Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария. Днес ще разгледаме Вардзия и ще изкачим превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети.

Приятно четене:

Вардзия и Кхуло

Квабисхеви – Вардзия – превал Годердзи при Кхуло – Кобулети

377 км

част девета на

Грузия: човек с мотоциклет

12-ти ден. 5-ти август

ано сутринта потеглих към

Ахалцикхе,

а от там щях да свия надолу на югоизток към Вардзиа

От тук, както вече писах тръгнах към скалните жилища и църкви на Вардзия. Тук някъде по този път

бях свидетел на тежка катастрофа

Някакъв грузински състезател излизал с десен завой от второстепенен път перпендикулярен на главният. Явно е дал повече газ, не е успял да вземе завоя, за да застане на главният път, изскочил от пътя и се покатерил по склонът отсреща. Склонът не беше отвесен, но доста стръмен с поне 60 градуса наклон. Продължил с десният завой по склона, изкъртил пътьом няколко камъка и скали, смачкал тук там колата, и от там паднал на главният път по таван с гумите нагоре.

Аз, когато пристигнах на мястото колелата му още се въртяха във въздуха. Явно цялата тази работа беше станала минута – две пред мен. Спрях. Спряха и други коли.

Събрахме се 5 – 6 мъже, бутнахме колата и я обърнахме пак върху колелата и. Онзи беше вътре притиснат на седалката на шофьора. Вратата на шофьора се беше заклинила и не можехме от там да го извадим. От противоположната на шофьора врата също не можехме да го измъкнем, защото той беше притиснат от волана и от смачканият таван на колата. Самата кола беше някакъв Мерцедес с четири фара, автоматик. Интересно, че въздушните възглавници не бяха се надули. Нито една.

Изкъртихме задната врата зад шофьора и това ни позволи да отклиним шофьорската врата и да го измъкнем този състезател. Имаше тук там кръв, драскотини и натъртвания по него, но си стоеше на краката, и беше адекватен. Беше силно пребледнял, но това е в следствие на шока. За сега си стоеше на краката сравнително стабилно. Ако е имал някакви вътрешни травми, то това в последствие докторите щяха да кажат. Не беше някакъв тинейджър, а мъж поне на 40 години. Мерцедесът беше станал за скрап. От счупения двигател на пътя течеше масло и антифриз. Този ломотеше и обясняваше нещо на грузински, вероятно как е станала катастрофата, но аз нищо не разбрах от обясненията… Видях, че повече няма нужда от мен и от моята помощ, запалих мотора, и си тръгнах по пътя.

Към 9 и нещо сутринта по едно дефиле на река започнах да наближавам

Вардзия

Това е скален комплекс от 12 – 13 век.

На паркинга под комплекса паркирах. Не ми дадоха да се кача с мотора до горе, защото някакви камиони сновяха наоколо и се извършваха някакви ремонтни работи. Освен това с едни други ранни посетители, като мен ни накараха да чакаме до 10 часа. Чак тогава отваряли комплекса. Стана 10 часа, купихме си билети по 3 лари и пеша започнахме да се катерим нагоре към скалите.

От Вардзиğ тръгнах пак обратно пак към град Ахалкцикхе

От там смятах да продължа на запад към Аджария и да мина през прохода на Кхуло, който също е път с офроуд. Стигнах Ахалкцикхе и продължих нататък. След по-малко от 20 км слязох от асфалта и отново стъпих на черно. Започнах да изкачвам

прохода към Кхуло в Аджария

В същност тук

градчето се казва Кхуло, а самият превал е Годердзи на 2 025 м.н.в.

Това е

Малък Кавказ

Аз специално тук се чувствах точно, както в нашите Родопи. Планината е почти същата, а и жителите и тук също ходят с такета, като нашите помаци. Пейзажите са подобни. Пътят е черен, и лош, но е много по-лек от този към Омало. Тук бръмчеха всякакви леки коли, бусове и камиони, и даже се разминах с един ТИР по едно време. Разбира се,

пътят е много грозен и е с много дупки,

на места коловози, и камъни, но си е път, шосе с нормални размери, и плавни завои, нормално стръмен. Много мръсен и прашен обаче. Напълниха ми се дробовете и въздушният филтър на мотора с пепеляци и прах. През този проход бяха минали Дъг Уотке и Митьо Питона с чопъри, а Ники Китанов и Силвия с туристически шосейни мотори. За Омало това не мисля, че е възможно.

След известно време стигнах

превала Годердзи

на върха на прохода. От тук започваше спускането надолу.

Времето беше мрачно и даже се опитваше да пръска дъжд, така че стоях само няколко минути тука. От тук, както вече писах започваше спускането надолу.

Batumi-Akhaltsikhe, Грузия

До Батуми, от тука имах точно 212 км, като част от тях 60 – 70 км още бяха по черно.

А пътят беше все така грозен и прашен

След известно време минах и през

курорта Годердзи

Видях лифтовете и влековете, но не спрях да снимам. Имаше даже кабинков лифт с едни малки кръгли червени кабинки. Бързах да избягам от дъждът. Доста по-надолу вече ме огря слънце и спрях да снимам.

Вече бях на асфалта. В началото, когато свърши черното и самият асфалт също беше много грозен, и на дупки. И когато се стигнеше някакво населено място асфалтът пак изчезваше, и си ставаше, пак черен път в самото населено място. На тези с такетата, това явно не им пречеше. Подскачаха с колите си по дупките и вдигаха прах, а имаше, и доста кал на места. Защо не си оправят пътищата тези хора не мога да разбера? Какви управници са си избирали, и къде отиват парите от данъците им?

Лека полека пътят стана по-широк, а асфалтът все по-хубав, колкото повече се приближавах към Батуми. На 55 км преди Батуми се намира този стар мост

По някое време рано вечерта влязох в

Батуми

Лудница започна и жегата също. Зададох на навигатора

посока Кобулети,

за да си разпъна там палатката до плажа. Започваше вече да се смрачава, когато тръгнах по крайбрежната улица на Кобулети, за да търся място, където да спя. Преди това изядох една салата и един пилешки шашлик в едно заведение, че пак бях пропуснал яденето през деня. После подминах предишното място, на което бях разпънал по-рано и сега гледах да съм по-далече от дискотеки, и ресторанти.

Вече се мръкваше. Карах, до като излязох от града и продължих нататък към Поти. Вече беше тъмно. Тук с изненада установих, че ми е изгоряла късата светлина на фара. Сигурно от джаскането, около Кхуло. Имах само дълги и габарит. Неприятно. Страничните ми китайски фарчета също отдавана бяха изгаснали, някъде още преди седмица в Местия. Там проблемът сигурно беше в бушон, или в самият ключ.

Както и да е, сега имах само дълги, за да си избера място за спане. На габарит нищо не се виждаше. Дългите пък светеха малко на високо, поради багажът ми. Видях някакъв черен път да отбива в страни. Свих по него. Карах няколкостотин метра към плажа и изведнъж попаднах на мек пясък. Едва удържах мотора да не падна. Изрових се от пясъка и след няколко метра, пак стъпих на твърдо. Видях някакви големи дървета на 50 – 100 метра в страни от мен. Под много от тях имаше палатки и коли, а отпред беше плажът и морето. На 5-6 метра от мен имаше голямо дърво с поне 60 – 70 см диаметър, а около него нямаше никой. На близо не се чуваше думба-лумба от дискотеки и ресторанти. Реших, че тук ще разпъна.

Паркирах мотора на 50 см в страни от дънера на дървото, а до него светейки с челника си разпънах и палатката с входа към плажа. Устроих се. Това беше за днес.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Около Вардзия има къде да се отседне изгодно:

Booking.com


Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Нощувки из цяла Грусия

Booking.com

Досега няколко пъти сме минавали около делтата на река Дунав, но мисля, че днес за пръв път на нашия сайт ще я обиколим отвътре с лодка. Бранимир ще бъде наш капитан. Приятно четене:

Из делтата на Дунав

През 2016 – та направихме една дълга екскурзия из Румъния. Бях обещал на дъщеря ми да й покажа 7 замъка. Нали зад Карпатите преди немците и унгарците е било българско и са му викали Седмoградско. Успяхме да видим единадесет крепости и замъка. Маршрута ни беше София, Варна, Каварна (крепост), Енисала (крепост), Тулча и Никулицел (победата на хан Аспарух), Исакча (разрушена крепост), Търговище (крепост), Синая (замък), Бран (замък), Рашнов (крепост), Фъгъраш (замък), Сибиу (крепостна стена), Алба Юлия я пропуснах без да искам, Хунедора (замък), Оршова и пролома Железни врати, Пирот (крепост), София . След пътуването при разговори споменах, че сме ходили до делтата на Дунава имайки предвид Тулча. Човека каза, че той и приятели принципно са планирали да плават с лодки по Делтата и започна да ме разпитва. Оказа се, че нищо не знам за там, което събуди любопитството ми и започнах проучване. Не успях да намеря български пътеписи в мрежата. В интерес на истината и англйски и руски нямаше. Повечето хора бяха ходили на екскурзия, като ги бяха возили от едно място до друго: примерно Тулча – 23 миля – Сулина. Предлагаха се и стотици екскурзии, както организирани, така и частни, при които да си наемеш лодка с водач, но никой не беше писал, че сам е тръгнал да обикаля из дебрите на реката. Напротив, всички предупреждаваха, че площа е много голяма и изгубването е почти сигурно.

Пролетта на 2017 – та вече

окончателно бях решил, че лятото ще се ходи да се плава по делтата на Дунава

Приятели зевзеци се шегуваха. Един вика, абе то вярно няма пътеписи, ама знаеш ли защо? Аз съвсем наивнно отговарям – защо бе, кажи. А той с много сериозен тон продължава, ама да знаеш там много хора са ходили. Е, аз се съгласявам с него, няма начин да не са ходили, близко е, хората пътуват, плават, обикалят. А той с още по сериозна физиономия заключва – ходили са, но да знаеш никой не се е върнал да разкаже, затова няма пътеписи… Друг вика – аз миналата година в Русе, както си седях на брега на реката и в един момент до мен пада тухла, гледам 4 комара я носят. Да знаеш на Делтата комарите са по-големи, по-силни, там сигурно един комар тухла четворка носи, внимавай, ако някой нещо изпусне, да не те удари по главата…

Приготовления

В резултат на всичко установих, че за да осъществя плаването, ми трябват някои основни неща. Номер едно, разбира се, беше

лодката

Първия вариант който измислих бе да взема назем от приятели. Сигурно щях да намеря, но от горчивия ми опит на заемане на вещи това означаваше – да се моля на някой или да ходя заедно с някои досадник, пътуване над 700 км с колесар, а ако нещо се счупеше вероятно щеше да ми се наложи да купувам чисто нова лодка.

Затова реших да проверя дали дават под наем.

В България това е почти невъзможна мисия, но викам, може пък румънците по делтата да дават само лодки без шкипер. Оказа се точно така и е съвсем нормално за място, където може да се стигне само по вода.

Направо се пробвах с гугъл преводача да търся на румънски в мрежата. Имат си две думи – едната е българската лодка, а другата барка. Попаднах на един сайт за даване на лодки под наем, цените народни, започват от 100 леи за по-малките лодки. В румънските села си е като тука, не говорят много езици. Викам, абе делтата е била българска до освобождението от турско, няма начин да не говори някой български. Избрах си една обява с фамилия Филипов и звъня. Питам на английски – говорите ли английски? Никаква реакция. После питам на български, разбирате ли български? – отговаря ми човека “украински”. Почнахме да си говорим на някакъв език, среден межу руски – български – украински, разбрахме се. Лодката наистина е на цена 100 леи, можем да я наемем за колкото време искаме. Казах, че ще се обадя няколко дена преди да тръгнем. Обясних, че имам капитанско свидетелство, защото в една обява пишеше, че лодка давали, само ако имаш Д категория, а и в Гърция са ми искали за наем на яхта поне двама човека от групата да имат капитански. Той въобше не реагира на това, а аз така и не разбрах докрая искат ли или не някакви документи за да я караш, но останах с впечатлението, че нищо не трябва. За тези, които се интересуват, сайта е http://www.probarca.ro, а телефоните на Дария Филипов са 0751840828, 0749967673. Има няколко лодки и може да се разчита на него.

Второто нещо, което ме притесняваше, беше

картата

Без карта няма оправяне в Делтата, така го пишеха всички, така се и оказа. Ясно е, че на гармин картите са най-добри. На теория не работят на стандартен телефон, но на практика могат да се подкарат. Лошото е, че най-новите карти не можеш да ги намериш безплатно из мережата, а понякога и старите ги няма никакви. Другия неприятен момент е, че цената им, особено на морските, е твърде висока. Ако плаваш всеки ден е нормално, ама за едноседмична екскурзия изобщо не отговаря на бюджета. Да са живи и здрави отворените проекти – свалената версия на http://map.openseamap.org/ работи по-бързо от гугълската, има всичко и ни свърши идеална работа – e, с компромиси де. За всеки случай отпечатах една на хартия като папка и всяка страница ламинирана.

С картата вървеше още един сериозен проблем –

електроенергията на лодката

Джипиес системата на телефона работи без интернет, но харчи твърде много батерия. За половин ден е заминала, а на нас ни трябваше за цяла седмица. На теория двигателя на лодката дава достатъчно ток и стига да можеш да го изкараш е идеален за юесби зареждачка за кола. Бях карал лодка, чийто двигател се палеше като резачка за дърва с въже. Стори ми се сложно да питам човека дали има вариант за ток и ако наистина е с въже как може да се дръпне ток за телефона. За наема се разбрахме, ама чак пък технически въпроси. Тъй като, нямах никакъв опит със соларните системи започнах пручване на нещата. Оказа се, че има слънчеви зареждачки за телефон, но не ми ги препоръчаха. Затова взех един 10 ватов панел, голям колкото книга с контролер (все още не съм сигурен дали е наложителен) и свързан към 7 амапер/часа акумулатор на мотор и си спретнахме електроцентрала. Оказа се доста успешна схема. Работи безпроблемно през цялото време. Всичките 4 телефона бяха заредени винаги на макс. А след като се върнахме, хондата запали все едно сега съм купил акумулатора от магазина.

Останалите приготовления бяха лесни. Е, малко се изхвърлих с

предпазните средства против комарите

Една година след ходенето още има неизползвани шишенца с репеленти, взех и 5 шапки с мрежа против насекоми. Едната беше за резерва, че да не се скъса мрежата от големите комари. А за ръкавици, които хем да са тънки, хем да не запарват, а и да пазят от комари обикалях два дена. Освен мазилата нищо не ползвахме. Мислех и за рибарски ботуши, та като слизаш на брега да не газиш тинята, но накрая се реши, че ще се ползват сърфистките обувки.

Към делтата на Дунав

През нощта тръгнахме за Варна, после границата при Дуранкулак, задръстванията преди Кюстенджа(Констанца), покрай Бабадаг и към 11 часа бяхме в

село Нижнiй Дунавець (Dunavăţu de Jos),

където човека беше казал, че живее. Селото е украинско, а доколкото четох, съседното Горни Дунавци е било столица на казашката Задунайска сеч. Общо взето се оказа, че в целия район може да си говорите на български и да се разбирате, като ползвате повече синоними, все някой ще съвпадне я с украинската, я с румънската дума. Случайни минувачи ни упътиха към един ресторант, където трябваше да изчакаме човека да се върне от реката. Не стигнахме чак дотам да говорим с местните за етническата карта на района, но в заведението ни гледаха доста дружелюбно, а в менюто имаше „салата по български”. Сервитьорката говореше английски.

Нижній Дунавець 827152, Румъния

След около час звънна Филипов. Отидохме до тях, а той експедитивно ни упъти да отидем зад ъгъла по нанадолнището да спрем колата и да го чакаме да дойде с ключа.

Селото е обгарадено от три страни с вода

и там е края на пътя. Намира се на канала Свети Георги. Населениято основно би трябвало да се препитава с риболов, чел съм, че режат тръстика, но отстрани изглеждаше като че ли всеки товареше и разтоварваше туристи за разходки по реката.

Същото се наблюдаваше по цялата делта, като трите отделни големи канали по които плават корабите Георгиевскя, Килийския и Сулинския, много не си комуникират. Като се отдалечиш малко от селищата, свързани с шосе, изведнъж, лодките изчезват, каналите стават тесни, обрасли и плитки, някои са затлачени, започнали вече да се превръщат в блато и само жабите скачат по жабурняка. Явно, всеки си държи района около селището, поддържа си каналите, които се използват и разхожда туристите си в околността.

Натоварихме палатките, електростанцията, храната, водата и личния багаж.

Лодката има под седалките отделения, но не събраха всичко и по съвета на Филипов го нахвърляхме където сварим. Обясняваше, че е малко багажа и е виждал много повече да се товари, а всъщност си беше една пълна кола (седан мазда 6). Попита ме дали искаме да оставим колата на паркинг в гаража му, ние се съгласихме и той вика дай ключовете. Не се разправяхме, но май така са го решили, един вид бартер, ти оставяш кола – те ти дават лодка. Даде ни едно ксерокопие с някакво разрешително за плаване от тяхната дунавска комисия и това беше. При наемане на яхта ти искат депозит, правят застраховки, дават ти един сандък с документи, а тука бяха спестени всички тези формалности.

