Продължаваме с пътуването на Тони през Белорусия. Запознахме се как да си извадим белоруск виза и стигнахме до замъка Мир, който разгледхаме подробно. Днес ще поемем по пътя на Наполеон в посока Русия. Приятно четене:

Приятно четене:

Беларус (Белорусия) и замъкът Мир

част трета

От Мир към Русия

След като приключихме с обиколката, бяхме утепали едни около 2 часа и на бързо се подготвихме и отпрашихме посока Русия. Подминахме Минск доста отдалеч и почти не се видя нищо от него. Правихме почивки през около 150 км., доста досадно е да се движиш с мотоциклет по

безкрайно права магистрала,

но в нашия случай при такова натоварено пътуване си беше предимство. Отново се редуваха гори и поля.

Денят преваляше и слънцето започна бавно да се спуска и да залязва.

Облякохме се отново и потеглихме по безкрайния път.

Наближихме

руската граница

и отново табелки с молба да не си изхвърляте боклука, където ви падне, което е типично за България.

Буда на 200 м ;).

Краят на Беларуската магистрала и останали от по-рано будки за тол такса, когато не е било електронно следенето.

Наближихме самата граница, където двама руски полицаи стояха от двете страни на пътя и спряха един бус пред нас, пък на нас ни махнаха да продължаваме без да спираме и просто дадохме газ. Явно избирателно се спира, но като цяло просто намаляваш и продължаваш.

И ето ни вече в

Русия

Забележете ограниченията -

• градско 60 км/ч,
• извънградско 90 км/ч,
• магистрала 110 км/ч.

Важно е да се запомнят, тъй като по-нататък по пътя в Русия знаци за ограничение на скоростта почти няма и трябва да се съобразяваш дали си в населено място или не.

Добре дошли в Руската федерация

Спряхме на един Шел малко след границата да сипем бензин, който беше още малко по-евтин от беларуския, с няколко стотинки.

Оставаха ни сто и няколко километра до мотела след Смоленск, като ограничението въпреки двулентовия път е 90 км/ч. Подкарахме и започна да вали слабо, но колкото да разкашка пътя. Започнах да гледам GPS-а, който ми показваше, когато се сменят ограниченията, тъй като лисваха знаци и трудно можеш да се ориентираш кога трябва да намалиш.

Започнаха поредици през има – няма 20 км. пешеходни пътеки през четирите ленти и съответно табелки за населени места. Хора нямаше на пътеките, но пък явно трябваше да се намаля до 60 км/ч, тъй като имаше камери на всяка табелка за населено място. Това го знаеха и руснаците, тъй като даваха много газ извън населените места и в населените намаляха. На едно място даже присветна една камера срещу нас и ни снима, но отпред – което не е страшно в нашия случай, тъй като нямаме номер отпред. На едно спускане с лек завой намалям аз до към 70 км/ч и Фози мина пред мен, отзад един бус ме натиска нещо, гледам си GPS-a – и по едно време поглеждам буса, дето се е лепнал зад мен в огледалото, и рязко спира, викам си „Какво става?“. Поглеждам напред – светофар в нищото и свети червено. Малеее, Фози набива спирачките ,изсвирват леко гумите и ABS-а задейства. Аз решавам, че няма да стане със спирането и криввам и – газ покрай него. Чист късмет, че нямаше коли на кръстовището да ни отнесат.

Направо изтръпнах, но кой да очаква на две ленти в посока, главен междуградски път да има светофар. Е, вече се научих, защото по-натам из Русия това със светофарите на главните пътища е нещо нормално.

Продължихме като дъжда почна да се усилва и температурата падна до 8 градуса. Петя поизмръзна, но и на нас не ни беше хич приятно при дъжд и такава ниска температура.

Добрахме се до

мотела (Гостиный Двор),

който се оказа не лошо място за междинна нощувка. Въпреки че бяхме загубили още един час, не беше станало прекалено тъмно, явно защото бяхме на север и се стъмваше доста по-късно.

Вътре мотелът беше отличен. Бяхме си запазили тройна стая. Имаше всичко – топла вода, ресторант и т.н. На входа по стълбището към стаите ни посрещнаха тези приятели.

Не бяха особено дружелюбно настроени.

Платихме с карта за нощувката без проблем и слязохме да вечеряме в кафето.

В Русия, ако видите надпис „Кафе“ има и ядене в него – супички, манджички, всичко което има в нашите ресторанти. Докато, ако влезете в място с надпис „Ресторант“, тогава ви падат главите. Това са места за хранене по-висока категория и цените са доста дебели. Бяхме изморени и леко премръзнали, та след топлия душ и вечерята се метнахме по креватите.

Кратко видео от деня можете да видите качено в Youtube:

Ако сте с WEB Browser IE 9+, Chrome 5+ или Safari 3+ можете да гледате директно оригинала на видеото във FullHD 1080p формат:

Край на Белорусия В най-скоро време очаквайте пътуването до Русия

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Беларус (Белорусия) – на картата:

Беларус (Белорусия)

Още пътеписи от близки места:

1. Беларус (Белорусия) и замъкът Мир (2): Замъкът в Мир
2. Беларус (Белорусия) и замъкът Мир (1): От визите към замъка
3. 71 факта за Русия: Русия през погледа на един българин
4. Фото–пътепис от Самара, Русия
5. Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(6): От Коктебел до Урюпинск в Русия
6. Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(10): През Русия към Монголия
7. В Русия съм! В Русия съм!…
8. Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(14): Отново в Русия
9. Замъкът Мариенбург и Хилдесхайм (Долна Саксония)
10. Замъкът Висок Кьонигсбург (Haut-Kœnigsbourg – Елзас, Франция)
11. Замъкът на орлите (Кинцхайм, Елзас)
12. Северна Корея: Пътуване до сухопътната граница между Щатите и Русия

Продължаваме с пътеписа на Галина за израелската об;аст Галилея – вече бяхме в Рош ханикра и Монфор, а днес сме в индустриалния парк Тефен. 

