сезон, комарите на са проблем. За две седмици, жив комар не ме е нападнал, а даже спрях да се пръскам на третия ден.

И така, на 25.11. крайно изнервена се

строих на летището в очакване на приключението.

Първоначално, трябваше да летим до Виетнам с Турските авиолинии. След атаките над летището в Истанбул , агенцията реши, че е по-безопасно да летим с Катарците. Тези авиокомпании глезят, имаше шанс да се кача на Еърбъс А380, така че, няма драма.

Спокоен, петчасов полет до Доха, среднощно препускане през летището, за да си хванем кратката връзка /успяхме!/ и се паркирахме на полета до Ханой.

От самия полет нямам много спомен, проспах го половината, но пък –

как глезят тези хора! Икономична класа на Катарски авиолинии …

възглавница, одеяло, комплект четка и паста за зъби, маска за очи и тапи за уши, чорапи, ако решиш да се събуеш … абе глезотия. Това, което най-много ме потресе обаче, бяха МЕТАЛНИТЕ прибори, които се сервират с храната! Не мога да си кача пинсетата за вежди в салона, но те ми дават метални прибори!

След още около 10 часа полет, с един час за презареждане в Банкок и хоооп … към 4 следобед сме на летището в

Ханой

За тези, които не знаят,

Виетнам все още е Социалистическа Република!

По тази причина, не знаех какво всъщност да очаквам от тях. Имах опасения за зрял социализъм обаче. Слава Богу, оказа се, че

виетнамците са разумни хора и доста добре възприемат капитализма

… въпреки името на държавата.

Още на летището ни посрещна много добър, свободен, безжичен интернет. Чудничко за начало!

След една доста експедитивна за моите очаквания проверка бяхме натоварени на автобуса и любезният ни местен водач – господин Ха, ни поведе към хотела ни в Ханой – претенциозния Шератон.

Booking.com

Ханой е столицата на Виетнам

и се намира в северната част на страната. По тази причина, климатът е доста по-умерен в сравнение с чисто тропическите горещини на Хо Ши Мин или Банкок. И все пак, при температури от около 25 градуса през деня, местните ходеха облечени в пуловери и дебели якета! Ние, разбира се, се мотаехме по къси гащи и потници.

Ханой е … мегаполис

– 7 милиона жители. На тези 7 милиона се падат 4 милиона мотопеди!

Това с мотопедите е абсолютно най-невероятното нещо, което видях във Виетнам. Няма такова чудо! Тъй като правителството на страната не одобрява замърсяването, което причиняват автомобилите, е наложило

чудовищни данъци върху всяка закупена кола

Под чудовищни имам предвид данък от порядъка на 300%! Когато попитахме, добре, а кой може да си позволи кола с такива данъци, отговорът беше – ако има кола, или има публичен дом, или е корумпиран държавен служител! Средно положение няма! Не ме питайте защо социалистическата държава не прави нищо по въпроса.

По тази причина, много малко граждани могат да си позволят такъв разход и всички са се ориентирали към по-достъпните мотопеди.

Всички карат мотопеди!

Целите семейства, бащи, майки, деца … домашни любимци … на един мотопед! Видяхме мотопеди с по четири-пет човека на тях! Без да броим кучето.

Нямате си и представа каква картина са!

Големи, прави булеварди, задръстени с мотопеди!

Които карат абсолютно навсякъде, абсолютно без никакви правила, буквално, в това число и по тротоарите! Това насрещно движение, светофари, пешеходци … няма такъв филм! Като хлебарките са!

Те наистина не спазват правила за движение. Гледах как при светнало червено на светофара, половината трафик спира, а половината си продължава да се движи, като през това време, насрещния трафик също тръгва. Резултатът е …. невероятен! Мотопеди наляво и надясно … клаксони … и никой не пострадва! Разминават се … някак … с помощта на някакви висши сили!

На шокираните ни въпроси към водача ни, човекът ни обясни, че

да, имат правилник за движение, но никой не го спазва,

а в доста от по-малките населени места никой и не бил чувал за него. Всеки ден в Ханой загивали около 30 човека в резултат на ПТП с мотопеди. Обясниха ни, че е голямо постижение фактът, че вече носят каски, защото преди и това не правели!

Първите два дни най-голямото предизвикателство, пред което се изправяхме, беше

пресичането

Водачът ни ни обясни, че решим ли да пресичаме, просто тръгваме през пътя, вървим бавно и в никакъв случай не тръгваме обратно или да пази Господ, да спираме! Ние обаче, като дисциплинирани бели, първата вечер бяхме като стадо подплашени гъски, само гледахме да претичаме или да ги изчакаме да спрат. Е, понеже те не спираха, на третия ден установих, че започваме да пресичаме като Буда, с цялото спокойствие на света.

Тръгвате, вървите бавно, спокойно и целенасочено

и каквото и да се случи –

НЕ спирате! И работеше!

Заобикалят те, забавят, но си минаваш, цял и невредим! Голям адреналин беше!

С леко неприятен шок установих, че в гъзарския петзвезден Шератон интернетът е платен. Дори за гостите на хотела. И то не просто платен, а скъпо платен! 18 долара за 24 часа! Социализъм, а!

Първата вечер, въпреки умората от почти 24-часовия полет и разликите във времето (те са 5 часа напред) помолихме водача ни, да ни заведе на

традиционен виетнамски ресторант, за да пробваме местната кухня

Заведе ни човекът.

Ресторантът се оказа наистина местен.

Хората ни гледаха като извънземни …

но ни нагостиха. Имахме проблем с намирането на вилици … беше им много смешно, че искаме вилици, а не пръчки … но и с това предизвикателство се справиха.

Местната кухня

… ами … азиатска. Много ориз /разбира се/, морски дарове, риба, пилешко ….

Знам, че ще се сетите за кучешкото

Е, ние като едни любопитни европейци подробно разпитахме по въпроса. И отговорът е:

да, виетнамците ядат кучешко месо

При това се смята за деликатес и се

яде по специални поводи

и никога не се яде от сам човек! Абсолютно задължително – с компания. И, разбира се, не ядат всяко куче на улицата. Имало си специална порода, която се отглежда да ядене.

И да, видяхме и кучета по улиците. Няма бездомни, само като домашни, рядкост са, но да, има ги.

На въпроса ни, защо ядете кучетата, отговорът беше …. ами, те стават за ядене! Не мога да съдя, но след като чух разкази, какво са яли хората по време на Виетнамската война … този отговор е логичен и оправдан.

Другата

голяма особеност на виетнамската кухня е,

че ядат два вида ястия: люти и сладки! Най-често в комбинация. Единствените сладки неща, като плодовете например, ги ядат обилно потопени в сол!

Не се шегувам, увисна ми ченето, когато видях водача ни, г-н Ха, да си потапя помелото в сол! И това е повсевместно. На въпроса ми, защо, отговорът беше, че така се отваряли по-добре сетивата!

Част от групата никак не можа да понесе комбинацията от сладко и люто. Един от мъжете отслабна, защото ядеше само ориз.

Може би не е лошо

да имате едно наум при пробването на местните кулинарни деликатеси

обаче. Част от храната е странна и се приготвя в определено нехигиенични условия, в това число … по тротоарите, на открити газови котлони. Посудата, просто се изплаква в приготвени за целта бидони и се суши направо на тротоара. Разбира се, ако влезете в нормален ресторант, няма да имате проблеми, но видях доста туристи, насядали в такива малки, местни заведения и честно, не знам как оцеляват такива хора след това.

