Продължаваме с пътуването из Исландия заедно с Гергана. В „нулевия“ ден пристигнахме в Рейкявик, е през първи ден заминахме към Синята лагуна, после поехме към гейзерите и водопадите на Исландия, посетихме известния вулкан Еяфялайокул и близките глетчери, тръгнахме по непреодолимите части на страната, които в крайна сметка преминахме. Миналия път започнхам петия ден от приключението в приказната Исландия, който иимаше и продължение. За последно търсихме тъмната страна на Исландия, в началото на седмия ден тръгнахме на „лов“ за китове и на риболов, в първото продължение видяхме как са живели древните исландци, а във  второто продължение ходихме на църква. В началото на осмия ден родължихме към горещите извори Hveravellir и областта Kjolur, а в продължението посетихме едно стадо тюлени. Началото на деветия ден тръгнахме към Западните фиорди, който ден завършихме в Патрексфиорд. А в последния десети ден навлязохме в Царството на птиците. Днес ще пордължим търсенето на заветната птица.     Приятно четене:  

Исландия

ден 10 – продължение

Заветната птица

    След като сме утолили жаждата си за непосредствен контакт с дивата перната природа на Исландия, поемаме на обратно. Скоро се отклоняваме отново от главния път, за да слезем при дълъг залив

            Паркираме и тръгваме да се поразходим до водата

    Изведнъж от земята се вдигат стотици пернати...

    ... с крайно агресивно поведение. Ордите на “бялата лястовица” изпращат към нас най-безстрашния си отряд – с крясъци, викове и шеметно стрелкане към главите ни малките пилета успяват да ни накарат да се стреснем повече от Хичкок. Отдалечаваме се на порядъчно разстояние от мътещите им територии и едва тогава ни оставят на мира

 

 

 

 

    Към края на деня, във водите на крайпътно снегоотточно езерце

  [caption id="attachment_42088" align="aligncenter" width="614"] Карта на Исландия[/caption]

 

        Очаквайте продължението       Автор: Гергана Милушева       Снимки: авторът       Други разкази свързани с Исландия – на картата:       За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе!      

Продължаваме с четвъртата серия от поредицата е Залези над гръцките острови. В първата й част се отправихме към остров Закинтос в Йонийско море, а днес ще акостираме на най-известния му плаж – Навагио. Приятно четене:

Залези над гръцките острови: Закинтос

четвърта серия – втора част

Към плажа Навагио

  Рано сутринта на другия ден уточняваме маршрута до следващата точка – легендарния плаж Навагио –

Предстои ни да изминем цялата западна част на острова, ориентирана към открито море и съградена от тези величествени скали:

 

и миниатюрни, сгушени в камъка плажове:

От целия остров се стичат туристически корабчета към плажа Навагио – най-голямата забележитеност на острова –

Освен с плажчетата, западния бряг е осеян с по-малки и по-големи пещери –

    Сякаш всеки момент от гърлото на пещерата ще излезе страховито, легендарно морско чудощище, отнесло със себе си стотици кораби...

Поглед към открито море –

и движение в тандем:

Навлязохме в дълбок залив, посещаван от много корабчета:

снимаме се взаимно и ожесточено, набирайки материал за дългите и студени зимни дни:

повъртяхме се още малко из

изумрудените води на Йонийско море

в този залив –

и след още няколко минути наближихме крайната дестинация –

плажа Навагио

На практика най-голямата забележителност на Закинтос е именно този плаж – доколкото знам, официално избран за най-красив плаж на планетата Земя за 2010г. Изключително величествен, суров, недостъпен откъм сушата, той е приютил навеки един кораб, с което е станал емблемата на остров Закинтос [geo_mashup_map zoom='8'] [geo_mashup_location_info]  

Плаж Навагио

е изолиран пясъчен залив на остров Закинтос, който се нарежда сред едни от най-известните и най-фотографирани плажни ивици в Гърция. Често е наричан Корабокрушението - име, което е получил заради намиращите се на него останки на кораб, наречен Панайотис, за който се смята, че е бил контрабандистки. Наличието на предполагаеми трафиканти на кораба носи още един псевдоним на Навагио - Контрабандисткото заливче. Този малък, уединен и поразително красив залив се намира на северозападния бряг на острова, в близост до село Anafotiria. Заобиколен от отвесни варовикови скали, Навагио притежава очарователна бяла пясъчна ивица, къпеща се в тюркоазено сините води на Йонийско море. Този прелестен пейзаж привлича хиляди туристи годишно. До плажа може да се стигне единствено с лодка, яхта или друго плавателно средство. Воден транспорт има от Порто Вроми на юг и от пристанището Свети Никола във Волимес (Volimes) на североизток. Най-честите посетители идват от столицата Закинтос, която е в другия край на острова, или с круизи и екскурзии за по час престой. Ако не може да стигнете до Навагио имате възможността да го погледнете от върха на скалите, които го ограждат. Гледката от там също не е за пренебрегване. Първоначално плажната ивица е носила името Агиос Георгиос. През 1983 г. вследствие на буря и лоша видимост, кораб превозващ контрабандни цигари се разбива и акустира на плажа. С преминаването на годините пясъка постепенно го обгръща и днес развалините от него са една от атракциите на Навагио. Навагио в буквален превод от гръцки значи именно „корабокрушение”. Твърди се, че контрабандно е превозвал цигари, когато жесток щорм го е изхвърлил завинаги на това райско място.Там си седи и до ден днешен, сгушен под грандиозните, извисяващи се към небето скали:

