От днес започваме ново приключение в Перу. Наш водач ще бъде Румяна. Приятно четене:

Една Румяна в Перу

част първа

От Лима към Чинчеро, Ойантайтамбо и Свещената долина

Перу

27 май - 4 юни 2013

27 май, понеделник

Маями-Лима

Малко след полунощ е. Самолетът набира скорост по пистата в Маями. Няма шега, летим към Перу!

Пристигаме в Лима

на разсъмване. Давам си сметка, че за пръв път съм се озовала на юг от екватора… все още разни неща ми се случват за пръв път, значи ☺.

От летището се отправяме към хотела ни Antigua Miraflores. Първи впечатления от Лима – въпреки ранния час, трафикът по улиците е доста натоварен. Кварталите, през които минаваме, не са впечатляващи – изглеждат мърляви и доста бедни. Кварталът Мирафлорес, в който е хотелът ни, е един от луксозните и действително изглежда по-добре. Хотелчето ни е малко, но доста спретнато, гиздаво и добре подредено. Веднага хукваме да разузнаваме наоколо. След чаша кафе, впрочем – чудесно перуанско кафе!

хотел Antigua Miraflores

Кварталът Мирафлорес е до брега на океана и там е първата ни спирка. Висок скалист бряг, вълните се разбиват долу…

Първото нещо, което забелязваме, е възголемшка статуя на полегнали мъж и жена в страстна целувка, в типичен латиноамерикански стил. „El Beso“, Parque del Amor („Целувката“, Паркът на любовта). Отдолу надпис: Dios es amor. Всичко, от което се нуждаем, е любов ☺! Наоколо – мозаечни криволици в стил Гауди. Прехвърчат странни синеоки гълъби, със сини пера около очите.

Целувката, Парк на любовта в Лима

След океанския бряг се отправяме към центъра на Мирафлорес, по-точно към Централния Парк, който се оказва пълен с… котки! Безброй котки в различни разцветки се разхождат по алеите, излежават се в тревата… изглеждат съвсем като нашенските маци (за разлика от хората наоколо, които са си предимно с вид на „инки“). Никой не знае как са се озовали тук котките, но се твърди, че обитават парка вече двайсетина години.

Запалваме по свещичка в красивата

катедрала Iglesia Medalla Milagrosa

до парка. Решаваме да пробваме и напитката, към която ни приканват безброй реклами – Inca Cola. С удоволствие установяваме, че е досущ като едновремешната нашенска лимонада! Връщаме се в хотела, откъдето следобед ще тръгнем на тур из Лима. Сутрешната мъгла се е вдигнала и времето е слънчево и чудесно. Рядко било такова, казват.

Катедралата Iglesia Medalla Milagrosa

Екскурзоводът ни запълва пътя към центъра на Лима с разказ за града. Лима се разпростира на площ колкото Белгия и Холандия, взети заедно. С 9-те си милиона жители, Лима се оказва вторият най-голям град в света, разположен в пустиня, след Кайро в Египет. Не е рекорд за хвалене и гордост…

Още на идване сме забелязали, че

много от пътните полицаи са жени

Гидът ни обяснява, че наистина е така, болшинството от полицаите по улиците на Лима са жени. По-рано били мъже и ситуацията била съвсем като в България – оказва се, че сценарият с: „И ‘кво ше праим сега?…“, съпроводен с усилено чесане по главата, не е измислен у нас – корупция, подкупи и… кочина. Някой умник обаче се сетил, че жените много по-малко се поддават на корупция, по-неподкупни са и много по-стриктно спазват законите. Подменили повечето полицаи-мъже с жени… и се забелязало значително подобрение в движението по улиците! Ако щете вярвайте…

Градският транспорт

се осъществява от малко на брой редовни автобусни линии и безброй нелегални маршрутки, с неизвестен маршрут. За целта всяка маршрутка си има „викач“, който крещи накъде се движи колата и спира по желание. Няма метро. Като за 9-милионен град, градският транспорт е ужасен („адски транспорт“, както беше едновремешният каламбур на вестник „Стършел“). Трафикът също, впрочем.

В Лима живее най-голямата китайска популация в Латинска Америка.

Чайнатаун-ът в Лима

е вторият най-голям в Америка, само след този в Сан Франциско, в Щатите. Китайската емиграция в Перу е била особено интензивна през втората половина на 19-ти век, след отмяната на робството тук. Така, китайските имигранти заели в плантациите мястото на бившите черни роби. В Лима забелязваме присъствието им единствено по множеството китайски ресторанти – „Chifa’s“ се казват тук.

След автобусната обиколка из центъра, слизаме до

манастира Сан Франциско (Свети Франциск от Асизи)

Внушителна красива сграда, както отвън, така и отвътре. В подземието се намират обширни катакомби, съхраняващи костите на около 70 000 души. За поклонниците на свети Франциск от Асизи било чест и привилегия да бъдат погребани под манастира. Площадът около манастира се обитава от стотици гълъби.

Convento de San Francisco

Продължаваме разходката до централния площад -

Plaza de Armas (Парадният площад)

така наричат централния площад във всеки град тук, май. Красив е! Тук са градската катедрала, дворецът на архиепископа с чудесни дървени балкони, правителственият дворец – все красиви сгради.

На връщане минаваме и край

манастира Санто Доминго,

където през 1551 е основан най-старият университет на Американския континент!

Вечерта сме в

ресторанта La Dama Juana

Ресторантът предлага традиционни перуански ястия в комбинация с шоу от традиционни танци. И танците, и яденетата си заслужават, особено танците!

ресторант La Dama Juana

28 май, вторник

Куско, Свещената Долина (Sacred Valley)

Ставането днес е възраншко – в 5 ч., че трябва да хващаме самолет за Куско. Щом става дума за пътуване, сме готови на всякакви подвизи (особено някои от нас ☺) ! Още повече, че закуската в хотела включва от чудесното перуанско кафе!

Полетът до Куско

е около час и половина. Летим над Андите и гледките са страхотни! Върхове, езера, долини, баири, облаци – от всичко по много!

Вече сме в Куско. Надморска височина 3400 м. Ослушвам се за някакъв дискомфорт от височината, но засега всичко е наред. Куско ще го разглеждаме по-късно, сега се отправяме към Свещената долина на инките (Sacred Valley). Пътьом успяваме да зърнем все пак Манко Капак – първия инка, на паметник край града.

След недълго лъкатушене по завоите на баира спираме в

градчето Чинчеро

Вече сме на 3800 метра височина. По пътя гидът ни Оскар ни учи на няколко фрази на местния език кечуа (quechua):

• сулпайки(sulpaiki) – благодаря, също и аняй (añay);
• уайки (huayki) – приятел;
• имайная (imaynalla) – здравей;
• япа (yapa) – още.

Това последното е доста полезно, когато трябва да си поискаме още от манджите, с които ни гощават ☺. А гощавката включва всякакви местни вкусотии от царевица (в изобилие, над 300 вида!), киноа, картофи (също безброй видове), чай от кока, някаква анасонова ракия в чашки като напръстници, чича морада (сладка напитка от черна царевица), както и местния деликатес – печено куи, в превод – морско свинче! Да, съвсем същото, морско свинче, дето ги тормозим в лабораториите – тук ги отглеждат като домашни животни и си ги хапват! Местни жени ни демонстрират предене, тъкане, боядисване на преждата с натурални бои. Всичко е безумно пъстро и весело! Сулпайки, уайки!

Перуанка предлага печено морско свинче

Продължаваме. Следваща спирка –

Ойантайтамбо

Тук е бил дворецът и церемониалният център на император Пачакути, от които днес са останали само руини. Наоколо са терасите, които са били използувани за отглеждане на земеделски култури. Високо на отсрещния баир се вижда внушително хранилище за зърно – високо е, за да е на проветриво. Скални фигури напомнят човешко лице, с брада. Някои вярват, че е образът на Виракоча – Върховния Бог на инките! С яко катерене по безброй стъпала достигаме върха на цитаделата, където е храмът на Слънцето. Гледката към Свещената долина долу е внушителна! Слънцето бавно се скрива зад баирите.

Ойантайтамбо

Потегляме обратно, към градчето Урубамба, където ще нощуваме. По пътя спираме в грънчарска работилница, където местният грънчар ни показва как майстори чудните си вази, чаши и гърнета.

Следващата спирка преди хотела е в местното ресторантче El Maizel. Пробваме отново местното Pisco Sour – коктейл от перуанската гроздова ракия писко с лимонов сок, не е зле. Музиканти изпълняват чудни перуански мелодии на сику – традиционен местен духов инструмент от бамбукови стъбла с различна дължина. Накрая се добираме до хотелчето Сан Агустин. Чисто и спретнато е. Лека нощ в Свещената долина!