Обиколката на Ханой

ни разкри един древен и много добре запазен и поддържан град.

Тъй като Ханой е столицата на социалистически Виетнам, социалистическите символи,

статуите и портретите на другаря Хо Ши Мин са навсякъде

Разбира се, заведоха ни да видим мавзолея му. Слава Богу, не влязохме, защото нещо го ремонтираха.

Докато слушахме лекцията за другаря Хо Ши Мин се възползвахме

да разпитаме водача ни за силата на социализма

в днешно време, одобряват ли го, не искат ли да сменят системата … сещате се, обичайните неща.

Човекът притеснено се огледа, площадът е доста голям, помоли ни да се съберем близо до него, така че, да не могат да го подслушват!, защото можели да го арестуват, ако ни отговори честно и го чуят, и чак тогава се съгласи да ни отговори.

Всъщност, не са особено впечатлени вече от социализма.

Малко или много Виетнам се отваря към света, те започват да пътуват и виждат как стоят нещата. И искат промени.

Другарите обаче, здраво държат властта

/гледали сме го тоя филм!/. Подозирам, че лека по лека нещата и при тях ще се нормализират. За момента обаче, другаря Хо Ши Мин щедро ги напътства от мавзолея, статуите и портретите.

След като възпитано се запознахме с мавзолея, къщата-музей и цялата история на Хо Ши Мин, ни разведоха из

по-старата част на Ханой

От Кралски дворец следи не са останали, не и в Ханой за всеки случай, така че, ни заведоха в

Храма на литературата

Това е будистки университет отворен през 12 век и работил без прекъсване до 19-ти. Днес завършващите висше образование ходят там да си правят снимки, изобщо нещо като церемония по завършването. Много красиво и пъстро място.

Попаднахме на такава церемония и като истински, нахални туристи, налазихме малко местни девойки, облечени в носии, за да се снимаме с тях. Децата бяха много възпитани и усмихнати, и спокойно ни изтърпяха.

Следващата спирка от обиколката ни беше

Етнографския музей на Ханой

Бях малко скептична, но се оказа неочаквано готино място. Най-интересно беше отвън, където се оказа, че има уредена експозиция от характерни за различните райони на страната къщи!

На излизане от музея, не знам защо точно мен,

ме „нападнаха“ няколко местни младежи

Докато се чудех, за какво съм им, единият от тях ми обясни, на много добър английски, че те са от местни школи по английски език и идват в този музей, за да могат да говорят с туристите и да си упражняват езика! Много иновативно! Попитаха ме, дали бих се съгласила да си поприказвам с тях, за да се поупражнават.

Nguyễn Văn Huyên, Quan Hoa, Cầu Giấy, Hà Nội, Виетнам

Бяха много мили и крайно срамежливи младежи

Имаха си написани различни въпроси и се упражняваха като ми ги четяха, а аз им отговарях бавно, за да ме разбират и се опитвахме да проведем разговор. Много бяха сладки. Накрая с малко молби, ги убедих да се снимат с мен.

Тази случка, колкото и да е незначителна, ми показа много за виетнамците. Те са

много мили, добри и отворени към света хора

Доста са срамежливи с чужденците, но са благоразположени и готови да помогнат. Развиват се, от ужасното ниво, на което са били след Виетнамската война и полагат големи усилия, за да наваксат изоставането. И се справят. В училище задължително изучават английски език и биват поощрявани да учат и друг чужд език. Изключитлно добро впечатление остана у мен от тези хора.

Последната част от екскурзията ни в този ден, беше разходка с триколки из

Търговския квартал на Ханой

Това са няколко търговски улици, не в смисъл на … Витошка, а

истински, по азиатски претъпкани, шумни и цветни, търговски улички!

Пълни с каквото се сетите, в това число, тотално ошашавени туристи!

Беше незабравимо преживяване! Ние, на триколки, във вид на колело /не моторизирани!/ в кошмара от мотопеди и пешеходци из тесните, шумни и претъпкани търговски улички! Как оцеляхме – не знам! Ако имате възможност – много силно препоръчвам да посетите Търговския квартал и да се разходите с триколка!

На следващия ден предстоеше още една неизвестна за мен, екскурзията до залива Халонг

Очаквайте продължението

Автор: Мая Георгиева

Снимки: авторът

Ако искате да организирате самостоятелно пътуване до Ханой, ето малко идеи за изгодни нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Виетнам – на картата:

Виетнам

А след Ханой, можете да обиколите и в другите част на Виетнам:

Booking.com

Продължаваме из Охрид заедно с Мира. Започнхаме със самия град Охрид, а днес сме до Св.Наум и Билянините извори. Приятно четене:

Охрид: Билянините извори и Св.Наум

Защо се въртяхме около камък и местните ни се чудеха на акъла ?

част втора на

Македония за Трети март

Македония – страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…

Та така-а, персоналът на хотела се държеше много мило с нас, но не си правете илюзии! Ние бяхме просто клиенти за тях, предполагам не по-различни от турците, гърците, сърбите и другите балкански народи (не усетих нито особени симпатии от тяхна страна, нито пък антипатии, само учтивост). Да, добре, прочетохте, турците също.

В Македония има много мюсюлмани, не само от местните, но и преселници от Албания и въпреки разногласията в миналото, в момента живеят в хармония помежду си… Разсъждавах върху това, докато пиех сутрешното си кафе на външните маси пред хотела (сутрешната шведска маса беше много богата, включваше кафе и други напитки, но нес кафето е едно от нещата, с които не можех да свикна, затова си купувах еспресо от бара и излизах навън, за да мога да „ковна един гвоздей”). Масите гледаха именно към турската чаршия (мюсюлмански пазар, където последователите на Аллах ходят да си пият кафето и да се черпят със сладкиши)… Никой от нашата група не прояви интерес да го разгледа, въпреки, че екскурзоводът предложи услугите си… Малко по-нататък бе и джамията…

С мъжа ми пиехме кафе мълчаливо, пушехме цигари и аз разсеяно гледах локвите по улицата. Една забулена жена прекоси тротоара с велосипед, теглещ някакъв товар. Явно през нощта бе валяло, шосетата изглеждаха мокри, я по Самуиловата крепост вече пъплеше гъста мъгла, пък аз бях изпаднала в някакво сантиментално настроение по неизвестни за мен причини… После дъщеря ми се размрънка, че не иска да закусва сама и аз трябваше да се откъсна от меланхоличното си занимание, присъединявайки се в ресторанта към нея.