Платихме за 7 дни, като се уговорихме, че ако я върна по-рано, ще ми върнат парите. Реших да включа това в уговорката, тъй като никой не беше сигурен къде отиваме и дали ще ни хареса. Не знам как бях направил сметката, но в резултат останах със стотина леи. Освен наема, човека взе и някакви пари за горивото, беше напълнил догоре резервоара. Питах го, има ли в селото банкомат, вика не, но има в Кришан. Решихме, че няма да въртим километри с колата до най-близкия град, а ще се придвижим с лодката до село Кришан, което е на средния (Сулински) канал и там ще изтегля пари.

Подкарах внимателно лодката

В началото канала е доста тесен и плитък и непрекъснато се разминаваш с някого. Синът ми седеше на носа и следеше дълбочината и посоката на картата. Някъде след два завоя, като влязохме в малко по-голям канал ни настигна Филипов с по-голяма лодка, пълна с туристи. Аз не бях потопил напълно витлото заради дълбочината, но при задминаването той направи жест с ръка да го потопя и да дам повече газ и извика „капитане“. Явно се забавляваше с това, че имам капитанско, а нямам достатъчно опит с плоскодънните лодки. Като се поокопитихме малко, започнахме да изучаваме

лодката

Двигателя беше 30 конски сили, палеше се със стартер и имаше 65 амперов акумулатор, което означаваше, че електростанцията не ни беше необходима. Все пак от експериментална гледна точка, ползвахме само нея. Собственика каза, че 20 – литровия резервоар може да стигне за около 5 часа или горе долу до Караорман. Показа и някакъв маршрут до там на хартиената ни карта.

Всеки следващ канал ставаше все по-широк и ние спокойно си плавахме на север. По едно време, минавайки покрай един остров по най-прекия път, нищо, че е широк канала, гледаме крави си се разхождат почти до средата му. После се оказа, че явлението е доста често срещано.

На много острови имаше и крави и коне

Така и не разбрах обаче, дали са охранявани или ги зарязват на парче земя оградено от вода и ги държат, докато опасат всичко. Кравите в средата не бяха проблем, а по-скоро дълбочината на канала. Явно беше доста плитък и витлото започна да опира в тинята. Образува се една много характерна кафява ивица във водата и лодката не върви. Може да се компенсира с изваждането на двигателя нагоре, но вариацията е под половин метър. Въпреки, че това изглеждаше най-прекия път, решихме да се откажем и се върнахме да заобиколим острова от другата страна. Оказа се, че въпреки дъгата, оттам е пътя и всички минаваха по заобиколния маршрут. За морска карти гармини съм сигурен, че дава дълбочините, но за речни не съм ползвал и не знам. Възможно е да не ги дават, защото реките носят много наноси и дъното бързо променя релефа си. Във всички случаи, нашата карта не даваше дълбочини, което често беше проблем при избора на път.

Като заобиколихме острова след не повече от час плаване, реших да лагеруваме, за да си избистрим маршрута, и въобще да решим цялостно какво правим и как да протече екскурзията.

Брега беше висок около половин метър и малко като в приказките, няколко дървета и между тях полянка. Вързахме лодката за стърчащи корени и опънахме палатките. Опитах се да определя къде ще е сянката сутринта с компас, но проблема е, че през юли слънцето не изгрява точно от изток, а и не е ясна дължината на сянката (височината на дърветата) към 8 – 9 часа когато става нетърпима жега в палатките. Най-сигурно е да се донаместят сутринта, но когато е за една вечер не става. В крайна сметка обикновено от две палатки, сутрин винаги едната се оказваше на слънце.

Островът беше непроходим,

само там, където бяхме акостирали, имаше пътечка направена от рибари. Не липсваха обичайните за такива места боклуци, огнище и малко начупени дърва. На картата терена беше отбелязан като гора (зелено с дървета), за разлика от други варианти, които поне на нас ни приличаха на заблатяване (зелено, растителност, чертички за вода) или пясък (жълто).

Равносметката с горивото беше, че за около час не беше намалял значително. Вода имахме 4 десетлитрови туби, която щеше да стигне за 4 дни, а храна имаше поне за седмица. Ясно беше, че трябваше да се калкулира маршрута така, че да се стигне до бензиностанция, но възникваше въпроса с парите (банкомата). Решихме, че отиваме на най-близката бензиностанция в Караорман, до която бяха казали, че щеше ни стигне бензина. Сипваме за колкото пари имаме и продължаваме до Кришан, където би трябвало да има освен безниностанция и банкомат.

На другия ден бодро подкарахме към канала,

който трябваше да ни отведе към селото. Един човек на носа специално следеше за едно разклонение като вилица. При наближаването му, обаче единственото, което се виждаше, беше запушен канал. Обиколихме два пъти, евентуално да не би нещо да не се вижда добре входа, да има стесняване, но водата свършваше и продължаваше да си бъде натрупана пръст като нарочно затрупан канал. Тъй като, нямаше какво да се направи друго, продължихме по левия приток, но джипиеса упорито показваше, че се отклоняваме и вървим по левия канал. На карта се виждаше една единствена връзка, през която отклонението не беше чак толкова голямо. Когато стигнахме до разклона, се оказа, че това е запуснат път с повече жаби, отколкото вода. Общо взето, това беше може би,

най-сериозния ни проблем:

кой канал е плавателен, кой почистен и дали след като си минал километри, няма да се окажеш пред задънен път.

Като засякохме бензина, реших, че ще се пробваме да отидем

до по-далечното място – Кришан

По пътя, по който бяхме тръгнали, излизахме там, макар и заобикаляйки. Не срещнахме повече стеснения. Водоемите бяха широки, имаше много папрат, лилии, чапли и пеликани. На определени места, обаче имаше проблем с водораслите. Местните рибари бяха сложили колове с бутилка там, където беше много плитко, но си имаше цели участъци, през които, като се мине по винта се оплиташе растителност, звука на мотора се променяше, спирахме, вадехме го и го почиствахме. Предприехме тактика, един човек да седи на носа, да гледа и казва на този, който управлява лодката, накъде да завива. Тъй като, имаше вятър повърхността на водата беше набраздена, но там, където бяха водораслите, тя седеше неподвижна. При внимателно вглеждане отрано можеше да се заобикалят, макар и не винаги успешно.

В един момент започнахме да се

оглеждаме за следващия ни лагер

От водата блатата изглеждат много красиви, но беше ясно, че няма как да сложим палатките на тръстиката във водата. Местата, където са спирали въдичари, са ясно определени с утъпкана пътечка и заравнен терен от многото ползване. Харесахме един такъв с огромна върба, под която със сигурност беше вечна сянка. След като спряхме,

мястото се оказа направо нереалистично,

като извадено от руска приказка за водни духове, стари рибари с дълги бради, лодки еднодръвки и чепати върби с хралупи. Имаше място да опънем и четири палатки, а земята беше мека и вибрираше като стъпиш. Като се вгледаш, терена беше съставен от малко пръст и много, много малки коренчета. Под вековния кавак нищо не растеше, някои каза, че било страшно, друг че почвата била мокра, имаше и доста мравки в резултат на което, се отказахме да биквакуваме под дървото.

След няколко километра си

харесахме друга стоянка с чудно красива многo зелена трева под две върби

Оказа се, че тревата има толкова остри ръбове, че ти реже кожата само като минеш през нея. Започнахме да я утъпкваме, но се оказа, че има пак мравки. Общо взето големите върби всичките загниват, образуват се хралупи и задължително си имат мравуняк. Отказахме се и от това място и

продължихме към Кришан

Преди да стигнем до селището, минахме покрай участък, които беше определен на картата с жълто. От всякъде се виждаше, че е пясък и плаж нямаше, но брега беше нисък без много растителност и ниска тревичка. Тръгнахме да акостираме, като съпругата ми каза, че този път тя иска да слезе на брега, защото досега все някой друг влизаше във водата и издърпваше лодката. Скочи на брега и при първата крачка затъна до прасеца, направи втора крачка, а кракът й потъна в кал до коляно и дотам. Ние в лодката се скъсваме да се смеем, а тя коментира, че ще потъне до шия и по-бързо да организираме спасителна мисия, преди да я е погълнала калта. В един момент, започна спасителна мисия на едната сърфистка обувка. По нейни думи, петата се извадила и обувката е тръгнала по свой път. Но с бързина и ловкост, тя е хванала петата с ръка, бъркайки в калта до рамо. Ние продължавахме да се смеем, но тя с характерно пльокане успя да извади обувката, геройски да я спаси и победоносно се качи на борда с наша помощ, издърпвайки се по въже, което й бяхме хвърлили.

След много забавление и старателно топене на кални крайници през борда на лодката установихме, че повече

на жълти плажове от картата няма да спираме

и не сме се и пробвали. Нямам идея дали и на другите места са били такива наноси и кал или това беше просто лошо съвпадение.

След това премеждие успешно

стигнахме до главния сулински канал

на който поне на карта ни беше локализирана бензиностанцията. Канала е доста голям и по него минават повечето кораби плаващи по Дунава за Черно море. Определено не беше интересно да се плава по него и ако в малките канали, когато се разминеш с друга лодка, вълната те разклащаше в нормални граници, то с големите кораби вълната беше изключително неприятна, а когато бяха няколко се наслагваше и клатенето ставаше съвсем неконтролируемо. Бавно се придвижвахме към мястото на

безиностанцията, която се оказа кораб на два етажа

Видяхме опашката отдалече. Няколко лодки се поклащаха в редица до едно корабче с борд на височината на очите ти. Като ти дойде реда, заставаш до кораба, хвърляш въжето, една здрава лелка те завързва и ти хвърля маркуча. Сипваш си бензина и плащаш, после те отвързват. Цената горе – долу е в рамките на нормалното за Румъния, максимално да е имало до 10 процента надценка.

Самото

село Кришан

няма улици и представлява един ред къщи покрай брега в продължение на няколко километра. Пред къщите имаше тротоар, по който хора минаваха с велосипеди или пеша и през къща – две собствениците си бяха направили пристан за лодки. Бавничко от водата огледах къде има магазин и спрях до един. Попитах няколко човека дали говорят на англйски и след малко попаднах на един. Той обясни, че банкомат в селото няма, най-близкия е в Сулина. Питах и за аптека, тъй като се оказа, че трябва някаво лекарство, но той каза, че аптеката е на километър нататък по реката и работи само сутрин.

Общо взето, понеже по нашите села продавачите живеят наоколо, отидохме до аптеката да се пробваме. Там съседа беше украинец учил в руско училище в Украйна и нямахме никакви проблеми с комуникацията. Разбрахме се, звъня на на аптекарката и каза, че до час жената ще се прибере. Доколкото разбрах са успели да вземат някакъв заместител на медикамента въпреки, че е било нещо стандартно.

Докато чакахме, минахме през друг магазин и установихме, че няма големи туби с вода, а само малки шишенца. По пътя бяхме срещнали много натоварен шлеп пълен с каси кока кола, води и безалкохолни. Въпреки, че всичко се прекарва по вода, най-вероятно щяхме да намерим нормални туби с вода, но започнахме да се чувстваме неподготвени.

Дилемата беше

– дали да сипем бензин с оставащите ни пари и да отидем до Сулина където, например, можеше да не работи банкомата, да няма вода или да има каквито и да е било препятствия. Вярно, че това е най-голямото селище в делтата, но след впечатленията от Кришан, можехме да очакваме всичко. Освен това, поради големината на канала, отиването и връщането нямаше да бъде голямо удоволствие.

– Другия вариант беше да си напълним резервоара още един път след като свърши и да изчислим правилно нещата така, че да можем да се приберем.

Избрахме втория вариант. Вече като опитни рекоплаватели по Делтата намерихме на картата местност наблизо, която е отбелязана с гора. Оказа се, че е доста плътно населена с къмпингуващи лодки, но успяхме да намерим едно

място, което беше на по-високо,

малко петно с огнище, заобиколено от дървета.

Определено туристите и лодките тук бяха много повече, отколкото тези, които плаваха по канала Св. Георги. Цяла нощ някой минаваше, беше като на натоварена улица и тъй като канала не беше толкова широк, всяка лодка така разклащаше нашата, че тя се удряше към коренищата и тропаше. През деня тропането не пречеше, но всички с огромен интерес ни разглеждаха. Често минаваха големи лодки с по двайсетина туристи, всички в ярки оранжеви спасителни жилетки и като по команда едновременно правеха равнис на дясно на отиване и равнис на ляво на връщане. Аз се чувствах като на парад, но останалите казаха, че се чувствали като в клетка на зоопарка, на витрина или в кабинка на улица с червени фенери. Общо взето, мястото не беше толкова добро, а и през нощта имаше повече комари.

На следващия ден се отправихме на север

към остров Татарлъ до Киликийския канал

Не успяхме да стигнем до Чилиа Веке. Към края каналите ставаха изключително обрасли и непроходими. На няколко места беше минавала баржа да ги разчиства, виждаше се натрупаната пръст и там плаването беше песен, но на места въобще не можеше да се минава и се налагаше да обръщаме. Малки количества водорасли на винта вече въобще не ни правеха впечатление – въпросът беше да се мине.

Разположихме се за спане на брега,

където започваше земеделската земя, а възможно е да е било и на самия остров. През един канал от нас имаше междуселски черен път, но никой не минаваше. Мястото не беше перфектно, но нямахме желание да обикаляме и търсим нещо по-добро. Комари нямаше много, но бяхме под две върби и мравките бяха навсякъде. Наложи се да ядем на лодката, за да не лазят храната. В палатките не влизаха, тъй като са добре замрежени, но

определено не трябва да се лагерува под върби

Горивото беше на свършване и решихме да се връщаме. По обратния път е лесно. Знаеш маршрута, откъде се минава, кое е проходимо, колко бензин ще ти замине. Напълнихме резервоара за всички пари, които имахме на 22 Миля, където картата показваше, че има безниностанция. Оказа се, че връзването било екстра. Бензинджията нещо ни се накара и трябваше сами да се връзваме, след което ни хвърли маркуча. И на двете безниностанции се опитахме да платим с карта, но фирмата беше една и съща и не приемаха. Не говорят други езици, ама бензин си е банзин, карта си е карта, “да” си е “да”, а за “не” ползват нещо като “но” ама разбират и “не”. (всъщност е „ну“– бел.Ст.)

Всички бяхме решили, че няма смисъл да спим по няколко дни на едно и също място. Също така и ни се плаваше на по-дълъг маршрут с лодка и направо се разбрахме да лагеруваме на първото място, като направим целия преход за един ден. След като

пресякохме сулинския канал

се изхитрихме да минем през едно езеро за по-пряко. В северната част бяхме минали през две езера, които на картата бяха дадени с растителност, но се оказаха проходими и това ни даде надежда, че и това ще е така.

Много от езерата носят български имена

или са разбирами, като примерно, Бабино езеро. Въпросното беше нещо на румънски и лебеди. Успяхме да навлезем през много плитък канал с почти изваден винт. Езерото се оказа доста голямо, но не беше обрасло. Водата продължаваше да бъде много плитка през цялото време и карахме с вдигнат мотор, което снижава ефективноста му и харчи повече бензин. След като бавно бавно прекосихме цялото езеро, започнахме да търсим изхода. Повъртяхме се и не го открихме. Тогава единственият вариант остана да се върнем по обратния път. Проблема не беше във времето, макар че бързахме за да не се стъмни, а повече в изразходваното гориво, тъй като беше на ръба на свършването. След като, отново стигнахме до изходната ни позиция, заобиколихме езерото по канала около него и се оказахме на мястото където трябваше да излезем. Ясно се виждаше насипаната пръст и запушения изход. Нормално се добрахме до първия лагер. Оказа се, че има друга лодка и се наложи да спрем малко по-нататък на не толкова добро място.

На новото място имахме съвсем леко премеждие

Момичетата бяха измислили или прочели, по техни думи, нов „лайф хак“, наречен от тях кофата на радостта. Служеше за удовлетворяване на естествени потребности и представляваше една кофа, в която се поставя биоторбичка. В никакъв случай не трябва да се ползва нормална торбичка, защото това е против принципите, на която и да съвременна домакиня, правилно орентирана и политически коректна. Знаете как е, правилните хора, правят само правилни неща – особено сред природата. Та, седейки на кофата въоръжен с мокри кърпички с аромат по-желание (ние имахме само и много малинови) човек комфортно може да свърши работата си, след това да завърже плика и да го изхвърли. Предимствата са две: краката не се изморяват от клечане, а терена не се минира.

Само че синът ми – млад и силен юноша, в желанието си да изхвърли отпадъчните продукти по-далеч, така ги хвърли, че се закачиха на едно дърво. Пробвахме да свалим плика с камъни, клони и други подръчни средства, но неуспешно. Тъй като, торбичката беше биоразградима и досега се надяваме силно, че критичната фаза в биоразгражането й не е съвпаднало с клечането на някои клет румънец. Изводът беше, че има моменти в живота на всеки, устремил се по пътя на модерното, когато стария, добър дебел найлон е необходим.

На другия ден, стискайки палци бензина да стигне, бавничко и не давайки много газ,

тръгнахме към Долни Дунавец

Така пърпорейки на завоя на острова, изведнъж лодката подскочи и нещо стана и спряхме. Първата ни мисъл беше, че свърши бензина, но резервоара е прозрачен, виждаше се, че има.

