Отново се качваме в Дачията на Драган, за да обиколим с него до Албания. Започваме с пътя до Вльора. Приятно четене:

Албания с Дачия

част първа

Някои от вас знаят, че през последните години избираме по-необичайни дестинации: – Август 2013 година до Норвегия с Lodgy-то (8500км)
– Декември 2013 година до Истанбул с Sandero-то
– Май 2014 година до Армения с Sandero-то (6100км)
– Декември 2014 година до Виетнам и Камбоджа (със самолет)
– Декември 2015 година до Оман и Индия (със самолет)
– Юли 2016 година подготвям пътуване през Молдова, Украйна,
– Беларус, Русия, Финландия, Норвегия, Естония, Латвия, Литва, Полша … с Lodgy-то (9000 км)

За загрявка обаче, решихме да уплътним и майските празници на 2016 година. Турция е дестинацията, която е вече достатъчно утъпкана. Следващата по мистериозност и противоречивост дестинация в балканския ни регион е Албания.

Първата асоциация на българина с Албания е албанският реотан,

Първата асоциация на българина с Албания е албанският реотан, разбитите пътища, сополивите просещи дечица, враждебно настроени и сърдити чичковци с радикални религиозни разбирания… Поне за мен беше така, защото единствените ми впечатления от Албания бяха от приятели, които са пътували по ужасни неасфалтирани пътища. И от посещението ми на албанския квартал в Скопие, Македония през 2011 година, където регулярно силен напевен глас викаше вярващите на молитва в многобройните джамии. Имах някакво вътрешно чувство, че вероятно греша в преценката си и единственият начин да установя това, беше да видя колкото се може повече от Албания през собствените си очи. От чужди разкази само можеш да се объркаш повече.

Идеята за импровизирана екскурзия с Lodgy-то беше заложена още през юни 2014, когато заедно с моите родители и родителите на Таня (общо 6 човека) отидохме за доста време в Белград и останахме много доволни. Твърдо решихме да продължим тази традиция още след Коледа 2015 и в началото на 2016 се заех да организирам пътуването. 

(Основната ми идея да напиша този пътепис е, да запаля някого от вас да направи същото или да направи подобно пътуване. Когато планирам подобно пътуване, винаги търся информация от подробни пътеписи на други хора, минали по маршрута, но рядко откривам всичката информация, която ми е необходима. Затова се опитвам да покажа как стъпка по стъпка всичко е възможно и дори лесно.) Първо фиксирахме маршрута, който предварително беше изпробван от баба ми с автобусна екскурзия, което се оказа много полезно и информативно. Основното условие беше да не минаваме два пъти по един и същи път, за да можем да разгледаме колкото се може повече от лицата на Албания. Това предполагаше кръгов маршрут. Доколкото бях запознат с географията на Албания, по-големите градове се намират в северната част на страната, а южната част е стръмно-планинска с по-малки градчета, съответно пътищата би следвало да са по-трудни в южната част. Винаги съм предпочитал първо да премина трудните участъци и да си оставя за десерт по-лесните, затова решихме да влезнем от южната страна на Албания, да се движим на север по крайбрежието на Йонийско и Адриатическо морета, след което през Тирана да се насочим обратно през Македония към България. На картата това изглежда така:

A – София; B – Igumenitsa, Гърция C – Sarandë, Албания; D – Vlorë, Албания; E – Durrës, Албания; F – Tiranë, Албания; G – Охрид; H – София

След като уточнихме маршрута, подхванах формалностите.

За пътуване в Албания не е нужен задграрничен паспорт,

границата се преминава само с лична карта. Досега обаче никога не съм си позволявал да замина в чужбина само с лична карта, защото ако се случи нещо и ти откраднат или изгубиш единствения си документ за самоличност- не можеш да се върнеш обратно. Патил съм (и аз, и майка ми) и затова – всички от групата трябваше да имат валидни до 6 месеца след напускането на страната задгранични паспорти. Половината от групата не отговаряха на това условие обаче и се наложи да си извадят нови паспорти. Удоволствието струва 42 лева и отнема един месец. И добре, че го направихме – по-надолу ще разберете защо.

Следващата спънка беше, че Lodgy-то е лизингов автомобил. За да можеш

да управляваш автомобил, който е собственост на лизингова компания,

трябва да имаш издадено от лизинговата компания пълномощно. В стандартното пълномощно пише, че лизингодателят упълномощава лицето Х да управлява Lodgy-то в България: ерго, не ни върши работа. Подава се молба към лизингодателя за издаване на пълномощно за чужбина. В това пълномощно вече пише, че лизингодателят дава право на лицето X да управлява Lodgy-то в страните от Европа с изключение на няколко страни, сред които са Албания, Македония, Косово, Черна Гора, Молдова, Украйна, Беларус, Русия и Турция. Лошо, не можем да пътуваме 6 човека с Sandero-то. След малко разузнаване става ясно, че причината лизингодателят да не дава пълномощно за тези държави е, че

каското не покрива рисковете кражба на цяло МПС

(да откраднат колата без ти да си там) и грабеж на цяло МПС (да те набият и да ти вземат колата) в цитираните по-горе държави. Кратка справка с по-големите застрахователни компании показва, че никоя от тях не застрахова тези рискове за тези държави, защото тези държави не се покриват от презастрахователните договори на застрахователите и туй-то. След месец борба успях някак си (както най-много мразя – с връзки), да стигна до сериозни началници в Алианц (където е застраховано Lodgy-то) и срещу доплащане от 150 лева да получа едно документче, в което пише, че ако Lodgy-то бъде откраднато на територията на някоя от гореспоменатите държави, Алианц ще покрие 50% от сумата, за която е застрахована колата. Процедурата е дори малко по-сложна, защото трябва да мотивираш лизингодателя (собственикът на автомобила) да изиска такова нещо от застрахователя, (който пък отказва  такива нестандартни сделки) и ако не попаднеш на услужливи хора, може да се окаже мисия невъзможна. Е, в моя случай, макар и със скоростта на албански реотан, нещата станаха и в крайна сметка три дена преди да заминем получихме заветното пълномощно, че имаме право да пътуваме с Lodgy-то в Албания и Македония (и Молдова, Беларус, Украйна и Русия, което беше важно за следващото ни пътуване). Смених и регистрационния талон от стария на новия образец (пример), защото в новия се съдържа повече информация – знам ли дали на някоя граница няма да ми поискат да удостоверявам нещо, което липсва в стария малък талон – по-добре повече информация да има.

Следващата стъпка в подготовката беше

да запазим хотелчета или апартаменти,

в които да спим. За 6 човека понякога е доста по-изгодно да се наеме един голям апартамент за една нощувка, отколкото три отделни хотелски стаи. Предимно търся в booking.com по четири критерия: максимално висока оценка от ревюта, пешеходно разположение спрямо забележителностите в града, наличие на паркомясто и минимална цена. Три месеца преди пътуването запазихме по една нощувка в Игуменица (80 лева за двойна стая), Саранда (50 лева за двойна стая), Вльора (50 лева за двойна стая), Дурес (90 лева за двойна стая), Тирана (90 лева за двойна стая) и Охрид (40 лева за двойна стая) – така с фиксирани дати повече се вълнуваш и усещаш, че пътуването наближава. Всички хотелчета бяха с оценки от 8,8 до 10 в booking.com, така че изненади по този параграф не очаквахме да има.

Друга важна стъпка беше да набавя

актуални навигационни карти за Гърция, Албания и Македония

Вторите две държави не са включени в картите, които се предлагат за вградената навигация на Lodgy-то, затова прибегнах отново към старата ми бойна навигация, която ни е съпътствала из цяла Европа и една трета от Азия. Пък и е значително по-евтино, на фона на легалните актуализации за Lodgy-то.

След като бяхме фиксирали датите (от 21 май 2016 до 28 май 2016 – само три дни отпуска), вече можех да се захвана с

детайлното планиране на маршрута и интересните места,

които да посетим.

От София до Игуменица са 600 км предимно по магистрала и няма нещо, което да не сме виждали (водопадите в Едеса, Гърция ги разгледахме на връщане от Сицилия със Sandero-то). Игуменица е град, който предимно обслужва пристанището за остров Корфу и Италия, но има готини плажове.