Както и да е, да оставим това. Днес ни предстоеше „процедура по подмладяване”. Носело се

предание, че до един камък в Билянините извори,

ако се завъртиш 3 пъти обратно на часовниковата стрелка, ще се разделиш с цели 10 години… Това бе основна тема на шегите и коментарите ни по време на пътуването с автобуса. Сега бяхме с екскурзовода, който ни пое от България, той предложи да си направим последно селфи, преди да се подмладим, а на дъщеря ми да не се върти, защото е на 10 и малко, та после ще трябва да й търсим биберон…

Пътят мина неусетно,

Билянините извори

са близо до Охрид. В момента са пресъхнали по изкуствен начин, защото там са направили ВЕЦ, но все пак са красиви. Не постигнахме до споразумение, дали жената от статуята изобразява Биляна, но да приемем, че е така. Нали ви обещах

легендата за нея,

по която е текста на емблематичната македонска песен „Охридското езеро”. Започвам, а който я е чел, може да я пропусне:

Самуил бил женен за Агата, дъщеря на градоначалника на Драч, но се влюбил в местната болярка Биляна. Те се срещали тайно именно тук и тя дори родила от него дете, но когато Агата разбрала, изпратила двамата си по-големи братя да я прострелят със стрели. Единият успял да я улучи, но не я убил, а ранил в гръбнака и тя се парализирала. Не искала любимият й да я види така, затова се скрила от него в една пещера на остров Свети Ахил. Той обаче денонощно я търсел, докато най-подир я открил. Виждайки го, Биляна заплакала, прегърнали се и… тя издъхнала в неговите обятия”…

Нда, все тъжни приказки по тази земя. Дали затова и песните им са тъжни и драматични /поне доколкото аз съм чувала/?…Но, ако се върнем в настоящето, хората около мен бяха доста възбудени, едни се тълпяха на опашката за бижута и сувенири, други разглеждаха корабчето, а дъщеря ми дотича да ми съобщи, че се превъртяла около камъка, но не се подмладила /каква изненада!/…

Билјанини Извори, Охрид, Македония

Реших и аз да се пробвам, не за друго, а заради тръпката да мина по редките камъчета, стърчащи над водата и да видя дали ще ми завие свят, докато се въртя /даже мимоходом успях да си гребна малко от леденостудените води на малкия извор и да напръскам лицето си с тях/… Много освежително беше, не ми се зави свят, върнах се доста развеселена… Забелязах някакви местни репортерки да интервюират хората, ама не им обърнах много внимание, понеже имах малко време да се полюбувам на кораба…

Когато отново се озовахме в автобуса, вече на път за „Свети Наум”, един от мъжете сподели дочут разговор между две македонки:

– Какво правят тези хора и защо се въртят?

– Не знам, вероятно някакво тяхно си поверие – отвърнала другата.

– Ами, така е – заяви с усмивка екскурзоводът, – като не се записват в туристически групи и нищо не знаят. А благодарение на този камък, аз вече 140 години водя приятели като вас…

Всички избухнахме в смях…

До манастира се пътува около 30 минути, така че скоро се оказахме на леко стръмната, чакълеста пътека към храма.

Свети Наум

е кръстокоуполна църква в гръцки стил, със запазени и реставрирани стенописи от 19-ти век. Още с влизането виждаме икона на Свети Седмочисленици, а в средата – Св.Св.Кирил и Методий, обърнем ли се към входа, забелязваме лика на княз Борис І. Гробът на Свети Наум се намира в дясното помещение, а според мълвата, ако допреш ухо до него, все още можеш да чуеш как бие сърцето му

Някога се е вярвало, че обителта помага на хора с психични проблеми и подобни са водени да нощуват тук, с надежда за изцеление. Дори мюсюлманите са вярвали в лечебната сила на храма и са водили свои близки в него. Оттам идва народната мъдрост: „Или ум, или при Свети Наум”. И до днес е запазена хотелската част, в която може да се нощува от миряни. Старото име на обителта е „Свети Архангели”, прекръстена е в част на своя патрон.

По двора съвсем спокойно и необезпокоявани се разхождаха пауни, явно свикнали с „медийното внимание”, спокойно се оставиха да ги снимаме. След като посетихме светото място и запалихме свещи пред него, имахме два часа свободен режим, които използвахме за разходка /тук също има невероятен изглед от върха/ и за обяд върху ресторант, изграден от няколко по-малки платформи, настанени направо във водата и с изглед към нея, прикрепени с въжета така, че се полюшваха при всяко наше движение.

Цялото заведение бе „нападнато” от любопитна българска група, така че накрая вече се чудеха къде да намерят места… Там ядохме много вкусна супа от някаква местна риба, чието име вече забравих… Запознахме се с две жени от друг хотел, но по програма на същия принцип, като нашата.

Скоро обаче се наложи да тръгваме, защото автобусите чакаха.

Върнахме се обратно в Охрид

и после имахме само няколко минути до следващата екскурзия, в нея взеха участие значително по-малък брой хора и се оказа, че има защо.

Всъщност, по пътя нашият гид ни разказа доста интересна история за

охридската змиорка,

която според местните преди от езерото преминавала в Църни Дрим и оттам се прехвърляла в Адриатическо море, стигала чак до Съргасово, където хвърляла хайвера си, а после малките рибки изминавали същия дълъг път, за да се върнат в Охрид. Ала откакто в Албания направили ВЕЦ, той спрял естествения й път на миграция. Разбира се, това са непотвърдени слухове, които трудно биха могли да се проверят.

Та, както вече ви споменах,

разходката до Струга можете да я пропуснете с чиста съвест,

въпреки, че реката наистина е красива, а по езерото има приятен плаж с много заведения, както и кей, от който си събрахме доста екзотични камъчета. После обаче се захванахме да

търсим къщата-музей на братя Миладинови

и не успяхме да се справим добре с това начинание, въпреки желанието на местните да помогнат. В Струга живеят предимно мюсюлмани и повечето говорят албански, тук имаше много жени със забрадки и дълги черни рокли до глезените, макар сред по-младите като че ли не е много задължително, дори в една компания можеш да видиш по-възрастна дама с типично за вярата облекло и по-млада – с модерно…

Накрая, след дълго лутане, седнахме изморени в едно заведение в централната част, където дори сервитьорът май говореше на албански, защото нищо не му разбирах и общувахме по-скоро на жесто-мимичен език. Даже не се предлагаше бира там, само кафе, безалкохолно, сладкиши… Поне да можеш да изпия едно Скопско, ма не… Нищо, де, дъщеря ми пък беше много доволна от гофретата си – да, майстори са на сладките изкушения…

Като гледам,

май и другите ни спътници не бяха дотам впечатлени

от гостуването си в този град, защото като никога всички пристигнахме по-рано за автобуса и се върнахме преди предвиденото. Но това, разбира се, не беше беда, имаше още толкова работа: армагани да се купуват за близките и приятелите, че и да се подготвим за

официалната вечер

По традиция, в тези програми, по които се бяхме записали, втората е официална, със жива музика. Да, мисля, че доста тиквешко вино се изпи на тази „гала вечеря”, Скопското също вървеше и не може да се каже, че не оставихме без ракия.

Доста смях се чу, доста хора се играха и песни бяха изпети. Музикантът свиреше различни неща – български ръченици, македонски балади, накрая премина на сръбско и ние семейно решихме, вече да поприключим с вечерята, но като цяло си прекарахме весело и трябва да ви кажа, че македонската вешавица никак не е лоша храна (макар да я подозирам в известна липса на диетичност …

В общи линии, бяхме умрели за сън от толкова тичане напред-назад из улиците на западната съседка, че дори сръбската музика не можеше да ни попречи, да се натръшкаме по леглата…

На другия ден тръгвахме, щяхме да имаме само два часа в столицата, за да разгледаме паметниците, изградени по проект „Скопие 2014”, но за това следващия пътJ…

Очаквайте продължнието:

Автор: Мира Валентинова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Охрид – потърсете ги в букинг:

Booking.com

Други разкази свързани с Охрид – на картата:

Охрид

След Охрид можете да видите и другите градове на Македония – ето къде можете да нощувате:

Booking.com

Днес Анжело ще ни разкаже за два Фестивала на ледените фигури – в Брюж, и в Русе. Приятно четене:

Ледени и пясъчни фигури в Брюж и Русе

Която и класация на туристическите забележителности на Европа и на Белгия в частност да разгледате, на първите места задължително е Брюж. Всички анотации си приличат: поредната Северна Венеция , канали, романтика, мостове, история, още канали, малко мухъл, още мостове…

Това, което на практика не се споменава, е

Фестивалът на ледените фигури (Ice Sculpture Festival) в Брюж

Създаден по инициатива на Франсис Вандендорп (Francis Vandendorpe) и неговия екип от N.V. Snow & Ice Events, Фестивалът на ледените фигури в Брюж от началото на века предлага незабравимо преживяване на гостите на града по време на Коледните празници.