Поглед отблизо: [caption id="attachment_42040" align="aligncenter" width="582"] Корабокрушение[/caption]

Пробитият, ръждив корпус –

и този рул, който никога повече няма да се завърти...

Акостирали на плажа Навагио –

приседнахме под сянката на могъщите скали и се започна добра почерпка с узо и бяло вино...

[caption id="attachment_42046" align="aligncenter" width="499"] тези малки петънца отдолу сме ние[/caption] Очаквайте продължението Автор: Димитър Иванов Снимки: авторът Други разкази свързани с Йонийски острови – на картата : Кликайте на ЗАГЛАВИЕТО за подробности :)

Днес с Антон започваме още една мотоциклетна обиколка – този път целта ни е Украйна. В първата част ще опитаме да стигнем Молдова. Приятно четене и ако ви се струва, че в идните две седмици ви липсват нови пътеписи, да знаете, че редакцията го е ударила на уволнявка и си пече някои части на тялото по морето ;) 

Украйна на мотор

част първа

През Румъния

Бих искал да ви разкажа за едно 8 дневно пътуване с мотори до една не добре позната но в същото време доста красива дестинация. Като за начало искам да представя участниците:

• Владо (Shider) със Suzuki V-Strom 1000

 

• Наско с Yamaha Super Tenere 750

 

• Тони (Tonyco) с Honda Varadero 1000

Идеята се роди съвсем спонтанно от приказка на приказка и ей-така хоп –  хайде за Украйна. Шидера беше ходил преди няколко години до Одеса, пък на мене ми беше мечта отдавна да отида до Одеса и през дългата зима 2012 - 2013 г както си говорим хайде да ме водиш в Одеса и той казва, а защо не до Крим разбира се едвам ме нави :). Така спретнахме планове лека полека без особени подробности и фиксирахме дата на тръгване 9.06.2013 г от Варна. За по удобно цените ще ги пиша в левове за да стане по ясно кое колко струва. Информативно 1 лея = 0,46 лв, 1 гривна = 0,183 лв. Ден 1  – 8.06.2013 г. –  501 км Continue reading →

Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. Днес пътуването ни ще продължи с влак шеста (!!!) класа от Алува до Алепей. Приятно четене:    

Пътепис Индия

част втора

От Алува до Алепей

Така значи се оказах в

индийското село Алува

Реших веднага да се насоча към жпгарата, но тъй като това беше първото населено място, в което попадах – предпочетох да тръгна пеша, за да разглеждам. Още повече, че бях проверил в Интернет преди да тръгна и село Алува ми се видя съвсем малко – една улица, която води от междуградското шосе до гарата. Първото нещо, което ми направи впечатление по пътя, беше процесия от жени, които носеха шарени чадъри. Нямах обаче време да се насладя на процесията, защото исках час по скоро да се кача на влака и да потегля към Алепей. След около 5 минути ходене обаче, установих следните факти: село Алува никак не е малко, има най-различни улици, които водят в различни посоки, няма тротоари, всички бибиткат непрекъснато, много е прашно, слънцето пече яростно, куфарът ми тежи (в самолета му бяха откъртили колелцата), много съм изморен от дългия път, а освен това шофьорите на тук-тук ме изнервят с постоянното си спиране и предлагане да ме качат. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Алува[/caption] След като наругах няколко шофьора на тук-тук на чист български език – клекнах пред неизбежното и се качих при един мустакат с думите: “Карай към гарата и гледай да е евтино!”. Пътувахме доста дълго, а мустакатият беше абсолютен факир. Изпреварваше наред, а даже по едно време изкачи почти вертикално нагорнище. Метна ме буквално за жълти рупии. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] По път към гарата минахме покрай една християнска църква[/caption]   На гарата реших първо да си купя една ледена бира, а после да се занимавам с влаковете. Можете да си представите какво беше изумлението ми, след като в нито едно павилионче не намерих бира. Питах наляво и надясно, но всички ми отговаряха, че бира не се продава!!! Накрая ми препоръчаха “ресторанта”. В “ресторанта” обстановката и миризмата биха засрамили дори и най-долната гарова кръчма в България. Освен всичко, се оказа, че нямат бира! Сервитьорът ме прати по стълбите нагоре към “бара”. Тръгнах нагоре, но ме блъсна такава смрад и спарено, че чак ми се отпи. Теглих една майна на ум и се върнах на гарата.