Бяхме заседнали на една пясъчна коса,

която не се виждаше. В желанието ни да спестим всеки метър от пътя, бяхме взели завоя твърде близко. Избутахме лодката от плитчината с греблото и започнахме да оглеждаме двигателя, защото беше изгаснал. Той има два ключа: единия е на стартера, а другия е някакъв предпазен, ако се измъкне и двигателя престава да работи. Та втория ключ беше изскочил. Вкарахме го и лодката тръгна.

След завоя се продължаваше по един доста дълъг канал, който от едната страна имаше път, който явно водеше в селото. По целия канал бяха спрели коли за да бивакуват, което определено ни успокояваше, защото ако се наложеше, можехме и пеша да ходим, ако спре двигателя. Малко преди селото се завиваше към по-малък канал, който минаваше през едно островче и след това се влизаше в селото. Точно на островчето, там където не може да се ходи пеша двигателя ни угасна, на последните метри. Ако не бяхме се разхождали по лебедовото езеро със сигурност щяхме да стигнем. Единственото хубаво в ситуацията беше, че бяхме близко и най-вече, че телефоните имаха покритие.

Обадих се на собственика на лодката, човека каза, че след малко сина му ще докара бензин. След около половин час дойде едно момче с лодка, сипа 10 литра и си замина. Върнахме се нормално. Оправихме сметките с дните които бяхме предплатили и си взехме колата.

Ако някой иска да ходи, бих го посъветвал

да си носи достатъчно румънски леи, да не разчита на кредитни карти и при всяка възможност да пълни резервоара догоре. Да не се притеснява чак толкова от изгубване, защото по всеки канал минават хора. И на най-забутаното място, където бяхме мина някакъв странен рибар с много древна лодка, но човека кимна и поздрави.

За тези, които не обичат палатки, насекоми и т.н. е пълно с хотели. Всяко едно село, при което свършва пътя, има поне 4 – 5 места за настаняване, поне на външен вид напълно прилични. Освен това, по големите канали съшо има огромни къщи, въпреки, че път няма. Доколкото гледах на картата, има и специално обсобени вилни селища, но не сме ходили. Със сигурност дават и вили под наем, в Кришан имаше доста. Вероятно всичките хотели, мотели, вили, бунгала имат сайтове в мрежата и може да се правят резервации.

Така че, не пропускайте,

определено е нещо различно от морето и планината,

на които се ходи всяка година. Курортно място е, близко е и хората ни харесват. Било е наше, сега е достъпно и е направо кощунство, че никой българин не ходи там. Имаше коли от Украйна, Молдова и цяла Румъния, но български не.

Автор: Бранимир Ламбиев

Снимки: авторът

Изгодни нощувки из Делтата на р.Дунав:

Booking.com

Други разкази свързани с Делтата на Дунав, – на картата:

Делтата на Дунав

Останалата част от Румъния също заслужава посещение:

Booking.com

Днес Боряна ще ни води в Узбекистан. И ако досега сме били в само в Ташкент, и то отдавна, то днес ще обиколим из цялата страна.

Приятно четене:

Узбекистан

през Азербайджан

Баку – Губистан – Ургенч – Хива – Хорезм – Бухара – Сармишки каньон – Нурата – Самарканд – Ташкент

април 2018

Като кажа отивам в Узбекистан, срещам празни погледи. Никой не свързва тази екссъветска република с Пътя на коприната, да не говорим за Самарканд и Бухара.

Пътят на коприната е мечта за всеки пътешественик. Трудно ми е да си представя как на времето са прекосявали пустини и планински вериги. И то без gps! Този път е предизвикателство и днес. Няма годишно време, подходящо за всички климатични пояси, докато в пустинята е 50-60 градуса, в планините снегът все още прави проходите непроходими. Затова решихме да го направим на етапи.

И така, през Москва или през Истанбул? Нито едното, нито другото – през Баку, за да видим и Азербайджан като бонус. Освен това имаме 2 полета по 2.5 часа, вместо 2 х 4.5 часа.

Бат Бойко договори от нова година нискотарифната Бута да лети веднъж седмично София-Баку-София.

Визите:

• За Узбекистан се иска пригласително писмо. Хотелът, който букнахме в Ташкент се съгласи да ни направи тази услуга. На летището доплатихме минимално за групова виза. Бяха ни предупредили, че при влизане описваш, какво внасаш, на излизане, какво изнасяш, изискват се всички регистрации от хотелите, в които сме спали. Нищо подобно. Намаше никаква проверка, нито декларации.
• За Азербайджан – онлайн, но внимавайте, само в правителствения сайт https://evisa.gov.az/en/ ! Всички останали или те цакат, или са некоректни, изобщо – изнервиха ни. Азербайджан се води асоцииран член на ЕС и е крайно време да си промени визовата политика. Наистина, за международни прояви, като евровизия или, както ние се случихме по време на Формула 1, те пускат срещу показан билет, но това не е решение.

Азербайджан

Азербайджан е една от най-бързо развиващите се икономики в момента.

И как не , с това черно злато. Наричат Азербайджан страна на огъня и вятъра и тя е точно това. През повечето време ни брулеше немилостив вятър откъм Каспийско море. За последните 25 години азерите са успели да забравят руския, но за сметка на това не са научили английския. Няма и да го научат, докато помпите вадят петрол от земята . Азербайджан не е туристическа дестинация и това също е причина.

В Баку

има бум на строителството, но не както у нас. Социалистическите традиции са се запазили повече отколкото азерите искат да признаят. Цели квартали се изравняват със земята и на тяхно място се строят нови сгради в стила на най-добрите европейски традиции. Всичко е стилно, в тон, браво на тях.

В Баку си бяхме наели апартамент, какъвто всеки би искал да има. Бяхме си уговорили и кола, с която да посетим

Губистан – прочут със скалните си рисунки

Градът се намира на 60 км южно от столицата, а недалеч от него има и кални вулкани, още една забележителност. Въпреки, че България се слави с богато минало, точно такива рисунки нямаме. /Тези в Магурата са съвсем различни/. Тур Хейердал на няколко пъти ги е посещавал, подозирам, че е било по причина на лодките.

Столицата беше почти блокирана , издигаха ограждения заради Формула 1, (и заради ниските цени на горивото, естествено). В Стария град – едно приятно място, слава Богу нямаше достъп на автомобили.

Другите забележителнсти,

които посетихме на връщне от Узбекистан бяха нa север – Горящата планина Янардаг, Атешгах – Зороастрииско светилище с непрекъснато горящи огньове и

Джамията Мир Момсун Ага

– един сравнително млад светец ,/ роден 1890 г./, която отвътре е цялата в огледални апликации, нещо, което може да се види в Иран.

Огледалните плочки, ако мога да ги нарека така, са поставени по начин, че да не отразяват, но в същото време създават невероятното усещане за пространство в тази сравнително неголяма джамия. Освен това на нашия шофьор му стана много приятно, че знаем за това място и каза , че обича да ходи там с цялото си семейство.

На връщане спахме в хотел на брега на морето – до Аквапарка, който, естествено , още не работеше. Отвън изглеждаше прекрасно. Отвътре – ужасно. Коридорите бяха оформени като патио, с прозрачен таван и още отсега беше парник. Прозорците гледаха към една стена, на по-малко от метър, очевидно строена по-късно. Вратите бяха изметнати, от предишните посетители си стояха шампоаните,/а сигурно и чаршафите/. ТОЛКОВА ЗА АЗЕРБАЙДЖАН.

Узбекистан

Решихме да го правим хронологично – от най-древната част към столицата –

от Хива, през Бухара – Самарканд , до Ташкент.

На летището в Ургенч

ни посрещна страхотен парад с духова музика и всичко по протокола. На нашите въпроси отговориха, че очакват президента на Туркменистан на визита и правят репетиция. Причина за посещението – след 25 години им е светнало, че визовият режим е съвсем излишен. /По времето на СССР между становете е имало кольцо за подаване на ел. енергия – през зимата я произвежда Киргистан и подава на Узбекистан, през лятото обратното. Сега тази връзка е разрушена и Узбекистан страда от липса на вода, а Киргистан има режим на тока. Дано им светне и по този въпрос/.

Най-голямата забележителност на Ургенч е 34 км тролейбусна линия с Хива.

Тролей не можахме де видим, защото по цялото трасе течеше преасфалтиране. Посещението било отложено с 4 дни, според мен именно за да довършат въпросните ремонти.

В Хива

също не спираха да мият площадите, а групи с национални носии танцуваха в стария град. Новият град, както и Ургенч и другите градове в Каракалпакстан са с ниско 1 – 2 етажно строителство.

Хотелчето ни се намираше на най-хубавото възможно място – на входа на Хива. Отвън изглеждаше чудесно – с огромни тераси на първия и втора етаж, откъдето, като от трибуна се виждаше всичко. Отвътре беше пълна мизерия – малки /ама наистина малки/ стаички , почти без прозорци, което стана повод за разправии. Но така беше и в Бухара. Прозорците не са на почит в този пустинен сват – правят ги повече да има някаква светлина. За сметка на това стените се дебели по един метър, че и повече. Казаха ни, че този хотел ще бъде съборен /изобщо няма да се учудя/. На негово място ще построят някое петзвездно чудовище, но ние имахме късмет.

Нашата първа дестинация беше

Хорезм

Смята се, че тук се е зародил Зороастризма и Хорезм е бил Египет за Средна Азия.

За съжаление дъждовете /колкото и да са малко/ не са оставили много от крепостите, строени от кирпич. Денят беше слънчев и ветровит – с леден вятър, направо мъчение. Затова оценихме изключителния уют на юртите. Тихо и спокойно място, приятно прохладно, просто рай след екстремните условия отвън.

Вечерта и следващия ден посветихме на

Хива

Лично за мен това беше най-прекрасното място в Узбекистан.

Далеч от основните пътища градът се е запазил някогашното си великолепие, единственото място, където можеш да си създадеш цямостна представа за онова далечно минало. А и подготовката за посрещането на Гурбангули Бердимухамедов допринасяше за празничното настроение.

Следобед трябваше

да потегляме към Бухара,

но блокираха пътя и едвам се добрахме до колите. Шофьорите се бяха подготвили с дъвки и семки, защото дългия 480 км път е ужасно еднообразен, направо те приспива.

Така

прекосихме пустините Какорум и Казълкум

/черната и червената пустиня, на техните осолени почви нищо не вирее/, излезнахме от областта Каракалпакстан, хвърлихме едно око на

Амударя – на другия бряг беше Туркменистан

Пътят е нов, старият е останал в Туркменистан, само последните стотина километра ни измъчиха.

Бухара

– хотелчето се намираше на една пресечка от центъра и още се строеше. Хазаите бяха изключително гостоприемни. Уредиха ни гид, който да ни покаже стария град. Много приятно място, но ми бледнееше след Хива.

На другия ден се отправихме към Навои. Идеята беше

да видим скалните рисунки в Сармишкия каньон

Обаче нашите шофьори казаха, че ще ни трябва специално разрешение от полицията в Навои, защото том има златни мини.

Денят беше дъждовен и ветровит, и когато ни предложиха да ни покажат скални рисунки, които са ни по пътя ние се съгласихме. Те изглеждаха съвсем различно – изображенията бяха 20 – 40 см, за разлика от азерските , които са в естествен размер.

После влезнахме в

Нурата,

където освен крепостта, останала от времето на Александър Македонски, има и ислямско светилище , свързано с извор. Там, както и на другите им светилища, които посетихме, беше пълно с народ /въпреки, че беше средата на седмицата, имаше и сватби/.

Узбеките на всяка джамия имат часовник с часовете за молитви, но не забелязах да са ревностни мюсюлмани, нито пък ги привикват с високоговорител.

От Нурата до Самарканд

минахме между две планински вериги, в подножието на които се бяха сгушили селца – явно там има вода. Извън Бухара се намира

светилището – пещера на Давид,

почитано от три религии – христянство, ислям и юдаизъм.

Дотам се качихме на коне, стопанисвани от таджики. Изобщо целия този район е таджикски. Вътре в пещерата беше страхотен задух и не можах да влезна докрая, въпреки, че нас като бели хора ни позволиха да предредим тълпата.

Самарканд

Хотелчето беше добро , но закуската беше наполовина на тази в Бухара, а вратите на стаите не бяха уплътнени и нощем от лобито на хотела нахлуваха кълбета цигарен дим в стаите.

Тук също взехме гид . Цялата история на Узбекистан е формирана около

техния велик пълководец Тимур /Тамерлан/

което значи куц. Той е стигнал даже до Константинопол през 1402 г. и даже стреснал европейските велможи. Да се чудиш, защо се е юркал.

От Самарканд направихме еднодневен излет до Шахризабз – родния град на Тимур.

Повечето екскурзии минават оттук и има защо. Пътят минава през планина и т.нар. Дяволска долина, където е сниман филмът Апахи, когато ДЕФА правеше индиански филми (DEFA Deutsche Film-Aktiengesellschaft – киностудията на ГДР, а ГДР е Източна Германия преди да падне Стената през 1989г, а Стената е Берлинската стена – бел.Ст.) В долината са разпръснати камъни с причудливи форми, като най-прочутите влюбените динозаври, се виждат и от шосето.

В самия

Шахризабз

спряхме за кратка почивка и ядохме най-вкусния и сочен кебап, който съм вкусвала през живота си. Самият археологически комплекс е в чудесен парк, а останките от медресето са най-големите в цял Узбекистан. Този комплекс обаче не е реставриран, защото , както ни обясниха, не се знае , как е изглеждал първоначално.

Пътят от Самарканд до Ташкент

искахме да го минем със скоростния влак Афросиаб, за който обаче билетите се свършиха още в деня на пускането им /40 дни преди датата на пътуване/ и пътувахме с Шарк. Това беше най-голямото мъчение. Мислехме последния ден да отидем с влак до Ферганската долина, но този влак ни отказа.

Ташкент

си е съвременен град, много зелен, презастроен след земетресението през 1966г. Беше голяма мъка да открием стария град, който едва ли ще го бъде още дълго. В цял Узбекистан не видяхме информационен център за туристи / само в Бухара имаше, грижливо скрит зад сергиите и без никакво обозначение/. Нямаше и кафяви табели.

Направихме еднодневен излет до язовира Чимкент, който се намира на североизток от Ташкент и вече навлиза в планините на Киргизстан. Там също има скални рисунки, но за нашите шофьори беше по-важно да ни набутат в един наистина ужасен ресторант. На връщане си купихме пресни ягоди, продавани както у нас, край пътя.

Малко е обработваемата земя в Узбекистан

Там , където я има се отглеждат по две реколти, над ягодите се извисяваха ябълкови дървета, а след пшеницата садят ориз. Затова е пресъхнало и Аралско море, водите на Амударя и Сърдаря не стигат дотам.

Последния ден, отреден за самия град, температурата беше 35 градуса и едвам успяхме да стигнем до близкия парк.

Автор: Боряна Йовкова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Бухара:

Booking.com

Други разкази свързани с Узбекистан – на картата:

Узбекистан

А също и в Хива

Booking.com

Продължваме, за да завършим околосветско пътешествие с Бале. Започнахме с Калифорния и остров Viti Levu, по-известен като Фиджи, бяхме в Хонконг и Токио, а днес – в Сеул и в Банкок, след което ще затоворим кръга.

Приятно четене:

Сеул и Банкок

част трета на

Мини околосветското пътешествие на Бале

Първи впечатления от Корея:

Пристигнахме в Сеул рано сутринта, около 5. Пилотът каза, че температурата навън е -3. Направо ми настръхнаха плешивините. Как пък не прочетох един ред за тая Корея, преди да взема билета?!

Хванах някакъв влак, който вози към центъра. Влакът пътуваше през заснежени полета, а минахме и мост над една замръзнала река. Аз пак не бях спал от близо 30 часа и дремех между спирките. Преди всяка спирка по уредбата гръмваше корейска традиционна музика и ми изкарваше акъла.

Пристигнах в кварталчето, където ми е квартирата. Много приятно кварталче. Тесни улички, пълно със заведения и хора,

зверски студ

– все едно си на Банско. Само дето на Банско от сергиите не мирише на риба… хаха. По улиците кошчета няма.

Влязох в един супер малко да се сгрея. Гледам, до касата един

леген, а в него врят някакви адски карантии

И се издига смрадлива пара. А иначе суперът си е модерен – европейски тип.

Цените – страшни. Бирата почва от 5-6 лева за кенче.

Бая по-скъпо от Токио. Преместих се в едно кафе, нещо да закуся. И идва една жена, застава права до мене, гледа ме втренчено и не мърда. Питам я какво иска, а тя ми сочи една книга на масата. Явно си я е забравила. Дадох ѝ я тая книга, аз първоначално си мислех, че е менюто. Обаче жената пак стои над мене, мълчи и гледа втренчено. Сочи пак масата и нищо не казва. Най-накрая стоплих, че тя си е оставила книгата, да ѝ пази мястото. Станах и се преместих при някакъв друг човек. Ама сливи ли имаше тя в устата си, да ми каже?! Какво е това втренчено гледане, какви са тия психарщини?! И въобще,

хората тук се страхуват от музунгу и не го харесват

Ако питаш някого на улицата нещо – отговор не чакай. И понеже бях само по тениска и едно никакво якенце, направо умрях от студ. Минах покрай един магазин, в който продават пуловери и влязох, да погледна цените. Момичето от касата тутакси дотича и започна да ме бута към вратата, да излизам – „Но, но, но! Но, но, но!“ – и ме изгони. После питах на една сергия с мекици, по колко са им мекиците. Пак ме пръждосаха. Английски знаят само учениците.