Това е първото по рода си събитие в Европа и води началото си от 1999/2000 г. Провежда се на Гаровия площад в града. Това го прави още по-достъпно за хилядите посетители. В специално изградения павилион с площ около 3 дка се поддържа температура от – 6℃. Работи и Леден бар, на който можете да си изпиете питието от чашка от лед. Всички фигури, за чието изграждане са необходими между 300 и 500 т сняг и лед, са подчинени на темата на Фестивала. В началото тя е била „Брюж в сняг и лед“ (2000), след това следват „Световно пътешествие” (2002), „Кралството на боговете“ (2003), „Леденa планета“ (2006), „Ледена фантазия“ (2007), „Замръзналото кралство“ (2013), „В страната на хобитите“ (2014)…

Повече от 2 300 000 души са посетили изложбите. Има покани за посещение на Франция, Италия, Испания и Турция.

През 2004 г.

Фестивалът се провежда паралелно и в Антверпен (Анверс)

по случай края на Годината на Рубенс.

На два пъти, през 2009 и 2010 г.,

по покана на Париж, шоуто посещава града

и е представено в екотермален павилион на Шанз Елизе, по време на Международното Коледно изложение. Посещават го повече от 270 000 парижани и гости на френската столица.

Изложбата посещава и Брюксел,

като павилионът е разположен пред церемониалния Кралски дворец. Събитието е част от зимните празници „Winterpret – Plaisirs d’Hiver“. Повече от 160 000 посетители се радват на 42-те сцени с белгийски комиксови герои, от които у нас като че ли най-известни са Смърфовете.

В края на 2016 г.

Леденият фестивал се мести в Хаселт,

като е посветен на ледената магия на Антарктика.

Тазгодишното издание бе посветено на 25-годишнината на Disney – Paris, така че посетителите можеха да се срещнат с героите на Дисни, Марвел, Пиксар и Междузвездни войни „на живо“.

Проведе се в Брюж и Лиеж.

Зеебрюге или „Брюж на морето“

е пристанищният и морски курортен квартал на Брюж.

Известен е с това, че е може би единственото място в света, където две противникови сили записват победа. По време на Първата световна война тук е имало немска военноморска база. Англичаните потапят три стари кораба на входа ѝ, като го блокират, и отбелязват победа. Германците прокопават нов канал покрай тях и, отваряйки входа, също записват победа.

Тук се провежда друго, не по-малко интересно изложение –

летният фестивал на пясъчните фигури

През август, на площ с размерите на футболно игрище, се извисяват приказни замъци, дракони и принцеси…

След касата има павилион, в който можете да изгледате документален филм, разкриващ как от стотиците тонове специално обработен пясък, благодарение на усилията на огромни екипи от творци, се „появява“ пясъчната феерия.

И на двата фестивала се допускат и домашни любимци

Условието е да са на повод и да не уринират върху фигурите.

7000 Русе Център, Русе, България

Но да се върнем към причината за написването на тази дописка. По Коледните празници отнякъде

чухме, че в Русе се провежда Ruse Ice Fest

Ура-а-а, това изкуство е дошло и при нас! После разбрахме, че това е четвъртото издание на празника. Което би трябвало да означава, че вече е захвърлил памперса… Да, да, ама не! В палатка, с 20 – 30 м² площ, бяха разположени 7 (словом: седем) ледени фигури, без някаква видима връзка помежду си. Цялото посещение продължи не повече от десетина минути.

Дали очакванията ни бяха прекалено големи, дали бяхме подлъгани от рекламата за „уникалност“, но

определено бяхме разочаровани

Съпътстващата програма е доста по-богата, но определено е насочена към жителите на града, а не към гостите му.

В Русе се провеждал от няколко години и фестивал на пясъчните фигури.

Предвид видяното, най-вероятно няма да го посетим, поне докато организаторите не „пораснат“. Засега ще се задоволим с Фестивала на пясъчните фигури в Бургас, който макар и да не е с мащабите на световните такива, е с история и опит. При него има идея, има обща насока, има мащаб, докато в Русе не забелязахме нищо такова.

След като предвидените поне 2 – 3 часа за разглеждане на Фестивала рязко се стопиха, за да не сме съвсем капо, използвахме времето си за разходна из красивия град и за посещение на някои от туристическите му атракции.

Сексагинта Приста е римска крепост,

чието име може да се преведе като „Пристанище на 60-те кораба“. Създадена е в средата на I век по време на император Веспасиан. Вероятно получава името си във връзка с Дакийските войни на император Домициан, когато при устието на река Русенски Лом е прехвърлен един римски легион, състоящ се приблизително от 6 000 души. 60 кораба от типа „пристис“ са били необходими за тази акция. Открита е в края на ХІХ век от Феликс Каниц на основа на разстоянията между крепостите, отбелязани в римските маршрутни карти. След направени разкопки са намерени артефакти от II – I век преди новата ера, доказващи съществуването на тракийско селище на същото място.

Една от проучените сгради от ІІ-ІІІ век е храм на Аполон, в която са открити четири цели и фрагменти от още няколко оброчни плочки на Тракийския конник и Аполон, керамика, монети. На мястото си е открит и жертвеник на Аполон с надпис. Преустановил функциите си в края на ІІІ век, върху него е изградена една от най-важните сгради в римския военен лагер – Принципията (или военният щаб) – при император Константин Велики, която е функционирала до първите десетилетия на V век. Находките от периода са малко – главно монети и фрагменти керамика.

Сексагинта Приста завършва съществуването си

след атаките на авари и славяни в края на VI-и, началото на VII-и век. По-късно, през IX – X век, върху нейните руини е изграден средновековният град Русе.

Поради стратегическото си местоположение

мястото винаги се е ползвало като военно укрепление

На територията му има дори подземен бункер.

Интересна история разказа служителят на музея,

който беше дежурен на крепостта този ден:

По социалистическо тук е имало военно поделение и бункерът е служил за лазарет. Всички са мислили, че е ново строителство. Веднъж, вече в настоящо време, дошла на посещение немска група и много възрастен германец поискал да покаже на внучката си мястото, където е служил през войната като фелдшер. Оказало се, че бункерът е строен от немците през 30-те години на миналия век, а на една от стените могат да се видят инициалите на немеца и годината – 1944

Крепост Сексагинта Приста

адрес: BG-7000 Русе, ул. „Цар Калоян“ 2А

GPS: 43.846730, 25.945997

Другото място, което посетихме в Русе, бе

Екомузея

Според служителите му, той е уникален с това, че не е просто природонаучен музей, а показва екосистемата край Дунава.

В подземното ниво се намира най-големият сладководен аквариум за диви риби в България – 65 тона вместимост. В него могат да се видят риби от Дунав и вливащите се в него реки. Е, в аквариума с надпис „щука“ имаше каракуди и служителката предположи, че става дума за един и същи вид, известен под различни имена. Не всеки може да бъде рибар – специалист или поне ихтиолог…

В екомузея в Русе „живее“ реалистичен мамут от вида „космат мамут“

Лично на мен много ми приличаше на „Мани“ от Дорково, но ми беше обяснено, че разликата между двата вида е огромна и е лаишко да се смесват. Наистина, Дорковският екземпляр прилича повече на съвременен слон, докато мамутът от Русе е вулгарно неепилиран.