Гарата доста наподобяваше на провинциална българска гара, само дето наоколо се мотаеха индийци Continue reading →

Днес ще завършим обиколката на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан, после минахме през известния сред мотористите Каменен път и стигнахме Кайсери. За последно обиколихме Кападокия. Днес ще поемем пътя към дома Приятно четене:

Турция на мотор

част пета

От Кападокия към България

    На следващата сутрин станахме рано както си бяхме наумили (апропо, тук се съмва доста по-рано от в София, по простата причина, че сме в същата часова зона, но пък е доста по на изток), за да не пропуснем

шоуто с балоните

преди тръгване! Изкачихме близкия баир точно навреме - балоните един по един започваха да изникват като гъби иззад скалите  

  Голяма красота са... По едно време се опитах да ги преброя, но нямаше шанс! И все пак по моя преценка тази сутрин бяха излетели някъде към 50-60 балона. Балоните си летяха.. За съжаление нашето време изтичаше! Върнахме се в къмпинга да разтуряме бивака и да се товарим на мотора. Път ни чакаше! После семейният съвет беше решил, че ще караме покрай Соленото езеро и оттам по магистралата през Анкара и Истанбул със спане, където замръкнем... Събрахме катуна, избутах мотора настрани, че да не събудя половината къмпинг като го запаля, натоварихме се и тръгнахме. Беше време за прибиране...уви. По пътя за Невшехир отново се любувахме на балоните, които тъкмо се снижаваха за кацане и имахме възможността да ги видим отблизо Влязохме в

Невшехир

(той пътя си минава през града - няма околовръстно), спрях на един светофар точно срещу входа на жандармерията и както спрях

моторът угасна

Натиснах копчето на стартера леко озадачен, защото това беше мотор, който никога не гасне просто така (той след 6 месечно седене палеше от четвърт дето се вика, та да загасне в движение). Моторът запали трудно и работеше все едно го бях задавил или де да знам какво, което още повече ме озадачи. Докато чаках светофара да светне зелено хвърлих по едно око отляво, отдясно, още повече, че ме лъхна и неприятен мирис на нещо изгоряло и хоп - ей ти го проблемът! Отляво по двигателят се стичаше нещо и капеше по ботуша ми! В първият момент реших, че е масло и си викам "Айде, дотук сме - двигателят изби отнякъде и шурна маслото!". Само ми мина през ума къде на майната си бяхме и как щяхме да се транспортираме до България! На брат ми единият бус беше над 20 годишен и нямаше шанс да го пуснат в Турция, а другият беше товарен - демек още пó нямаше шанс да го пуснат да дойде да ни вземе! Сега кой щях да търся дето хем да имаше бус, хем да не е много дърт, хем да е пътнически, за да може да дойде, хем да се навие да си загуби няколко дена с нас, хем да има паспорт... Ебаааааго! Ситуацията хич не беше радостна... Светофарът светна зелено и аз пресякох кръстовището и спрях отсреща точно до входа на жандармите! Ебаааааго! Дремеше ми! Да дойдат да помагат ако им пречим нещо. Разхвърляхме багажа, разхвърлях се и аз и почнах огледа на мотора! Мдааа....дотук добре! Поне не беше масло! Течеше бензин, който стичайки се по двигателят обираше всичката гняс по него и се смесваше със сълзенето на масло отляво на двигателя и затова правеше черна локвичка на асфалта, която аз в първоначалния си ужас бях видял като масло... Резервоарът не беше пробит. Нямаше измъкнат маркуч нещо... Нямаше и скъсан маркуч за бензин някъде доколкото виждах... Ахааа - течеше от маркуча на третия карбуратор! Нямах идея защо би могло да тече оттам, само знаех, че карбовете откакто имам мотора никога никой не беше ги пипал, именно по логиката, че едно нещо щом работи не се пипа, пък и ме кефеше ниският разход на мотора и не исках някой "разбирач" с голямата бормашина (беше ми се случвало вече) да тръгне да ги тунингова! Та по тази причина беше тъмна Индия какво се случваше с карбовете на тази машина! Самозалъгах се, че видиш ли може свещта да е дала фира (не, че го вярвах де) и тръгнах да я сменям! Тук се оказа, че при толкова системното събиране на багажа и толкова подробната подготовка и мъкненето на цял куфар с инструменти, аз съм забравил най-важното - комплекта с гаечните ключове и сега нямаше с какво да развия резервоара! Върха съм...Няма що... С триста зора успях да се преборя с помощта на клещите, смених свещта и хоп! – нищо! Пак шуртеше... Добре, че бяхме в град, че ако бяхме някъде по чукарите ... не знам. Попитахме двамата зяпачи край нас за "Моточиклет уста" (поне знаех вече как е майстор на турски) и те първо с ясен жест ни сочеха часовника (демек – какъв майстор в 7:30!) и после вдигаха рамене и ни викаха "меркез, меркез", т.е. да ходим на центъра и там да питаме. Е, то не ни оставаше нищо друго освен наистина да се насочим към центъра, пък дано не се запалехме дотогава с тоя шуртящ бензин по тоя загрял двигател в тая жега... Подминахме баш центъра и спряхме на поредното кръстовище да питаме някой. Тук се насочихме към най-осведомената информационна агенция по всички земи - бакшишите. Спряхме, поздравихме, с крива усмивка се опитахме да обясним, че видиш ли...нещо си...мотора нали... Таксиджиите ни наобиколиха и аз пак отново - гюнайдън, туй онуй, проблем вар, туй онуй, моточиклет, туй онуй мамата нали...   Аааааа, плесна се по челото единия и като се почна чатъра патъра, чатъра патъра, ама аз нищо не вдявам пък не мога да взема думата от него! След това с включиха и другите двама и те чатъра патъра, чатъра патъра, тонът взе да се повишава и погледите да стават зли, щото единия чатъра патъра и сочеше насам, пък другия чатъра патъра и сочеше натам. Накрая единия плесна другия през сочещата на онам ръка и тамън да стане търкала и аз им викам „Дур, бре багабонти! Айде да ни светнете къде има майстор пък после се трепайте,а? Бен ябанджи...вар проблем... сеир кютек после, а?“ Тогава оня първия пак се плесна по челото и всичките се ухилиха до уши и викат "Ааааа, ябанджи? Аааа, Бургаристан! Комшу! Аааа...оооо...бреееее!" И всичко се реши за миг! Първият бакшиш написа на едно листче нещо и ни го подаде!  После ни осведоми, че оттук направо, на втория светофар вдясно и после да питаме! На листчето пишеше "Моторджу Адем уста...Метал Ище" Ясно имахме координатите на майстор Адем, само дето това метал Ище не вдявах какво беше ама карай.... Надявах се да не значи „Виж им сметката, тяхната мамица!“ Благодарихме и продължихме. Сега как го намерихме това "Метал Ище" не искам да си спомням, само ще вметна, че беше голям зор! А това се оказа, че е някаква бивша складова база или нещо подобно, което е разделено на малки клетки като във всичките има всвъзможни работилнички и сервизи! Сега беше въпроса как да намерим тоя Адем уста, щото метал ище-то хич не беше малко. Тук искам специално и много сърдечно да благодаря на ето този човек дето едвам се вижда на снимката:   [caption id="" align="aligncenter" width="640"] Тунджай[/caption]   Това е Тунджай! Невероятен човек! И ако някой има път по тези земи и минава през Невшехир нека се отбие за пет минути до Метал Ище-то (пътят за Аксарай минава покрай него и да потърси Тунджай стругаря и да му стисне ръката от наше име! Човекът знаеше само йес, ноу и сори и имам чувството, че ги използваше в произволни комбинации, но пък единият час, който изкарахме при него беше един от най-смислените и наситен с разговори час в живота ми! И така – часът беше 9:00 и сервизът на Адем уста беше отворен. Закарахме мотора там (естествено и тук веднага се събра солидна групичка всевъзможни майстори, които да се посмеят чистосърдечно на старата ни машина). Още по-традиционно майсторът естествено го нямаше - тук бяха само калфата и чиракът, които естествено си придаваха важност! Първо го играха много заети и не ни обърнаха грам внимание и след като се "наиграха" тежко тежко се вторачиха в нашата машина! И тъй като традиционно никой не говореше никакви езици освен турски, аз с две три думи им обясних за проблема, като обяснението ми ще да е звучало нещо от сорта на: „моточиклет бръм бръм...дур на кърмъзъ ламба до жандармата и хоп! моточиклет дур бакалъм... Бастър копче...бръм бръм бръм...кюта-пата, кюта-пата....опаааа.....бензин шууууурррр ...“ Чиракът изчезна нанякъде, пък калфата свойски ме тупна по рамото и ми се усмихна, след което ме накара да си сваля резервоара (не, че не знае как, Алллаааахххх, просто той е калфа, как тъй ще развива сега разни болтове)! Аз му викам, че нямам инструментариум, щото той е майсторът видиш ли (малко гъди-гъди за ушите, к'во да се прави, трябва си понякога) и човекът щеше да му се разчекне устата от усмивка, но пък благосклонно ми подаде цял комплект ключета, че да си разглобявам на спокойствие... Махнах седалката, страничните спойлери и резервоара, а г-н професорът дойде с една голяма отверка, почука тук, почука там и СТОП! По-скоро ДУР! Жестът беше недвусмислен - беше време за закуска! Чиракът се беше завърнал с някаква закуска, увита в мазна хартия... Тъй де – началството му трябваше да яде! Излязох примирено от сервиза и седнах при Поли, която пушеше цигара от цигара в опитите си да се откачи от съседите по сервиз, които определено се забавляваха освен да се смеят на мотора ни, ами и да и предлагат какво ли не. Поседяхме, позяпахме, а аз вече бях готов да купя ей тоя мотор и да си ходим с него, щото взе да ми писва от Брус Лий и неговите прищевки! Новото си беше ново! Ей тоя 125 кубиков Мондиал струваше 1500 лв и беше чистак-бърсак с найлона на седалката! Ако имах идея как да накачулим всичкият ни багаж по него и как точно ще го вкарам в България, бях готов да им оставя Ямахата за части и да го вземам!