Очаквайте продължението

Автор: Румяна Койнова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

Перу

 Днешният пътепис е малко особен, т.к.не е писан специално като пътепис, а е сглобен от няколко мейла с впечатленията ѝ от едно служебно пътуване до Лагос в Нигерия. Всяка прилика с действителни събития, хора и места е чиста случайност. Да видим резултата – приятно четене:

Нигерия

кратки впечатления по мейла

Пътуването до Истанбул беше кратко и комфортно. Бизнес класа е друга работа. Почват да те обслужват още като си седнеш на седалката. Фрешчета, стъклени чаши…

Аз не се чуствах на мястото си, щот знам, че този лукс е нещо което не мога да си позволя, обаче в полета до Лагос вече не се притеснявах толкова. Явно се свиква, когато минеш веднъж по процедурата (т.е. вече не гледах като „индианец“).

Летището в Истанбул

е доста лесно, един дълъг коридор, в дъното на който е бизнес-частта (т.е.салона за бизнес-класа – бел.Ст.). Т.е. един голям салон, в който влизах с билета си от бизнес-класата. Много храна (безплатна), уютно място и по-тихо. Не оповестяват полетите, така че можеш да си починеш или поработиш на спокойствие. Колегите обясняваха как храната е супер, но единственото нещо, което ми направи впечатление, са баклавичките. Всичко останало – да вкусно е, но чак пък да се превъзнасям… Другото нещо за пробване е лимонадата в самолета, лимоните им не са кисели и е доста приятно.

В тоалетните имаше и крем за ръце – абе, друг свят

Дойде време за полета за Лагос. Още в автобусчето ми направи впечатление една блондинка с къси панталонки. На летището в Лагос вече беше и по пoтник. Познайте националността ѝ – сигурно е от екипа на Кобилкина… но нашите куфари излязоха преди нейния Бяхме заложили на един розов, но не познахме. Тук русите ги носели на ръце….

Летяхме над Сахара

бях малко разочарована. Очаквах да видя златни дюни, но не. Първоначалко беше пустиня без пясък, каменисто или суха повча с цят на керемиди. После си пролича и пясъка. Може би цветът беше такъв от залеза – не знам. На връщане ще летя през нощта, така че няма да разбера. После се стъмни. Най красиво е да гониш залеза на 10 000 метра над земята, а после като се стъмни, около тебе да има светкавици. Не бяха близо и затова бяха красиви, като фойерверки…

Залехих се лепенка против комари преди кацане и облякох дълъг ръкав. Стюардесата напръска салона с репелент, (същото направи и на връщане, за да не занесат маларийни комари в Истанбул)

Чистачи

Кацнахме в Лагос

Бяхме първи на имиграционнния контрол. Униформените стояха доста време с гръб, вършеха нещо „важно“ Като приключиха, ни взеха листчетата и ни пратиха до следващото гише. Там един младеж ръкомахаше и ни каза „стрейт лайн, плийз“. Разбрахме че трябва да застанем един зад друг.

На бюрата седяха по двама. За тях, слава Богу, духаше вентилатор. Жената ми пое паспорта, писа, писа нещо и после го подаде на мъжа. Той гледаше по-неприветливо. Явно беше по-важен и имаше повече работа, или поне работеше по-бавно. Изчаквахме го, и тя извикваше следващия след като колегата ѝ успееше да ни обработи, за да не става опашка.
Вече се бях изпотила цялата… аз – дето не се потя. Извадих салфетка и се опитвах да си трия лицето. Започнахме да чакаме куфарите…бавно… Те дойдоха мокри, от влагата, но дрехите ми бяха в найлони, така че всичко е наред. Идея: вземете си за на връщане фолио (кухненско, прозрачно), с което да си опаковате куфара.

Наблюдавахме хората. Шарен свят.

Почнахме да осъзнаваме, че някои са прислужници на „по-белите“ негри. Но всички искат да ти помогнат, да те упътят. Имаше една  негърка с рокля, която се влачеше по земята, от тафта. Върна ме в креолските времена…

Нигерийки

Накрая ни провериха и  жълтите книжки (документ, който удостоверява, че си направил задължителната ваксина за жълта треска) и излязохме навън, Качиха ни в едно бусче от хиляда и балканската и отпрашихме за хотела. Зад нас се движеше „секюрити кола“. Минахме по един 12 километров мост, попътувахме, попътувахме и стгнахме до хотела. По пътя, но в последния момент, видях един негър, който май беше гол и или се сапунисваше или се мажеше с кал. Късно го фиксирах, ясно е защо.

Слънчево затъмнение

Слънчево затъмнение

В хотела, другите вече пийваха.

Дадоха ми стая на 11 етаж. На всеки едаж има „помощник“, който те пита за къде си и натиска копчетата на асансьора. Мене ме обърка първия път, а вътре няма бутони…

Викам си, те тези комари не могат да се качат толкова високо, но Х. Г. е видяла комар в стаята си на 14-я етаж. Аз още не съм срещала. За целия 12- дневен престой, не видах комари и като попитах едно момче от обслужващия персонал, кога е по-опасното време (сухия или мокрия сезон), той с изненада отговори, че в Лагос нямат „москитос“
Хотелът е готин. Да, от влагата мирише малко на спарено, но не е непоносимо. Оказа се че картата за телефона, която трябваше да ми дадат е в София… нямах часовник, но станах на време. Закусих от прословутите ананасчета – да хубави са, но не са кой кнае колко различни. Опитаха се да ме накарат да платя закуската и настана суматоха… Объркали са ме.

Тръгнахме за буса

От пред стоеше пиколо с цилиндър и смокинг, графитен цвят… Пак чакахме един успал се – З., доста черни точки набра тоз’ човек.
Пътувахме до завода повече от час и то при положение, че сме срещу трафика. 12 километровият мост беше задръстен до половината в обратна посока – 4 ленти. Хората явно отиваха на работа на острова. Направиха ми впечатление продавачите на вестници – носеха на главите си огромни купове с вестници и тичаха с тях между колите. Много хора метяха покрай пътното платно, и тогава видях, че един от тях взима едрите боклучи и ловко ги хвърля зад мантинелата. После са загледах и в другите – и те си изхвърлята лопатите с прах там….

Едни жълти бусчета изскачаха от всякъде. А нашия шофьор само дидиткаше [с клаксона], по едно време се зачудих дали не е по морзовата… „секюрити колата“ беше зад нас.

Сега сме в една зала в завода -

взех си 2 кроасана от хотела. Предния път един колега си поръчал КФЦ, донесли му кофичка – отворил я, а вътре били останали 3 крилца… Явно разносвачът е бил гладен и е решил, че няма да се забележи липсата. На другия ден му донесли пица, но отгоре лазели мравки. Той се позачудил, позачудил, пък ги помести и си я хапнал…..

Няма нищо страшно, а сега до мен мен лази едно хлебарче ама е новородено. То и в София има, даже големи…

Хората тук са като децата -

трябва да им даваш простички, едностъпкови задачи – например на портала на завода ръкомахаха 6 човека, за да те упътват къде да паркираш и май всеки беше с различно мнение

Тук основно се продава кола малка разфасовка. Човечето не може да си представи да я сподели с някого, мисли си, че трябва да и изпие всичката [сам] и големите разфасовки им идват в повече.
Даже почти няма т.нар. студен пазар* Почти няма супермаркети. Човекът купува и консумира, надали в тенекиените бараки имат печки, а камо ли хладилници. Затова най-разпространена е продаждата на улицата, сложили един леген на главата и ходят между колите. Така продават всичко – ядки, резени папая, ръчни шевни машини и какво ли не.
Беше ми много странно като ми разказваха – взима лелята един легел с кола и продава. Но наистина е точно така – даже има такава разфасовка, но в нея колата е малки разфасовки и легенът е пълен с ЛЕД – така ѝ се дава от нас…

Къщите изглеждат зле, защото от влагата мухалът ги превзема, мазилката потъмнява и наистина контрастът е голям: до подредената градинка, ще видиш пълна мизерия.
Заради задръстванията можехме да събираме доста впечатления. Слязохме от големия мост, може би за да сменим посоката и видях, че под моста кипи живот. Хората си живеят там.

Температурите са:мин 25 / мах 32 – цяла година…

Та, под моста видях козичка, ака като се загледах осъзнах че е малка бяла кравичка, до нея още една си лежеше в малката кална локва, отстрани имаше и и 2-3 козички с големи рога и няколко овце. До тях седеше мъж, изпаднал в нирвана, не помръдваше, дори не трепваше лицето му, а възрастта му беше трудна за определяне.

Видях и „бръснарски салон“ – от външната страна на една ограда бяха налепени бели пкочки, имаше счупено огледало и 10 мъже чинно чакаха реди си
Повечето жени също си бръснат главите, и лепят плитки, или слагат екстеншъни или носят перуки….

Въпреки всичко това хората изглеждат много по-шастливи от нас….

Движението е атракция, дават ти сигнал ще ше се шмуднат пред теб… – т.е дидитка този който засича а не потърпевшия )

Автор: Анжела Димова

Снимки: авторът

*„Студен пазар” при безалкохолните се наричат продажбите от хладилник, т.е. продажбите в заведения, а не тези, които носиш у дома, които пък могат да бъдат продавани и със стайна температура. В България много лесно се разпознава – продажбите в стъклени бутилки са именно „студен пазар“, защото можете да ги поръчате само в заведение от хладилника – бел.Ст.