Тук може да се види и единствената в света запазена кост от друг вид мамут – Mammuthus romanus.

Други зали са посветени на най-характерното местообитание по Дунава – влажните зони. В музея има също и диорами с грабливи птици, нощни и дневни, с горски бозайници.

Последният етаж бе преотстъпен на Етнографския музей, където бяха изложени предмети от бита на русенци през вековете. Интерес (и особена гордост за русенци) представлява информацията „За първи път”, а и „гъбата” със стари обяви, афиши, реклами.

На приземния етаж, до касите, има две машини за сувенири. От едната можете да си вземете сувенирен жетон от серията „Golden Bulgaria“, на другата да си „изковете“ сувенирна пластинка от жълти стотинки.

Екомузей

адрес: BG-7000 Русе, ул. „Етър“ 3

GPS: 43.843030, 25.944551

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Още снимки:

Belgium: Brugge (2006-04)

Belgium: Brugge (2007-09-01)

Belgium: Brugge (2008-06-22)

Belgium: Brugge (2008-06-22 Cacao Museum)

Belgium: Brugge (2008-08-15)

Belgium: Brugge (2009-01-02 Snow & Ice Sculpture Festival)

Belgium: Brugge (2009-11-02)

Belgium: Zeebrugge (2008-08-15)

Belgium: Zeebrugge (2008-08-29 Sand Figures Festival)

България: Русе (2017-12-17)

България: Бургас (2012-07-05 Фестивал „Пясъчни скулптури“)

България: Бургас (2015-09-04 Фестивал на пясъчните фигури)

В Русе можете да намерите много изгодни оферти за пренощуване:

Booking.com

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Другата България

Ако не ви се ходи до Русе, нищо не пречи да идете до Белгия“

Booking.com

Продължаваме из Румъния с мотора на Емо. Започнахме с прохода Трансалпина в Карпатите, бяхме в Сибиу, после тръгнахме в посока Бран и замъка на Дракула. Началото на четвъртия ден прекарахем в Бран и замъка на Дракула, както и крепостта в Ръшнов, а ще продължим в Брашов.

Приятно четене:

Брашов

част пета на

Румъния с мотор

Ден четвърти – продължение

Брашов

Брашоливуд

Казаха ми, че няма нищо интересно там освен

Черната църква

и целта вече беше набелязана.

Не след дълго я открих. За жалост неможах да влеза защото беше в ремонт

Curtea Johannes Honterus 2, Brașov 500025, Румъния

На тротоара видях 4 мотора, 2 италиански и 2 румънски, редно беше да има и български представител
Спрях огледах се, видях единия пич който ми каза „но проблемо“ и вече моторите бяха 5

Верният ТДМ в далечината

Брашов ми направи впечетление, много чист, спокоен град.

Или поне централните улици. Много туристи.

По едно време се появиха и тия

Поснимаха се с хората и си тръгнаха.

Аз си взех кафе и се изтегнах до този фонтан като истински турист.

Забелязах, че Райфазен припечелват странично от велосипеди под наем.

Поседях още малко и си тръгнах.

Някъде по пътя към Бран.

Следваха бири, скари и прочие скучни неща преди отпътуването на другия ден.

Автор: Емо Иванов

Снимки: авторът

В Брашов има прекрасни възможности за преспиване:

Booking.com

Други разкази свързани с Брашов, както и от Емо Иванов – на картата:

Брашов и Емо Иванов

Ако пък ви е страх от Дракула – можете да нощувате и по-далеч:

Booking.com

Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Послепомирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а за последно обиколихме Ереван.

Днес вече заминаваме за Грузия, за да видим Тбилиси.

Приятно четене:

Тбилиси

Грузия

част осма на

Армения и Грузия с Дачия

Четвъртък (08 май) – ставаме към 7 часа, закуска заедно с цялото българско войнство, натоварихме багажа в колата и към 8 часа оставихме Ереван зад нас. Ереван е много древен град, създаден е 782 години преди Новата ера, или 30 години преди Рим. Ние обаче се бяхме

запътили към столицата на Грузия – град Тбилиси,

който е доста по-модерен, както по рождена дата (458 година от нашето си летоброене), така и като съвременна градска среда.

Планът за деня беше на път за Тбилиси да минем през още две арменски забележителности – най-голямото езеро Севан и още един от популярните средновековни манастири на брега му – Севанаванк. Поради низ от причини, вместо стандартните 290 км между Ереван и Тбилиси, ние изминахме почти 100 км повече, след като на три пъти объркахме пътя.

Ето го и тракът за деня.

Така, ние хубаво

оставихме Ереван зад нас,

но разликата между лявата и дясната карта горе вече беше започнала да се формира. Аз продължавам да обвинявам противния Garmin, въпреки че ми е напълно ясно, че няма как някаква електроника да ми е виновна, но все пак – бях си въвел адреса на хотела в Тбилиси и малко лекомислено не проверих как изглежда начертаният от Garmin-а маршрут на по-дребен мащаб на картата. За сметка на това обаче, още предишния ден, много внимателно бях проучил имената на градовете, през които трябва да минем и определено Ashtarak не беше от тях. Въодушевен от нещо като истинска магистрала обаче, ми отне около 25 км да осъзная, че се движим в грешната посока:

Е, все пак бяхме в Армения и понятието магистрала тук е с размита дефиниция, та позволеният на магистралата обратен завой ми влезна в употреба. Просто бяхме излезнали през грешния изход на Ереван, което ни костваше около 30-ина ненужни километра и поне още толкова минути. Няма значение, ако не друго, поне беше забавно.

Освен, че навигацията ни водеше по грешен път,

аз съумях и да изтърва един завой, което ни костваше отделно още няколко километра през дупки и джендеми, преди да се върнем на „правилния“ път. След като се усъмнихме вече в правилността на пътя, спряхме до едно такси и

питахме за пътя до Тбилиси. Така ни упъти човечеца, че се затрихме още повече.

Абе много е важно първо да ти дойде втория акъл, ама не винаги се получава. Разгледах внимателно картата на Garmin-а и открих проблема – понеже пътят при границата Баграташен – Садакхло в картата на Армения и картата на Грузия не се пресичаше, Garmin-ът го тълкуваше като задънена улица и всячески се опитваше да ме прекара от някъде си другаде. В същата ситуация съм попадал и в Сърбия и то пак заради GPS карти на различни производители за различните държави – та имайте си едно на ум. В крайна сметка след няколко корекции в маршрута и три – четири ловки маневри се появиха табелите за Севан.

Продължихме още почти 80 км по подобна псевдо – магистрала. Аз така и не разбрах с колко е позволено да се движиш по тази магистрала, защото нямаше нито един знак, който да те информира за това. Нищо де, следях си за бели Toyota Corolla с видео техника на челното стъкло и пред тях държах поведение. Качеството на настилката никъде не позволяваше скорости над 100 км/ч, така че бързо не пътувахме, но и не бързахме особено много де. Освен дупките по магистралата, имаше и други интересни компоненти, като например автомобили и каруци, движещи се в твоето платно, но срещу теб. Или пък някой краймагистрален селянин, който е опънал сергия в аварийното платно.

