Днес с Боряна ще отидем на круиз с кораб по езерото Байкал. Приятно четене:

Байкал – една сребърна приказка

Не особено популярно в Европа, Байкал всъщност е една супердестинация. Сега е обект на Юнеско.

Всъщност,

пътуването ми започна от Улан Уде,

защото да отидеш до Байкал и да не видиш Улан Уде, е все едно да отидеш в Рим и да не видиш папата. И това сравнение е съвсем буквално. Улан Уде е столица на будизма в Русия, тук е най- голямата статуя на Буда в Русия и, което е наистина уникално, само на 40 км от града, в Иволгинския дацан се намира една жива мумия – тази на Хамбо Лама Итигелов, тук пействам Уикипедията, за да не преписвам:

Лама Итигелов – живият труп 

• 

• 

Лама Итигелов Итигелов става Хамбо лама (глава на будистката църква в Русия) през 1911 г. и остава на този пост до момента на смъртта си през 1927 г. Той поддържа дружески отношения с царското семейство. На 19.03.1917 г. Николай II го награждава с ордена „Св. Станислав“. По време на Първата световна война Итигелов помага на армията с пари, дрехи и лекарства и построява няколко военни болници. През 1926 г. предупреждава руските будисти за настъпващия „червен терор“ и ги съветва да бягат в Тибет. 

Той сам избира момента на кончината си. Преди да се пресели в отвъдното, изпълнява специален ритуал: събира част от най-добрите си ученици, сяда в йогиската поза „лотос“ и ги призовава да четат молитвата „Благопожелание за покойника“, докато медитира, преди да умре. Учениците се стъписват: как ще произнасяме слова, предназначени за мъртвец?! Тогава Итигелов сам казва молитвата и след половин час вече е на оня свят. Предния ден обаче оставя на младите си последователи собственоръчно написан документ, в който съобщава, че ще пребивава в отвъдното едно хилядолетие и желае да го ексхумират след 75 години, за да се убедят, че все още е жив. Мнозина учени смятат, че целта му е да демонстрира, че хомо сапиенс не изчезва след смъртта си. Лама Итигелов навярно предполага, че 1000 години са напълно достатъчни за изясняване на механизмите, с чиято помощ може да се постигне това.

На 18.09.2002 г. саркофагът с тленните останки на Итигелов е отворен в присъствието на представители на руското будистко духовенство, лекари, двама експерти по съдебна медицина, фотограф и нотариус. Всеобщо удивление предизвиква фактът, че тялото в него е непокътнато въпреки необратимостта на времето, въпреки биологичните, физичните и химичните закони. Итигелов все още е в позата „лотос“. Учените установяват, че кожата, косата и ноктите му по нищо не се различават от тези на живите хора, ставите са подвижни, не се забелязва гниене на тъканите очните ябълки са на местата си. Спектралният анализ показва, че тъканите на организма му са досущ като на човеците, обитаващи грешния свят.

„Когато отвориха саркофага на ламата, от него се разнесе много приятна миризма, един колега се престраши да докосне лявата ръка на мъртвеца и каза, че тя е топла“, обяснява проф. д-р Галина Ершова, преподавателка в Руския държавен хуманитарен университет. В продължение на пет години специалисти от всички кътчета на Земята посещават будисткия манастир Иволгин, където се намира „покойникът“ Итигелов. Важна подробност: стаята, където той все още седи в позата „лотос“, е съвсем обикновена, в нея липсва каквато и да било херметизация, температурата е 18 градуса. Всички експерти, изследвали ламата, са единодушни: той се различава от нас само по два параметъра – кръвта му не е течна, а желеобразна, и мозъчната дейност е замряла.

Проф. Борис Болшаков, д-р на техническите науки и завеждащ катедра в университета „Дубна“, също изследва „трупа“ на Итигелов. „Изобретих уред, подобен на махало, ако той се върти по посока на часовниковата стрелка, става дума за жив организъм, ако се движи в обратната посока, имаме работа с покойник, а ако се люшка ту в едната, ту в другата посока, организмът е в преходно състояние, т.е. намира се на границата между живота и смъртта“, пояснява той и допълва, че когато поднесъл уреда към главата на ламата, той започнал да се мята насам-натам. Акад. Сергей Курсакин от Института по физика на живите организми и неговият екип също обследват феномена Итигелов.

„Тялото на ламата изпуска топлина, установихме дължината на вълната и честотата на електромагнитното му излъчване, констатирахме, че липсват сърдечни тонове, но хипоталамусът, отговарящ за дейността на сърцето, функционира нормално, а кръвното налягане е 80 на 30.“, споделя ученият. Проф. Николай Давидович от московския Институт по биофизика разказва, че в продължение на шест месеца негови сътрудници измервали телесното тегло на Итигелов веднъж на три денонощия. „Те установиха, че то е между 39 и 41 кг“, уточнява той. Доказано е, че от време на време „мъртвецът“ излъчва мощни електромагнитни импулси. Будистът, който стои неотлъчно до него, твърди, че „…някаква сила ме удря в гърдите, все едно съм поразен от токов удар.“ Той съобщава на френски физици, изследващи Итигелов, че по време на сън или медитация непосредствено след „токовия удар“ често имал видения, чието съдържание обаче не желае да коментира. Според мнозина учени ексхумираният лама е в анабиоза – състояние на организма, характеризиращо се с почти пълно, но обратимо прекратяване на жизнените функции. Обаче има едно „но“: Защо тялото му, което съдържа определено количество вода, се е съхранило толкова добре в продължение на 79 години?!