Други разкази свързани със Западна Африка – на картата:

Западна Африка

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а днес от Котор ще заминем към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор.

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част четвърта

През Острог и Пивско езеро към Дурмитор

Известната катедрала „Свети Трифон” затварят под носа ни. Намираме „Стълба на срама” (Позорен стълб – бел.Ст.) и изчакваме чинно да се разотиде тълпата туристи. После Ники застава с отпуснати рамене и приведена глава, явно срамувайки се от нещо, а Бобан му издърпва назидателно ухото (мисля си: „Откога ли чака този момент?”).

Публика, естествено, не липсва, смях – също. Старият град е изпъстрен с малки площадчета, носещи странни имена, на които деца рисуват, играят театър, слушат музика… На прозорец дреме незагасваща свещ – съдя по разтопеният под нея восък, във формата на восъчна купа с внушителен размер… А в нас е тихо и спокойно.

Напускаме крепостта през основната Морска порта. На връщане спираме в крайбрежна кръчма, пием „ладно точено”, хапваме си рибка. Хармонично вибрираме на едни честоти, слънцето закачливо ни побутва и се дави в кехлибарената хладност на бирата.

Точно в негов стил, Бобан Левио мигач пъргаво скача, а после с шапка в ръка и възторжени викове маха на преминаваш кораб с препълнена и оживена палуба. Хората  отговарят на този весело луд човек, пърхащ неуморно на кея… Не знаят, че за тази вечер сме изминали над 1500 км, натрупали сме купища различни преживявания, оставили сме от себе си на различни места… А слънцето и надеждата са ни водили точно насам, към тая вечер и към тоя кей, за да помахаме на напълно непознати и да споделим мига си с тях.

Ден пети

Манастирът „Острог” – Пивско езеро – Дурмитор

Страхувам се – дали ще ми стигнат думите? Дали ще предам на четящите целия колорит на видяното? Дали ще трепне в тях желанието да погледнат със собствените си очи това, което ние видяхме през този ден?

Отново тесен, с много завои проход, доколкото разбирам – пряк път за Цетине, старата столица на Черна гора. Гледката към Залива е грандиозна. Осъзнаваме, че повечето популярни фотографии са правени оттук.

Цели автобуси (чудя се как се провират по този тесен и с обратни завои път) спират на местата с добра видимост, за да снимат. Заливът постепенно се смалява, но ни дава възможност да добием представа за цялостната му живописност и красота.. Водите на Адриатика хищно и необратимо са завладели част от сушата, образувайки фантастични форми и отдалечавайки се от морето. Огромен  круизен кораб лениво си почива в периферията на тази изумруденосиня панделка. Заливът небрежно докосва  околния релеф – каменист и постен. Природата определено е вложила присъщото си въображение, примесено с известна доза абсурдност, създавайки това свое чудо. Пътят ни издига нагоре и все по-нагоре, а ние се обръщаме назад, възхищавайки се е и сбогувайки се едновременно.

После – каменни къщички без стрехи на невъзможни места. Странно пръснати по склонове и в зелени долинки, с паркирана до тях кола, не престават да  учудват – как се живее така? Забелязвам, че е електрифицирано, за вода – не мога да преценя.

Спираме на едно такова местенце.  За миг се сливаме с местната атмосфера, тъй като в кръчмата-кафене си бъбрят редовните посетители. Собственикът ни приготвя турско кафе (на джезве), пием го на беседка, от която се открива фантастичен изглед.  Снимам Веско с незнайно откъде докопана голяма буква В.  Ники намира измежду интересните сувенири шише „Никшичко” с извито като спирала тънко гърло… Разменяме реплики за следващите ни цели с присъстващите. Пред тази кръчма в нищото дремят чинно наредени каси с празни бутилки бира. Питие, радващо се на особена почит тук.

Решаваме да се отклоним към интересен православен манастир с уникална архитектура и местонахождение – вграден в планината, различен и странен. Намира се на  8 км от пътя между Подгорица и Никшич и се нарича

Острог

Пътят до него, вкопан в планинския склон, пълзи зигзагообразно и постепенно нагоре. На места асфалтът напълно изчезва и след безброй обратни завои ни посреща манастирската порта.

Стигаме до горния манастир. Построен е в скална ниша, на 900 м надморска височина. Странното му местоположение се определя от буквалното  срастване със скалата. Същевременно искрящобелите му стени го правят забележим от доста голямо разстояние. Чудиш се кой и как е съумял да го построи – „гледайки го, започва да ти се струва, че строителството на такъв храм, не може да е дело на човешка ръка, а е резултат от божието провидение”. За голяма част от поклонниците това е място, свързано със чистотата и силата на духа, с дълбочината на вярата.

Оставяме моторите на паркинг. Двама по двама, под палещите слънчеви лъчи, пристъпваме в пределите на едно наистина свято място. Вклиняваме се във върволица руски туристки и търпеливо чакаме реда си, за да се докоснем до чудотворните мощи на Свети Василий Острожки. Пускат ни в тясната като килия стаичка на пещерната църква. Целуваме кръста, който свещеник държи. Спираме за миг… кратък миг на омиротворение и тишина, а после се разхождаме сред тесните коридори. Тук се съхранява и частица от Христовия кръст (дочувам от екскурзоводка), както и неизбухнал снаряд – спомен от Втората световна война. Още едно доказателства за безплътната святост на мястото, за  едва доловимата мистичност на божественото присъствие, което почти физически се усеща тук. Витае друга енергия, нещо от катакомбите на Киевско – Печорската лавра, което чувстваш, но не можеш да обясниш.

После от пъстър магазин си купувам няколко малки дървени кръстчета, нанизани на обикновен конец и поставени в пластмасови кутийки. А главите на жените (включително и моята) са покрити с разноцветни шалове.

Постепенно пътят ни отвежда към т. нар.

Пивско езеро

Виждала съм го на снимка, но реалната му красота надхвърля всичко. Диво, високопланинско, с неповторим цвят и усещане за лазурност, мащабно и криволичещо, („заклещено”беше писал някой)  между отвесни брегове.

Научавам за него от един пътепис. Там намирам и описание на добър високопланински асфалтов път през планината  Дурмитор. Тръгва от Плужене, което е на брега на езерото, към Жабляк и Трса. Точно оттам мислим да минем. Прекосяваме езерото по мост между двата му бряга и започваме изкачване. Пътят отново е тесен и преминава през планината, промушвайки се през грубо прокопани тунели. Понякога в тях има насочващи табели.

Гледката към езерото е внушителна. Вижда се сивата асфалтова снага на пътя, който обикаля езерото, а после преминава в правия бял мост над него.

Пътуваме към

Дурмитор

Първоначално пред очите ни се разливат вълнообразни зелени хълмове, сред които са се стаили островърхи постройки.

Много елегантно планината започва да наднича между тях, изцяло скалиста, същевременно с по- изоблени форми, скупчено камениста и сива. Скалата е образувала зигзагообразни линии, които се издигат нагоре, а после се изсипват лавинообразно надолу. Асоциирам ги с петолиние, майсторски очертано от  природната четка.

Пътят ни води точно към един от върховете, който предполагаме, че е Боботов кук.  Впоследствие съвсем не сме сигурни. Върхът е като катедрален купол, на вертикални по-светли и по-тъмни ивици, сред които има още нестопени петна сивкав сняг.

Очаквайте продължението

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо

Продължаваме с катеренето на връх Ботев заедно с Тони. В началото навлязаохме в парка Централен Балкан, днес ще стигнем хижа Рай. 

Приятно четене:

Към връх Ботев за един ден

част втора

Зор голям

Продължавайки още малко по пътеката стигнахме до уникална маса с пейки в непосредствена близост до уникална гледка от високо. Като се замисля няма ресторант който да ти даде такова усещане и такава гледка  и решихме да седнем да закусим по един сандвич.

След като приседнахме и похапнахме продължихме през гората на резерват Джендема и стигнахме до едно мостче, където имаше и една чешма с меча глава.

По на горе по пътеката имаше много интересен поток, водата на едно място се спускаше под ъгъл по камъните, а на друго като двуглава змия разделена. Вирчето беше кристално като стъкло чисто.

На скоро бяхме срещнали закачлив син надпис „Превключи на първа предавка“ и имаше защо – склонът беше доста продължителен и доста стръмен.

След като се изкачихме най- горе се откри прекрасна

гледка към Райското Пръскало

и към съседните хълмове.

Вече бяхме на открито и по спомен от Google Maps хижата беше някъде на близо и наистина беше така, след няколко минути стигнахме и до

хижа Рай

Не се мотахме много около 10 мин и потеглихме на горе по пътя, все още бяхме по синия маршрут.

Това ни чакаше.