Следващият ден щеше да бъде пътуване от Игуменица до  туристическия град Саранда (Sarandë), което са около 70 км. Консултирахме се с професора по архитектура на Таня и той ни препоръча да посетим древния, античен, средновековен и венециански град Бутринт (Butrint), който е в списъка за световно културно наследство на UNESCO. Такива места никога не са за изпускане! И това беше отбелязано в навигацията. За този ден си оставихме и още един обект от списъка на UNESCO – Аргирокастро (Гирокастър, Gjirokastër), стар и запазен отомански град с каменни плочи по покривите.

Следващият ден беше запазен за Вльора (Vlorë) друг един по-голям туристически град в Албания, с около 160 км трасе по планински път покрай морето с много красиви гледки. Третият обект под егидата на UNESCO в Албания е стръмният средновековен град Берат, който искахме да посетим на път от Вльора към Дурес (Durrës). Това е най-големият туристически град в Албания.

Между Дурес и  албанската столица Тирана (Tiranë) има само 30 км, затова се отбихме до друг стръмен старинен град Круя (Krujë). След Тирана бяхме планирали една нощувка в Охрид, Македония на охридското Езеро и за последния ден си бяхме запазили 400 км път с една спирка в Скопие (столицата на Македония).

Грубо сметнах, че разходите ще са по около 500 лева на човек за цялото 8 дневно пътешествие, което ми се стори приемливо. Оказа се, че три месеца преди заминаването съм се ориентирал доста добре, защото точно толкова и ни излезна всичко – 3000 лева за 6 човека.

(Ако не ви се четат повече подробности, можете просто да разгледате албумчето в Google Photos, къде има и географски карти на местата, които сме посетили.)

Планът беше железен или поне така си мислихме,

и с цел да избегнем прекалено дълги опашки на най-апетитната за туристите гръцко-българска граница „Кулата“, бяхме свежи и наредени до Lodgy-то рано-рано в 6 часа.

Пътят до Кулата

вече е почти 50% магистрала (от София до Благоевград) и се минава за около два часа. Тъй като следваха няколко почивни дни, границата беше натоварена. Уплътних чакането с монтиране на новите чистачки, които бях купил предния ден. В скоби тук ще сложа една препоръка за шофьорите на Lodgy. Оригиналните чистачки са 55 см (шофьорската) и 40 см (пасажерската), което води до една отвратителна стечка точно пред очите на шофьора. Замених чистачките със съответно 65 см и 40 см, което значително подобри (намали) стечката. Много съм доволен и горещо препоръчвам.

От общо час и половина, престой на границата, около час валя проливен дъжд и имахме много време да се радваме на навременния подарък на Lodgy-то. Всеки път като влизаме в Гърция се сещам за твърдението, че изисквали да представиш големия регистрационен талон на автомобила – ами сигурно 20 пъти съм минавал границата с автомобил и никога не са ми го искали. Този път също не беше изключение.

Към 9.30 часа

успяхме да преминем в Гърция,

а дъждът стана неудържим и през следващите 5 часа така и не спря да ни вали. Успяхме и за последен път да минем по магистралата до Солун без да плащаме, защото все още не бяха пуснали будките за плащане. От границата до Солун над 75% от пътя са по магистрала и се пътува още един час. Честно казано, добре че си имаме навигация (даже две – вградената и протативната), защото на табелите по околовръстното на Солун, не пише коя е отбивката за Игуменица, а пише някакви по-близки до Солун гръцки градове, които са ми напълно непознати – Верия, Козани…

Магистралата от Солун до Игуменица е много живописна, с много завои, тунели и мостове (да са живи и здрави европейските фондове), а в нашия случай и обилна на вода:

Магистралата може да е построена с чужди инвестиции, но пък на четири места спирахме на бариери за да плащаме 2х1,40 и 2х2,40 евро или общо 7,60 евро до Игуменица. Много е интересно как магистралата забива директно в морето или по точно директно в портата на пристанището за Италия и остров Корфу.

С това приключи първия ни преход – общо 606 км за 7 часа и 15 минути средна скорост около 85 км/ч (с включено чакане час и половина на границата) – ето и трак.

Хотелчето ни беше малко старомодно, но имаше ограден паркинг за колата и византийците ни посрещнаха с welcome drink. Продължаваше да вали, но се въоръжихме с чадъри, фотоапарат и съвсем прегладнели

тръгнахме да дирим таверна из Игуменица

Дъждът и огромните тенти изглеждаха като някакъв оксиморон. Предвид размерите на Игуменица и концентрацията на таверни търсенето не отне много време. Макар и на ръба на Албания, все пак все още бяхме в Гърция и нямаше как да не се тестват гръцката салата, рибките Гаврос и … узото:

Гърците го умеят това с ресторантчетата

Може и да слагат хартиени покривки и да са малко мърляви, но аз лошо в Гърция досега не съм ял. Игуменица не е красив или привлекателен град, а просто обслужва пристанището с многобройните фериботи предимно за Италия и Корфу, който се вижда отсреща:

От северната страна на Игуменица има приятен плаж с къмпинг за каравани, до който се стига през тесен преход между морето отляво и сладководно езеро отдясно

Географската ширина и високите температури през лятото изместват активността на гърците към вечерните часове, когато градът оживява и става по-привлекателен:

Тъй като не сме за пръв път

в Игуменица, си имаме и любими местенца,

затова отидохме на вечеря в таверната, или по-правилно казано „ψαροταβέρνα“ (чете се псаротаверна – рибен ресторант) на един много симпатичен дядка, на име Тимос. Тук се набляга на морската храна, на която аз не съм много голям фен, но действително ми се услади:

На следващия ден имахме запланувани само 65 километра от Игуменица, Гърция до Саранда, Албания.

Напълнихме Lodgy-то догоре (от София до Игуменица беше изхарчило 41 литра за 666 км с багаж и 6 човека по магистрала, среден разход 6,2 л/100 км. Дизелът в Гърция обаче е доста по-скъп от този в България, с около 30 ст/л, и струва почти 2,20 лв/л. Както и да е, в Гърция би трябвало нафтата да е по-добра отколкото в Албания, а по-важно от това да не счупим колата някъде по път няма, така че преглъщаме тези колосални 10 лева разлика спрямо България (разделена на 6 човека – готино си е с Lodgy). 

По-лошо и по-непредвидимо, се оказа да си в Гърция по време на стачките. Стигаме ние в 9 часа в неделя на

световно безизвестната сгушена в планините до Йонийско море граница Qafë Botë

и какво се оказва?

Не ни прецакаха лошите албанци, а прехвалените гърци

Гледам аз – подозрително спуснатата някак си бариера, но все пак отивам до гишето и подавам боязливо 6 броя български паспорти. Къдравият грък си сваля краката от масата, поглежда ме пренебрежително и ми казва „Today strike, no cars, just on foot“ Или

„Днес стачкуваме, не може да минете с колата, можем да ви пуснем само пеша!“

Облещвам аз очи и не мога да повярвам. През главата ми минават всички резервации за хотели, които съм направил и как трябва да размествам сега. Утре щели да работят от 6.30 часа сутринта. Видях, че няма какво да направя, плеснах се почелото и посърнал се върнах при останалите в колата.

Това е второто ни идване в Игуменица и за втори път попадаме на стачка, която размества още от самото начало плановете ни за цялото предстоящо пътуване. През 2012 година пристигнахме в Игуменица с единствената цел да хванем ферибот за Бари, Италия и да продължим към Сицилия (пътеписът е тук), но отново заради стачка се наложи да останем една нощ в Игуменица. Та … трябваше да се справим с това византийско déjà vu.

Спуснахме се обратно на брега на морето, като склоновете около нас бяха осеяни със скални … крави.

Първоначално не им обръщахме внимание, защото на такъв стръмен склон освен коза или птица, друго не може да си представиш да има, обаче като наближихме … брех, тия крави!

Решихме да не се връщаме чак до Игуменица, а да потърсим подслон в първото гръцко селце преди границата

Спряхме на рибарското пристанище и се настанихме в таверната – няма да ревем я, ще ядем. Захапах телефона и почнах да пиша e-mail-и до хотелите в Албания и да обяснявам, че ще пристигнем във всеки един хотел с един ден закъснение. Албанчетата се оказаха всичките online и веднага ми потвърдиха, че няма проблеми и ни очакват когато успеем да дойдем. Добре, че не пътуваме в силния туристически сезон, че тогава може би нямаше да имат възможност да са толкова услужливи.