Приятно четене:

Тефен парк

част трета на

Галилея, Галилея

Утвърдено е мнението, че промишлените предприятия трудно могат да бъдат характеризирани като туристически обекти за посещение. Екскурзиантите, пристигащи в Израел предимно търсят да видят що е то живописна пустиня; горчиво–солено море; лечебни води и кални бани; екзотична флора и фауна; добре онагледена древна история; богомолски обекти; топло, ласкаво слънце в средата на зимата; разнообразна източна кухня и обслужване на висота. Всичко това тук е налице. А тъй като Израел е световно известна туристическа дестинация, никой не се кани да посещава заводски халета и производствени помещения.

Аз обаче, с тънък нюх за новости с настоящ адрес, нямащи нищо общо с историята, географията или природата на Израел, реших да не се впиша в канона и стъпих на територията на

„IndustrialParkTefen”.

Бях чувала за StefWertheimer – човекът, съвременна легенда в бизнеса на страната и крупен индустриален магнат, носещ само от платените си данъци милиони долари приход за Израел. Интересно ми беше да разбера как на територията на този негов парк–индустриална зона е направена връзката между съвременното производство, естетиката на работното място и хуманната тема за отдиха на работника. Не очаквах да видя толкова непринудена показност, заедно с интелект и красота, превъплътени в иначе далечната за мен тема: „Съвременен индустриален дизайн”.

Оказа се, че паркът не е само парк, а голяма по площ територия – невисок полегат хълм в западна Галилея, пълен с производствени предприятия с екологично чиста продукция. Те са асиметрично подредени сред обширни зелени поляни и композиции от храсти, цветя и десетки скулптурни фигури. Редуваха се заводи, изложбени зали, музей, спортен комплекс, училище и отново производствени предприятия – общо петнадесет отворени за посещение обекта. Поместени са в по-големи или по-малки модерни, едноетажни, специално построени за даване под наем заводски сгради. И всичко това – чаровно украсено с още 100 разпръснати по полянките между предприятията ландшафтни скулптури, една от друга по-модернистични и монументални, изпълнени от всички възможни видове материали. На подробната карта, която ми връчиха на пропуска, всичко педантично точно беше описано и нарисувано, без шанс да се загубя или пропусна нещо интересно.

Но – всичко по реда си. Кой е човекът легенда?

Стеф Вертхаймер

сега е жизнерадостен строен старец, живеещ в разкошна вила край град Нахария, на брега на морето. Роден е в чаровните планини Шварцвалд, в Германия. Преди началото на войната, воден от идеите на Теодор Херцел – идеолога на създаването на еврейската държава, той емигрира в Палестина. Отначало през 1945-47 година – края на английския мандат, той е инженер и офицер в тайната израелска армия. Оттегля се от нелегалност, понеже разбира, че целта на живота му не е да воюва, а да създава. След 1948 година в първите години на прохождането на новата държава, той, както и всички, е обхванат от еуфорията да построи с воля и ум новата си родина като силна, модерна и конкурентна страна, превъзхождаща ислямизирания свят наоколо. И като оръдие на своя принос към голямата кауза, Вертхаймер се опира на точността. Издига я в култ и я прави водеща тема в целия си бизнес-творчески план. Той предвижда, че за да се въздигне една тепърва прохождаща държава в средата на техническия ХХ век, тя трябва да развие машинно производство, носещо бързи финансии. Вертхаймер е машинен инженер по специалност и знае, че в основата на всяко производство стоят основно режещите и шлайфащи инструменти. И това става негов шанс и избор – решава да запълни една голяма ниша в машиностроенето. Започва да произвежда с перфектна точност режещите части на всички видове машини за производство.

Началото е 1948 година, когато ежеседмично с велосипеда си той пътува до пазара в Тел Авив, за да продава изработените от него ножове, резци, бургии, режещи дискове. Така спечелва достатъчно средства и през 1952 година основава фирмата си „ИСКАР”, а през 1960 г. е основен спонсор за създаването на училище за технически кадри. Заводът му произвежда дискови режещи устройства за автомобило и самолетостроенето и е един от най-големите в света за инструментално оборудване.

Усиленият целенасочен труд и перфекционизъм на Вертхаймер дават творчески резултати. Той е автор на патент и получава наградата „Ротшилд” за иновационни изобретения в областта на техниката, а след това е удостоен и с най-високата държавна награда „Израел” за принос в развитието на страната.

Но не само на квалитетното производство с модерни технологии, оценено на конкурентно ниски цени, залага Вертхаймер, а и на чистотата и красотата на работното място. Той знае, че всеки работник ще даде повече от себе си, ако разбере, че е уважаван не само като специалист, но и като съвременен интелигентен човек. Той издига в култ естетиката на ергономичното пространство с идеята, че навсякъде изкуството трябва да върви заедно с производството.

„Тефен индустриал парк”

започва да се строи през 1985 г. В момента на територията на Израел има три такива парка. Никъде няма да видим грозни, ръждясали халета с омаслени и почернели от прах работници. Девизът му е: „Чистота, елегантност и перфекционизъм – сливане на изкуството с производството!” Но едновременно с това: „Да бъдем не само най-добри, но и да продаваме най-евтино.” Тази бизнес окраска на идеята на Вертхаймер за съвършено работно място е в основата за създаването на целия парк „Тефен”. И така, вървейки към бъдещето ръка за ръка, световете на изкуството и индустрията правят хората по-сплотени и силни, надрастващи войната, борбата за териториално надмощие и религиозните предразсъдъци в околния ислямизиран свят.

Много ми се иска да вярвам, че това послание към човечеството, въплътено в идеята за този парк, ще попадне на благоприятна почва и в края на краищата ще се превърне в един от пътищата за така желания мир в региона.

Тръгвам, движейки се по картата и попадам първо в

„Музея на техническото изкуство на ХХ век (1900 – 2000 г.)”