Не след дълго стигнахме разклона на синия и зеления маршрут и хванахме по зеления посока в. Ботев. От там ни се разкри страхотна гледка към

Райското Пръскало

Закатерихме се на горе стремглаво но пътеката почна да става все по камениста и тегава за вървене, за сметка на това гледките и миризмата на билки бяха все по хубави.

Хижата беше останала някъде в ниското.

Зор голям

Скалите които трябваше да преодолеем

Очаквайте продължението

Автор: Антон Конакчиев

Други разкази свързани със – на картата:

Стара планина

Днес ще завършим екскурзията до остров Закинтос с Влади. Миналия път се разходихме по острова, а сега ще разузнаем нощния живот на острова.

Снимките са доста, така че не пречи днес отново да наминете насам, когато ще съм успял да кача всичките

Приятно четене:

Закинтос – Перлата на Йонийско море

част втора

Нощен живот в Лагана

Е, вече съм в Лагана…

Е, да тръгваме, а?
Разбирам, че плажа е само напред и тръгвам натам. Първо минавам покрай една бензиностанция, следва голф игрище, малко по-надолу има и картинг писта, следват магазини за сувенири, за дрехи, за чанти, кафенета и супермаркет, един, два хотела и от там нататък до плажа само барове, ресторанти, дискотеки и места за бързо хранене и сладолед – от двете страни на пътя, че и във вътрешните улици – хотели с басейни и музики около басейните.

Супер много оживен курорт с младежки компании, които определено знаят как да се забавляват. И аниматори. За всичко е помислено. Сърби, италианци, руснаци, негри, американци. Ранен следобед е, а ми е интересно какво ли се случва тук след залез слънце.

Стигам до плажа, оглеждам се на двете страни и поемам наляво. Шезлонгите са един до друг, едва ли не и в морето. Минавам между тях и виждам вече и първите барове на плажа. Харесвам си един по-голям и със сламен покрив. Тъкмо като за мен. Наоколо палми. Под сламеният покрив една голяма тонколона гърми световни хитове. Огледах менюто, избрах си пица и бира. Толкова – колкото да си похапна, да си почина и да се огледам наоколо.

След това се разходих почти до края на плажа. Някъде, преди началото на скалите е мястото, над което прелитат самолетите, които кацат на острова. Летището е някъде там – между Лагана и Каламаки. На всеки 15 – 20 минути там каца или излита самолет. Пистата се вижда сравнително добре от Закинтос, като се изкачите на върха на хълма Бохали, в посока на замъка и погледнете от терасата, където е църквата и малкото заведения напред и надясно ( точно срещу вас, от другата страна на залива на Закинтос се пада Аргаси, след него е Василикос, а от другата страна на склона е Каламаки и Лагана). На Каламаки има Аква парк и като се качи човек там на водната пързалка и самолета прелита на 20 – 30 метра над него…

И докато разгледах всичко това и Слънцето залезе. И след като реших, че тук ще е интересно да остана поне до полунощ и защото не ми се мъкнеше и раницата на гърба, реших да видя дали няма да мога да си намеря сам хотел, в който да мога да остана… В първият хотел, в който влизам, точно до двете дискотеки – хотел „Дива“ – Diva , си намирам стая за една вечер за 34 евро… Речено – сторено – оставам. Плащам си, отивам в стаята, мятам раницата на леглото, преобличам се, оглеждам какво има в стаята – ТВ, котлон, тиган и чаша… И излизам.

[gep_mashup_location_info]

Вече е миналo 21 ч, заведенията започват да се пълнят, дискотеките отварят и започват да святкат рекламите и лампичките. Целият курорт се превръща в една голяма дискотека.

Минавам нагоре, надолу и не мога да си избера къде да отида, толкова е голям избора. Спирам се на едно заведение с един дълъг дървен барплот от край до край, с изглед към главната улица. Зяпам тийнейджърите, които сноват нагоре – надолу с моторетки и АТВ – та. Вземам си една пица, седя на този барплот и си похапвам бавно. Точно през пътя са две дискотеки една до друга – „Rescue“ ( Спасение, спасявам – на български ) и „Zeros“. Аз знаех само за Rescue .Та седя и гледам какво се случва едновременно и пред двете дискотеки.

Пред Zeros спира един джип, с логото на дискотеката. От него слиза младеж със видимо гипсиран крак и с две патерици. Като го гледам от разстоянието на което бях – от другата страна на пътя – наистина изглежда, като пострадал младеж с гипсиран крак….Да, ама Не. И ето какво се разиграва там след броени минути – : – младежа ходи насам – натам пред заведението, накуцвайки с двете патерици. И по едно време патериците му се подхлъзват и той пада на земята… Аз се загледах натам. Мислех, че наистина е паднал… Веднага един от другите младежи отива да му помага да се изправи. И тъкмо го е изправил на половина и аха, да стъпи на краката си… и падат едновременно и двамата… И това се повтаря още два пъти… Това ме накара да се загледам по-добре. И виждам, че това е една бутафория. Гипсовото покритие на крака му отгоре до долу може да се маха и да се слага. А петната от кръв, които видимо са върху бинта и гипса са… изкуственни ( даже дали не бяха и предварително изрязани и залепени…). Много ефектен скеч.

След половин час това пак се повтаря… само че този път другият младеж го издебва, навежда се и му издърпва патериците изпод ръцете му. Оня пада, претърколява се и другият отива да го изправя… Е, как да не се забавлява човек, да ги гледа.

След още половин час, около входа на това заведение минава една малка група одърпани хлапета от малцинството. С тях имаше и две възрастни, пак одърпани жени. И от заведението единият от персонала изважда един наръч тениски с рекламно лого и ги дава на хлапетата. И като се започна едно грабене, едно дърпане, една глъчка… Грабят хлапетата по 2 – 3 тениски и ги обличат една върху друга… Много интересно.

По едно време около мен започна да се мотае един видимо пиян младеж. Жив труп, едвам се държи на краката си, гащите му разкопчани, колана му виси наполовина… Досажда на клиентите на бара и охраната го задърпа и го изкара на тротоара. И след малко гледам, идва линейката, овързаха го и го прибраха… А нямаше още полунощ.

Минавам на друг бар. Харесвам си един, на масите, на което имаше наргилета с по 5 накрайника. Искаше ми се да пуша, ама 5 евро за една доза ми се видя много. Останах само на бира. Виждам през пътя хора от нашата група, тръгнали на разходка и само ги питам, къде се събират за тръгване сутрин и пак си останах сам с бирата. И така от бар на бар, от бира на бира и стана време за същинската дискотека – отивам в Rescue.

Отвън по масите все още имаше места, сядам на една маса, вземам си един сок и се заглеждам по съседните маси. Младежите са много дружелюбни, усмихват ми се, някои от тях ми подават ръка за запознанство… Много приятна обстановка. Минава по едно време сервитьора с една табла, на която са наредени няколко шота… И една компания, която го чака. И един младеж надъхан ще ги изпива на екс… Едно по едно на екс едно след друго – так – так, следващото – так – так, следващото. На третото взе да се задъхва… Четвърто, пето, шесто, седмо… СЕДЕМ шота на екс.

А в един от хотелите наоколо, с басейн, имаше промоция от полунощ до 3 ч… Всякакъв алкохол по едно евро… Там ходят да се напиват след полунощ компаниите – търкалят се по шезлонгите, влачат се по земята.
Влизам в дискотеката. Входа е безплатен, вътре е прохладно. Едва след полунощ започва да се пълни от жадни за купон младежки компании. Световни хитове, приятна обстановка. Какво друго му трябва на човек за една запомняща се почивка.

И така – вече е 2 часа след полунощ и мисля, че толкова ми стига, прибирам се в хотела, наспивам се набързо, ставам, тръгвам, купувам си закуска и… българска кока кола – „сподели соса кола с“… и в уреченото време съм на мястото за тръгване.

За днес ни предстои

лов на костенурки

от 9 до 12 h на корабче в обикаляне на тази част на острова, където са костенурките Карета – карета – caretta caretta. Видяхме ги още на малкото пристанище на Лагана, откъдето тръгват корабчетата. Едни големи и като си покажат главата над водата и всички пасажери на корабчетата въздишат доволни и бързат да снимат. Ето кое привлича туристите тук – костенурките. Те не се виждат навсякъде, много са красиви и атрактивни.

