Отдавна не бяхме ходили до Атон, затова днес Цветан ще ни разкаже за поклонението си в манастира Ксиропотам на Света Гора. Приятно четене:

Света гора – Атон

До манастира Ксиропотам и назад

Света гора не се описва, тя се преживява, всеки манастир на този благословен от Бога полуостров диша с Божията благодат. Аз се опитвам да счупя оковите на мнимата свобода, да скитам по света и да консумирам, и затова се опитвам да се завръщам ежегодно “да заредя батериите“ или да потърся свободата от страстите, свободата на покаянието и смирението.

Манастирът Ксиропотам (Μονή Ξηροποτάμου)

 е най-стария манастир на Света гора, но заема 8-то място в класацията на светогорските манастири. Той е основан от императорите Константин VI (913 – 959) и Роман I Лекапин (920 – 944). Името му (сух поток) произлиза от пресъхналия през лятото буен поток.

Манастирът Ксиропотам е разположен по средата на пътя от пристанището Дафни до столицата Карея. Автобусът спира на прашния път до къщичката (на разклона за пътеката надолу към манастира Пантелеймон). С автобусен билет за 2 евро вие трябва да слезете там и да продължите пеша още 1000 крачки насреща в отклонението нагоре към Ксиропотам.

Манастирът Ксиропотам открай време беше недостъпен и заобикалян

от обикновенния турист – поклонник, сякаш бе поставен под карантина.

Получавайки разрешението за нощувка за нощта, в която се отбелязва празника на манастира – „Въздвижение на животворния кръст“на 27/ 14 септември по стар/ нов стил, това много ме зарадва и аз приех това рядко благоволение от игумена за голяма чест. От 1981 година манастирският устав е отново общежителен, т.е. 60 монаха (включитено 20 отшелника) живеят заедно и се молят заедно под ръководството на игумена Йосиф. Това може би обяснява доскорошното нежелание да се премат поклоници за нощуване.

 На ферибота имаше съобщение, че манастирът не приема гости в понеделник и вторник, защото се подготвя за празника в сряда. Така, че след пристигането си в Дафни с ферибота от Уранополис, аз бързо се преориентирах да потърся гостоприемство в съседните манастири – Кутлумуш и Иверон.

Слава Богу, че те нямаха проблеми с настаняването на „моно атома“(един свободен електрон).

През XI век обителта е една от най-богатите и процъфтяващи в Света гора. Тогава нейните земи се разпростирали от Иверския манастир до манастира Свети Павел. Там днес са разположени манастирите Симонопетра, Григориат и Дионисий. С течение на времето манастирските земи намаляват но и днес Ксиропотам притежава оранжерии, лозя и гори от кестени.

На Кръстовден православните празнуваме не само:

1. Чудесното явяване на св. Кръст на император Константин Велики,

 2. Намирането на Кръста на Голгота от царица Елена, но и

 3. Връщането на животворящия Кръст от персийски плен от император Ираклий.

Или както това е изобразено от Пиеро де ла Франческа:

„Император Ираклий тържествено през 630 г. възвърнал в Йерусалим светинята – честния и животворящ Господен кръст заграбена от персите. Християните, начело с патриарх Захарий, посрещнали Кръста с палмови клонки в ръце. Императорът в разкошни царски дрехи, украсени със злато и скъпоценни камъни, а на главата–  с царски венец, поискал сам да носи кръста. Но когато трябвало да мине през портите към Голгота, невидима сила го задържала. Всички били изумени. Не знаели защо става това. Патриарх Захарий видял ангел Господен на портите, светъл като мълния. Ангелът му казал:

 – Не тъй нашият Господ е носел тук тоя Кръст, както вие го носите!

Смутен Захарий се приближил до императора и му заявил:

 – Господарю, не в разкошни дрехи трябва да носиш Кръста, който Спасителят е носел на раменете си в смирение и унижение!

Императорът веднага снел от себе си венеца и багреницата и облякъл прости дрехи. С непокрита глава и бос, без всякаква пречка внесъл в църквата Кръста Господен за радост и утеха на целия християнски свят. “

Най-голямото съкровище на манастира Ксиропотам е

парчето от Честния Кръст Господен

с размери на вертикалната част 31 см, горна хоризонтална част 12 см и долна хоризонтална част 16 см подарени от възстановителя на манастира, император Роман, с хрисовул от февруари 1034 година. Теглото му е 320 грама. Това е най голямата част от Светия Кръст запазена в света с дупка за един гвоздей. Той никога не е напускал манастира и се излага за поклонение само на празника Кръстовден или други манастирски празници.

Това е реликвария с втория по големина част от Светия Кръст, която може да напуска манастира, заедно мощите на св.40 мъченици.

В навечерието на 27 септември 2018 г., в светогорската обител Ксиропотам, бе отслужена агрипия – многочасово всенощно бдение. Интересното е, че

Кръстовден,

 отбелязван с тази древна церемония, има покаятелен характер. От церемонията на обожаването се прави покаятелен ритуал на застъпническа молитва, по време на която се повтаря „Kyrie eleison“ за бедите на Империята, допуснала честния кръст да бъде пленен от персите. Богуслужението в деня на престолния празник на атонския манастир Ксиропотам бе възглавявано от Лимасолския митрополит Атанасий.

Роден и образован под името Прокопий,

Свети Павел Ксиропотамски

сменя своето фино облекло на принц за просяшки дрипи и отива на Света гора до една суха река (Ксиропотам). Той си прави килия в руините на стария манастир основан в чест на св. 40 мъченици. После моли игумена Козма да го приеме за монах под името Павел, но му се отказва понеже косата му не достига до брадата. Прокопий взима гребена си и го забива в бузата си и казва: ето сега косата и брадата ми са едно. Виждайки неговата пламенна любов към Бога, игуменът го благославя за монах. За въстановения олтар на църквата, неговият роднина императорът Роман подарява част от Светия Кръст.

