Tag Archives: строеж

Къде, какво, колко се е и ще се строи по данни на НСИ

от Боян Юруков

лиценз CC BY-SA

Ако ви се струва, че все повече сгради да никнат около вас, въобще не си въобразявате. Общо 39594 жилища са пуснати в експлоатация в България миналата година спрямо 22 хиляди през 2024-та. За това има исторически причини и доста детайли, които личат от данните на НСИ. Паралелно населението на страната е намаляло с над 22 хиляди души за тези две години.

В последните седмици бяха обновени доста показатели в статистиката. Тъй като има много начини да се съпоставят, разделих темата на няколко части. Първо, както винаги, описвам условностите в данните и какво няма да видим в тях. Второ показвам жилищата в строеж, с разрешение и пуснати в експлоатация за цялата страна, както и по брой стаи. След това разглеждам поотделно тези данни за областите София, Пловдив, Благоевград, Варна и Бургас. После сравнявам ключови параметри и аномалии между областите. Накрая правя съпоставям с демографските данни и динамиката на домакинствата.

Условности

НСИ събира информация за разрешенията за строеж, започнатите сгради и пуснатите в експлоатация от различни източници. Колкото и методологията да е описана ясно, има практически разминавания, с които всички ние сме наясно. Например, измерването на полезна и жилищна площ се разминава между инвеститори, както ясно се вижда от обявите и като гледате на място. Отделно има промяна на методологията и след 2018-та смятат в жилищната площ кухните над 4 кв.м.

Има доста сгради, които се използват и в тях живеят от години семейства, които не са пуснати в експлоатация. Отделно има немалко жилища, които са незаконно изградени и разширени. Има цели такива сгради и етажи. Те не влизат в тази статистика. Също така, във времето между разрешението и пускането в експлоатация сградите претърпяват промени – по-често съкращаване на паркоместа, но понякога и разделяне или сливане на жилища. Не на последно място, има доста сгради, които не се водят за жилищни, но всъщност са такива заради лобистки недъзи в ЗУТ и общите устройствени планове на големите ни градове. Това се вижда най-вече в данните за започнатите строежи.

Не на последно място, тук разглеждаме само жилищни сгради и жилищата в тях. В сградите им има офиси, студия и други, които бързо се обръщат в жилища, но официално не се водят за такива. Има го и обратното – жилища се превръщат в офиси. Има сгради, които се водят формално за хотели, но продават апартаментите в тях. Те отново не влизат в тази статистика. Доколкото повечето си представяме блокове и бетонни стени по булеварди, много от тези жилища са и къщи. Именно те заемат по-голямата част от сегмента с 4 и повече стаи.

Всичко това би могло да повлияе на данните подадени на НСИ. За съжаление, оказва се изключително трудно да научим колко сгради са на ниво акт 14, но не са пуснати в експлоатация. Това би ни дало представа за някои от тези недъзи. От години се опитвам да събера такава справка. Миналата седмица пуснат запитване до НАП, които би трябвало да имат такива данни, и се надявам да ми предоставят справка.

Разрешени, в строеж и готови

Информация за тези фази на строежите ни дава НСИ заедно с доста параметри по тях. Това ни позволява да разгледаме не само стряскащото число за миналата година, а как се развива през времето. Виждаме, че наистина почти 40 хиляди жилища са били пуснати в страната, но общо 225 хиляди са били разрешени за строеж в последните 5 години. За същия период 139 хиляди са започнали да се строят.

Всъщност, миналата година за пръв път от последните 20 броят на жилищата е надвишил броя на започнатите строежи. Това ни дава индикация, че има много незавършени такива, както и много, които се използват без акт 16. Има много обяснения защо именно през 2025-та има такъв голям натиск да се довършат и повечето не си противоречат. Няма да се впускам в тях сега.

Интересно наблюдение има когато разделим полезната площ на броя жилища в данните на НСИ. Противно на пазарните анализатори, че се търсят по-големи жилища и пазара се ориентира към такива, всъщност има отчетливо намаление в разрешителните и започнатите строежи с около 10%. Това обаче са декларираните данни от строителите и те твърдят, че строят жилища средно по 115 до 130 кв.м. Това четем и по обявите и красивите обещания на зелено. Реално когато влязат в експлоатация и полезната площ пада на 90 до 100 кв.м. От нея жилищната площ, т.е. без идеални части, е между 65 и 80 кв.м. Забелязва се, че в последните 3 години жилищната площ на готовите жилища всъщност намалява с над 20%

Погледнато по стаи виждаме, че има увеличение на жилищата с 6 и повече, но не много. Най-големият растеж е сред тези от 2 и 3 стаи. С изключение на 2024-та, има растеж и на едностайните. Това отново противоречи на тиражираните от представяни за експерти на имотния пазар, строители, анализатори и инфлуенсъри тези как се движи пазара и какво се търси най-много. Алтернативно обяснение, че инвеститорите просто не следват съветите на изброените и строят каквото им е удобно. Както вече писах, този пазар не е особено пазарен, особено що се отнася до определянето на цените.

Растежът през последната година обаче озадачава. Особено след спадът средно за странта през 2024-та. Това важи не само за София, но и за областите Пловдив, Бургас, Варна и … Благоевград. Броят жилища пуснати в експлоатация в София и Пловдив през 2025-та е бил два пъти и половина повече от предходната година. Във Варна – с 50% повече, а в Благоевград – 90% повече. В Бургас е около средното за страната – 21%, но там пикът беше 2023-та. 10 хиляди от това увеличение е само в София.

На следната графика се вижда по-ясно тази промяна. Растежа започва още 2019-та подхранван най-вече от строителството в София. Това не значи, че не са започнати строежи, за което ще стане дума по-късно, а че не са довършени и пуснати в експлоатация. Бургас, Варна и Пловдив са относително стабилни до 2022-ра. През 2024-та има привиден спад но той е заради намаление извън София.

Тази графика създава впечатлението, че в София и Пловдив бетонирането надлъж и нависоко преуспява. Гледайки готовите сгради това е така, но историите са доста различни. Затова е важно да вникнем в данните на отделните области, за да разберем какво се случва.

Тук е важно да се разбере, че разрешенията за строеж са често формалност. Понякога са на база дела където административните съдилища са отменили предходен отказ. По-често почвата е била утъпкана – в буквален и преносен смисъл – с промени на ПУП на парче, решения на общински съвети, спорни градоустройствени заповеди и едноименни поправки на закони в парламента. След това въпросът по принцип не е дали ще се застроява, а как и колко.

София

В София виждаме огромно увеличение на разрешенията за ползване. Една част са на малки сгради на общината, а големите сгради са от ДНСК. Справка в картата с документи от градоустройството на GovAlert показват 778 документа в тази категория от ДНСК и 1493 – от общината. Разбира се, не всички са жилищни сгради, каквито 2468 са пуснати в експлоатация миналата година. Това значи, че за поне 200 нямаме публична информация, вероятно защото документите не съдържат достатъчно ясна идентификация на имота или просто не са публикувани.