Посещението на такъв музей за мен, хуманитарно устроения човек, беше нестандартен празник. На образователно–забавно ниво албум диплянка и филм нагледно показваха дългия списък на световните изобретения – жалони по пътя на техническия

прогрес през целия изминал век. А в залата беше пълно с действащи модели на всички режещи и пробивни инструменти – от триона и ръчната дрелка през струга и фрезата, до съвременните им електронни модификации. За туристите, желаещи да работят с тези инструменти, беше дадена възможност да опитат под наблюдението на специалист. Всъщност някъде в средата на този технически възход започва и пътят на Стеф Вертхаймер.

Следващите сгради по ред на номерата са предприятия с чисто производство и се занимават с хайтек. Обединени са под названието „манифактура”.

Палати №9 и 10 са

експериментално училище за надарени деца.

Тук вече съм в свои води, но…какво виждат очите ми? Тук учат 450 деца от 8 до 18 години, последователи на системата „Самархилд” от САЩ. Учат без изпитване и оценки и явно са щастливи от това. Най-важно е мнението на преподавателя за техните знания и умения. Учителят не се старае да поддържа даже дисциплина, понеже е на принципа, че творческият шум и непосредственост дават повече на децата, отколкото принудителната тишина. Те са в пряка зависимост от интересите им. Така нареченият проблем „дисциплина” се разрешава от самите ученици и, разбира се, от високата класа на педагога. В края на курса на обучение, за да получат зрелостно свидетелство, юношите полагат зрелостни изпити по всички предмети.

Успях да присъствам на урок по актьорско майсторство по предварително зададена тема. Тук, във фоайето, заради по-обширната площ, с танц и пантомима децата изразяваха своето мнение по темата. За мен това беше най-интересното и необичайно преживяване в Тефен.

А наоколо – отново зелени поляни и най-необикновените скулптурни фигури, които съм виждала, една от друга по-абстрактни и причудливи.

Палата №11 е картинна галерия с периодично сменяща се експозиция. През последните три месеца тя е предоставена на Моше Розенталис, художник от Литва, емигрант в Израел от 1958 година. Картините му тук са от последните петнадесет години. Завършил художествената академия във Вилнюс и работил там като учител по рисуване, Розенталис е творец, илюстриращ множество стилове според настроенията си. Разглеждайки композициите му, зрителят усеща огромния символичен потенциал на неговите творби. Картините сякаш подбуждат към разговор и художникът доверително споделя мисли за света, изкуството и себе си. Може да се проследи даже как от първите му композиции се зараждат идеи за останалите. Розенталис притежава вродено чувство за пространство и поезия, вградена в картините; за непрекъснат диалог с природата и уникалния дар на художник, разбиращ езика на своята земя – новата си древна родина.

Той казва, че няма в Русия място с толкова светлина и слънце, както в Израел. Главната творческа територия на пейзажите му е Галилея и предимно град Ако, край морето, Нахария, Цфат. Обича яркото разнообразие и използва маслени бои, креда, пастели, акварел, водни бои. Рисува върху дърво, картон, платно. Като портретист умело изобразява не само душевността на модела си, но и своето особено мнение. Макар и неортодоксална личност, той застъпва класическите теми от Тора, като по свой неподражаем начин изобразява основоположниците на еврейството. Създал се е като творец на север – в

католическа, готическа страна и съпоставките на творбите му с ориенталския стил са доста любопитни. И все пак в центъра на изображенията на Розенталис е човешката личност с вечнотърсещия новаторски дух.

Сега той има две студиа – в Яфо и Цфат – и множество ученици, последователи на необичайния му стил.

Палата №12 е музей на старите коли

Това са над сто комфортни автомобила – част от колекцията на Етан, сина на Вертхаймер. Красиви и блестящи, като току що излезли от ретро филм, колите са подредени по години, с начало от 1930 година. Без да претендира за изчерпателност, условието за създаване на изложението е всички коли да са купени в страната и да са пътували по пътищата на Израел. Голяма част от най-старите коли са издирвани и реставрирани измежду изхвърлените на бунището автомобили. Авторът на колекцията възстановява и демонстрира също всичките дванадесет модела коли, произведени в страната. Интересно ми беше да проследя развитието на автомобила през по-голямата част на миналото столетие до съвременните супер джипове, подходящи само за скалисти терени.

Това беше весел и непринуден автопарад с много „усмивки от старите ленти”, с чара и достойнството на суперколите и супермъжете с адрес преди един век и с малко носталгия по чарлстона и онези толкова безвъзвратно отлетели далечни романтични времена.

Палата №13 ни прехвърля на друга

тема: „Тайната градина на природната аптека”

Попадам в цех за варене на сапуни. Но не маркови от луксозните реклами, а натурални, направени от етерични масла, чист зехтин, ориенталски билкови аромати, живи цветове и още нещо – една тайна съставка, която само баба Джамила от Пкиин знае.

Но коя е тя и защо е толкова известна даже зад пределите на страната?

Родена е и цял живот не е излизала от родния Пкиин – голямо друзко село на 20 километра от Тефен парк.

В рекламната си диплянка тя разказва за себе си така: „Произлязох от народа на друзите, дъщеря съм на горите, планините и градините. Получих занаята от баба си, която ме къпеше с водата на свещен извор, омазваше и овалваше със зехтинов сапун с вълшебен мирис от плодовете на нашата градина. След това тя ме повиваше с ароматна смес от диви треви, събирани по хълмовете на нашето село, и произнасяше древно благословение за новородени. Така още с първия си дъх поех аромата на природата и прогледнах за красотата на света с душата си. Оттогава аз попих в себе си още много благословии – мъдростите на моя народ. А вълшебствата на полските треви и техните тайни са секретът на дълголетието, здравето и красотата. През целия си живот съм преследвала една цел – да съединя в едно лечебната сила на билките и нежния допир на сапуна от чист зехтин. Така се роди и чудният дар на моите ръце, пренесен в тази чистота, извлечена от натуралните продукти. На всички, ощастливени с моите сапуни, аз дарявам свежест и дискретен аромат, за да бъде лек и добър денят им, за късмет и успех по пътя на живота.”