Според законите на биологията и физиката, пребивавайки близо осем десетилетия в саркофаг, то би трябвало да се превърне в мумия, водата в него би трябвало да се е изпарила! Но такова нещо не се наблюдава. Коя е причината за невероятната кондиция на Итигелов? Кое химично съединение би могло да поддържа ламата в това състояние? Това химично съединение е глицеринът – твърдят мнозина специалисти. На науката отдавна е известно, че по време на зимния сън, в който изпадат някои животни, например мечките, и който не е нищо друго, освен своеобразна анабиоза, водата в кръвта е заместена именно от глицерина, който се синтезира в организма при окисляването на мастните киселини. Това вещество не изсъхва, не замръзва при охлаждане, не се разширява и не се свива при понижение на температурата. Отдавна е установено, че в кръвта на вид бръмбари, обитаващи руската тайга и изпадащи в зимен сън, има глицерин, а не вода, докато са в състояние на летаргия. По всяка вероятност същата (или подобна) трансформация става и в кръвта на Итигелов. Учените са на мнение, че ламата дълго е обмислял своята анабиоза и много внимателно се е подготвял за нея. Саркофагът му е направен от кедър, обработен със специална смола, за да е съвсем сух.

Биолози и лекари от санктпетербургския Институт по нестандартни проблеми на биологията и медицината са убедени, че преди окончателното „потапяне“ в анабиозата, ламата е репетирал това състояние поне два-три пъти, ползвайки многовековния опит на тибетските си колеги, индийските йоги, китайските и японските монаси и др. Има писмени доказателства, според които тези хора „умират“ пред свидетели, сърцето им спира, дишането им прекъсва, мозъчната им дейност затихва, телесната им температура рязко спада.

Проф. Евгений Нефедов от Института по радиотехника и електроника (към Руската академия на науките) е на мнение, че енергията, която поддържа организма на Итигелов в това състояние, се генерира от високочестотно електромагнитно поле. Според него именно тя е причината жизнените функции на ламата да не се прекратяват. Но откъде се взема тази енергия? Кой е нейният източник? Засега науката не може да отговори на този въпрос. Изследванията на феномена Итигелов продължават.

От свое име ще кажа, че от времето , когато се занимавах с йога, знам, че има едно имагинерно състояние между живота и смъртта, което будистите наричат Бардо. При определена медитация може да се изпадне в него и будистите определено предпочитат това да не им се случи. Когато правят тази медитация те молят някой брат да им бъде наблюдател и да се намеси, ако нещата излезнат от контрол.

И бях много изненадана, когато на място разбрах, че храмът с ламата може да бъде посетен срещу 250 рубли. Вътре, естествено, не е разрешено да се снима, а ламата е зад една стъклена витрина. Всъщност можах да го разгледам много добре. Ръцете бяха като на мумия, а очите – закрити с нещо, но в храма определено се усещаше ПРИСЪСТВИЕ. От ръката на ламата извън витрината се проточваше един конец и когато попитах един монах, той ми каза, че така се осъществява връзка с ламата. За момента не обърнах внимание, но на връщане, в маршрутката, ръката ми, с която бах подръпнала връвта, определено се затопли.

Улан Уде

Когато кацнах на летището в 8.00 ч. сутринта на 13 май в столицата на Бурятия, навън беше 4 градуса, а тъй като Улан Уде е в степта, беше и доста ветровито. Докато разглеждах града, ми направи впечатление, че някои от жилищните блокове не бяха нито санирани, нито дори измазани, само една декоративна боя направо върху тухлите. Боже, как оцеляват тия хора в Сибир през 21 век, чудех се аз, докато не се прибрах в хотела и разбрах, че стените са 1 метър дебели и външната температура не се усеща изобщо. 

Самият град Улан Уде ми хареса, строен на широко, с хубава пешеходна зона и тези типично руски  дървени къщи (в по-крайните квартали), с резбовани прозорци, които създават чувство на уют. Докато се разхождах из центъра, си купих и предплатена сим карта, за да имам интернет на Байкал, не че там имаше мрежа.

А какви смарфони имаше! Каквито и на картинка не сме виждали в България. И на много достъпни цени. Междувременно, след два дни моето Сони се счупи за пореден път и реших да си купя един ХОНЪР в Иркутск ако ми останат пари. Но докато бах на круиза, се разрази драмата с Хуауей и спешно преосмислих това решение. Така снимах с двата мегапиксела на таблета, а после и тези снимки не можах да сваля.

В Улан Уде мирно съжителстват будизма и православието, но будиските храмове определено са по-добре посетени. Над града е

другият Дацан – Римпоче багша,

от който се открива прекрасна гледка към Улан Уде и цялата долина. Тук е и най-голямата статуя на Буда в Русия. По този повод ще спомена маршрутките – преди да замина четох, как в Улан Уде протестирали срещу нередовния транспорт. Нищо подобно, маршрутките са една след друга, друг е въпросът, че на много от спирките няма имена и като тръгнах за този дацан, първо взех маршрутката в обратната посока, така че си направих и една панорамна обиколка на града.

 През града тече  река Селенга, която идва от Монголия и хвърля в ужас руснаците с мътните си води. 

В България

системата на споделеното пътуване

 беше заклана от таксиметровите шофьори още в зародиш, но в Русия нещата са други.

И така, още от София потърсих

кола по маршрута Улан Уде – Слюдянка

за 14 май. Имаше две оферти –  за 10 и за 15 часа. Така се свързах с Алексей. И на другата сутрин получавам съобщение, че отказва да ме вози?!? Що за грубо отношение? После видях, че ми е изпратил преди това наколко съобщения, на които аз не съм отговорила. Извиних се и му обясних, че между нашите две страни  има пет часови пояса, и когато ми е писал в 11 часа сутринта у нас е 6 часа и хората още спят. Така  възстановихме връзката и в 10 часа се качих на неговата Хонда заедно с още една пътничка.

По пътя времето съвсем се смръчка, а и заради часовата разлика заспах, а когато се събудих, навън имаше една педя сняг и продължаваше да вали. Добре, че Алексей беше добър шофьор.