Точно до пристанището има едно малко островче – Агиос Состис – agios sostis – до него има около 100 метров мост. И там се правят партита и купони всяка неделя. Корабчето ни беше с прозрачно дъно. Имахме 2 – 3 спирки по заливите за гмуркане. Минахме покрай островчето Маратониси – Marathonisi. И към 12 на обед се връщаме. И малко преди да акостираме и пак видяхме костенурките. Около нас имаше още две корабчета. Оградихме костенурката с корабчетата, за да могат всички да ги видим. И само гледам как двете корабчета са опасно наклонени на едната страна, защото всички туристи са стъпили на единият борд да гледат… Малко оставаше да се обърне корабчето…

Прибираме се по хотелите към Закинтос 13:30 ч… Твърде рано, за да се спи… ОООО, само какво си измислих. Оставям си багажа в хотела и хайде пак навън… Минах през супермаркета, вземах си една кока – кола и 150 грама маслини без костилки и отидох да си взема велосипед под наем… Избрах си мястото, питах зе цената – 7 евро за три часа… Готово. Поискаха ми лична карта, записаха ме в кой съм хотел и в коя стая, дадоха ми заключващо устройство, избраха ми един велосипед с кошничка отзад и ме пуснаха. Мятам кока–колата и маслините в кошничката (за да мога да си ги ям, без да се налага да си бъркам в раницата по време на път), яхвам велосипеда и ставам част от трафика. Беше 14:20 ч.

Първо си бях наумил да се кача горе до замъка. Първият ден като обикалях, видях къде е отклонението и колко е разстоянието ( 3 км в баир по обиколният път).Тръгнах натам по крайбрежният булевард, покрай паркираните отдясно коли и на фона на бибитканията зад мен, на няколко пъти щях да подбера страничните огледала на колите… Стигам до края на селището и хващам нагоре по баира. Слизам от колелото, защото баира ще ме изпоти. Оказа се, че незнам как и от коя страна да водя колелото, според правилата на движението. Е, ще нарушаваме правилата. И гледам да вървя по сянката. И след всеки завой се местя откъм страната с повече сянка. Стигам до отклонението и тръгвам наляво и нагоре. И след 100 – ина метра пак има отклонения, само че не пише в коя посока е замъка… И така на няколко пъти се налагаше да питам накъде.

Стигнах до върха на хълма при замъка и срещам моите нови приятели от групата – вече се качили дотам и слизат на обратно с АТВ – то. То стана 15 ч, и замъка вече бил затворил за днес. Не ме пуснаха и не можах да влезя вътре. Но за сметка на това пък видях града от високо, пристанището и целия залив наоколо – чак до Василикос. (Прекрасна идея е да се качите там рано сутрин, за да видите изгрева и късно вечер, за да видите нощният град, осветен от високо).Там, точно на ръба на скалата има една малка църква, таверна и няколко заведения, където може да седнете, да пиете по нещо, да хапнете и да гледате града отвисоко. Сядам и аз, пия на бързо една бира, хапвам си тайно от маслините и се наслаждавам на панорамата. Бързам да тръгвам на долу, пък да видим докъде ще стигна.

На връщане минавам по друг път и след 2 км, съм отново в центъра на Закинтос. Отивам до пристанището, за да разгледам табелите и да видя кое на къде е и колко километра са до там. Избирам си посока наляво – Аргаси — 6 км, и Василикос −16 км. И решавам – отивам до края на полуострова в далечината – Василикос. Излизам от пристанището, завивам наляво, минавам първото кръстовище и виждам табела, на която пише – Аргаси – 3 км… А не бях минал повече от 100 – 200 метра… И хващам по пътя. Минах през Аргаси и след това започва баира. На отиване баира беше по-голям и по-дълъг. Следва по-малко спускане. Пак баир, пак спускане и така около два часа в едната посока. След първият баир седнах на едно заведение да си почина, купих си минерална вода, защото маслините бяха много солени и хайде пак на път. Та чак до Василикос.

Спирам от време на време да разгледам плажа и морето. На края във Василикос спрях на самият плаж, седнах на един сламен бар, разположих се удобно, изпих едно фрапе, изядох едни сладолед, изпуших една цигара, погледнах си часовника, за да знам колко да бързам. Беше почти 18 ч. И тръгнах на обратно. Следва баир, после много приятно спускане, по пътя – таверни и заведения, една вятърна мелница и среден трафик на движение. По едно време покрай мен минаха пак моите приятели с АТВ – то… Много яко е усещането, да ти бибитне някой вече познат… Малко преди да стигна до Закинтос, спрях, за да огледам велосипеда – да видя нещо да не се е разпаднало, всичко беше наред. Прибирам се успешно, предавам велосипеда, казвам на човека, че съм ходил чак до Василикос, при което той повтори учудено – ВАСИЛИКООООС?!?!?…И се хвана за главата…

Оказа се обаче, че съм просрочил времето с два часа, ползвал съм велосипеда цели пет часа и трябваше да доплатя още три евро… И те станаха 10,но си заслужаваха определено, защото иначе кога щях да обиколя толкова много пеша в тази жега. Прибирам се в хотела, а човека, с когото бяхме в една стая го нямаше. След малко се прибира и разказва как ходил до Каламаки, че там имало аквапарк и че самолетите прелитали буквално на 20 – 30 метра над него, защото там някъде било летището.

Преобличам се и излизам да вечерям. Избирам си една таверна точно на крайбрежният булевард ( от пристанището надясно, по крайбрежният булевард, от лявата страна, минава се полицията и точно първата таверна след една голяма банка – CPB bank. Столовете и масите са разположени точно пред банката…).Избирам си от менюто нещо, което изобщо не го знаех какво е – гледам, че е в групата на Платата – Plates и си го представям като нещо голямо, вкусно и на прилична цена – 9 евро. Името му беше много дълго и трудно за прочитане. Избрах си го, заедно с една бира Алфа.

След малко ми идва едно голямо плато, с храна, достатъчна ми за два дена… И бира. Поисках си малко хляб, дадоха ми 3 филии и за тях не ми искаха пари… били като бонус… Заразглеждах храната. В средата на чинията нещо правоъгълно, дебело, покрито с два вида смлени вкусотии (от долу лютеница с подправки, а отгоре с бял сос с нещо си в него). Отстрани гарнитура – пържени картофи, марули,3 – 4 резена домати и някаква арабска питка, нарязана на 4, която стана супер корава и студена докато стигнах до нея. Излапах доматите, марулата и картофите. Почти се бях наял, а порцията изглеждаше почти непокътната…

Изядох си и хляба, след него и двата соса, с които беше покрито това, в средата на чинията и отдолу се показаха… четири дълги и плътни кебапчета, големи колкото хавайска пура ( по една педя)…Изядох едното, изпих бирата и вече ще гръмна, ако продължавам… И срам – несрам, повиках сервитьорката, поисках да си платя, посочих останалите три кебапчета и казах, че ги искам за вкъщи… (То спити – на гръцки).Ха, смешно ли ви е? Платих 11 евро, взех си алуминиевата кутия с кебапчетата и се понесох към хотела. Сложих ги в хладилника и на другият ден си ги дояждах на ферибота та чак и след Килини. Нагласих си телефона да ми звънне в 23 ч и си легнах… Да – да. Така беше…

Изкарах един бърз сън, станах, облякох се и се понесох на последната нощна обиколка на Закинтос. Минах по оживената улица ( тази която е на трета линия, успоредна на главната).Тя беше повече от оживена. Заведения, ресторанти, туристи. Избрах си една сладкарница и реших да излапам една торта, посочих най-сочната от витрината и продавачката ме пита – Фриганя…? ОООО, разбира се… Това ли било то фриганята… ама само как попаднах от раз на нея… сервираха ми я с чаша вода… Да си оближеш пръстите. И с този прекрасен вкус на Фриганя завърши моето приключение на Закинтос. Сбогом Закинтос, сбогом мое щастливо лято. Сбогом моя поредна осъществена мечта…
Минах набързо през площада, насладих се на вечерната атмосфера покрай ресторантите и баровете, на музиката, която се носеше от всички страни и се прибрах в хотела. Беше минало полунощ. Следва ставане, закуска на шведска маса и отпътуване за пристанището, ферибот в 10:15 ч, пристигане в Килини, Отпътуване за древна Олимпия, свободно време в градчето в подножието и

отпътуване за Каминиа

( съвсем близо до Патра, за последната нощувка). Дневен преход от около 160 км.,И така до древна Олимпия са около 60 км..

Някъде към 13:50 бяхме там, входа за археологическият обект е 6 евро, но той затваря в 15 ч… С местен екскурзовод ( най-досадното и изгубено в превода време)…Местният водач, една префърцунета възрастна жена с една много атрактивна рокля – воал в сини цветове с един бял колан, с една бяла шапка с периферия и с един бял чадър – тип аристократичен бастун, да не слънчаса… Рея… Малко преди обекта, я вземаме от магистралата, влиза в автобуса, хваща микрофона и почва да шляпа на английски – хелло, май найм Реа… дъра – бъра… И водача на нашата група я спира и почват да си говорят само двамата…

Та интересното ми беше, когато видях как тази жена носи един албум със снимки на всички обекти от Древна Олимпия. И към всяка снимка има прозрачно фолио, на което по някакъв начин е показано как е изглеждало преди и сега. Спираме пред някоя арка и тя показва снимката – как изглежда сега, после добавя страничката с фолиото и вече се вижда, как е изглеждало това на времето – 4 век примерно. Камъни, арки, колони, бани, Олимпийски стадион (как са мерили навремето разстоянията).Стадиона бил дълъг 192 метра, което била мярката един стадии. Някой си древен грък навремето скачал 100 пъти изминал това разстояние и то станало мярка еталон… такива едни легенди… Мразя легендите. И понеже ги мразя и ги пропускам покрай ушите си, ще ви разкажа само една, която ми беше интересна и се заслушах – ама накрая. Сега сме в Древна Олимпия. Има там някакви дървета и добре че са те, иначе жегата е непоносима.