Ако се загледате в картата на Армения, ще ви направи впечатление, че 1/6 от територията и е заета от

езерото Севан,

което е най-пълноводният водоем със сладка вода в кавказкия район. Намира се на 1 900 метра надморско равнище и ние след няма и 2 часа път се добрахме до него. Преди в езерото е имало само един остров, на който е построен през девети век манастирът Севанаванк. Манастирът все още си функционира като такъв, но пък островът се е превърнал в полуостров, което нас ни устройваше много добре. Църквите в този манастир си личеше, че са по-нови, защото бяха изградени от тухли.

Понеже арменците си нямат море, явно ползват това езеро и за плаж. Стига толкова културна програма за деня – чака ни път. Предстоеше ни да се гмурнем в тези планини и иначе много пухкаво изглеждащите облаци – не бях виждал досега така да се задържат облаци в планината, чак толкова отсечено.

Магистралата свърши, а пухкавите облачета се оказаха доста гъста мъгла с елементи на дъжд. Пътят беше красив, но супер разбит:

Не, че нашите тунели са цвете за мирисане, но определено най-ужасният тунел, през който съм минавал някога, беше една

практически пещера след град Ванадзор,

изкопана в скалата, без каквото и да е покритие на пода и стените. На влизане ми направи впечатление, че на една ръждива табелчица пишеше височина 3,20 метра (не знам как минават тировете от там), но след нея последва някакво страхотно раздрусване. Видях, че тунелът е напълно тъмен (за осветление сами разбирате, че няма как да става дума), но така връхлетях върху камъните с около 40 км/ч, че направо ме заболя … сърцето де – нищо не съм счупил. След като почти спряхме и започнахме да се придвижваме на първа предавка, по средата на тунела, който целия беше прокопан под завой, достигнахме и до единственото осветително тяло в това чудо на пътното строителство – издълбана дупка в тавана на тунела, от която влизаше … мъгла. Сетих се да снимам чак към края на тунела, но и без тази снимка ще го помня винаги.

Пътят минаваше през

каньона на река Дебет

и пейзажът беше много тучен, но просто заради качеството на настилката нямаше възможност за концентрация върху даденостите на природата.

През следващите 150 километра видяхме само една табела за Тбилиси, и то тя беше така сложена на едни пет кьошета, че въобще не ставаше ясно коя отбивка трябваше да хванем – разбира се, уцелихме грешната. Продължаваха и страданията с навигацията ни, която все искаше да ни изкара от Армения през някакъв друг изход (по на запад) и затова често се налагаше да правим обратни завои и да се връщаме по 3 – 4 километра назад, за да продължим по правилния път.

Минахме през

град Алаверди,

който е нещо като Перник – имаше някакви огромни въгледобивни и медодобивни предприятия, които бяха явно приватизирани по арменски и изглеждаха като призраци, доста потискащо. Това определено не беше от най-развитите райони на Армения.

Продължихме по тесния планински път. Минаванията под

мостовете на влаковата линия Ереван – Тбилиси бяха доста екстремни

и непрекъснато имах чувството, че огледалата ми ще останат на някой арменски стълб или камион. В крайна сметка за 5 часа стигнахме и до

арменско – грузинската граница

Бариера има, ама тя е вдигната наполовина. Спирам, оглеждам се – навалица някаква няма, общо взето само ние сме желаещи да навлезем в Грузия.

Минавам си под бариерата на собствени риск – никой не ми се скара

Дотук добре. Намирам една будка с някакъв товарищ в нея. Къде ми били документите – давам аз каквото се очаква на граница, а в допълнение и онзи документ, който ми бяха дали на влизане в Армения.

Граничарят ме овиква

„Никой полицай ли не ви е спирал докато сте били в Армения?“, викам му, че аз си карам по правилата и никой не ме е спирал. Не можело да бъде това. Аз си замълчах. Този документ бил отворен, трябвало да го затворя. Явно съм прескочил така разпространените тук брокери – бях забравил лудницата на влизане в Армения. Паркирам и влизам в някакъв огромен фургон, в който има примерно 20 ученически чина, на които стоят едни нахмурени арменски чичковци – брокери.

В единия край на фургона има каса.

Давам си отворения документ, взимат ми 6600 драми (23 лева), връщат ми бележка за 6500 драми и ми връщат същия отворен документ. Викам, ей! Това било държавна такса за не знам си какво, документът щели да ми го затворят брокерите. Разликата от 100 драми не знам точно каква такса беше, според мен си беше джобна такса за касиера – то са 50 стотинки де, ама ме издразни тоя. Избирам си най-малко нахмурения, пуфтящ цигари, брокер, давам му 2000 драми (7 лева – тук вече за никаква бележка не може да става дума), той скъса една част от „отворения“ документ, би три печата и … явно по този начин до „затвори“. Взимам си партакешите и се връщам при будката с товариша, той беше доволен от свършената работа и ни пусна напред. Значи влизането в Армения ми струваше 112 лева, а излизането ми струваше 30 лева – общо 140 лева за прекрасните арменски пътища – дано ги вложат разумно…

Чао Армения (أرمينيا), здрасти Грузия (საქართველო)!

Грузинската граница

е съвсем друга бира – едно ново строителство, едно излъскано. Пълно беше с някакви американски джипове и от тия американските полицейски коли. Вече сме свикнали и пак ни снимаха с камерките един по един. Никакви проверки на багажа, никакви такси. Поговорихме си само с граничаря, от къде сме, накъде сме – усмихна се и каза „счастливого пути”. Минаваме покрай Duty Free Shop – а и навлизаме в Грузия, посока Тбилиси.

Пътищата, инфраструктурата и бензиностанциите тук много наподобяват тези в България, няколко класи над Арменските са. На всяка бензиностанция се предлага дизел и евро дизел, което беше успокояващо. Аз обаче си имам гориво и искам да си заредя в Тбилиси, с надежда, че горивото там ще е най-качествено. Цената и без това продължава да е стабилно под 2 лева за литър. Това, което прави най-силно впечатление (освен безумната азбука), е силното полицейско присъствие:

В никоя друга държава не съм виждал такъв респект към полицаите,

нещо подобно си представям в USA (никога не съм бил там). Полицейските коли са големи, имат много силни сирени и се държат много силово и арогантно на пътя. Във всяко село най-лъскавата сграда е полицейския участък. Тук полицаите спират колите с високоговорители – настигат те, пускат сирените и ти говорят на грузински. Не че ме спираха мен, но докато стигнем до Тбилиси (около 70 км от границата, ама то по тия пътища направо е песен в сравнение с арменските) станах свидетел на 3 – 4 такива полицейски акции. Никъде не видях знаци за ограничение на максималната скорост, затова все гледах да карам зад някого, за да го ползвам за бушон. Нямаше нито една камера за превишена скорост, но липсата им се компенсираше с безброй много полицейски Skoda Octavia последен модел.