След смърта му неговите мощи са пренесени в Света София в Константинопол, а след това от кръстоносците във Венеция.

В този манастир се случило едно невероятно чудо:

когато пристигнали кръстоносците, изпратени от римския папа, те се опитали да накарат монасите и католически свещеници да служат заедно и да поменат папата. Редица свещеници от манастира, които били страхливи (за разлика от героите мъченици от нашия манастир Зограф) били забравили за мъчениците, които преживели изтезанията за Христос се съгласили да служит заедно с католиците. По време литургията в параклиса, балдахинът над светия олтар се сринал и паднал върху тях, като убил както католиците и православните под него. Доскоро параклисът не е беше ремонтиран и оставен в руини като свидетелство за извършеното чудо. Всяка година на празника на Светите 40 мъченици (посветени на храма на манастира), по време на Божествената литургия пониквали 40 гъби около Светия Храм, които са били събирани и разделяни между вярващите, като благословия. Казват,че от годината на съслужението с католиците, гъбите никога повече не са поникнали.

Манастирът пострадал още веднъж през XVI век от пожар и е ремонтиран с парите дадени от султан Селим.

Султан Селим Явуз получил видение за Светите Четиридесет мъченици, повеляващи му да възстанови Ксиропотамския манастир, в благодарност за помощта, оказана на турците при покоряването на Египет, както удостоверява султанската грамота от 9 март 1520 г., която се пази в старобългарски превод в обителта. След това манастирът е поддържан и украсяван от Влашките войводи.

На панорамната площадка с изглед към Дафни: аз съм кисел, след като ми се обадиха по телефона и научих,че циклона Зорбас ще ме раздели от нашата група, защото няма да има ферибот до Зограф и аз трябва да се оправям сам, т.е. всеки да си носи сам кръста!

Вятърът фучи свободно (защото няма вятърни мелници), облаците се стелят, тежките вълни се надигат, но поне не вали и времето е отлично за снимки.

С трепет се навеждам да целуна Кръста,

 но от пазвата ми се измъкват златният двуглав орел и дървеното кръстче, които ме изпреварват и първи докосват Светия Кръст. Пред олтара след целуването на голямото парче от Истинския Кръст, усещането (вкусът и мирисът) не може да се сравни с този, когато целуваш някоя частица икрустирана (вградена) в златен обков и това се запечатва в паметта ти като първата целувка.

 После митрополитът те миросва и ти подава китка свеж дъхав букет от василико (босилек).  В този ден постът е строг: обяд манджа с октоподи, а за вечеря – калмари!.

Сутринта с бодра крачка слязох по пътя до Дафни,

за да разбера от капитана на пристанището, че уви днес няма да има ферибот от Уранополис и все още има забрана за навигация.

Завърнах се в Ксиропотам, но няма да спя под асмата, а обратно пак в моите чаршафи в килията си.

След литургията и още една богата вечеря всички поклоници бяхме поканени от игумена в неговата нова и просторна приемна заедно с официалните лица от правителството и кипърския митрополит Атанасий.

Приемната на игумена дядо Йосиф, където той ни почерпи с манастирски коняк и оранжада. С благата си усмивка ни успокои, като каза, че утре морето ще бъде гладко „равно поле“ и ще има директен ферибот Дафни – Уранополис.

Новият таван на приемната на игумена. Е, гледахме тавана и се молихме, докато нашите хора си бяха вече в хотела в Солун. Но пък тук също имахме асансьорJ, който ни спусна до меките легла!

Втората ни вечер в Ксиропотам. Май беше прав Иверския старец, че мога да си остана в Света гора.

Подобна вечерна картинка със светлините на празничния Ксиропотам открих на магнитче, което си взех за спомен.

Господи помилуй меня грешния!

Лека нощ! Καληνύχτα!

Сбогом Ксиропотам!

Евхаристо на младите псалтове, които се сместиха да ме вземат в манастирския джип до Дафни.  Вече очакваме директния ферибот да пристигне в 12:30 часа. След два дни без кораб, на кея са се събрали доста хора. Бързи малки лодки има за паралиите, сега е жетвата на лодкарите. Ако не се качим сега на ферибота, прогнозата е лоша и можем да останем още 3 – 4 дни в Света гора! Блазе ни! Браво, че нашата варненска група, водена от отец Дончо, е успяла вчера да ангажира камион, който да ги извози по суша до Уранополис след като се разбра, че фериботът няма да спре на Зограф.

Мирската суета на тревожното бързане срещу вътрешният мир и покой на Света гора

Първо, разбира се, дадоха билети на гърците. За да си взема билет от 6 евро, трябваше да се включа към грузинската група на Ираклий. В 14:30 ч. на кея в Уранопис ни посрещнаха дузина разтревожени за своите съпрузи румънки. Шегуваха се да не би да са станали монаси на Света гора. Малко след като пристигна фериботът, потегли и редовният автобус до Солун за 14 евро до автогара Халкидики. От там с автобус 45 за 1 евро се добрах до ж.п. гарата, откъдето тръгват нощните автобуси на „Ивкони“ и „Арда тур“ за България.

Срещу старото парно локомотивче на гарата е офисът на „Арда тур“, откъдето си взех билет до Варна за 72 лева. В съседното барче „Ола кала“ изчаках да мръкне и да дойде автобуса от Атина в 24:30.

В Стара Загора заменихме червения автобус с бял. Поспах си добре от София до Пловдив, но в Пловдив ми се наложи да тичам подир автобуса, като подир жена, защото съненият шофьор забрави да преброи пътниците. Но, слава Богу, пристигнахме живи и здрави във Варна в 14:30 ч. Благодаря на Богородица, че ми даде възможност да целуна Животворния Кръст Господен в Ксиропотам. Амин!