Въобще, много са зле хората тука

Едни намръщени, сърдити, с празни стъклени погледи. Поне 90 процента са облечени в черно. Някакви грозни черни шуби и черни панталони. Ако не бяха модерните коли и неоновите реклами, бих си рекъл, че съм попаднал в Северна Корея. И си връщам думите за японците. Какви бяха шарени, модерни, усмихнати. И японките са къде-къде по-хубави от тия скумрии тука. Направо си мечтая за Токио.

Около 9 часá ходих до квартирата. Това беше

първата приятна изненада в Корея

Момичето от рецепцията ми каза, че по принцип настаняването е от 15 часа нататък, но щом съм толкова изморен, ще гледат да подготвят стаята до 12. Даде ми карта на града, обясни ми най-различни полезни неща, заключи ми багажа в една стаичка, позволи ми да ползвам банята… абе супер! И много усмихната и приятна, сякаш не е корейка. Каза че е живяла в Англия.

Поразходих се навън и пак измръзнах здраво. Хванах метро, колкото да се постопля. Метрото ме закара до един квартал, в който имаше много грозна бутафорна крепост, тип Царевец. Някаква новопостроена, все едно си в Скопие… хаха.

Царевец беше в района

Донгдемон

?

В това селище, между другото, така ме преряза стомахът, че трябваше по спешност да се изсера в един битов ресторант. Това е щото смесих бира и пирожки с месо и ориз, които си купих от една сергия.

После се върнах в махалата, където валеше сняг на парцали. Честит ми първи сняг! На площада имаше огромно струпване на черни хора със стъклени очи, които се движат срещу мене, като лавина. Беше много страшно. Имаше и поне десетина броя ушев, който крещи команди, свири със свирката и размахва червени лазерни мечове. Имаше и няколко ушеви коли с включени сирени. Тук на всяко кръстовище има поне по 4 – 5 ушев с лазерни мечове. А също и в подлезите на метрото има служители с лазерни мечове. Лазерният меч е на голяма почит в Корея. Та, борих се аз известно време, да вървя срещу течението на черните хора, но това беше невъзможна мисия и ме отнесоха надолу. Изглеждаше като военно положение или революция. Викам си – няма лошо. Може да има сеир за зяпане. Питам хората какво става, обаче те не знаят английски, не ме харесват и не отговарят. Накрая една ученичка (само учениците знаят английски) ми каза нещо, от което разбрах само думите „университет” и „изпит” . Не, тия хора наистина са трагични. Горките хора.

Университетското събитие не ме интересуваше, така че се измъкнах от тълпата и по страничните улички успях да се добера до квартирата. Стаята е супер! Чиста, светла и топла. Другото хубаво е, че водата от чешмата е приемлива на вкус. Смятам да си пия само чешмянка, както правех и в Токио.

Спах цял следобед и сега не знам къде съм. Тук е 18 ч и нещо, тъмно е, а отвън долитат оглушителни гръмотевици и ослепителни светкавици. Ще изляза само колкото да хапна. Бира от 6 лева, по замръзналите им улици, няма да пия! А в заведенията започва от десетарка – ако е на промоция. Да ме извиняват!

Мислех да ходя някой ден и до провинцията, да гледам храмове с брадати корейски старци, обаче ми мина меракът. Досега не съм направил нито една снимка. Най-вероятно ще си стоя основно в стаята, която е най-хубавото нещо в Корея.

И въобще не мога да разбера защо съм избрал Япония и Корея, вместо Лаос и Бирма примерно?!

––––––

Край с мръзненето! След няколко часа тръгвам за Банкок. Това е, така да се каже, десертът на пътуването. Тайланд ми е втората по любимост страна след Индия. Искам там да се возя на една железница, която води към Бирма. Строена е от британски, австралийски, холандски и американски военопленници. По време на строежа са загинали над 12 000 души и затова я наричат The Death Railway. Има и филм за нея. Казва се „The Bridge on the River Kwai” . Аз не съм го гледал, щото не съм голям кинолюбител, а и е за война и смърт. Влаковете по тая линия били само трета класа и дори самото пътуване с тях си било живо приключение. Крайната цел е един природен парк с водопади, гори и всякакви други красоти. Дано да стане!

Дойдох 4 часа предварително на летището, че вънка е студ – не се трае. Имам 3 бири, а в случай на нужда – някакви останали вонове. Това са им на бай кореец кинтите. Единственото ми притеснение е, че немам виза. Домързе ме в Берлин да си извада – консулството е чак у Щеглиц. Дано да не стане сакатлък!

Банкок, Тайланд

Дадоха ми виза, обаче с много размотаване. Бяха само индийци на опашката и ги пускаха светкавично. А при мене, като видяха българския паспорт – дай резервации, дай билети, дай това листче, дай онова листче… луд ме направиха. А и визата се плаща с тайландски пари, обаче няма банкомат. Само чейндж-бюро с дървеняшки курс. Много остроумно! Купих си сега за 260 бата сим-карта с интернет. Супер бърз е – много съм доволен.

Часът е 5 сутринта и сякаш още не вървят рейсове. Седя тука, пропъждам наглите бакшиши и обмислям какво да правя. Не е лошо, бърза работа нямам.

––––––

Сутринта бях неприятно изненадан, че съм

пристигнал на неправилната аерогара

и не знам как да отида до хотела. Беше 4 часа и нямаше никакъв транспорт, а само нагли таксиджии, които като лешояди се спущат над уморените и безпомощни пътници. Купих си една сим-карта с интернет – неограничен трафик, за 7 дена. Струваше 260 ба (13 лева). Това ми е най-хубавата покупка. Направо лети нетът.

Картата ми каза, че на 4 километра има селска гара. Тръгнах пеша. Още беше тъмно и жегата се търпеше. Гугъл обаче беше сметнал четирите километра по заобиколен път, защото преценил, че не мога да претърча с раницата през една шумна магистрала. Щом претърчах, гарата тутакси се оказа на 600 метра.

Веднага хванах влака, който би трябвало да пътува 40 минути, но той се влачи 2 часа. Няма лошо. Супер беше – дървен, каубойски. Имаше и вагон с тапицирани седалки, обаче аз веднага се хакнах на долната класа.

Освен мене, във вагона пътуваха само кашони

Явно никой не ще да се вози в него и го ползват за товарен. После прекачих на метро за една спирка и стигнах до хотела. Там – същата история като с хостела в Америка. Тропам на вратата, звъня, блъскам – никаква реакция. А на мене ми се спи, кисело ми е и съм зверски мръсен.

Викам, дай да изпия две бири, да се свестя малко. Да, ама приели нов закон 2015-та, че бира се продава от 11 до 14 и после от 17 до 24. Помолих момичето да се смили, но тя каза, че касата е курдисана да не маркира бира по това време. И тая страна е тръгнала на зле.

Обиколих по сергиите, да хапна нещо.

Всичко е супер вкусно и без пари

Направо не можех да се спра. Ядох едно шишче с лютив чеснов сос. После кренвирш на клечка. После 5 супер мекички и за десерт – захаросана пържола.

А хотелът се оказа, че е

точно в сърцето на порно-квартала

На 50 метра от Silom и Phat Pong 1. И беше фраш от бабички своднички. Правят се, че продават някакви пуканки и глупости, обаче щом мине бял музунгу с раница – налитат като орлици. Хващат те здраво с костеливите си ръце, показват ти картинки с голи жени и съскат мръсотии с беззъбите си уста… хаха. Мене една ме влачи поне 100 метра по тротоара, докато се откача. Не пуща гадината! Станахме за смях на минувачите.

А другата директно ме набута в някакъв вертеп, пълен с мадами. Аз пет пъти ѝ повтарям, че едвам гледам, че съм мръсен и в лошо настроение, а тя не разбира от дума. Вика, ей сега тия мадами ше ти сложат ваната… хаха. И от там едвам се измъкнах. Бабичката ме кле от вратата. Сега било happy hour, щело да е на половин цена, а довечера и да съм искал – нема. Много ѝ се щеше да ми прибере паричките.

Thanon Patpong 1, Khet Bang Rak, Krung Thep Maha Nakhon 10500, Тайланд

Прибрах се до хотела – пак заключено. Имаше един съседен и звъннах там. Рецепционистката ми вика, че вратата на моя се е повредила, и че двата са свързани, и мога да се регистрирам и да лягам. Баси късмета.

Пред мене имаше един американец, който пита за бар. Нямало бар, тоя хотел бил порядъчно място. Забранено било и човек да си води никаквици в стаята. Май верно е доста порядъчно това хотелче.

А стаята е идеална. Грамадна, с телевизор и кабелна, климатик и хладилник. Креватът и той е гигантски. Не съм виждал досега такъв. Много ми харесват и стаята, и Банкок. Реших да не ходя до тая железница към Бирма, а доплатя още две нощувки и да си остана тука. Аман от търчане. Нали се повозих на раздрънкан влак, начесах си крастата. Сега – няколко дена пълен релакс.

––––––

Днес явно кармата е благоразположена към мене. Току-що се запознах с двойка млади симпатични поляци от Шчечин, които са в моя хотел. Оказа се, че често посещават ресторант „Колумбус” , където сме пили с Капка и Райчо, а пред вратата има голяма пластмасова акула, а кенефите са като корабни каюти. Даже университетът, в който е учило момичето, бил точно зад ресторанта. Много се изкефихме. Те извадиха коз и се нагърмяхме. Тръгвали си утре, а имат цяла торба материал, който им хартисва. Сутринта ще минат през моята стая, да ми го завещаят.

––––––

Днес ходих доста пеша. От нас до

Каосан

Беше адска жега и непрекъснато си купувах вода. А в суперите навсякъде са надънили климатици и като влезеш потен, за нула време се укостваш. Ядох и един сладолед на клечка.

През целия път се губих и лутах, но пък видях много интересни места. Нещо като тротоарен битак имаше на една улица.

После се оказах в един лабиринт от малки и смрадливи покрити улички, нещо като това, дето Боян беше намерил в Сайгон, обаче много по-гадно. Направо ми прилоша от миризмата. А отгоре непрекъснато капеше нещо, включително и върху мене, дето не искам и да си мисля какво е. Накрая

стигнах до Каосан и много се развълнувах

Седнах там в една кръчма и изпих 3 бири по 100 ба. Това е около 5 лева за бира и ми се струва, че като за Каосан е добра цена. После намерих старата ни квартира – Guest House Central. Там си е. Обаче кръчмичката, дето пиехме е изчезнала.

Показвах на възрастни местни хора снимката, дето сме с кръчмарката и питах за нея. Те я познаха и казаха, че от 10 години не е вече там. Много драматично беше. А тая снимка ми я бяха откраднали от Flickr-a и я бяха лепнали в някакъв онлайн вестник, като илюстрация за бели западняци, които ходят на секс-туризъм в Тайланд… хаха. Писах им и те ми отговориха: „Господине, много се извиняваме! Дори нямахме представа, че сте българин. Нашият сътрудних е търсил тематична снимка в Интернет” . Хаха, и махнаха снимката.

На Каосан изпих няколко ледени бири, че беше адска жега. После намерих квартирата. Кръчмата обаче беше изчезнала. Показах на местните снимката, дето сме двамата с кръчмарката и питах знаят ли нещо за нея. Познаха я, но казаха, че от близо 10 години не е вече там. Много странно ми стана. Все едно съм в някакъв филм.

На път към къщи седнах в някаква долна кръчма из малките улички, уж да изпия една последна бира. .

И преди да си тръгна обратно, реших да изпия още една бира, някъде из малките улички. Там беше по 60 ба или 3 лв. Толкова е и в супера. Седнах, пуснах си слушалките и си зацъках на телефона.

По едно време дойде един човек и ме пита свободно ли е. Махнах си слушалките и се заприказвахме.

Това е един абсолютно нечовешки сърбин, който е на 70 години и живее в Чанг Май, в свеверен Тайланд. Говорихме си само на сръбски и мисля, че добре се справих. С падежите правих бая грешки, но той каза да не се притеснявам, и че всичко разбира. Живял е в Америка и там е карал ТИР. После в Канада. Има канадски паспорт. После в Аржентина. После в Боливия. Тоя сърбин е живял абсолютно навсякъде. Знае испански, английски, френски и още някакви езици знаеше, но забравих какви. И в Берлин е живял малко. Сега си имал любовница в Чанг Май – елитна проститутка. Били гаджета от 10 години. Тя изкарвала по 4 – 500 лева на ден и си построила царско имение. Въпреки това врънкала сърбина да ѝ купи колело. Той ѝ казал: „Ше се пребиеш. Искам първо да те видя, че можеш да караш и тогава ше ти купя.”

През цялото време разговаряхме само на сръбски. Той ме похвали, че се справям добре с падежите. Съответно, всяка втора реплика му беше: „Пичку им йебем педерску!“… хаха. Даде ми и много хубави практически съвети. Благодарение на тях впоследствие ми се случи и романтична история, в която обаче имаше и тъжен елемент.

Абе, супер си изкарахме. Уж бях седнал за една бира, а им изпихме всичкия Чанг и почти всичкия Лео.

Прибрах се мъртвопиян с тук-тук.

Реших да не се прибирам пеша, а да се разглезя с тук-тук. Сърбинът ме посъветва да не давам повече от 150 ба. Да де, ама всички, дето ги спирах, искаха по 300. Ядосаха ме и тръгнах пеш. Изгубих се, стана тъмно, нявсякъде летяха бибипкащи коли и ме хвана шубе. Направо ми идваше да се разрева. Тогава един туктукаджия се нави на 250. Взех го. Прибирането беше супер! Толкова ме изкефи, че накрая му дадох 300 хаха.

––––––

Последният ден обикалях с раздрънкани рейсове. Единственото интересно нещо, което ми се случи, е че се качих на един рейс в движение.

С директен полет от Банкок до Берлин затвотих пълно кръгче около майката Земя. Като цяло съм много доволен от екскурзията. Всичко ми хареса – радвал съм се като дете на всяка нова гледка и запознанство.

Това обаче беше поредното потвърждение за мене, че от Южна Индия по-хубаво няма. Да е живот и здраве, искам март да ида до там. Да летя отново с моторетката по червените прашни пътища на Махаращра :))

Автор: Бале

Снимки: авторът

Можете да пренощувате изгодно в Сеул:

Booking.com

Но в Банкок със сигурност ще е по-евтино:

Booking.com

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие, Хонконг или Япония – на картата:

Околосветско пътешествие, Хонконг Япония и

Целият свят ви очкаква:

Booking.com

С Диана заминаваме за Непал. Нееее, спокойно! Нищо няма да катерим – никакви планини! Ще разгледаме станата като нормални хора, а не като баир-будали Като за начало – Катманду и Саураха.

Приятно четене:

Непал през очите на един непланинар

част първа

Катманду и Саураха

При мен пътешествията винаги започват с някаква промоция на самолетни билети. Разбирам случайно или не за някакви намаления, намирам си поне един съмишленик и купувам. В случая попаднах на разпродажба на билети – всичко на половин цена. Въпросната авиолиния лети до дестинации като Шри Ланка, Малдиви, Занзибар, Непал, Индия и т.н., а цената за двупосочен билет от София излизаше 540лв. Успях да намеря желаещи само за Непал и така беше избрана дестинацията. Не знаехме почти нищо за тази държава, освен че там са Хималаите, че наскоро имаше ужасяващо земетресение и че това е много бедна страна. Решихме да прекараме там 2 седмици през февруари 2018г.

Групата се състоеше от мен, моя приятелка, мой приятел и неговата съпруга. Всички без мен много държаха да правят трекинг, което отнема от 3 дни до месец, че и повече, зависи кой какво търси. Аз лично имам страх от планините и не ми се рискуваше в такава държава, още повече на такива височини (по над 3000 м надморска височина). За това направихме груб план първо всички заедно да прекараме няколко дни в столицата Катманду. След това семейството трябваше да тръгне на трекинг, а аз и Цвети на сафари в джунглата. После Цвети трябваше да тръгне на трекинг и след това както дойде.

Излетяхме от София

на 6 ти февруари и кацнахме първо в Дубай.

Там имахме престой от близо един ден, за това си бяхме резервирали хостел за една нощувка и успяхме малко да се разходим из града. На мен ми беше за трети път, но другите не бяха идвали, за това посетихме основните забележителности. Вечерта след полета ходихме до марината, а на другия ден до Медина Джумейра, Бурж Ал-Араб и най-високата сграда в света Бурж Халифа с прочутите пеещи фонтани.

Нямахме си грам идея какъв културен шок щяхме преживеем само след няколко часа, от контраста между лукса, небостъргачите, модерното и 7-лентовите пътища в една посока и

Непал,

където само за подсказка – пътища почти няма.

Още до като летяхме към

Катманду,

започнахме да предусещаме

какъв шок ни чака

Вече беше тъмно, когато самолетът премина от Индия над Непал и светлините буквално изчезнаха. Толкова беше тъмно, че вече се чудехме дали не е станало някакво бедствие до като летим и да няма ток в цялата държава. Е ток имаше, като приближихме Катманду вече се виждаха светлини, но беше много тъмно, усещането беше, че кацаме в някое село, а не в столица.

