Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз, както и през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт, а за последно минахме по брега на Персийския залив с Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Днес ще разгледаме Чока Занбил и Сус

Приятно четене:

През Иран с Опел

част тринайсета

Чока Занбил и Суса

Десетина километра след Бандар-е Машахр поех на север, движейки са на петдесетина километра от границата с Ирак. В този югозападен район на Иран теренът е предимно равнинен с малки хълмове и песъчлива почва. В продължение на половин ден духаше силен вятър и навсякъде се носеше прах, образувайки прашна пелена, нещо като мъгла, само че кафява на цвят. Не бих го нарекъл истинска пясъчна буря, защото беше несравнимо по-слабо в сравнение с пясъчните бури в пустинята Сахара, когато не се вижда нищо на 5 метра пред теб. Беше неприятно, защото ситният пясък проникваше навсякъде и се лепеше върху потта, която непрекъснато се стичаше по тялото ми.

Движейки се по пътя на север от Персийския залив спрях за кратка почивка до паметник, който вероятно е издигнат в прослава на защитниците на Иран във войната с Ирак 1980г –1988г.

Вероятно това е паметник на защитниците на Иран във войната с Ирак 1980г. – 1988г.

Чока Занбил

Чока Занбил представлява обширен религиозен комплекс от времето на царство Елам. Възникнала през третото хилядолетие преди новата ера тази държава е връстник на Вавилон и Асирия. Религиозният комплекс е започнал да се изгражда около 1250 година преди новата ера при еламския цар Унташ Напириша. Централно място заема така наречения

Зигурат – храм, който е изграден на върха на стъпаловидна пирамида

Този храм е бил посветен на Иншушинак, върховният бог на древната цивилизация Елам. Отделните „стъпала“ на пирамидата представляват самостоятелни тераси. В буквален превод „чока“ означава „хълм“.

Централната част на религиозния комплекс Чока Занбил с руините на терасовидната пирамида

В основата си пирамидата представлява квадрат с дължина на страните по 105 метра. Изградена е на 5 нива (стъпала). Като строителен материал е използвана изсушена на слънцето глина и червеникави кирпичени тухли.

Схема на стъпаловидната пирамида с храм (Зигурат) на върха

Руините на Чока Занбил са първият ирански обект, включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 1979 година. Комплексът е разположен на голяма територия, заградена с три концентрични крепостни стени. Централната стена обгражда самата пирамида със зигурата и помощните сгради. В средната част е имало 11 други храма, посветени на по-второстепенни богове. Разкрити са останките общо на 22 храма, на царски дворец и на погребален комплекс с 5 царски гробници. Могат да се видят древен слънчев часовник и камък за жертвоприношения.

Според иранските учени, построявайки огромния за времето си религиозен комплекс еламският цар е искал да обедини боговете на всичките народи, населяващи царството му. При нашествието на асирийския цар Ашурбанипал в средата на 7-ми век преди новата ера всичко е било разрушено.

Счита се, че Чока Занбил е един от най-добре запазените Зигурати в Близкия изток. Такива храмове върху терасовидни пирамиди са били строени от шумерите, вавилонците, еламците и асирийците. Днес се известни 32 храмови пирамиди от района на Месопотамия, от които 28 са на територията на Ирак, а 4 се намират в Иран.

Терасовидната пирамида Чока Занбил, на чиято най-горна тераса е бил храмът (Зигурат)

Зигуратите от Месопотамия, включително Чока Занбил, мавзолеят на Кир II Велики в Пасаргада и стъпаловидната пирамида на египетския фараон Джосер са дали архитектурната идея при изграждането на мавзолея на Ленин на Червения площад в Москва.

Пристигнах в Чока Занбил, когато се стъмваше

Обясних на двамата мъже от охраната, че съм турист и искам да пренощувам на паркинга. Те ми се зарадваха и след 5 минути вече бяхме приятели. По-младият се казваше Хамид и му стана приятно като му казах, че ще го запомня по името на афганистанския президент Хамид Карзай.  Възрастният беше арабин с много сложно име, но съкратено Хамид му казваше Зеро. Неговото име пък запомних по аналогия с японските изтребители Зеро от времето на Втората световна война.

Хамид (от ляво) и арабинът Зеро (седнал на стола)

Около 3% от населението на Иран са араби*. Те населяват предимно югозападната част на страната, районите до границата с Ирак.

Хамид тръгна да инспектира обектите, които охранява и ми предложи да дойда с него. Докато обикаляхме стъпаловидната пирамида той ми обясняваше кое какво е. Показа ми и тухли с древни надписи с клиновидно писмо.

Надпис с клиновидни букви върху тухла при един от входовете на пирамидата

Авторът по време на вечерната обиколка на терасовидната пирамида в Чока Занбил

Хамид се обади на негови роднини и в края на обиколката ни те пристигнаха. Запознахме се и се сприятелихме. Бяха донесли грозде и други плодове, с които се почерпихме.

Роднините на Хамид, с които се сприятелихме вечерта

Поканиха ме да им отида на гости в къщи, но отказах защото на разсъмване смятах да разгледам целия религиозен комплекс и бързо да потеглям. Отново допуснах грешка, за която съжалявам. Трябваше да приема поканата за гостуване.

Късно вечерта охраната се смени и единият от новите охранители ми предложи да нощувам в техния фургон. Реших, че в автомобила ще се чувствам по-добре на своя територия и му отказах. Пак сгреших защото ме нападнаха комари, които въобще не ме оставиха да заспя. След изтощителна борба с тези проклети насекоми се предадох и към 2 часа през нощта отидох във фургона на охранителите, където работеше климатик. Почувствах се като в Небесния Рай и заспах дълбоко.

Събудих се чак в 7.30 часа, когато слънцето вече беше огряло. За по-малко от час обиколих целия религиозен комплекс и разгледах на светло руините на Чока Занбил.

Понечих да си взема довиждане с мъжете от обекта, но те ме спряха. Не можело да тръгвам защото още не сме закусили. Бяха подредили масата с ядене, седнахме и хапнахме. Отново реших да тръгвам, но те пак ме спряха. Не сме били пили чай. Спокойно си изпихме и сутрешния чай. Едва тогава си взехме довиждане и потеглих.

Служителите в Чока Занбил, които не ме пуснаха да си тръгна преди да сме закусили

Пирамидата в Чока Занбил ни дава представа за архитектурната схема на известните „Висящи градини“ на Семирамида

във Вавилон, които са едно от Седемте чудеса на древния свят. Всяка тераса от стъпаловидната пирамида е била покрита с плодородна почва и върху нея са били засадени различни  цветя, треви, храсти и дървета. По външния край растяли пълзящи растения, които се спускали към по-долната тераса, което и дало наименованието „висящи“ на самите градини. Чрез въртяни от роби водонапорни колела с кожени съдове се подавала вода от река Ефрат до най-горната тераса. Водата се стичала надолу и напоявала растенията на всяка тераса, подържайки ги вечно зелени и свежи.

Shush, Иран

Шуш (Суса)

Античният град

Суса е някогашна столица на царство Елам

Основан през петото хилядолетие преди новата ера това е един от най-древните градове в света. Царство Елам е първата държава на територията на днешен Иран, възникнала в югозападната част на страната. При нашествието на асирийския цар Ашурбанипал през 647 година преди новата ера градът е разграбен и опожарен от войниците на Асирия. Впоследствие територията на Елам е завладяна от Персия, град Суса е възстановен и става зимна резиденция на персийския цар Дарий I. Градът е повторно разрушен, когато арабите го превземат през първата половина на 7-ми век. След монголското нашествие през 13-ти век Суса запада и е забравен в продължение на няколко века. Разкопките започват в средата на 19-ти век като продължават и днес.

Това е останало от градската част на древна Суса, където сградите са били изградени от глина и кирпич

Руините на двореца на Дарий I Велики

Дворцовият комплекс на хълма Ападана е включвал и 6 реда по 6 броя колони, високи 22 метра. На върха на всяка колона е имало двойна скулптура на животни.

Скулптура, която е била на върха на дворцова колона

Крепостта е сравнително нова, построена е от френска археологическа експедиция в началото на 20-ти век. Целта й е била да защитава от грабители откритите артефакти и самите археолози, извършващи разкопки на древния град Суса.

Новата крепост се издига над руините на Суса

Археологическият музей съдържа артефакти, открити при разкопките на древната Суса и на двореца на Дарий I.

Експонат в Археологическия музей

Експонат в Археологическия музей

Древните останки на град Суса се намират на плато, издигащо се на 20-30 метра над

съвременния град Шуш

Той има около 70 хиляди жители. Основната забележителност в града е комплекса, включващ джамия и Гробницата на Даниел. Гробницата се откроява над околните сгради със своя конус от релефен бял камък.

Религиозният комплекс с внушителната конусообразна Гробница на Даниел

Даниел е почитан от мюсюлманите светец

и неговата гробница е място за поклонение. Интериорът в сградата е изключително бляскав и впечатляващ. За съжаление вътре е забранено фотографирането, поради което нямам снимки. Гробът на светеца е покрит с мраморна плоча, застлана със зелена драперия. Всичко това е оградено с решетка с квадратни отвори. Поклонниците докосват с длани решетката, а след това потриват лицето си. Някои от тях плачат. Отдръпват се като се движат назад, гледайки към надгробния камък. Подът между самата решетка и надгробния камък е осеян с банкноти, хвърлени от поклонниците.

По принцип гробниците на светци, имами, поети, писатели, учени и други известни личности се считат за свещени места в Иран, които се посещават от поклонници. Очевидно най-известните и заслужили личности, живяли и творили в страната, се канонизират в съзнанието на сънародниците си.

Продължих на север за да разгледам още забележителни архитектурни паметници от времето на древна Персия.

Оставаха ми само още две денонощия в тази страна.

Последната част от разказа за Иран завършва с планината Арарат и със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването.

Очаквайте продължението

*Изненадаааа! Чак сега ли осъжнахте, че иранците са перси, а не араби? – бел.Ст.

Септември  2012 година

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, а ще продължим с Охрид и Албания, която ще минем транзит. 

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част втора

Охрид и Албания

Не можем да видим едновременно и двете езера. Оказва се, че трябва да се изкачим пеша до най-високата точка. Продължаваме напред по леките и приятни завои, реем се и ни е свободно. Като на птици.

„Св.Наум”

замлъквам. Всеки, който е писал за него, вероятно е споменал пауните. И напереното им поведение.

Както и влудяващите им крясъци – пронизителни и ужасяващи. Но друго, друго витае тук. Докосвам  се до нещо толкова българско, до родовата памет, течаща във вените ми,  дремеща във всяка моя клетка. В църквата, с нейната богата орнаментална украса и дърворезба, аз просто мълча.

После коленича да чуя сърцето на Св. Наум.. Чувам своето и знам – там са моите корени, оттам тръгва жаждата ми за познание. От чистата потребност на монашеството да твори и пръска светлина… И сърцето ми бие заедно с неговото, всъщност – чувам себе си. От окото ми полека се стича топла, солена сълза…

Следва

Охрид –

толкова  спретнат, пъстър, оживен и гостоприемен.

Посещаваме

Самуиловата крепост

Катерим се по стръмни стъпала, за да достигнем крепостните стени. Обиколени от път, можем да гледаме надолу към града и към вътрешността на крепостта.

Горещо е, от напечените камъни лъха жега. А в окото ми боде македонското знаме. Някак ми примъчнява от знанието за историческите събития, от съдбата на Самуила, от тези камъни, попили толкова героизъм  и тъга, че още ги чувстваш, когато вървиш по тях. Сякаш оттам виждам върволицата воини, слепи за светлината. И усещам безсилието и мъката на техния предводител, поражението в душата му и временната гибел на един силен  и несломим народ…

Гледката, извън събитията, е впечатляваща – езерото е толкова тихо, разлято, спокойно. Контрастно спокойно с мислите ми.

Посещаваме манастира на

Св.Климент Охридски

Средището на Охридската книжовно школа, енергиен център от едно славно исторически време. Спретната манастирска църква, руини и история, място на дълбока, отвъдпределна духовност…

Витаят търпение, постоянство и упоритост – за кауза общочовешка и българска. Колко ли често се замисляме за това сега – може би само в тези моменти. В моментите, когато се докосваме до стените и останките от миналото, героично и неповторимо, погребано и забравено, познато и непознато… Но наше. Заболява ме от мислите и ми става и мъчно, и гордо. А навън група чуждоземни туристи просто гледат. Идва ми да извикам: „Ей хора, аз съм българка, българка съм!”

После пием кафе на кея, снимаме се, делим пари…

Следват

Билянините извори,

свързани с легенда за тайната и страстна любов на Самуил и Биляна.

Място за срещи на влюбени, романтично и спокойно. Умело аранжирано с различни предмети, включително и малък платноход. Стилизираната бяла женска фигура е замръзнала с платното в ръце, а водата – чиста и силна, тече, събира емоциите и смеховете на посетителите, а после се шмугва под земята, забързана по своите си работи.

Питаме, за да ни упътят към

р. Црни (Черни) Дрин,

мястото, където се оттича Охридското езеро и дава начало на реката. Намираме го. С невероятна сила водата изтича и се завихря. Неизброими балончета кислород поемат по своя кратък, но бурен път…От тази водна стихия се ражда реката. След вторият мост се успокоява, после  леко и лежерно поема по своя път нанякъде.

Спим в къмпинг преди албанската граница. Залезна, мирна и спокойна вечер на брега на Охридското езеро. Посрещат ни с чашка местна ракия. Преди да ни я поднесат, виждам как млад мъж се запътва към група мотористи с поднос. Мисля си: ”Кога дойдоха, кога поръчаха!”. Оказа се тукашна традиция, просто жест на внимание, много по-показателен от едно промърморено: „Добро дошли!”. С ентусиазъм  вдигаме тост: ”Да пием!” – кратък и ясен. После разпъваме палатките и сядаме до езерото.

Светлините на Охрид плуват по повърхността, ние „нагъваме” консерви, салатка, пийваме кротко. Момчетата посещават колегите, предпочитащи макадам, разменят по няколко международни жеста и всичко си е точно на мястото. Един добре подреден пъзел от романтика, предизвикателство, приятелство и чудесна гледка.

Ден трето

Албания – Тирана; Шкодра – крепостта „Розафа”; Шкодренско езеро; Черна гора.

Албания! О, Албания! Прекосяваме я транзит.