Като реклама звучи искрено, а изпълнението е перфектно. Труд и наистина много вдъхновение са били необходими на целия род на баба Джамила, за да наемат още веднага след построяването на Тефен парк палата №13 и започнат да варят, вече в промишлени условия, прочутите сапуни вместо в домашни. Скоро маслиновите гори, собственост на фамилията стават недостатъчни, но неуморната баба продължава да твори и да експериментира нови и нови рецепти с различни ориенталски, екзотични, цитрусови, цветни, билкови или на подправки аромати.

Действително сапуните се произвеждат ръчно на основата на лечебна смес и в строго съответствие с хилядолетната традиция. Според рекламата те подхранват здравата кожа, балансират и препятстват процесите на стареене в нея и са хомеопатично лекарство против различни недостатъци по кожата на лицето и тялото. Облекчават псориазис, акне, гъбични образувания, сърбеж, екзема, пърхот, косопад и са прекрасен антиалергетик, като се делят на сапуни за тяло, лице и коса.

Натуралните сапуни на баба Джамила преди десетилетие са били събитие на международния пазар на козметични средства. Техните неповторими качества внасят частица вълшебство в живота на хиляди хора по целия свят. Днес тя е автор на запазената марка „GAMILAHEALINGSOAP”.

В малкото скромно магазинче, което е част от цеха, се продаваха само три артикула: колекция от всичките осем варианта на сапуните; разноцветни свещи с различни обеми, форми и аромати и чаровни петграмови шишенца с парфюмен концентрат за дома. След почерпката със силно арабско кафе цялата ни екскурзиантска група се надпреварваше да вдишва, избира и купува сапуни и аромати за цяр, за спомен, а защо не и за модел на този толкова старинен занаят, издигнал в култ чистотата и здравето.

(((((((((())))))))))

Палата №14 – завод за стъкло

с многоцветни, феерични, нестандартни, оригинални, но и функционални стъклени изделия на много високо- художествено и естетическо ниво.

Андреас Майер основава предприятието си преди 40 години в град Нахария като място за семеен бизнес. Веднага е забелязан от познавачите на този изкусен занаят, понеже работи с необикновено ефектна техника. Ползва всички познати до днес начини за обработка на стъклото: гореща и студена обработка; продухване, леене, пресоване, разрязване, разтваряне в киселина, обработване с пясък и шлифоване, обковаване с мед, сребро, злато и т.н. Открива собствен стил и дизайн, изобретява свой начин на валцоване на стъклото и нанасяне на цветовете – на индивидуални пластове, като вплита златни, сребърни нишки или блестящи медни капки, застинали на прозрачна дълбочина. Така те остават свежи и ярки между глазурите на различните слоеве даже когато повърхността е релефна. Много усет за финес и нежност има в смелите експерименти от матово до пълна прозрачност с вълшебна игра на светлините и цветовете. Стъклените изделия са модерни и същевременно много практични, изработени с виртуозна прецизност.

Колективът, с който се срещнахме, е малък, но талантлив и пълен с творчески идеи, защитаващи запазената марка „Андреас Майер”. Няма догма в работата им – отворени са за нови идеи, форми, комбинации и имат готовност да експериментират непрекъснато и с всичко, което може да развълнува фантазията на майсторите на стъклото.

Съдейки по експонатите във фирмения магазин, стъклото може да бъде най-различни видове: гъвкаво, течащо, разноцветно, матово или прозрачно, яко или крехко. Удивително е, че от стъкло може да се направи всичко: от бонбони до тухли за сгради; да се съчетае с камък и метал, гума, пясък, кост, дърво, тъкан, хартия, керамика и най-неочаквани цветни пигменти.

Галерията е истинско тържество на изящните изделия – битови и декоративни; функционални и абстрактни; миниатюрни и монументални. От най-малките: стъклена мозайка, синци, елементи за бижута и стъклени пана, броеници, гривни, пръстени, огърлици, фигурки на животни, хора, цветя, птици, до по-обемните: купи, подноси, поставки, фруктиери, тортени и стенни чинии с различни размери, вази, чаши, свещници, сервизи за хранене, фантастични бижута за маса и стена, удивителни стенни часовници, ефектни карнавални маски, стъклени скулптури с невероятен дизайн, въздушни витражи и барелефи, приказни матирани картини, рисувани на обратната страна на стъкленото платно, цветни пана и профилни фигури, стилизирани листа и летни цветя в естествена големина, ангели небесни и хора земни, стъклен грамофон, изящни дантелени блюда за стена, поп и арт класика, и битови предмети за декорация. Новите технологии раждат нови асоциации: цветя, приличащи на таралежи; вази, подобни на корали; квадратни топки; овални кубове; яйцевидни камъни; шаржирани човешки типажи, нарисувани на прозрачно стъкло. Всичко, което може да се направи от този течен, изплавен, твърд, чуплив и вечен материал, особено ако не го разбиваме на пода с размах.

В „Андреас Майер” дизайнерите предлагат на експертен съвет моделите и едва след обсъждането и одобрението на всички, започва производството. Част от нещата се залагат серийно, а при други бял свят виждат само няколко екземпляра. А има стъклени феерии в един единствен екземпляр – това са най-точните попадения в областта на изкуството, с много висока технология на изработка и с пълната гаранция, че всяка част е индивидуална, единствена и неповторима. Тази им бутиковост ги прави квалитетни и след перфектно проведения маркетинг ги разпраща по целия свят в най–реномираните магазини за изкуство.

А има теми и идеи още непроизведени в пробна серия, все още живеещи само във въображението на колектива. Но аз зная – творческата личност няма мир и спокойствие, докато не пресъздаде от въздух, бои, стъкло, с много фантазия и малко магия, красотата, която напира. Във фирмата си имат тайна шарка – „зарисовка“, която не позволява фалшификации. Всеки творец си има свой индивидуален почерк на боравене с материалите и пигментите и това прави приноса му към общата колекция неповторим. Това е личната му тайна и специфика при изработката на някои ключови елементи.