Първото много интересно нещо за Непал, което човек разбира с кацането е, че часовата разлика с България е 2 часа и 45 минути. Например ако в БГ е 11:30, в Непал е 14:15.

Летището беше много тъмно,

малко и стените бяха само на тухли. Не знам дали са целели този ефект или не са имали бюджет да измажат стените.

Трябваше да извадим визи, имаше автомати на които цъкахме нещо, после платихме по 25$ и накрая отидохме на гишето за паспортна проверка. Имаше и обменно бюро, където се оказа най-добрия курс в страната, но късно го разбрахме. Понеже в пътеписа често ще споменавам цени, да кажа от сега, че 100 рупи са около 1$. След като минахме граница отидохме на гишето за таксита. Цената на едно такси беше стандартна – 700 рупи или 800 през нощта. Викаш си, щом е на летището, има ценоразпис, значи това е редовна цена. Е да, ама не. За съжаление на доста летища по света злоупотребяват с туристите (случвало ми се е същото в Мексико, Делхи и др.). Оказа се, че ако си вземеш таксито от улицата ще ти излезе не повече от 300 рупи. Ако си местен би могло да ти излезе и 150.

Хванахме такси и тръгнахме за хотела, който предварително бяхме резервирали.

Първите впечатления бяха – прах, много, много прах и мърсотия

Въздухът беше толкова мръсен, че можеш с нож да го режеш. Трафикът – потресаващ, без никакви правила (като например в Индия и Шри Ланка) страшно много мотори и придвижването е много бавно. И пак е тъмно. Не че няма ток и лампи, може би са по-слаби или са по-малко, но

никога не съм била в толкова тъмна държава

Наближавахме хотела, когато таксито сви по една изцяло разбита улица и толкова тясна, че решихме, че е еднопосочна, но се оказа, че си е нормална двупосочна и разминаването ставаше много бавно. А нашият хотел беше завзел част от улицата и колите трябваше да правят мини завой за да заобиколят тази част.

В този момент вече бях толкова депресирана от видяното, че

ако бях сама щях да обмислям самоубийство

или да търся билет за връщане в България още на следващата сутрин. Знам че има хора, които намират тази обстановка за романтична, интересна, автентична и т.н., но определено не беше за мен.

За щастие хотелчето се оказа доста прилично,

Booking.com

имахме си самостоятелна баня и тоалетна и бутилки с минерална вода. Оставихме багажите и

излязохме да търсим вечеря

Намирахме се в най-централната и туристическа част на Катманду, но въпреки това улиците бяха пусти и почти нямаше хора. Пълно мъртвило както казват хората. (Две седмици по-късно на връщане обаче градът вече се беше понапълнил с туристи и атмосферата беше коренно различна.)

Влязохме в няколко ресторантчета, но и те бяха празни. Накрая избрахме едно и седнахме в него. Поне персонал имаше. И тук беше първото приятно впечатление от града – ресторантчетата всичките бяха на няколко етажа, с по няколко тераси и всичките много симпатични, всеки със собствен стил и много различни и интересни. Това впечатление се повтори и в другите градове, които посетихме. Хората имаха въображение как да си направят заведенийцата. Поръчахме някаква храна, която май се оказа вкусна, не помня вече.

В Непал основно ядат ориз, нудели

(или както им викаха едни българи живеещи в Непал – фиде) и момо – пържено или варено тесто с някаква плънка. Традиционната им напитка се казва ласи – като нашия айрян, но подсладен с плодове – например ягоди или дори само със захар. Другото специално е масала-чай – чай с подправки и мляко. Едно от най-любимите ми неща в този живот. Открих го в Индия преди 5 години и се влюбих, и сега използвах момента всеки ден да пия масала чай до като съм в Непал. Как не получих някое стомашно разстройство не знам.

В Непал трябва да се спазват стандартните мерки за хигиена,

които са типични за този вид държави – да си миеш и дезинфекцираш ръцете винаги, да не пиеш вода от чешмата, да не ядеш необелени плодове и зеленчуци, да не пиеш напитки с лед, защото ледът може да е вода от чешмата и т.н. Това беше един от големите негативни шокове, които преживях. Вярно, че не знаех много за Непал, но пък винаги съм го свързвала с Хималаите и това ми придаваше очакване за чистота и кристална планинска вода, а то се оказа точно обратното. За щастие никой от групата нямаше проблеми през тези 2 седмици!

А да,

втората приятна изненада за вечерта беше, че беше топло

Отново заради Хималаите си мислех, че там ще е много студено, а ние вечеряхме на терасата (да напомня, че бяхме там в началото на февруари). Вярно, че ни запалиха огън до масата – един от многото абсурди.

Беше приятна вечеря и малко успях да се поуспокоя. До като не се върнахме в стаята и се наложи

да се бием с две хлебарки, една от които много хитра

Скри се в ъгъла под пантите на вратата на банята и не можехме да я докопаме. След 15 мин номера от наша и нейна страна, успяхме да се справим и с двете.

Ден 1:

Сутринта ни посрещна със слънце, но не можехме да отворим прозорците да проветрим, защото после трябваше да чистим няколко кила прах, които щяха да влязат от вън… В цената на нощувката имахме включена

закуска, която се сервираше на покрива

Представляваше филия хляб, масло, сладко, пържено яйце и банан. Аз си поисках и масала чай, който ми донесоха в чаша, по ръбовете на която се виждаха петната от кафе от предишния ползвател на чашата. Тук е момента да отбележа, че

в Непал не мият съдовете под течаща вода

Всичко се слага в едни легени пълни с вода, една жена клечи на земята и изплаква и забърсва съдовете и приборите, цял ден в една и съща вода. Имайки предвид чистотата на приборите и съдовете, за да сме по-предпазливи гледахме да ядем винаги термично обработена храна, която обаче за съжаление беше само пържена. А олиото, в което пържеха, се сменяше само през септември. Но както вече казах, нямахме проблеми със стомасите.

След закуска тръгнахме

да разглеждаме Катманду

Още предната вечер ни направи впечатление, че улиците в центъра са тесни, с 4-5 етажни сгради залепени една до друга, първите етажи всички са магазини и от всякъде минават коли, мотори и пешеходци едновременно, в двете посоки.

Най-туристическата част обаче беше затворена за моторни превозни средства, специално за туристите да си отдъхнат от стресиращото движение и бибипкания нон-стоп. В центъра по-принцип имаше табели, че бибипканията са забранени, но не винаги се спазваше.

Магазините основно продаваха шалове и дрехи от як, тибетски пеещи купи, чайове, имаше улица само за бижута, уж от 24 каратово злато… На 3 метра над улиците висеше безкрайна майсторски изтъкана

паяжина от милиони кабели,

крепяща се на едва издържащи на тежестта дървени стълбчета, подпрени с дървени колчета да не паднат. На места висяха и кабели спокойно стигащи до главите на хората.

А прахолякът във въздуха бе все едно десетки коли карат по черен път, който 2 седмици не го е валяло дъжд. Повечето хора бяха с маски на устата, и то не еднодневки, което означаваше, че това е задължително ежедневно приспособление на хората.

Първият ни ден премина в разглеждане на центъра и някои забележителности, както и във

вадене на разрешителни за трекинг

за тримата от групата. На място правеха безплатни паспортни снимки за разрешителното. И как няма да са безплатни, като тези разрешителни струваха по 45$. И то за всяка част на планината са различни разрешителни и се плащат отделно.

Процедурата отне доста време, минаваше се през 4 гишета, попълваха се всякакви документи. Аз използвах момента да си направя безплатно снимки, защото се оказа, че

за да си извадиш сим-карта за телефона трябва да дадеш паспортна снимка

След като групата се сдоби с разрешителни тръгнахме да търсим хапване. И понеже бяхме извън туристическия район успяхме да се наядем за 12 лв общо.

Почти винаги

имаше известни изненади с храната,

която поръчвахме. В случая се оказа, че едно от ястията беше нещо като тип разядка от пържени фъстъци и люти, ама много люти чушки. От една хапка човек може спокойно да си умре от люто. Ние обаче видяхме в това възможност да си направим

процедура по дезинфекция

за всеки случай и всички смело ядохме и ревахме юнашки.

Другото средство за дезинфекция, което ползвахме беше кока-кола – нещо което го има във всяка точка на света, вкусно е и върши работа.

След обяда се запътихме към следващата забележителност, която се намираше на 5 км от центъра. Все още не се бяхме обиграли как да се пазарим за такси и за това решихме да пробваме с градския транспорт. Предната година когато бях в Банкок в Тайланд измислих

много хитър евтин начин за придвижване с градския транспорт,

без да е нужно да говориш местния език. (Макар че в Непал английският е доста разпространен и много се говори.) Значи гледаш на картата в коя посока искаш да тръгнеш и хващаш рейс в същата посока. Плащаш си билетчето, което в тези държави е жълти стотинки и следиш на навигацията дали се приближаваш до желаната цел. Ако рейсът се отклони от твоята посока, слизаш и хващаш друг рейс. Ако пък имаш късмет, рейсът те откарва директно където си тръгнал.

В Катманду процедирахме по същия начин. В началото ни лъжеха с парите за рейса, но с времето се научихме. Всеки рейс си имаше кондуктор, който помнеше всички пътници, натъпкани като сардини в консерва, кой си е платил и кой не. Като слязохме на нашата спирка питахме колко дължим. Този каза 45 рупи, после се оказа, че било 15, номерът е да попиташ за цената пред повече местни хора, за да му е неудобно на този да те излъже.

Другият номер е да гледаш колко плащат местните и ти директно да подадеш същата сума, без да питаш за цена. Общо взето

в Непал всеки си измисля цените както му дойде

Като например семейството си купи сим-карта за телефона с 5 гигабайта интернет, 80 безплатни минути и 30 смс-а за 800 рупи. Ние с Цвети си купихме абсолютно същите карти, на същия оператор, но от друго място, за 300 рупи (това се равнява на 6 български лева!). Друг е въпросът, че нашите карти забравиха да ги активират и на следващия ден обиколих цял Катманду докато намеря къде да ги активирам.

Вечерта приключи с вечеря в ресторантче в туристическата част, отново нямаше други хора освен нас и персоналът отново ни запалиха огън до масата!

Забравих да спомена нещо, което ни направи впечатление до като се разхождахме – както навсякъде по света и тук имаше много плакати и транспаранти с различни реклами или просто някаква информация. Навсякъде където беше изписана и дата, пишеше

година 2074 та. До този момент не осъзнавахме, че там са с друг календар.

Другото интересно нещо, което наблюдавахме, беше че хората

когато пият вода не докосват шишето с устата си,

а директно изливат водата вътре в устата. Това май го бях виждала и в Индия, но не знам да ли е свързано с хигиената, или нещо друго. И да спомена и един много неприятен за мен непалски навик – може би заради мръсния въздух,

хората постоянно се храчеха и плюеха,

ама наистина постоянно. Беше като някакъв фон на нашето пребиваване в страната им, защото го виждахме и чувахме ежедневно навсякъде.

Ден 2:

За този ден бяхме планирали

посрещане на изгрева

от един хълм на 25 км от центъра на Катманду, от където може да се види и Еверест. За целта предната вечер търсихме такси, което да ни закара на време за изгрева. За наше огромно учудване всички таксита твърдяха, че трябва да потеглим в 4:30, защото пътят бил много лош и бавно се стигало. Успяхме да навием един, който да ни закара на цената, която ние искахме и се прибрахме спокойни в хотела.

Е да, обаче на сутринта този нашият го нямаше.

По едно време се появи с една много потрошена и тясна кола и се скарахме. Твърдеше, че неговата кола се е развалила. Малко започнахме да се притесняваме, че ще изпуснем прословутия изгрев.

Забравих да спомена, че по това време на денонощието улиците бяха учудващо живи. Беше пълно с таксита, а по тротоарите седяха жени продаващи вода, цигари, чай и др. Съответно нас ни наобиколиха всякакви хора и започна едно страшно пазарене. Никой с хубава кола не искаше да ни закара. Наложи се да се примирим и да тръгнем с едно тесничко такси с доста окаян вид. Мен лично ме крепеше мисълта, че за малко ще избягаме от прахоляка, шумотевицата и мърсотията в Катманду и се опитвах да се абстрахирам от обстановката. И тук за първи път надеждите ми бяха лъжовни.

Пътят до хълмчето беше в окаяно състояние,

кратер след кратер и то по нанагорно. А ако имаше и кола пред нас, която да вдига прахоляк, положението ставаше трагично. Не знаеш дали да държиш прозореца затворен за да не дишаш мърсотията, или да го държиш отворен, за да не споделяме алкохолните изпарения от шофьора примесени с потта му. Поне разбрахме, защо никой не искаше да ни закара и защо беше нужно да отделим 2 часа за тези 25 км, колкото и да не ни се вярваше. И така,

стигнахме 3 минути след като слънцето беше изгряло и изпуснахме изгрева

На всичкото отгоре беше такава мътилка, че едва се виждаха отсрещните планини, камо ли да видим Еверест. Изобщо пълен провал, язък за ранното ставане в 4…

Е нищо, поне сега следваше един много стар град, в който са забранени превозните средства. Градът се казва

Бхактапур

Таксито ни чакаше както се бяхме разбрали и ни закара до градчето и после го пратихме да си ходи. Там веднага ни изръсиха с по 15$ за вход в града. Това беше стандартна цена за повечето забележителности, които представляваха цели комплекси от сгради.

А в момента, в който влязохме,

ни налазиха екскурзоводи,

които предлагаха да ни разведат навсякъде и да ни разказват. Цената беше 5$ за цялата обиколка, ние бяхме 4 и излизаше по 1.25$ на човек. Решихме да платим на някой и да чуем все пак за какво става въпрос. И тук обаче късметът ни изневери. Попаднахме на човек, който си мислеше, че говори перфектен английски, говореше много бързо и уверено, но с някакъв непонятен за нас акцент и никой от 4-ма ни не успяваше да го разбере. Поне ни разведе из улиците и площадите, които трябваше да видим.

Разхождайки се, попаднахме на едно площадче, на което се

извършваха някакви ритуали и церемонии

На земята седяха жени и мъже с някакви съдове, пълни с някакви неща, около тях тлееха огньове, на места имаше запалени миризливи пръчици, навсякъде имаше ориз, цветенца, червен и оранжев прах. А някакви хора се редяха на опашка с подноси и те с някакви неща от ориз, цветя и прах и минаваха през седящите хора. Докосваха се по челото, докосваха земята.

По средата на площадчето някакъв мъж с пола и с маска на чудовище танцуваше и се въртеше, а отстрани двама мъже дрънкаха с някакви инструменти в такт с танца. Питахме и гида и няколко хора какво се случва, но успяхме само да разберем, че това е някаква церемония, която всеки ден се случва на различно място, в различен град, в продължение на месец. В крайна сметка това беше нещо много различно, интересно и автентично, и се радвам, че имахме късмета да го видим.

Самото градче Бхактапур също беше много интересно

Но отново както и в Катманду преобладаваше кафявият цвят и всичко ми се струваше много едноцветно и еднообразно.

И тук както и в столицата все още се

личаха осезаемо следите от опустошителното земетресение,

цели сгради буквално липсваха, други бяха подпрени с 5 метрови дървета, върху трети течаха възстановителни ремонти.

Трагедията е била неописуема.

Цели селища буквално са били заличени от земята

Оцелелите изгубили всичките си приятели, семейства и домове. Не мога да си представя какво е усещането и човек как би намерил смисъл за живот след такова нещо и изобщо как започваш да живееш на ново. Буквално това е все едно да се родиш отново, но да се родиш на улицата и да те изоставят да се оправяш сам. Но в същото време да имаш спомените за предишния живот, семейството и приятелите. И на фона на всичката тази безгранична мъка, ужас и трагедия

почти всички дарения изпратени от цял свят в помощ на Непал са били откраднати!!!

Тази екскурзия ми отвори очите за това колко безгранична и нечовешка е алчността. Показа ми какви чудовищни мащаби може да достигне и ще продължа да давам примери. И все пак, въпреки всичко това хората бяха успели да се съвземат някак си и даже да възстановят почти всички сгради за толкова кратко време. Държавата все още се намира в ремонт, но той е към края си.

След разходката в Бхактапур решихме

да се върнем в Катманду с градския рейс

Доста лесно го намерихме и се качихме. Пътят отне около час дундуркане по познатите кратери, а рейсът на моменти преливаше от пътници. И ние като местните вече постоянно слагахме маски на устата, за да се опитаме поне малко да филтрираме отвратителния прахоляк.

Втората част на деня мина доста лежерно.

Първо търсихме от къде се купуват билети за туристическите рейсове. Оказа се, че в Непал има рейсове за местни и такива за туристите, които са значително по-скъпи, но се водят за по-луксозни и с климатик. И тръгват от различни места. Семейството си купиха билети за следващия ден за някакво място, от което после щяха да тръгнат на трекинг за една седмица.

А ние с Цвети си купихме билети за по-следващия ден за националния парк Читван, където щяхме да правим сафари и да търсим тигри. Поискаха ни по 6$ на човек. По-късно разбрахме, че всеки дава цени както му дойде и че реалната е 3$, и че те преценяват на място, колко биха могли да ти изстискат.

Обядвахме в едно симпатично заведение на тераса на третия етаж.