Може вече да бяхме влезнали в Грузия, но Garmin-ът продължаваше да ми лази по нервите и ме караше да заобикалям от не знам къде си. Май картата за Тбилиси беше отделна от тази за Грузия или нещо такова. Наблягам непрекъснато на това, защото искам да предпазя някого, който реши да кара в този район – много е важно да се подготвите с подходяща навигация, просто насладата от пътуването е много по-голяма, когато не трябва да мислиш дали не караш в грешната посока. Аз съм си извадил вече поуките и от тогава не съм имал такива навигационни колапси. На грузинските табели не можеше да се разчита, съответно пак се затрихме, питахме, връщахме се, правихме нарушения…

Още преди влизането в Тбилиси ни беше припомнено за грузинските джигити. Пълно беше с всякакви резачки. Всички сме чували за това, че

грузинците са луди шофьори

Действително е така – при задминаване тук е прието, че задминаващият е с предимство, и не той трябва да се прибере, за да се размине с насрещно движещата се кола, а задминаваната и насрещната коли са длъжни да улеснят максимално джигита, дори това улеснение да включва влизане в банкета. Първите няколко пъти е стряскащо, но после ти държи влага и се свиква бързо. Просто трябва задължително да си нон – стоп на щрек за луди, летящи срещу теб, грузинци. Сигурен съм, че някои от вас са чували за Гиорги Тевзадзе, неговото BMW M5 E34 и лудото му градско каране – (видео). По ирония на съдбата, този съвременен грузински герой загина, возейки се на дясната седалка, година преди ние да посетим Тбилиси, така че поне ми беше малко по-спокойно, макар и непрекъснато да ме засичаха разни други джигити.

Може би Армения ни беше занижила вече очакванията, но

Тбилиси

ни се стори много модерен град

Едно ново строителство, едни градинки, едни големи булеварди, не липсва нито стара, нито нова история:

Влезнахме в града, навигацията се поосефери и ни закара през най-централния булевард Шота Руставели (все едно бул. Иван Вазов) до първия от набелязаните хостели – най-близкия до центъра от трите. Стаите ни харесаха, имаха готини руски камини, но за съжаление нямаше да си имаме съквартиранти, както беше в Горис, Армения.

Банята беше обща за етажа, но предвид, че бяхме почти сами в целия хотел – преглътнахме това неудобство. Преглътнахме и цената от 150 грузински лари (120 лева) за две стаи. Оставихме багажа в хостела, а колата беше перфектно паркирана на задънена улица в ремонт – няма кой да я барне (добре, че сме с Дачия, че не ми се мисли иначе). Тръгваме на пешеходна разходка из грузинската столица.

В сравнение с Ереван,

Тбилиси е много различен град. Много по-модерен,

с много повече живот по улицата, с много по-модерни хора, и най-вече с много по-модерни сгради. Някакси много по-познат за нас стил. Не знам дали ми хареса повече, но беше някакси по-наситен.

Скъпите коли не са рядкост, а дори видяхме електрическа Tesla Model S (към този момент не бях виждал такава кола в България все още). Като цяло автопаркът беше в пъти по-млад от този в Армения и малко по-стар от този в България. Нямаше нито една Лада, само една – за атракция. Правеше впечатление, че има много японски автомобили (може би от Индия) с десен волан, дори и таксита. Имаше и други разпознаваеми марки от западния свят, като McDonald’s и ProCredit Bank, например.

Тротоарите бяха поддържани,

а по тях се движеха много млади хора:

Някои от площадите бяха с някакъв европейски, може би италиански облик:

Други площади по-скоро напомняха на Скопие:

Като цяло градът остава едно леко чувство на бутафория, но като че ли все пак донякъде и подплатена.
Не рядко се срещаха и сполучливи образци на съвременното изкуство по улиците и по сградите.
По жените човек може дори да се загледа, но по мъжете по-скоро не.

Има и старинен център, с много интересни стари сгради:

Църквите отвътре приличат повече на нашите.

Но определено

емблемата на Тбилиси са новите съвременни сгради,

които дори стоят малко смешно до буйната и кална река Кура (не се смейте!):

– Сградата на съдебната палата, малко като операта в Сидни:

– Един нов киносалон с безумна форма, или по-скоро с безумни форми:

– Един метално – стъклен пешеходен мост:

След това се качихме по стръмнината към

античната крепост Нарикала,

от където се открива гледка към центъра:

Оказа се, че грузинците си имат своя интерпретация на дом – паметника на тоталитарната комунистическа партията Бузлуджа на отсрещния хълм в планината Табори. Надявам се грузинците да са съумели да го запазят по-добре от нашия, който в момента е в класацията „Най-красивите изоставени места в света“. Имаше и няколко готини хотелчета по хълмовете наоколо.

Sololaki St, Tbilisi, Грузия

Подобно на Майка Армения и тук

Майка Грузия

гледа от високо столицата си.

Тази 20 метрова майчица олицетворява характера на грузинеца – държи в лявата си ръка чаша вино за добре дошлите гости (като нас) и меч в дясната си ръка, за враговете на Грузия.

Понеже започна да се свечерява, решихме да не се мотаем дълго в търсене на перфектното заведение за вечеря, а седнахме просто в най-пълната кръчма на площада под крепостта. Може би беше по-туристическо, но като за една вечер в Тбилиси, едва ли можехме да опитаме повече

традиционни грузински ястия

на един път. То не бяха едни супи с пелмени, супи без пелмени, кебапи по азербайджански, салати от местни треви, но най-вече следва да се обърне внимание на най-характерните за тоз район Хачапури и Хинкали (като големи пелмени) с овче месо:

Грузинците не си играят – като поръчаш една ракия (тук се нарича Чача и на вкус, според бащата на Таня, е много близка до нашата), не те питат дали да е малка или голяма, а направо ти носят бутилка 200 милилитра. На една такава ракия тук е прието да се прибереш с колата, както при нас на една малка бира. За цялото това угощение платихме 45 лева, което за 4 човека ми се стори нищожно малко.

След вечерята имахме възможност да се насладим и на

нощен Тбилиси:

Тракът от пешеходната разходка представляваше това.

На връщане към хотела заговорих едни таксиджии и ги попитах по кой път да минем утре за Батуми. Те ми препоръчаха северния и по-качествен път през Кутаиси и Уреки, а не южния (в доста по-лошо състояние) път през Боржоми и Ахалцике. Питах и в хотела, и там така ми казаха. В леглото, преди заспиване, направих малко проучване какво можем да разгледаме по път утре, набелязах два хотела в Батуми (хареса ми така да се движа без резервация за спане – някак по-авантюристично е) и дръпнахме плувките.

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

В Тбилиси могат да се намерят специални оферти за хотел:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Не само в Тбилиси, но и в цяла Грузия можете да намерите хубави места:

Booking.com

Продължавме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия, после направихме преход от Местия до Тбилиси. За последно разгледахме Тбилиси. Днес ще поемем към Казбеги, наричан днес Степансминда.

Приятно четене:

Към Степансминда

част пета на

Грузия: човек с мотоциклет

8-ми ден. 1-ви август.

Тбилиси – Степансминда

170 км.

Рано сутринта към 7 часа натоварих багажа на мотора и потеглих. Преди това проверих нивото на маслото. За близо 3 000 км беше спаднало малко, но още беше в границите и не беше за доливане.

Бях проучил тесните криви улички, около хотела и знаех как да се измъкна до булеварда. После щях да разчитам на навигатора. Добрах се до булеварда след обикаляне из камара тесни улички, но посоката, която знаците ми задаваха за движение беше точно противоположна на посоката, в която аз отивах. Покарах малко в обратна посока и тъкмо реших да сгазя лука, да направя обратен завой през двойната непрекъсната линия и видях на стотина метра пред мен полицейска кола. Малиии, как щях да се натреса…. Там

в Грузия появи ли се полицейска кола, всички наоколо стават много кротки и тихи

Няколко пъти съм бил свидетел, как полицейската кола излиза отпред на колоната автомобили и започва да ги води, като сейфти кар на формула едно. Води ги примерно с 30 – 40 км/час и никой не смее да изпревари полицейската кола, защото тук бил участък с разрешено движение със 70 км/час… Никой! Чак, когато полицията свие нанякъде и се оттегли, точно, както пилотна кола на формулата, двигателите изревават, газта се натиска до ламарините и пак почват с техните грузински простотии.