Виждаме обсъждания вече скок на готовите жилища. Вижда се и пикът е разрешенията за строеж между 2020 и 2023. От 2024-та нататък разрешенията за строеж падат наполовина. Аналогичен е спада и на новозапочналите строежи на сгради. Това включва както големи кули , така и отделни къщи или комплекси от такива. Графиката долу, както и останалите подобни, не отчита броя разрешения за строеж, а жилищата упоменати в тях.

Това ни дава индикация, че довършените сгради в последната година са разрешени и започнати в последните години. Предвид натрупаните разрешения и множеството течащи строежи не очаквам да намалее потокът от готови жилища в близките години. Ако се запази обаче спада на започнатите такива, след няколко години ще има спад и там.

Гледайки разпределението по стаи, виждаме с учудване колко малко са жилищата над 4 стаи в сравнение със средното за страната. Това е индикация за повече апартаменти в София, малко от които са многостайни. Залага се много повече на двустайните.

Гледайки по квадратура виждаме доближаване в последните години на това, което е разрешено и се строи и какво се декларира като площ на готовите жилища. В София се движат около 100 кв.м., но се вижда отчетливо намаление в последната година, вероятно заради строежа на повече двустайни апартаменти.

Ако искате да видите как ще изглеждат не само разрешените за строеж сгради, но и тези, които са в процес на одобрение или са планирани в бъдеще на база ОУП и стари ПУП-ове, погледнете 3D картата на потенциалното застрояване на София. Доколкото тук говорим за нови жилища, опитах се да направя анализ колко стари са се продали миналата година фокусирайки се най-вече върху панелките.

Пловдив

Картинката в Пловдив е доста различна. Отново виждаме скок в последната година и леко намаление в новите строежи. Виждаме обаче стремглав ръст в разрешенията за строеж, особено в мандата на сегашния кмет. Всъщност, миналата година при три пъти по-малко население в Пловдив е имало повече разрешени за строеж жилища от София – 12666 спрямо 12484. Това значи, че при липса на срив в имотния пазар в следващите 4-5 години в Пловдив в гарантирано строителство в пъти повече, отколкото виждаме в момента.

Като брой стаи не виждаме особено по-различна картинка от София. Забелязват се значително повече жилища с 6 и повече стаи. Големият брой двустайни жилища обаче следва същата логика на инвеститорите, а не купувачите.

Като квадратура се вижда аналогична крива на София, но през последните години – дори по-големи жилища. Готовите жилища между 2021 и 2024-та са били средно около 111 кв., макар само 86 от тях да са били реално жилищна площ.

Благоевград

В разрешенията за строеж на Благоевград и още няколко области има аномалия, за която ще стане дума след малко. Вижда се обаче, че разрешенията за строеж, започнатите сгради и готовите жилища вървят в синхрон и със стабилен строеж в последните години. Учуди ме колко много жилища са били пуснати в експлоатация миналата година на фона на малкото население на областта.

Като брой стаи виждаме изключително много едностайни. Вероятно това се дължи на самият град Благоевград, както и курортните селища, където има много жилища с цел отдаване под наем. Учудващо малко са жилищата с 4 и повече стаи, които ми говори, че се строят малко нови къщи.

За разлика от Пловдив и София тук площта на готовите жилища е доста под 100 кв. м. и под полученото разрешение. Виждаме също спад през последната година, но като цяло виждаме, че в последните 20 се строят по-малки жилища. Това е странно предвид, че земята далеч не е толкова скъпа, колкото в други градове.

Бургас

Виждаме аналогичен на Благоевград ръст на разрешенията и започнатите строежи, но спад в пуснатите в експлоатация жилища. Тук интересното е, че има много ниско ниво на строителство между 2010-та и 2022-ра спрямо населението. Също аналогично има аномалия в разрешенията за строеж преди 2008-ма.

От гледна точка на броят стаи, виждаме доста едностайни жилища през годините с пик през 2023-та. В последните две дори са по-малко спрямо предишни години. Доста малко многостайни апартаменти като дял от всички в сравнение с други области.

От гледна точка на жилищната площ виждаме относително постоянство в Бургас. Доста по-ниско е от Пловдив и дори Благоевград и след кратък скок на готовите жилища през 2021-ва се вижда отново спад. Предвид колко малко жилища са били пуснати на пазара тогава, възможно е да е имало един или няколко по-големи комплекса с големи жилища, които еднократно да са отместили статистиката. Съдейки по разрешенията и започнатото строителство, изглежда същите са били строени поне 4 години.

Варна

За разлика от Бургас, във Варна има значително по-голямо строителство и то постепенно расте в последните години. Разрешенията за строеж и започнатите сгради са се удвоили за последните 10 години. За разлика от други градове пуснатите в експлоатация жилища ги следват доста точно, което може да значи, че по-малко биват изоставяни или без акт 16.

За разлика от Бургас има доста по-малко едностайни апартаменти и повече многостайни с 4 и повече стаи. Това е странно предвид, че и двата града са курортни и би било логично да се търсят повече апартаменти за отдаване под наем.

Като квадратура отново средното ниво е стабилно и доста под това в други области аналогично на Бургас. Разликата е, че всъщност разрешенията и започнатото строителство е с тенденция надолу, което значи, че в блузките години ще виждаме все повече жилища с реална площ от по 60 кв. м. във Варна описвани в рекламите като 100 кв.

Сравнение

Ако сравним разпределението по стаи на жилищата довършени през 2025-а г. виждаме големи разлики. Взимам отново 5-те града с най-много жилища пуснати в експлоатация. Пловдив, Варна и София са доста близки, макар да се виждат повече многостайни в Пловдив и Варна – вероятно къщи. Благоевград има много едностайни, което говори за апартаменти под наем. Виждат се и доста повече многостайни като дял от други области, което вероятно пак са къщи по подобие на дялът в „други“. Бургас е някъде по средата между Варна и Благоевград.

От гледна точка на площта, виждаме намаление при Пловдив, Благоевград и София между 2023 и 2025-та и увеличение при Варна и Бургас. Това може да зависи от вида жилища и големи проекти за комплекси, които са били довършени в дадените години. Може и да показва тенденция в местните пазари.

Споменах аномалии в статистиката за някои области що се отнася до разрешителните за строеж. Тук виждаме разбивката по брой жилища и избрани области. Виждаме колко много има в Бургас през 2006 до 2008-ма също както във Варна и Благоевград. Аналогичен сигнал виждаме в останалата част от страната, макар и не толкова драматично. Интересно е, че специално 2007-ма в Добрич е имало повече разрешения за строеж като брой жилища, отколкото следващите 18 години. Единствено Пловдив изглежда като изключение от областите по този показател.

Пазар за жилища или криптобетон

Споделял съм доста мнението си, че голяма част от строителството е това, което аз наричам „криптобетон“, т.е. спекулативен инструмент, а не материална собственост, която се използва по предназначение. Доколкото дигиталните инструменти като криптовалута и NFT-та нямат материално изражение, а апартаменти, офиси и прочие имоти могат да бъдат използвани теоретично в някакъв момент, важно е да разберем какво точно се крие в тази дума „теоретично“.