Майсторите стъклодуви работят съвместно с творци и от други области на изкуството: архитекти, графици, скулптори, живописци, дизайнери. Това води до още по-голямо разнообразие на стиловете и формите, до експериментиране на изделия от нов вид стъкло. И това на свой ред още повече накалява фантазията на творците. Те използват стъклото като пълноправен материал за самоизява и творчество, приравнявайки разтопената стъклена маса с мрамора за скулпторите, с дървото за резбарите, глината за керамиците, желязото за ковачите или с боите за живописците. А стъклото, както го описват познавачите, е много сложен за обработка материал. Той може да се формова само в горещ и полувтечнен вид и когато застине, повече нищо не може да се променя. След формовката два дни изделието трябва да изстива.

В „Андреас Майер” се отнасят към стъклото като към живо същество – нежно и капризно, изискващо внимателно отношение и знания, които идват само с опита.

Убедена съм, че часове не биха ми стигнали да разглеждам магазина– галерия. Дъхът ми спира пред всяка впримчена в стъкло феерия с хиляди невъзможни за друг вид изкуство форми, нюанси, цветове в авангардни фигури, съчетали в себе си чуплива реалност, крехка елегантност, художествена ценност и висок професионализъм.

Продължението:

Галилея, Галилея (4): Пкиин

Автор: Галина Тодорова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Още пътеписи от близки места:

1. Галилея, Галилея (Въведение и част втора: Монфор)
2. Галилея, Галилея (4): Пкиин
3. Галилея, Галилея (1): Рош ха никра (Израел)
4. Израел – един предвоенен пътепис – част втора
5. Израел – един предвоенен пътепис – част трета
6. Южна Африка – очаквай неочакваното (2): Национален парк Крюгер
7. Аляска – „North to the Future“ (3): Полуостров Кенай и Националния парк Рангел-Сейнт Илайяс

Отново тръгваме из Родопите – този път Анжело ще попълни пропуснатите предишния път места. Приятно четене:

Из Родопите

ден първи

Асеновата крепост, Бачковски манастир, Широка Лъка, Гела, Градище, Момата, Триградското ждрело, Триград

Когато преди месец посетихме района, много обекти останаха неразгледани. Тогава си обещахме да се върнем при първа възможност и да наваксаме пропуснатото. Този път планирахме екскурзията да е тридневна, като се надявахме по-спокойно да разгледаме всичко.

Първият ден щяхме да караме „по-лежерно“, защото тръгнахме веднага след като се върнах от работа, не бях спал над 30 часа и бях опасен и за себе си, и за другите шофьори по пътя. Планирахме да се настаним в х-л „Хармония“ в Пампорово, но се оказа, че за всички възможни дати хотелът е зает. След доста ровене в Мрежата решихме база да ни е хижа „Триградски скали“, на входа на село Триград. Тя се намира в Триградското ждрело, вляво на пътя Девин – Триград, на 1250 метра надморска височина. Представлява масивна триетажна сграда с капацитет 75 места в стаи с по 2, 3 или 4 легла. Всички стаи са със самостоятелен санитарен възел. Сградата е водоснабдена и електрифицирана, с централно отопление. Разполага с ресторант, паркинг, барбекю (само за настанените). Достъпът е удобен – само едно мостче я дели от пътя за Триград. Въпреки това ромонът на реката и редицата борове заглушават шума на преминаващите автомобили. Стаите са без „екстри“ като кабелна телевизия, спартански обзаведени, но чисти и удобни. Все пак това е хижа, а не 5-звезден хотел, а изненадата ни бяха отседнали за почивка/нощувка чехи и холандци. В ресторанта/столовата можете да консумирате собствена храна, като ползвате посуда от хижата, или да поръчате на ресторантски начала. Въпреки относително комерсиализирания район, цените са приемливи: прясно уловена в рибарника на с. Беден пъстърва - 5.50 лв (мнооого вкусна!), бира – 1.60 лв, пържени картофи със сирене – 1.80 лв и т. н. Поляната отпред е радост за нашите очи и възможност за децата да се потъркалят на воля по тревата.

Резервация може да се направи единствено по телефона. В Мрежата намерихме много телефонни номера за контакти, но единственият, на който ни отговориха беше 0896/715174. Използвах формата за връзка, без особена надежда, на bghotelite.com и най-неочаквано получих писмо, че след временни затруднения, „официалният“ телефон за резервации 0896/688360 вече е достъпен.

В хижата се намира печат № 88 на „100 НТО“.

хижа „Триградски скали“

адрес: BG-4825 с. Триград

GPS: 41.608855, 24.382941 (41° 36′ 31.88″, 24° 22′ 58.59″)

тел.: +359 896 715 174, +359 896 688 360

web: http://www.trigrad.free.bg/index.html

цена: 30 лв (тройна стая)

wi-fi: безплатно

Ден първи

По пътя спряхме за малко на

Асеновата крепост,

известна още като „Станимахос“ или „Петрич“. Средновековна крепост, намираща се 2-3 км южно от Асеновград, разположена върху висок скалист хребет в Родопите, на левия бряг на река Асеница.

Според археолозите, крепостта е съществувала там от времето на траките V-IV век пр. н. е., а по-късно е била обитавана и използвана и през римската и ранно-византийската епоха.

Първите писмени сведения за нея са в Устава на Бачковския манастир, където е наречена „укрепеното селище Петрич“. През Средновековието  Асеновата крепост претърпява няколко строителни периода, като най-значителен е този от ХІІІ в., дело на цар Иван Асен ІІ, който я укрепва допълнително през 1231. Осемредов надпис на български език над входа на крепостта свидетелства за събитието:

„В лето 6739 (1231), индикт 4, от Бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси севаста и изгради този град.“

Една от най-запазените и забележителни сгради в Асенова крепост е църквата „Света Богородица Петричка“ от XII-XIII век. Тя е двуетажна, кръстокуполна, еднокорабна, с широк притвор, над който се издига голяма четвъртита кула.

Бяхме идвали тук и преди, вкл. преди две години на средновековен панаир, но не бяхме сложили печат на книжката „100 НТО“ (№ 47).