Докато умувам върху тези толкова екзистенциални въпроси като нашият бъдещ превоз, калфата явно беше приключил със закуската и ме викна, за да ме осведоми, че проблемът не е в неговата компетенция (нещо, което въобще не съм се съмнявал още от самото начало) и ще трябва да се обади на майстора да дойде. Ясно...очертаваше се още чакане. Поседяхме, к'во поседяхме и майсторът дойде с една малка моторетка от култовата марка Ямасаки! За пръв път бях видял подобно „нещо“ преди години в Сараево и много се смях на името на марката! Това явно беше някаква уродлива китайска кръстоска между Ямаха и Кавасаки, с която съдбата ме сблъскваше отново този път по тези земи. Майсторът беше на средна възраст, много важен и много мълчалив! Още с паркирането на китайското уродче, строи подчинените си, които се разхвърчаха насам натам, нахока калфата, че не е свалил карбураторите, помота се насам-натам като упорито се правеше, че не ни вижда, а един от комшийския сервиз с иронична усмивка и свойско намигване ми каза тихичко, че и Адем уста е имал ямаха, ама навреме я продал видиш ли... И хахахаха... хехехехе.... Сега настъпи моментът на истината! Карбураторите бяха разглобени ииии... Дур, отсече майсторът! Време е за чай! И стана като в оня стар български лаф „Ела ми на гости, да видиш комшията каква хубава ракия има!“ Естествено, седнахме при комшиите да видим какъв хубав чай правят... След половин един час пиене на чай, пушене и сладки приказки, отново беше време за работа. Беше счупена иглата на карбуратора! Как, защо, от какво – нямах представа! Хубавото беше, че имаше откъде да се намери нова игла. Чиракът запали един съмнителен скутер и отпраши нанякъде (предполагам да търси игла), а „нашите“ хора междувременно много се смяха на един полицай с мотор, който мина покрай нас, понеже караше с каска, посмяха се, че те пушат български цигари, а ние турски, поместваха някакъв трактор насам-натам – не разбрах защо – и иглата дойде! Моторът беше сглобен за нула време! Беше време за разплащане и сбогуване! В интерес на истината не ни ощавиха (както обикновено се прави по нашите земи с чужденците!), а и въпреки мудното темпо в 11:30 бяхме готови за път! Евалла! Аферим! Машалла и довиждане!

Ние отново бяхме на път!

И къде от суеверие, къде от някаква прищявка, взех еднолично решение, че ще променим маршрута! Ами ако счупената игла беше знак от съдбата да не минаваме откъдето сме си наумили? Ясно. Новият маршрут веднага беше сглобен - Аксарай, Коня, Афионкарахисар, Кутахя, Балъкесир и отново Чардак, ферибота, Гелиболу, Кешан и т.н. Казахме си по едно „бай, бай“ с хората от сервиза и околностите и отново поехме на път.

Пътят Невшехир-Аксарай-Коня

беше може би най-скучната двестакилометрова отсечка, по която някога съм карал! Евър! Жегата беше потресаваща, щото вече си беше пладне (а тайната ни мисъл от сутринта беше по това време вече да сме минали скучната равнинна и жежка част около Соленото езеро, независимо от коя страна точно сме решили да го заобикаляме)!