За едни брадва, за други сватба – нашето оставане в Гърция един допълнителен ден беше добре дошло за това селце. Питахме кръчмаря дали има къде да отседнем в

селцето Sagiada,

той се обади на негов приятел, който дойде и ни показа чисто новите си туристически къщички.

Цената беше по 40 евро на къщичка (апартаментче по-скоро), но действително беше много хубаво и удобно.

Още от миналия ден ни глождеше, какво ли има от южната страна на Игуменица и решихме да използваме случая, за да задоволим любопитството си. Нарочно заложих в навигацията алтернативен маршрут по малки тесни пътчета и се оказа, че се озовахме в средата на едни безкрайни портокалови овощни градини.

На едно много тясно пътче изчаках да се разминем с един трактор, който мъкнеше 50 щайги с портокали. Тези 50 щайги бяха натоварени едни византийци в тир с около 1000 такива щайги с портокали. Когато се изравнихме с тира, момчетата ни направиха знак да свалим прозореца и буквално ни заринаха Lodgy-то с портокали (сигурно към 20 портокала)

Бяха доста неугледни, но страхотно ароматни – цялата кола замириса свежо. По пътя дори направихме един игуменски плаж, който за разлика от характерните каменисти гръцки плажове, си беше с доста ситен пясък. Оказа се, че

от южната страна на Игуменица, зад хълма, е яхтеното пристанище,

което изглеждаше доста по-тузарско от скучния пристанищен град. Е, не е чак Monte Carlo.

Принудителният гръцки ден завърши с поредната таверна на пристанището в пограничното селце – да ни ожали човек.

Супер дисциплинирано в 6.30 часа на следващият ден натоварихме багажа обратно в Lodgy-то и потеглихме за втори път към албанската граница. Разбира се, имаше около 15 автомобила пред нас на опашката, но туристи практически не видяхме. Направи ни впечатление безпорядъка на опашката и направо

смешното и безочливо предреждане на колите,

както с гръцки, така и с албански регистрационни номера. Ако се забавиш с 3 секунди да потеглиш на опашката, от някъде изреве двигател и изведнъж се оказваш с едно място назад. 

След като ме предредиха, както в нашата посока, така и от насрещната (да, опашките в двете посоки някакси се преплитаха на бариерата), някакъв гръцки граничар дойде при нас, взе ни паспортите и попита дали колата е лизингова. Потвърдих и веднага ми поиска пълномощното (добре че направихме, че не знам иначе какво щяхме да правим). Интересното е обаче, че само погледна дали пише някъде Албания в пълномощното и така и не ми поиска регистрационния талон на колата. Паспортите също малко проформа само ги занесе за не повече от 10 секунди в една будка и веднага ни ги върна. Помислихме си – Щом на гръцката граница е така, какво ли ще бъде на албанската граница и в цяла

Албания

Интернет колко може да ти помогне, толкова може и да те заблуди. Бях се начел на какви ли не апокалиптични писания, че при преминаване на албанска граница се заплащало по 20 евро на човек, пък на влизане в страната ти давали някакъв стикер, който трябва да пазиш до напускане и после по този стикер се плащало по още 5 евро на ден в качеството на пътна такса, как полицаите щели да те спират по няколко пъти на ден за проверки и щели да те рекетират за подкупи… глупости.

На границата

(това е някаква третостепенна граница) си спряхме до будката, албанският полицай взе паспортите, огледа ни небрежно, поиска регистрационния талон на колата, сканира един по един документите и ни пожела приятен път (отне минута и половина). Митничарят ни попита дали имаме да декларираме нещо, махнах отрицателно и той ни се усмихне положително.

Първото впечатление беше изключително добро

Почувствахме се, все едно влизаме примерно в Хърватска, само дето граничарите бяха доста по-учтиви. Пътят си беше чудесно асфалтиран, с мантинела отстрани. Полицаите бяха застанали по средата на една дълга права и се виждаха от 1 километър – дори не ни погледнаха, камо ли да ни спират и да ни рекетират. Всъщност за около 800 изминати километра в Албания, нито един път не ни е спряла полиция (аз съм си изряден шофьор, де).

Първото, което ми направи впечатление, поне на мен, беше, че броят на автомобилите Mercedes-Benz (производство предимно между 1990 и 2000 година) превъзхожда всички други марки автомобили в пъти. Били сме в Грузия, там също ми направи впечатление, че има много Mercedes-Benz (пак от тези години), но в Албания е направо куриозно – сигурно поне 30% от всички регистрирани автомобили са Mercedes-Benz.

Първата ни туристическа дестинация за деня беше древния град Бутринт. Въпреки, че от границата до Бутринт имаше 19 километра, навигацията упорито искаше да ме закара първо до Саранда и после да ме върне до Бутринт – общо 70км. Принципно знам, че с навигация не се спори и щом е изчислила някой по-дълъг маршрут, значи има предвид нещо. Тъй като ние вече сме гърмени зайци и сме карали около 60 км на втора предавка по няма-толкова-разбит-път в Армения, реших че ако ще и коларски път през гората да са тези 19 км, поне ще пробвам да ги мина, пък ако трябва ще се върнем по пътя, предложен ни от навигацията.

Е, пътят беше лош точно 2 км и то не напълно непоносимо:

Друго нещо обаче ни впечатли. Ние очаквахме Албания да е мюсюлманска държава. Да не ме разбере някой погрешно, не слагам никакъв оттенък на това изказване – нито отрицателен, нито положителен. Просто, като тръгнеш за Турция или както ние ходихме наскоро в Оман, последното нещо, което очакваш да видиш в градовете е огромен кръст и по няколко покрива на църкви.

Отдадохме го на близостта до гръцката граница, но отдалечавайки се от Гърция, нещата не се промениха чак толкова много. Никъде в Албания няма толкова много джамии, колкото има в християнската Македония, например. Никога не съм ги разбирал тия религиозни надпревари, а и според мен малко се преекспонира от медиите – затова предпочитам да си създавам собствени впечатления за живота в по-непознатите страни – за да са си мои.

Точно преди да стигнем Бутринт, минахме през нещо уникално, което мен лично много ме зарадва. Заради много силно врязания в сушата залив, пътят е прекъснат от широк около 60 метра пролив.

Вместо мост, там „оперира“ един дървен сал,

който се дърпа от въжета на двата бряга. Невероятно албанско съоръжение.

Адреналинът

да се возиш на рехав албански сал, теглен от ръждиви въжета,

в компанията на един-два албански Mercedes-Benz е много висок. Цената на билетчето е 400 леки (5 лева) – ние си носихме леки от София (те не тежат много.) 

Понеже в Албания времето е един час назад спрямо Гърция, се оказа че сме пристигнали преди работното време на комплекса

Бутринт

Имахме време да се насладим на прекрасната гледка към триъгълната крепост от другата страна на пролива (от където хванахме сала).

Въпреки, че става дума за световно културно наследство, разбира се има следи от албанската намеса, като например оградата на комплекса, за чиято направа по безумен начин е нарушен древен зид. 

Самият

древен град Бутринт

е изключително запазен, особено амфитеатърът и баптистерията и мозайките:

• 

• 

• 

Друго, което много ми хареса беше, че имаше рисунки как е изглеждал града през различните периоди – за хора със слабо въображение като моето, това е много полезно:

Тук имахме един малък инцидент -> баща ми си загуби портмонето (изпадна през забравения отворен цип на чантата) и съответно за минаха няколко стотин евро и личните документи. Слаба Богу паспортите ни бяха на друго място, та поне можехме да напуснем Албания в пълен състав. Всички албанци от персонала бяха много кооперативни, оставихме им телефон за връзка, но така и не се намери това портмоне. Само да не остане някой с впечатление, че в Албания са ни откраднали портмоне – това си беше инцидент поради невнимание.