Първото, което ме озадачава, е усещането за разхвърляност. Напомня неподредена детска стая. Тук къщичка, там – друга, покривче се подава отнякъде…

И после, нещо доста комично. В населените места ни посрещат маркучи с пусната вода, чиято струя описва дъга и после се стича покрай тротоарите. Питам се – начин за охлаждане или какво… Оказват се автомивки!!! Смея се сама, осъзнавайки предназначението на непретенциозните маркучи.

Главните пътища, водещи към столицата Тирана са перфектни. Прави, прекрасен асфалт, тунели – в идеално състояние.

Влизайки в

столицата Тирана,

хлъцваме изненадани – пътят свършва като отрязан. Появяват се трапища и дупки, а правилата за движение – кучета ги яли! Клаксони, клаксони, клаксони! Първоначално мисля, че пречим или сме в нарушение. После разбирам – просто начин за изпреварване. Светофари и пешеходни пътеки? Липсват. Отчаяни регулировчици ги заместват, но по моето скромно мнение – никой не се съобразява с тях. Потокът те поема и влачи, изпреварва се трудно. Заклещват те. Буташ се, тикаш се, ахааа да се блъснеш или да отъркаш нечий автомобил… Пълна лудница. Пътуваме така, изпотени, изнервени и жадни. Не забелязваме как изглежда столицата. Само да се измъкнем.

Накрая и това се случва – спираме за кратка почивка в бензиностанция. „Одират” ни за по едно кафе. Не ни пука – измъкваме се живи и здрави все пак!

Албания мога да събера в една дума – хаос! Архитектурата – липса на стил. Нови сгради дремят до недостроени постройки, абсурдни контрасти като съчетание – разхвърляни, разностилни, недовършени, масово неизлепени… Не мога да кажа мизерия, но общата ми представа за тая страна от беглото ми докосване до нея е – липса на ясна представа.

Пътьом разглеждаме крепост, назоваваща се просто Средновековна крепост и после –

Шкодра и крепостта „Розафа”

Около нея витае тайнственост, породена от легендата за вградена в крепостните стени млада жена. Поддържана и красива, с много приятно заведение, струва си да я посетите. А гледката към града на брега на Шкодренско езеро – поразителна.

Седнал под сянката на дебелите зидове, Ники не пропуска да унищожи бързичко една студена бирица.

Интересно е качването до крепостната порта. Мотоциклетите се плъзгат неконтролируемо по излъсканата каменна настилка.

Аз се плаша и предпочитам да вървя пеша. Така и докосването да древността е колкото духовно, толкова и физическо. Бобан Левио мигач пуска мотора едва-едва, а после си признава голямата нужда… да слезе и да бута, мисия, още по-невъзможна.

Преминаваме в

Черна гора

Близо до България, но по мое мнение – малко позната. Събрана, много колоритна, разнообразна и приказно красива. Има си едно неповторимо Скадарско езеро, един екзотичен Которски залив с неговата Будва, един фантастичен Дурмитор, за който дълго ще търся думи, за да го опиша… Толкова.

После поемаме по прекрасен, изключително колоритен път, който подсича планински склон. В пределите на Национален парк ”Скадарско (Шкодренско) езеро” сме. Гледката към езерото е постоянна. Това е най-живописното и различно като визия езеро от трите посетени по време на това пътуване.

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо

Лятото свърши, но това още не значи, че няма да ходим на море. Днес Юрий ще ни води до Синеморец.

Приятно четене:

Синеморец

между човешките и Божиите дела

Ни риба, ни рак

Помня, че някъде през 90-те, след отварянето на граничните зони, Синеморец се превърна в предпочитана лятната дестинация за мнозина българи, на които конвенционалните курорти по Черноморието ни, с цялата им гмеж, мърсотия и унифицираност отдавна бяха втръснали. Хората търсеха девствени плажове, тихи залези и колкото се може по-малко екземпляри от собствения им вид.

Е, макар че напоследък горните условия вече почти не съществуват, потокът от летовници към селцето продължава с все по-нарастващи от година на година темпове. Дори през септември, когато го посетихме със жена ми. Там може да се наблюдава съществуващата навсякъде по-света зависимост – колкото по-девствено е едно леснодостъпно място, толкова повече туристи привлича, а колкото повече туристи привлича толкова по-малко девствено става.И докато хората казват, че такова чудо, като малко бременна жена няма, то за Синеморец подобна полуконстатация може да бъде направена с чисто сърце. Непрекъснато увеличаващите туристи са оставили своя отпечатък върху външния вид на постройките му и вътрешния мир на населението му, по улиците и по дворовете му.

Мястото днес е полудевствено, полуневинно, полуселско, полукурортно.

Обременено с духа на Цивилизацията, но и все още пълно с незастроени терени в продажба. Ни риба, ни рак. Шестващата по света криза играе ролята на своего рода консерватор, но когато тя отмине рано или късно ще му трябват само няколко години „развитие“ и за да може успешно да кандидатства за титлата „Курорт“. Тогава, в този паметен ден, всички ние ще можем официално да отбележим края на дивото ни Черноморие, което вече ще търсим само по страниците на старите албуми, респективно файлове, забутани на дъното на някое чекмедже или на харддиска на някой неизползваем кашонест компютър с RAM около 64 МБ.

Селцето днес вади противоречиви чувства от душите на туристите. Малките спретнати къщи за гости и семейни хотелчета се конкурират с няколко хотелски мастодонта в покрайнините му и сякаш намекват, че за старите къщурки с кокошарници вече място няма. Туристите, които привличат са от съвсем различен тип и имат различни изисквания към добро прекарване на лятна ваканция. Така населеното място се развива в най-различни посоки, но като че ли накрая, както винаги става, победителят ще е бетона.

В Синеморец липсва пешеходната улица,

така присъща за всеки наш морски курорт, и опасността някой софийски или бургаски тарикат да ви отнесе с 15 годишното си БМВ е реална. Особено осезаема става тя сутрин, когато всички тюфлеци, които не могат да понесат повече от 3 минути ходене пеша се накачурват по талигите си и се юрват към южния плаж Бутамята. Респективно обратната процедура се наблюдава от късния следобед до ранната вечер. Въобще спокойна разходка не можеш да направиш там. Под напрежение се чувстваш някак, при цялото това движение, подобно на средно натоварена софийска улица.

Спокойствие можеш да намериш по преките на главната,

където са и разположени повечето от малките кокетни хотелчета, вили и къщи за гости. По тях обаче е хубаво човек да си гледа в краката, защото повечето не са асфалтирани и са покрити с прах, дупки и камънаци. Ходенето с токчета за представителките на нежния пол по тях не е препоръчително, а дори забранително. Особено във вечерните и нощни часове, в които свети по една улична лампа на пряка.

Прекрасният северен плаж при устието на Велека

също не може да ви осигури някакво усамотение, защото е взел и той да се пълни все повече от година на година. Обграден от едната страна от морето, а от другата от реката, той със сигурност влиза в Топ 3 на българските плажове. Е, по-претенциозните, ще кажат, че едрият пясък боде изнежените им пети, че на два-метра от брега морето вече не е до колене и че водите на реката са студени, но те явно не познават Вселенския Закон за природната гадост, който гласи, че когато Природата ни дарява с красота, тя не е длъжна да осигурява удобствата. Кучка!

И тука се сещам за един виц, който чух наскоро:

Тръгнал един руски олигарх да почива на море и изпратил предварително секретаря си да организира ваканцията. Пристигнал секретаря и отишъл направо при управителя на курорта. Излезли на плажа и секретарят почнал да се дзвери:
– Бе т`ва `кво е?
– Как какво!!! Пясък. Жълт.
– Аааа, шефът не обича жълт пясък. Да се изрине целият и да се насипе бял фин пясък!
– Ама…
– Няма ама!
Вади куфарче с пари и плаща.
На следващия ден целият плаж е посипан с бял фин пясък. Оглежда го секретарят доволно, но по едно време зяпва учудено.
– А това какво е? Каква е тая гадория?
– Как „гадория”!!?? Та това е морето.
– Виж, `кво е мръсно! И мирише! До утре да се прочисти! Да се прецеди, ако трябва, за да стане кристално. Камъните по дъното да се премахнат! На всеки 30 секунди да има вълна висока между 45 и 55 сантиметра…
– Ама…
– Няма ама!
Вади секретаря куфарче с пари и плаща.
След три дни всичко е на шест.
– Тва `кво е? Какви са тия бомбардировачи?!
– Ами… чайки.
– Никакви чайки! Всичките да се махнат, да се оставят само две, които да се шматкат бавно по плажа, но в никакъв случай да не излитат.
– Ама…
– Абе няма ама!
Вади куфарче с пари и плаща.
След една седмица пристига баровецът. Разходил се по белия пясък, усмихнал се на двете чайки, седнал в шезлонга, вперил поглед в кристално чистата вода, поел с пълни гърди свежият морски въздух и казал дълбокосмислено на секретяря си:
– А кажи сега, Серьожа, можеш ли тая красота да я купиш с пари?!

Но да продължа със Синеморец…

Духът на ранния балкански капитализъм не е подминал и местните жители, които живеят в мислите си някъде около средата на 90-те:

Цените по минимаркетчетата, зарзаватчийниците и ресторантите горе-долу колкото тези в „Константин и Елена”, където бях няма и два месеца преди това. Качеството на предлаганите услуги обаче отстъпва от това в големия северен курорт, да не говорим, че дори нощувките в Синеморец са по-скъпи. Нито един келнер, например, не се справи с елементарния ми тест, според който основното ми ястие трябваше да бъде сервирано половин час след ракията и салатата. Да не говорим, че някои от тях даже забравяха поръчките и ме питаха дали да слагат ястието да се прави, когато аз вече го чаках. Всеизвестно е, че професионалистите в келнерството се насочват по големите курорти.

Всъщност единственото заведение, което ми хареса бе бар „Корабът“ разположен северния край на улица „Устие“. В заведението си личеше, че е вложено огромно желание и хъс, съпътствани с усет за естетика, пространство и онова чувство за премереност, което е почти недостижимо по нашите ширини. Това е едно от малкото заведения в Синеморец, където няма да чуеш носталгични песни от времето на зрелия социализъм или германски дебилщини от 80-те. Това, че подкрепяха Протестите, въобще не го взимам предвид

На онези от вас, които не отиват до морето само за да печат всестранно всичките си части на плажа, мога да препоръчам да хвърлят поглед на

кокетната църквичка „Св. Георги”,

която се намира в североизточната част на селото, където някога е бил центърът на гръцкото селце. Хубаво е да уцелят момента, когато е отворена, както се случи с мен. Построена е в началото на 19 в., по всяка вероятност от гърци, които са обитавали нашето Черноморие почти 2 хилядолетия и половина, преди новоосвободената Българска държава да ги прогони през 19-20 век.

Малко по-на север от църквата се намира тракийската могила, където през 2006 година бяха открити златни предмети. Всичко започнало, когато местният хотелиер Недялко взел да бута възвишението с багер, че му пречело на гледката към морето. След полицията и прокуратурата, накрая до могилата се добрали и археолози, които открили дребни златни и сребърни предмети от погребение на знатна тракийка. Човек може да се чуди, какво ли пък са открили преди това онези с багера. А пък преди петнайсетина години могилата била определена като безперспективна от археологическа гледна точка… Аз обаче не можах да идентифицирам точно могилата, поради липсата на всякакви упътващи надписи, признак на отвратителното отношение към историята, които имат почти всички местни власти в България.

Недалеч оттам, до местното гробище, се намират останките от „крепостта” на местен тракийски велможа, където миналата година екип от археолози откри гърне със сребърни монети от 3 в. пр. Хр. Съвсем приличащо на гърнето, което понякога сънувам, че е заровено от дядо ми в двора. Явно оттогава разкопките са замразени, като опитът им за консервация е явно е напълно неуспешен. Оградата е бутната, а найлоните покриващи стените изгнили. Кой знае защо към забранителният надпис за достъп е добавена и забрана за снимане. Слава Богу следи от иманярски набези поне видимо няма. Още по жалко е, че за 4-5000 лева може да се направи ламаринен навес, който да пази разкопките поне от капризите на времето.

Но стига с миналите и сегашни творенията на човека! Време е да се обърнем към забележителните чудеса на природата, с които околностите на Синеморец са препълнени…

Към следващата част

Автор: Юрий Александров

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Черно море – на картата:

Днес започваме едно пътуване из Мароко – като за начало ще се качим на Атласките планини. Наш водач ще бъде Ирина. Приятно четене:

Приказката Мароко

снежен Тубкал с дъх на Сахара

част първа

Към връх Тубкал

2-11.06.2011г.

Помня деня, в който разглеждах албум със снимки със заглавие “Мароко – Атласки планини и Сахара”. Толкова силно впечатление ми направи, че ми се прииска и аз да имам възможността да видя отблизо това приказно и различно място. Ето, че мечтите стават реалност и точно след една година се намирам на летище София, Терминал 1 и чакам да се събере групата. Десет дни, най-високият връх в Северна Африка, няколко града, пустинята Сахара, 14 души и общо 1428.1 км (1389 км с бус, 32.9 км във Висок Атлас и 6.2 км в пустинята Ерг Чеби, Сахара) – това е една арабска приказка, наречена “Мароко – снежен Тубкал с дъх на Сахара”.

Ден първи

Денят е 2.06, а мястото – Терминал 1 на летище София. Чакаме полета за Мадрид. Там ще пренощуваме, а на следващата сутрин отлитаме за Маракеш. Ето, че 17.05 ч. стана и вече набираме скорост по пистата. След 3.5 часа полет, които ние с Дани ги оползотворяваме в игра на бикове и крави, кацаме на летището в Мадрид. Огромно летище, на което маневрираме около 20-30 мин.

Най-накрая сме пред лентата за багажа, взимаме раниците и бегом към хостела.

“Емилио” – малък, симпатичен хостел, съвсем близо до летището и метрото. Настаняваме се и понеже часът е вече 20.30, бързаме към метростанцията да хванем влакчето за центъра. Ето ни и в нощен Мадрид. Следва бърза обиколка на част от центъра на града, няколко снимки на по-забележителните сгради и настървено търсене на някое отворено магазинче или заведение за хранене. Така преминава първата ни вечер от пътуването.

Ден втори

Понеже си легнахме късно, дойде бързо време и за ставане. Прибиране на багаж, мятане на големите раници на гръб и отново поемаме към летището. След като се чекираме, отсядаме в най-близкото ни заведение за една доволна закуска – обилна и доста вкусна. И няма как да не е вкусна, при положение, че през последните 18 часа повечето от групата нищо не са хапвали. С една дума – първото ни ядене извън България.

Следват паспортна проверка, настаняване на борда на самолета, излитане точно в 9.55 ч. и ето ни вече на 11 701 м надморска височина – най-високата, на която се издигаме. Разтворили карта на Мароко, слушаме Момчил, който ни показва маршрута по дни и дава кратка информация за някои от местата, които ще посетим. Вече нямаме търпение да стъпим на мароканска земя. И след 1,5 часа полет сме на летището в

Маракеш

Слизаме от самолета – по стълбичка директно на пистата. Самата сграда на летището е по размери като тази на Терминал 1 на летище София, но далеч по-красива. Тук всяка обществена сграда – летище, гара, училище, поща, театър, опера – е красиво оформена и добре поддържана. Минаваме през паспортната проверка, слагат ни по един печат в паспорта и отиваме да прибираме големите раници от лентата за багаж. А отвън вече ни очаква Омар, 28-годишен берберин – нашият местен организатор.

Качваме се в буса на Азис, нашият шофьор през следващите 8 дни, и се отправяме към медината (старата историческа част) на Маракеш. Тук ни предстои 5-часова обиколка на града, докато чакаме влака от Казабланка, с който трябва да пристигне Игор. Игор претърпя неочаквана промяна в полета от София. Тъй като не го пуснаха да излети за Мадрид, се наложи да направи полет София-Истанбул, Истанбул-Казабланка, а от Казабланка – с влак до Маракеш. За негова сметка ние успяваме да се докоснем до хаоса, красотата и екзотиката на Маракеш.

Тук е трудно за европеец, било то и българин, да свикне с движението

Всеки бърза за някъде. Предимства и пешеходни пътеки са изключение от правилника. Коли изкачат отвсякъде. А към тях се прибавят и забързани мароканци и мароканки на мотори. Звукът на клаксона е постоянен и се носи отвсякъде. Изкачат отпред, отзад, отляво и отдясно. Единственото за пешеходеца е да се пази и да дава път на превозните средства. В пиковите часове след работния ден движението става меко казана кошмарно – коли, велосипеди, мотори, ролери – всички превозни средства са на платното, а ленти не се спазват. Пресичането на улица става “мисия невъзможна”. На площада Джамаа Ел Фна кипи бурна търговия – портокалов сок за 4 дирхама чашата (около 80 ст., 10 дирхама са 1 евро), най-различни сушени плодове и ядки, всякакви сувенири – от традиционните им шалове до лампата на Аладин. Тук пазаренето е прието, но повечето търговци не отстъпват с много. Снимки със змии и маймуни, разказвачи на приказки, рисуване с къна – това са основните атракции за туристите. В близост до площада се намира джамията Кутубия – най-голямата в Маракеш. Името й произлиза от арабското al-Koutoubiyyin (книжари), защото някога на това място е имало много продавачи на ръкописи.

И тъй като имаме време много и желание да разгледаме Маракеш, вадим картата на града и тръгваме на обиколка – от джамията Кутубия се отправяме към една от портите на медината, покрай кралския дворец на Мохамед VI.

Оттам към гробницата Saadiens и през тесните търговски улички отново излизаме на площада.

Часът е вече почти 18 и влакът от Казабланка се очаква да пристигне съвсем скоро. Бусът е паркирал пред централната жп гара в Маракеш, а ние се любуваме на красивата сграда и правим лека фотосесия. Ето го и 14-ият участник в групата. Вече всички сме налице и поемаме към махалата Армед (в оригинал Aremd, 1920 м), родното място на Омар. Там ще пренощуваме в бащината му къща.

Пътят се вие покрай река, а

теренът започва да става планински

– отвсякъде баири. Минаваме покрай няколко малки селца. Навсякъде гледката е еднаква – мъжете са се събрали на раздумка пред някое местно крайпътно кафене, а жените с децата са насядали по околните баири, взирайки се в преминаващите коли. Къщите са каменни с кална мазилка отгоре, която по цвят наподобява пустинята – червеникава. След около 1.5 часа пристигаме в берберското селце Имлил, 1740 м. То е и центърът на планинския туризъм в Мароко – 90% от туристите започват изкачването си към планината именно оттук. Преди да бъде развит планинския туризъм, Имлил е бил известен с отглеждането на орехи, ябълки и череши. Освен това част от снимките от филма “Седем години в Тибет” са били заснети тук.

И тъй като асфалтовият път свършва , слизаме от буса и поемаме към махалата Армед пеша. За щастие за големите раници пристигат четирикраките планински таксита – мулетата. След около час, по тъмно, пристигаме и в къщата. Мохамед, приятел на Омар и наш готвач през следващите три дни, вече е приготвил вечерята и подредил масата. След вкусното похапване, приготвяме раниците за

3-дневния ни престой високо в планината и лягаме да спим.

Ден трети

След сладкия сън следва обилна закуска. Часът е 8 и вече бързаме да излезем навън. Времето е чудесно – ясно и слънчево още от сутринта. Ето че можем да видим и

Армед

Гледката е много красива. Армед е разположен на единия хълм по реката, покрай която се вие и пътеката до хижа Тубкал. Всички къщи тук са сякаш накацали една над друга и “гледат” в посока към хижата. В ниското се намира и местната джамия. А от едната страна има голямо зелено петно – градините на берберите. Зеленината тук е кът. Нагоре растителността става все по-оскъдна и  все по-бодлива. А над 3000 м вече и изчезва. Остават само камъни.

Мулетата ни са натоварени с целия багаж. Вече готови, поемаме след Абдул – 23-годишният братовчед на Омар, който ще ни води в планината. Пътеката до хижата е доста приятна. Широка, като планинска магистрала – мулета сноват нагоре-надолу, пренасяйки багажа на туристите – едни тръгнали към хижата, а други вече връщащи се.

Тук рядко има самостоятелни туристи, всяка група си има местен водач и готвач. И мулета разбира се )). Въпреки оскъдната растителност, по пътя има много стада кози – дребнички и с доста козина по тях. На няколко места се върти търговия – отново с портокалов сок, вече 10 дирхама чашата, и най-различни сувенири. Пътеката минава покрай Sidi Chamharouch – място за поклонение на благочестивите мюсюлмани. Тук се намират мощите на мюсюлмански отшелник.

След кратка почивка и разхлаждане с няколко портокалови сока, ето ни отново поели нагоре към хижата. Не след дълго достигаме височина малко над  2925 м.

Време е за “кръщаване” на всички,

които за първи път стъпваме по-високо от връх Мусала. Ритуалът се състои в къпане с канче планинска вода от водача ни Момчил с пожеланието за добър път към висините.

И след хубавото разхлаждане в жегата се отправяме и към достигането на 3000-те метра, където следва нов ритуал -бой с въже, символизиращ началния тласък към 4000-те метра )) Всички ритуали са изпълнени, а ние вече виждаме и

хижата – Refuge du Toubkal, 3207 м.

Точно до нея се намира и старата хижа -Neltner Refuge. В коридорче до външната врата има огромни рафтове, където се оставят обувките. Навътре се ходи по чехли или джапанки. Мароканските водачи имат отделна стая за спане и стая за почивка. В нея се извършват и традиционните им молитви.

Хижата се състои от няколко общи спални, намиращи се на втория етаж. В една от трите столови на първия етаж има стелаж с най-различни запаси – вода, консерви, бисквити…..всичко, за което може да се сетиш. А пазаруването е доста интересно – взимаш, помниш какво си взел и като си тръгнеш от хижата -плащаш. Тук не можеш да бъдеш обран, поне не от берберите. Ако това се случи, ще е от чужденците, които са доста, особено в събота и неделя.

Нашият обяд вече е наготвен от Мохамед и ето ни около масата с фотоапарати, правим снимки на ястията. Храната като цяло е доста лека и понеже не ни слагат от местните подправки по забрана на Момчил, ястията приличат на нашите. Менюто се състои от: салата – домати, краставици, лук, гъби, грах, царевица, маслини; основно ястие – боб-яхния, месо, кус-кус, варени или печени зеленчуци, нахут, макарони, ориз с канела и други; а за десерт плодове – пъпеш, портокали, банани. Накрая след всяко ядене се пие берберско “уиски” – ментов чай. А след вечеря преди лягане ментовият чай се заменя с чай от маточина за добър сън. И понеже времето се развали, нищо друго не ни остава освен да дремнем до вечеря. Ето, че първият ден в планината привърши и стана време за лягане. На следващия ден ни предстои връх Тубкал, 4167 м – най-високият в Атласките планини и Северна Африка.

Ден четвърти

Часът е 6, а навън е още тъмно. И няма начин – слънце няма. От следобяд на предния ден не е спирало да вали. На такава височина капчиците дъжд замръзват и вали суграшица. Това никак не ни радва. Момчил за щастие намира решение. След бърза консултация с GPS-а установява, че след около час се очаква дъждът да спре, а още по-добрата новина е, че вероятността да почне отново е доста малка. Затова решаваме единодушно заедно с Абдул да изчакаме и вместо да потеглим в 6.30 за върха, отлагаме старта за 7.30. Старото име на

връх Тубкал (в оригинал Jbel Toubkal)

е било Togga Akal(земя, местност). В превод означава “най-високо панорамно място”. Самото изкачване на върха не изисква особени технически умения, подобно е като до връх Мусала. Тази година снегът се е задържал доста дълго. Местните казват, че подобно нещо не се е случвало от около 20 години насам.

При вида на Абдул с пикел в едната ръка и зимни обувки, нещо взе да ни притеснява леко в обстановката нагорое към върха. Ние сме екипирани с трисезонните обувки, които не държат много на заледени участъци. Все пак притесненията се оказват излишни – нагоре не е замръзнало. Напротив, на места снегът толкова е омекнал, че стъпвайки потъваш надълбоко. Не сме единствените желаещи за Тубкал в този ден. И все пак навалица няма.

Разминаваме се и с няколко слизащи вече от върха туристи. Явно не са вярвали, че времето ще се подобри. Изкачваме се бавно. Въпреки, че не сме на чак толкова голяма височина, поддържаме леко темпо. Време има достатъчно, пред нас е цял един ден. След около 2 часа достигаме и заветните 4 000 метра. А това е повод за нов бой с въжето. Всички сме в колона по един, а Момчил ни дава началния тласък за 5 000 метра. Остават ни още 167 м денивелация и ето, че скоро сме и на самия връх.

Ура!!!! Първият ми 4-ри хилядник! И тъй като е облачно и гледки няма наоколо, отдаваме се на дълга фотосесия – ту от едната страна, ту от другата на металната пирамида на върха. Разбира се аз си правя снимка и с двамата водачи, довели ме до върха – българския Момчил Цветанов и мароканския Абдул.

И макар да е юни, времето не е особено топло поради необичайния сняг за това време на годината,. След 40 минути около пирамидата на Тубкал започва да се усеща студът. Затова решаваме да потеглим бързо надолу, но за спомен не пропускаме да си вземем по едно камъче от върха. И тъй като има сняг в изобилие, слизането е доста по-бързо и забавно – като на бобслей, но без шейна ))

Е, на хижата пристигаме мокри, но на никой не му пука. Радостни от добрия късмет с времето сядаме да похапнем от грижливо приготвения ни обяд от Мохамед. И понеже сме с приповдигнато настроение и не ни се спи, следобедът се наслаждаваме на показалото се слънце от терасата на хижата. А гледката към отсрещния баир е чудесна. Така в приказки и смях дойде време за вечеря и сън. Утре ни очаква още един вълнуващ ден.

Очаквайте продължението

Автор: Ирина Салчева

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко

Очевидно тази година ни е потръгнало на Закинтос. Този път Влади ще ни води натам. Приятно четене:

Лятото вече си отива, а с него и прекрасните спомени. Ето за какъв спомен от отминалото лято искам да разкажа:

Закинтос –Перлата на Йонийско море

част първа

Когато хората пътуват от вътрешността на България към столицата в желание да напуснат, макар и за ден родината си, в търсене на място за почивка, те проспиват пътя до София. И така дори няма над какво да се замислят. Пътувам и аз. Заглеждам се през прозореца на автобуса. Впечатление правят запуснатите и изоставени къщи по селата, обраслите с бурени дворове, изоставените ниви, пущинака около пътя, обраслите с треви тротоари около къщите на селата, покрай които минава пътя за София. Но не за това ми е думата. Е, да тръгваме. Закъде ли? Опитайте се да познаете.

Днес ще ви водя на остров Закинтос

И то ще ви заведа до места, които едва ли ще видите, ако следвате стъпките на организираното пътуване. Няма да ви пълня главите с история, най-много да ви спомена за една -две легенди. Тя, историята е много интересна, но живеем в света на интернет, където само с няколко кликвания, ще се доберете до нужната информация, както направих аз. Ще кажа само това, че остров Закинтос е бил опустошен до основи, след като оттам е минало едно страховито земетресение през 1953 година. Но сега,60 години по-късно природата, красотата и екзотиката са си казали думата. Отново са издигнати нови хотели, зеленина.

От този клип, намерен в интернет тръгна цялото пътуване- случайно намерен, хареса ми и реших, че това е мястото, което искам да видя:

http://varadinov. com/%D0%BF%D1%8A%D1%82%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%B4%D0%BE-%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%BE%D1%81-zakynthos-zante/

Пътувам организирано. Оставам три дена на острова, и един ден в Древна Олимпия и селцето Камини ( съвсем близо до Патра).Тръгваме от София към 20:30 часа вечерта на 27 август.

Пътуваме през нощта, която я проспивам изцяло. Минаваме през планините, по чукарите, по които се вие магистралата А1 и Егнатия Одос (на гръцки: Εγνατία Οδός, Егнатия Одос, код: А2).Егнатия Одос е гръцкият превод на латинското Виа Егнация — името на древния римски път на Балканите, свързващ Бизантион с Драч* Общата дължина на тунелите в двете посоки около 100 км, през планината.

Събуждам се точно в началото на моста Рио -Антирио при Патра. Не пропускам да го снимам. Мостът Рио-Антирио свързва Етолоакарнания с Пелопонес през Коринтския залив в Западна Гърция. Открит е на 7 август 2004 година. Има дължина 2880 метра, а в най-разтворената централна част разстоянието между пилоните е 560 метра. Широк е 27,2 метра и разполага с пешеходна и велосипедна зона за преминаване през него. Плащаме таксата, минаваме моста и пътешествието продължава. Пристигаме за обедният ферибот в селцето Килини, около 11:30 ч, по обед и имаме малко време да се разходим из селцето. Малък плаж, тихо, спокойно. После хващаме ферибота в 12:30 ч, за Закинтос. Билетът ни е 6 евро в едната посока ( правят отстъпки за групи).Ферибота е достатъчно голям, има си 2-3 салона ( по-голям и по-малък), по един бар във всеки салон, канапета, масички, все едно сте в луксозен ресторант. Има си телефон с фонокарта, два стола за масаж, като в моловете. Ескалатор ви качва от входа до горният етаж. Има места, на които можете да гледате ТВ- филми, новини на гръцки.

Пътуването е около час и десет минути ( губи се време в качване и слизане).И към 13:50 ч, вече сме на острова, настанили сме се в автобуса и се отправяме към хотелите.

Казвам, към хотелите, защото групата беше разделена на 3 части… Едната в хотел Диана (мисля, беше), точно в края на площада в Закинтос (така се казва и главният град, където акoстират фериботите).Другата група бяхме в хотел Ириа, а третата част от групата беше настанена в студиата в съседният курорт Лагана.

Веднага след като разбрах, че има и група в Лагана, започнах да съжалявам, че не си бях избрал да бъда в тази част… Но това не означава, че лесно се отказвам от това, което съм си намислил… Мятам пътната чанта в стаята на хотела, слагам раницата на гърба и

тръгвам да разглеждам острова

Нямаме вечеря, така че съм ограничен единственно от залеза на Слънцето и настъпването на мрака… което не се очертаваше да е скоро. Хващам по асфалтирания път в посока надясно от пристанището и докъдето стигна… След края на последните постройки не остава нищо за гледане. И тъкмо когато си мислех, че това наистина е така, видях на брега на морето едно малко захлупено барче, покрито със слама с няколко дървени столчета, една-две маси и нищо повече… Под сянката на една палма.

И там наоколо видях нещо наистина интересно: една дървена лодка, на пясъка, очевидно изоставена и не ставаща за нищо, освен… да бъде напълнена с куп с празни стъклени бутилки от алкохол, глинени съдове, бърдучета и морски раковини… И точно това имаше в нея. Много интересно. И още няколко други подобни творения на човешката и морска фантазия.

Снимах с телефона всяко нещо там, което ми хареса. Не след дълго пътя завива рязко наляво и се отделя от брега. Точно там, на ъгъла се е сгушило едно малко параклисче. Заизкачвах се по баира нагоре виждайки отвисоко, че наоколо няма друг плаж, освен селището на брега на морето- малко по-нататък.

Циливи

http://www. feelgreece. com/bg/tsilivi

Вървя си по пътя и разглеждам вилите наоколо. И тъкмо когато реших да се отказвам и да се връщам, стигнах до едно магазинче вляво от пътя. Спрях се, взех си една бира и седнах малко да си почина под сянката на едно маслиново дръвче. И докато пия бирата, оглеждам скицата на острова (която си бях нарисувал на ръка, гледайки картата в Интернет, преди да тръгна и на която съм си отбелязъл близките селища около Закинтос)и се чудя накъде да продължа, когато разбирам, че това Циливи било на още 2-3 км.

Продължавам. Минавам по брега, покрай близките хотели, после малко по пътя стигам до

Циливи, минавам през целият плаж

Много приятно място- няколко бара на брега на морето, множество басейни и много майки с деца, които пищят, радват се на морето и си играят на пясъка. И след края на плажа, стигам до едни скали, които в началото могат да бъдат минати, но после продължаването напред става навъзможно.

Хващам един асфалтиран път нагоре, минавам покрай няколко вили и кокетни къщички, със зелени морави, екзотични растения, цветя. Излизам на главният път и се ориентирам да се връщам… В едната посока дотук съм вървял около два часа, с малки почивки. Не ми се искаше да вървя и на обратно още толкова и реших да помахам на стоп… Повярвайте ми – това е най-глупавата идея, която може да ви хрумне. Със сигурност ще си останете само с махането (ако това ще ви достави удоволствие). И вървя в посока към Закинтос по главният път и разглеждам Цивили откъм вътрешността.

Минавам покрай една автобусна спирка и гледам, че има автобус за Закинтос, който трябва да мине след час време. Достатъчно, за да се поразходя още малко. И така до следващата спирка вървя и гледам- много добри хотели, много готини заведения, с едни канапета, с едни възглавнички и все покрай главният път.

Стигам до следващата спирка и там пише, че след 40 минути ще има автобус… Тъкмо за по бира време. Отбивам се в най-близкото до спирката заведение, разполагам се на мекото канапе, облягам се на кожената възглавничка, поръчвам си една бира-Алфа, запалвам си една цигара, изпускам дима на тънка струя и се заглеждам в трафика по пътя-моторетки, младежи, прибиращи се от плажа, АТВ-та, велосипеди, коли- кипи усилен живот. След час слънцето ще залезе и каквото има да става там, ще става. Но докато това се случи, аз трябва да съм си в Закинтос. Дръпвам биричката бавно, допушвам си цигарата, грабвам си раничката и тръгвам за спирката.

Идва автобуса, качвам се, казвам, че искам до центъра на Закинтос ( горе-долу се оправям с елементарните думички от бедният ми гръцки речник),плащам 1,60 евро и сядам. И след 5- 6 спирки, автобуса спира някъде в нищото пред една постройка и шофьора казва  –

това е спирката на Закинтос!

Слизам аз и започвам да се оглеждам. И за да не изглеждам чак толкова тъп, тръгнах след другите пътници, които слязоха там, защото автобуса продължава за Лагана. Оказа се, че това е автогарата на Закинтос, която е чак на върха над града… И оттам, през пътя, по една пътека, между къщите, улицата става по-широка и накрая слиза долу на площада на Закинтос. Вече е доволно тъмно, но щом дотук стигнах, остава само да се прибера в хотела. Не, деня още не е завършил- до полунощ има още време.

Прибирам се в хотела, един бърз душ, преобличам се за вечерните приключения, вземам си малко пари, 20 евро мисля, че са достатъчно и отново излизам. Вече се е стъмнило, всички са излезли навън. Оживените улици след залез слънце са две-едната е крайбрежната, а другата е на втора или трета линия навътре, успоредна на крайбрежната. Хотела Ириа беше този, в който аз бях: Yria Hotel, Kapodistriou 4, Закинтос.).Намира се на първа линия по крайбрежният булевард, след площада вляво почти към края, докъдето са хотелите.

Та, минавам първо по

улицата, която е във вътрешността –

широка, права с много магазини-за дрехи, за сувенири, за чанти, ресторанти, сладкарници ( непременно да влезете в някоя сладкарница и да изядете една Фриганя ( φρυγανια γλυκο ).Ще запазите този спомен за много дълго време. Това е едно квадратно, сочно, вкусно, добре сиропирано парче торта със топяща се в устата бяла сметана отгоре и полята със сладък ягодов сироп)… Поднася се с чаша вода. И струва 3 евро. Има къде да седнете, има какво да изпиете, има какво да видите. След края на тази улица, тръгвам да се връщам, но минавам по крайбрежната улица.

Там решавам да седна да вечерям. Избирам си един ресторант под палмите, които са много добре и ефектно осветени, сядам и започвам да се оглеждам наоколо. На съседната маса са седнали двама мъже и си говорят. Надавам аз по едно ухо, защото ми стана интересно. Единият мъж се оказа грък (част от персонала на ресторанта), а другият- българин. Ама си говорят на гръцки. И гъркът казва на другият какви думички знае на български. Изрежда: юрган, чаршаф, комшия… И на мен ми става смешно, защото всички тези думи са с турски произход… И после казва (ама говори с гръцки акцент)- стабилизатор… Е, тук вече се засмях на глас… тази дума, как я запомнил-първо толкова дълга и второ няма нищо общо с кръчмарската му работа… И накрая казва -Лека нощ… Аз мълча и се подхилквам. И си мисля какво да му кажа като си тръгвам… Поръчвам си пица и бира. Аз такива неща ям, защото знам, че ги има навсякъде и са почти на една и съща цена. Вмествам се в рамките на 10 евро за вечеря. След като приключвам с вечерята, идва сервитьора и ми предлага да си избера десерт, който минава като бонус, за него не се плаща- диня, баклава (това само схванах от 7-8 десерта, които ми изброи) – избирам си баклава… ммммм, разкошен вкус. Плащам си, тръгвам, минавам покрай този мъж и му казвам – Лека нощ… Той много се зарадва…

Продължавам да се прибирам и когато стигнах до площада- там се задържах по-дълго, Нощтта отдавна се е спуснала, часът минава 23:15 ч, около площада е съсредоточен нощният живот-на всяка маса- по запалена свещ, барове и ресторанти около площада-пълни с народ, музика отвсякъде- много добри хитове, младежи се кефят на всичко-китайчета, италианци, американци, сърби, гърци, българи…

В средата на площада един човек на изкуството седи и твори. Около него младежи и деца. Загледах се какво прави: Клиентът (дете, младеж или по-голямо хлапе ) седи мирно в профил, а човека го гледа и с една ножичка му изрязва профила на една черна хартия. И когато всичко е готово, отлепва черната хартия, показва му я, залепва я на една бяла хартия и му я дава… приликата с профила (от главата до рамото) е уникална. Не запомних колко евро струва това. Избирам си едно заведение за последно питие, преди лягане, качвам се на вторият етаж (то няма къде да се стъпи от компании).Вземам си един коктейл, който така и не го разбрах какъв беше-водна чаша, пълна догоре с лед, нещо слабоалкохолно вътре, сламка и.. за 9 евро… Това определено може да мине в категорията -Може и без него…

Избирам си едно място, питам дали мога да седна и чувам едно – Сядай… Гледам – една компания от нашата група… Ама то в тъмното не можах да ги позная. Седнах, говорихме си кой къде е ходил, след като сме се настанили. Гледаме от високо живота по площада. То един барплот от край до край, запалени свещи, свеж вятър подухва, глъчка отвсякъде. Много ми хареса. Прибирам се след полунощ и си лягам.

Следва ставане сутринта, закуска на шведска маса и целодневен круиз — от 9 до 16 ч, по вода –

Сините пещери и залива Наваглио

Дори и да съм на почивка, сутрин пак някой трябва да ме събуди, за да мога добре да закуся. Звъни ми телефона минутки, преди да отвори ресторанта. Ставам, обличам се и слизам долу. Традиционна континентална закуска – сок, кафе, саламчета, кашкавал, купички със сладко, мюсли, варени яйца, масло, няколко вида дребни сладки, кекс, пай, диня, халва. Все неща, които много си обичам, но не всеки ден мога да си похапвам.

В 8 ч. се събираме на главната улица и се отправяме към пристанището. Качваме се на корабчето-аз се качвам на най-горната палуба, за да гледам отвисоко. Избирам си един ъгъл със сянка и се разполагам там. Голяма грешка е да се настаните на най-горната палуба, освен ако не искате цял ден да ви пече и духа едновременно. И една група от нашите се настанява около мен- и всеки гледа да е на сянка (защото отгоре се пада едно такова, подобно на спойлер).И бабите се кефят, че са на високо и на сянка, а аз леко се подхилквам.

На пристанището след нас се изсипват още 5 автобуса и всички се качват на борда. Долните палуби вече са заети, корабчето след малко тръгва, а на мен ми става все по-смешно. Защо ли?- Ами защото след като тръгва корабчето и сянката започва бързо да се мести, а слънцето все по-безмилостно да пече, защото вече няма зад кое да се крие… Толкова е просто… И бабите почват да се усещат, че не са заели правилните места… Пък по едно време като им се допуши… И като гледат, че никой покрай тях не пуши и като не могат да си запалят цигарите ( защото много яко духа…)… А аз бях седнал точно там, за да мога да снимам с камерата отплаването отвисоко…

И после слизам на долната палуба-втора палуба е най-добре – вътре има салон, бар, канапета, не духа и е сянка…

Следва целодневно плаване. Когато минахме, покрай брега, докъдето аз бях ходил предната вечер… И споделих- никой не ми повярва.

Почти 70 % от острова е скалист

Отвесни скали, високи по 100-200 метра са надвиснали страховито над морето. Отгоре по върховете им, зеленина-храсталаци, каменолюбиви видове. Спирахме на три места за по 40 минути- на едни заливчета за гмуркане и плуване. От кораба се носи приятна гръцка музика. Стигаме до

залива Навагио

там, където е кораба на корабокрушенците. Едно малко заливче със супер високи и страховити скали. Там вече имаше един кораб, нашият беше втори, след нас дойде и трети… А сега си представете три кораба, с по три палуби, с по 100 души на палуба, да се изсипят на този малък плаж. Е, хайде сега – половината са във водата, а другата половина на плажа – за минути целият плаж се изпълни с народ… А като спре корабчето, пуска котва. И като пусне металната пътека, за слизане… тя потъва във водата да кажем на нивото на коленете на средновисок човек…

И аз седя и следя слизането на туристите от съседният кораб. Като нагазят във водата, и се намокрят до над коленете. Това ме накара да си прибера по-нависоко в дрехите по-ценните неща, които нося. Запретвам крачоли и слизам по пътеката. По-трудноподвижните туристи, ги поемат двама мъже на края на пътеката… Седя на плажа там, гледам страховитите скали, и разглеждам кораба, който заседнал там някъде през октомври 1980 г.

{ Заливът на корабокрушенците Навагио}

Едно ръждясало желязо, изгнило, подобие на кораб, надраскано с тебешир отвсякъде. Интересно е да се разходи човек из него, да се катери по борда му. По плажа има едни много красиви бели камъчета, от които си вземам за спомен няколко. Времето минава неусетно, свирката на кораба ни свири и всички поемаме обратно към борда му. Следва обратният път на връщане, минаваме покрай Сините пещери, определено си заслужава да бъдат видяни

По пътя на връщане спираме на още едно място-приятно заливче за плуване и гмуркане и към 16 ч, следобяд отново сме на брега на Закинтос. Заставам на изхода на кораба, за да видя колко туристи е побрало… И като стигнах до 320 и се отказах да броя, защото при автобуса групата само мен чакаше.. А и много малко още имаше да слизат. Отново сме в автобуса и отново на път за хотелите- кой от където е…

Само че аз се бях нагласил да замина с групата за Лагана, за да разгледам и там. Никой нямаше против тази ми идея, стига да мога да се върна вечерта на Закинтос… Абе аз да ида, да видя, а пък ако ми хареса мога да остана…

Кеф цена няма,

ако можеш да си го позволиш, както казваше един запален турист. Речено-сторено. Тя нощувката си ми е в Закинтос, ама какво пречи да си платя и една на Лагана.. А последният автобус за на обратно е към 19 ч… Рано ми се вижда. Пък и таксито от Лагана до Закинтос излизало към 13 евро. Имам време да мисля. И така вече съм в Лагана. { Laganas }.