 

    В

Аксарай

спряхме да заредим при едни много странни пичове, които в старанието си да заредят мотора "фуль", такова клатене го клатеха, такова подрускване и накланяне го накланяха, че мен направо ми се изправи косата! Тея двамата сигурно бяха на много сериозен процент от продадените горива...

Пътят от Аксарай до Коня

(нещо от рода на 140-150 км) е забележителен с това, че има всичко на всичко 5-6 завоя за целия си километраж (и то плавни! Да не помислите, че за сериозни завои говоря), но пък за сметка на това е хубав и широк! Или поне като изключим някаква си една трета от него, дето е в ремонт и се вдигаше пушилка до Господа... Реклама на Кока-кола в стил Дивия запад? Неее... Обикновена бензиностанция & магазин & място за почивка край пътя за Коня

  Занавлизахме в

Коня

супер изморени, изтощени и обезводнени! Коня е модерен милионен град, който в момента нямахме грам желание да разглеждаме и поради тази причина избрахме най-късия и околовръстен маршрут за оттегляне в посока Афионкарахисар! И все пак ето някои "попътни" снимки от Коня  

  Бегъл поглед към местната Обеля... Това „кварталче“ беше последното преди да се излезе от града и дори беше извън рамките на околовръстното

 

      Естествено минахме и край някакви супер-ултра-мизерни селца (Турция си е страна на контрастите)

    Пътят на фона на това, по което бяхме карали предните дни, си беше леко (да не кажа доста) скучноват, а може би просто и ние се бяхме наситили вече. Път като път... Имаше там някакви планинки в далечината, но май нещото, на което обръщахме най-голямо внимание вече бяха табелите на населените места и намаляващите километри до следващите. Вече дори ненормално претоварените камиони бяха спрели да ни правят впечатление! Явно бяхме претръпнали...  

Стигнахме в

Афионкарахисар

в съвсем прилично време, за да мислим за нощувка. И този град го минахме по околовръстното, което беше в стил "едно голямо продълговато Илиянци" И в

Кютахя

не спряхме, че ни се видя твърде голям град, за да се врем из него, а и все още слънцето не беше залязло! Отпрашихме към Тавшанлъ. Пътят си беше екстра, настроението също.

Тавшанлъ

беше добро попадение! Нито малък, нито голям град. Много спретнат и подреден. Място с дух и усещане за уют! Тук вече беше станало тъмно, а както е печално известно, нашият фотоапарат прави ужасни нощни снимки, пък и за зла съдба обикновено по това време на денонощието вече и двете му батерии са дали фира, та и да бихме искали, нямаше с какво да снимаме. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Оказа се, че собственикът е заклет моторджия и с още някакъв негов познат от Бурса тъкмо теглеха локуми на входа, когато ние акостирахме! Естествено и тук взеха на подбив рожденната дата на возилото ни, дори бих казал, че леко прекалиха като го отнесоха към далечната 1984-та година! Еееее сега, а стига де! Да си имаме уважението някакси! Аз пък не пропуснах да им го върна с удар под кръста! След като чичковците се похвалиха победоносно, че карат БМВ-та, аз небрежно им викам "Е....има и такива моменти в израстването на един моторджия! Живи и здрави, да работите по-здраво и ще си купите и вие по една ямаха! Ето, аз имам 6 мотора в гаража и ни едно БМВ!"... Естествено, спестих небрежно "малката" подробност, че от 6-те мотора само два са изрядни и в движение, ама карай... Другият път ще им кажа ;)

На другата сутрин

доста се чудихме кой точно ден от седмицата е и дали наистина да се прибираме. Ще кажете – каква е тая чуденка през цялото пътуване точно какъв ден е и нямаме ли телефон подръка или интернет или телевизор в стаята, или нещо си друго? Хахаха! Че кой е луд да гони разписание по време на разпускащо пътуване? Че да не съм луд да нося лаптоп? Или пък да се ровя из интернет? Или пък да отида на 2000 км от вкъщи, за да седна да гледам телевизия? Хахахах! Да бе! Телефонът си ми стоеше в джоба и го ползвах единствено, за да затворя ако някой ми звъннеше! Единствено го държах включен, ако съседът ни по гора звъннеше, че има някакъв проблем с къщата... Макар че и да звъннеше все тая... С две думи именно от "благата" на цивилизацията искахме да избягаме и да се скрием тези десетина дни! Ако исках високотехнологично онлайн пътуване, спокойно можех да си седя вкъщи и да пътувам с гугъл ърт колкото ми се ще, докато климатика ми духа хладно във врата и вадя потна студена бира от хладилника. Поразходихме се из градчето, пихме по кафе, натоварихме багажа и дружно решихме да минем през Гърция и да спим някъде там-я в Кавала, я някъде другаде и утре да се прибираме в София... Нещо май май не ни се прибираше особено, защото и днес без особени проблеми можехме да стигнем до нас - бяхме на около 900 км от София. Отново бяхме на път - за седми или осми ден може би

 

Тук теренът отново стана планински,

а пътят изключително скапан, нищо че на картата го даваха като червен първокласен път! Множество участъци в ремонт, където се вдигаше пушилка до Бога, отбий насам, отбий натам, насрещно движение в пушилката, някакви отбивания по някакъв криминален стар тесен път, където и да исках повече от втора не можех да включа. Най-накрая излязохме на вече ремонтирания и "бърз" път! Този път бях направо полудял от скапания терен и ремонти и отвинтих газта и подгоних мотора по плавните завои толкова колкото можеше да върви. Малко преди Балъкесир спряхме да заредим, отморим и хапнем и там все пак решихме благоразумно да се допитаме до сервитьорчето аджеба кой път да хванем за нататък! Добре, че го питахме, щото се оказа, че най-читавият път се оказа, че е точно най-нелогичният според нас - този, който излизаше на Бандърма и оттам към Чардак покрай Мраморно море! Явно ни беше писано да затворим кръга на обиколката си в Турция точно на Бандърма! Нямаше лошо...

Ферибота от Чардак

го хванахме почти в движение (в интерес на истината и на идване и на връщане "чакането" на ферито беше в рамките на 5-6 минути)

В Гелиболу (Галиполи)

слизайки от ферито се наредихме във върволицата зад една баничарка с истанбулски номер!Аз естествено нали съм блейка не съм забелязал, но Поли с орловият поглед веднага е мернала, че човекът ни прави знак да караме след него в посока различна от табелите и колоната тирове, коли и автобуси! Чувствах се като в електронна игра - човекът караше като бесен и минаваше по някакви сокаци, дето бяха тесни колкото да мине кола, дето някакви хора се дърпаха в страни, за да не ги забършем или пресичаха на тъгъдък, че да не ги "отстреляме" и в крайна сметка на петата минута след като слязохме от ферибота, бяхме оставили табелата за Гелиболу зад гърба си. Преди Кешан спряхме отново, за да заредим и да решим в крайна сметка накъде да караме.

Тук вече беше Европа! Личеше си!

Накараха ни да си платим чая, а самият чай беше в пластмасова чашка и за нищо не ставаше... Мдааа... исках обратно в Азия! Европа можеше да си я оставя с лека ръка на меркантилите. Семейният съвет този път изненада дори сам себе си с решението си. Абе, що не ходим до вашите да ги видим, вместо да въртим из Гърция и или да се прибираме! Речено сторено... Часът беше 17:00. Цепехме през Кешан към Одрин и оттам през Хамзабейли (Лесово демек) и оттам нямах представа, но надали бяхме на повече от 450 км. Дет се вика ей го де е! Пришпорих мотора, защото ако исках да стигнем преди полунощ, трябваше да караме много стегнато и бързо! Той пък и пътя между Кешан и Одрин се оказа чисто нов и перфектен!  

Границата

стигнахме някъде към 19.00 щото се оказа, че не е на стотина километра както си мислех, а на 200 и малко, пък и по пътя спирахме да почиваме все пак. Вече нямахме сили за дълго каране без стопове! Естествено, случихме на смяната на митничарите (то май късмета ми по митниците обикновено е такъв).

На турската митница

минахме през първото гише и служителят затвори гишето след нас и хвана гората! Гишето пред нас беше затворено и нямаше никой, разбира се, и ние седяхме насред нищото и се чудехме какво да правим. Поседяхме, повъртяхме се, очаквахме някой да се трогне, ама нейсе - не се! Реших да отида до третото гише (това на изхода на митницата) и да питам. Отидох, питах и човекът ми обясни, че колегата му е на вечеря и да го чакаме.... Супер, няма що! Върнах се обратно, нямах избор... След малко някакъв преминаващ служител ей-тъй между дрuгото ни каза да ходим на гишето, което е в обратната посока и да ги помолим да ни подпечатат паспортите! Отидохме, примолихме се и номерът мина!   Вече бяхме

на българската митница,

където също течеше смяна на персонала! На граничният контрол се оказа някакъв много усмихнат и свeстен човек, който се върна, за да ни пусне, обясни ни накъде да караме, щото ние карта на България не си носехме естествено, а аз оттук никога не бях минавал, пък и Югоизточна България ми е голяма мъгла по принцип и ни проводи да бързаме, като каза да се примолим на митничарите та дано ни пуснат... Да, ама не! Митничарите хич и не се трогнаха от нас... Поседяхме, повъртяхме се, позяпахме, докато след 20-тина минути някакъв служител минавайки отнякъде занякъде ни вика „А, за тук ли чакате? Нещо за деклариране? Не? Цигари?“ Викам му половин пакет... Цигарка ли искаш? А той „Хахаха....за количества питам!“ Абе кви количества бе, човек! С мотора. Пък и те там са по-скъпи... Подкарахме вече у нас и на първият кръстопът се смяхме много! Табели: „Бургас сто и нещо“, „София - триста и малко“, „Русе - триста километра“ Лелееее, в колко малка страна живеехме наистина...