Храната

Оказа се, че от Грузия до Бурятия храната е много подобна, само че Хинкали-то в Грузия става Бууза в Бурятия. Узбекската сумса си остава сумса. Само че в Бурятия повечето закуски са пържени, а в Иркутск – печени. А на пазарите, за мое удивление масово се продаваше разсад за домати. За удивление, защото първо, какви ли домати стават в това кратко лято и второ, защото не видях нито една къща с градинка.

На кораба храната беше чудесна – предимно риба и салата, която аз обичам и обикновено ядях само ордьоврите , иначе трябваше да си сменя номера на дрехите.

Слюдянка

 Тук за първи път се сблъсках с

руския туристически минимализъм

Разположена на брега на езерото, с прекрасна гредка и дълга няколко километра крайбрежна алея, в Слюдянка почти няма хотели. И причината не е в това, че няма желаещи са почиват или да строят. Причината е в начина на мислене. Руснаците искат да запазят езерото Байкал колкото може по девствено и по-чисто.

А от юг напират китайските капитали. Китайците наричат

Байкал – Северното море

и го считат едва ли не за тяхно

На другия ден по обяд се качих на маршрутката за Аршан и точно тук си изтървах Сонито.

Аршан

Езерото Байкал се намира в рифтова долина, която на юг продължава като Тункинката долина и завършва с Аршан. От северозапад се простират планинските вериги източни и западни Саяни, достигащи височина 3400 метра, а Аршан е в подножието на западните Саяни с местоположение много подобно на Долна Баня.

По целия този разлом изобилстват минерални извори, като се пътува от Аршан и Жемчуг до Севернобайкалск. Водата е подобна на Боржоми – гадост. А където няма минерални извори, има руски бани, които са си всъщност сауни. С очите си видях, как спътниците ми от кораба тичат от сауната и се бухват в езерото (4 градуса). Нещо като контрастен душ, само че още по-контрастен.

Но да се върнем в Аршан. Освен минералните извори градчето се слави и с монголския пазар, който изобилства от сибирски билки, (аз разпознах само шипки и мащерка), както и много кашмирени изделия – пуловери, шалове, жилетки, но не са никак евтини. А нагоре от пазара, започва стръмна планинска пътека, която води до поредица от водопади, но аз тръгнах късно следобед и стигнах само до първия.

А на другата сутрин валеше нещо средно между сняг и суграшица, така, че направих една баня в близкия санаториум и се разходих до дацана Бодхидхарма, който е на около 2 км. от курорта, но в това лошо време беше заключен. 

Иркутск

В Иркутск пристигнах към 18,30 часа и веднага ми направи вечатление гарата– красива барокова постройка. Наричат Иркутск Сибирския Петербург. И наистина е красив – щироки прави улици, (познайте как са назовани?),  красиви сгради, чисто. Не по малко известни са потъващите дървени къщи на Иркутск– някои са потънали до прозореца, други се чудят накъде да се наклонят. Казват, че потъвали, защото са правени без фундамент, но аз си мисля, че навремето почвата тук сигурно е била блатиста. Защото на същите тези къщи в Улан Уде нищо им нямаше.

Голямата забележителност на града е неговия символ – Бабр. Когато през далечната 1686 година Иркутск получил статут на град, поръчали и склуптура на Бабр– така местните наричат сибирския тигър. В Петербург обаче не знаели това местно име и се чудели как да изпълнят поръчката- голяма котка, държаща в зъби собол, и едновременно с това– бобър?  

Така се появило митичното същество (тигър с лапи и опашка на бобър), което днес краси входа в 130 квартал– възстановената историческа част на града. А край протичащата през града река Ангара е оформено красиво парково пространство.

До 2017 г. два пъти седмично през лятото от Иркутск до Северобайкалск е пътувала комета– 12 часа за тези 636 км. Защо източносибирското речно параходство се е отказало от тази дестинация, не знам. (На времето между Бургас и Варна също имаше комети, те също изчезнаха.) Това оставя северната част на езерото без приток на туристи и това беше причината да се включа в този круиз, защото Байкал не може да бъде видян по друг начин– само отвътре.

На следващия ден се

качихме на корабчето и започнахме круиза

За съжаление, не можахме да изпълним всичко по програмата, защото из Байкал все още плаваха парчета лед – последица от хладната пролет.  Целия април със страх гледах онлайн камерите на Байкал – ледът не помръдваше. После, точно по Великден, се случи пролетното тайнство и ледът изчезна за една нощ. Но не напълно.

Байкал

За Байкал много може да се пише: най-голямото сладководно езеро, най-дълбокото, най-чистата вода и т.н. Но има и много още по-уникални неща.

Лятото на Байкал е кратко:

 горе-долу между края на юли и началото на август. Средната годишна температура е отрицателна величина. И въпреки това, езерото НИКОГА не замръзва изцяло. Байкал събира вода от много притоци, но над езерото почти винаги е слънчево, заради циркулацията на топъл въздух, който се издига нагоре и топи облаците. Езерната вода се излива през Ангара и точно на това място, водата остава открита, дава дом на хиляди водоплаващи птици.  Първоначално си мислех , че тук живеят и

нерпите –

ендемичен за Байкал вид сладководни тюлени

Оказа се, че са доста по на север – при Ушканските острови и си правят специални тунели за да излизат на въздух. Ловът им е разрешен за евенките – най-старите обитатели на това място

Природата около езерото е планински релеф и селцата по брега са достъпни само по вода и най-вече по лед.

Най-големият остров Олхон

 се обслужва през лятото от напълно безплатен ферибот, за който лятото се вият дълги опашки от коли и маршрутки. На острова няма асфалтирани пътища, (както между другото е и в повечето населени места) направо си е 40 км. офроуд от пристана до

главния град Хужир

 Тук господстващата религия е шаманизма, чиито корени се губят дълбоко в езическото минало на Байкал. На острова, 75 км дълъг, има всичко: и степи, и планини, и гори, и езера.

Корабчето ни спря до отсрещния малък остров Огой, където пък се кипри будиска ступа. И докато ние се разходим натам, капитанът и още един екскурзиант наловиха над 10 кг риба. Такъв риболов през живота си не съм виждала, при всяко хвърляне по четири– пет рибки на въдицата

Най-прочутата риба на Байкал е Омул.  И въпреки че официално е забранена за риболов, не беше никакъв проблем да се намери в магазина или на пазара

• 

• 

• 

Най-големият кошмар на Байкал

са кърлежите. Преди всяко слизане на брега се пръскахме със спрей срещу кърлежи и по мен нямаше нито един, но не всички бяха такива късметлии. Опасното тук е, че освен че разнасят лаймска болест, кърлежите са преносители и на енцефалит, който е смъртоносен. И понеже се заинтересувах от темата, открих, че в Австралия над 10000 говеда умират всяка година от ухапване от кърлеж, а и в Алпите е по-добре да се излиза след като си напръскан със спрей.

Така наречената

Байкалска ривиера

 се състои от поредица от малки заливчета със ситен пясък и по десетина дървени къщички.

Това е Русия. Не им пука за приходите от туризъм. Те си имат собствена ценностна система, и ако някой си мисли че наложените икономически санкции много ги стряскат, няма такова нещо. Те даже не могат да разберат, за какво им е всичко това. Защото, докато ние в Европа се стараем на забравим кой какъв е бил по време на Втората Световна Война, те се стремят да помнят. И наличието на външен враг само ги консолидира. (Факт – ние, еворпейците, искаме да живеем заедно и в мир – би било адски неучтиво да си завираме един на друг собствените си национални митове един на друг в очите – бел.Ст.)

Ангарск

• 

• 

Последният град, който посетих, беше Ангарск. Разположен на около 40 км. по течението на Ангара, градът всъщност не е на самата река. Строен е 50-те години, чист, подреден, има си всичко и също много ми хареса.

И накрая малко снимки от зимния Байкал, които не са мои:

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Край
Автор: Боряна Йовкова 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Русия или писани от Боряна Йовкова – на картата:

Русия и Боряна Йовкова

Booking.com

С Боряна ще заминем за Мексико – малко на плаж, малко на културен туризъм, малко на туризъм сред природата
Приятно четене:

Мексикански импресии

или по-скоро

Мексикански изненади

февруари 2019

 Въпреки многото изгледани Н.П. филми и прочетени ръкописи, Мексико тотално се размина с моите очаквания и представи. Няма да преписвам страници от Уикипедията, това са само мои впечатления.

               Като се има предвид с кого граничи на север, очаквах да попадна в една по-развита страна. И така:

Град Мексико

– разглеждахме го в неделя, и добре, че стана така, нямаше трафик.

Историческият център  – Сокало

 със сигурност беше виждал и по-добри времена. В този ден на площада беше безлюдно. Направо на земята , се бяха разположили индианци , продаващи, според мен, някакви шамански изделия. Сградите наоколо бяха силно потъмнели от времето. Ситито, застроено с високите сгради на предимно американски корпорации също пустееше.

А когато тръгнахме към Сочимилко  и навлезнахме в предградията, изведнъж попаднахме в едноетажна Америка, и така беше до края на пътуването ни. Мексиканците предпочитат да живеят в къщи, по-точно къщички от етаж, етаж и половина, с неизбежната малка цистерна за вода на покрива. Няма двор, няма градина. Фотосоларни батерии също няма. В тази слънчева страна държавата не стимулира този вид електрическа енергия, даже я облага с данък.

По улицата пред колата изкачаха разни хора и ни упътваха как да минем.

– Откъде знаят къде отиваме – питам нашия гид.
– Ами ние тук сме бели хора, къде може да отиваме – отговаря Ю., нашия шофьор и водач за следващите две седмици.

               Това ме накара да се загледам в лицата около нас, защото си мислех, че ние сме в БЯЛА държава. Около нас щъкаха средни на ръст, набити , мургави хора, често с 10  и повече килограми отгоре, с почти никакви вратове, по причина на някаква генетична аномалия /единия от прешлените е атрофирал/. А в лицата им можеха да се разпознаят ацтеки, миштеки, толтеки, маи и дори олмеки, с тяхната силно мургава кожа и негроидни черти. Много ми се искаше да ги снимам, но ми беше неудобно. Съвременно Мексико се състои именно от наследниците на тези славни племена. Прегърнали католицизма, неособено работливи /и не ги обвинявам, в тая жега…/ …. и напълно забравили индианските си корени.

            Сочимилко – един квартал с канали,

останали от времето на доколумбовия град на ацтеките, който си представях, че е парково пространство, на практика се оказа канали между подобни едноетажни къщички, повечето от които предлагаха на возещите се в лодките едно или друго. В самите лодки цареше голяма веселба: музика от транзистори, мариачи, и какво ли не още. На връщане от разходката веселбата беше в разгара си, всички пиеха и танцуваха, никой не гребеше / по-точно, трябваше да се оттласкваме с един прът от дъното/. Задръстването беше тотално и нашият лодкар, след като се мъчи да пробие стълпотворението половин час, накрая беше грубо изтласкан и се принуди да ни върне по други канали, Иначе сигурно щяхме да осъмнем там.

               Следващия ден отделихме за Теотиуакан и Тула, от които Тула ми беше по-интересна. Там са намерени прочутите статуи, които носят със себе си неидентифициран и до днес уред, както и с емблематичните за това място колони.

            Археологическите паментици в Мексико

               Доколко една страна е туристическа дестинация аз определям по информационните материали за туристите и туристическите информационни центрове. Даже бяхме помолили Ю да ни намери по една пътна карта. Е, не ни намери. Повечето обекти са с вход 75 песо /или 7,50 лева. Поддръжка – почти никаква, в Ла Вента дори нямаше алеи, по които да стигнем до главите на олмеките. Паленке и Яшчитлан бяха тотално обрасли с тропическа растителност. Монте Албан /до Оаксака/ не беше нищо особено с изключение на местоположението – високо над града на един хълм с прекрасни гледки. Интересна беше и пирамидата в Чалула – сателитно градче на Пуебла. Тя изобщо не е разкрита, само едно ъгълче е експонирано , за да се види , че става дума именно за пирамида, а не за обикновен хълм. Затова път може да се влезне вътре. Една от загадките не пирамидите е, че всеки 52 години, когато завърши един общ цикъл на слънчевата и лунната година, върху старата пирамида се надграждала следваща – като матрьошки. / Само Чичен ица и Тулум са добре поддържани –с по 30 долара вход/. За това причината е недалечния Канкун и богатите туристи в него.

Храната и питиетата в Мексико

               Почти веднага открих, че разните такоси, буритоси, енчилади и други храни на основата на царевични питки не ми допадат особено. Нито пък начинът , по който се ядат – свиваш ги подобно на дюнер и накланяш глава, за да не се покапеш със съдържанието, няма вилици, няма ножове. Но ми хареса , как ядат плодовете – поръсени с лют пипер от чили чушки, сол и изцеден лимон. Това ги прави изключително пикантни. А прочутата лютива кухня всъщност не е толкова люта /нашата е по-люта/. Чилито може за момента да ти пари в устата , но после не дразни стомаха, нито пък червата. Или поне в по- северните части е така. А халапеньото /люти зелени чушки/ пък колко е вкусно!

            Текилата и мохитото

са подобни, правят се от сърцевината на растението агаве. Текилата – само то синьото агаве. Питиетата са подобни на ракия и неочаквано ароматични. Текилата ми допадна повече. След Оаксака посетихме една фабрика за текила. Всъщност долината на Оаксака е основното място , където се произвежда тази напитка. И производството изобщо не е лесна работа. Не е като „боднеш пръчка, пиеш вино“.  Агавето расте 8 години и когато започне да дава признаци, че ще цъфти е готово. Но дотогава го пресаждат няколко пъти. Във фабриката , която посетихме си имаха собствени полета от агаве , като имаше растения на всякаква възраст. Младите са съвсем нагъсто, при всяко пресаждане се разреждат. После следва ферментация, печене, дестилация. На основата на текилата се правят и разните Колади – известните от детството ми Пиня колада, Банана колада и какви ли не други. Много са вкусни.

Но на юг от Оаксака времето стана ужасно горещо – 37 градуса и изобщо не ми беше до концентрати. Така открих

мечиладата

На основата на бира /за мен слабо алкохолна, благодаря/ с доматен сок и много лед. Но най-хубавото е, че ръбът на чашата е топнат в пипер от чили и сол. Даже си купих, за да си правя у нас, въпреки, че не съм по бирата.

Пътищата

са другото, което ми хареса в Мексико. Без нито една дупка! Затова пък голяма част от тях са платени. А между Чичен ица и Канкун има две шосета, едното платено , другото – не. Максималната разрешена скорост е 110 км. И почти няма пътни знаци. Няма и нужда. Там никой не бърза, не изпреварва, за всичкото време не видях нито една катастрофа.

Курортите в Мексико

Първият беше един

плаж, недалеч от Салина круз – на тихоокеанското крайбрежие.

 Прекрасно масто.  Нямаше жива душа, освен пеликаните и чайките, с които си поделихме плажа. На пясъка бяха направени навеси. Въпреки , че не беше сезон местните ни предложиха да ни направят обяд. Червена тихоокеанска риба в станиол, която не запомних как се казваше, изключително вкусна! Докато чакахме да стане ни опънаха по един хамак, който иска на слънце, който иска – под навеса. Това беше и най- хубавия плаж, на който бяхме.

Следващият беше в

Куатсълкуалкос – на брега на Мексиканския залив

 Много приятно място, хотелът беше на брега. Отидох да направя едно плуване, а когато излезнах от водата , плажната ми чанта с джапанките, хавлията и всичко останало я нямаше на брега.

Следващия беше

Прогресо – малко курортче,

недалеч от Мерида, много симпатично. Мексиканците предпочитат да ходят там, защото е по-евтино. И тук имаше навеси по плажа и хапнахме прекрасна риба. А водата беше плитка към километър – два навътре и до пристана се стигаше по един дъъъълъг мост. По целия мексикански залив не видяхме нито едно водорасло.

Следващият беше

плажът под Тулум – на брега на Карибско море

И тук за пръв път се срещнахме с големия проблем на Карибско море – водораслите. Не знам откъде ги взимат тези прекрасни снимки с палми и тюркоазено море. В Мексико такова нещо няма! Самите курорти по Ривиера мая са създадени след  1959 г., когато американците губят Куба. Дотогава брегът е бил завладян от мангрови гори. Сега повечето хотели са тип резорт, потънали в тропически насаждения, обикновено се вижда само входа и изобщо нямат излаз на плажа.

На

Плая дел Кармен,

където се установихме плажът представляваше натрупани чували с пясък в различен етап на изсипване на пясъка от тях. Между тях и морето – планини и могили от водорасли, но не като нашите, а твърди и бодливи. И продължаваха навътре в морето, направо не можеше да се влезне във водата. Изключение правеха плажовете пред хотелите Хилтън и Хаят, пред които всеки ден един трактор влизаше в неравна и предварително обречена битка с водораслите. Но поне се виждаше, какво би могло да бъде, ако се чисти. Иначе дъното беше каменно, неравно и много неприятно. Духаше непрекъснат източен бриз и морето никога не беше тихо. Температурите от 29 градуса се усещаха като 37, заради голямата влажност. По-лошото беше, че нощем не спадаха под 24, човек просто не може да се почувства комфортно без климатик. Освен това от време на време се разнасяше силен мирис на сяра, и като се има предвид, че в цяло Мексико няма минерални извори, не можех да се сетя за нищо друго, освен за пречиствателни станции. Водата далеч не беше бистра , по-скоро, като тази на Слънчев бряг. Моята оценка е 1  ½  и то само заради топлата вода.

 Ако искаш да си легнеш на тези лежанки, под чадърите – 70 лева, моля…

Иначе курорта беше пълен с американци, включително и по-средна ръка, които си носеха шезлонгите и чадърите на плажа. И всички викаха, ау, колко е готино, на Вас не Ви ли харесва? Ами като не знаят друго! Ние бяхме на Пето авеню и купонът се чуваше до зори.

Градовете

След Пуебла – красив колониален град, всъщност единствения, който ми хареса, окончателно преминахме в „Едноетажна Америка“. Единственото, по което тези населени места приличаха на град, бяха  правите и перпендикулярни улици.

Оаксака – град на Юнеско

гъмжеше от чужденци и наистина имаше донякъде бохемска атмосфера.

Мерида – най-големия град в Юкатан

 не се отличаваше с нищо особено.

Танци в ресторанта в Тустла Гутиерес

Изамал –

посетихме го по предложение на Ю. градът е построен върху 7 безстопанствени пирамиди от които бяха останали 5. Върху най-голямата от тях е изгладен голям францискански манастир, смята се, че е най-големия в новия свят. През 1993 г  Папа Йоан Павел Втори го посещава и в негова чест целия град е боядисан в жълто. Днес този цвят е емблематичен за Изамал.

Селата

Логично селата бяха по-зле. Имаше цели области между Паленке и границата с Гватемала, които се опънали на правителството, когато се опитало да ги изсели. Сега се самоиздържат, имат си училища , здравни служби, магазинчета и общо взето представителите на държавната власт не са добре дошли. А за да се опаричат от време на време се занимават с бандитизъм. Особено между градовете Тустла Гутиерес и Сан Кристобал.

Стоките

Хранителните стоки бяха скъпи.

Плодовете и зеленчуците, изобщо храната беше много скъпа, примерно лимоните, на които са производители бяха 8 лева, Бананите – 2,80, сякаш ги внасяха от България! . А заплатите са на 1/3 от нашите.  Текстилът беше на ниво ръчни станове. Имат много кожени изделия, но обработката на кожата също не беше на ниво.

Остров Косумел

Попаднах на него заради делфинариума. Иначе цената – 35 лева в двете посоки си беше направо американска. Самият остров е една плоска каменна палачинка, без плаж. Аз се вмъкнах в един дайвинг център / нали съм „бял човек“, никой не ме спря. Иначе, навсякъде , където отидеш, на входа ти слагат една хартиена гривна, знак , че си допуснат през входа. Тук във водата, която беше наистина чиста, се слизаше по стълбички. И добре, че прилежащата част от морето беше оградена. Имаше толкова силно течение, че както си плувах, видях как ме изпреварва последната шамандура, т.е. аз плувах на изток, а течението ме влечеше на запад и то по-бързо, отколкото аз плувах и ако не се бях хванала за въжето нямаше да мога да се върна в центъра.

Cozumel Centro, Quintana Roo, 77600, MX

Иначе градчето Косумел беше много приятно, ако не знаеш къде си, можеш да решиш, че си на някой гръцки остров.

Сеноте

Сеноте са дълбоки карстови дупки, някои дълбоки 100м, характерни за полуостров Юкатан и всъщност единственото място, където можеш да се охладиш. Голям кеф е да се плува в тях.

Природата

               Знаех, че северните части на Мексико се характеризират с полупустинен климат, но за южните части очаквах тропическа зеленина. Кой да ти каже, че в тропиците широколистните дървета също свалят шумата през зимата. Така, че докато прекосявахме страната в посока север-юг гледката изобщо не беше живописна, а по масивите на Сиера Мадре се зеленееха единствено иглите на кактусите, набодени като на игленик по склоновете. В провинция Юкатан пък преобладаваше проскубана и непроходима храстовидна растителност. Ю каза, че тук почвата е много бедна, по-скоро камънак, затова никой не си дава труда да я разчиства за обработка

               Каквито и животни да имаше, не ни се показаха. Само орли, толкова орли не бях виждала през живота си, и пеликани и чайки по крайбрежието.         

Езерото Селестун се намира сред мангрова гора и е дълбоко до кръста. Влиза се със специални плоскодънни лодки.

Каньонът Сумидеро

 – намира се на изхода на Тустла Гутиерес, дълъг е 22 км и наистина впечатлява с високите си вертикални стени.

            Водопадите: по-красиво нещо от Агуа Азул  трудно може да се намери по света.

Освен него в тази част на Юкатан има още няколко подобни, но местните жители предпочитат да не ги популяризират.

 Водопадът при Митла:

Този водопад, общо взето световно неизвестен, формиран в продължение на хиляди години от калциевия карбонат на горещи извори, се намира в долината на Митла. Повечето местни жители наричат този замразен водопад „Врящата вода“. Плюсът на вкаменения водопад е, че можете да се насладите и на естествени водни басейни на върха на планината, от където извира – една истинска баня на ръба на една пропаст.

          Тук срещнахме и единствените българи за всичките 20 дни. Оказаха се от турски произход, от години живеят в Охайо и казаха, че са дошли в Мексико, за да избягат от ужасната зима. /всички видяхме снимки от замръзнало Чикаго/

Край
Автор: Боряна Йовкова 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мексико или писани от Боряна Йовкова – на картата:

Мексико и Боряна Йовкова

Booking.com

Днес Боряна ще ни води в Узбекистан. И ако досега сме били в само в Ташкент, и то отдавна, то днес ще обиколим из цялата страна.

Приятно четене:

Узбекистан

през Азербайджан

Баку – Губистан – Ургенч – Хива – Хорезм – Бухара – Сармишки каньон – Нурата – Самарканд – Ташкент

април 2018

Като кажа отивам в Узбекистан, срещам празни погледи. Никой не свързва тази екссъветска република с Пътя на коприната, да не говорим за Самарканд и Бухара.

Пътят на коприната е мечта за всеки пътешественик. Трудно ми е да си представя как на времето са прекосявали пустини и планински вериги. И то без gps! Този път е предизвикателство и днес. Няма годишно време, подходящо за всички климатични пояси, докато в пустинята е 50-60 градуса, в планините снегът все още прави проходите непроходими. Затова решихме да го направим на етапи.

И така, през Москва или през Истанбул? Нито едното, нито другото – през Баку, за да видим и Азербайджан като бонус. Освен това имаме 2 полета по 2.5 часа, вместо 2 х 4.5 часа.

Бат Бойко договори от нова година нискотарифната Бута да лети веднъж седмично София-Баку-София.

Визите:

• За Узбекистан се иска пригласително писмо. Хотелът, който букнахме в Ташкент се съгласи да ни направи тази услуга. На летището доплатихме минимално за групова виза. Бяха ни предупредили, че при влизане описваш, какво внасаш, на излизане, какво изнасяш, изискват се всички регистрации от хотелите, в които сме спали. Нищо подобно. Намаше никаква проверка, нито декларации.
• За Азербайджан – онлайн, но внимавайте, само в правителствения сайт https://evisa.gov.az/en/ ! Всички останали или те цакат, или са некоректни, изобщо – изнервиха ни. Азербайджан се води асоцииран член на ЕС и е крайно време да си промени визовата политика. Наистина, за международни прояви, като евровизия или, както ние се случихме по време на Формула 1, те пускат срещу показан билет, но това не е решение.

Азербайджан

Азербайджан е една от най-бързо развиващите се икономики в момента.

И как не , с това черно злато. Наричат Азербайджан страна на огъня и вятъра и тя е точно това. През повечето време ни брулеше немилостив вятър откъм Каспийско море. За последните 25 години азерите са успели да забравят руския, но за сметка на това не са научили английския. Няма и да го научат, докато помпите вадят петрол от земята . Азербайджан не е туристическа дестинация и това също е причина.

В Баку

има бум на строителството, но не както у нас. Социалистическите традиции са се запазили повече отколкото азерите искат да признаят. Цели квартали се изравняват със земята и на тяхно място се строят нови сгради в стила на най-добрите европейски традиции. Всичко е стилно, в тон, браво на тях.

В Баку си бяхме наели апартамент, какъвто всеки би искал да има. Бяхме си уговорили и кола, с която да посетим

Губистан – прочут със скалните си рисунки

Градът се намира на 60 км южно от столицата, а недалеч от него има и кални вулкани, още една забележителност. Въпреки, че България се слави с богато минало, точно такива рисунки нямаме. /Тези в Магурата са съвсем различни/. Тур Хейердал на няколко пъти ги е посещавал, подозирам, че е било по причина на лодките.

Столицата беше почти блокирана , издигаха ограждения заради Формула 1, (и заради ниските цени на горивото, естествено). В Стария град – едно приятно място, слава Богу нямаше достъп на автомобили.

Другите забележителнсти,

които посетихме на връщне от Узбекистан бяха нa север – Горящата планина Янардаг, Атешгах – Зороастрииско светилище с непрекъснато горящи огньове и

Джамията Мир Момсун Ага

– един сравнително млад светец ,/ роден 1890 г./, която отвътре е цялата в огледални апликации, нещо, което може да се види в Иран.

Огледалните плочки, ако мога да ги нарека така, са поставени по начин, че да не отразяват, но в същото време създават невероятното усещане за пространство в тази сравнително неголяма джамия. Освен това на нашия шофьор му стана много приятно, че знаем за това място и каза , че обича да ходи там с цялото си семейство.

На връщане спахме в хотел на брега на морето – до Аквапарка, който, естествено , още не работеше. Отвън изглеждаше прекрасно. Отвътре – ужасно. Коридорите бяха оформени като патио, с прозрачен таван и още отсега беше парник. Прозорците гледаха към една стена, на по-малко от метър, очевидно строена по-късно. Вратите бяха изметнати, от предишните посетители си стояха шампоаните,/а сигурно и чаршафите/. ТОЛКОВА ЗА АЗЕРБАЙДЖАН.

Узбекистан

Решихме да го правим хронологично – от най-древната част към столицата –

от Хива, през Бухара – Самарканд , до Ташкент.

На летището в Ургенч

ни посрещна страхотен парад с духова музика и всичко по протокола. На нашите въпроси отговориха, че очакват президента на Туркменистан на визита и правят репетиция. Причина за посещението – след 25 години им е светнало, че визовият режим е съвсем излишен. /По времето на СССР между становете е имало кольцо за подаване на ел. енергия – през зимата я произвежда Киргистан и подава на Узбекистан, през лятото обратното. Сега тази връзка е разрушена и Узбекистан страда от липса на вода, а Киргистан има режим на тока. Дано им светне и по този въпрос/.

Най-голямата забележителност на Ургенч е 34 км тролейбусна линия с Хива.

Тролей не можахме де видим, защото по цялото трасе течеше преасфалтиране. Посещението било отложено с 4 дни, според мен именно за да довършат въпросните ремонти.

В Хива

също не спираха да мият площадите, а групи с национални носии танцуваха в стария град. Новият град, както и Ургенч и другите градове в Каракалпакстан са с ниско 1 – 2 етажно строителство.

Хотелчето ни се намираше на най-хубавото възможно място – на входа на Хива. Отвън изглеждаше чудесно – с огромни тераси на първия и втора етаж, откъдето, като от трибуна се виждаше всичко. Отвътре беше пълна мизерия – малки /ама наистина малки/ стаички , почти без прозорци, което стана повод за разправии. Но така беше и в Бухара. Прозорците не са на почит в този пустинен сват – правят ги повече да има някаква светлина. За сметка на това стените се дебели по един метър, че и повече. Казаха ни, че този хотел ще бъде съборен /изобщо няма да се учудя/. На негово място ще построят някое петзвездно чудовище, но ние имахме късмет.

Нашата първа дестинация беше

Хорезм

Смята се, че тук се е зародил Зороастризма и Хорезм е бил Египет за Средна Азия.

За съжаление дъждовете /колкото и да са малко/ не са оставили много от крепостите, строени от кирпич. Денят беше слънчев и ветровит – с леден вятър, направо мъчение. Затова оценихме изключителния уют на юртите. Тихо и спокойно място, приятно прохладно, просто рай след екстремните условия отвън.

Вечерта и следващия ден посветихме на

Хива

Лично за мен това беше най-прекрасното място в Узбекистан.

Далеч от основните пътища градът се е запазил някогашното си великолепие, единственото място, където можеш да си създадеш цямостна представа за онова далечно минало. А и подготовката за посрещането на Гурбангули Бердимухамедов допринасяше за празничното настроение.

Следобед трябваше

да потегляме към Бухара,

но блокираха пътя и едвам се добрахме до колите. Шофьорите се бяха подготвили с дъвки и семки, защото дългия 480 км път е ужасно еднообразен, направо те приспива.

Така

прекосихме пустините Какорум и Казълкум

/черната и червената пустиня, на техните осолени почви нищо не вирее/, излезнахме от областта Каракалпакстан, хвърлихме едно око на

Амударя – на другия бряг беше Туркменистан

Пътят е нов, старият е останал в Туркменистан, само последните стотина километра ни измъчиха.

Бухара

– хотелчето се намираше на една пресечка от центъра и още се строеше. Хазаите бяха изключително гостоприемни. Уредиха ни гид, който да ни покаже стария град. Много приятно място, но ми бледнееше след Хива.

На другия ден се отправихме към Навои. Идеята беше

да видим скалните рисунки в Сармишкия каньон

Обаче нашите шофьори казаха, че ще ни трябва специално разрешение от полицията в Навои, защото том има златни мини.

Денят беше дъждовен и ветровит, и когато ни предложиха да ни покажат скални рисунки, които са ни по пътя ние се съгласихме. Те изглеждаха съвсем различно – изображенията бяха 20 – 40 см, за разлика от азерските , които са в естествен размер.

После влезнахме в

Нурата,

където освен крепостта, останала от времето на Александър Македонски, има и ислямско светилище , свързано с извор. Там, както и на другите им светилища, които посетихме, беше пълно с народ /въпреки, че беше средата на седмицата, имаше и сватби/.

Узбеките на всяка джамия имат часовник с часовете за молитви, но не забелязах да са ревностни мюсюлмани, нито пък ги привикват с високоговорител.

От Нурата до Самарканд

минахме между две планински вериги, в подножието на които се бяха сгушили селца – явно там има вода. Извън Бухара се намира

светилището – пещера на Давид,

почитано от три религии – христянство, ислям и юдаизъм.

Дотам се качихме на коне, стопанисвани от таджики. Изобщо целия този район е таджикски. Вътре в пещерата беше страхотен задух и не можах да влезна докрая, въпреки, че нас като бели хора ни позволиха да предредим тълпата.

Самарканд

Хотелчето беше добро , но закуската беше наполовина на тази в Бухара, а вратите на стаите не бяха уплътнени и нощем от лобито на хотела нахлуваха кълбета цигарен дим в стаите.

Тук също взехме гид . Цялата история на Узбекистан е формирана около

техния велик пълководец Тимур /Тамерлан/

което значи куц. Той е стигнал даже до Константинопол през 1402 г. и даже стреснал европейските велможи. Да се чудиш, защо се е юркал.

От Самарканд направихме еднодневен излет до Шахризабз – родния град на Тимур.

Повечето екскурзии минават оттук и има защо. Пътят минава през планина и т.нар. Дяволска долина, където е сниман филмът Апахи, когато ДЕФА правеше индиански филми (DEFA Deutsche Film-Aktiengesellschaft – киностудията на ГДР, а ГДР е Източна Германия преди да падне Стената през 1989г, а Стената е Берлинската стена – бел.Ст.) В долината са разпръснати камъни с причудливи форми, като най-прочутите влюбените динозаври, се виждат и от шосето.

В самия

Шахризабз

спряхме за кратка почивка и ядохме най-вкусния и сочен кебап, който съм вкусвала през живота си. Самият археологически комплекс е в чудесен парк, а останките от медресето са най-големите в цял Узбекистан. Този комплекс обаче не е реставриран, защото , както ни обясниха, не се знае , как е изглеждал първоначално.

Пътят от Самарканд до Ташкент

искахме да го минем със скоростния влак Афросиаб, за който обаче билетите се свършиха още в деня на пускането им /40 дни преди датата на пътуване/ и пътувахме с Шарк. Това беше най-голямото мъчение. Мислехме последния ден да отидем с влак до Ферганската долина, но този влак ни отказа.

Ташкент

си е съвременен град, много зелен, презастроен след земетресението през 1966г. Беше голяма мъка да открием стария град, който едва ли ще го бъде още дълго. В цял Узбекистан не видяхме информационен център за туристи / само в Бухара имаше, грижливо скрит зад сергиите и без никакво обозначение/. Нямаше и кафяви табели.

Направихме еднодневен излет до язовира Чимкент, който се намира на североизток от Ташкент и вече навлиза в планините на Киргизстан. Там също има скални рисунки, но за нашите шофьори беше по-важно да ни набутат в един наистина ужасен ресторант. На връщане си купихме пресни ягоди, продавани както у нас, край пътя.

Малко е обработваемата земя в Узбекистан

Там , където я има се отглеждат по две реколти, над ягодите се извисяваха ябълкови дървета, а след пшеницата садят ориз. Затова е пресъхнало и Аралско море, водите на Амударя и Сърдаря не стигат дотам.

Последния ден, отреден за самия град, температурата беше 35 градуса и едвам успяхме да стигнем до близкия парк.

Автор: Боряна Йовкова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Бухара:

Booking.com

Други разкази свързани с Узбекистан – на картата:

Узбекистан

А също и в Хива

Booking.com