След което семейството се прибра да си почине, Цвети остана в заведението да цъка в интернет, а

аз се разходих до една градина,

намираща се на 10 мин. Тази градина беше оградена с огромни дувари, а вътре беше истинско спасение, като оазис в пустинята. Много малко паркче, с цветя, шадраванче, дървета, катерички и зелена трева. Имаше и вход естествено 2$. Най-накрая получих така мечтаната

почивка от мърсотията,

макар и за кратко.

А след градината

успях да си направя и масаж. Обаче в какви условия е въпросът.

В града като цяло на много места се рекламират масажите, всякакви видове и никак не евтини. Цените варираха около 30$ за час. Аз обаче успях да смъкна на едно място за 15$.

Вкараха ме в една малка стаичка, много студена, но пуснаха една газова печка, която нищо не помогна. Сложиха ме да легна на легло с чаршафи, които най-вероятно бяха сменяни миналия месец и ме завиха с одеяло, което най-вероятно никога не е прано.

Опитах се да не мисля за всичко това, защото в Непал иначе няма как да оцелееш

Човек трябва да намери начин да се абстрахира от нивото на хигиената, иначе ще е в постоянен стрес 24 часа в денонощието. Масажът все пак беше доста добър и ми хареса. Накрая жената си поиска и бакшиш.

Тази вечер бяхме поканени на ресторант

от мой приятел индиец, който живее със семейството си в Катманду. Аз лично нямах търпение да си поговоря с някой местен и да науча повече от „кухнята“.

Ресторантът на външен вид не беше нищо особено, но нивото на обслужване и храната надминаха многократно очакванията ни. Цените също бяха доста високи. Разбираемо.

С Вишал се бях запознала преди 4 години в един влак в Индия. Тогава той много помогна на мен и приятелките ми с транспорта в Калкута и ни заведе на най-вкусната индийска храна, за която до ден днешен продължавам да мечтая да опитам отново. Много се зарадва да ме види, или поне така изглеждаше. Бях много притеснена какво трябва да направя при срещата, дали мога да му подам ръка изобщо. Той все пак е член на най-висшата каста в Индия, а традициите по тези земи, все още много строго се изпълняват.

В крайна сметка той директно ме прегърна и се целунахме по двете бузи, съвсем по европейски. Като член на най-високата каста, той имаше достъп до много високо образование, както и можеше да пътува и знаеше какви са традициите по света. Вишал беше довел със себе си двама приятели, с които е учил заедно. И тримата бяха горе-долу на около 25 годни, но всички вече се занимаваха със сериозни бизнеси. Единият е най-големият производител на бетон в Непал, другият беше най-големия доставчик на части за електроцентрали, или нещо подобно. Вишал пък се занимава с производство на часовници, слънчеви очила и шиене на кожени якета. Мисля даже, че си имат собствена марка и магазини. Непрекъснато пътува до Индия където се намира производството. Имат също и строителна фирма.

Вечерята беше много интересна, научихме много неща за страната, религиите, обичаите, политиката и т.н. Попитаха ни дали искаме прибори или ще ядем като тях с пръсти. Винаги съм чувала, че

пръстите били четвъртото сетиво при храненето

Другите са вкус с езика, мирис с носа и външен вид с очите. Четвъртото е допир с пръстите, но никога не бях пробвала и реших, че

ще се жертвам и казахме, че ще ядем с пръсти

Донесоха ни едни тавички с ориз и отстрани купички с манджи, които трябваше да изсипем в ориза и всичко да го омешаме с пръсти. Тук е момента да вмъкна

друго интересно нещо за Непал

Когато си поръчаш от техните неща с ориз, можеш да си искаш допълнително до безкрай. Мислехме, че само в този ресторант е така, но после разбрахме, че всъщност това си е стандарт.

Та както вече казах, вечерята мина много добре, а накрая ни закараха с кола до хотела. По принцип в Непал е изключително скъпо човек да има кола, а тази дори беше с кожен салон и затоплящи се седалки. Забравих да спомена, че занесох на Вишал малки подаръци от България – мускалче и сапун с българска роза, локум, шоколад и дървена лъжица с български мотиви.

Още преди да тръгнем за Непал, тайно се надявах, че може да ни покани на гости у тях и за това бях взела тези неща, за да не се изръсим с празни ръце. Не показа някаква особена радост като му ги дадох и малко се разочаровах, очаквах повече да се впечатли. Е да, обаче явно майка му се е впечатлила, защото в момента в който се е прибрал и показал подаръците, родителите веднага настояли да им идем на гости на следващата вечер.

И така 30 мин след като ни оставиха в хотела, аз получих съобщение във фейсбук с покана за семейна вечеря. Страшно много се зарадвахме и тъкмо се чудех как да формулирам отговора, когато Вишал звънна и повтори написаното. Човекът нямаше търпение явно. Ние също!

Ден 3:

От този ден останахме сами с Цвети и тръгнахме

да търсим един манастир в покрайнините на Катманду,

където беше ходила нашата йога-учителка преди 2 години на един месец мълчание. Оказа се, че това си е и една от най-големите забележителности в Непал и нямаше как да го изпуснем.

Този път хванахме маршрутка за 25 рупи, вместо 1000 за такси и отново ни нагъчкаха, но успяхме да стигнем.

Бях открила

манастира

на навигацията на телефона и лесно го намерихме. От вътре излизаха някакви хора с бръснати глави и оранжеви чаршафи и нямаше съмнение – това е мястото. Влязохме вътре и започнахме да се разхождаме и снимаме. Реших да изпратя снимка на йога-учителката да я изненадам.

Аз не и бях казала дали наистина ще ходим и кога и реших, че много ще се зарадва като види снимката. Отговорът който получих от нея беше „Къде е това?“

А такаа… оказа се, че сме сбъркали манастира! Дали не бяхме сбъркали и региона като цяло?

За щастие се оказа, че нашето място се намира на още 20 мин пеша от тук и не се наложи да търсим други рейсове.

Манастирът се казва Копан

и е будистки.

В него също се разхождаха

хора с бръснати глави и оранжеви чаршафи

Имаше и много деца, които живеят там. Пихме първо по един хималайски чай, а после напазарувахме поръчаните подаръци.

В Непал в магазините има тонове прах

и каквото и да си купиш винаги после ръцете ти стават черни. Тук прахолякът беше много, много по-малко и можеше по-спокойно да напазаруваме, без да се притесняваме, че после ще имаме свръх-багаж от тежестта на прахта по покупките. Купихме основно чайове, книги и гривнички.

След това седнахме и да обядваме. Цените бяха като за туристи в центъра, но поне се надявахме всичко да е една степен по-чисто. А и гледката беше много хубава. Копан се намираше на хълм, който гледа към цял Катманду. Все едно да се качиш на Витоша и да гледаш София.

После

разгледахме и парка наоколо,

много приятно и поддържано местенце, идеално за почивка. Събухме обувките и чорапите и легнахме да поспим на тревата на слънце. По едно време минаха една група възрастни хора, пак с бръснати глави, но този път с винени чаршафи. Най-вероятно бяха някакви важни, защото с тях вървеше един фотограф и постоянно ги снимаше. А те просто се разхождаха бавно и често избухваха в смях като малки деца.

След като хубаво се понапекохме, решихме че е време да си ходим. Все пак

ни чакаше традиционна семейна вечеря

и ние нямахме търпение. Върнахме се пак с маршрутката и се возихме с една жена, която беше с нас и на идване. Интересно съвпадение. Тя май ни се радваше много, защото ни се усмихна като я познахме. До нас в маршрутката седна един мъж на средна възраст, който очевидно ни разпозна, че не сме непалки и много искаше да си говори с нас. На английски. Не помня дали вече писах, че

в Непал английският е много разпространен

Човекът показа завидни познания за света като цяло. Говореше за политика, география, стандарти в държавите. Знаеше столиците на държавите, дори на България. Беше гледал по телевизията и по интернет и страшно много се интересуваше и помнеше. До този момент всеки който питахме, дали знае къде е България, отговаряше с Не. Но и Гърция не знаеха. Разбрахме, че трябва да им кажем Турция, и тогава вече се сещаха.

Денят беше много горещ, ние бяхме ходили пеша доста, бяхме спали по поляните и се бяхме возили в маршрутка два пъти. Определено имахме нужда от душ, преди гостито. Точно този ден обаче сменяха тръбите на съседната улица и от чешмата в хотела течеше буквално кал, ама буквално.

Мислехме, че в някакъв момент ще се оттече и оставихме мивката пусната, а водата ставаше все по-кафява и все по-тъмна. Явно трябваше да минем без баня.

Сложихме си чисти дрехи, хванахме такси и отидохме на уреченото място. Само да вмъкна, че в таксито, върху таблото над жабката човекът си беше посадил истинска трева, а в тревата имаше мини фигурки на хинду божества. Със сигурност често поливаше тревата и я подстригваше, за да я поддържа.

Вишал ни посрещна и ни заведе у тях. Беше много тъмно, както вече казах, уличното осветление не е от най-добрите. Прахолякът допълнително допринасяше да не се вижда къде ходиш.

Видях само, че влизаме в нещо като кооперация, малък блок. Влизайки през входната порта трябваше доста да се наведа, не беше по-висока от 1,60 м. Качихме се на втория етаж, на който имаше само една врата, а пред нея беше пълно с обувки. Там оставихме и нашите и влязохме в апартамента. Състоеше се от коридор и няколко врати. Успяхме да видим какво има само зад две от тях.

Първата беше хола – много семпло обзаведен, с голямо легло, диван с два фотьойла, ниска маса за кафе и телевизор. Стените бяха боядисани в зелен цвят и на тях бяха окачени снимки на починали роднини. Имаше и един голям плакат на Шива.

Там ни посрещнаха майката и бащата на Вишал. Отново не бяхме сигурни как трябва да се държим, в крайна сметка се здрависахме. После се появи и жената на брата на Вишал, която основно стоеше в кухнята да бди над яденето. Майката беше ниска и дребна жена, облечена с традиционно сари. Бащата беше солиден мъж с панталон, риза и блуза без ръкави. Вишал също беше с риза и панталон, даже и сако, което не свали през цялата вечер.

Настаниха ни на дивана и ни сервираха топла вода в метални високи чаши – още една от традициите в Непал – в заведенията също често ни сервираха топла вода преди да донесат яденето. През повечето време говореше Вишал, той превеждаше защото само той знаеше английски. Бащата според мен също знаеше и ни разбираше, но не говореше.

По едно време се появи и братът на Вишал, който също знаеше английски и се включи в разговорите. Пуснаха ни видео от сватбата на брата, от преди 2 години и ни разказаха различните обичаи. Беше страшно интересно. Сватбата се беше състояла в Раджастан, защото семейството е от там. Имали си 1 500 гости, а сватбата е била няколко дни. Имаше кадри от всякакви ритуали и Вишал всичко ни обясняваше най-подробно и търпеливо. Казаха, че е трябвало сега и него да женят, но е починал чичо му и трябва да има една година траур. Сватбата е отложена за края на годината и ни казаха, че и ние сме поканени.

Дойде време за вечеря и поискахме да си измием ръцете

Заведоха ни в кухнята която на пръв поглед приличаше на кухните в България преди 20 години – съвсем семпла, с белите шкафове. Мивката също изглеждаше нормално, но после видяхме, че водата се изтичаше в нещо като иззидано корито в страни. После не знам къде отиваше. После отвориха един шкаф, който светна отвътре както святкат хладилниците и ни показаха тяхното божество вътре. Имаше статуя, която всеки ден се къпе, преоблича, дрехите се перат, на божеството всеки ден му се дава храна и вода. А ако се наложи цялото семейство да замине някъде, молят някой съсед да го гледа до като ги няма. Дори и дрехи му плетат. Една от многото интересни изненади тази вечер.

Следваше вечерята и ни попитаха как предпочитаме да ядем – на масата или като тях традиционно на земята. Ние естествено казахме, че сме техни гости и ще се съобразим с техните традиции и ще ядем както те ядат. Тогава последва още една изненада – сложиха ни на земята но само нас с Цвети и Вишал. Всички други се наредиха на дивана и ни правеха снимки и клипчета ухилени до уши. Попитахме защо само ние сме на земята, а те казаха, че ние сме гости, съответно богове и те трябва да се държат с нас като с богове. По традиция в семейството първо се хранят мъжете и то най-възрастните, след това жените. Но в случая първо сервираха на нас седящите на земята, защото сме богове и сме най-важните. Донесоха ни по една метална широка чиния с малки панички с манджа и тънки кръгли питки хляб, като тези за дюнери. Отделно имаше малко люто и малко кисело, техен вид туршия. Помислих си „леле, ще умра от глад“. После много съжалих за думите си…

След като донесоха чиниите, Вишал и майка му взеха нашите купички с оранжева манджа и ни обясниха, че това е десерта. Направен е от моркови, мляко, стафиди и други неща, които се бъркат 4 – 5 часа!!! Традицията повелява домакините да захранят гостите, като ни дадоха в устата по една лъжичка от този десерт.

Това беше едно от най-вкусните неща в моя живот!

До сега бленувах за индийската храна от ресторанта в Калкута, където ни заведе Вишал преди 4 години, а сега вече ще бленувам и за десерта от моркови. Последва истинското ядене. Донесоха ни ориз в големите чинии и както предната вечер, трябваше да изсипем малките панички в ориза (без десерта) и да ги омешаме с пръсти. За помощ при подлютване имаше сервирана и паничка с кисело мляко. Отново храната беше уникално вкусна. Облизвахме си пръстите с кеф, без това да е неприлично.

Изядохме си ориза и в този момент ни донесоха още. После донесоха още манджички и после още ориз и вече не знаехме как да ги помолим да спрат. Оказа се, че те не ядат студена храна и снахата нон-стоп стоеше в кухнята да поддържа топла храната, и за това ни носеха на малки порции, за да не изстива в чиниите.

И дойде моментът с най-голямата изненада за вечерта. Тъкмо вече се бяхме доста нахранили и се чудехме къде да поберем новата порция ориз, когато някой каза, че имало друг начин за ядене на питките хляб. Вместо да ги късаш с ръце, слагаш питката в чинията. И тогава някой хвърли една питка в чинията на Цвети, изсипа манджите и започна да размачква всичко с хляба, разкъсвайки го. Тогава дойде още някой, да помага и също почна да мачка в чинията на Цвети. Вишал също се включи и така от нищото, както си ядяхме спокойно, изведнъж чинията на Цвети гъмжеше от ръце, които се надпреварваха кой да и омеша яденето. Ръце, които до този момент бяха използвани и облизвани от собствениците им, а Цвети е страшно гнуслива. Толкова много се стъписах, че изобщо не помня чии бяха тези ръце. Само помня как се притесних и за части от секундата анализирах ситуацията и инстинктивно метнах една питка в моята чиния и започнах да се опитвам бързо да повторя упражнението, преди някой да е решил и на мен да помага. Отървах се на косъм. По-късно някой ми каза, че това било висша форма на уважение, а най-висшата форма е домакините да сдъвчат храната на гостите.

Другата смешка беше когато аз се подлютих и ми потече носът.

Незнайно защо нямах носна кърпичка в нито един от джобовете, а на върха на носа ми вече започваше да се оформя една капка. Помолих за салфетка или кърпичка и настана смут и хаос. Хората се извиниха, че те не ползват такива неща и им отне 10 минути докато измислят и намерят какво да ми дадат. Получих бял плат, като от чаршаф, защото беше много голям и сгънат поне 10 пъти. Стана ми адски неудобно, ръцете ми бяха целите изцапани с червено и мазно и сега щях да изцапам това огромно бяло парче плат. Поне спасих положението с течащия нос, че даже успях да си почистя и ръцете, за разлика от Цвети. Накрая дойде и любимият ми момент от вечерта – десерта! Цяла вечер чаках да спрат да носят тези оризи и манджи, че да мога да си хапна десерта. Поисках си допълнително и ми донесоха препълнена купичка и аз бях най-щастливият човек на земята. Храненето завърши с измиване на ръцете над чиниите, с водата от металните чаши. А, забравих, накрая имаше от моя най-любим хималайски чай, сервиран в картонени чаши за кафе.

По време на вечерята говорихме за много неща, но най-вече за техните традиции, обичаи и религията. Разказаха ни как астрологията е неизменна част от живота им и че нищо не правят без консултация с астролог. Било то сватби, пътувания, стартиране на бизнес и т.н. Говорихме и за нашите планове и кой къде иска да ходи и какво да прави. Споменахме, че искаме да видим тигър на сафарито и те казаха, че ще ни стискат палци. Това много ме учуди и попитах, дали вярват в стискането на палци. Отговорът беше, че не, не вярват, но понеже знаят, че ние вярваме и за това така се изразяват. Тогава попитах какво на тях им носи късмет. Но те казаха, че не вярват в такива неща, защото на тях всичко им го дават боговете. Нямат нужда от стискане на палци и почукване на дърво и т.н. Но… все пак било много хубаво ако видиш починал човек… Помислих, че не съм чула правилно и помолих за повторение. Оказа се, че не съм се объркала. Попитах как така, къде се срещат случайно починали хора. Вишал каза, че като се върнем в Катманду последната вечер ще ни заведе да видим. Това било най-свещеното място и задължително трябвало да го посетим.

Стана вече 10 ч. и аз пак започнах да се притеснявам, как да им кажем, че трябва да си ходим. Хем знам, че е късно и за тях, хем не искам да изглежда, че все едно искаме да си ходим. Накрая срам не срам, казах, че е станало късно и се притеснявам за тях и тогава Вишал и брат му скочиха и казаха, че ще ни закарат с мотори до хотела.

Първо естествено си направихме снимки и се сбогувахме със семейството. Благодарихме хиляда пъти за гостоприемството, за уникално вкусната храна и приятната вечер. След това се качихме на моторите и тръгнахме за хотела. Улиците бяха учудващо празни, явно по това време хората вече спят. Все пак спряхме на едно място за последната изненада. След обилно хранене местните ядели нещо, което така и не разбрахме какво е. Купиха го от едно улично магазинче. Беше нещо като зелено листо, в което беше увито нещо сладко, на външен вид приличаше на нашите сърми, но отгоре имаше захарни пръчици. Трябваше да се изяде на една хапка. Имаше едновременно кисел и сладък вкус, както и силен аромат на българска роза. Цвети направи грешката да отхапе и хич не и хареса, каза че това е било най-отвратителното нещо което е яла през живота си. И сега за да не обиди хората, трябваше да изяде и другата половина. На мен лично не ми беше гадно, не знам дали не са били различни.

И така приключи нашата традиционна вечеря. Бяхме страшно доволни и с ужасно миризливи ръце. В хотела нямаше как да се измием, защото водата вече беше станала черна. Добре че имахме бутилирана вода, но не помогна. Пробвахме и с мокри кърпички, и с течен гел за дезинфекция.. не, тази миризма нямаше отмиване. Същото беше и предната вечер след яденето с пръсти. За щастие, миризмата изчезна в някакъв момент на следващия ден.

Ден 4:

За пореден път трябваше да станем в 4 сутринта. Този път защото

автобусът ни за град Саураха в националния парк Читван

тръгваше в 5 сутринта. Все още беше тъмно, но спирката беше на 10 мин пеша от хотела ни. Наближихме мястото, но нямаше никакви рейсове. Видяхме едни хора, които започваха да подреждат сергия с минерална вода, чай и разни други неща. Попитахме ги къде е спирката и те казаха, че е точно тук пред тях.

По едно време се появи един рейс, но на 20 метра от нас и решихме, че не може да е нашия и продължихме да си чакаме. През това време хората успяха да подредят сергията и ни питаха непрекъснато дали не искаме нещо. Ние обаче се бяхме заредили с вода и бисквити и нямахме нужда от нищо. Тогава те ни казаха, че всъщност рейсът ни е отсреща, този дето беше на 20 метра. Осъзнахме, че тези хора нарочно ни бяха излъгали, за да останем при тях и да си купим нещо от сергията след като я заредят. Билетчетата ни бяха с предварително определени места, които бяха доста назад. Така беше винаги с тези така наречени туристически рейсове. Понятието “луксозен” беше равно на рейсовете в България преди 30 години, продънени и мръсни седалки и смрад. За климатик бяха сложили вентилатори през 2 – 3 реда. Но пък ни раздадоха безплатна минерална вода.

Пътуването беше кошмарно

Разстоянието до Саураха е 170 километра, а отне 6 часа. Проблемът е, че пътищата са по една лента в посока и с огромни дупки. Големи участъци изобщо нямат асфалт, черен път и не може да се вдигне висока скорост. По пътя почти няма коли. Всичко са камиони и рейсове. Допълнително на това има големи завои, с огромни пропасти до пътя, често дори има пропадания, видяхме на два пъти паднали в пропастта рейс и кола, не знам дали пътниците бяха оцелели. Разбрахме, че това често се случва. Понякога има и свлачища, което блокира пътя с часове.

Вишал ни разказа как един път е стоял 28 часа блокиран на пътя без вода и храна. Човек би си казал, че поне може да спи през това време, но това е почти невъзможно. През целия път рейсът ни подмяташе толкова силно, че на моменти дори се отлепвахме от седалките си. Поне имахме често почивки, горе-долу на 2 часа рейсовете спират за по 15 – 20 мин. Има и една по-дълга почивка от поне 30 мин. Спирките са винаги на места където има много тоалетни и сергии с хапване, за тези които не ги е страх да ядат от улицата.

Стигнахме в

Саураха

по обяд, рейсът паркира на един пуст паркинг, около който нямаше никакви сгради, освен едно кафене. Градчето е един от входовете за националния парк с име Читван, където има слонове, носорози, тигри, мечки, птици, алигатори и много други. Това е основна туристическа отбивка, където хората ходят на сафари за да видят животни.

В момента в който слязохме от рейса, ни наобиколиха местни да ни предлагат таксита и хотели. Имайки опит от други подобни държави отклонихме всички оферти и седнахме на кафето да помислим какво да правим. Поръчахме си по един чай и отворихме интернет да търсим информация за сафаритата и хотелите. Резервирахме един хотел за 10$, а за сафарито открихме, че може да го направим по най-различни начини. Можеше с джип, можеше пеша, можеше със слон…

Междувременно семейството писа, че най-накрая са стигнали и те с техния рейс. Бяха пътували 21 часа, бяха пукали гума, в рейса им бяха пускали още пътници да спят по пътеката на рейса… Толкова е било неприятно пътуването, че на връщане бяха решили да си хванат самолет.

Решихме да ходим пеша до хотела ни, защото според навигацията той се намираше на километър и половина от нас. Обаче един много настоятелен местен, предлагаше да ни закара той за 10 цента, ако се съгласим да ни покаже неговия хотел първо. Ако не го харесаме, щял да ни закара до този който ние си бяхме резервирали. Решихме да се възползваме от офертата.

Хотелчето беше доста прилично, представляваше няколко бунгала с тераски, шезлонги, много зеленина и дървета и беседки. Цената беше 5$ с включена закуска. Уж имало и топла вода. Не се чудихме много и останахме там. Хвърлихме раниците и излязохме да се разхождаме.

Първото което направихме, беше да си резервираме сафари за следващия ден. Преценихме, че най-добре да вземем пешеходно, за цял ден, за да имаме по-голям шанс да видим животни, понеже джиповете вдигат шум и ги плашат. След това тръгнахме да се разхождаме по улиците. Видяхме на едно място, че дават колелета под наем за 3$ на ден и си взехме по едно. Оказа се много добра идея.

Саураха, Ratnanagar 44200, Непал

Градчето беше много малко, имаше една основна улица с много магазинчета, хотелчета и заведения. В един момент чухме музика и се озовахме на края на една километрично дълга опашка от дефиле с много музика и танци. В града точно в този момент започваше фестивал на храната, който включваше участие на стотици хора, участници в различни групи, които ходейки към фестивала в опашка, демонстрираха традиционни носии и танци. А ние понеже бяхме на колелета, можехме да се придвижим много по-бързо напред в колоната и да видим най-различни такива групи.

Колоната беше дълга няколко километра, а накрая влизаше в нещо като стадион – огромна поляна, оградена от всички страни с един вход. Над поляната се вееха стотици шарени молитвени знаменца, събиращи се всички на едно по средата.

А там бяха строени десетина слона, целите изрисувани с цветни бои.

В единия край на поляната имаше сцена където нещо се случваше, а по всички стени на огражденията имаше всякакви видове непалска храна. Пред всяка сергия си имаше маси и столове. Някои даже имаха и сервитьори.

На поляната кипеше живот, влезлите групи си сформираха кръгчета и всеки си правеше неговия танц, атмосферата беше уникална. Отново нещо истинско и автентично, красиво и интересно.

Много ни се оставаше да погледаме, но трябваше да се връщаме в хотела, защото имахме подарък –

разходка в близката джунгла

за час и половина. С голямо нежелание тръгнахме на обратно, но с изненада открихме, че слоновете също са си тръгнали. В крайна сметка през цялото време по пътя наред с колите, карахме успоредно и със слоновете, което беше уникално изживяване.

Разходката в джунглата започна с посещение на

военните слонове

Присъствахме и на обучение, на което видяхме как слон изпълнява команди като куче. Останалите слончета бяха оковани във вериги и ми се скъса сърцето да ги гледам как ги хващат с хоботче и се опитваха да ги отскубнат.

След това в джунглата успяхме да видим много сърни, крокодили и алигатори и това беше, нищо кой-знае-какво.

Прибрахме се и чудейки се какво да ядем за вечеря, се сетихме, че може да отидем да ядем на фестивала. Нали беше

фестивал на храната

От хотела ни видяха, че се приготвяме да излизаме и ни предупредиха много да внимаваме, защото от парка излизат носорози и преди месец даже е имало инцидент. Цвети грам не повярва и беше убедена, че само ни плашат с глупости. На следващия ден разбрахме, че за 20 минути се бяхме разминали с един носорог на нашата улица на 100 м от хотела ни. Добре че не го бяхме видели, че щяхме бая да се уплашим.

На фестивала очаквахме да има много народ и танци, но ние уцелихме само една певица. Избрахме си едно местенце за хапване на ориз с манджички. Типично по български взехме само една порция и двете ядохме от нея. Както казах по-рано тук може да си досипваш колкото искаш и няколко пъти ни питаха дали искаме още. Но ние и това не успяхме да изядем. След това си взехме от друга сергия храна за следващия ден за сафарито. Аз си взех някакви панирани варени яйца и панирани варени картови и пилешко месо.

В Непал нямат пластмасови чинии, вместо тях имат чинии и купички от палмови листа, което беше много хитро, защото не се замърсява природата.

Прибрахме се в хотела и се опитахме да пуснем топлата вода. Тя обаче така и не тръгна. Изкъпахме се със студена. След това Цвети тръгна да пере и явно врътна някакво кранче, защото в този момент потече топлата вода. Оказа се, че нещо не сме знаели как да я пуснем и двете се бяхме прецакали. Другото интересно беше, че си имахме жаба и гекони в банята.

Цвети умираше от страх и си пусна мрежата над леглото от страх да не и влезе някое животно да я лази до като спи. Аз обаче не вярвах, че някой ще има такъв интерес и не си пуснах мрежата.

През нощта обаче, към 3, се събудих от някакво страшно тропане. Имах чувството, че е прилеп, който лети безразборно из цялата стая. Шумът приличаше на тропане на копита, но толкова бързо, все едно някой пише скоростно на компютърна клавиатура. Надигнах се, но за съжаление или не, нищо не видях и не успях да разбера какво беше това чудо. Не посмях да събудя Цвети, че да не се панира още повече. На другия ден ни казаха, че това било диво прасе от парка дошло. Само не разбрах как точно се беше качило на покрива и защо тичаше по него.

Ден 5:

Отново ранно ставане.

Сафарито ни започваше в 7 сутринта,

а имахме и закуска. Двамата ни гида ни взеха от хотела. Първо минахме нещо като вход на парка, където ни записаха имената и в колко сме влезли. След това прекосихме една река с лодка от издълбано дърво и най-накрая започнахме нашето пешеходно сафари.

Бяхме леко притеснени, защото и двете бяхме ходили на сафарита в други страни и знаехме, че никъде няма такова чудо като пешеходно сафари. Винаги са с джипове и никога не разрешават по никакъв повод да слизаш от тях. А тук ние сега щяхме да се мотаме цял ден на крак.

Влязохме в така наречената джунгла и единия гид ни направи инструктаж. Първо обясни за тигрите –

ако видим тигър не трябва да бягаме,

защото той много обича да гледа жертвата си в гръб. Трябвало да стоим мирно и да го гледаме в очите.

Ако ни хване мечка, трябвало да я бием по муцунката,

защото те много мразели да ги пипаш по муцуната.

Ако ни подгони носорог, трябвало да бягаме на зиг-заг,

защото тези животни са много по-бързи от нас, но много по-бавно маневрени и докато сменя посоката, можем да спечелим време.

Ако видим слон… тук човекът замълча

за секунда и после продължи:

“Не искам да виждаме слон. Няма какво да направим.

Той е много по-бърз от нас и не можем да избягаме. Ако се покачим на дърво, той ще го счупи и ще ни убие. Единствено може да си хвърлите раницата, той ще помисли, че това е паднал човек и ще се опита да я убие, а вие през това време може да спечелите малко време”.

Всичко това звучеше доста плашещо и притеснението ни започна да нараства. Накрая стигна своя връх, когато разбрахме, че

гидовете ни нямат оръжие. Нямат дори нож.

Имаха само по една пръчка… И сега ние какво, платили сме си да гледаме животни, обаче ако ги видим, най-вероятно ще умрем… Тези непалци имаха много различна представа за опазването на живота, за която ще дам още примери по-натам.

След инструктажа най-накрая

започнахме разходката

Буквално 5 минути по-късно попаднахме на мечка! Черна мечка, която за огромен късмет спеше, навита на кравайче. Цвети се паникьоса, започнахме да се оглеждаме за удобни за катерене дървета, а за наш ужас гидовете мятаха камъни с цел да размърдат животното. То обаче нямаше желание да се събужда, а ние тръгнахме да се отдалечаваме заднешком и внимавайки да не настъпим някоя клечка и да събудим животното като по филмите.

След още 15 минути излязохме на един черен път, изключително прашен, който беше осеян със следи от тигри, мечки и носорози. И то пресни пресни. Цяла нощ тук бяха щъкали какви ли не животни.

И пак се притеснихме – щом за първите 20 минути видяхме мечка и толкова много следи от животни, какво ли ни чакаше в следващите 10 часа. Опасенията ни се оказаха напразни. Последва един изключително скучен ден, в който цял ден ходихме, поне опознахме местната растителност, дървета и птици.

Е, видяхме няколко пъти маймуни, елени и едно диво прасе, колкото да не се чувстваме съвсем прецакани.

Ходихме до няколко водоема където обикновено ходят носорозите да пият вода, но този ден ги нямаше никакви. Само огромните следи в калта показваха, че все пак идват наистина от време на време.

Някъде към края на нашата разходка имахме един по-драматичен момент. Ходехме по една пътека, а около нас нещо като висока трева, около 2 метра висока, когато гидовете дадоха сигнал да спрем и да не вдигаме шум. Казаха, че има нещо в тревата и че най-вероятно е тигър. Отдалечихме се много внимателно и тогава единия хвърли голям камък в тревата! От тревата се чу страшен шум от някакво много голямо животно, което определено се стресна. Аз вече си представях, как на пътя изкача един огромен сърдит тигър и ни напада и започва да ни разкъсва. От тревата обаче изхвърча един огромен паун и излетя на някъде. Хем си отдъхнах, хем се разочаровах, че не беше тигър.

Накрая на обиколката все пак успяхме да видим един носорог, който си пасеше. Той също ни видя, но май не беше много заинтересован. И това беше.

Върнахме се разочаровани в хотела. Решихме че щом не видяхме големи животни в джунглата, ще търсим

носорога, който излиза тук по улиците

Започнахме да обикаляме заведенията и да питаме дали са виждали един носорог. Всички казваха „О, да, той всеки ден минава от тук в 20:17“. Животното се оказа, че си има и график даже и маршрут. Всички хора имаха снимки на носорога и ни показваха как се разхожда по улицата. Ние обаче за малко го бяхме изпуснали и не успяхме да ги видим. Прибрахме се разочаровани в хотела. Поне снощното животно се завърна да тропа пак на покрива и този път и Цвети успя да го чуе.

Междувременно през деня бяхме получили съобщение от семейството, че се отказват от трекинга, много тежко им понася и отиват към Покхара на следващия ден. Цвети също щеше да пътува на там за да започне с нейния трекинг, а аз мислех да хвана към родното място на Буда. Обаче след като разбрах, че семейството се отказват да обикалят планините, реших да ходя при тях и заедно да мислим какво друго да правим и аз да не съм сама през тези дни. Затова с Цвети помолихме да ни запазят места в рейса на следващия ден за Покхара. Рейсовете в тази страна винаги тръгват рано сутрин, за да избегнат част от трафика и да стигнат дестинацията по светло.

Очаквайте продължението

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Катманду:

Booking.com

Други разкази свързани с Непал – на картата:

Непал

Нощувки из цял Непал:

Booking.com

С Анжело продължавам да инспектираме крепостите по южната ни граница – започнахме със селата Маточина, Михалич и Мезек, а днес сме в района на Ивайловград.

Приятно четене:

По южната граница

част втора

Глухите камъни, вила Армира и крепостта Лютица

Хотел „Фантазия“, Любимец – Глухите камъни, Малко градище – вила „Армира“ и крепост „Лютица”, Ивайловград – Кромлех, Долни Главанак – Стара Загора

220 км

На сутринта, освежени и отпочинали, се отправихме да изследваме

Глухите камъни,

намиращи се на хребет, източно от вр.Св. Марина. Над комплекса, на върха, има останки от крепост, за която се предполага, че е описаната от хронистa Ефраим. „Глухите камъни“ са система от четири огромни скални блока, високи до 30 м, с издълбани в тях 459 ниши, обединени в 81 групи. Най-много от всички са трапецовидните форми, за които се предполага, че те са били използвани като урно-хранилища. Освен трапецовидните ниши, в комплекса има две гробници, изсечени в последната скала и вдясно от тях – стръмна стълба с оформени в скалата стъпала, водеща към голяма щерна отгоре на скалата, в която – невероятно, но факт! – расте папур. Името на мястото идва от факта, че там няма ехо!