Асенова крепост

адрес: Площад „Тракия“ 1, BG-4230 Асеновград

GPS: 41.986515, 24.873005

Следващата ни спирка бе

Бачковският манастир,

който е вторият по големина български манастир. Бачковската обител, се намира в долината на Чепеларската река (също така известна като река Чая), на около 10 километра южно от Асеновград. Манастирът е живописно ограден от хълмовете на Родопите и е един от най-посещаваните в България. Пътят от паркинга до манастирския комплекс се е превърнал в пазар с множество магазинчета, сергии и заведения, ограждащи пешеходната алея. Тук е изложено за продан буквално всичко, което расте или се произвежда в Родопите – редки билки, домашни сладка от диви плодове, козе и биволско кисело мляко и сирене, родопски вълнени одеала и какво ли още не.

Манастирът е основан през 1083 г. от византийския пълководец от грузински произход Григорий Бакуриани и неговия брат Абазий. За съжаление, само двуетажната костница, която се намира на около 300 метра от сегашния манастирски комплекс, се е запазила от самото основаване до наши дни. Костницата е уникален исторически обект, който си заслужава да се посети заради нейните старинни стенописи – едни от най-ценните произведения на православнaтa иконопис от XI-XII век. Манастирът е покровителстван от цар Иван Александър по време на Втората българска държава, за което свидетелства негово изображение в арките на притвора на костницата в знак на благодарност за приноса му при възстановяването на сградата. Като много други манастири по българските земи, и в Бачковската обител се помещава килийно училище (от XI век). Любопитен факт е, че след падането на България под турско робство в края на XIV век, патриарх Евтимий е изпратен в Бачковския манастир на заточение. Заточването му тук обаче, не го обезкуражава и патриархът заедно със своите ученици, развива активна религиозна и книжовна дейност зад стените на манастира.

Въпреки че Бачковският манастир оцелява след първоначалното нашествие на турските орди, по-късно последва съдбата на повечето други православни манастири по нашите земи и е ограбен и разрушен. Възобновен е към края на XV век, като трапезарията е реконструирана през 1601 г., а запазената и до днес църква „Света Богородица“ е завършена през 1604 г. Стенописите на трапезарията, изписани от неизвестен зограф през 1605 г., са забележителни със своята художествена стойност. В църквата също изобилстват красиви стенописи (според описанията, защото в момента са толкова почернели, че се виждат единствено някакви едва-едва очертани контури и тук-там по-светло петно!), но това, което най-вече привлича посетителите, е изключително ценната икона „Богородица Елеуса“, донесена от Грузия през 1310 г., за която се смята, че е чудотворна. Дълга опашка от богомолци, дошли тук, за да се помолят пред чудотворната икона на Богородица, обикновено се вие далеч пред входа на църквата.

Освен основната църква, комплексът включва два по-малки храма – „Св. Архангели“ (от XIII-XIV в.), намиращ се в северния двор до главната църква, и „Св. Никола“, строен в периода 1834-1837 г. Църквата „Св. Никола“, която се издига в южната част на вътрешния двор, впечатлява със запазените си стенописи от 1841 г., дело на ръката на известния майстор Захари Зограф (изрисувал и собствения си образ сред тях). В манастирския музей могат да се видят обредни предмети от различни периоди – църковна утвар, икони, книги, мечът на император Фридрих I Барбароса, султански ферман от 1452 г., дърворезбован кръст с миниатюри.

Бачковският манастир „Успение Богородично“ е ставропигиален, т. е. подчинен направо на Светия Синод. Сградите му разполагат с над 200 места за нощувка. За да стигнем до паркинга, отново минаваме през израсналото туристическо градче със сергии и заведения, предлагащи различни видове мед, билки, грънци, всякакви кичовити сувенири (къде ли ги няма вече!), кебапчета, бира, чалга…

Тук също можете да се получи печат № 47 от „100 НПО“ (в зависимост от версията на книжката), както и да се закупи сувенирна монета (4 лв).

Бачковски манастир

адрес: BG-4251 с. Бачково

GPS: 41.942177, 24.849766

След Нареченските бани пътят е в ремонт. Участъкът, според табелата, е дълъг 25 км. За съжаление, траповете за отводнителни шахти са без решетки, не са обозначени и съществува реална опасност от пропадане, докато се опитвате да избегнете движещите се с голяма скорост и по средата на платното насрещни автомобили. Единствените работници, които видяхме, бяха след Пампорово. Наистина не разбираме, защо в Холандия или в Германия, или в …по-цивилизования свят се прави еднокилометров работен участък „от – до“ (обозначен и обезопасен и за работещите, и за пътуващите) и тогава се преминава към следващия, а у нас не може така!

Следващата ни спирка беше в

Широка Лъка,

село с вековна история, а запазените възрожденски къщи го нареждат след най-красивите кътчета в страната ни. В селото има над 100 паметника на културата, което е и причината да бъде обявено за архитектурен и етнографски резерват. В списъка „Сто национални туристически обекти“ е под № 87.

Къщите му са накацали по стръмните калдъръмени улички, като повечето от тях са все още обитавани и добре поддържани. По-голямата част от къщите са големи и масивни, предимно двуетажни с каменни основи, а високи дувари от бял камък ги крият от любопитните погледи. Покривите са покрити с каменни плочи, а вътрешни дървени стълбища отвеждат до втория етаж. Тук забелязахме нещо, несрещано досега – една от ъгловите стаи на втория етаж „виси“ във въздуха, повдигната с гредоред. За съжаление не намерихме кой да ни даде обяснение за това.

Заради тежкото османско робство, архитектурата в региона е значително изменена, с цел да предлага на обитателите повече защита и сигурност. Затова в повечето къщи има скрити долапи и тайници, които да служат за убежище на семейството при нападение.