Продължихме по пътя към Саранда и се отбихме в

Ксамил

Самият град беше гадничък – с кичозни къщи и разкопани улици. Всъщност тези две неща се оказаха доста характерни за градовете в южна Албания. Повечето къщи освен грозни като форма, са решени в невероятно крещящи цветове, като преобладава лилавото, розовото и други производни. По нашите мерки за естетика, това си се равнява или на кич или на безвкусица.

Kerkyra, , 491 00, GR

Междуградските пътища почти навсякъде бяха ОК

като настилка (може би една идея по-зле от в България), дори в по-голямата си част имаха и мантинели по завоите.

В градовете обаче явно прокарваха нови тръби или кабели, защото във всеки един град, през който минавахме, беше страхотно разкопано и трябваше да се внимава да не опре отдолу някъде по бабуните колата. И това във всеки един град – сигурно след някоя друга година нещата ще са далеч по-добре, но ние уцелихме явно някаква градоустройствена офанзива.

Попаднахме и на първия от почти 200 000 бункера в Албания. Повечето

бункери,

които видяхме, бяха разположени непосредствено покрай пътищата, вероятно със стратегическа цел. Техният комунистически авторитарен лидер Енвер Ходжа е бил доста параноичен и за държава от 2 000 000 души, е построил почти 200 000 бункера – доста болен мозък. Пропагандата е била, че в страната се изгражда уникално добър строй и всеки момент лошите капиталистически държави ще ги нападнат. Затова всички са строили противоатомни бункери и са ги зареждали с провизии за прекарване на около месец в тях. Повечето бункерчета, които видяхме, бяха едно- или двуместни и приличаха на гъби:

• 

• 

• 

След като се настанихме в хотела в

Саранда

разбрахме, че кичозните отвън къщи са още по-кичозни отвътре:

Всичко в тази страна е в строеж.

Супер презастроено е около крайморските градове и всичките сгради са или строящи се (примерно 75% от сградите са в строеж все още) или са на не по-вече от 10 години. Поредното нещо, което не очаквах да видя в Албания…

Самият град

Саранда е доста прашен,

със стръмни улици, но променадата покрай морето е типично туристическа, с много ресторантчета и барове, гащи, надуваеми играчки … Слънчев бряг:

Седнахме в една кръчмичка и установихме, че вместо с 100 евро, с колкото се наяждахме в Гърция, хапнахме много вкусно с 35 евро за 6 човека. За любителите на бира – местната бира се казва Tirana. Където и да питахме за бира, се предлагаше бира само с това име. Интересното е, че винаги беше в различни опаковки, но името и вкуса винаги бяха едни и същи.

Тъй като стачкуващите византийци скъсиха програмата ни с един ден, решихме да посетим вторият от три албански града, включени в списъка на световно културно наследство на UNSECO, в същия ден. Аргирокастро е на около 50км от Саранда, като знаехме, че пътят няма да е елементарен, защото трябваше да се прекосят доста високи и стръмни планини.

Малко след Саранда минахме покрай единственият цигански катун, който видяхме в Албания. Не изглеждаше чак толкова, зле – някои от постройките/палатките дори имаха ток, други разчитаха на запален огън.

Докато навлезем в планините пътят беше много приятен и съвсем рядко се срещаше по някоя дупка:

• 

• 

Пътят беше труден

Не че имаше много коли или че беше в много лошо състояние, но просто имаше страшно много и страшно остри завои. Принципно не попаднах на агресивни или изключително лоши шофьори в Албания, но прекалено често виждахме доста тежки катастрофи, с кървища и гадости, което малко ни напрегна. Минахме и покрай по-големи образци на прословутите бункери:

Въпросният

Аргирокастро

е някаква смесица между Търново и Мелник. Къщите са с каменни покриви, а улиците са невъобразимо стръмни:

• 

• 

Над града има голяма крепост, която е строена само с отбранителна цел, в нея няма стаи за хора, а само помещения за военна техника:

• 

• 

Типично в албански стил в музея към крепостта е изложен и единствения в историята американски самолет, който е бил свален през 1957 година от Албанските военни сили – невероятен успех, с който няма как да не похвалят, независимо колко в разрез със старинния град е това:

Входовете за музеи в Албания са доста евтини – по 2-3 лева на човек, не че ние сме много по музеите де.

Вечеряхме обратно в Саранда,

където ми направи впечатление, че абсолютни никакъв проблем не им представляваше, че платихме половината от сметката в албански леки, а другата половина в евро – много удобно. Касовите бележки в Албания практически не съществуват. Иначе нощният живот в града е доста активен и приятен:

На следващата сутрин допълнихме резервоара на Lodgy-то на най-скъпата бензиностанция в Саранда, която намерихме. В Албания се предлагат два вида дизелово гориво: Евро 5 (с по-малко от 10ppm сяра) и някакво друго (с по-малко от 350ppm сяра). Разликата в цената не е много голяма, но като цяло

горивата са доста по-скъпи от в България

Ние заредихме на 2,25 лева/литъра, при положение, че цената на литър дизел в България по това време беше 1,86 лв/л. Както и да е, при пълен резервоар това прави 15 лева разлика, което не е болка за умиране. Докато съм на път в по-съмнителни държави, винаги гледам да зареждам на бензиностанции, в които виждам, че зареждат нови и скъпи коли, и гледам никога да на пълня повече от половин резервоар, за да се омеша новото гориво с наличното в резервоара. За Молдова, Украйна, Беларус и Русия със сигурност ще си нося добавка за повишаване на цетановото число.

Пътят от Саранда до Вльора 

е около 110 км и минава по ръба на морето:

В южната част на Албания не рядка ситуация на пътя е

да се озовеш в средата на море от овце,

което прави пътуването малко по-бавно, но много по-забавно:

В този район се намират и

най-красивите плажове в Албания

Обикновено, за да се стигне до самия плаж от главния път трябва да се спускат няколко километра серпентини, но определено си заслужава:

• 

• 

• 

Водата и брега по нищо не отстъпват на гръцките (реално това място се намира на 40 км от остров Корфу, колко пък да се различава релефът и водата), но пък преядохме с октоподи и калмари за по 15 лева на човек. Въобще, този район като чели най-много ни хареса като природни дадености. Имаше много симпатични бунгалца в този къмпинг, но разбира се не липсваха и характерните албански цветови изцепки.

След като изплажувахме,

продължихме пътя си към Вльора

Трябваше да прескочим поредната планина и за по-малко от 10 км набрахме надморска височина от над 1000 м. Не съм сигурен дали съм карал друг път по толкова стръмен и дълъг път. Качеството на настилката и мантинелите беше безупречно, гледките също:

• 

• 

• 

• 

• 

• 

От другата страна на планината (спускането) не беше толкова добър пътят и изискваше повече концентрация. Пристигнахме във

Вльора

за около 3 часа, тоест средната ни скорост на движение беше малко над 30км/ч, а максималната не повече от 85 км/ч – искам да кажа, че заради безкрайно многото завои, пътуването в Албания отнема повече време и човек трябва да си предвиди повечко време, дори за нищожни преходи от по стотина километра. 

Първоначално малко се стреснахме, като видяхме разбития път (100 метра) до нашето хотелче във Вльора, но след това имахме много приятна изненада, защото се оказа, че собственичката Герта на хотелчето знае български език. Тя е с български произход (каквото и да значи това) и е учила в София в УНСС, после е работила в САЩ, но се е върнала във Вльора и заедно с мъжа си Бени са направили това семейно хотелче. Много беше ценно това, че тази жена знаеше български и английски, защото това (дори и второто) в Албания е рядкост и реално няма с кой местен да си поговориш. В Армения и Грузия нямахме този проблем, защото всички знаеха руски език, но тук … освен „фалиминдери“, което значи „благодаря“, нищо друго не знаехме. 
Мога да препоръчам хотелчето с 10 пръста – click, тел. +355697851822. Въпреки, че има рибен ресторант в хотела (мъжът и готви), видя че искаме да опитаме нещо традиционно и ни прати в много готин битов ресторант на брега на морето, никаква меркантилност. Поговорих си с мъжа и (той разбира се кара Mercedes-Benz W211) на логичния въпрос „Защо в Албания има толкова много Мерцедеси?“ той ми отговори, че избрал Мерцедес, защото е здрав и е автоматик. Албанецът знае, че пътищата им са лоши и търси здрава кола, този конкретен индивид вече беше на друго ниво и търсеше комфорт по тези пътища – вероятно наистина Mercedes-Benz не е най-лошия избор, макар и да не е единствения. За сметка на това обаче жена му веднага го законтри, че има и по-важни неща от колата, особено когато имаш три деца – много сме различни, ама сме си и доста еднакви… 

Въпреки дъжда, който ни заваля, решихме да разгледаме Вльора поне с колата. Както и повечето градове, които посетихме, Вльора все още се строеше:

• 

• 

Сигурен съм, че след като приключат ремонтите, крайбрежната част на града ще стане много приятна с широкия булевард с палми и многото заведения (малко в стил чалга), но ние попаднахме по средата на една строителна площадка и то по време на дъжд.

Усетихме се, че явно, за разлика от повечето крайморски градове, центърът на Вльора не е край брега, затова решихме да разгледаме някой жилищен квартал. Там улиците са доста доста разбити и сградите са не само стари, но и доста нефункционални – примерно, стълбищата са един вид външни, без прозорци. Така бяха в по-малките градове и в Армения. Топлата вода и мазилката тук не са приоритет…

• 

• 

• 

Оставихме градския център за следващата сутрин и се устремихме към дългоочакваната традиционна вечеря. Традиционните ресторанти са на юг от Вльора, а покрай пътя те приканват мъже, облечени в национални носии. Ние търсихме конкретен

ресторант Laberia

(така се казва местността наоколо), който ни беше препоръчан от българската албанка от хотела ни. Посрещна ни младеж с бял калпак:

• 

• 

В тези ресторанти се набляга на овче, телешко и козе месо. Лично мен, като привърженик на прасето, това особено не може да ме впечатли, но действително всичко беше много вкусно и много. Платихме 85 лева (с включен тлъст бакшиш) за 6 човека, което според мен е доста малко за такъв ресторант.

По-важното е, че успяхме някакси криво-ляво да си поговорим с младежа с калпака. Каза, че през август има най-много туристи, най-вече от Косово, Черна гора, Босна… Както и на нас, и на тях за несгодите им са виновни политиците, данъците, той много работил, но малко му плащали, ама да хване да научи някой език не се е сетил – с ръце и крака си комуникирахме. Още преди половин век е казано: „Всеки народ заслужава съдбата си“.

За сметка на това десертът беше много интересен, като нишесте-реване … по-скоро интересен, отколкото вкусен. 

 Има една

особеност с десертите в Албания

Когато сте на ресторант, не повдигайте темата за десертите, защото келнерите се объркват (поне ние до този извод стигнахме). Тъй като явно десертът винаги е комплимент от заведението и го поднасят заедно със сметката, независимо дали си го поръчал или не, ако предварително попиташ за десерт, изпадаш в една конфузна ситуация, защото те нямат два вида десерт и така или иначе ще ти го донесат. И в менютата няма десерти. Абе, конфузни стават ситуациите, защото никой нищо не може да ти обясни на някакъв смислен език – цялата комуникация прилича на ръкопашен бой. Ама нали затова си избираме такива дестинации, за да е по-интересно! 

Очаквайте продължението:

Автор: Драган Драганов 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания

Booking.com

Днес с Боряна ще отидем на круиз с кораб по езерото Байкал. Приятно четене:

Байкал – една сребърна приказка

Не особено популярно в Европа, Байкал всъщност е една супердестинация. Сега е обект на Юнеско.

Всъщност,

пътуването ми започна от Улан Уде,

защото да отидеш до Байкал и да не видиш Улан Уде, е все едно да отидеш в Рим и да не видиш папата. И това сравнение е съвсем буквално. Улан Уде е столица на будизма в Русия, тук е най- голямата статуя на Буда в Русия и, което е наистина уникално, само на 40 км от града, в Иволгинския дацан се намира една жива мумия – тази на Хамбо Лама Итигелов, тук пействам Уикипедията, за да не преписвам:

Лама Итигелов – живият труп 

• 

• 

Лама Итигелов Итигелов става Хамбо лама (глава на будистката църква в Русия) през 1911 г. и остава на този пост до момента на смъртта си през 1927 г. Той поддържа дружески отношения с царското семейство. На 19.03.1917 г. Николай II го награждава с ордена „Св. Станислав“. По време на Първата световна война Итигелов помага на армията с пари, дрехи и лекарства и построява няколко военни болници. През 1926 г. предупреждава руските будисти за настъпващия „червен терор“ и ги съветва да бягат в Тибет. 

Той сам избира момента на кончината си. Преди да се пресели в отвъдното, изпълнява специален ритуал: събира част от най-добрите си ученици, сяда в йогиската поза „лотос“ и ги призовава да четат молитвата „Благопожелание за покойника“, докато медитира, преди да умре. Учениците се стъписват: как ще произнасяме слова, предназначени за мъртвец?! Тогава Итигелов сам казва молитвата и след половин час вече е на оня свят. Предния ден обаче оставя на младите си последователи собственоръчно написан документ, в който съобщава, че ще пребивава в отвъдното едно хилядолетие и желае да го ексхумират след 75 години, за да се убедят, че все още е жив. Мнозина учени смятат, че целта му е да демонстрира, че хомо сапиенс не изчезва след смъртта си. Лама Итигелов навярно предполага, че 1000 години са напълно достатъчни за изясняване на механизмите, с чиято помощ може да се постигне това.

На 18.09.2002 г. саркофагът с тленните останки на Итигелов е отворен в присъствието на представители на руското будистко духовенство, лекари, двама експерти по съдебна медицина, фотограф и нотариус. Всеобщо удивление предизвиква фактът, че тялото в него е непокътнато въпреки необратимостта на времето, въпреки биологичните, физичните и химичните закони. Итигелов все още е в позата „лотос“. Учените установяват, че кожата, косата и ноктите му по нищо не се различават от тези на живите хора, ставите са подвижни, не се забелязва гниене на тъканите очните ябълки са на местата си. Спектралният анализ показва, че тъканите на организма му са досущ като на човеците, обитаващи грешния свят.

„Когато отвориха саркофага на ламата, от него се разнесе много приятна миризма, един колега се престраши да докосне лявата ръка на мъртвеца и каза, че тя е топла“, обяснява проф. д-р Галина Ершова, преподавателка в Руския държавен хуманитарен университет. В продължение на пет години специалисти от всички кътчета на Земята посещават будисткия манастир Иволгин, където се намира „покойникът“ Итигелов. Важна подробност: стаята, където той все още седи в позата „лотос“, е съвсем обикновена, в нея липсва каквато и да било херметизация, температурата е 18 градуса. Всички експерти, изследвали ламата, са единодушни: той се различава от нас само по два параметъра – кръвта му не е течна, а желеобразна, и мозъчната дейност е замряла.

Проф. Борис Болшаков, д-р на техническите науки и завеждащ катедра в университета „Дубна“, също изследва „трупа“ на Итигелов. „Изобретих уред, подобен на махало, ако той се върти по посока на часовниковата стрелка, става дума за жив организъм, ако се движи в обратната посока, имаме работа с покойник, а ако се люшка ту в едната, ту в другата посока, организмът е в преходно състояние, т.е. намира се на границата между живота и смъртта“, пояснява той и допълва, че когато поднесъл уреда към главата на ламата, той започнал да се мята насам-натам. Акад. Сергей Курсакин от Института по физика на живите организми и неговият екип също обследват феномена Итигелов.

„Тялото на ламата изпуска топлина, установихме дължината на вълната и честотата на електромагнитното му излъчване, констатирахме, че липсват сърдечни тонове, но хипоталамусът, отговарящ за дейността на сърцето, функционира нормално, а кръвното налягане е 80 на 30.“, споделя ученият. Проф. Николай Давидович от московския Институт по биофизика разказва, че в продължение на шест месеца негови сътрудници измервали телесното тегло на Итигелов веднъж на три денонощия. „Те установиха, че то е между 39 и 41 кг“, уточнява той. Доказано е, че от време на време „мъртвецът“ излъчва мощни електромагнитни импулси. Будистът, който стои неотлъчно до него, твърди, че „…някаква сила ме удря в гърдите, все едно съм поразен от токов удар.“ Той съобщава на френски физици, изследващи Итигелов, че по време на сън или медитация непосредствено след „токовия удар“ често имал видения, чието съдържание обаче не желае да коментира. Според мнозина учени ексхумираният лама е в анабиоза – състояние на организма, характеризиращо се с почти пълно, но обратимо прекратяване на жизнените функции. Обаче има едно „но“: Защо тялото му, което съдържа определено количество вода, се е съхранило толкова добре в продължение на 79 години?!

Според законите на биологията и физиката, пребивавайки близо осем десетилетия в саркофаг, то би трябвало да се превърне в мумия, водата в него би трябвало да се е изпарила! Но такова нещо не се наблюдава. Коя е причината за невероятната кондиция на Итигелов? Кое химично съединение би могло да поддържа ламата в това състояние? Това химично съединение е глицеринът – твърдят мнозина специалисти. На науката отдавна е известно, че по време на зимния сън, в който изпадат някои животни, например мечките, и който не е нищо друго, освен своеобразна анабиоза, водата в кръвта е заместена именно от глицерина, който се синтезира в организма при окисляването на мастните киселини. Това вещество не изсъхва, не замръзва при охлаждане, не се разширява и не се свива при понижение на температурата. Отдавна е установено, че в кръвта на вид бръмбари, обитаващи руската тайга и изпадащи в зимен сън, има глицерин, а не вода, докато са в състояние на летаргия. По всяка вероятност същата (или подобна) трансформация става и в кръвта на Итигелов. Учените са на мнение, че ламата дълго е обмислял своята анабиоза и много внимателно се е подготвял за нея. Саркофагът му е направен от кедър, обработен със специална смола, за да е съвсем сух.

Биолози и лекари от санктпетербургския Институт по нестандартни проблеми на биологията и медицината са убедени, че преди окончателното „потапяне“ в анабиозата, ламата е репетирал това състояние поне два-три пъти, ползвайки многовековния опит на тибетските си колеги, индийските йоги, китайските и японските монаси и др. Има писмени доказателства, според които тези хора „умират“ пред свидетели, сърцето им спира, дишането им прекъсва, мозъчната им дейност затихва, телесната им температура рязко спада.

Проф. Евгений Нефедов от Института по радиотехника и електроника (към Руската академия на науките) е на мнение, че енергията, която поддържа организма на Итигелов в това състояние, се генерира от високочестотно електромагнитно поле. Според него именно тя е причината жизнените функции на ламата да не се прекратяват. Но откъде се взема тази енергия? Кой е нейният източник? Засега науката не може да отговори на този въпрос. Изследванията на феномена Итигелов продължават.

От свое име ще кажа, че от времето , когато се занимавах с йога, знам, че има едно имагинерно състояние между живота и смъртта, което будистите наричат Бардо. При определена медитация може да се изпадне в него и будистите определено предпочитат това да не им се случи. Когато правят тази медитация те молят някой брат да им бъде наблюдател и да се намеси, ако нещата излезнат от контрол.

И бях много изненадана, когато на място разбрах, че храмът с ламата може да бъде посетен срещу 250 рубли. Вътре, естествено, не е разрешено да се снима, а ламата е зад една стъклена витрина. Всъщност можах да го разгледам много добре. Ръцете бяха като на мумия, а очите – закрити с нещо, но в храма определено се усещаше ПРИСЪСТВИЕ. От ръката на ламата извън витрината се проточваше един конец и когато попитах един монах, той ми каза, че така се осъществява връзка с ламата. За момента не обърнах внимание, но на връщане, в маршрутката, ръката ми, с която бах подръпнала връвта, определено се затопли.

Улан Уде

Когато кацнах на летището в 8.00 ч. сутринта на 13 май в столицата на Бурятия, навън беше 4 градуса, а тъй като Улан Уде е в степта, беше и доста ветровито. Докато разглеждах града, ми направи впечатление, че някои от жилищните блокове не бяха нито санирани, нито дори измазани, само една декоративна боя направо върху тухлите. Боже, как оцеляват тия хора в Сибир през 21 век, чудех се аз, докато не се прибрах в хотела и разбрах, че стените са 1 метър дебели и външната температура не се усеща изобщо. 

Самият град Улан Уде ми хареса, строен на широко, с хубава пешеходна зона и тези типично руски  дървени къщи (в по-крайните квартали), с резбовани прозорци, които създават чувство на уют. Докато се разхождах из центъра, си купих и предплатена сим карта, за да имам интернет на Байкал, не че там имаше мрежа.

А какви смарфони имаше! Каквито и на картинка не сме виждали в България. И на много достъпни цени. Междувременно, след два дни моето Сони се счупи за пореден път и реших да си купя един ХОНЪР в Иркутск ако ми останат пари. Но докато бах на круиза, се разрази драмата с Хуауей и спешно преосмислих това решение. Така снимах с двата мегапиксела на таблета, а после и тези снимки не можах да сваля.

В Улан Уде мирно съжителстват будизма и православието, но будиските храмове определено са по-добре посетени. Над града е

другият Дацан – Римпоче багша,

от който се открива прекрасна гледка към Улан Уде и цялата долина. Тук е и най-голямата статуя на Буда в Русия. По този повод ще спомена маршрутките – преди да замина четох, как в Улан Уде протестирали срещу нередовния транспорт. Нищо подобно, маршрутките са една след друга, друг е въпросът, че на много от спирките няма имена и като тръгнах за този дацан, първо взех маршрутката в обратната посока, така че си направих и една панорамна обиколка на града.

 През града тече  река Селенга, която идва от Монголия и хвърля в ужас руснаците с мътните си води. 

В България

системата на споделеното пътуване

 беше заклана от таксиметровите шофьори още в зародиш, но в Русия нещата са други.

И така, още от София потърсих

кола по маршрута Улан Уде – Слюдянка

за 14 май. Имаше две оферти –  за 10 и за 15 часа. Така се свързах с Алексей. И на другата сутрин получавам съобщение, че отказва да ме вози?!? Що за грубо отношение? После видях, че ми е изпратил преди това наколко съобщения, на които аз не съм отговорила. Извиних се и му обясних, че между нашите две страни  има пет часови пояса, и когато ми е писал в 11 часа сутринта у нас е 6 часа и хората още спят. Така  възстановихме връзката и в 10 часа се качих на неговата Хонда заедно с още една пътничка.

По пътя времето съвсем се смръчка, а и заради часовата разлика заспах, а когато се събудих, навън имаше една педя сняг и продължаваше да вали. Добре, че Алексей беше добър шофьор.

Храната

Оказа се, че от Грузия до Бурятия храната е много подобна, само че Хинкали-то в Грузия става Бууза в Бурятия. Узбекската сумса си остава сумса. Само че в Бурятия повечето закуски са пържени, а в Иркутск – печени. А на пазарите, за мое удивление масово се продаваше разсад за домати. За удивление, защото първо, какви ли домати стават в това кратко лято и второ, защото не видях нито една къща с градинка.

На кораба храната беше чудесна – предимно риба и салата, която аз обичам и обикновено ядях само ордьоврите , иначе трябваше да си сменя номера на дрехите.

Слюдянка

 Тук за първи път се сблъсках с

руския туристически минимализъм

Разположена на брега на езерото, с прекрасна гредка и дълга няколко километра крайбрежна алея, в Слюдянка почти няма хотели. И причината не е в това, че няма желаещи са почиват или да строят. Причината е в начина на мислене. Руснаците искат да запазят езерото Байкал колкото може по девствено и по-чисто.

А от юг напират китайските капитали. Китайците наричат

Байкал – Северното море

и го считат едва ли не за тяхно

На другия ден по обяд се качих на маршрутката за Аршан и точно тук си изтървах Сонито.

Аршан

Езерото Байкал се намира в рифтова долина, която на юг продължава като Тункинката долина и завършва с Аршан. От северозапад се простират планинските вериги източни и западни Саяни, достигащи височина 3400 метра, а Аршан е в подножието на западните Саяни с местоположение много подобно на Долна Баня.