Питам водача, преди да си е заминал, в коя посока е плажа и къде е спирката на автобуса-казват ми, оставят ме там. А аз дори не погледнах къде точно ме оставят, та в случай, че реша да остана, да знам на сутринта къде да ги търся за поредният круиз. Групата си отива по студиата за нощувка, нашият автобус се връща в Закинтос и аз оставам сам-самичък насред Лагана.. С една раничка на гърба, няколко евро в джоба, видеокамера, телефон, лична карта и любопитството да видя какво ще ми се случи тази вечер в Лагана.. Е, да тръгваме, а?

Очаквайте продължението

*Реално това е пътят между двете столици на Римската империя – Рим и Константинопол. Може да си представите значението му, подобно на магистралата между София и Пловдив (били са едновременно столици  – преди Съединението) или пък пътят между Москва и Петербург в Русия – бел.Ст.

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Още снимки от Закинтос

Други разкази свързани с о.Закинтос – на картата:

о.Закинтос

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз. За последно минахме през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт

А днес ще тръгнем по брега на Персийския залив –  от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Приятно четене:

През Иран с Опел

част дванайсета

Персийски залив  –

от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Бандар Абас

С население от половин милион жители Бандар Абас е голям пристанищен град и столица на провинция Хормозган. Той заема стратегическа позиция на Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Първите писмени сведения за града са от 6-ти век преди новата ера, по времето на Дарий Велики, когато от тук персийската флота е поемала на своите морски походи към Индия и към Червено море. В началото на 16-ти век градът е завладян от португалците, а по-късно е попадал под влиянието на Турция, Холандия, Оман и Великобритания. До 1980 година се е казвал Гамерон, след което е преименован на името на шах Абас I Велики, който в началото на 17-ти век е отвоювал пристанищния град от португалците и е удържал военноморска победа над португалския флот.

Бандар Абас е най-голямото търговско пристанище на Иран,

а така също и важен транспортен и логистичен център с голямо международно летище. В района има изградени зони за свободна търговия. Развито е производството на стомана и алуминий, в града има корабостроителен завод и предприятия за производство на съоръжения за нефтодобива и газодобива. В петролната рафинерия се преработва нефт и се произвеждат петролни продукти. Развит е риболова и производството на рибни и морски продукти, както и текстилната промишленост. Като научен център Бандар Абас разполага с три университета. Местният футболен отбор е спортната гордост на жителите.

Бандар Абас е напълно съвременен град, в който липсва стара историческа част и няма много туристически забележителности.

Пристигнах в града на разсъмване и първо се запознах с района около новата джамия. Пазачът спеше на пода върху килимите, което ми позволи спокойно да разгледам интериора на джамията.

Новата джамия е с внушителни размери

Гробница на мюсюлмански светец в джамията

Прави впечатление

паметникът на пожарникарите

В доста ирански градове са издигнати паметници на пожарникарите. Обичайно са разположени близо до противопожарните служби. Очевидно там уважават тази отговорна и опасна професия за смели мъже.

Паметникът на пожарникарите

Едва след това отидох на брега за да кажа „здравей“ на

Арабско море

Поради отлива крайбрежните скали бяха мокри и покрити с хлъзгави малки водорасли, на което не обърнах внимание. Нямайки търпение да нагазя във водата се подхлъзнах и изпързалях надолу по мокрите скали.

Скалите, по които се изпързалях, бързайки да наджапам в морето

Разбрах за „пораженията“ по тялото ми след като ризата и панталона започнаха да почервеняват от кръвта, която потече от гърба, лактите, дланите и краката ми. Поради тази причина първата ми среща с това южно море се оказа малко неприятна. Наложи се да нагазя вътре и да изпера от кръвта ризата и панталона с морска вода. Можах спокойно да свърша тази работа защото в ранната утрин наоколо беше пусто и само един младеж се разхождаше по брега. После отидох на пристанището, където в една тоалетна се изпрах и измих с чиста вода. Излязох с мокрите дрехи, които приятно ме разхлаждаха в горещата утрин, и тръгнах да разглеждам съвременния град.

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Стратегическият Ормузки проток свързва Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Ормузкия проток на Арабско море

Обществен контрол

По време на обиколката из Иран се убедих, че това е по-скоро социална държава със строга полиция, силна армия, активни обществени структури, със сплотено и единно общество. Направи ми впечатление и действения обществен контрол по отношение спазването на правилата за поведение. Най-простите примери са забележките, които хората са ми правили да не ходя с разгърдена риза или да не дъвча дъвка на обществени места.

Най-много ме впечатли поведението на шофьорите на една бензиностанция по време на конфликтна ситуация. По принцип в Иран зареждах дизелово гориво на колонките за камиони и автобуси, тъй като там леките автомобили са само на бензин и природен газ. Зареждането става посредством поставяне на карти, подобни на банковите, чрез които се отчита горивото по съответната цена. Например, шофьорите на камиони поставяха техните карти и им отчиташе горивото по 12 стотинки литъра. За мен като чужденец бензинджията поставяше съответната карта и броячът отчиташе по 28 стотинки за един литър дизелово гориво. В северната и средната части на страната работниците на бензиностанциите имаха такива карти и зареждането с гориво ставаше без проблеми. В източната и южната части на страната, обаче, бензинджиите нямаха карти за чужденци, с които да отчитат горивото по по-високата цена. Там обикновено изчаквах някой шофьор на камион да си напълни резервоара с 200-300 литра и след това с неговата карта зареждах с дизелово гориво и моя опел. Предлагах на шофьорите пари по високата цена, но те ми вземаха само отчетеното с техните карти, т. е. по 12 стотинки за литър. Само веднъж един шофьор не само, че ми взе парите като на чужденец (по 28 стотинки), но поиска още пари за да станат по 40 стотинки за литър. Възпротивих се като му обясних, че цената за чужденци е фиксирана на 28 стотинки  и няма да му платя повече, но той настояваше за още пари. Като видяха, че става някаква разправия останалите шофьори на камиони и автобуси дойдоха при нас. Щом разбраха каква е работата те наобиколиха нахалния шофьор и започнаха да му се карат. Той се стресна, веднага ми върна парите до отчетената цена по 12 стотинки литъра и избяга настрани. Другите шофьори дружески ме потупаха по рамото, казаха че проблема е решен и мога да пътувам спокойно. Определено този случай на активна гражданска позиция и на обществен контрол спрямо алчния шофьор ме впечатли особено силно.

Къпане в Персийския залив и морски курорти

След Бандар Абас, изминавайки стотина километра покрай Персийския залив под палещото южно слънце, нямаше как да се лиша от разхлаждане в морето. Открих пуст плаж и веднага скочих във водата. Тя беше „топла като чай“ и много солена, по-солена от водата на обграждащите Европа морета. Удоволствието ми от плуването беше неописуемо, сравнимо само с къпането в басейна с естествено газирана минерална вода при каньона на река Воротан в Армения, двадесетина дни по-рано.

Безлюдния плаж, където беше първото ми къпане и плуване в Персийския залив

Пропътувах над 1 000 километра покрай Персийския залив, преминавайки през доста курортни градчета. Убедих се, че

иранците не отдават особено значение на морския туризъм

Никъде не видях големи курортни комплекси с множество хотели, както е по нашето Черноморие. Масово хотелите са малки 2 до 4-етажни, обикновено раздалечени и с доста свободна площ между тях. На някои места по плажовете имаше подредени чадъри като при нас, но хората на пясъка бяха рядкост. Не можах да разбера защо почиващите в тези съвсем прилични морски курорти бяха толкова малко*

Газодобивни райони

В тази южна част на Иран се намират едни от основните залежи на нефт и природен газ. Особено бях впечатлен преминавайки през огромно газодобивно поле, разположено по крайбрежието на Персийския залив. В продължение на около 15 километра от двете страни на пътя се редяха стотици сонди за добив на природен газ с горящи пламъци по върховете им. Из въздуха се носеше специфичната миризма на газодобивен район. По указателните табели можах да разбера, че преминавам покрай газови електроцентрали и покрай заводи за компресиране на природен газ. Множество табели и надписи край платното предупреждаваха, че спирането и правенето на снимки е забранено. В последствие пресякох и други газодобивни райони с горящи пламъци по върховете на сондите, но те бяха по-малки на площ и вече не ме впечатляваха.

С четирима иранци през нощта

Шофирах до късно вечерта и дълго време в тъмнината не можах да открия удобно място за нощувка. Накрая, почти заспиващ зад волана от умора, забелязах някакви храсти край пътя. Спрях и се вмъкнах с автомобила между тези храсти на двадесетина метра от платното. Реших, че в тъмнината никой няма да ме види и спокойно ще пренощувам на това място. Тъкмо бях заспал и ме събуди светлина на фарове. Две моторчета бяха спрели срещу колата и фаровете им ме заслепяваха. Навлякох си ризата и панталона, слязох и видях двама млади мъже на мотоциклетите, които явно се чудеха какво става с този чуждестранен автомобил край пътя. Така и не разбрах как в тъмнината бяха забелязали колата, скрита между храсталаците и далече от пътното платно. Обясних им че съм турист, изморен съм и ще пренощувам край пътя. Те ми казаха, че така не може и да карам след тях. Потеглих след двата мотоциклета, които тръгнаха по черен път, перпендикулярен на главното шосе. След около един километър влязохме през порта в някакъв двор, ограден с висока стена и разположени няколко едноетажни сгради вътре в него.

Притеснен слязох от колата и огледах наоколо. По работещите съоръжения разбрах, че това е помпена станция, вероятно към някаква напоителна система. Двамата ме въведоха в една стая, където на килими на пода седяха още двама мъже и гледаха телевизия. Работеше климатик и беше приятно хладно в сревнение с горещината навън. Поканиха ме да седна и всичките се настанихме на килимите, подпирайки се на големи възглавници. Само единият от четиримата знаеше 20-30 думи на английски и се получи доста неловка ситуация. Аз седя „като на тръни“ и ги гледам. Те ме гледат и се усмихват. И аз им се усмихвам. Поизплаших се, защото се замислих какво би станало, ако тия четиримата са хомосексуалисти. Сам срещу тях не бих могъл да се защитя и през главата ми започнаха да минават още по-черни мисли. Рекох си, че ще трябва да се боря за „честта си“, въпреки неравностойните сили. В това затънтено място могат да ме заколят, автомобила да го „разфасоват“ на части и никой никога няма да разбере какво се е случило с мене.  През това време единият направи чай и всичките изпихме по чаша. Подарих им по едно сувенирче от България, каквито носех в колата. Всеки един от тях ми благодари с усмивка.

Единият от мъжете ми предложи да се изкъпя. Бях толкова потен и прашен, че без да се колебая взех шампоана и се пъхнах под душа. Седнах пак на килима, подпрях се на възглавниците и зачаках да видя какво ще става. Изморен и с рани по тялото вече бях претръпнал от многото ежедневни преживявания. Единият от мъжете постла дебело одеяло на пода, донесе още едно за завивка и ми каза, че мога да спя. Попита ме да загаси ли телевизора и лампата. Казах му да остави само лампата, всички излязоха от стаята, а пък аз изтощен заспах на момента. По едно време в просъница усетих, че някой ме бута. Отворих очи и видях, че единият от мъжете е поставил табла с готвено ядене и бутилка Пепси кола на пода до мен. Каза ми да ям и си излезе. Нахраних се бързо, преместих таблата с чиниите до стената и уморен пак заспах. По някое време в просъница забелязах, че съдовете са изнесени. Събудих се към 4 и нещо сутринта, добре наспал се в прохладната стая с работещ климатик.

В съзнанието си се надсмях над моите страхове, че е могло нещо лошо да ми се случи. Хората ме намериха край пътя и ме подслониха в стая с климатик. Вероятно един от тях си е ходил до в къщи и жена му е приготвила ядене, което той ми донесе за да се нахраня. Оставиха ме сам в стаята, а те са спали някъде из стопанските постройки. Като се разтропах около колата и четиримата иранци се появиха от съседните сгради. Благодарих им за подслона и храната, взехме си довиждане и потеглих. Отново се убедих колко гостоприемни са иранците и в практическото действие на третия стълб (задължително за спазване правило) от мюсюлманската религия: даване на милостиня. Да дадеш храна и подслон на пътуващия странник за преобладаващата част от мюсюлманите е дълг, за което ще бъдат благословени от Аллах.  Това е станало тяхна вътрешна потребност и им носи удовлетворение. Тези качества на гостоприемство и състрадание ние българите постепенно губим. Според мен, в днешно време ставаме все по-големи егоисти, подминавайки бедните и страдащи хора.

Бушер

Това е 200-хиляден град, разположен на полуостров в североизточната част на Персийския залив. Бушер е административен център на едноименната провинция. Изграден на мястото на древно селище, той добива значимост като пристанищен и търговски град през 18-ти век. В продължение на две столетия е под силно британско влияние и през това време на три пъти е бил окупиран от британската армия.

Днес, освен като голямо търговско пристанище, Бушер е известен и с построената от Русия атомна електроцентрала. В продължение на няколко години над 1000 руски специалисти работят по изграждането на първата в Близкия изток АЕЦ. И сега руски техници и специалисти се трудят в централата. От иранската нравствена полиция се възмущавали, че рускините не искали да носят забрадки на работните си места. Дори имало идея да им се плаща допълнително възнаграждение към заплатата за да не си свалят забрадките и да спазват ислямските изисквания за облеклото.

Виждайки ме с чуждестранен автомобил в града на няколко пъти иранци ме питаха дали съм руснак. Спирайки до плажа малко след 7 часа сутринта бях изненадан като видях няколко десетки иранци да се къпят в морето. Във водата имаше и няколко жени, облечени в техните дълги черни наметала хиджаб и забрадки на главите. Зачудих се, защото беше изключение да видя някой да се къпе в протежение на стотици километри покрай Персийския залив. За себе си намерих обяснение, че вероятно руснаците от атомната електроцентрала са научили и иранците да се разхлаждат в морето преди да отидат на работа.