Отново данните на НСИ показват, че броят на домакинствата е намалял с 139 хиляди между двете преброявания през 2011 и 2021 г. Това е около 4.6% по-малко. Тук е важно да се разбере, че намалението на населението не се отразява пряко на броя домакинства. Възможно е при намаляващо население да има повече домакинства, какъвто е случая между преброяванията през 2001-ва и 2011-та, когато са отбелязани 83700 повече домакинства, но при 552 хиляди по-малко население. Причината за това е, че домакинствата стават по-малки – повече хора живеят отделно от родителите си, имат по-малко деца или живеят сами.

При 139 хиляди по-малко домакинства виждаме 208 хиляди жилища получили разрешение за строеж в периода между двете преброявания – 2012 и 2021 г. Също така за този период е започнал строежа на 135 хиляди жилища. 104 хиляди са били пуснати в експлоатация. Тези числа не бива да се събират, защото доста сгради са получили разрешение за строеж и са били довършени в рамките на тези 10 години.

По-интересно е обаче да се види разбивка по райони, защото демографската картина е различна. София е станала емблематична с масовото си застрояване. Данните от преброяванията дават аргумент защо пазарът би търсил повече жилища – домакинствата са се увеличили с почти 42 хиляди за 10 години. Това би означавало значително търсене на имоти. За същия период обаче 49 хиляди жилища са започнали строеж. В последните 4 години след преброяването още 39 хиляди жилища са също в строеж. Общо от 2012-та насам близо 149 хиляди жилища са получили разрешение за строеж, което е над два пъти и половина повече от най-оптимистичните прогнози за увеличението на домакинствата.

В Пловдив също има увеличение с 2841 домакинства между преброяванията, но за същия период са били започнати над 14 хиляди жилища. В последните 4 години – още 16 хиляди. Разрешенията за строеж от 2012-та насам са за 77 хиляди жилища. Това значи почти 20 пъти най-оптимистичните прогнози за увеличение на домакинствата.

В Бургас и Варна имаме леко намаление – съответно с 1230 и 221 домакинства. Въпреки това за тези 10 години е започнат строеж съответно на нови 21 и 26 хиляди жилища и още 16 и 18 хиляди отгоре в следващите 4. Разрешенията за строеж в последните 14 г. са за 40 хиляди жилища в Бургас и 51 хиляди във Варна при намаляващ брой домакинства. Предвид, че говорим за областите като цяло, там може да се спори, че става дума за ваканционни къщи и апартаменти. Предвид броя им и динамиката на населението обаче, неизменно повечето ще са с инвестиционна цел.

В Благоевград има намаление от близо 5000 домакинства, което е свиване с 4%. Въпреки това е започнал строеж на 4800 жилища между 2012 и 2021-ва и още 5000 след това. Общо 88 хиляди жилища са били разрешени за строеж в последните 14 г. Доколкото тук може отново да говорим за търсене на ваканционна къща и апартамент, особено около района на Банко и Гоце Делчев, все пак говорим за разлика от над 16 хиляди жилища между започнатите такива и очакваното намаление на домакинствата за този период.

Останалите области в България не ги виждате на графиката, тъй като там намалението е най-драматично. Виждаме 177 хиляди домакинства по-малко извън изброените горе между преброяванията. В същото време има 38 хиляди повече построени жилища за същия период и още 28 хиляди – след това. Разрешенията за строеж след 2011-та са 88 хиляди въпреки рязко намаляващия брой домакинства.

Строежите в Младост и красивите измамни картинки

от Боян Юруков

лиценз CC BY-SA

Районният кмет на Младост Ивайло Кукурин, който беше предложил да се застрои предимно общински имот със 75 метрова сграда, днес пусна визуализации какво всъщност е договорил с който трябва. Забелязах го от статията на citybuild.bg. Картинките изглеждат хубави, но още на пръв поглед се виждат проблемите с тях.

Надали някой ще бъде изненадан, но практически няма дърво на снимките му, което да е възможно въобще да е там. Първо „гората“ зад 75 метровата сграда вече е планирано да се застрои с 50 метрова сграда без никакво озеленяване съдейки по скиците. Второ, земята зад бл. 326 буквално до прозорците на живущите е очасти частна, а останалото вероятно ще бъде паркинг на въпросната спортна зала. Та нито едно дърво няма да остане там.

Второ, на картинките му не са отбелязани планираните пътища, които ще се изграждат на общинската земя и вече са отбелязани в isofmap. Не е отбелязана и сградата, която ще се строи точно до сегашния Lidl.

Трето, между картинките му има няколко несъответствия. На първата са сложили бл. 326 два пъти зад жълтата сграда, а в действителност там ще има паркинг. На втората пък липсва църквата. Както е нарисувана първоначално изглежда, че ще е на частен имот. Паркът нарисуван около нея също е върху частни имоти и вероятно ще бъдат застроени. Въобще, видимо е правено всичко с genai и без много мисъл дали отговаря на реалните планове. На общинската земя, отчасти заета от платения паркинг, някой някога е решил, че трябва да се сложи църква заемайки 1/3 от пространството при условие, че се вижда как цялото зелена площ наоколо ще бъде запечатана с бетон от край до край.

На снимките съм отбелязал в синьо къде са пътищата. В розово е отбелязана църквата, къде са частни имоти и ще се строи. Горе се виждат известните към този момент скици и обеми на сгради. В сиво се вижда одобреното от СОС по предложение на районният на Младост. В червено до него са двете сгради, които сега пуска като картинки. Вижда се, че отново въпреки критиките, 3D картата е доста точна години преди разрешението за строеж, макар и по-малко шарена от визуализациите на инвеститорите рекламирани от районния кмет. Долу снимките показват извадки от isofmap и собствеността на земята.

Утре, 12-ти май в 18:00 ще има протест пред районната община на Младост, в който живущите наоколо ще изразят недоволството си от това, което възприемат като презастрояване и претоварване на инфраструктурата на града.

Албания с Дачия (1)

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Отново се качваме в Дачията на Драган, за да обиколим с него до Албания. Започваме с пътя до Вльора. Приятно четене:

Албания с Дачия

част първа

Някои от вас знаят, че през последните години избираме по-необичайни дестинации: – Август 2013 година до Норвегия с Lodgy-то (8500км)
– Декември 2013 година до Истанбул с Sandero-то
– Май 2014 година до Армения с Sandero-то (6100км)
– Декември 2014 година до Виетнам и Камбоджа (със самолет)
– Декември 2015 година до Оман и Индия (със самолет)
– Юли 2016 година подготвям пътуване през Молдова, Украйна,
– Беларус, Русия, Финландия, Норвегия, Естония, Латвия, Литва, Полша … с Lodgy-то (9000 км)

За загрявка обаче, решихме да уплътним и майските празници на 2016 година. Турция е дестинацията, която е вече достатъчно утъпкана. Следващата по мистериозност и противоречивост дестинация в балканския ни регион е Албания.

Първата асоциация на българина с Албания е албанският реотан,

Първата асоциация на българина с Албания е албанският реотан, разбитите пътища, сополивите просещи дечица, враждебно настроени и сърдити чичковци с радикални религиозни разбирания… Поне за мен беше така, защото единствените ми впечатления от Албания бяха от приятели, които са пътували по ужасни неасфалтирани пътища. И от посещението ми на албанския квартал в Скопие, Македония през 2011 година, където регулярно силен напевен глас викаше вярващите на молитва в многобройните джамии. Имах някакво вътрешно чувство, че вероятно греша в преценката си и единственият начин да установя това, беше да видя колкото се може повече от Албания през собствените си очи. От чужди разкази само можеш да се объркаш повече.

Идеята за импровизирана екскурзия с Lodgy-то беше заложена още през юни 2014, когато заедно с моите родители и родителите на Таня (общо 6 човека) отидохме за доста време в Белград и останахме много доволни. Твърдо решихме да продължим тази традиция още след Коледа 2015 и в началото на 2016 се заех да организирам пътуването.

(Основната ми идея да напиша този пътепис е, да запаля някого от вас да направи същото или да направи подобно пътуване. Когато планирам подобно пътуване, винаги търся информация от подробни пътеписи на други хора, минали по маршрута, но рядко откривам всичката информация, която ми е необходима. Затова се опитвам да покажа как стъпка по стъпка всичко е възможно и дори лесно.) Първо фиксирахме маршрута, който предварително беше изпробван от баба ми с автобусна екскурзия, което се оказа много полезно и информативно. Основното условие беше да не минаваме два пъти по един и същи път, за да можем да разгледаме колкото се може повече от лицата на Албания. Това предполагаше кръгов маршрут. Доколкото бях запознат с географията на Албания, по-големите градове се намират в северната част на страната, а южната част е стръмно-планинска с по-малки градчета, съответно пътищата би следвало да са по-трудни в южната част. Винаги съм предпочитал първо да премина трудните участъци и да си оставя за десерт по-лесните, затова решихме да влезнем от южната страна на Албания, да се движим на север по крайбрежието на Йонийско и Адриатическо морета, след което през Тирана да се насочим обратно през Македония към България. На картата това изглежда така:

A – София; B – Igumenitsa, Гърция C – Sarandë, Албания; D – Vlorë, Албания; E – Durrës, Албания; F – Tiranë, Албания; G – Охрид; H – София

След като уточнихме маршрута, подхванах формалностите.

За пътуване в Албания не е нужен задграрничен паспорт,

границата се преминава само с лична карта. Досега обаче никога не съм си позволявал да замина в чужбина само с лична карта, защото ако се случи нещо и ти откраднат или изгубиш единствения си документ за самоличност- не можеш да се върнеш обратно. Патил съм (и аз, и майка ми) и затова – всички от групата трябваше да имат валидни до 6 месеца след напускането на страната задгранични паспорти. Половината от групата не отговаряха на това условие обаче и се наложи да си извадят нови паспорти. Удоволствието струва 42 лева и отнема един месец. И добре, че го направихме – по-надолу ще разберете защо.

Следващата спънка беше, че Lodgy-то е лизингов автомобил. За да можеш

да управляваш автомобил, който е собственост на лизингова компания,

трябва да имаш издадено от лизинговата компания пълномощно. В стандартното пълномощно пише, че лизингодателят упълномощава лицето Х да управлява Lodgy-то в България: ерго, не ни върши работа. Подава се молба към лизингодателя за издаване на пълномощно за чужбина. В това пълномощно вече пише, че лизингодателят дава право на лицето X да управлява Lodgy-то в страните от Европа с изключение на няколко страни, сред които са Албания, Македония, Косово, Черна Гора, Молдова, Украйна, Беларус, Русия и Турция. Лошо, не можем да пътуваме 6 човека с Sandero-то. След малко разузнаване става ясно, че причината лизингодателят да не дава пълномощно за тези държави е, че

каското не покрива рисковете кражба на цяло МПС

(да откраднат колата без ти да си там) и грабеж на цяло МПС (да те набият и да ти вземат колата) в цитираните по-горе държави. Кратка справка с по-големите застрахователни компании показва, че никоя от тях не застрахова тези рискове за тези държави, защото тези държави не се покриват от презастрахователните договори на застрахователите и туй-то. След месец борба успях някак си (както най-много мразя – с връзки), да стигна до сериозни началници в Алианц (където е застраховано Lodgy-то) и срещу доплащане от 150 лева да получа едно документче, в което пише, че ако Lodgy-то бъде откраднато на територията на някоя от гореспоменатите държави, Алианц ще покрие 50% от сумата, за която е застрахована колата. Процедурата е дори малко по-сложна, защото трябва да мотивираш лизингодателя (собственикът на автомобила) да изиска такова нещо от застрахователя, (който пък отказва такива нестандартни сделки) и ако не попаднеш на услужливи хора, може да се окаже мисия невъзможна. Е, в моя случай, макар и със скоростта на албански реотан, нещата станаха и в крайна сметка три дена преди да заминем получихме заветното пълномощно, че имаме право да пътуваме с Lodgy-то в Албания и Македония (и Молдова, Беларус, Украйна и Русия, което беше важно за следващото ни пътуване). Смених и регистрационния талон от стария на новия образец (пример), защото в новия се съдържа повече информация – знам ли дали на някоя граница няма да ми поискат да удостоверявам нещо, което липсва в стария малък талон – по-добре повече информация да има.

Следващата стъпка в подготовката беше

да запазим хотелчета или апартаменти,

в които да спим. За 6 човека понякога е доста по-изгодно да се наеме един голям апартамент за една нощувка, отколкото три отделни хотелски стаи. Предимно търся в booking.com по четири критерия: максимално висока оценка от ревюта, пешеходно разположение спрямо забележителностите в града, наличие на паркомясто и минимална цена. Три месеца преди пътуването запазихме по една нощувка в Игуменица (80 лева за двойна стая), Саранда (50 лева за двойна стая), Вльора (50 лева за двойна стая), Дурес (90 лева за двойна стая), Тирана (90 лева за двойна стая) и Охрид (40 лева за двойна стая) – така с фиксирани дати повече се вълнуваш и усещаш, че пътуването наближава. Всички хотелчета бяха с оценки от 8,8 до 10 в booking.com, така че изненади по този параграф не очаквахме да има.

Друга важна стъпка беше да набавя

актуални навигационни карти за Гърция, Албания и Македония

Вторите две държави не са включени в картите, които се предлагат за вградената навигация на Lodgy-то, затова прибегнах отново към старата ми бойна навигация, която ни е съпътствала из цяла Европа и една трета от Азия. Пък и е значително по-евтино, на фона на легалните актуализации за Lodgy-то.

След като бяхме фиксирали датите (от 21 май 2016 до 28 май 2016 – само три дни отпуска), вече можех да се захвана с

детайлното планиране на маршрута и интересните места,

които да посетим.

От София до Игуменица са 600 км предимно по магистрала и няма нещо, което да не сме виждали (водопадите в Едеса, Гърция ги разгледахме на връщане от Сицилия със Sandero-то). Игуменица е град, който предимно обслужва пристанището за остров Корфу и Италия, но има готини плажове.

Следващият ден щеше да бъде пътуване от Игуменица до туристическия град Саранда (Sarandë), което са около 70 км. Консултирахме се с професора по архитектура на Таня и той ни препоръча да посетим древния, античен, средновековен и венециански град Бутринт (Butrint), който е в списъка за световно културно наследство на UNESCO. Такива места никога не са за изпускане! И това беше отбелязано в навигацията. За този ден си оставихме и още един обект от списъка на UNESCO – Аргирокастро (Гирокастър, Gjirokastër), стар и запазен отомански град с каменни плочи по покривите.

Следващият ден беше запазен за Вльора (Vlorë) друг един по-голям туристически град в Албания, с около 160 км трасе по планински път покрай морето с много красиви гледки. Третият обект под егидата на UNESCO в Албания е стръмният средновековен град Берат, който искахме да посетим на път от Вльора към Дурес (Durrës). Това е най-големият туристически град в Албания.

Между Дурес и албанската столица Тирана (Tiranë) има само 30 км, затова се отбихме до друг стръмен старинен град Круя (Krujë). След Тирана бяхме планирали една нощувка в Охрид, Македония на охридското Езеро и за последния ден си бяхме запазили 400 км път с една спирка в Скопие (столицата на Македония).

Грубо сметнах, че разходите ще са по около 500 лева на човек за цялото 8 дневно пътешествие, което ми се стори приемливо. Оказа се, че три месеца преди заминаването съм се ориентирал доста добре, защото точно толкова и ни излезна всичко – 3000 лева за 6 човека.

(Ако не ви се четат повече подробности, можете просто да разгледате албумчето в Google Photos, къде има и географски карти на местата, които сме посетили.)

Планът беше железен или поне така си мислихме,

и с цел да избегнем прекалено дълги опашки на най-апетитната за туристите гръцко-българска граница „Кулата“, бяхме свежи и наредени до Lodgy-то рано-рано в 6 часа.

Пътят до Кулата

вече е почти 50% магистрала (от София до Благоевград) и се минава за около два часа. Тъй като следваха няколко почивни дни, границата беше натоварена. Уплътних чакането с монтиране на новите чистачки, които бях купил предния ден. В скоби тук ще сложа една препоръка за шофьорите на Lodgy. Оригиналните чистачки са 55 см (шофьорската) и 40 см (пасажерската), което води до една отвратителна стечка точно пред очите на шофьора. Замених чистачките със съответно 65 см и 40 см, което значително подобри (намали) стечката. Много съм доволен и горещо препоръчвам.

От общо час и половина, престой на границата, около час валя проливен дъжд и имахме много време да се радваме на навременния подарък на Lodgy-то. Всеки път като влизаме в Гърция се сещам за твърдението, че изисквали да представиш големия регистрационен талон на автомобила – ами сигурно 20 пъти съм минавал границата с автомобил и никога не са ми го искали. Този път също не беше изключение.

Към 9.30 часа

успяхме да преминем в Гърция,

а дъждът стана неудържим и през следващите 5 часа така и не спря да ни вали. Успяхме и за последен път да минем по магистралата до Солун без да плащаме, защото все още не бяха пуснали будките за плащане. От границата до Солун над 75% от пътя са по магистрала и се пътува още един час. Честно казано, добре че си имаме навигация (даже две – вградената и протативната), защото на табелите по околовръстното на Солун, не пише коя е отбивката за Игуменица, а пише някакви по-близки до Солун гръцки градове, които са ми напълно непознати – Верия, Козани…

Магистралата от Солун до Игуменица е много живописна, с много завои, тунели и мостове (да са живи и здрави европейските фондове), а в нашия случай и обилна на вода:

Магистралата може да е построена с чужди инвестиции, но пък на четири места спирахме на бариери за да плащаме 2х1,40 и 2х2,40 евро или общо 7,60 евро до Игуменица. Много е интересно как магистралата забива директно в морето или по точно директно в портата на пристанището за Италия и остров Корфу.

С това приключи първия ни преход – общо 606 км за 7 часа и 15 минути средна скорост около 85 км/ч (с включено чакане час и половина на границата) – ето и трак.

Хотелчето ни беше малко старомодно, но имаше ограден паркинг за колата и византийците ни посрещнаха с welcome drink. Продължаваше да вали, но се въоръжихме с чадъри, фотоапарат и съвсем прегладнели

тръгнахме да дирим таверна из Игуменица

Дъждът и огромните тенти изглеждаха като някакъв оксиморон. Предвид размерите на Игуменица и концентрацията на таверни търсенето не отне много време. Макар и на ръба на Албания, все пак все още бяхме в Гърция и нямаше как да не се тестват гръцката салата, рибките Гаврос и … узото:

Гърците го умеят това с ресторантчетата

Може и да слагат хартиени покривки и да са малко мърляви, но аз лошо в Гърция досега не съм ял. Игуменица не е красив или привлекателен град, а просто обслужва пристанището с многобройните фериботи предимно за Италия и Корфу, който се вижда отсреща:

От северната страна на Игуменица има приятен плаж с къмпинг за каравани, до който се стига през тесен преход между морето отляво и сладководно езеро отдясно

Географската ширина и високите температури през лятото изместват активността на гърците към вечерните часове, когато градът оживява и става по-привлекателен:

Тъй като не сме за пръв път

в Игуменица, си имаме и любими местенца,

затова отидохме на вечеря в таверната, или по-правилно казано „ψαροταβέρνα“ (чете се псаротаверна – рибен ресторант) на един много симпатичен дядка, на име Тимос. Тук се набляга на морската храна, на която аз не съм много голям фен, но действително ми се услади:

На следващия ден имахме запланувани само 65 километра от Игуменица, Гърция до Саранда, Албания.

Напълнихме Lodgy-то догоре (от София до Игуменица беше изхарчило 41 литра за 666 км с багаж и 6 човека по магистрала, среден разход 6,2 л/100 км. Дизелът в Гърция обаче е доста по-скъп от този в България, с около 30 ст/л, и струва почти 2,20 лв/л. Както и да е, в Гърция би трябвало нафтата да е по-добра отколкото в Албания, а по-важно от това да не счупим колата някъде по път няма, така че преглъщаме тези колосални 10 лева разлика спрямо България (разделена на 6 човека – готино си е с Lodgy).

По-лошо и по-непредвидимо, се оказа да си в Гърция по време на стачките. Стигаме ние в 9 часа в неделя на

световно безизвестната сгушена в планините до Йонийско море граница Qafë Botë

и какво се оказва?