Имат абсолютен респект от полицията

От както Саакашвили смени абсолютно целият състав на Вътрешното министерство и на полицията тук вече с подкупи, и с пари на ръка не можеш да минеш, ако си сгазил лука. По никой начин. Веднага ти праскат акта и си го плащаш по банков път, като поп, защото иначе не можеш да напуснеш Грузия. Ще те спрат на границата. И ако сега те хванат в крачка, вече няма схема, „ама сега какво ще правим“…

Та продължих си аз в обратната посока по булеварда и след половин километър на кръгово островче обърнах обратно.

Включих и навигатора. Зададох му посока Владикавказ.

Всичко беше точно. Река Кура ми се падаше отдясно, а аз се движех на север. Минах по край центъра, който вчера снимах, минах по край мостът на дружбата, онзи пешеходният със синьозеленият покрив. Кулата на хотел Радисън ми остана отляво. Булевардът ме водеше през доста кръстовища със светофари, но както бях отбелязал задръствания нямаше въпреки огромният поток от коли и всякакви МПС-та. Река Кура все така ми беше отдясно. Минах през много кръстовища и светофари, а навигаторът все така ми показваше, че се движа правилно все напред. В един момент реката пак ми беше отдясно, а пред мен в далечината се появи мостът на дружбата. Онзи същият с интересният покрив и аз карах към него… В първият момент се шашнах и си помислих, че в Тбилиси има два такива моста… После видях и другите характерни места и сгради, които снимах вчера.

Ама какво става тука?!?!

Аз просто се връщах обратно по другият бряг на реката, а не по този, по който тръгнах… Къде съм се объркал така и не разбрах… Проклетият навигатор все така си сочеше напред, а стрелката си стоеше на розовата линия за правилната посока… Теглих няколко много яки псувни и спрях пред една автомивка, за да питам вътре момчетата за посоката. Разказах им от къде, и за къде съм карал, и те от сърце се смяха на въртележката ми из Тбилиси. Обясниха ми после, къде има мост, за да мина пак на другият бряг и как да сменя посоката на 180 градуса, за да поема пак на север.

– Разбра ли всичко? Попитаха.

– Разбрах…

– Е хайде, карай, пък ако след 20 – 30 минути, пак се озовеш тук при нас, ние пак ще ти обясним…

Потеглих отново. Пак минах през същият булевард и същите места, както преди малко. Пак карах само направо и река Кура ми беше от дясната страна, но в един момент

започнах да излизам от Тбилиси

Шосето вече имаше вид на магистрала и пред мен се появи магазинът на Карфур. Точно по този път пристигнах и влязох в Тбилиси, но тогава магазинът на Карфур ми беше отляво от другата страна на платната. Сега ми беше отдясно и точно в моята посока и платно.

Спрях във въпросният Карфур, за да взема батерии за СПОТ-трекера. Тази макина работеше само с литиево йонни батерии АА. Не искаше да работи с алкални такива, въпреки че я бях заредил с Дурасел. Спрях в този магазин, за да купя батерии. Да ама и тук нямаше литиево йонни такива батерии. Е купих никел метал хидратни, акумулаторни батерии по 2700 милиамперчаса всяка, двете общо за 20 лари (15 лв). Те толкова струват и в България тези батерии. Та тези машинки СПОТ-трекера и сателитният навигатор са много полезни неща, но както, и всяка друга електроника на моменти могат много успешно да ти вдигнат кръвното, и да ти скъсат нервите.

Започнах бавно да навлизам в планините.

Тук преходът е по-плавен за разлика от Сванетия, където планината се изправяше рязко след Джвари. Стигнах

водохранилището на река Арагви пред Ананури,

а после и манастирът му.

Продължих нататък. Лека полека

планината Кавказ започна да се изправя нагоре

и да става все по величествена. Пред Гудаури завоите преминаха в серпентини. Започнах бързо да набирам височина за изкачването на Кръстовия превал. Но, разбира се, първо трябваше

да премина през Гудаури

Това е височинен ски курорт в Кавказ.

Между Гудаури и Кръстовият превал

се намира една полукръгла наблюдателна площадка наречена „Дружба на народите“. Не можех по никакъв начин да я пропусна и подмина.

А ето и какво се вижда от тази наблюдателна площадка

След наблюдателната площадка продължих да се изкачвам нагоре, за да мина през

Кръстовият превал

После продължих към Степансминда.

Направо се чувствах леко зашеметен от тази красота. Невероятна планина!

Много красива! Както казваше един грузинец – „Красиво е! В Кавказ даже да умреш е красиво!“…

От Кръстовият превал започва и спускането

към Степансминда (със старо име Казбеги)

Степансминда (Казбеги)

е на 11 км от границата със Северна Осетия – Русия. Минава се през пункта на Верхни Ларс, а град Владикавказ е на 20 км след границата.

Степанцминда, Грузия

Срещу Степансминда е село Гергети.

Църквата на Гергети

е стара и е построена на един голям баир над селото. Мислех да я посетя.

С пристигането в Степансминда се разговорих с разни хора на центъра, и като разбраха, че търся квартира ми предложиха за 20 лари (15 лв) стая. Съгласих се. Хазяинът ме отведе в хостела, за да се настаня. Стаята беше малка. Легло, стол и стойка с телевизор. На останалото празно пространство се отваряше вратата. Банята и тоалетната бяха в коридора. Идеално ме устройваше всичко за тази цена. Моторът вкарах в двора на къщата.

После пак реших да сляза до центъра, за да хапна. Времето нещо хич не ми харесваше. Облаците бяха надвиснали много ниско и планината изобщо не се виждаше. Седнах в ресторанта и поръчах. В този момент заваля и заплиска здраво. Айде, стига де! Пак се повтаряше историята от Местия. Ще видим утре как ще е. Но явно нямаше да се качвам с моят мотор до Гергетската църква.

Изчаках дъждът да спре и се прибрах в хостела. Там беше пълно с туристи и алпинисти, а хазяйнът и още един друг продължаваха да свалят хора от планината, поради лошото време. Всички стаи вече бяха пълни и даже в двора бяха опънати 5 – 6 палатки. Банята беше плътно окупирана от жените в тези експедиции. Това не ме разстрои особено. Аз се бях къпал сутринта преди да тръгна от Тбилиси и нямах никакво намерение да се плацикам по два пъти на ден.

Верандата на къщата беше затрупана с екипировка, раници, щеки, шалтета и какво ли не. Преместих си ботушите, че ми ги бяха затрупали с техният багаж. Позяпах малко, но планината още беше забулена. Слушах руснаците и как някаква мацка се кара на някакъв пич. Нещо от рода на – На теб ти бяха поставени задачи, а ти не ги изпълни… „Почему тьи не вьиполняеш поставленьие задачи?“ Пичът нещо мрънкаше и се оправдаваше. Помислих си, че тези комунизмът никога няма да ги изостави. Те са просто орисани за него…

Към 21 часа почти на смрачаване облаците се разчистиха, потънаха някъде и

върхът на Казбек

се видя. Снимах го. Реших, че утре времето май ще бъде хубаво.

Връх Казбек на смрачаване. Долу пред него е село Гергети. Горе в ляво на баирът се вижда и силуета на църквата на Гергети

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

В района на Казбеги може да се намери добро настаняване:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

След Казбеги, и в цяла Грузия можете да намерите хубави места:

Booking.com