Етнографската музейна сбирка е разположена на третия етаж в една от най-забележителните възрожденски къщи на селото – Згуровския конак, като съдържа предмети от бита и културата на населението в региона. Работното време е всеки ден от 9 до 17, но е по-скоро пожелателно – след като се свързахме със служителка на изписаните на портата телефони, тя ни обясни, че сме попаднали на почивния ѝ ден и да потърсим някой друг да ни отвори…

Църквата „Успение на Света Богородица“ в село Широка лъка е с интересна история на градежа си – построена през 1834 г. само за 38 дни от Тодор Паламарчов. Отворена е за посетители всеки ден (без понеделник) от 10 до 18.

В църковния двор се намират старото килийно училище (вляво) и полуразрушеното по-ново класно училище

с. Широка лъка

адрес: BG-4840

GPS: 41.679590, 24.578569

Информационният център беше затворен и не можахме да сложим печат в книжката, затова не се бавихме и се отправихме към намиращото се на 6 км на юг село

Гела,

което е известно най-вече с Националното надсвирване с гайди (първите събота и неделя на август), Фолклорен ансамбъл „Манол Радичев”, спечелил много награди, и с кметицата си Калинка Драганова (вече покойница), дръзнала да поискала визи за англичаните, идващи да посетят селото й – като реципрочна мярка на некоректното поведение на Албиона.

Пътят е тесен, с много завои и намалена видимост. По шосето има доста нападали камъни. По-голямата част от него е с ограничение 20 км/ч, което май-май не се спазва много.

На 20 юли (Илинден) се провежда събор на параклиса „Св. Илия“. До 17 часа околните баири се огласяха от родопските песни и гайди и живия оркестър.

На селото е кръстен носът Гела на остров Ливингстън в Антарктика.

Има две основни легенди, свързани с историята на местността и селото. Първата е, че това е родното място на Орфей и оттук той е слязъл да търси Евридика в пещерата „Дяволското гърло“.

Втората легенда е свързана с края на Второто българско царство. Тя гласи, че след заточението си в Бачковския манастир, патриарх Евтимий е бил погребан на скришно място в местния манастир, опожарен и сринат със земята през 17. век. В началото на 20. век местните хора решават да построят църква на мястото на манастира („Св. Троица“) и попадат на гроб, в който е погребан православен архиерей – в седнала поза, със златна огърлица и скиптър, увенчан с две змийски глави. Старите хора казват, че родителите им са виждали скиптъра, преди да изчезне. Разкопките до църквата показват наистина гроб, в който може да се седи, но празен. Твърдението, че това е патриарх Евтимий, произтича от факта, че последният български патриарх не е погребан на мястото на заточението си, което е едва на 20 километра от Гела. А покойникът, намерен в гроба, според местните, е носел отличителните знаци на патриарсите.

Основните забележителности, които искахме да посетим, бяха

тракийската крепост „Градище“ и ранновизантийската базилика.

Крепостта се намира в местността „Градището“, на около 3.5 км югозападно от селото. Тя е разположена на скален рид с ориентация североизток-югозапад, северно от връх „Шилестата чука“. Надморската височина на тракийската крепост е около 1850 м. До днес не е известна друга тракийска крепост, разположена толкова високо и проучена археологически. Строителите на „Градището“ са използвали природните дадености, гарантиращи труден достъп и съответно лесна отбрана на крепостта. Ролята на източна стена играе скалната 150 метрова пропаст. Крепостна стена е била изградена по северния, западния и южния склон на рида. Предполага се, че е обхващала терен с площ около 3 дка, с приблизително елипсовидна форма с дължина около 110 м и максимална ширина 45 м. По своята площ, тракийската крепост „Градище” е най-голямата в Родопите и е сред най-големите крепости, строени въобще във високите части на планината, но при добро желание може да се видят само тези останки:

Останки от крепостната стена

Продължителността на прехода до крепоста „Градище“ е около 3 ч в двете посоки, но на нас ни отне повече. Още на влизане в селото, при чешмата с лика на Калинка Драганова трябва да направите остър десен завой. След стотина метра остатъците от асфалт свършват и трябва да се движите по планински път, който градира от отвратителен до ужасен. Препоръката ми е да оставите колата някъде тук, тъй като по-нагоре пътят е толкова тесен, че обръщането или паркирането са най-меко казано проблематични. Маркировката към крепостта не е добра. Правилото е при всяко разклонение да държите ляво и нагоре. Най-добре е да следвате сравнително добре разположените табели за параклиса „Св. Марина“ (синя пътека).

Параклисът „Св. Марина“ (който първоначално възприехме като някаква стопанска постройка)

Малко след „Св. Марина“ следва заветната табела „Градище – 250 м“. Само дето никой не е обяснил, че това на практика е разстоянието по вертикал! В подножието на баира има утъпкан коловоз и инстинктивно тръгнахме по него. Грешка! Трябва директно нагоре – по стръмното!

Някоя добра душа се е постарала да укаже вярната посока!

По пътеката през гората в най-стръмната част са направени стъпала и парапети от валки, улесняващи преодоляването на хлъзгавия труден участък. Пред самата крепост има информационна табела на български и английски език. Отделен въпрос е, че ако нямате орлово зрение, ще трябва да нагазите в къпини и коприва, за да я прочетете, а комарите, чието спокойствие е нарушено, хапят като кучета дори през дрехите.

От скалите гледката е страхотна. Жена ми се похендри на един зъбер над пропастта да снима. Ако се беше изсипала долу, като нищо щеше да повреди фотоапарата. После се оказа, че аз съм бил виновен, защото съм ѝ показал пейзажа. Естествено!

Тракийска крепост „Градище“

адрес: BG-4710 с. Гела

GPS: 41.6387, 24.5496 (41^O 38’ 18.10”, 24^O 32’ 58.91”)

Раннохристиянската базилика от 5-6 век се намира в селото, близо до църквата „Св. Троица“. Тя е била част от голям комплекс, свързан с християнизацията на местните тракийски племена – беси. Размерите й са внушителни - 30 х 15 м, с допълнителни анекси. Добре е обозначена с табели. За разлика от много други упражнения на тема „реставрация“, тя е оставена в реалното си състояние, като е направена само запечатка на основите и са поставени многобройни информационни табели. Може би това е и благодарение на спонсорите от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия. Под „Св. Троица“ има останки на втори храм – а по-долу – останки от жилищни постройки и некропол.

Раннохристиянската базилика

Селото е отправна точка и за посещение на пещерата „Ледницата“, която се намира на 7.5 км западно от селото, сред стара букова гора, близо до хижа „Ледницата“. Пещерата е част от карстовата местност „Злостен“, обявена за природна забележителност. Тя не е благоустроена и не е пригодена за масови посещения, затова пътят до нея, както и входът й не са добре маркирани. Пещерата е дълбока 242 и дълга 1525 метра, но за посещение (и то само с придружители – квалифицирани пещерняци) са достъпни около 100 м. Представлява комплекс от редуващи се галерии, пропасти, прагове, малки зали и др. Входът й е тесен (преминава се лазейки), но предверието е голямо и прилича на олтар с висок таван. Оттук по естествени стъпала се слиза на около 7 м до „голямата площадка“. Има малки тераски, украсени с прозрачни куполи – големи сталактити и сталагмити от лед, откъдето идва и името на пещерата.

с. Гела

адрес: BG-4710

GPS: 41.644195, 24.573591

Заедно с разотиващите се съборяни се върнахме обратно към с. Широка лъка и отново спряхме на информационния център – срещу чешмата с гайдаря.

Отново беше затворен, но от близкия магазин притича жена и подпечата книжката. Не правихме разследване дали е по съвместителство и продавачка в магазина, или просто е отишла да напазарува в работно време. Следващата ни спирка трябваше да е

скалeн феномен „Момата“,

който се намира на около 1 км северозападно от село Широка лъка, на около 100 м от пътя за Девин. Той е създаден в резултат на ерозията и дейността на природните сили. Името, което местните хора са дали на високата 6 м скала, идва от причудливата форма, която природата е изваяла – стройна женска фигура с хурка в ръка.

За скалния феномен народът е създал и легенда, която гласи, че това е красавицата Каня (Калинка в друга версия), която се е превърнала в камък, за да не предаде вяра и чест на похитителите османци.

Скален феномен „Момата“

адрес: BG-4840 Широка лъка

GPS: 41.688695, 24.569213

Внезапно рукналия дъжд (в планина сме все пак!) и неудобното за спиране място ни попречиха да се покатерим през гората до основите на скалата и да снимаме. Задоволихме се с гледката от колата и продължихме към

Триградско ждрело,

което със своя 7-километров пролом се нарежда на трето място по дължина в България, като преди него са Буйновското и Трънското. Надморската височина на клисурата е между 950 и 1500 м. Началото на ждрелото започва от понорната пещера „Дяволското гърло“. В началото Триградското ждрело е широко 200-300 метра, но в по-северните си части се стеснява до близо 100 метра. Най-внушителната част на ждрелото са първите 2-3 км. Там почти отвесните скали са осеяни от цепнатини, арки и пещерни отвори, а в пукнатините са израсли ели и смърчове. В тази част е открита и Харамийската пещера, която не е благоустроена и електрифицирана. До входа на пещерата води пътечка, започваща от паркинга при „Дяволското гърло“ – 10 минути изкачване през борова гора. Пещерата има два входа – по-точно вход и изход – две различни пещери, които са обединени от пропаст. Входът е труднодостъпен – достига се след изкачване на 20-метрова отвесна стена. Следва наклонен възходящ участък, обезопасен с метално въже. В пещерата са открити останки от първобитни хора. Техни макети, разположени в естествено осветената при входа част, са една от атракциите в Харамийската пещера. Организират се посещения единствено с водач пещерняк и със съответната екипировка.

Голям интерес за учените представляват растителният и животинският свят на Триградското ждрело. Наред с широко разпространени растения флората е представена от много редки видове като Родопския Силивряк (друго негово наименование е Орфеево цвете), Родопска ръж и други, а фауната – от отровни паяци, живеещи навътре в пещерите, чието обитание е единствено за България. Триградското ждрело е обявено за природна забележителност през 1963 година и е в списъка на 100 национални туристически обекта под № 88 (в хижа „Триградски скали”).

Триградското ждрело свършва на 1.5 км от

с. Триград,

разположено на 1240 м надморска височина в Западните Родопи, почти до границата ни с Гърция. Множество археологически находки показват, че селището е възникнало в дълбока древност. В околностите са открити пещерни жилища и тракийски селища. Предполага се, че името на селото произлиза от факта, че преди на това място са съществували три по-малки села.

Тук от 2003 година в началото на август се провежда фестивалът „Орфически мистерии“. В селото се почитат празниците „Предой“ (ритуално издояване на овцете след Гергьовден) и „Среде лято“ (почит на Слънцето). В района расте т. нар. „Мурсалски чай“, който бил много добър за „мъжко можене“. Ех, да имаше чай и за „женско искане“!

с. Триград

адрес: BG-4835

GPS: 41.5999985, 24.3829994

Настанихме се в хижата, хапнахме набързо и по леглата. Отдавна не ни се беше случвало да си легнем в 21:30, сред пълна тишина и спокойствие.

Продължанието:

Из Родопите (ден втори и трети): От Дяволското гърло до Кричим

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Ема Жунич

Други разкази свързани с Родопи – на картата:

Още пътеписи от близки места:

1. Тасос и Родопите 2008 – част втора
2. Из Родопите (ден втори и трети): От Дяволското гърло до Кричим
3. До Бориково и Триград с Приус
4. Триград по Нова година
5. Пътуване до Триград на мотор
6. Родопите (1): Батак, Доспат, яз.Доспат и Буйновското ждрело
7. Родопите (2): Ягодинската пещера, Дяволското гърло и Перперикон
8. Сред Родопите (село Борово)
9. Тасос и Родопите 2008 – трета част
10. Сред Родопите (село Вишнево)
11. Крепост Маркели (2): Ето я днес
12. Един уикенд в Търново (ден първи)