граница Qafë Botë-Мавромато - Албания/Гърция

Не ни прецакаха лошите албанци, а прехвалените гърци

Гледам аз – подозрително спуснатата някак си бариера, но все пак отивам до гишето и подавам боязливо 6 броя български паспорти. Къдравият грък си сваля краката от масата, поглежда ме пренебрежително и ми казва „Today strike, no cars, just on foot“ Или

„Днес стачкуваме, не може да минете с колата, можем да ви пуснем само пеша!“

Облещвам аз очи и не мога да повярвам. През главата ми минават всички резервации за хотели, които съм направил и как трябва да размествам сега. Утре щели да работят от 6.30 часа сутринта. Видях, че няма какво да направя, плеснах се почелото и посърнал се върнах при останалите в колата.

Това е второто ни идване в Игуменица и за втори път попадаме на стачка, която размества още от самото начало плановете ни за цялото предстоящо пътуване. През 2012 година пристигнахме в Игуменица с единствената цел да хванем ферибот за Бари, Италия и да продължим към Сицилия (пътеписът е тук), но отново заради стачка се наложи да останем една нощ в Игуменица. Та … трябваше да се справим с това византийско déjà vu.

Спуснахме се обратно на брега на морето, като склоновете около нас бяха осеяни със скални … крави.

Първоначално не им обръщахме внимание, защото на такъв стръмен склон освен коза или птица, друго не може да си представиш да има, обаче като наближихме … брех, тия крави!

Решихме да не се връщаме чак до Игуменица, а да потърсим подслон в първото гръцко селце преди границата

Спряхме на рибарското пристанище и се настанихме в таверната – няма да ревем я, ще ядем. Захапах телефона и почнах да пиша e-mail-и до хотелите в Албания и да обяснявам, че ще пристигнем във всеки един хотел с един ден закъснение. Албанчетата се оказаха всичките online и веднага ми потвърдиха, че няма проблеми и ни очакват когато успеем да дойдем. Добре, че не пътуваме в силния туристически сезон, че тогава може би нямаше да имат възможност да са толкова услужливи.

За едни брадва, за други сватба – нашето оставане в Гърция един допълнителен ден беше добре дошло за това селце. Питахме кръчмаря дали има къде да отседнем в

селцето Sagiada,

той се обади на негов приятел, който дойде и ни показа чисто новите си туристически къщички.

Цената беше по 40 евро на къщичка (апартаментче по-скоро), но действително беше много хубаво и удобно.

Още от миналия ден ни глождеше, какво ли има от южната страна на Игуменица и решихме да използваме случая, за да задоволим любопитството си. Нарочно заложих в навигацията алтернативен маршрут по малки тесни пътчета и се оказа, че се озовахме в средата на едни безкрайни портокалови овощни градини.

На едно много тясно пътче изчаках да се разминем с един трактор, който мъкнеше 50 щайги с портокали. Тези 50 щайги бяха натоварени едни византийци в тир с около 1000 такива щайги с портокали. Когато се изравнихме с тира, момчетата ни направиха знак да свалим прозореца и буквално ни заринаха Lodgy-то с портокали (сигурно към 20 портокала)

Бяха доста неугледни, но страхотно ароматни – цялата кола замириса свежо. По пътя дори направихме един игуменски плаж, който за разлика от характерните каменисти гръцки плажове, си беше с доста ситен пясък. Оказа се, че

от южната страна на Игуменица, зад хълма, е яхтеното пристанище,

което изглеждаше доста по-тузарско от скучния пристанищен град. Е, не е чак Monte Carlo.

Принудителният гръцки ден завърши с поредната таверна на пристанището в пограничното селце – да ни ожали човек.

Супер дисциплинирано в 6.30 часа на следващият ден натоварихме багажа обратно в Lodgy-то и потеглихме за втори път към албанската граница. Разбира се, имаше около 15 автомобила пред нас на опашката, но туристи практически не видяхме. Направи ни впечатление безпорядъка на опашката и направо

смешното и безочливо предреждане на колите,

както с гръцки, така и с албански регистрационни номера. Ако се забавиш с 3 секунди да потеглиш на опашката, от някъде изреве двигател и изведнъж се оказваш с едно място назад.

След като ме предредиха, както в нашата посока, така и от насрещната (да, опашките в двете посоки някакси се преплитаха на бариерата), някакъв гръцки граничар дойде при нас, взе ни паспортите и попита дали колата е лизингова. Потвърдих и веднага ми поиска пълномощното (добре че направихме, че не знам иначе какво щяхме да правим). Интересното е обаче, че само погледна дали пише някъде Албания в пълномощното и така и не ми поиска регистрационния талон на колата. Паспортите също малко проформа само ги занесе за не повече от 10 секунди в една будка и веднага ни ги върна. Помислихме си – Щом на гръцката граница е така, какво ли ще бъде на албанската граница и в цяла

Албания

Интернет колко може да ти помогне, толкова може и да те заблуди. Бях се начел на какви ли не апокалиптични писания, че при преминаване на албанска граница се заплащало по 20 евро на човек, пък на влизане в страната ти давали някакъв стикер, който трябва да пазиш до напускане и после по този стикер се плащало по още 5 евро на ден в качеството на пътна такса, как полицаите щели да те спират по няколко пъти на ден за проверки и щели да те рекетират за подкупи… глупости.

На границата

(това е някаква третостепенна граница) си спряхме до будката, албанският полицай взе паспортите, огледа ни небрежно, поиска регистрационния талон на колата, сканира един по един документите и ни пожела приятен път (отне минута и половина). Митничарят ни попита дали имаме да декларираме нещо, махнах отрицателно и той ни се усмихне положително.

Първото впечатление беше изключително добро

Почувствахме се, все едно влизаме примерно в Хърватска, само дето граничарите бяха доста по-учтиви. Пътят си беше чудесно асфалтиран, с мантинела отстрани. Полицаите бяха застанали по средата на една дълга права и се виждаха от 1 километър – дори не ни погледнаха, камо ли да ни спират и да ни рекетират. Всъщност за около 800 изминати километра в Албания, нито един път не ни е спряла полиция (аз съм си изряден шофьор, де).

Първото, което ми направи впечатление, поне на мен, беше, че броят на автомобилите Mercedes-Benz (производство предимно между 1990 и 2000 година) превъзхожда всички други марки автомобили в пъти. Били сме в Грузия, там също ми направи впечатление, че има много Mercedes-Benz (пак от тези години), но в Албания е направо куриозно – сигурно поне 30% от всички регистрирани автомобили са Mercedes-Benz.

Първата ни туристическа дестинация за деня беше древния град Бутринт. Въпреки, че от границата до Бутринт имаше 19 километра, навигацията упорито искаше да ме закара първо до Саранда и после да ме върне до Бутринт – общо 70км. Принципно знам, че с навигация не се спори и щом е изчислила някой по-дълъг маршрут, значи има предвид нещо. Тъй като ние вече сме гърмени зайци и сме карали около 60 км на втора предавка по няма-толкова-разбит-път в Армения, реших че ако ще и коларски път през гората да са тези 19 км, поне ще пробвам да ги мина, пък ако трябва ще се върнем по пътя, предложен ни от навигацията.