Гледам много да не се отдалечавам от групата, защото времето ни е ограничено. Опитвам се да се кача на някой висок камък, за да снимам и в този момент започва да ми свири един от пазачите на обекта – – – не може така да се качвам по хилядолетните камъни и каменни блокове, а на мен ми е интересно да усетя как са се чувствали древните гърци и философи, стояли по тези камъни и вперили погледи в чукарите насреща… Зевс, Хера, Артемида, Посейдон и там цялата свита от богове и богини. Спортовете, състезанията, които навремето са се провеждали там и т. н…

Става 15 ч, обекта затваря, дават ни 40 минути време да се разходим из градчето до обекта, слизам надолу, разглеждам сувенирите, джунджурииките по сергиите, имаше и триизмерни картички, ресторантчета, много приятно градче ( има и ЖП гара, значи може да се дойде до тук и с влак, ама незнам от къде).Дори и името на градчето не запомних – толкова ме беше напекло. Качваме се в автобуса, още 100 км и сме в Каминиа – Kaminia. Та сега легендата, за която споменах.;Зевс и Хера. Хера била законната съпруга на Зевс. Но Зевс си имал и други тайни любовници. Бил се влюбил в една нимфа – ЙО. Обаче се притеснявал да не би Хера да разбере и да го накаже. Срещал се тайно с Йо и се забавлявали. Обаче Хера разбрала и го нахокала. Хера тръгнала да търси тази нимфа Йо, за да я накаже. Обаче дотогава Зевс превърнал Йо в крава и я пуснал да се спасява. Тя избягала. Но Хера продължавала да я търси. Но не знаела, че Йо е вече крава….И така се появило името Йоница. Оттам юница – (дето сега по селата някои викат така на кравите)…Такива работи…

Селцето Каминиа е на брега на морето,

хотела, в който сме е Посейдон ( да не се бърка със съседният хотел, който е Посейдон палас).Настаняваме се и аз тръгвам на разузнаване – по главният път през селото – има 2 – 3 автобусни спирки, където спира автобус, който отива в Патра. По натам има една църква, няколко таверни. много красиви вили – с градини, зелени морави, палми, кучета… През две къщи има пресечки за към морето – 50 – 100 метра и излиза на морето. От двете страни на тези пресечки също има много красиви вили. Но няма плаж. Ей – така – двора на вилата излиза на морето – по едни камъни и си в морето. Даже на няколко места хората си прекарали от къщите водопровод до морето с монтиран на него душ… излизат си от вилата, влизат си в морето, после излизат, мият се на душа и сядат на шезлонга в двора на къщата си – много яко наистина… И в далечината се вижда моста на Патра.

Прибирам се в хотела, излизам на терасата и си поръчвам вечеря. Какво ли ще ядем тази вечер – определено пак ще е нещо непознато и трудно за представяне… Терасата на хотела е наддадена на метър над морето. Седя на кожено канапе, облегнат на кожени възглавнички, на масата запалена свещ, закътана в стъклен похлупак, гледам моста на Патра насреща, пуша цигара и тръскам в морето… И си чакам вечерята.

В средата на терасата е разположен басейна на хотела. Той обаче се ползва само от 10 до 18 ч. Сутрин се почиства, а вечер гостите на хотела са излезли на терасата на вечеря и басейна не може да се ползва, а ние пристигаме след 18 ч, и си тръгваме на сутринта преди 8 ч…..Та избрал съм си Саганаки.. В стаята на хотела имаше една папка с менюто на ресторанта, разгледах го преди да излезя. Какво ли е това… незнам, ама съм го чувал… И бира.

Идва ми бирата и една чиния – почти празна. В средата едно парче, голямо колкото кутия от Витамин С… И до него парче лимон. Толкова. За 4,50 евро… Само саганакито… Отначало си помислих, че е препечена филийка, но като го опитах – приличаше на панирано сирене… Определено минава в категорията – Може и без него… На ти сега саганаки – (една година по същият начин се бях натресъл на Тзатзики в Солун… което се оказа не по-различно от салата Снежанка – така аз се запознавам с националната кухня, като попадам на неща, характерни за страната която посещавам).

Та си викам да бях си похапнал за тези пари в едно от малките ресторантчета в селото… И аз вземам половината лимон, пускам си го в чашата, заливам го с бирата, отивам на бара на хотела, вземам си една сламка и така – бира в чаша с лимон и сламка. Много яко. За днес толкова.

Нощувка, закуска на шведска маса. Един от групата отишъл на рецепцията и си взел каталог – жълти страници на Гърция – Greek Yellow Pages Online – с карти на цяла Гърция, разделени на 13 части ( по области) – доста подробни карти, щом като и това малко село Каминиа го има там. Голям каталог – 400 страници, с телефони на всички автогари, пристанища, летища, интернет адреси…: www.xo.gr. Оле, искам и аз – отидох и аз и си поисках между другото – Първо си поисках това, което се виждаше, а после попитах и за каталога… Жената ми го извади от един шкаф и ми го даде – безплатно.

И така – последен ден на прибиране в България. Следват около 800 км път с почивки през три часа на същите места, на които почивахме на идване. Минаваме отново по моста на Патра, виждаме и селищата, пръснати от двете страни на Коринтският залив, хващаме по чукарите нагоре и всеки се унася в сладка дрямка. Следват тунелите, виадуктите и привечер сме в България.
Е, това е всичко. И понеже видеоклиповете, които са около час време още не са ми готови, линковете към тях ще пусна в някои от коментарите по-долу.

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с о.Закинтос – на картата:

о.Закинтос

От кога не бяхме ходили в Грузия? Пътеписът на Александър ще ни отведе днес до там. Приятно четене:

Грузия

Кавказка пленница – красавица

Април 2012
Стереотипите за Грузия може би вклюват тостовете, военни конфликти, коняка и натуралния грузинец, обект на много вицове. Всичко това е вярно, убедих се сам, след като посетих Тбилиси, но има и много повече. Изненадващо повече.

Тбилиси

е разположен на Кура- мътна и тъмна река, животът на Кавказ. Такава е и самата Грузия- жива, угрижена и дълбока, между два свята.

Тбилиси не прави изключение и контрастът е навсякъде. Ако погледнете към най- новите сгради, ще се сблъскате с нов луксозен президентски дворец, масивна катедрала и помпозен мост, който да свързва миналото и светлото утре.

А миналото минава през излъскания булеварт Руставели, където ще видите стара Европа с бутиците и международните марки. Леко встрани и вече сте в истинска Грузия- великолепни стари къщи с прословутите местни тераси, занемарени през годините. В стария град (Алстадт) ще усетите мириса на

пресен хляб от семейните фурни в мазетата, ще се сблъскате с поредната остаряла църква, за да стигнете крепостта Нарикала. Скромните хора и грохнали сгради ясно показват икономическите предизвикателства пред Кавказката република. Но духът на Тбилиси е там – в малките улички и далеч от суетата на президенсткия дворец или лъснатите бутици.

Вечерта скрива вехтото и Тбилиси грейва в ярки акценти на добре осветените забележителности.

Цените са като в България- едно лари е около лев, всички говорят английски и най- вече руски.

Над стария град е

крепостта Narikala -

единствената причина да изкачите стръмната калдъръмена уличка е гледката – виещата се Кура през клисурата, помпозния президенстки дворец, безбройките стари къщи с ламаринени покриви, турската баня и стелещата се мараня – добре дошли в Кавказ.
Под Нарикала започват уличките с ресторанти и барове като

най- известната улица е Шардени

Дали да седнете в клуб Мисони или КГБ- въпрос на вкус и културни предпочитания.
Задължителни са местното бренди, сладко и подобно на Метакса, сред добрите образци е Sarajishvili. Изпийте го след вечеря с невероятен грузински десерт Khakucha в Literaturi kafe, което е в една пряка на Shardeni. Послушайте джаз на живо – с роял и тромпет, докато гледате скромно изглеждащите грузинци, запътили се нанякъде или лъскавите тузари, бързащи за близкия нощен бар.

Грузия е страната, уволнила за един ден цялата си пътна полиция

Спокойствието не е измамно и местните имат респект пред полицията и туристите, макар радостта в погледа им да е рядкост.
И тук някои мъжете ходят хванати за ръце- сигурен белег, че Европа започва с Грузия, но без да бърза, вплела и азиатски нрави. На път за

Самеба – най- новата и голяма катедрала тук,

минете през местния пазар.