Плажът на Бушер, малко след 7 часа сутринта. Иранците вече се къпят в морето.

Крайбрежната алея в Бушер

В Бушер няма туристически забележителности и в града нищо не можа да ми направи особено впечатление.

Обиколка из централната част на Бушер

Из централната част на Бушер

Централната част на Бушер

Парка със зоологическата градина в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

След Бушер изминах още 300 километра покрай Персийския залив, през район с големи находища на нефт и природен газ. Добивът на тези енергоресурси се осъществява както във водите на залива, така и на сушата.

Бандар-е Машахр

беше последният пристанищен град на залива, през който минах. Името му Машахр в буквален превод означава „град на луната“. Пристанището е едно от най-важните за Иран и през него се осъществява експорта на компресиран природен газ и на петролни продукти от рафинерията в близкия град Абадан. В града има два университета, в които се подготвят предимно инженери за петролната и газова индустрии в страната.

Десетина километра след Бандар-е Машахр поех на север, движейки са на петдесетина километра от границата с Ирак.

 Пътеписът продължава с описание и снимки от западния район на Иран. Завършва с планината Арарат и със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването.

Очаквайте продължението

*Всъщност обяснението най-вероятно лежи на същата плоскосто, в която се разбира защо и интернетът в страната е зле. Ама много зле – бел.Ст.

Август – Септември  2012 година

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

От днес яхваме моторите и заедно с Петя ще обиколим близките Западни Балкани. Започваме с новото Скопие и древната Хераклея край Битоля в Македония. 

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели –

едно цветно юлско пътешествие с мотор през Македония, Албания, Черна гора и Сърбия

част първа

Скопие и Хераклея (край Битоля)

Предисловие

Липсва ми очакването, тръпката, изострената сетивност… Вниманието ми е обсебено от идеята за по-малко багаж. Тя се препъва в желанието ми да не ни липсва нещо и във въпроса – „Ами ако ни потрябва?”. Списъкът с необходимото се допълва и редактира ежедневно. Ники работи и през почивните дни. Отговорността по подготовката е изцяло моя. В мен се настанява някаква предварителна представа – някъде там, в далечината, ни очаква лазурна езерна повърхност, леко накъдрена, целуната от слънце, разпиляно по нея на хиляди парченца. Наоколо – влажен мирис на гниещи растения и  нещо неопределено с леко солен вкус…

Странно, не съм нетърпелива. По-скоро смутена от тревожните мисли, които пропукват стената на съзнателната ми защита. Дали моторът, този вече немлад наш спътник,  ще ни върне живи и здрави у дома? Дали аз ще се справя, аз – вече немлада, дали ще издържа на натоварването, промените, несгодите, проблемите … Дали ще видим всичко планирано, кое и какво ще промени намеренията ни? Ще го понесем ли, каква ще е атмосферата в групата… все неща, които  зависят и несъвсем от нас. Дали? Кой знае! Може би само пътят крие отговорите, извил снага предизвикателно пред нас, пътят който ни тегли магнетично, гъделичкайки вечната ни човешка жажда за промяна и движение.

Тръгването

Слънчево утро след обърканата и неспокойна нощ. Множество пробуждания сред събрани на топка чаршафи. Всичко върви по план, тръгваме точно в уречения час. Няма кой да ни направи снимка.

През Витиня ми е доста студено. Слагам ръце пред себе си, зад гърба на Ники и препускаме напред. За пръв път забелязвам красотата на прохода, зелените вълнообразни, богато обрасли склонове и виадуктите, по които профучаваме. Виждала съм ги на толкова други места, винаги възхитена от съчетанието между дивата природата и сивия асфалт, виещ се змиевидно през планината. Минавала съм хиляди пъти оттук, но чак сега се впечатлявам..

Срещаме се с Денислав на бензиностанция. Две-три стандартни приказки, усмивка, закачка – и отново напред. Слънцето е кацнало в ъгълчето на визьора ми, закичило ме като цвете, пропускайки миг топлинка, от която така се нуждая в момента. Преди София погледът ми грабва свежо, сочножълто поле от слънчогледи, което ми създава усещане за радост. Поглъщам мириса на прах и лято…

Следва срещата ни с Веско и група ентусиазирани изпращачи, всъщност приятели, дошли да ни пожелаят – „Безаварийно!”… и да се върнем живи, здрави и доволни. Пием кафе, показваме си талисманите.

Веселин Куршумов (който занапред ще се зове Бобан Левио мигач) вече е в стандартното си състояние на еуфория. Щура се насам-натам, смее се непрестанно, говори високо… Познавате го от предишните пътувания – човек лиричен и възторжен, сериозен и несъвсем,  творец на множество статии в местния печат през това пътуване (статии, които се появяват в периодични издания като „Которски новости” или  „Подгоришки новинар” и разказват неустрашимата история на група български мотористи), който често кара с ляв мигач, когато трябва и не трябва, разпилян и разсеян, нестандартен и щур. Просто Веско Куршумов.

Пием по едно кафе, стискаме си ръцете и продължаваме към Кюстендил. С нас идва и Вальо, за да ни изпрати дотам. Преди града го прегръщаме, пожелания и… вече сме на границата с Македония.

Ден първи

Скопие – център, Милениумски кръст

Първоначално ме завладява усещането за запустялост, което лъха от околния пейзаж и неизлепените къщи. Това полека се променя.

Спираме за кратка почивка в т. нар.

„Етно село”,

което се оказва голяма, доста голяма кръчма с различни битови мотиви, както и вкуснички нещица за хапване от местната кухня. Доста живописно местенце.

Елегантно и бързо обслужване от врели и кипели сервитьори, които знаят как точно да ти вземат парите, така че да не съжаляваш. От уж небрежния хаос, който създават множество вещи, се ражда усещането за уют и домашност.  За някаква приютеност, докато небето започва да се мръщи и прокапват първите едри капки  студен дъжд. Времето определено ни се сърди за нещо. Мислим си непристойни неща по негов адрес, докато се гощаваме с баница с праз и овче кисело мляко. Доволни сме.

По пътя започва сериозно да вали. Временно спираме на сухо под една патарина  (място за заплащане на пътна такса), пада голям смях, още не сме препатили от лошото време и пресният ни ентусиазъм ни държи на върха. Времето вероятно ще промени това.

Засега сме щастливи, пристъпваме между прашните дъждовни вади, които превземат временния ни остров.  И сме добре, неочаквано добре.

Поемаме към

Скопие

Дъждът плющи по нас, а в някои от преминаващите коли едни злорадстват, други – съчувстват… Хора, разни. Градът, в който пристигаме, е някак странен. Безцеремонно се паркираме под „репликата” (както се изразява на своя неповторим дърводелски език Ники) на Триумфалната арка с надпис „Македония”. До нея се мъдри тамошна известна личност.

Отсреща, в средата на красив фонтан, яхнал непокорен жребец, ни посреща

Александър Македонски

Така и не разбирам какво търси тук.

Паметници – много, много паметници

Няколко помпозни, бели, орнаментирани сгради. Енергично строителство с подтекст, пък кой както го разбира. Интересно ми е. Разхождаме се напред-назад, а дъждът ни пречи да снимаме. Чудим се дали да продължим, или да посетим и другите набелязани места. Заявявам желанието си да запаля свещица за здраве в някоя църква. Двадесет и девети юни е, денят на  „Св. Петър и Павел” по православния календар. Почитан от мен празник и имен ден на момчето ми. Останалите (без да вземат предвид истинските си чувства) откликват. Какво да ме правят – единствена дама и майка на групата.

Скоро спираме пред величествена църква в модерен съвременен стил. Влизаме с Ники.

Вътре няма никой – точно както ми харесва, да се усамотя и помоля, да благодаря, да бъда сама със себе си и същевременно част от цялото. Ники ме оставя. Просто стоя и не мисля. Вдишвам, издишвам. Приятно и леко ми е, може би и малко тъжно.

После се случва нещо, което не разбирам. Излизам през една от портите. Оглеждам се. От моторите няма и следа. Бавно и мощно в мен се надига паника. Връщам се в двора на църквата, където  вече нахлува цяла сватба. Стоя и се оглеждам отчаяно -  черна врана, с екип за дъжд, странна и щураща се сред празнично облечените хора. Може би изглежда доста комично отстрани… Усещам такава дълбока самота, че всичко друго губи смисъл. Объркване. Излизам отново. Никой. В момента, в който звъня на Ники, зад ъгъла небрежно се задава Денислав, с фотоапарат в ръка. Преглъщам  и се стягам, за да не хукна и да му се хвърля на врата. После трябва дълго да обяснявам.

Време е да представя един стар приятел. Денислав, който неправилно наричам  понякога Десо (идващо от Десислав) е майтапчия и сериозник. Никога не се оплаква от несгодите, знае и две и двеста. Адаптира се към ситуацията бързо. Намесва се точно навреме, ако се съмнява, че сме сбъркали пътя. Предпочита нормалното каране, особено в населени места. Старае се приблизително да спазва ограниченията. Не е експлозивен и няма да те изненада с промяна в поведението. Радва се на моментите и почита, дълбоко и искрено, природата и нейната красота. Защитава себе си премерено, споделя премерено, постъпва премерено. Не е натрапчив в желанията си – заявява ги и толкоз. Склонен и на щури неща, ако от тях, например, ще се пръкне някоя и друга прекрасна снимка. Допълва групата идеално, търпи Ники с неговите критики и забележки, противопоставя се умерено – точно колкото трябва. Той е балансиран, но в него все пак дреме оня мотористки възторг – да обязди мига и да се слее с него. Прегръщам го!

Времето вещае дъжд. Въпреки това решаваме да посетим една от забележителностите на Скопие –

Милениумския кръст,

който се намира на един от хълмовете край града. Ники вече е бил там, така че стигаме бързо до мястото. Изчакваме следващия курс на лифта – тръгва в определено време, което стриктно се спазва. В кабинката сме трима – Веско, аз и Денислав. Изкачваме се бавно нагоре, а постепенно под нас се разстила градът, небрежно обгърнат от изпарения след дъжда.

Кръстът е грандиозен.

В основата му е македонското знаме, наредено от жълти и червени плочки. А гледката… въпреки вятърът и мъгливостта, наистина си струва. Зареждащо. Щурам се насам – натам, снимам от различни ъгли.

На няколко цветчета дремят летаргични пеперуди. Снимам ги отблизо. Не помръдват, температурата е ниска.

Чувам гласовете на приятелите си сред вятъра, влагата и студа, щракам си с апарата и ми е добре. Намерена съм, сред тази чужда и своя земя, на този хълм, близо до облаците.

Връщаме се към центъра на града – безбройни паметници, бели сгради с колонади, мост, по чиито парапети се издигат фигурите на множество местни  и чужди величия. В средата на реката – в бетонни кубове пълни с пръст, растат крехки върбички, а надписите гласят – Вяра, Надежда и Любов. Личи стремеж към показност. Намерение за създаване на собствен облик и идентичност. Въпреки  грандоманщината, желанието за национално себеутвърждаване заслужава уважение, макар и заявено по такъв начин.

Вечерта спим в

Битоля

Хотелче на име „Премиер”, в което ни правят отстъпка от цената за нощувка. Приятен ресторант, галантно обслужване и вкусни местни специалитети завършват този ден. Видяхме всичко планирано, валя ни, изгубих се и после се намерих на един хълм под грандиозен кръст… Какво повече?

Ден втори 

Хераклея (Битоля); Национален парк „Галичица”; „Св. Наум”; Охрид – Самуилова крепост; „Св. Пантелеймон и Климент”; Билянини извори; Црни Дрин.

Ставаме рано – закуска и се отправяме към Хераклея.

Древноримски останки, известни със своите неповторими подови мозайки. Изящни, изградени от малки, еднотипни, разноцветни камъчета. Търпеливо  нареждани едно до друго, за да образуват различни диви животни и растения. Поразителна е динамиката в позата на животните. Като в рисунка…

Порти, малка и голяма базилика, останки от стени… толкова древност, със специфично излъчване, което се допълва от изложба на трагични маски. Всеки търси своето лице сред тях – тази, която ще го изразява. И го намира. Аз заставам в позата на вещица, а Ники си намира клюнесто лице – съвсем му е по мярка.

Останалите посетители ни се чудят, после отминават, клатейки глава. Ние си знаем.

Амфитеатърът е внушителен. Присядам по стара традиция и се сливам с камъка, връщайки се назад. Начин да се докосна до времето, в което тук е кипял друг живот. Емоциите, обаче,  ги е имало. И винаги ще ги има.

Продължаваме към Преспанско езеро. Поетапно пред нас се открива периферията му. Повърхността е тиха и скучновата. Знам, че красивото тепърва предстои. Поемаме през планински проход – планината Галичица, разположена между Преспанско и Охридско езеро. Пътуваме по виещ се нагоре път със сравнително добър асфалт. Въпреки неравностите, дупки липсват. Изкачваме се.

Панорамната гледка към видимия край на

Преспанско езеро

става все по-впечатляваща.

На места са изградени кътчета с пейки и красива гледка към езерото. Наричат ги  „Отморища”. Не преставам да се възхищавам на невероятната смислова точност на местния език. Спираме на едно такова място. Строявам отбора и с пръчка в ръка въдворявам ред. Чета информация за Национален парк „Галичица”, в чиито предели се намираме. Момчетата се хихикат и ръчкат като недорасли гимназисти… Правя сериозна забележка  Утихват за миг, после – смях. Времето е щадящо към нас. Вече през облаците проблясва слънчице…

Стигаме до предела – най-високата точка. Има още хора, предимно с коли. Постепенно се открива Охридско езеро. Замирам. Много е живописно със своите  високи обрасли брегове и малки населени места почти до водата. А тя – с чувствено наситен син цвят, в мек противовес на зеленото и червенеещите покривчета.

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо

Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно освен Алепей, разгледахме и местните влажни зони, наречени Backwaters.

Днес ще срещнем известния и на нашия сайт пътешественик Веско Петров, ще пием бира с него (и по-важното: ще разберем какво търпение се иска да си я купиш!!!), а като капак на всичко ще открием нова страна за нашия сайт – Шри Ланка.

Приятно четене:

Пътепис Индия

четвърта част

Веско Петров и Шри Ланка

С Веско Петров в Ащамуди

Точно си се излежавахме в Ащамуди и си цъкахме в Интернет, когато под балкона зскърцаха спирачки. Изтърчах да видя какво става, а долу таман беше паркирал един раздрънкан туктук, от който се измъкваше широкополата пътешественическа шапка на Веско Петров. Веско Петров е прословут австралийски пътешественик, с когото сме пили бира в механа “Тракия” (http://www.mehanatrakia.de/), както и в кръчмата на Йонас. Той беше пристигнал в Индия около 10 дена преди нас и точно идваше от Тамил Наду. За да се добере до Ащамуди му се беше наложило да прекоси някаква коварна планина и да се вози на раздрънкан тук-тук.
Изшляпах по витата стълба до долния етаж и посрещнах знаменития австралийски пътешественик по всички правила на немско-австралийската дружба. Тъй като нашата стая беше вече препълнена, наложи се Веско да си ангажира друга. На долния етаж, широка, с плочки и климатик. Не като нашата, която приличаше на кошница. Както и да е, дадохме на Веско половин час, да си тегли един душ и да напише мейл до далечна Австралия. След това всички дружно излязохме на следобедна разходка и по-специално на следобедно търсене на бира. Както споменах по-горе, в китното индийско село Алепей бира се продаваше само в специални тайни дворчета и то незаконно. Открихме едно такова шпионско дворче и аз се наредих, а останалите ме зачакаха на улицата отпред.

Нелегален магазин за бира в Алепей

Оказа се, че тази нелегална питиепродавница има лимит за продажбата на бира и ми отпуснаха само десетина бири, което си е нищо за четирима човека. Пък било то и “Кингфишер силно” по 650 мл. Веднага си отворихме по една бутилка и започнахме да умуваме какво да правим по-нататък.

Умуваме какво да правим (фото: Веско Петров)

Тъй като Ицо искаше да се вози на туктук, Веско – да се разхожда пеша, а аз – да купя още бира, разделихме се на 2 групи. Ицо и Мария тръгнаха да се возят на тук-тук, а ние с Веско първо тръгнахме да оставим бирата в Ащамуди, да не ни тежи, а после пак да излезем.

По път си отворих още една бутилка и започнах да пия в движение, а Веско се притесни, че по този начин обиждам местните. “Може би не продават бира поради
някакви религиозни причини” – каза Веско – “и сега като пиеш в движение, обиждаш местните!”

Нямахме бърза работа, така че решихме да седнем до реката (от калибъра на Перловска в София) докато си допия бирата. Точно привърших и се канехме да
ставаме, когато някакъв тлъст индийски гълъб с лош стомах, който беше кацнал над главата ми, се изсра обилно. Имаше разстройство и ми одриска цялата раница.

Следи от разстройството на индийския гълъб, заснети няколко месеца по-късно

След като теглих няколко цветисти ругатни по адрес на тлъстия индийски гълъб с лош стомах, метнахме бирите в Ащамуди и тръгнахме обратно към центъра.

Реших да отидем до лавката за бира, където пазарувах снощи, защото пътят беше по главната улица и таман щяхме да разгледаме хиндуисткия храм, сергиите за подправки и останалите екзотични гледки.

Главната улица в Алепей, Индия

Пред магазинчето имаше голяма опашка и Веско реши да се помотае и да пие чай, докато чакам.

Чакам за бира (фото: Веско Петров)

Отново ми предложиха да ги предредя, защото съм бял, а аз отново отказах с довода, че не робувам на расистки предрасъдъци. Този път обаче зад мен се нареди един дребен и коварен индийски дядка с брада.

Коварният дядка си придава незаинтересован вид (фото: Веско Петров)

Подведен от незаинтересования външен вид на коварния индийски дядка с брада, аз се разсеях за момент и дядката, който очевидно робуваше на расистки предрасъдъци, чевръсто се мушна пред мен. Опитах се да му обясня по човешки, че така не бива, но той се правеше, че не ме чува и гледаше на другата страна. Коварният дядка тежеше 50 кила с мокри гащи, така че можех спокойно да го хвана за врата и да го отместя, но бидейки миролюбив по природа, предпочетох да измисля някакъв по-хуманен начин. Още повече, че насилие над 50-килограмов коварен дядка би било дори по-унизително за мене, отколкото за него.
Вече почти се бях примирил с предредилия ме дядка, когато идеята как да се справя с комплицираната ситуация, без насилие, но въпреки това с помощта на своите 95 килограма, ме осени и аз светкавично я приведох в изпълнение. Междувременно обаче Веско се бил върнал (без аз да забележа), станал неволен свидетел на конфликта ми с брадатия коварняк и заснел всичко на видео.
Как елегантно се справих с предредилия ме дядка можете да видите тук:

Бале се бори за бира. from Vesko Petrov on Vimeo.

Малко преди да ми дойде реда, едно типче от опашката ми каза, че раницата ми е разкопчана. Гледам – откраднали ми несесера със самобръсначката, препарата за
дезинфекциране на ръце и други подобни вещи от първа необходимост. Много се ядосах и по път към нас непрекъснато опявах на Веско. Даже си купих някакви работи от една дрогерия.
Седнахме и в една много малка закусвалня, да хапнем вкусни и миризливи индийски манджи, с ръце. Веско ми направи забележка, че етикетът изисква да се яде само с  nезнам-коя-си-ръка, защото с другата човек си мие гъза. После се измихме от една делва с мръсна вода и продължихме. В един безистен пихме чай, а Веско се спря на сергия с подправки, да пита кое колко струва. Голобрадият келеш зад сергията даде всичко от себе си, за да продаде на Веско пакет подправки, но Веско му обясни, че в Австралия е забранено да внасяш подправки и нищо не си купи. Келешът посърна, а ние констатирахме, че пак няма да му позволят да си пусне мустаци. Както и да е, Веско все пак си купи торба нарове, хванахме един туктук и се прибрахме в Ащамуди, да пием.
Още с влизането в стаята видях, че всъщност съм си оставил несесера там и никой нищо не ми е откраднал. Взех си назад всички епитети, които употребих по адрес на крадливите индийци, а Веско ми каза, че съм много залюхав или някаква друга подобна Вескова дума.
Седнахме на терасата пред нашата сламена стая със странна врата, пуснахме музика на компютърната колонка, отворихме си по един “Кингфишер силно” и се отпуснахме в сладки приказки след изнурителния ден.

Сламената стая в Ащамуди (фото: Веско Петров)

Разговорът вървеше ту в една, ту в друга посока, но беше много приятен, а  благодарение на магическата тропическа вечер и количеството погълнат “Кингфишер силно”, ни обляха топли приятелски чувства. Веско естествено през цялото време щракаше с космическия си, мега-скъп фотоапарат.

Правя наздраве с “Кингфишер силно”, докато на компютъра тече песента с енергичните негри (фото: Веско Петров)

Чуйте песента с енергичните негри и ще си представите каква страхотна веселба си спретнахме на терасата!

По някое време се появиха Ицо и Мария – много доволни от тяхната разходка. Носеха и торба с халдабо. Партито започна да излиза от контрол и тутакси се домъкна една сънена французойка по нощница, да ни прави забележка.

С Веско се разпрегръщахме, защото той трябваше рано сутринта да потегля към някакво друго екзотично индийско място и нямаше да се видим повече. Той си слезе в лъскавата стая с климатик и плочки, а ние се прибрахме в сламената. Ицо се излегна, а ние с Мария Баева решихме да си допием още малко.

Заприказвахме се за

предстоящото ни утре пътешествие към Шри Ланка

Аз споделих, че се притеснявам, да не би индийците да ми правят проблем на връщане, макар че индийската ми виза е за многократно посещение. Ицо се обади, че те с Мария дори не са погледнали какви визи са им издали в София и я помоли да хвърли едно око. Мария си извади паспорта, поровичка и със задгробен глас каза: “Издали са ни еднократни визи! Ако излезем от Индия, повече няма да ни пуснат обратно!”. Неочакваният неприятен развой на събитията ни подтисна. Допихме си бирите и решавайки, че “Утрото е по-мъдро от вечерта” си легнахме да спим.

Тръгваме кък Шри Ланка

На следващата сутрин ни събуди думкане по четворната врата. Отворих една четвъртинка и видях, че пред вратата стои разсилният на Ащамуди и държи нещо, увито във вестник. “Ваше ли е това?” – попита разсилният и разгъна вестника. Вътре имаше нарове. “Не е наше.” – отговорих. Той каза, че е намерил пакета пред вратата и попита какво да го прави. Казах му да го занесе където иска и разсилният си тръгна. По-късно през деня ми мина през ум, че вчера знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров си беше купил нарове от главната улица. Съобразих, че той ни е оставил няколко за подарък преди да си тръгне. Веско, благодаря за наровете!

Както и да е, вече се бяхме събудили и започнахме да стягаме багажа, за да ходим в Шри Ланка. Оправихме се за нула време, сбогувахме се с Ащамуди и потеглихме.

Ащамуди – стаята на Веско, на долния етаж

Взехме един туктук до автогарата и там намерихме автобус за Кочи. Автобусът беше пълен и беше доста неудобно, понеже имахме големи раници и куфар. След известно време обаче се освободиха места и всички успяхме да седнем. Пътувахме комфортно и се наслаждавахме на индийските гледки, които се разкриваха през прозореца.

Натоварено шосе в участъка Алепей – Кочи

Водни площи на влизане в Кочи

Автобусът ни остави на автогарата. Пред автогарата имаше прахоляк, една синьо-зелена сграда с леко мюсюлманска форма и цяла редица туктуци. Купихме си ледена вода, а аз изядох и няколко люти пирожки от по 10 рупии. Казаха ни, че няма рейс до летището, а то е на 30 километра. Единственият ни шанс беше да вземем тук-тук, а той струваше страшно много рупии. Ние се пазарихме лъвски, но тук-тукаджиите се бяха наговорили и не направиха отстъпка. В крайна сметка, ако човек обърне много рупии в евро и раздели еврото на три, се получава комично ниска сума. Така взехме тук-тук и благополучно пристигнахме на летището.

На летището се мотаеха индийки в традиционни индийски носии

Тук идва момента да спомена, че (както установихме малко по-горе) Ицо и Мария имаха еднократни индийски визи, което означаваше, че ако напуснат страната, нямат право да се върнат. Много неприятна ситуация! Предишната вечер бяхме писали съобщения до приятелите ни ЕТ “Ата” и Маста Рам, които имаха опит с пътувания до Индия, да ни кажат какво може да се случи. ЕТ “Ата” отговори, че най-вероятно няма да се стигне до затвор, а Маста Рам каза, че е абсурд индийците да ги пуснат обратно без визи, а ако се пробват да си изкарат нови в Шри Ланка, ще започне едно изпращане на факсове и цялата работа ще се проточи поне седмица. На фона на тази доста обезкуражаваща информация, Ицо и Мария решиха да пробват да се разберат някак си с индийските имиграционни власти.

Открихме един господин с униформа и му описахме ситуацията. Той каза, че според него проблемът е разрешим и ни прати към една сграда. Затъркаляхме количката с куфарите, а слънцето печеше много жестоко. По път към сградата човекът ни подвикна, че сме свили в грешна посока и да продължим направо. В сградата друг униформен господин ни записа данните и ни взе паспортите. Каза да се качим на втория етаж.

Там всички врати бяха заключени. Господинът от долния етаж каза, че не знае нищо и най-вероятно горе няма никой. Предложи ни да се върнем към летището. Там пратиха Ицо и Мария Баева в някаква стая, където те стояха дълго. В тази стая ги бяха обезкуражили още повече. Седнахме в чакалнята и се закумихме какво да правим. В крайна сметка решихме да тръгнем всички към Шри Ланка, пък каквото ще да става. Служителят на паспортния контрол се изуми на смелостта на Ицо и Баева, и повика колегите си, които мигновено преустановиха работа (не че бяха много претоварени) и се струпаха около нас, разговаряйки оживено на индийски. Аз, с моята многократна виза, останах малко пренебрегнат, но все пак си ме провериха щателно –

бай индиец изключително много обича

бюрокрацията, властта, демонстрирането на власт и строгото гледане изпод вежди. В крайна сметка ни натовариха в самолета и заминахме за загадачния шриланкански град Негомбо.

Шри Ланка

Летище Катунаяке (запомних го от катун) в Шри Ланка

Летището беше доста чисто и модерно, а имаше и банкомат. Използвахме възможността да изтеглим местни пари. Пред летището бяха напаркирали туктуци и аз им показах картата, на която бях оградим с кръгче един хотел в Негомбо.  Тук-тукаджиите не разбираха английски и бая се затрудниха да схванат какво желаем.

Туктукаджии със слаби езикови познания се опитват безуспешно да ни помогнат

След като нищо не се получи с туктукаджиите, тръгнахме да търсим безплатното автобусче, за което бях прочел в Интернет. След известно време го открихме и се настанихме удобно в него, а кондукторът ни издаде билети, което ни показа еднозначно, че автобусчето не е безплатно.

В Негомбо

си избрахме едно по-оживено място и слязохме. След два-три неуспешни опита, се спряхме на квартира, която ни устройваше като цена и качество, и се настанихме. Теглихме си по един душ и тръгнахме да разузнаваме Негомбо. Първото ни впечатление беше, че не е чак толкова екзотично и даже малко прилича на български морски курорт от селски тип.

Пред една туристическа агенция обаче видяхме стилизирана карта на Шри Ланка, на която бяха нарисувани слонове, палми и будистки храмове, та се поуспокоихме. Аз веднага се наредих за бира (тук се продаваше свободно) и тутакси един сръчен шриланканец ме предреди (пак). Продавачът постави 2 бири на тезгяха и аз ги взех. Той се развика, че бирите са за господина зад мене, а аз репликирах, че щом господинът е зад мене, следва да получи бира, след като аз бъда
обслужен. Както и да е, сдобихме се с бира и тръгнахме да търсим мотор, защото Ицо искаше рано сутринта с Баева да потеглят към Коломбо и да подадат документи за индийски визи.

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът § Веско Петров

Други разкази свързани с Индия – на картата:

Индия

Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно освен Алепей, разгледахме и местните влажни зони, наречени Backwaters.

Днес ще срещнем известния и на нашия сайт пътешественик Веско Петров, ще пием бира с него (и по-важното: ще разберем какво търпение се иска да си я купиш!!!), а като капак на всичко ще открием нова страна за нашия сайт – Шри Ланка.

Приятно четене:

Пътепис Индия

четвърта част

Веско Петров и Шри Ланка

С Веско Петров в Ащамуди

Точно си се излежавахме в Ащамуди и си цъкахме в Интернет, когато под балкона зскърцаха спирачки. Изтърчах да видя какво става, а долу таман беше паркирал един раздрънкан туктук, от който се измъкваше широкополата пътешественическа шапка на Веско Петров. Веско Петров е прословут австралийски пътешественик, с когото сме пили бира в механа “Тракия” (http://www.mehanatrakia.de/), както и в кръчмата на Йонас. Той беше пристигнал в Индия около 10 дена преди нас и точно идваше от Тамил Наду. За да се добере до Ащамуди му се беше наложило да прекоси някаква коварна планина и да се вози на раздрънкан тук-тук.
Изшляпах по витата стълба до долния етаж и посрещнах знаменития австралийски пътешественик по всички правила на немско-австралийската дружба. Тъй като нашата стая беше вече препълнена, наложи се Веско да си ангажира друга. На долния етаж, широка, с плочки и климатик. Не като нашата, която приличаше на кошница. Както и да е, дадохме на Веско половин час, да си тегли един душ и да напише мейл до далечна Австралия. След това всички дружно излязохме на следобедна разходка и по-специално на следобедно търсене на бира. Както споменах по-горе, в китното индийско село Алепей бира се продаваше само в специални тайни дворчета и то незаконно. Открихме едно такова шпионско дворче и аз се наредих, а останалите ме зачакаха на улицата отпред.

Нелегален магазин за бира в Алепей

Оказа се, че тази нелегална питиепродавница има лимит за продажбата на бира и ми отпуснаха само десетина бири, което си е нищо за четирима човека. Пък било то и “Кингфишер силно” по 650 мл. Веднага си отворихме по една бутилка и започнахме да умуваме какво да правим по-нататък.

Умуваме какво да правим (фото: Веско Петров)

Тъй като Ицо искаше да се вози на туктук, Веско – да се разхожда пеша, а аз – да купя още бира, разделихме се на 2 групи. Ицо и Мария тръгнаха да се возят на тук-тук, а ние с Веско първо тръгнахме да оставим бирата в Ащамуди, да не ни тежи, а после пак да излезем.

По път си отворих още една бутилка и започнах да пия в движение, а Веско се притесни, че по този начин обиждам местните. “Може би не продават бира поради
някакви религиозни причини” – каза Веско – “и сега като пиеш в движение, обиждаш местните!”

Нямахме бърза работа, така че решихме да седнем до реката (от калибъра на Перловска в София) докато си допия бирата. Точно привърших и се канехме да
ставаме, когато някакъв тлъст индийски гълъб с лош стомах, който беше кацнал над главата ми, се изсра обилно. Имаше разстройство и ми одриска цялата раница.

Следи от разстройството на индийския гълъб, заснети няколко месеца по-късно

След като теглих няколко цветисти ругатни по адрес на тлъстия индийски гълъб с лош стомах, метнахме бирите в Ащамуди и тръгнахме обратно към центъра.

Реших да отидем до лавката за бира, където пазарувах снощи, защото пътят беше по главната улица и таман щяхме да разгледаме хиндуисткия храм, сергиите за подправки и останалите екзотични гледки.

Главната улица в Алепей, Индия

Пред магазинчето имаше голяма опашка и Веско реши да се помотае и да пие чай, докато чакам.

Чакам за бира (фото: Веско Петров)

Отново ми предложиха да ги предредя, защото съм бял, а аз отново отказах с довода, че не робувам на расистки предрасъдъци. Този път обаче зад мен се нареди един дребен и коварен индийски дядка с брада.

Коварният дядка си придава незаинтересован вид (фото: Веско Петров)

Подведен от незаинтересования външен вид на коварния индийски дядка с брада, аз се разсеях за момент и дядката, който очевидно робуваше на расистки предрасъдъци, чевръсто се мушна пред мен. Опитах се да му обясня по човешки, че така не бива, но той се правеше, че не ме чува и гледаше на другата страна. Коварният дядка тежеше 50 кила с мокри гащи, така че можех спокойно да го хвана за врата и да го отместя, но бидейки миролюбив по природа, предпочетох да измисля някакъв по-хуманен начин. Още повече, че насилие над 50-килограмов коварен дядка би било дори по-унизително за мене, отколкото за него.
Вече почти се бях примирил с предредилия ме дядка, когато идеята как да се справя с комплицираната ситуация, без насилие, но въпреки това с помощта на своите 95 килограма, ме осени и аз светкавично я приведох в изпълнение. Междувременно обаче Веско се бил върнал (без аз да забележа), станал неволен свидетел на конфликта ми с брадатия коварняк и заснел всичко на видео.
Как елегантно се справих с предредилия ме дядка можете да видите тук:

Бале се бори за бира. from Vesko Petrov on Vimeo.

Малко преди да ми дойде реда, едно типче от опашката ми каза, че раницата ми е разкопчана. Гледам – откраднали ми несесера със самобръсначката, препарата за
дезинфекциране на ръце и други подобни вещи от първа необходимост. Много се ядосах и по път към нас непрекъснато опявах на Веско. Даже си купих някакви работи от една дрогерия.
Седнахме и в една много малка закусвалня, да хапнем вкусни и миризливи индийски манджи, с ръце. Веско ми направи забележка, че етикетът изисква да се яде само с  nезнам-коя-си-ръка, защото с другата човек си мие гъза. После се измихме от една делва с мръсна вода и продължихме. В един безистен пихме чай, а Веско се спря на сергия с подправки, да пита кое колко струва. Голобрадият келеш зад сергията даде всичко от себе си, за да продаде на Веско пакет подправки, но Веско му обясни, че в Австралия е забранено да внасяш подправки и нищо не си купи. Келешът посърна, а ние констатирахме, че пак няма да му позволят да си пусне мустаци. Както и да е, Веско все пак си купи торба нарове, хванахме един туктук и се прибрахме в Ащамуди, да пием.
Още с влизането в стаята видях, че всъщност съм си оставил несесера там и никой нищо не ми е откраднал. Взех си назад всички епитети, които употребих по адрес на крадливите индийци, а Веско ми каза, че съм много залюхав или някаква друга подобна Вескова дума.
Седнахме на терасата пред нашата сламена стая със странна врата, пуснахме музика на компютърната колонка, отворихме си по един “Кингфишер силно” и се отпуснахме в сладки приказки след изнурителния ден.

Сламената стая в Ащамуди (фото: Веско Петров)

Разговорът вървеше ту в една, ту в друга посока, но беше много приятен, а  благодарение на магическата тропическа вечер и количеството погълнат “Кингфишер силно”, ни обляха топли приятелски чувства. Веско естествено през цялото време щракаше с космическия си, мега-скъп фотоапарат.

Правя наздраве с “Кингфишер силно”, докато на компютъра тече песента с енергичните негри (фото: Веско Петров)

Чуйте песента с енергичните негри и ще си представите каква страхотна веселба си спретнахме на терасата!

По някое време се появиха Ицо и Мария – много доволни от тяхната разходка. Носеха и торба с халдабо. Партито започна да излиза от контрол и тутакси се домъкна една сънена французойка по нощница, да ни прави забележка.

С Веско се разпрегръщахме, защото той трябваше рано сутринта да потегля към някакво друго екзотично индийско място и нямаше да се видим повече. Той си слезе в лъскавата стая с климатик и плочки, а ние се прибрахме в сламената. Ицо се излегна, а ние с Мария Баева решихме да си допием още малко.

Заприказвахме се за

предстоящото ни утре пътешествие към Шри Ланка

Аз споделих, че се притеснявам, да не би индийците да ми правят проблем на връщане, макар че индийската ми виза е за многократно посещение. Ицо се обади, че те с Мария дори не са погледнали какви визи са им издали в София и я помоли да хвърли едно око. Мария си извади паспорта, поровичка и със задгробен глас каза: “Издали са ни еднократни визи! Ако излезем от Индия, повече няма да ни пуснат обратно!”. Неочакваният неприятен развой на събитията ни подтисна. Допихме си бирите и решавайки, че “Утрото е по-мъдро от вечерта” си легнахме да спим.

Тръгваме кък Шри Ланка

На следващата сутрин ни събуди думкане по четворната врата. Отворих една четвъртинка и видях, че пред вратата стои разсилният на Ащамуди и държи нещо, увито във вестник. “Ваше ли е това?” – попита разсилният и разгъна вестника. Вътре имаше нарове. “Не е наше.” – отговорих. Той каза, че е намерил пакета пред вратата и попита какво да го прави. Казах му да го занесе където иска и разсилният си тръгна. По-късно през деня ми мина през ум, че вчера знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров си беше купил нарове от главната улица. Съобразих, че той ни е оставил няколко за подарък преди да си тръгне. Веско, благодаря за наровете!

Както и да е, вече се бяхме събудили и започнахме да стягаме багажа, за да ходим в Шри Ланка. Оправихме се за нула време, сбогувахме се с Ащамуди и потеглихме.

Ащамуди – стаята на Веско, на долния етаж

Взехме един туктук до автогарата и там намерихме автобус за Кочи. Автобусът беше пълен и беше доста неудобно, понеже имахме големи раници и куфар. След известно време обаче се освободиха места и всички успяхме да седнем. Пътувахме комфортно и се наслаждавахме на индийските гледки, които се разкриваха през прозореца.

Натоварено шосе в участъка Алепей – Кочи

Водни площи на влизане в Кочи

Автобусът ни остави на автогарата. Пред автогарата имаше прахоляк, една синьо-зелена сграда с леко мюсюлманска форма и цяла редица туктуци. Купихме си ледена вода, а аз изядох и няколко люти пирожки от по 10 рупии. Казаха ни, че няма рейс до летището, а то е на 30 километра. Единственият ни шанс беше да вземем тук-тук, а той струваше страшно много рупии. Ние се пазарихме лъвски, но тук-тукаджиите се бяха наговорили и не направиха отстъпка. В крайна сметка, ако човек обърне много рупии в евро и раздели еврото на три, се получава комично ниска сума. Така взехме тук-тук и благополучно пристигнахме на летището.

На летището се мотаеха индийки в традиционни индийски носии

Тук идва момента да спомена, че (както установихме малко по-горе) Ицо и Мария имаха еднократни индийски визи, което означаваше, че ако напуснат страната, нямат право да се върнат. Много неприятна ситуация! Предишната вечер бяхме писали съобщения до приятелите ни ЕТ “Ата” и Маста Рам, които имаха опит с пътувания до Индия, да ни кажат какво може да се случи. ЕТ “Ата” отговори, че най-вероятно няма да се стигне до затвор, а Маста Рам каза, че е абсурд индийците да ги пуснат обратно без визи, а ако се пробват да си изкарат нови в Шри Ланка, ще започне едно изпращане на факсове и цялата работа ще се проточи поне седмица. На фона на тази доста обезкуражаваща информация, Ицо и Мария решиха да пробват да се разберат някак си с индийските имиграционни власти.

Открихме един господин с униформа и му описахме ситуацията. Той каза, че според него проблемът е разрешим и ни прати към една сграда. Затъркаляхме количката с куфарите, а слънцето печеше много жестоко. По път към сградата човекът ни подвикна, че сме свили в грешна посока и да продължим направо. В сградата друг униформен господин ни записа данните и ни взе паспортите. Каза да се качим на втория етаж.

Там всички врати бяха заключени. Господинът от долния етаж каза, че не знае нищо и най-вероятно горе няма никой. Предложи ни да се върнем към летището. Там пратиха Ицо и Мария Баева в някаква стая, където те стояха дълго. В тази стая ги бяха обезкуражили още повече. Седнахме в чакалнята и се закумихме какво да правим. В крайна сметка решихме да тръгнем всички към Шри Ланка, пък каквото ще да става. Служителят на паспортния контрол се изуми на смелостта на Ицо и Баева, и повика колегите си, които мигновено преустановиха работа (не че бяха много претоварени) и се струпаха около нас, разговаряйки оживено на индийски. Аз, с моята многократна виза, останах малко пренебрегнат, но все пак си ме провериха щателно –

бай индиец изключително много обича

бюрокрацията, властта, демонстрирането на власт и строгото гледане изпод вежди. В крайна сметка ни натовариха в самолета и заминахме за загадачния шриланкански град Негомбо.

Шри Ланка

Летище Катунаяке (запомних го от катун) в Шри Ланка

Летището беше доста чисто и модерно, а имаше и банкомат. Използвахме възможността да изтеглим местни пари. Пред летището бяха напаркирали туктуци и аз им показах картата, на която бях оградим с кръгче един хотел в Негомбо.  Тук-тукаджиите не разбираха английски и бая се затрудниха да схванат какво желаем.

Туктукаджии със слаби езикови познания се опитват безуспешно да ни помогнат

След като нищо не се получи с туктукаджиите, тръгнахме да търсим безплатното автобусче, за което бях прочел в Интернет. След известно време го открихме и се настанихме удобно в него, а кондукторът ни издаде билети, което ни показа еднозначно, че автобусчето не е безплатно.

В Негомбо

си избрахме едно по-оживено място и слязохме. След два-три неуспешни опита, се спряхме на квартира, която ни устройваше като цена и качество, и се настанихме. Теглихме си по един душ и тръгнахме да разузнаваме Негомбо. Първото ни впечатление беше, че не е чак толкова екзотично и даже малко прилича на български морски курорт от селски тип.

Пред една туристическа агенция обаче видяхме стилизирана карта на Шри Ланка, на която бяха нарисувани слонове, палми и будистки храмове, та се поуспокоихме. Аз веднага се наредих за бира (тук се продаваше свободно) и тутакси един сръчен шриланканец ме предреди (пак). Продавачът постави 2 бири на тезгяха и аз ги взех. Той се развика, че бирите са за господина зад мене, а аз репликирах, че щом господинът е зад мене, следва да получи бира, след като аз бъда
обслужен. Както и да е, сдобихме се с бира и тръгнахме да търсим мотор, защото Ицо искаше рано сутринта с Баева да потеглят към Коломбо и да подадат документи за индийски визи.

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът § Веско Петров

Други разкази свързани с Индия – на картата:

Индия