Смята се, че култово-погребалният комплекс е възникнал през ранножелязната епоха (1200 – 500 г. пр.Хр.). Бил е използван също през Античността и Средновековието. Преди няколко години на една от скалите в комплекса е открит уникален знак – петроглиф, който според доц. Георги Нехризов и Юлия Цветкова, проучващи обекта, е нещо като емблема на светилището и изобразява символично ладия, пренасяща слънцето.

Екипът през 2016 г. открива цяла, невиждана досега букелна амфора, която е от времето на Троянската война. Откриват и култови глинени фигурки – най-голямата подобна находка до този момент. Досега археолозите са попадали на единични бройки, но тук те са близо 120. Вероятно сложени в две торбички и оставени пред ритуалното огнище – открити са в пласт от 7 век пр. Хр. Само в този сектор в подножието на светилището са открити над 20 ритуални огнища.

Когато археолозите стигат до дъното, се оказва, че то стъпва на пластовете от 12 – 11 век пр. Хр. Това е същия период, в който са засечени и край Троя, в годините на Троянската война. Голяма загадка за изследователите на легендарния град, които до тогава не били виждали подобна керамика с рогчета или букели на немски. Керамика, която сега се приема като косвено доказателство за участието на траките в троянската война. А тук, тази букелна амфора изглежда е стояла права цели няколко века, постепенно е покрита от пластовете на времето и така е оцеляла до наши дни.

На 50 метра от нишите са разположени няколко мегалитни гробници, две от които напълно запазени.

Пътеката за светилището

започва на десетина километра от село Малко Градище по пътя към Ивайловград от Любимец. На достатъчно широката отбивка има табелка за обекта и беседка (41.7323484, 25.9702942). Оттук до скалния комплекс се върви пеша около 1 км по широк черен път. Стига се до разклон с нова беседка, на който има друга табела.

Въпреки указанията да следваме „лявото“ ляво, се омотахме и тръгнахме нагоре към върха, след което се върнахме и влязохме в комплекса „през задния вход“. Имаше следи от археологически разкопки в горната част, при скалната църква/гробница и щернята.

По-надолу чухме човешки гласове и попаднахме на археолозите, които в момента работеха. Казаха ни, че са от Археологическия институт при БАН и СУ. Не питахме за имената им, но по-късно направих справка в Мрежата и установих, че мъжът с побелялата брада, заровен в ямата, който малко троснато ни заяви, че няма време за лекции, е самият доц. Нехризов. Малко стреснато ни попитаха какви координати сваляме, явно се опасяваха от иманярски „проучвания“. Но дамата бе любезна да ни „поразходи” накратко из историята, чиито доказателства са изскачащите артефакти и да задоволи любопитството ни. Изпълнихме молбата да не правим снимки на разкопките, тъй като още не били описани, и продължихме по пътечката с дървения парапет надолу – според думите на археолозите – тяхно собствено дело.

За съжаление основните каменни грамади са осквернени от вандали, Георги от Пловдив, Митко, Боби… са били тук. Какъв идиот трябва да си, за да носиш насред нищото червен спрей, за да се „овековечиш“?!

Обратният път до колата, заедно с времето на снимките на скалите и „пробването“ на ехото, ни отне около 45 мин.

Глухите камъни

адрес: BG-6560 Малко Градище

GPS: 41.732361, 25.970306

Продължихме към Ивайловград, като следващата ни цел бе

вила „Армира“,

уникална антична римска сграда, открита случайно през 1964 г. по време на строителството на едноименния язовир край Ивайловград. Обектът става популярен под името вила „Армира“ – на името на малката река, на чиито бряг е било построено имението преди много векове. Слава богу, намерили са се умни хора на отговорни позиции, които да спрат строежа (което за жалост не е случило със Севтополис).

Архитектурно се определя като перистилен дворец от витрувиев тип, а икономически – смесена форма на голяма вила-рустика и вила-резиденция.

Това е най-богатият частен дворец и един от най-ранните и най-точно датирани вилни комплекси от римско време, проучени до момента в България. Построен е през втората половина на I век след Христа от виден аристократ. Той е получил за заслуги пред римската власт статут на римски гражданин и така е добил правото да създаде вилно стопанство, което е организирал още през 50~70-те години на І век сл.Хр., тоест само около двадесетина години след окончателното завладяване на Тракия от Рим. На площ от 3600 м² сред красива градина се е издигала внушителна двуетажна жилищна сграда с панорамна тераса и значителен брой различни помещения (спални, приемни, зала за пиршества (триклиниум – 12 х 11 м), стаи за гости, работни дневни за жените, баня и др., като само на първия етаж те са били 22), ограждащи под формата на буквата „П“ огромен открит басейн в средата (имплувиум – 11 х 7 м).

В част от сградата е имало римски тип отоплителна система – хипокауст, остатъци от която се виждат и до днес. Първият етаж е бил облицован със съвършено изработени плочи и пана от местен бял мрамор, покриващи стените на коридорите и всички представителни помещения и басейна. В обработката им се усеща влиянието на майсторите от град Афродизия в Мала Азия – най-голямата скулптурна школа през римската епоха.

С особена ценност е мозайката, открита в спалнята на господарите, в чийто северен край е изваян портрета на собственика от първата половина на II в. и двете му деца. Това са единствените портрети върху римска мозайка, откривани досега в България. Специален интерес представлява и по-късната мозайка от триклиниума (началото на III в.) с изображение на Медуза-Горгона – символ, който се повтаря многократно в декорацията на вилата.

След повече от 300 години разцвет, вила „Армира“ е опожарена през 378 г. в края на Втората готска война. Има подозрения, че след битката при Букелон на 9 август, тежко раненият император Валент е бил докаран тук и тук е починал, а преследващите римляните готи са опожарили имението. Археологическите проучвания са установили оскъдни следи от временно обитаване на сградата и след нейното разрушаване.

Руините й са били засипани от опустошителното земетресение в края на IV век, което всъщност ги запазило до наши дни.

Обектът е обявен за паметник на културата от национално значение.

Вила „Армира“

адрес: BG-6570 Ивайловград

GPS: 41.499158, 26.107239

web: Вила „Армира“

раб. време: По-Пе: 09:00-17:00 Съ-Не: С намалено работно време.

цена: 5/3 лв.

НТО: 72б

Искахме да посетим и намиращата се наблизо могила в с. Свирачи, която представлява нещо като семеен некропол на първите обитатели на вилата. Любезна служителка ни информира, че могилата не е отворена за посетители и ни насочи как да стигнем до

крепостта „Лютица“

Пътят за крепостта започва от ул. „Манастирска“ в кв. „Лъджа“ на Ивайловград (41.5105591, 26.1105600). След последните къщи асфалтът преминава в черен път, който води до

манастира „Св. Св. Константин и Елена“,

известен като Лъджански или Ивайловградски манастир (41.5130006, 26.0939386). Построен е през 13-и век. Оттогава на два пъти е разрушаван и възстановяван. От стария манастирски комплекс е останала само главната църква. За съжаление той не е действащ и вратите му се отварят само по празници. Пред него, под сенките на дърветата, има чешма, и група яки мъжаги вече разпалваше огъня за пържолите.

Лютица, 6570, България

Служителката във вилата ни посъветва да оставим колата при

Моста Армира

(41.5102979, 26.0806286) и оттам да поемем пеша нагоре, тъй като пътят не е проходим с кола. Оказа се, че тази информация е малко остаряла. Мостът е построен на стар път, водещ до крепостта Лютица. Познат още и като Атеренски мост, защото горното течение на река Армира се нарича Атеренска. Сегашният мост е построен през XVI век, но преди това на същото място е съществувал древен римски път, водещ към Бяло море, а по-късно – свързващ укрепения град Лютица с областта.

Ние все пак решихме да пробваме да стигнем колкото може по-нагоре с колата, вместо да бием нагоре 5 км в жегата. Мицу е виждал всякакви препятствия и досега не ни е излагал. Преминахме реката по бетониран брод (41.5149470, 26.0743124), като водата беше 20-ина см. Разбира се, в дъждовно време или когато се топят снеговете, това няма да е възможно. Нагоре пътят беше насипан с чакъл, неутъпкан. Въпреки това стигнахме почти до самата крепост. Оставихме колата при метален фургон, вероятно използван от археолозите, с пилон с националния флаг пред него. От пътеписа на Иван Петрушев, посетил тези места 10 месеца след нас, става ясно, че с кола може вече да се стигне догоре.

В миналото „Лютица“ е била средновековна крепост

– една от най-големите в Източните Родопи, известна като „Мраморния град“ (заради стените от местен мрамор) и „Цитаделата на Калоян“ (тъй като възходът си достига по времето на цар Калоян (1197-1207 г.). Заедно c околните крепости Родостица, Белоградец и др. оформя охраната на българо-византийската граница. В това време Лютица е бил голям и богат град – център на епископия (IX – XVII в.) и архиепископия (XVII – XVIII в.). Той е играл важна роля в българската история по време на царуването на Калоян.

Основното строителство датира от IV – VI в., а крепостта просъществувала до края на XVIII век, когато губи значението си като крепостно съоръжение и нейните жители създават новото селище Лъджа, сега квартал на Ивайловград, извън крепостта, в близост до минерални извори.

Крепостта има форма на неправилна елипса. Стените ѝ са с дължина 600 метра и височина 10-ина метра. Добре запазени са 8 от всички 12 кули на крепостта. Разрушена е портата през 1955 г., когато артилерийският полк в Крумовград я е използвал за мишена при учения (няма само наполеоновите войници да стрелят по старини, я!).

Към момента в нея са открити останките от цитадела (вътрешна крепост), донжон, две църкви, некропол с 15 гроба и останки от канализационна система. Сред огромното количество находки от всички периоди – елитарна керамика, накити, монети, битови предмети от кост и метал, архитектурни детайли и др., специален интерес представляват изключително рядката монета на Йоан IV Палеолог, сечена като специална емисия „базилеуси“, и откритата керамика, идентична на тази от Плиска и Преслав, с което се доказва, че крепостта е българска и е била център на високо развита култура.

Разкопките се водят от младия археолог Филип Петрунов, продължил работата на д-р Бони Петрунова. През лятото на 2016 г. той открива печат с надпис „Протоспатарий (генерал) Димитър“, а на гърба – допоясно изображение на военен светец, вероятно св. Димитър. Предполага се, че с печата е било скрепено писмо до коменданта на крепостта. Тук Петрунов открива и метално парче, за което има обосновани предположения, че е от ракиджийски казан от XI в., с което се оборват твърденията на бракята срби, че освен плескавицата, са открили и ракията през XVI в., и се потвърждават думите на класика:

„И ний сме дали нещо на светът,

на вси народи рàкия да пият…“

Днес крепостта „Лютица“ e обявена за археологически паметник.

Крепост „Лютица“, Ивайловград

адрес: BG-6570 Ивайловград

GPS: 41.502471, 26.062462

По първоначална идея трябваше да продължим към Маджарово, за да видим какво правят лешоядите в Природозащитния център и към кромлеха при Долни Главанак. За съжаление, жегата ни беше „изпила“ и затова с абсолютно единодушие взехме решение да прекратим обиколката и да се върнем към Стара Загора. Трябва да има и необходени дестинации, към които да се стремим, нали?

Пък и дивите орхидеи, които успяхме да видим и заснемем, са толкова невероятни, че ни се иска някой ден отново да ги навестим.

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Още снимки:

България: Малко Градище (2017-07-02 Глухите камъни)

България: Ивайловград (2017-07-02 Вила Армира)

България: Ивайловград (2017-07-02 Крепост Лютица)

Около Ивайловград можете да намерите специални оферти за нощувка:

Booking.com

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Другата България

Аможете да си харесате и другаде из България:

Booking.com

Още снимки:

България: Малко Градище (2017-07-02 Глухите камъни)

България: Ивайловград (2017-07-02 Вила Армира)

България: Ивайловград (2017-07-02 Крепост Лютица)

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. После направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, аднес ще разгледаме Сигнахи и ще продължим в посока Аджария.

Приятно четене:

Сигнахи

Телави – Сигнахи – Тбилиси – Боржоми – Квабисхеви

388 км

част осма на

Грузия: човек с мотоциклет

11-ти ден. 4-ти август.

На сутринта помолих хазайката за някакъв съд с вода, за да измия мотора. Беше целият в една сива кал, като цимент и нищо отзад не се виждаше, нито номерът, нито мигачите, нито стопа. После си взех довиждане и с хазайката, и с град Телави, и

тръгнах надолу на юг към Сигнахи

За пъри път чух за това градче в пътеписа на Фори, а после прочетох, че го смятали за лице на туризма в Грузия. Ами не може да отидем на туризъм в Грузия и да не видим лицето на тоя туризъм, нали?

Потеглих в сърцето на Кахетия през Алазанската долина

Тук има много лозя и правят най-доброто вино в Грузия. Българското вино, обаче според мен е по-добро! Минах през едно друго градче и през някакви смотани села и видях отбивката за Сигнахи – 12 км. Свих и веднага пътят стана с перфектен асфалт, мантинели и маркировки. Засукаха се и едни серпентини, и започна стръмно изкачване нагоре в планината. След малко стигнах входа на

Сигнахи

Това е малко градче с 2 – 3000 жители, не особено старо от 18 век, но много живописно. Съчетанието на старо и ново, и тука е уникално, както в цяла Грузия. Някакво спокойствие и безметежност царят в Сигнахи, и даже грузинските състезатели от формула едно не можеха да нарушат тук това спокойствие. Улиците бяха с паваж, тесни, стръмни и живописни. Имаше и много зеленина. Красиво място.

Сигнахи, Грузия

От Сигнахи се върнах малко назад и хванах главният път през Сагареджо към Тбилиси. Преди да стигна отново Тбилиси край пътя видях

стара грузинска крепост

и отбих, за да направя снимки.

Нямаше, от къде другаде да мина, освен пак

през Тбилиси за Аджария

Зададох на навигатора крайната точка Манглиси, само, за да ме прекара през Тбилиси и да успея да хвана прохода. След това имах намерение да мина през Тсалка и Ниносминда към Акхалкалаки и Вардзиа. Всичко е точно. Изчисли пътя навигаторът и тръгнахме.

Стигнахме Тбилиси

и влязохме в града. Започнах да се въртя насам натам според указанията на навигатора. В един момент усетих, че нещо

работата се обърка

Започна нещо много често да преизчислява маршрута и прекалено дълго се мотах из Тбилиси. Айде пак се започва. Помислих си. Нещо не ми вървеше хич с ориентирането в този град. Пък и този навигатор беше много силен на прав, и равен път без никакви отбивки. Тогава никога не грешеше, но стигне ли се до много кръстовища и завои насам, натам работата се осираше тотално.

В един момент навигаторът ме изкара в началото на магистралата към Мцхета и Гори, точно там, от където преди няколко дни влязох и излязох от Тбилиси. Да, ама сега нямах работа там на тази магистрала. Пътят ми беше друг, този път през града.

Пак се бях объркал

Трябваше да се върна в центъра и пак да задам направление на навигатора. Отказах се. Не исках за пореден път да влизам в Тбилиси. Писна ми!

Подкарах

по магистралата към Мцхета

Там слязох от магистралата, влязох в града и пак зададох направление на навигаторът за Манглиси и прохода. На моята хартиена карта такива пътища нямаше, но навигаторът нарисува някакъв маршрут през разни села и каза, че път имало. Тръгнах.

Въртя ме през разни много умряли села. Минахме през черни пътища и пътища в строеж и накрая в центъра на едно село спрях да питам. Там имаше

табела, наляво Гори, надясно Тбилиси

Попитах местните, има ли път през планината, която се виждаше зад гърбът ми, от тука за Манглиси и Тсалка? Не такъв път няма. Отговориха ми. Ние нямаме връзка с Манглиси и Тсалка.

Мамичката ти и смотаният навигатор. Защо ме лъжеш и мотаеш, а?

Качих се пак на магистралата към Гори и след Гори, на Кашури свих към Боржоми и Ахалцикхе.

Боржоми

започна, като поредното смотано село, но след това се отвориха едни хубави булеварди и сгради, и после се превърна в красив, курортен град. Нещо като Велинград. Не спрях да снимам.

Вече беше късно, аз бях в проход в планина и се чудех, къде ще спя. Трябваше да търся, къде да опъна палатката. Долу в ниското течеше река Кура. Тази същата, която тече и през Тбилиси. Голяма е, като Марица.

Започнах да се ослушвам и да гледам за място, където да спя. Вече се бях отдалечил на двадесетина километра от Боржоми. Тъкмо излизах от поредното село и видях табела край пътя за хостел, и стаи за спане. Спрях. Оставих мотора на пътя и отидох да видя, за какво става въпрос.

На 150 метра нагоре по един стръмен черен път имаше голяма къща с двор. Възрастен мъж над 70 години ми каза, че това е хостелът и да, стаи има. После прибрах мотора в двора. За 20 лари (15 лева) пак се бях уредил.

След това времето се развали, задуха много силен вятър и заваля проливен дъжд. Много сериозна буря се изви. Чак токът изгасна. Извадих голям късмет с този хостел. Ако бях разпънал палатката, тази буря със сигурност щеше да ми създаде проблеми. А сега бяха на сухо и топло за 20 лари в това село, което, както после разбрах, се казва Квабисхеви.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в района на Сигнахи:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Нощувки из цяла Грусия

Booking.com