Е, пътят беше лош точно 2 км и то не напълно непоносимо:

Друго нещо обаче ни впечатли. Ние очаквахме Албания да е мюсюлманска държава. Да не ме разбере някой погрешно, не слагам никакъв оттенък на това изказване – нито отрицателен, нито положителен. Просто, като тръгнеш за Турция или както ние ходихме наскоро в Оман, последното нещо, което очакваш да видиш в градовете е огромен кръст и по няколко покрива на църкви.

Отдадохме го на близостта до гръцката граница, но отдалечавайки се от Гърция, нещата не се промениха чак толкова много. Никъде в Албания няма толкова много джамии, колкото има в християнската Македония, например. Никога не съм ги разбирал тия религиозни надпревари, а и според мен малко се преекспонира от медиите – затова предпочитам да си създавам собствени впечатления за живота в по-непознатите страни – за да са си мои.

Точно преди да стигнем Бутринт, минахме през нещо уникално, което мен лично много ме зарадва. Заради много силно врязания в сушата залив, пътят е прекъснат от широк около 60 метра пролив.

Вместо мост, там „оперира“ един дървен сал,

който се дърпа от въжета на двата бряга. Невероятно албанско съоръжение.

Адреналинът

да се возиш на рехав албански сал, теглен от ръждиви въжета,

в компанията на един-два албански Mercedes-Benz е много висок. Цената на билетчето е 400 леки (5 лева) – ние си носихме леки от София (те не тежат много.)

Понеже в Албания времето е един час назад спрямо Гърция, се оказа че сме пристигнали преди работното време на комплекса

Бутринт

Имахме време да се насладим на прекрасната гледка към триъгълната крепост от другата страна на пролива (от където хванахме сала).

Въпреки, че става дума за световно културно наследство, разбира се има следи от албанската намеса, като например оградата на комплекса, за чиято направа по безумен начин е нарушен древен зид.

Самият

древен град Бутринт

е изключително запазен, особено амфитеатърът и баптистерията и мозайките:

Друго, което много ми хареса беше, че имаше рисунки как е изглеждал града през различните периоди – за хора със слабо въображение като моето, това е много полезно:

Древният град Бутринт, Албания — Бутринт

Тук имахме един малък инцидент -> баща ми си загуби портмонето (изпадна през забравения отворен цип на чантата) и съответно за минаха няколко стотин евро и личните документи. Слаба Богу паспортите ни бяха на друго място, та поне можехме да напуснем Албания в пълен състав. Всички албанци от персонала бяха много кооперативни, оставихме им телефон за връзка, но така и не се намери това портмоне. Само да не остане някой с впечатление, че в Албания са ни откраднали портмоне – това си беше инцидент поради невнимание.

Продължихме по пътя към Саранда и се отбихме в

Ксамил

Самият град беше гадничък – с кичозни къщи и разкопани улици. Всъщност тези две неща се оказаха доста характерни за градовете в южна Албания. Повечето къщи освен грозни като форма, са решени в невероятно крещящи цветове, като преобладава лилавото, розовото и други производни. По нашите мерки за естетика, това си се равнява или на кич или на безвкусица.

Kerkyra, , 491 00, GR

Междуградските пътища почти навсякъде бяха ОК

като настилка (може би една идея по-зле от в България), дори в по-голямата си част имаха и мантинели по завоите.

В градовете обаче явно прокарваха нови тръби или кабели, защото във всеки един град, през който минавахме, беше страхотно разкопано и трябваше да се внимава да не опре отдолу някъде по бабуните колата. И това във всеки един град – сигурно след някоя друга година нещата ще са далеч по-добре, но ние уцелихме явно някаква градоустройствена офанзива.

Попаднахме и на първия от почти 200 000 бункера в Албания. Повечето

бункери,

които видяхме, бяха разположени непосредствено покрай пътищата, вероятно със стратегическа цел. Техният комунистически авторитарен лидер Енвер Ходжа е бил доста параноичен и за държава от 2 000 000 души, е построил почти 200 000 бункера – доста болен мозък. Пропагандата е била, че в страната се изгражда уникално добър строй и всеки момент лошите капиталистически държави ще ги нападнат. Затова всички са строили противоатомни бункери и са ги зареждали с провизии за прекарване на около месец в тях. Повечето бункерчета, които видяхме, бяха едно- или двуместни и приличаха на гъби:

След като се настанихме в хотела в

Саранда

разбрахме, че кичозните отвън къщи са още по-кичозни отвътре:

Всичко в тази страна е в строеж.

Супер презастроено е около крайморските градове и всичките сгради са или строящи се (примерно 75% от сградите са в строеж все още) или са на не по-вече от 10 години. Поредното нещо, което не очаквах да видя в Албания…

Самият град

Саранда е доста прашен,

със стръмни улици, но променадата покрай морето е типично туристическа, с много ресторантчета и барове, гащи, надуваеми играчки … Слънчев бряг:

Пристанище с яхти в Саранда, Албания — Саранда

Седнахме в една кръчмичка и установихме, че вместо с 100 евро, с колкото се наяждахме в Гърция, хапнахме много вкусно с 35 евро за 6 човека. За любителите на бира – местната бира се казва Tirana. Където и да питахме за бира, се предлагаше бира само с това име. Интересното е, че винаги беше в различни опаковки, но името и вкуса винаги бяха едни и същи.

Тъй като стачкуващите византийци скъсиха програмата ни с един ден, решихме да посетим вторият от три албански града, включени в списъка на световно културно наследство на UNSECO, в същия ден. Аргирокастро е на около 50км от Саранда, като знаехме, че пътят няма да е елементарен, защото трябваше да се прекосят доста високи и стръмни планини.

Малко след Саранда минахме покрай единственият цигански катун, който видяхме в Албания. Не изглеждаше чак толкова, зле – някои от постройките/палатките дори имаха ток, други разчитаха на запален огън.

Цигански катун край Саранда, Албания — Цигански катун край Саранда

Докато навлезем в планините пътят беше много приятен и съвсем рядко се срещаше по някоя дупка:

Пътят беше труден

Не че имаше много коли или че беше в много лошо състояние, но просто имаше страшно много и страшно остри завои. Принципно не попаднах на агресивни или изключително лоши шофьори в Албания, но прекалено често виждахме доста тежки катастрофи, с кървища и гадости, което малко ни напрегна. Минахме и покрай по-големи образци на прословутите бункери:

Въпросният

Аргирокастро

е някаква смесица между Търново и Мелник. Къщите са с каменни покриви, а улиците са невъобразимо стръмни:

Над града има голяма крепост, която е строена само с отбранителна цел, в нея няма стаи за хора, а само помещения за военна техника:

Типично в албански стил в музея към крепостта е изложен и единствения в историята американски самолет, който е бил свален през 1957 година от Албанските военни сили – невероятен успех, с който няма как да не похвалят, независимо колко в разрез със старинния град е това:

Военно-историчекси музей, Аргирокастро, Албания — Военно-историчекси музей, Аргирокастро

Входовете за музеи в Албания са доста евтини – по 2-3 лева на човек, не че ние сме много по музеите де.