По целия този разлом изобилстват минерални извори, като се пътува от Аршан и Жемчуг до Севернобайкалск. Водата е подобна на Боржоми – гадост. А където няма минерални извори, има руски бани, които са си всъщност сауни. С очите си видях, как спътниците ми от кораба тичат от сауната и се бухват в езерото (4 градуса). Нещо като контрастен душ, само че още по-контрастен.

Но да се върнем в Аршан. Освен минералните извори градчето се слави и с монголския пазар, който изобилства от сибирски билки, (аз разпознах само шипки и мащерка), както и много кашмирени изделия – пуловери, шалове, жилетки, но не са никак евтини. А нагоре от пазара, започва стръмна планинска пътека, която води до поредица от водопади, но аз тръгнах късно следобед и стигнах само до първия.

А на другата сутрин валеше нещо средно между сняг и суграшица, така, че направих една баня в близкия санаториум и се разходих до дацана Бодхидхарма, който е на около 2 км. от курорта, но в това лошо време беше заключен. 

Иркутск

В Иркутск пристигнах към 18,30 часа и веднага ми направи вечатление гарата– красива барокова постройка. Наричат Иркутск Сибирския Петербург. И наистина е красив – щироки прави улици, (познайте как са назовани?),  красиви сгради, чисто. Не по малко известни са потъващите дървени къщи на Иркутск– някои са потънали до прозореца, други се чудят накъде да се наклонят. Казват, че потъвали, защото са правени без фундамент, но аз си мисля, че навремето почвата тук сигурно е била блатиста. Защото на същите тези къщи в Улан Уде нищо им нямаше.

Голямата забележителност на града е неговия символ – Бабр. Когато през далечната 1686 година Иркутск получил статут на град, поръчали и склуптура на Бабр– така местните наричат сибирския тигър. В Петербург обаче не знаели това местно име и се чудели как да изпълнят поръчката- голяма котка, държаща в зъби собол, и едновременно с това– бобър?  

Така се появило митичното същество (тигър с лапи и опашка на бобър), което днес краси входа в 130 квартал– възстановената историческа част на града. А край протичащата през града река Ангара е оформено красиво парково пространство.

До 2017 г. два пъти седмично през лятото от Иркутск до Северобайкалск е пътувала комета– 12 часа за тези 636 км. Защо източносибирското речно параходство се е отказало от тази дестинация, не знам. (На времето между Бургас и Варна също имаше комети, те също изчезнаха.) Това оставя северната част на езерото без приток на туристи и това беше причината да се включа в този круиз, защото Байкал не може да бъде видян по друг начин– само отвътре.

На следващия ден се

качихме на корабчето и започнахме круиза

За съжаление, не можахме да изпълним всичко по програмата, защото из Байкал все още плаваха парчета лед – последица от хладната пролет.  Целия април със страх гледах онлайн камерите на Байкал – ледът не помръдваше. После, точно по Великден, се случи пролетното тайнство и ледът изчезна за една нощ. Но не напълно.

Байкал

За Байкал много може да се пише: най-голямото сладководно езеро, най-дълбокото, най-чистата вода и т.н. Но има и много още по-уникални неща.

Лятото на Байкал е кратко:

 горе-долу между края на юли и началото на август. Средната годишна температура е отрицателна величина. И въпреки това, езерото НИКОГА не замръзва изцяло. Байкал събира вода от много притоци, но над езерото почти винаги е слънчево, заради циркулацията на топъл въздух, който се издига нагоре и топи облаците. Езерната вода се излива през Ангара и точно на това място, водата остава открита, дава дом на хиляди водоплаващи птици.  Първоначално си мислех , че тук живеят и

нерпите –

ендемичен за Байкал вид сладководни тюлени

Оказа се, че са доста по на север – при Ушканските острови и си правят специални тунели за да излизат на въздух. Ловът им е разрешен за евенките – най-старите обитатели на това място

Природата около езерото е планински релеф и селцата по брега са достъпни само по вода и най-вече по лед.

Най-големият остров Олхон

 се обслужва през лятото от напълно безплатен ферибот, за който лятото се вият дълги опашки от коли и маршрутки. На острова няма асфалтирани пътища, (както между другото е и в повечето населени места) направо си е 40 км. офроуд от пристана до

главния град Хужир

 Тук господстващата религия е шаманизма, чиито корени се губят дълбоко в езическото минало на Байкал. На острова, 75 км дълъг, има всичко: и степи, и планини, и гори, и езера.

Корабчето ни спря до отсрещния малък остров Огой, където пък се кипри будиска ступа. И докато ние се разходим натам, капитанът и още един екскурзиант наловиха над 10 кг риба. Такъв риболов през живота си не съм виждала, при всяко хвърляне по четири– пет рибки на въдицата

Най-прочутата риба на Байкал е Омул.  И въпреки че официално е забранена за риболов, не беше никакъв проблем да се намери в магазина или на пазара

• 

• 

• 

Най-големият кошмар на Байкал

са кърлежите. Преди всяко слизане на брега се пръскахме със спрей срещу кърлежи и по мен нямаше нито един, но не всички бяха такива късметлии. Опасното тук е, че освен че разнасят лаймска болест, кърлежите са преносители и на енцефалит, който е смъртоносен. И понеже се заинтересувах от темата, открих, че в Австралия над 10000 говеда умират всяка година от ухапване от кърлеж, а и в Алпите е по-добре да се излиза след като си напръскан със спрей.

Така наречената

Байкалска ривиера

 се състои от поредица от малки заливчета със ситен пясък и по десетина дървени къщички.

Това е Русия. Не им пука за приходите от туризъм. Те си имат собствена ценностна система, и ако някой си мисли че наложените икономически санкции много ги стряскат, няма такова нещо. Те даже не могат да разберат, за какво им е всичко това. Защото, докато ние в Европа се стараем на забравим кой какъв е бил по време на Втората Световна Война, те се стремят да помнят. И наличието на външен враг само ги консолидира. (Факт – ние, еворпейците, искаме да живеем заедно и в мир – би било адски неучтиво да си завираме един на друг собствените си национални митове един на друг в очите – бел.Ст.)

Ангарск

• 

• 

Последният град, който посетих, беше Ангарск. Разположен на около 40 км. по течението на Ангара, градът всъщност не е на самата река. Строен е 50-те години, чист, подреден, има си всичко и също много ми хареса.

И накрая малко снимки от зимния Байкал, които не са мои:

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Край
Автор: Боряна Йовкова 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Русия или писани от Боряна Йовкова – на картата:

Русия и Боряна Йовкова

Booking.com

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, продължихме към Техеран, стигнахме до Язд и Персийския залив, а за последно тръгнахме обратно в посока Персеполис и Исфахан.
Днес,заедно с Любо, ще открием нова страна за нашия сайт – Ирак.

Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част пета

Ирак – Сюлеймания и Арбил

Ден 12

Границата с Ирак ни зовеше

Това всъщност беше т.н. Иракски Кюрдистан, в който можеш да влезеш без виза за разлика от арабски Ирак, където не се води толкова мирно, а и не е лесно да отидеш. Потеглихме, но спирахме да снимаме планините наоколо, окъпани в утринното слънце.

Преди границата спряхме в Мариван,

за да изхарчим всички риали, защото ако ги върнем в България и ги обменим, курсът е близо 4 пъти по-нисък от курс продава.

И така

ето ни на границата Иран – Ирак

Бях чел разни неща за тук, но като цяло информацията беше оскъдна, така че предстоеше да видим

как ще мине процедурата

А тя не мина бързо. Ще се опитам в малко телеграфен стил да опиша нещата, защото иначе ще ми трябват няколко страници само за това. И така….
Вход на границата. Проверка на документи. ОК. Първа бариера премината.

Митница. Карнет оправен за около 30 минути. До тук добре. Паспортен контрол. Настояваме за изходни печати на визите, а иранците казват, че няма нужда и настояват да тръгваме. Следва още една проверка. Втора бариера премината.

Следва трета бариера. Премината.

Проверка на военните. Искат изходни печати. Връщаме се. Взимаме ги. Военната проверка минава гладко, но искат някаква бяла бележка, викат „контрол гориво“ и сочат назад. Тръгваме обратно, а това са няколко бариери и половин километър назад. Те казват само един с колата се връща.

Една бариера назад минавам.