На Елхово

спряхме да заредим, да пием по кафе и да се обадим на всички заинтересовани, че сме си тук вече. Звъннах и на шефа на пътното да питам откъде по дяволите се минава за Петолъчката и дали Котленския проход става за каране и колко ли километра имаме... И отпрашихме! Викам си сега ще карам като изоглавен! То и без това сме в страната на ченгетата-десетолевки та можехме да си го позволим! Е, а

карай като изоглавен по пътя от Елхово за Ямбол, ако си нямаш работа!

Само държах здраво кормилото и бях отворил зъркелите на 16, че да не потънем в някой трап! После според инструкциите на митничаря на село Окоп свихме надясно! Вече беше тъмно, пътчето доста криминално изглеждащо и още в самото му начало беше бодната табела „Пътят до Петолъчката в ремонт!“ Без маркировка, без нищо и дори с два моста, на които половината се ремонтираше и се „бягаше“ в другото платно и това пак без никаква сигнализация освен по един крив знак на сами мостовете, които пък изникваха в нищото! После пък излязохме на някакъв друг път дето беше с чисто нов асфалт и естествено маркировка нямаше, а навън вече беше тъмно като в кучи задник! Криво ляво стигнахме Петолъчката и хванахме Котленския проход. Викам си ще спрем в Котел да пием по лимонада и да починем малко! Малко ми се видя странно като гледах как разните чужди коли пътуваха в пакет от по три - пет коли, бързо и и плътно без да пускат никой между тях, но бързо забравих за тях.

Подминахме Градец. Стигнахме Котел!

Малееееей, откъде беше наизкочил всичкото този сиган, бре!? Тръпки ме побиха! Какво спиране тука? Никакво спиране, ако не искахме хлебарките да ни оглозгат и изплюят само кокалите и никой повече да не чуе за нас! Докато размишлявах над подобни екзистенциални теми просто цопнах в една дупка от липсваща шахта, моторът издрънча, но аз успях да го удържа криво ляво, изпсувах грозно и дадох газ. Тропота на колелото в дупката беше привлякал вниманието на хлебарките и всички впериха жадни погледи в нас! Да, ама не! Това беше Брус Лий! Той не падаше толкова лесно по гръб... После по обратните завои в прохода ми направи впечатление, че на най-шибаните завои имаше разплискано масло! Само на завоите и то само на тези, които бяха с напълно обратни виражи! Никъде другаде! Това ако не беше "кур капан" здраве му кажи! Поради тази причина на един от завоите едвам не влязохме в една насрещна кола! Добре, че човекът имаше добри реакции, та мина почти в банкета, за да се разминем. В Тича също направихме опит да спрем на една бензиностанция, но бързо се отказахме... Ясно - спиране само в крайната точка на пътуването! Това беше положението!

Хошгелдиниз в Булгаристан!

Добро дошли в ЕС! Уелкъм и пак заповядайте! Вече си бяхме у нас! Вече наистина се чувствахме като у нас си! Нямаше грешка! Бяхме си вкъщи... Край Автор: Златомир Попов Снимки: авторът   Други разкази свързани с Другата Турция – на картата: За подробности – кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе!

Продължаваме пътешествието на Валентин през Иран. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. Днес продължаваме с Ардебил

Приятно четене: 

 

През Иран с Опел

част четвърта

През Астара, Бандар-е Анзали, Рещ, Фюман, Мазулех, Рудбар и Казвин

 

Астара

  Астара е град на Каспийско море с граничен КПП за преминаване в Азербайджан. От другата страна на границата е азерския град със същото име. Впечатляват многото магазини и оживената търговска дейност, което е естествено за граничен град

[caption id="" align="aligncenter" width="563"] Астара[/caption]     Плажът на

Каспийско море

беше покрит с боклуци. Морската вода пък беше доста мръсна, поради което никой не смееше да се къпе.

[caption id="" align="aligncenter" width="626"] Плаж на Каспийско море[/caption]  

 

  Останах с впечатлението, че

морският туризъм е слабо развит в Иран Continue reading →