Вечеряхме обратно в Саранда,

където ми направи впечатление, че абсолютни никакъв проблем не им представляваше, че платихме половината от сметката в албански леки, а другата половина в евро – много удобно. Касовите бележки в Албания практически не съществуват. Иначе нощният живот в града е доста активен и приятен:

На следващата сутрин допълнихме резервоара на Lodgy-то на най-скъпата бензиностанция в Саранда, която намерихме. В Албания се предлагат два вида дизелово гориво: Евро 5 (с по-малко от 10ppm сяра) и някакво друго (с по-малко от 350ppm сяра). Разликата в цената не е много голяма, но като цяло

горивата са доста по-скъпи от в България

Ние заредихме на 2,25 лева/литъра, при положение, че цената на литър дизел в България по това време беше 1,86 лв/л. Както и да е, при пълен резервоар това прави 15 лева разлика, което не е болка за умиране. Докато съм на път в по-съмнителни държави, винаги гледам да зареждам на бензиностанции, в които виждам, че зареждат нови и скъпи коли, и гледам никога да на пълня повече от половин резервоар, за да се омеша новото гориво с наличното в резервоара. За Молдова, Украйна, Беларус и Русия със сигурност ще си нося добавка за повишаване на цетановото число.

Пътят от Саранда до Вльора

е около 110 км и минава по ръба на морето:

В южната част на Албания не рядка ситуация на пътя е

да се озовеш в средата на море от овце,

което прави пътуването малко по-бавно, но много по-забавно:

В този район се намират и

най-красивите плажове в Албания

Обикновено, за да се стигне до самия плаж от главния път трябва да се спускат няколко километра серпентини, но определено си заслужава:

Водата и брега по нищо не отстъпват на гръцките (реално това място се намира на 40 км от остров Корфу, колко пък да се различава релефът и водата), но пък преядохме с октоподи и калмари за по 15 лева на човек. Въобще, този район като чели най-много ни хареса като природни дадености. Имаше много симпатични бунгалца в този къмпинг, но разбира се не липсваха и характерните албански цветови изцепки.

След като изплажувахме,

продължихме пътя си към Вльора

Трябваше да прескочим поредната планина и за по-малко от 10 км набрахме надморска височина от над 1000 м. Не съм сигурен дали съм карал друг път по толкова стръмен и дълъг път. Качеството на настилката и мантинелите беше безупречно, гледките също:

От другата страна на планината (спускането) не беше толкова добър пътят и изискваше повече концентрация. Пристигнахме във

Вльора

за около 3 часа, тоест средната ни скорост на движение беше малко над 30км/ч, а максималната не повече от 85 км/ч – искам да кажа, че заради безкрайно многото завои, пътуването в Албания отнема повече време и човек трябва да си предвиди повечко време, дори за нищожни преходи от по стотина километра.

Първоначално малко се стреснахме, като видяхме разбития път (100 метра) до нашето хотелче във Вльора, но след това имахме много приятна изненада, защото се оказа, че собственичката Герта на хотелчето знае български език. Тя е с български произход (каквото и да значи това) и е учила в София в УНСС, после е работила в САЩ, но се е върнала във Вльора и заедно с мъжа си Бени са направили това семейно хотелче. Много беше ценно това, че тази жена знаеше български и английски, защото това (дори и второто) в Албания е рядкост и реално няма с кой местен да си поговориш. В Армения и Грузия нямахме този проблем, защото всички знаеха руски език, но тук … освен „фалиминдери“, което значи „благодаря“, нищо друго не знаехме.
Мога да препоръчам хотелчето с 10 пръста – click, тел. +355697851822. Въпреки, че има рибен ресторант в хотела (мъжът и готви), видя че искаме да опитаме нещо традиционно и ни прати в много готин битов ресторант на брега на морето, никаква меркантилност. Поговорих си с мъжа и (той разбира се кара Mercedes-Benz W211) на логичния въпрос „Защо в Албания има толкова много Мерцедеси?“ той ми отговори, че избрал Мерцедес, защото е здрав и е автоматик. Албанецът знае, че пътищата им са лоши и търси здрава кола, този конкретен индивид вече беше на друго ниво и търсеше комфорт по тези пътища – вероятно наистина Mercedes-Benz не е най-лошия избор, макар и да не е единствения. За сметка на това обаче жена му веднага го законтри, че има и по-важни неща от колата, особено когато имаш три деца – много сме различни, ама сме си и доста еднакви…

Въпреки дъжда, който ни заваля, решихме да разгледаме Вльора поне с колата. Както и повечето градове, които посетихме, Вльора все още се строеше:

Сигурен съм, че след като приключат ремонтите, крайбрежната част на града ще стане много приятна с широкия булевард с палми и многото заведения (малко в стил чалга), но ние попаднахме по средата на една строителна площадка и то по време на дъжд.

Усетихме се, че явно, за разлика от повечето крайморски градове, центърът на Вльора не е край брега, затова решихме да разгледаме някой жилищен квартал. Там улиците са доста доста разбити и сградите са не само стари, но и доста нефункционални – примерно, стълбищата са един вид външни, без прозорци. Така бяха в по-малките градове и в Армения. Топлата вода и мазилката тук не са приоритет…

Оставихме градския център за следващата сутрин и се устремихме към дългоочакваната традиционна вечеря. Традиционните ресторанти са на юг от Вльора, а покрай пътя те приканват мъже, облечени в национални носии. Ние търсихме конкретен

ресторант Laberia

(така се казва местността наоколо), който ни беше препоръчан от българската албанка от хотела ни. Посрещна ни младеж с бял калпак:

В тези ресторанти се набляга на овче, телешко и козе месо. Лично мен, като привърженик на прасето, това особено не може да ме впечатли, но действително всичко беше много вкусно и много. Платихме 85 лева (с включен тлъст бакшиш) за 6 човека, което според мен е доста малко за такъв ресторант.

По-важното е, че успяхме някакси криво-ляво да си поговорим с младежа с калпака. Каза, че през август има най-много туристи, най-вече от Косово, Черна гора, Босна… Както и на нас, и на тях за несгодите им са виновни политиците, данъците, той много работил, но малко му плащали, ама да хване да научи някой език не се е сетил – с ръце и крака си комуникирахме. Още преди половин век е казано: „Всеки народ заслужава съдбата си“.

За сметка на това десертът беше много интересен, като нишесте-реване … по-скоро интересен, отколкото вкусен.

Има една

особеност с десертите в Албания

Когато сте на ресторант, не повдигайте темата за десертите, защото келнерите се объркват (поне ние до този извод стигнахме). Тъй като явно десертът винаги е комплимент от заведението и го поднасят заедно със сметката, независимо дали си го поръчал или не, ако предварително попиташ за десерт, изпадаш в една конфузна ситуация, защото те нямат два вида десерт и така или иначе ще ти го донесат. И в менютата няма десерти. Абе, конфузни стават ситуациите, защото никой нищо не може да ти обясни на някакъв смислен език – цялата комуникация прилича на ръкопашен бой. Ама нали затова си избираме такива дестинации, за да е по-интересно!

Очаквайте продължението:

Автор: Драган Драганов 
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания

Booking.com