Писа грешният Цветан Димитров, Кръстов ден, 2018

Снимки: Цветан Димитров,

Литература:

1. Heinz Nussbaumer, Der Monch in mir, Wien, 2006

2. Лимасолски митрополит Атанасий,Света гора – Богошествената планина, Ловеч, 2016.

Автор: Цветан Димитров 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Атон или писани от Цветан Димитров – на картата:

Атон и Цветан Димитров

Отиваме в Шумен – наш водач из перлите на града ще бъде Нина, а аз искам с този разказ да поздравя нашите съседи и приятели мюсюлмани с настъпващия Рамазан! (за тези, които не знаят, а искат да поздравят някого по случая: Рамазанът започва в неделя, тази седмица.
Приятно четене:

Бисерите в короната на град Шумен

Всеки град си има свое лице. За да го видиш, трябва доста да походиш из улиците му. И за ден-два не можеш да го опознаеш, трябва ти време, за да го обикнеш.

Колко ли пъти съм посещавала този град с богата история, но нямам спомен? Водили са ме из града или поне са ме превеждали край ж. п. гарата му в най-ранните ми детски години, че семейството ми е живяло в Каспичан, който е само на 22 км от Шумен, а баща ми се е родил в близкото село Памукчи. Големият му брат живееше в Шумен, но нямам спомен да сме му гостували. Той беше „мъж под чехъл“, а жена му – префърцунена даскалица, за която всички бяха прости и недостойни да общува с тях. И още един чичо имах, но той живееше във Варна. Него сигурно го знаете, знае го цяла България, че и в Европа го знаят. Той е откривателят на билковото мазило „Дикрасин“.

Но за Шумен са спомените ми, когато на шуменската гара обърках влаковете и вместо към Нови пазар, тренът потегли в обратна посока, та със сестра ми закъсняхме за погребението на баща ни. Друг път не ми достигаха парите да си купя билет за влака. Отидох при началника на ж. п. гарата и му разказах, а той ме качи в пощенския вагон и така се прибрах до Хасково. Преди повече от три десетилетия пък членувах в киноклуб и се озовах в Шумен, където се провеждаше фестивал на любителското кино. Тогава открих красотата на града или по-точно на централната улица, дълга архитектурна приказка, тръгваща от ж. п. гарата и достигаща до модерния тогава хотел „Мадара“. Старинни, горди постройки, една от друга по внушителни и красиви, разделени от зеления остров на дърветата и градинките с пейки  помежду им, а над тях много въздух, светлина и простор. Магазини с големи стъклени витрини, заведения, административни сгради – всички с чар и история, проектирани и строени по европейската мода през годините на Възраждането.

„От тука започва България!” – така започва химнът на град Шумен. Към днешна дата, със съпруга ми тръгваме да открием забравеното лице на онзи процъфтяващ по времето на Османската империя град.

Твърдината с поселището, известна още от преди царуването на цар Иван Шишман, паднала под турска власт след дълга и продължителна обсада през 1388 г. и окончателно престанала да съществува след похода на Владислав III Ягело (Варненчик) през 1444 година. Но през 17–18 век отново се въздигнала и се превърнала в силно укрепен военен град, с голям гарнизон в крепостта. Управниците на Османската империя използвали руините за строителството на няколкото бани и джамии, Безистен (1529), Часовникова кула с чешма (1740) и срещу нея Томбул джамия (1774), които и до днес са символи и възхвала на възрожденската архитектура. В града се заселили много турци, евреи, татари, арменци. Давали му различни имена – Шумена, Шумна, Шумулар, Сумунум и последно Шумен.

Първият бисер в короната на града, за нас се оказва архиерейският храм и единственото прибежище на православните християни в града до 1859 г.

Църквата „Св. Възнесение Господне и св.Вкмч. Георги“

Шуменци си я знаят само като „Възнесение Господне“. Тя е най-старата църква в Шумен и е забележителен паметник от епохата на Възраждането. Намира се в Горната (Черковна) българска кореняшка махала, която турците наричали Клисе махлеси. Разрушавана и опожарявана изцяло била много пъти и отново въздигана с дарения на еснафа. Надгробен камък от 1656 г. с надпис на латински и български език  дава основание първият храм да се смята за към ХІІ в., когато около него са погребани колонисти търговци дубровчани. Старата църква била малка, ниска и вкопана и по време на войната с Русия от 1828 г. турците я използвали за склад, с което силно я повредили. Поради пораженията, нанесени от военновременните обстоятелства, шуменци събарят до основи и съграждат наново този свой храм. Само съзиждането на сградата струва значителната за времето си сума 147 724 гроша. На 1 юли 1830 г. настоятелството на храма започва да води приходно-разходна книга (кондика), като ново начало в историята на митрополитската църква в града.

Релефно изписана плоча, разположена над входа на южната фасада на сградата, свързва с управлението на епископ Антим издигнатата по негово време църква „Св. Възнесение Христово и св. вкмч. Георги“.

Митрополит Григорий Преславски осветил новата сграда през 1831 г. Със събраните дарения извикали най-видните тревненски зографи и дърворезбари за изработването на светия олтар, владишкия трон, пpocкинитaриите и икoнитe. През 1832 година подът бил застлан с каменни плочи, дарение от казанджи Андрея х. Желязков.

В църквата са служили митрополитите на Преславска епархия, а от 1872 дo 1882 г. тя била ceдалище и на Варненско-Преславския митрополит Симеон. От амвона й  са пpoизнaсяли слова eдни oт нaй-просвeтeните за времето си българи. За последен път църквата била пoдновена през 1940 г. По устройство тя е трикорабна базилика с оригинална направа. Потъваме в прохладата под високите сводове, поддържани от кръгли мраморни колони и сводове, изписани с растителни плетеници и образи на светци в кръгли медальони между тях. Светлинките от старинните полилей нежно се промушват между кристалните висулки, опитват се да ги залюлеят и весело се посипват из въздуха. Тъмнеят в топлината на кафявото ламперията край стените и тежките дърворезби по олтара и владишкия трон. Образите на светците от иконите и тавана са толкова реалистични, та струва ти се, че си ги срещал нейде. Красивата, старинна църковна утвар е с историческа стойност: Напрестолно евангелие – Москва, 1774 г.; Проскинитарий – 1831 г. Тревненска школа; Потир – 1816 г.; Напрестолен кръст от XVII-XVIII в.; икона на Светите братя Кирил и Методий, подарена на Шумен от генерал Белокопитов при освобождението на града на 18 юли 1878 г.; редки старопечатни богослужебни книги; потир от 1812 г.; с даренията на шуменските медникари и кожухари, поръчана през 1776 г. и изработена в Дубровник златоткана плащаница с маргарит и др.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

На стената на вътрешното преддверие в дясно са изрисувани трима светци новомъченици – св. мъченик Йоан Омурташки, чиито кости са пренесени в храма на 15 септември 1895 г. и се съхраняват в посребрено ковчеже; св. мъченик Прокопий Варненски и най-младият св. мъченик Райко Шуменски (1784-1802 г.). Житието му записал гръцкият йеромонах Никифор Хиоски по сведения на очевидци: Красив, осемнадесетгодишен младеж, Райко бил златар от шуменския еснаф. Отдалеч се виждала красотата му, знаела се добрината и любовта му към Христа. Ала писано му било за целомъдрието си да се бори, за вярата младия си живот да даде. Срещу работилницата му млада туркиня живеела, изгаряла от любов по красивия златар и решила на всяка цена за него да се ожени. Един ден го викнала до портата, уж мярка за пръстен да й вземе, пък го задърпала към къщата си. Опитал се младежът да се отскубне от ръцете й, но тя  паднала възнак и закрещяла, че дръзнал уж моминската й чест да вземе. Агаряните го грабнали и го завели пред съдията, а той под влияние на богатия баща на момата отсъдил: Райко да се потурчи и да я вземе за жена, или да бъде бит, докато умре. Не се отрекъл от Христа, момъкът предпочел смъртта. Най-много от всички го уговарял бащата на момичето, простил дързостта му и обещавал, че ако се потурчи, ще го направи свой зет, ще го има като свой син – наследник на имота му да стане. Но Райко само това казвал: „Християнин съм, християнин ще умра!“ Били го безмилостно, докато паднали ноктите на нозете му. Вързали го за мишците с въже и го окачили нависоко до вечерта. После го хвърлили в затвора да размисли. След два дни го извели и  пак го окачили на въжето до вечерта. И така три пъти. Като разбрали, че няма да склони, поставили под него мангал и разпаленият огън започнал да топи тялото му. Обещавали да излекуват раните му и да го направят велик Ага, ако се потурчи. Но мъченикът едно и също отговарял: „Вярвам в Христа. Християнин съм. Няма да се потурча!“ Измислили още по-жестоко изтезание. Изрязали ивица кожа от пъпа до гърлото му и друг отзад на гърба пак до гърлото. Одраните места осолили изобилно с влашка сол, а после със запалени свещи безжалостно горили немощното тяло на нежния юноша. Но уморили се мъчителите и Мюфтията наредил да го обезглавят на 14 май 1802 г. Потресени от разказа за зверството над младия светец-мъченик и духовен закрилник на Шумен, излизаме в застлания с жълтеникави плочници църковен двор, където са погребани заслужили за вярата и народа си възрожденци и двамата князе: Димитър Мурузи – княз на Молдова, обезглавен за предателство срещу султана в Шумен  и Валериан Мадатов, починал при обсадата на Шумен през 1828 г. от туберкулоза.

В източния край на църквата, до сградата на Архиерейското наместничество, красива беломраморна плоча над каменното корито на чешма, строена в 1866 г., пази спомен за непрежалима рожба и ни разхлажда със студената си вода.   

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Тръгваме да търсим следващия старинен архитектурен паметник

Часовниковата кула

Знаем, че се намира на улица „Цар Самуил” и два пъти минаваме близо до нея без да я видим. Намираме я в края на града със съдействието на местен жител и сме изненадани, че една от най-красивите забележителности на Шумен е доста позабравена. А че механизмът й работи безотказно, уверяваме се,       сепнати от ясния й звън, отбелязващ поредния четвърт час.

Часовниковата кула строили българи, дюлгери, дошли от Македония. Построили я през 1740 г. в тогавашната Остамахале (Средната махала), на стотина метра от красавицата Томбул джамия. И друга джамия имало до кулата – наричали я Сахат или Орта джамия, но днес тя не съществува. На изток от кулата се намирала старата обществена баня Орта хамам, която е разрушена и само основите й са останали.

Средствата за строежа на часовника дарили заможните еснафски семейства от Шумен, но според легенда, кулата построил Мехменд Дулужооглу, устабашия (първомайстор) на местния табашки (кожарски) еснаф.

Красавица е тази часовникова кула, скромно, но здраво стъпила с масивния си камък на баира. В долната си част е квадратна, а нагоре е дървена, по-тясна и осмоъгълна, завършва с коничен покрив като метална шапка върху колонки и много прилича на камбанария, но всъщност е часовник без циферблат. Две камбани на върха й вече 278 г. се надпяват и отмерват времето. Малката бие на всеки петнадесет, тридесет и на четиридесет и пет минути, а голямата и малката заедно отброяват целите часове. Бият вече почти три века благодарение на безотказния часовникъв механизъм, който трябва всеки ден да се навива. Само, че това не е ръчен часовник и трък-трък да му навиеш пружинката. В кулата има  въжета с три големи метални топки, които вечер слизат почти до земята. Топката за секундите тежи 50 кг, на минутите към 70, а на часовете – 100 кг и някой трябва да ги издигне до върха при зъбните колела. Тази работа отнема най-малко петнадесет минути всеки ден и вече осемнадесет години я върши Минчо Колев. И това ако не е вдигане на тежести!?! Но пък часовникът перфектно отмерва времето и до днес показва точно. Часовниковият механизъм и двете камбани били отлети в Русия. Зъбните колела са толкова здрави, че пила не ги „яде“ и за да вървят добре, смазват ги с горяло масло. Много инженери са се извървели направата им да гледат, та друг такъв да направят, ама не могат.

Някога кулата се намирала насред тогавашния  битпазар и  играела много важна роля, тъй като до средата на XX век часовници имали само най-богатите. Кулата известявала точното време на занаятчиите за отваряне и затваряне на дюкяните.

Откъм улицата, в стената на часовниковата кула някога чешма имало – вечният символ на времето, защото „водата от всичко е най-жива“. С каменно корито и красива мраморна плоча, широка 1,30 м и висока 1,50 м, а над нея – надвесен корниз, подпрян от 8 конзолки, високи 20 см. На 16 см над корниза – плитка полукръгла ниша. В средата на нишата, вградена правоъгълна плочка с надпис. Отгоре цялата композиция завършва с голяма розетка, а двускатната стряха сякаш иска да опази красивата каменна композиция, че легенди се носят за закопано в основите на кулата злато. А златото си е самата часовникова кула!

Правоъгълната мраморна плоча на чешмата е каменна дантела от геометрични плетеници, растителни форми, медальони, вази с цветя, подноси с плодове и розетки, съчетани с плавно извиващите криви на ниши и пезули, характерни за ориенталската архитектура. Има и текст в 24 стиха, колкото са часовете на денонощието. Стиховете възхваляват  работата на майстора: „Майсторът постави в нея (в кулата) един великолепен и безподобен часовник и си остави такова име, че няма подобен нему“. А в деветия стих се казва: „Удряйки като тъпан, часовникът дава на града хубост и изпраща чуден шум от приятен звук“.

Едва ли случайно чешмата е направена откъм северната страна на часовниковата кула, слънчевите лъчи никога да не я огряват. Само при изгрев и залез да се плъзнат странично, да паднат косо върху нея и да облеят със светлина само най-изпъкналите й части, че да се откроява по-ясно игривата плетеница от вазите с цветята, медальоните, плодовете и розетките. И когато от чучура е течала вода, пръските й със сигурност са искрели на светлината в множество малки слънца.

Куршун чешмеси

Е другата старинна перла в короната на Шумен, която, макар и позабравена, продължава да я краси още от далечната 1744 г. Може странно да ви се стори името й, но то идва от прочутия й оловен покрив (от арабски „куршун“ – олово). Оловната чешма изградили в „Козлук махала“, една от най-многолюдните турски махали през XVIII век, срещу палата на бея, в близост до южната врата на вътрешната крепост, наречена Ага капъсъ. Според легенда, султанът казал, че трябва да се спрат вече войните и проливането на кръв и наредил куршумите да се претопят, а от оловото да се направят плочите за покрива на чешмата. Тя е една от най-големите и хубави чешми, прочула се из Балканите със своята изящна каменна орнаментика, запазена до днес. Построена била по време на обсада на Шуменската крепост в една от руско-турските войни (1768-1774 г.), при управлението на султан Абдул Хамид. Дарения направил турският военачалник Еген хаджи Мехмед ага паша, проявил се през войната.

• 

• 

Чешмата ще намерите на кръстовището на ул. „Съединение“ и ул. „Стефан Янев“ в кокетна градинка, под дебелата сянка на кестените, но може и да я подминете, защото по-скоро прилича на странна, правоъгълна къща от дялани варовикови блокове, дълга 7,20 м и широка 2,20 м, а покривът й отдавна покрит е с керемиди. Дор 3 м висока е чешмата. Стрехата й на 90 см протегната над нея, закриля корниз, пиластри и полуколонки в три полета и с връх са ориенталските извити арки с по трите си над тях розети. На север обърната е тази гиздосия, та мине ли човек по улицата, да я види. На теснината на страниците пък, са ниши две вдълбани, в хладината им отмора всеки да намери. Най-интересното, на османотурски, на седем реда в 28 полустиха, красиво написано е на мраморната плоча, що стои в средата. За прослава на благодетеля е то:

1 ред: Царят на царете на света Абдул Хамид, повелята на когото се изпълнява във всички страни. Небесният свод е символ на неговата мощ и земята е окъпана от неговата изобилна доброта.

2 ред: С ревността на истински пратеник на чистата вяра ощастливи държавата си и с милостивото си сърце насочи света по пътя на доброто.

3 ред: Бидейки негов чистосърдечен слуга, хаджи Мохамед ага паша направи този източник на чиста и свежа вода, издигнат срещу Ага капусу.

4 ред: Какъв извор е той, подобен на райския! Каква чешма, обилна като райската река! Постройката й е като на Едем, а водата й, като извора на вечната  младост.

5 ред: Той е рицар на бойното поле и колко пъти потопи сабята си в кръвта на враговете. И докара водата бистра като око, която тече навсякъде, за да напои всички.

6 ред: Бог, който изпраща влагата и плодородието, да утоли жаждата на чистото му сърце с вдъхновение. Неговият роб, надарен с дух, събра мислите си заедно със строителя и жадните.

7 ред: И като търсеха датата на свещената война, в извора на сърцето избликна без мъчнотии тази дата: „Бог да напои всички с тази чиста вода“ 1188 (= 1774 г.). Написал бедният Мохамед Есад ел-Исари, да има божията милост“.

• 

• 

Над четири каменни корита векове стои този надпис. Три медни чучура са изливали студената си вода в тях, за да утоляват жаждата на пътници и търговски кервани. Ала сега умряла е чешмата и жив е само споменът за младостта й.

Томбул джамия – най-голямата перла на стария Шумен

В най-ниското, там дето днес на ръб се пресичат широките улици „Генерал Столетов“, „Дойран“ и „Георги С. Раковски“, а нявга е бил старият център на града, там  е тя – Томбул джамия, най-голямата у нас и втора по големина на Балканския полуостров извън Турската държава. Построил я Шериф Халил паша, поклон пред баща си да стори. Легенди са останали, верни ли са не знам. Казват, че от близкото село Мадара било момчето и буйно било, та баща му все му повтарял, че от него човек няма да стане. Избягал Халил от вкъщи и се записал в армията, та чак до генерал паша връх стигнал. Върнал се на баща си да се похвали. Изпратил войници при него да го доведат. Те за престъпник бащата взели и с вериги при сина му го завели, а старецът казал: „Синко, паша си станал, ама човек – не си“. Осъзнал грешката си Халил паша, дълбоко се разкаял, зарекъл се най-голямата джамия да построи, бащиното си одобрение да получи и го сторил.

Шериф Халил Паша

Според друга легенда, в Цариград изпратил бащата сина си да се изучи и понеже будно било момчето, голям човек станало. Тази легенда ще да е по-вярна, че в историческото съчинение „Иззи тарихи“ от онова време за Шериф Халил паша написано е като за учен човек, високо образована личност с интереси в държавната администрация, науката, архитектурата и изкуството, и най-вече литература, поезия, поетика, краснопис. Съчинил и посветил касиди (религиозни песни) и исторически съчинения на везир Дамат Ибрахим Паша (министър-председател). Добър калиграф и поет с познания в религиозните и хуманитарните науки, приели го за член на „Ученото общество“ към двора на Султан Ахмед III, което се занимавало с преводи и коментари към арабски, персийски, латински и древногръцки съчинения. През 1736 година, след като изпълнявал поредица от високи длъжности във високата порта, бил назначен на висшия пост „кетхуда“ към везира, добил титлата паша и бил назначен последователно за валия в Айдън, Трапезунд, Инебахтъ (Лепанто), Белград, Агрибоз и Шумен и през 1740 г. започнал строителството на Томбул джамия, в памет на своя баща. Може тертипът за шуменската джамия от джамията в турския град Невшехир да е взел, че двете са досущ като близнаци. Само дето втората е петнадесет години по-рано строена (1726-1727 г.) от Дамад Ибрахим паша, споминал се през 1758 г., който кумир бил за Шериф Халил паша.

Голям ориенталски град станал Шумну (наричан тогава) след края на ХVI в. и трагичния завършек на Търновското въстание, когато в него по принуда се заселили много бежанци. Появили се двадесет и седем махали с две хиляди къщи и десет джамии извисявали минаретата си над тях. От онова време са градската часовникова кула (1740 г.) и красивата Куршум чешма (1744 г.) срещу двореца на пашата. Ров, дълбок десет лакти и широк дванадесет, и със землени укрепления обикалял града, през който се излизало през дванадесет порти.

• 

• 

• 

• 

Годините между 1718 г. и 1730 г., когато царувал султан Ахмед ІІІ, а посланик на империята в Париж бил Мехмед Челеби ефенди, останали в историята с наименованието „Ляле деври“ („Епоха на лалетата“). Повлиян и от Персия, в османската столица се създава жанрът шукуфе – флорален жанр с мотиви – цветя за украса, а формата на лалето се превръща в преобладаващ мотив. Период на разцвет било и стъпка към европеизация. И макар с десетгодишно закъснение, в този красив стил бил планиран и строежът на Томбул джамия. Очевидно и самият Халил Шериф паша е изповядвал новите идеи и не само джамия, цял архитектурен ансамбъл на 1730 кв. м площ построил като се започнало в 1740 г., та до 1744 година.

Най-голямата джамия в България

Спираме пред джамията и шапката ми буквално пада при опита ми да видя върха на минарето, цялото в тръбно скеле поради реставрация. Притиснало се е до северозападната част на централната сграда. Бялата му снага сякаш набодена е с дебели карфици, но те не могат да скрият гордата му осанка, проточила се 40 метра нагоре. Деветдесет и девет каменни стъпала на спирала трябва да се изкачат до красивото шерефе (балкона в горната му част, от който мюезинът призовава населението за молитва). Викалото му с традиционни класически, сталактитни форми е декорирано.

Избелени са каменните блокове на оградата и стените на джамията, а куполи и куполчета се перчат с новите си оловни шапки. Невярно е дето разправят, че строена е джамията с камък от дворците на старата Плиска и Преслав. Зидарията й толкова е фино прилепнала, че косъм не може мина през нея. Изследване доказало, че така е построена, че на земетресение от 7-а степен по Рихтер да издържа.

Влизаме през първата врата и попадаме в малък издължен двор, а отдясно стаите са административни, за мюфтийството. В тях някога се е помещавало началното духовно училище (мектеб).

Поправяме грешката си и влизаме през широката врата, която ни въвежда в тесен двор с плочници и колонади. Следва открито преддверие с пет купола и високи аркади в мавритански стил, което се поддържа от четири масивни мраморни колони. За миг си помислям, че съм попаднала в приказка на Шехерезада.

• 

• 

• 

• 

• 

Над входа на молитвената зала, на мраморна плоча е издълбан надпис на османотурски език. В него поетът Ибрахим Намък възхвалява строителя на храма, с дата 21 рабиулеввел 1157 г. по лунния календар, което по слънчевия отговаря на 04.05.1744 г., когато е завършен строежът на джамията. Надписът е съставен от осем стиха и гласи следното:

1. Управителят на великото везирство, закрилник на всички, славен едноименник на онзи, който съгради свещения дом.

2. Честният, на два пъти почете с щастие и могъщество тази висока служба.

3. Той, който изпълнил важни верски държавни дела, изпълни обичая и е помощник на служителя на възвишения религиозен закон.

4. Надарен с чисто начало и щедрост, великодушният направи с делата си този град чист и пречист.

5. Изпълни се със светлина този красив храм, слънчев, здрав и с приятно очертание.

6. Колко е хубав този храм? Сграда, която омайва сърцето, подобна на Каабеи следва след него.

7. Наистина той изпълни божията повеля „Обичта към отечеството е самата вяра“. Милостивият бог да го възнагради щедро.

8. С похвално слово „Нимет“ постави една хубава дата: „Чистата джамия на Шериф е оживена като светлина.“

 Написал Ибрахим Намък. Сене 1157 (-1744 г.)

Насреща е входът към вътрешността на джамията. От двете му страни са врязани два михраба (ниши). Дебелата дървена порта има вид на съвсем нова, но по-късно ще научим, че е преживяла почти три хилядолетия. Тайната на консервацията й била в кисненето на дървения материал в големи трапове с животинска урина. Та по тази причина дървояди и плесен не са я засегнали до днес. Специфична била и мазилката с вар, а за стягане, колкото и чудно да е, било използвано олио.

Влизам с нагласата да видя големи красоти, но, о, какво разочарование!?! Цялата молитвена зала е опакована с найлони, стърчат железа, реставратори скърцат по дървеното скеле в опит да изкарат на бял свят оригиналната стенописна украса, кой знае кога, защо и от кого, замазана с тъмни бои. Други реставрират изписаните по стените знамения от Корана (айети) и слова на пророка (хадиси).

Очите ми свикват с приглушената светлина в залата и с удивление откриват по стените и тавана парченцата красота, които се промъкват между скелетата и опнатите найлони и смайват с яркостта и пищността си. По купола греят ярки фрески на кървавочервен фон. Коранът забранява да се рисуват хора и животни и затуй растения (от които не се добива алкохол), цветя, плодове и орнаменти в омайни плетеници красят стените. В топли червени, жълти, сини, оранжеви и зелени цветове са рисунките на неизвестния художник. И местата, където вярващите оставят обувките си, преди да стъпят на килима, дори и те са в толкова разнообразни и весели цветове, че ми заприличват на шкафчета от детската градина. Мимберът (мястото, до което свещенослужителят стига посредством девет стъпала), скрит зад дебела блажна боя, вече възстановен напълно, смайва като ажурно произведение на изкуството в стил „Лале“.

Пищна е украсата и на михраба (мястото на имама), и на по-малкия подиум (кюрси), от където имамът произнася беседа преди молитва.

 Уникална е тази джамия! Не случайно са избирани размерите й и по-късно ще разберете защо. В основата си залата е с квадратна форма, като четиристенна призма с размери 15 на 15 метра, която преминава в осмостенна призма, а над нея е кръгъл барабан с 16 пиластри, върху които лежи масивният купол, откъдето идва и името на джамията (томбул – купест, издут). Това редуване на трите обема в пропорции 4:8:16 предразполага към спокойното извисяване на сградата. Върху корниза на квадрата има 4 подобия на минарета, а по-горе в осмоъгълника са оформени 8 други по-малки минарета, всички покрити с оловни шапки. Отвътре куполът има формата на полусфера. Разстоянието от пода до него е 25 м. В ислямската религия той символизира небето. Поддържа се от четири масивни мраморни колони. Множеството глинени гърнета, вградени в стените и купола, създават изключителна акустика на залата. Колони с форма на сталактити са застанали край стените, вдигнали короните си нагоре.

Голям балкон (шерефе) със странични крила и поддържан от две колони, навлиза дълбоко в молитвеното пространство. Изкачват се стълбища в двата му края. Той е предназначен за жените. Под прозорците на купола има втори балкон. В украсата на стените е използван светлосив мрамор и дърворезба. Молитвената зала се осветява от четири пояса прозорци, като горните три пояса са с цветни витражи, през които слънцето прониква като цветни светлинни зайчета. По стените над първия ред прозорци са изписани хадиси (слова на пророка Муххамед), над втория ред прозорци са изписани аети (слова на Всевишния Аллах), а над третия ред прозорци са изписани традиционните имена Аллах, Муххамед и имената на четирите праведни халифа. И всичко изписано е на ръка!

В оформлението на екстериора и интериора има пластика и детайли в еклектична смесица от стилове – османски, западноевропейски барок и северноафрикански от Магреба. По пода на джамията при провежданите пет пъти дневно служби се разстилат големи килими.

Косъм от брадата на Мохамед

Около космите от брадата на Мохамед има легенди, които се предават между мюсюлманите. Те разказват, че бръснарят на пророка обръснал брадата му малко след смъртта му и тя се съхранява в двореца „Топкапъ“ в Истанбул. През годините, части от брадата били разнесения из целия свят. Така стигнали до далечни места, като джамията „Хазратбал“ в Индия и Тюменския музей в Русия, в различни места на България. Косъм има и в Томбул джамия. Мюсюлманите вярват, че помага молитвите им да стигнат до Аллах.

Поверието казва, че космите трябва да се показват само веднъж в годината, в деня, предшестващ свещената за мюсюлманите нощ на Кадир. Според вярванията, това е нощта, в която Аллах се явява на Мохамед и започва да му казва сурите на Корана. Празникът се пада на 27-мата нощ от Рамазана по лунния календар.

• 

• 

• 

• 

Медресето

Излизаме от молитвената зала, преминаваме под колони вляво и веднага попадаме във втория вътрешен двор, наречен „Аркаден“, чиито три страни са затворени от двуетажна сграда в пе-образна форма. Голяма и красива чешма с дванадесет чучура за ритуално измиване преди молитва, е заела центъра на вътрешния двор на медресето и вярва се, че водата й е свещена. В сградата на този двор се е помещавало медресето (средно и висше духовно училище) в дванадесет помещения, служили едновременно за класни стаи и пансион за учениците.

В медресето назначавали учител (дерсам), който да преподава три дни в седмицата с дневно възнаграждение от 20 османски акчета. Втори преподавател трябвало да обучава учениците по коранична рецитация в джамията два дни в седмицата, срещу заплата от 10 акчета дневно. Назначавали и трети учител с дневно възнаграждение също от 10 акчета, да обучава учениците в калиграфски умения. Занятията по краснопис се провеждали в библиотеката на комплекса.

Двама библиотекари се грижели за библиотеката. Главният библиотекар получавал по 10 акчета дневно, но бил и мукавит. С помощта на астрономическия уред астролаб трябвало да определя точния час на петкратната мюсюлманска молитва.

На втория етаж е библиотеката на джамията с над 5 000 тома религиозна литература на арабски и персийски език. Там има книги по всички науки и на всички големи писатели суфи – Мевляна, Фирдоуси, Хафез и др. Библиотеката е подбирана така, че той Халил паша, да създаде всестранно образовани хора, възпитани в дух на толерантност и културна свобода, която да им даде по-широк поглед върху света. Вероятно идеята му е била създаването на култов център, в който да се подготвят посветени, за да разпространяват идеите на разбирателството, толерантността и любовта към хората. Тук са се пазили и много ценни произведения, като един от четирите пълни екземпляра „География“ на арабския географ Абу Абдуллах Мохамед ал Идриси (прочут пътешественик от XII век), написал това съчинение през 1556 г. по поръчка на краля на Сицилия – Рожер II. Книгата имала 403 страници със 70 географски карти. Поради изключителната им ценност те се съхраняват в народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в столицата.

Учението на суфите

Понеже стана въпрос за суфите, дадох си сметка, че без да съм познавала философията им, аз съм техен последовател. Суфите са част от древна традиция, чиято основна идея е, че хората са равни, религиите са равни и трябва да има разбирателство между тях, за да се открие общото начало и дълбоката мъдрост за веротърпимост и разбирателство. За суфите няма никакво значение каква религия изповядваш, важно е да вярваш, че има един Бог. Те изповядват единствеността на Бога и единността Му с всичко съществуващо, споделят идеите за равновесието на външните и вътрешните форми на живот, на макрокосмос и микрокосмос, за усъвършенстването на човека, за разбирането и за любовта. Суфизмът обявява себе си за религия на любовта. Суфите сами се наричат „хора на времето“, т. е. хора, живеещи в настоящия миг. Миналото вече не съществува, а бъдещето все още не съществува. Същината на теософския суфизъм се съдържа в хадиса (твърдението): “Аз бях скрито съкровище и исках да ме намерят“.

Исторически суфизмът се разпространява успоредно с разпространението на исляма и най-активно присъствие в света има от VIII до ХVIII век.  След ХVII век се „скрива“, но остава в скрити форми в духовното пространство на човечеството и доказателство за това са трите каменни плочи в двора на началното училище на Томбул джамия. На тях е гравирано Световното дърво, чиято корона представлява

Печата на Соломон

с вписани в него петлистна и шестлистна розети, от лявата страна на звезда, в която е поместен слънчев символ – осемлъчна свастика. И още много други символи, смятани за масонски, са изобразени в изобилие във вътрешността на джамията. Не са ли те послание на строителите и благодетеля Халил паша, финансирал строежа? Високопоставеният турски военен и административен деец, дарил парите и починал през 1752 г. на път за Босна, където е трябвало да стане управител на областта? Не е ли бил той поклонник на традициите на суфите и начеващото масонство в мюсюлманската империя през XVIII в.?

 Отново ще се върна към размерите на храма: 15 на 15 в основата си, куполът му се издига на 25, а височината на минарето е 40 м. Пропорции, които съставят съотношения, отговарящи на Златното сечение, хармоничната пропорция, използвана в архитектурата на Древен Египет и във всички сфери на живота и изкуството на Древна Гърция.

Истински шок предизвикват други закономерности: числата на джамията повтарят важни събития от житието на Мохамед – той се жени за Хатиджа на 25 г., която е с 15 г. по-възрастна от него и два пъти е оставала вдовица. На 40 г. пророкът започва да чува гласа на архангел Джибрил (Гавраил), който му диктува сурите на корана.

Преди три века строители, благодетел и художник са изградили мюсюлмански храм, в който са вградили своята връзка с масонството и посланието за диалог между посветените, независимо от религиозната им принадлежност. От създаването си досега, джамията Шериф Халил паша (Томбул джамия), най-голямата перла в короната на град Шумен, е отворена за молитва всеки ден. А и потокът от туристи към нея не секва, че „хората са равни, религиите са равни и трябва да има разбирателство между тях“.

23.07.2018 г.                              Видях, научих и записах:

Нина Кръстева – Дудова

Автор: Нина Кръстева – Дудова  
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата България или писани от Нина Кръстева – Дудова – на картата:

Другата България и Нина Кръстева – Дудова

Booking.com