На втората бариера се сърдят, че вече съм с изходен печат, а се връщам. Вдигам рамена и си мисля, че те са идиотите. Да бяха поискали тази тъпотия по-рано.

Някак намирам сградата. Там един мазник ми вика всички документи на колата снимани. Къде това питам аз, а той вика „ей там“. Ама това е доста относително. Тръгвам. Не е там където ми казва. Питам някакъв човек. Не говори английски, но някак се разбираме. Води ме. Затворено е. Страхотно.

След малко човека идва, снима и се връщам при мазника. Той иска 20 долара. Давам му ги. Той пуска някаква гнусна иранска чалга, започва да се кълчи, да си търка банкнотата по лицето и да вика „Money, money“.

Аз си мисля, че е пълен кретен, но само се усмихвам злобно и му казвам да дава документа вече. Той не е съгласен. Доларите трябва да се обърнат в риали. Звъни по телефона. Чакаме. После чакаме още. Появяват се двама гнусни ирански чейнчаджии облечени като пълни палячовци и започват да ме гледат сякаш току що са видели извънземен. Само ако можех да ги снимам щяхте да разберете какво имам предвид.

После констатират, че доларите ми са фалшиви и все така ме гледат. Казвам им, че не са и това е всичко, което имам. Звънят около 10 пъти по телефона на някой. Чакаме, а на мен вече ми се приисква да коля и беся наред. В един момент казват, че ще ги вземат. Не били фалшиви, а просто стари. Искат такса за обръщане. Някакви там риали. Нямам. А, сещам се, че бях запазил една банкнота от 100 000 за спомен. Давам им я и казвам, че това е всичко. Пак чакаме. Пиша смс на моите другари да не се чудят защо се бавя.

Накрая ми дават една тъпа бележка, на която пише буквално, че

в името на Алах мога да напусна Иран

Тегля им една майна. Отново минавам двете бариери. Обратно при военните. Давам им бележката, а те

сега се сещат, че искат да гледат багажа

Започваме да вадим през задните седалки, защото след удара в Техеран багажника е смачкан и неотваряем. Пускат ни.

Междувременно моите другари ми разправят, че докато ме е нямало са се нагледали на такива циркове по границата. Някакъв човек е носел дузина кокошки, които са му били конфискувани. Друг са хванали да изнася скрито гориво и са му го взели. Какви ли не субекти не са преминали оттук.

До тук с иранската част. Предстои иракската.

Приближаваме. Гледат ни странно, но ни казват къде да отидем. Влизаме в сграда с коридор пълен с хора като пред лекарски кабинет през грипна епидемия. Излиза някакъв униформен и ние размахваме паспортите с надежда. Вижда, че сме бледолики и казва да отиваме навън в един фургон. Там пак опашка. Срещаме двама чужденци говорещи английски. Казаха, че са иранци, въпреки че момичето беше с чисти азиатски черти. Отиваха на стоп да скитат из Ирак. Те ни казват, че не трябва да чакаме тук, а на друго място. Местим се. Даваме паспортите и плащаме някаква такса от 9000 иракски динара. Става бързо. Връщаме се при униформения в първата сграда. Подпечатват ни паспортите и ни приветстват с добре дошли.

Получаваме право на 30 дневен престой в страната

Отиваме на първата бариера. Там едно услужливо момче в цивилни дрехи ни води в друга сграда, а после и в трета. Говори английски и не иска никакви пари, а само ми стиска ръката и ни приветства. Оценявам го и му благодаря сърдечно.

Редя се на едно гише, а те ме канят вътре при тях. Оправяме документи за временен внос на колата и ми издават нещо като иракски регистрационен талон. Хората се държат съвсем подобаващо и за миг не се дразня. Плащам 25 000 иракски динара, прибирам документа, а те ме предупреждават да го пазя, защото е много важен и за престоя и за изход от страната. Благодаря им, а те ме черпят студена вода и ми пожелават приятен престой в страната им.

Ирак

Готови сме да тръгваме след около 4:30 часа в зловеща жега. Беше си изпитание на нервната система, но тук е така. Мога да кажа само, че

отношението, което получихме от иракските гранични власти беше много добро

Макар и доста неорганизирано иракската страна ни отне около 40-50 минути, което си е постижение.

Първи километри в Иракски Кюрдистан

Асфалта изчезва на места и преминава в трошено-каменна настилка. Камионите вдигат голям прахоляк, а слънцето все така силно пече.
Спираме на една сянка малко да се поокопитим и да обядваме, а след това поемаме към

град Сюлеймания

Имаше военни на вход и изход от всеки град. Гледаха ни подозрително, проверяваха ни и сваляхме багажа неколкократно през седалките. Трудно им беше да повярват, че сме туристи.

Приближаваме центъра на Сюлеймания, където е хотела, който бях набелязал, а там ври и кипи от народ. Спирам и смятам, че ще ми трябват сигурно 2 часа, за да се придвижа с колата в потока от хора, за да мина 1 км. Тръгваме пеша. Намираме хотела, но се отказваме. Това е като да влезеш на „Капалъ чарши“ в Турция с кола сред хората. Тръгваме да търсим друг хотел и го намираме съвсем скоро, а и на сносна цена.

В Ирак е осезаемо по-скъпо отколкото в Иран

Настаняваме се и излизаме на вечерна разходка по една препоръчана от хотелиера ни улица, а тя

кипи от живот

Хора играят домино, табла, пият чай. В барабани от пералня с монтирана по средата горелка се пекат слънчогледови семки като се въртят постоянно. Какъв колорит само. Сливаме се с тълпата и сядаме да пием чай, а по късна доба се връщаме в хотела. Какъв ден само!

Някои неща, които ми направиха впечатление при влизането от Иран в северен Ирак.

1. Колоните от камиони изчезнаха. В Ирак влизат хиляди камиони с всякакви стоки от Турция всеки ден, а излизат празни. Тук не се произвежда нищо (това ми го каза един спедитор преди 7 години и съм го запомнил).
2. Хората започнаха да карат видимо по-културно и отстъпчиво. Появиха се пътни знаци за регулация на движението.
3. Появиха се изключително луксозни автомобили.
4. Появиха се магазини за алкохол с цели колекции от шотландски уискита, както и шоколадови изделия от висок клас.

Ден 13

След ставане се наложи да сменим някои тампони на гърнетата, които се бяха изпокъсали след полетите през гърбиците в Иран. Потеглихме към

Арбил – столицата на Иракски Кюрдистан

Жегата беше изключителна, а

играта на проверки и сваляне на багаж с военните продължаваше

Само на 1 – 2 места просто ни стиснаха ръцете и казаха гордо – „You are very welcome in our country“. Де да бяха всички такива.

По пътя спряхме да купим вода от един магазин и до мен дойде един човек, който каза, че живее в Германия и всяка година пътува до тук и обратно. Видял българската регистрация и му станало интересно. Нали минава през нашата родина на път за Германия. Беше приятен човек.

Арбил

В Арбил пристигнахме когато гумите вече почти залепваха по асфалта. Такива температури не са присъщи дори за тук + 44 градуса.

Градът ни посрещна с широки булеварди и уредена инфраструктура. Настанихме се в хотел на 30 минути пеша от центъра. Паркирах колата плътно до входа под камерата за видеонаблюдение.

Реанимирахме в хотела, като тока постоянно спираше.

Излязох за половин час да разгледам квартала и беше доста интересно за мен макар да беше обикновен иракски жилищен квартал.

По-късно към 17:00 ч всички се отправихме към

централния площад с фонтаните и цитаделата, а там кипеше от живот

Разгледахме цитаделата и слязохме да изпием по един чай на площада. След това направихме едно кръгче по централните улички и вечеряхме в някакво заведение за бързо хранене. Вече беше тъмно и можехме да усетим от

атмосферата на нощен Арбил

Всичко живо ядеше по уличните заведения. На прибиране към хотела отново видяхме хора, които играеха домино по кафетата. Явно много се харесваше това забавление в тези части на Ирак. Щом слънцето се скрие всичко се оживява. Така е по тези ширини. Беше голям колорит просто да усетиш атмосферата на града, който е бая голям и изглежда уреден поне в централните части.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Ирак или писани от Любомир Петров – на картата:

Ирак , както и Любомир Петров

Booking.com