Личната ми теория е, че пазарът на един град говори много повече от хубава фасада или излъскана туристическа атракция. Довършителните работи в пространството около катедралата няма да ви попречат да се зачудите колко силна е религията в живота на обикновения грузинец, а отговорът се крие в стотиците църкви и манастири и хиляди богомолци, сновящи в тях.
Две други заслужават внимание. Едната е катедралата Sioni, многократно рушана след постояването й през 6-7 век. Тук се съхранява т.нар. лозов кръст (раменете са под ъгъл надолу), донесен от кападокийката Света Нино. Другата е църквата Metekhi, разположена на исторически и стратегическо място над моста на река Кура. До нея е

монумента на Вахтанг I -

владетел на Иберия и национален герой за грузинците.

Грузия не е само Тбилиси. Най- естествения избор би бил

Батуми

и субтропичния район около черноморския град, където гроздето се отглежда ведно с чая и цитрусови плодове. Моят избор бе друг -

планината Казбек, село Stepantsminda (познато и като Kazbegi) и църквата Tsminda Sameba – на север,

близо до Руската граница.Вместо с метрото, реших да взема такси от хотела до Didube – транспортен възел на Тбилиси и основно социален възел след като човек стъпи в клокочещата смес от търговци, раздрънкани маршрутки (точно така им викат и тук) и нелегални таксита. Моето такси не пусна брояча, но усилено ме агитираше да ме кара до Kazbegi първоначално за 100$, а след 5 мин за 80. Май изглеждах на охранен западен шаран.
На Didube пристигащо такси с чужденец беше като дар от съдбата за чакащите нелегални таксиджии. Няколко обсъдиха на грузински с бакшиша колко струвам, плащам ли добре и прочие (преводата е мой, виртуален). Един се попазари с шофьора, получи инфо, че не съм клъвнал на 80$ и се пробва директно. След кратко изпитание на волята и нервите се разбрахме за 70 лари до селото.

Пътят беше приятен и живописен до най- големия им зимен курорт, все още засипан с еднометров сняг. После стана още по- живописен с липсата на път.

Не бих могъл да дам точен превод на изблиците му на грузински, но мога да свидетелствам, че значението им беше крайно негативно към поддържащите пътя, управниците, техните майки и майките на техните майки.

Пътят си го заслужаваше- липсата на асфалт се редуваше с дупки, ями, стърчаща арматура, обилно напоени с рядка, но дълбока кал. Астрата стенеше и кънтеше, докато аз се чудех защо все пак не избрах Батуми.

Всъщност преминавахме по

Грузинския военен път от Тбилиси до Владиикавказ -

маршрут, използван през вековете от търговци и завоеватели. Прохода Jvari (2400 m), през каньона на река Гайдарска, до планината Казбег и Скалистия хребет в клисурата Darial. Една кавказка пустиня.

На селския мегдан платих на якия грузински шофьор с премия за потта и псувните и веднага станах кандидат-жертва на местни туристически услуги. Любезно отклоних идеята да се кача до църквата с Уазка, но приех предложението на Резо – местен хотилиер- да се подслоня в къщата му за гости срещу 35 лари, включваща вечеря и закуска.

Хвърлих багажа в стаята и хукнах да щурмувам планината казбеги, тъй като вече бе следобед. Ризо ме върна да си взема якето, благодарение на което при лисналия след минути дъжд не удавих фотоапарата. За всички ентуасиасти след мен бих препоръчал взимане на подходящи обувки и поне вода.

Щурмуването на Св. Троица

(2200 м надморска височина) не изисква особена специална подготовка ако не броим калта и сняга на насечения терен с голяма денивилация. И да, спира думите и дъха, а в комбинация с храма, кацнал на платото прави магията пълна. Църквата е строена през 14 век, пазила свещени реликви през тъмните времена на завоеватели.
Монахът на служба беше удивен откъде идвам и проведохме кратък разговор на тема бездуховие, съгласихме се, че многото църкви не са ясен знак какво е вътре в човека и измолих кана с вода, за която изнемогвах от часове.
Група облечени в черно мъже, вероятно местни благодетели ведно с полицаи бяха посрещнати с почести в манастира, когато потърсих монаха да се сбогуваме. Духовни му работи.

Не бих преувеличил ни най- малко, ако опиша района като Кавказки Алпи, хора с широки сърца и трудно битие, вкусна храна и изключителна природа. Църквата беше стожер на сгушеното долу

село Казбеги,

своеобразен символ на духовното над битовото.
Боршът и подобието на кюфтета, наричани тук „катлет“ бяха поантата на вечерта, направени по стара местна рецепта – от майката на Резо. Финландецът, с който делихме стаята, беше добра компания за бутилка местно червено Saperavi. И през април, газовата печка беше от остра необходимост.

Stepantsminda, Грузия
Сутринта бързо се изсипа. Закуската беше фантастична- Качапури е може би е най- известната местна храна – питки с пълнеж от сирене, картофи и каквото друго се сети домакинята. В допълнение имаше домашни яйца, салата и фантастичен чай, който представлява сладко от горски плодове, разредено с вряла вода.

Резо срещу скромна сума ме разведе със старата си Лада

до грузинско – руската граница

Пътчето през клисурата се разширяваше на местата, където, според Ризо, са станали страшни катастрофи като паднал преди години сватбарски автобус. Строежът на хидровъзел се съчетаваше с градежа на поредната църква, а причината- Грузинският патриарх бил от Кузбеги. Докато лъкатушехме разбрах, че газта в Кузбеги е безплатна през зимата – Ризо не знаеше причината за което, но беше недоволен, че количеството на къща е лимитирано.

Връщането в Тбилиси

стана за двойно по- малко пари в едно старо Субару с десен волан. Набожният шофьор – тъмен кавказец със златна верига и евтини слънчеви очила, се кръстеше, когато минавахме край църква или манастир, явно имайки силно упование в Бога, че с каквато и скорост да се движим, ще оцелеем.

Мцкхета е старата столица на Грузия

кротко градче, обявено за световно наследство от ЮНЕСКО. Две са основните забележителности – катедралата Svetiskoveli, където според легендата заровили сестрата на Елиос ведно с робата на Исус Христос. Другата църква – Jvari от V век е кацнала на един близък хълм, пазейки копие от кръста на Света Нино. Грузия е третата страна, приела християнството – още през IV век след Армения и Етиопия (виж www.six-a.net - бел.авт. Авторовият поход през Африка можете да прочетете и при нас – бел.Ст.)

Може би един от автентичните ресторанти в Тбилиси е

Цисквили(Мелницата)

Местните блюда са безчет, сливите и орехите- често срещани съставки във всякакви манджи. Бих потвърдил, че почти всичко, което се чува за грузинските тостове, е вярно. За една вечер станах свидетел на поне 20, остроумни, иронични и жизнеутвърждаващи пиенето и приятелството.

Други сносни ресторанти с грузинска кухня и нормални цени са

Маспиндзело

с невероятни цигулар и пианист, социализиращи с гостите и изпели перфектно „Лиляно моме..“. Чача, местната ракия, може да се пробва и в Shemoikhede, от вината не бих препоръчал нищо по- малко от сухите.
Кхинкали – един от най- известните специалитети – представлява дъмплинг с различен пълнеж.
Безжична мрежа има в повечето кафенета и ресторанти, паролата ще ви предоставят сервитьорите.

Грузия е страхотна страна, далеч от утъпканите маршрути на туристите. Малка страна, която предлага невероятна комбинация от планини, море, гостоприемни хора, хубава храна и добри вина, но и немалко тъга с ниския си стандарт на живот. Грузия е пленница на историята, но устремена към бъдещето си. Страна, която само може да изненадва приятно. Не пленница, красавица по- скоро.

Автор: Александър Костадинов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Грузия – на картата:

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания, а днес ще влезем в Черна гора.

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част трета

Черна гора

Срещаме няколко магарета, спокойно пасящи до пътя. Харесват ни. Приближават се, а едното облизва фаровете на нашия мотор. Жест на приятелство и привързаност. Все пак изпълняват подобни роли – някой ахмак ги товари и използва я за работа, я за развлечение. Нашият ТДМ изобщо не се дърпа. Стои мирен, докато магарето с топъл и грапав език мие очите му…

Спускаме се надолу – от едната ни страна е отсечен и много стръмен склон, който в подножието полегато и леко вълнообразно се разлива до водите на

Шкодренско езеро

Край бреговете му се вижда светлозелена ивица, образувана от едрите месести листа на водните лилии. Далечните отсрещни брегове изглеждат сурови, каменисти и оскъдни на растителност. В ниското се гушат малки селца с червенеещи покривчета, а хълмовете са прорязани от пътищата, водещи до тях.

Постепенно слизаме все по-надолу. Наближавайки езерото се открива най-красивата му част – в периферията са разположени куполовидни върхове, изникващи от самата водна повърхност. Езерото прониква в сърцето на планината, заобикаля гъвкаво, спокойно и наситеносиньо, създава едновременно противоречие и хармония с околния релеф.

Миниатюрно островче с малка бяла постройчица смело се разполага в средата на езерото. Образуват се живописни, обли заливи, щедро обрасли с водна лилия. Наближаваме населено място. Възрастна жена ни предлага „ладно вино” от хладилна чанта. Изкушението е огромно. После влизаме във  Вирпазар, където „точеното” ни очаква. Разменяме шеги със сервитьора (хората там са много комуникативни), а Бобан Левио мигач пита за сводни „собе”(стаи). Търсим място за спане, но цените са високи, а условията – обикновени.

Продължаваме към Подгорица

Преминаваме през дълъг мост, прекрачил между два диви полуобрасли бряга.

Летим по прекрасния път  до железопътна линия и останки от древна крепост.  От двете ни страни езерната повърхност почива тиха и необятна.

По пътя пропускаме четирикилометров тунел, приближаваме столицата на Монтенегро, а все още не е ясно къде ще нощуваме. Точно преди града се отбиваме  по страничен черен път и попадаме в бодливо поле. По показателните остатъци от човешка дейност разбираме, че това е мястото за забранена любов. Констатираното става повод за множество шеги. Нямаме избор и разпъваме палатките на закътана бодлива полянка.

Вечеряме, а от моя телефон в ушите ни драще дрезгавият звук на „Сребрни криле”, съвсем в унисон с вечерта и мястото. Щурците свирят безгрижната си песен, бодлите са в изобилие, но умората е определяща. Оказва се най-сладката нощ от пътуването.

ден четвърт

Подгорица; Будва;  Котор – Которски залив.

Не чувствам. Не чувствам с дълбочината, която искам. Видяното някак се плъзга до мен, докосва ме почти неуловимо, ефирно и отминава. Всичко се изнизва като на кинолента. Липсват ми разтърсващото усещане, изригващата емоция, поглъщащото преживяване на видяното. Аз съм там и гледам, но съм по-скоро наблюдател, отколкото участник. Това ме разочарова и плаши. Притъпената ми чувствителност,  неспособността да се трогна до дълбините на душата си – това не съм аз. Не съм аз.

Прости ми, Бобане! И продължавам да се търся по протежение на проходите, в цветята край пътя, в наклона на всеки завой, в късчето синьо, разкъсало сивобелите облаци, небе… и да не се откривам…

Подгорица…

За този град спомените ми са някак семпли. Дребномащабен, без характерност – така го помня. Сега нещата се променят. Толкова ми е топло – вътре в мен, така ведро и уютно, сякаш съм у дома. Ники си прави кратка шегичка – след което настроението осезаемо се повишава. Влизаме в кръгово кръстовище и правим 3-4 обиколки, без да излизаме. Липсват ни развят байрак и викове и ще сме като на манифестация. Ники е сериозен, но вътрешно си умира от удоволствие, радвайки се на озадачените водачи на другите два мотора. Те, въпреки абсурдността на ситуацията, ни следват неотклонно. След като спираме, Ники избухва, а те първоначално не реагират. После, схванали шегата, също се смеят, искрено и дълбоко, като група веселяци, сътворили поредната шега. Следва „Пекара” – място с топли, уханни, току – що изпечени закуски „со сирене, со месо…или со благо” и чаша йогурт (айрян), разбира се.

После късо и силно на вкус кафе. Подгорица ни среща с уютното си очарование. Водени от носталгия посещаваме една от най-уникалните църкви, които съм виждала – храма  „Въскресение Христово”.

Писах за него  и преди, но все още съм шокирана от красотата й. Строителството видимо е напреднало.

Подът, изграден във вид на мозайка от по-едри парчета разноцветен мрамор е впечатляващ. Наподобява древните подови мозайки, които видяхме в Херакли – същите животински и флорални мотиви, двуглавият орел – естествено. Символ на непокорството и дивата мощ на тая малка, но вироглава страна. Изографисана  (все още не напълно) в модерен стил и ярки цветове, църквата не изглежда кичозна. По-скоро те кара да се смириш и да стихнеш.

Фасадата е основна част от очарованието – грубо дялани каменни късове в основата, които елегантно и постепенно се изглаждат в горната част. Доста стилно и изискано,  с една неповторима белота, носеща символа на божественото.

После минаваме по мост с  интересна съвременна конструкция, подобен на новопостроения Дунав мост. С онези въздебели, бели „въжета”, които го крепят в пространството, разположени ветрилоподобно, силни и непоклатими.

Поемаме към крайбрежието. Очаква ни Будва и синевата на Которския залив. За да преминем през дългия  4 189 м тунел, се връщаме към Бар.

Будва – перлата на крайбрежието,

спретнат и оживен курорт с традиционната средиземноморска архитектура. Естествено  и част от историята на страната, владение на Римската империя, Венеция, Австро-Унгария…

Следите от тези велики култури ги има, особено в стария град с неговите порти, кули и крепостни стени. Посещаваме Етно музей, в който визуално и мислено преминаваме през епохите. Вещите говорят, описват, разказват. От стъклените витрини надничат изящни керамични, после стъклени съдове, накити, оръжия… Всяка вещ – принадлежала на някой, погълнала емоции и докосване на хора, отдавна обитаващи други измерения. Това се оказва най-добрия начин да надникнеш в миналото и да усетиш излъчването на мястото, на което се намираш.

После вървим по крепостните стени и се радваме на гледката. Отсреща, във водите на залива, се е гушнал един живописен необитаем остров с фантастични пясъчни плажове и „тъчащи” до него моторни лодки. Това е

остров „Св. Никола” –

все още съхраняващ останки от древна  култура – църквата „Св. Никола”. Съгласно легендата, в околните на нея хълмове, намират покой  почнали по време на епидемия от чума участници в един от кръстоносните походи.

Същевременно оставаш шокиран от яхтеното пристанище – богати безгрижници населяват помпозни яхти на велики цени и хапват деликатеси в открито море.  Изпращаме един такъв плуващ лукс и после Веско, понастоящем зовящ се Бобан Левио мигач, се опитва с ключовете на своя мотор да отключи  небрежно паркираното до тротоара Мазерати.

Оттам – газ към

Котор,

град с лиричното прозвище „Невестата на Адриатика”, а  някога наричан „най-южният фиорд”. Знаейки това, около нас витае една романтика, но… Горещо е. Това предизвиква още по-горещото  желание да си подарим един следобеден плаж. Усещането, когато заливът започва да се разкрива пред очите ни, може да се опише само като възторг. Явно загубената ми някъде по безкрайните пътища чувствителност започва постепенно да се възвръща.

Заливът меко и постепенно се откроява пред нас. Подава ни, стъпка след стъпка, малки хапчици очарование. Накрая спираме занемели. В далечината се очертават сурови, нагънати подобно на смачкана хартия, склонове с бедна растителност. Явно природната красота в повечето случаи се изгражда чрез контрастите, в случая между равната синя заливна повърхност и сухите, напечени, сивкави склонове. А в дъното – малките каменни постройки, островърхите кули на камбанариите, шупналите бухлати облаци на цъфналото леандро и зелените чадъри на палмите…

Пътят се вие по самото крайбрежие, а тук-там са направени миниатюрни плажчета от бетон, от които по няколко стъпала слизаш в изумрудените води на Адриатика. Решили сме, както споменах, да си подарим този следобед. Малко време, в което да не бързаме. За отбелязване е, че пътуването е добре балансирано и върви по план. Точно както го замислихме. Засега и…  чукам на дърво!

Табела „Къмпинг” ни отбива от пътя. Всъщност, шефът на отдел „Връзки с обществеността” в нашата малка и сплотена общност – Бобан Левио мигач (който безбариерно се спогажда с местните),  скоро се връща триумфиращ. Само след минути сме настанени в затревен двор, отделен от околния свят с естествена завеса от богато разлистена асма. Има си всичко необходимо – душ под небето, със слънчева вода, мивки, тоалетни, мека зелена тревица и естествено, само през пътя – миниатюрен плаж. Както и  (без подценяване!)  близък магазин със студена бира. Пълна хармония, от която се възползваме тутакси. Възторжени и гасящи старателно следобедната жега с „Никшичко”, се плацикаме във водите на залива, ощастливяваме сетивата си с ароматите и гледката, хилим се за щяло и нещяло… Просто един миг, в който си себе си, не страдаш от неосъществени желания, а просто се радваш, че си там, точно с тези хора и точно в този момент…

По време на предното пътуване по липса на време пропуснахме гр. Котор. Привечер го посещаваме. Търсим Стария град. Въпреки съмнението ми, че сме на точното място – влизаме. Градът се е лепнал за планинския склон, точно в подножието на старата няколкокилометрова крепостна стена, стръмно и странно пропълзяла нагоре. Разбрахме, че може да се обиколи пеша, но късния час и изкачването ни отказват.

Влизаме в Стария град, където се провежда някакъв детски Арт – фестивал. Вече    познатите тесни каменни улички, площади и катедрални храмове… Пъстро множество от групи туристи, екскурзоводи, вдигнали чадъри, на които е вързано нещо цветно…

Очаквайте продължението

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо