Author Archives: Пътуване до...

По срещи в Bucuresti (2)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Преди доста месеци отидохме заедно с Бистра в Букурещ – днес ще продължим из румънската столица.

Приятно четене и гледане!

По срещи в Bucuresti

част втора

Здравей отново, драги читателю!

Дойде време да поемем на разходка из букурещките потайности и да видим какви неща за гледане има из румънската столица. Готов ли си за това приключение? Да? Слушай тогава…

Кратък курс по елементарен румънски – за всеки случай

Няма как човек да разглежда ефективно и да разбира какво се случва около него без елементарни познания по езика. Затова, драги ми читателю, се чувствам длъжна да те ограмотя и да ти кажа кои са най-елементарните фрази на румънски, които ще ти трябват за да си общуваш ефективно с хората, поне на елементарно ниво.

Румънците са много отзивчиви (противно на нашето мнение, че приличат на „студени западняци“) и повечето млади хора знаят поне три фрази на английски, но за сложна комуникация трудно може да се говори. По-възрастното поколение почти не говори езика, така че за да си комуникирате добре е най-хубаво да позапомните няколко фрази на румънски, за всеки случай.

Ако вече се чудиш от какъв зор превръщам пътеписа в урок по румънски, веднага ще ти дам една хубава причина, драги ми читателю – всеки обича да чуе как чужденец си кълчи езика да произнесе поне „благодаря“ на неговия език. Ако ги питате обаче, всички единодушно ще ви отговорят, че няма за какво да се учи румънски (също като нас, и те не ценят езика си и се смятат за малка и незначителна страна). Въпреки това, три фрази на румънски, дори и произнесени с калпав акцент, гарантирано ще предизвикат усмивки и ще отворят врати. Така че, нека да понаучим малко елементарен румънски…

Първата шокираща новина, която имам за теб е, че в румънския има много, ама много български думи. Те се произнасят по същия начин и много често значат същото като на български (само се пишат мааалко по-странно). Вторият шок, който имам за теб е, че съвременният румънски е единственият пряк наследник на латинския. Затова, доста от думичките в румънския са взети от там (което може да е малко плашещо ако вземеш да учиш граматика, но няма да се задълбаваме).

Да започнем с най-елементарните фрази – „да“ и „не“. Как ли са те на румънски? Имам изненада за теб, драги ми читателю, защото тук нещата са повече от лесни – да и не на румънски са „da“ и „nu“, произнасяно в доста от случаите като „ne“. Яко, а? Елементарните поздрави са следните:

„Добро утро!“„Buna dimineata“ (чете се като „бунъ диминяца“)

„Добър ден!“„Buna ziua“ (чете се като „бунъ зиуа“)

„Добър вечер!“„Buna seara“ (чете се като „бунъ сяра“)

„Лека нощ!“„Noapte buna“ (чете се като „ноапте бунъ“)

Отговорът на всеки един от тези поздрави е или повторение на фразата, или просто „buna“, в смисъл „добра да е“. Впрочем, „buna“ значи и „здравей“. Фразата за „довиждане“ пък е „la revedere“ като се произнася като една дума „лареведере“.

Произнасянето на тези фрази правилно (което никак не е трудно), ви гарантира следващи шантави фрази на румънски, така че това със сигурност ще ви трябва:

„Не говоря румънски.“„Nu stiu romaneste“ (чете се като „ну щиу румънещи“)

Тук изписвам думите без чафките и опашките, които имат при изписване на румънски и една от причините е да не те стресирам, драги ми читателю, тъй като аз поне като видя хиляда и една чафки по буквите изпадам в потрес.

Едни от най-важните думи, които трябва да запомните са „благодаря“ съответно „multumesc“ (чете се като „мулцумеск“) или „multumim“ (чете се като „мулцумим“) ако е учтива форма за благодаря и  и „моля“ –  „cu placere“ (чете се почти като една дума „куплачере“, румънците обикновено мърморят това под нос), което в буквален превод значи „за мен е удоволствие“.

Ето още няколко важни фрази, без които няма как да минете ако сте в Румъния:

„вход“„intrare“ (чете се като на италиански „интраре“)

„изход“„iesire“ (чете се като „иешире“)

„забранено“„interzis“ (това по-често ще го виждате написано, отколкото да трябва да го четете, но все пак, чете се приблизително като „интерзис“)

„билет“„bilet“ (изненадааа!)

Ако искаш съвсем да шашнеш своите румънски домакини, можеш да кажеш ето това „sa traiasca romaneasca“ или „sa traiasca romania“ (първото се чете като „са тряска румъняска“, не се хили, драги читателю, не се майтапя ни най-малко, а и двете значат „да живее Румъния“). Гарантирам, че ако румънските домакини не паднат под масата от смях след тази фраза, значи не са румънци.

Няма да те отегчавам повече с румънски фрази, драги ми читателю, само ще вметна, че има доста думи, които са същите като на италиански.  Освен това можеш да разбираш доста от думите със следния трик – когато думата завършва на „-ul“ и нищо не ти говори, просто разкарай окончанието и ще получиш смислена за теб дума. Пример: „aeroport-ul“ – летище.

Общо-взето, ако си учил италиански, испански или имаш някакви познания по френски и латински, в комбинация с българския ще разбираш някои неща. Затова, да прекратим езиковия урок (по-късно ще си говорим за храна) и да преминем нататък.

Особености на румънската национална мизантропия

Национален спорт на българите е да плюят България. Колко е гадно, мръсно, колко са ни корумпирани политиците и пр… Докато плюем собствената си държава обаче, обикновено даваме за пример съседите – вижте ги гърците как успяват да си изкрънкат пари и как излизат на протест при най-малкото нещо, което им нарушава интереса, вижте ги сърбите как не цепят басма никому, вижте ги румънците какви са богати… и всякакви други подобни. В протежение на цялото това нещо обаче не ни хрумва, че националният спорт „плюене на държавата“ може да съществува извън пределите на страната ни.

Оказва се, че каквото и да мислим за България, не сме единствените, които плюят държавата си. Румънците, например, не правят изключение. В представата на българите, румънците са онези паралии от Букурещ, които минават транзит през родината с лъскавите си возила на път за гръцките курорти или пък други, не чак толкова заможни, но все пак състоятелни хора, които наводняват родното северно Черноморие. За българите Румъния има несравнимо по-добри и по-поддържани пътища (който е бил, може да потвърди, особено в Трансилвания), по-развит културен туризъм и уредени туристически обекти, много по-добър ред и законност (за румънските катаджии се носят мрачни легенди, че не само че не вземат подкупи, но и следят нарушителите с хеликоптери!!!) и гражданско общество (съдейки по протестите последните години и по факта, че имат министри в затвора заради корупция). Нещата стигат до там, че Северозападът на България къде на шега, къде сериозно искаше да се присъединява към Румъния, защото там било по-хубаво… В Румъния също така има прекрасна природа и невероятни зимни курорти (все пак Карпатите ли са това, или какво?!) и там изобщо всичко е по-яко и тревата расте по-зелена от другата страна на Дунава…

Какво обаче мислят румънците за обствената си държава?

Ами същото което мислим ние за своята. Като начало – пътищата са им стари, тесни и лошо (!!!!) поддържани. Един човек ми каза, че през последните 27 години не били направили нито един метър магистрала, пък ние в България сме били по-добре, имали сме магистрали (ти да видиш!!!!). Плюят, че нямат добри пътища, които да минават през Карпатите, пък ние имаме през нашите планини. Когато споменавам за Трансфагарашан, те ми казват, че много бавно се пътува и не става да въртиш по завоите часове наред. Пътищата в Букурещ пък им били тесни и изобщо не ги поддържали като хората – никой не си мърдал пръста да разшири трите ленти в едната посока.

Тъй като валеше сняг, успях да чуя немалко плюене и по въпроса със снегопочистването и изобщо комуналните услуги. Като начало, общинарите са тъпанари, защото чистят само най-централните улици и пръста си не мърдат да изчистят останалото. Нещо повече, няма достатъчно места за паркиране и това е огромен проблем, транспортът е гаден и отвратителен, идва на доста дълъг интервал, стар и очукан е и като за капак, в час пик трябва да се тъпчеш в него или да чакаш по час, за да се набуташ в заветното вагонче.

Румънците смятат, че ние сме далеч по-добре от тях,

защото си промотираме туризма (!!!!!) и печелим добре от него. Тук вече прихнах да се смея и започнах да им обяснявам за нашите скапани курорти, но разпалено ми възразиха (при това в хор!), че в България било по-евтино, по-хубаво, храната била по-вкусна, офертите по-изгодни, обслужването в пъти по-добро. Една жена дори ми каза, че на Пампорово било организирано като в Австрия (!!!!!!) като дори ми изброи къде точно в Австрия е ходила да кара ски. За румънците, България е по-читавата държава, защото ние сме правели нещо, за разлика от тях.

По отношение на гражданското общество ми обясниха, че протестите стават на площада пред университета в Букурещ, а не пред парламента (но за тази част малко по-късно).

Освен това, коронният номер на повечето румънци, при това без значение от пола или възрастта е, че

по времето на комунизма са живели по-добре, имало е работа за всички, а Букурещ е бил само за родените в него,

защото е имало адресна регистрация, като нашето жителство едно време. В момента няма работа, младите не могат да си намерят работа по специалността, всички идват в Букурещ от знайни и незнайни паланки и градът е претъпкан, мърляв (!!!) и общо-взето, ако можеха, биха се преместили в Клуж…

Като изключим географските особености, тия думи не ти ли звучат познато, драги ми читателю?

Тях може да ги издрънка всеки средностатистически българин, грък или сърбин и няма да има особена разлика. Явно плюенето на родната държава и обясняването на това колко по-добре се справят комшиите е национален спорт във всяка една държава на Балканите. Какво пък, явно не сме чааааак толкова различни.

Обратно към пътеписа обаче – Букурещ е голям град и няма как да не започнем с най-голямата сграда в него (и не само), а именно Палата на Народа.

Чаушеску и грандиозните му проекти – историята на една диктатура

Преди да разгледаме забележителностите, останали от времето на тоталитарния режим в Румъния, ще се наложи да разберем що за режим е бил това, драги ми читателю. Така че затегни колана и се приготви за едно пътешествие в тоталитарното минало.

Румъния в по-ново време е известна като страната застреляла управляващата си двойка през 1989 г. Не знаех нищо за това и реших да попитам румънските си домакини каква е цялата история с Чаушеску и кой в същност е той. Домакините ми, млади образовани хора, учещи в чужбина и съответно относително обективни (относително, повтарям!) решиха да ми обяснят цялата работа като за идиоти.

Всичко започва през далечната 1918, когато в едно бедно селско семейство се ражда Николае Чаушеску. На 11 отива в Букурещ да чиракува за обущар и цял живот си остава с началното образование. По стечение на обстоятелствата, партийният вятър го довява на самия връх на управлението на Румъния и през 1965 той става нещо като румънския еквивалент на Тодор Живков. Отначало е харесван, защото се опитва да се отдели от влиянието на Москва, дърпа се от Варшавския договор и общо-взето се опитва да общува и със Запада. ОБАЧЕ, с течение на времето нещата стават все по-зле за румънците.

Чаушеску не е никак добър към собствения си народ,

точно обратното – тормози го системно. Ето няколко елементарни примера. По негово време абортът е строго ЗАБРАНЕН като се казва на жените, че трябва да имат поне 4 или 5 деца, при това без значение дали има с какво да ги изхранват, или не. Това пък води до масово изоставяне на деца и строежа на множество сиропиталища. Тези деца обаче не са гледани от държавата, а продавани от нея, срещу големи суми на бездетни семейства от Западна Европа. Разводът също е забранен, освен в изключителни случаи (а какво е „изключителен случай“, драги ми читателю, е доооста разтегливо понятие). Телевизията я има само за няколко часа на ден, при това черно-бяла и така до 1989. Освен това, тя е пълна с пропаганда. Затова румънците от южна Румъния гледат БНТ и по-възрастните поназнайват български и още си спомнят българските предавания, най-вече „Лека нощ, деца!“ и „Студио Х“.

Диктаторът не спира до тук – за да намали външния дълг на държавата и да я превърне в международна суперсила (странно защо всички диктатори са обсебени от мания за величие?!), той слага

ограничения върху всичко, дори стоките от първа необходимост

Например – на едно семейство се полага само една бучка масло на седмица, без значение от броя хора в него. Когато жените отиват да пазаруват, те имат купони – веднъж изразходвали дажбата, няма откъде да си набавят повече храна. Една бучка масло на седмица може да ти се вижда като доста, драги читателю, но румънците си хапват доста масло, така че никак не е много. В добавка към всичко това, токът, газта, водата и отоплението спират почти всеки ден, в магазините трудно се намират дори стоки от първа необходимост, а националната телевизия предава само по два часа на ден, при това само пропаганда. Това е само част от всичко, което е направил Чаушеску със собствения си народ, но за да изброя всичко ще ми трябват няколко страници. Ще се огранича само с това, че в Румъния мразят и него, и жена му Елена и в червата.

Като оставим всичко това настрана обаче,

Чаушеску успява да остане в историята и с пълното преустройство на центъра на Букурещ

(и с разни други откачени проекти, за които ще си говорим друг път). Именно така се появяват на бял свят Палатата на Народите и прилежащите й сгради. Това, драги ми читателю, е най-голямата административна сграда в света, като е на второ място по размери изобщо след Пентагона. За да я построи, Чаушеску унищожава половината от стария център на Букурещ (ъдето повечето сгради датират от преди Втората Световна война и са паметници на културата) след земетресението от 1977 (известно в България като „земетресението в планината Вранча“. Беше на 3 или 4 март 1977, в София беше много силно, а в Свищов или Силистра имаше срутени блокове – бел.Ст.) Не стига това, но и

унищожава множество църкви

Онези, които не са унищожени, са преместени на релси (!!!!) на други места.  Само за построяването на Палатата са разрушени три квартала от стария предвоенен Букурещ.

Една от църквите, преместени на релси по време на градоустройствения план на Чаушеску. Снимката е от музея на Букурещ -Букурещ, Румъния
Една от църквите, преместени на релси по време на градоустройствения план на Чаушеску. Снимката е от музея на Букурещ.

Самият Палат на Народа е огромен

обясниха ми, че за да я разгледам ще ми трябват няколко години и се почва още от подземията. Аз обаче съм ентусиазирана да вляза, но въпреки това ме отрязват, обяснявайки, че вътре може да се влезе само с предварителна резервация и при това само с група. Няма начин да се появиш на вратата и да влезеш така. Така че и зимата, и лятото се разминавам само с гледане на сградата отвън. Казват ми, че ако вляза вътре, непременно трябва да се добера до балкона в центъра й, тъй като от него се разкрива невероятна гледка. Всъщност, самата Палата се вижда от почти всяка точка в радиус от няколко километра, особено около булеварда (от единия му край можеш да я видиш да се издига в другия).

Такава сграда обаче има нужда от подобаваща околност, така че Чаушеску построява булевард копие на Шанз-Елизе, с множество фонтани, всеки с различно име.

Част от модерните кооперации построени около новосъздадения от Чаушеску център на Букурещ - Букурещ, Румъния
Част от модерните кооперации построени около новосъздадения от Чаушеску център на Букурещ.

Кулминацията на булеварда е на няколко преки преди палатата, където има невероятно кръстовище с огромен кръгъл фонтан. Булевардът се нарича „Унири“ (което ще рече „обединение“ на румънски), а площадът –

пиаца Унири

– е главният транспортен център на града. Там, освен че е красиво, можете да се прекачите на всякакъв вид транспорт за където и да е из Букурещ. Фонтаните пък светят в различни цветове през нощта и също са много красиви.

Пиаца Унири и фонтанът през лятото. В дъното се вижда Палатата на народите. На снимката изглежда на пет крачки, но всъщност е на около двайсет и пет минути път - разстоянията в Букурещ са огромни -Букурещ, Румъния
Пиаца Унири и фонтанът през лятото. В дъното се вижда Палатата на народите. На снимката изглежда на пет крачки, но всъщност е на около двайсет и пет минути път – разстоянията в Букурещ са огромни. 

Внимание! Пресичането на кръстовището около пиаца Унири може да е проблем.

Кръглият фонтан в средата създава кръгово движение, но тротоарите около него са четвърт кръг и не на всички места има светофари или пешеходни пътеки. Още по-лошо става, ако решите да минете през някой подлез, защото метростанцията под кръстовището е разпределителна (като Сердика при нас) и има няколко входове, изходи и нива. Тъй като едната вечер през август се загубихме там, на следващата попитах домакините как, аджеба, се пресича. Те обясниха, че сме пропуснали правилния изход, защото е сбутан между магазините и самият проход е много тесен (на мен ми приличаше на мръсен безистен или ниша). Така че, ако не искате да влизате в метрото, просто внимавайте къде пресичате на пиаца Унири!

Палатът на народа, видян от паркинга пред нея. Румънците твърдят, че на това място се организират концерти и имат право - огромно е. Когато обаче няма подобни събития, просто става паркинг за прилежащите административни сгради – Букурещ, Румъния
Палатът на народа, видян от паркинга пред нея. Румънците твърдят, че на това място се организират концерти и имат право – огромно е. Когато обаче няма подобни събития, просто става паркинг за прилежащите административни сгради.

Пред Палатата на Народите има огромен полукръгъл площад, който през повечето време служи за огромен паркинг, а иначе – за концерти. Сградите около булеварда са мрачни и сиви в соц-стил, за да не засенчват красотата на творението на Чаушеску. Румънските блокове са далеч по-зловещи от нашите – някак си, изглеждат все едно ще те смажат с огромното си количество бетон и странните си форми. Букурещ на Чаушеску е бил един сив, мрачен и негостоприемен град.

Съвсем различен е бил Букурещ на крал Карол…

По стъпките на крал Карол

Крал Карол е може би най-обичаният румънски владетел и първият румънски крал, който успява да обяви независимостта на Румъния. На него се приписват хиляда и един строежа и какви ли не постижения. Доколко има истина в това е друг въпрос, но едно е ясно – старите сгради в Букурещ са наистина невероятни! Аз много си падам по архитектура и красиви сгради, така че няма как да не се заплесна по разните му там красиви неща наоколо. Честно казано, много повече ме влекат интересните сгради от онова време, отколкото някоя картинна галерия. Искаш ли, драги читателю, да се разходим из сградите от онова време? Искаш? Хайде тогава!

Букурещ е пълен с красиви сгради датиращи от преди войните

Ако гледаш стари снимки на Букурещ, трудно ще повярваш, че става дума за едно и също място – толкова много прилича на Париж или Виена (без майтап). В момента нещата са малко по-разбъркани – някои сгради са строени в стар стил, други в западен, трети пък направо са си дворци на богати фамилии. До ден-днешен някои от тях са се запазили под една или друга форма. Освен дворците обаче има и десетки обществени сгради – болници, концертни зали, библиотеки, университети… Старият царски дворец и до днес съществува, макар и функциониращ като музей на изкуството. За разлика от нас обаче, румънците не са разграбили своя дворец и вътре все още е запазено великолепието от онова време. Домакините ми казаха, че в него има много картини на известни художници и изобщо си струва да се посети. ОБАЧЕ мястото имаше почивен ден в четвъртък, така че се разминах с него.

Основната улица, която пресича стария Букурещ е

Калеа Виктория (или улицата на победата)

– тя разделя града на две части и пресича Букурещ надлъж и нашир. Освен всичко друго, е и еквивалента на нашата Витошка, защото е пълна със скъпарски магазини, разни ресторанти и кафенета и тук-таме по някой хотел в сграда-паметник на културата. Повечето красиви сгради в Букурещ са съсредоточени или на тази улица, или на някоя нейна пресечка.

Ще започна с една доста любопитна сграда, която дълго време възприемах погрешно. Причината за това е дядо ми. Когато ни развеждаше из Букурещ преди 15 години (за това мааалко по-късно), беше обяснил, че това е сградата на операта. Тогава толкова се впечатлих от старовремската сграда с красиви колони и кръгла форма, че тя остана един от символите на Букурещ в главата ми. Така че през август, когато тръгваме една интернационална групичка да изследваме Букурещ и аз си правя устата да отидем до това място като обещавам, че е много красиво. Едната мацка пуска локация (явно на нейния телефон нещата бачкат по-добре) и след известно лутане се озоваваме пред сградата. Изненадаааа! Това изобщо не е операта!

Ето така изглежда Атенеумът. Действително една от най-красивите и емблематични сгради в Букурещ. През нощта е красиво осветен, а през деня е много популярно място за отдих в центъра, тъй като е заобиколен от парк – Букурещ, Румъния
Ето така изглежда Атенеумът. Действително една от най-красивите и емблематични сгради в Букурещ. През нощта е красиво осветен, а през деня е много популярно място за отдих в центъра, тъй като е заобиколен от парк.

Сградата е известна като

Атенеума,

наистина е невероятно красива, но всъщност е сградата на Филхармонията и е концертна зала. Искаме да влезем да разгледаме – в нета има снимки на вътрешността и те меко казано са „уау“ – но ни отрязват като тикви. В Атенеума наистина може да се влиза, но само в определени дни и часове, когато няма репетиции. Ние, за съжаление, сме се набили точно по време на репетиция, така че се задоволяваме със снимки пред сградата, което също не е за изпускане.

Една от сградите в близост до Атенеума. Контрастът в архитектурните стилове е пълен - Букурещ, Румъния
Една от сградите в близост до Атенеума. Контрастът в архитектурните стилове е пълен.

Почти срещу Атенеума, в пълна негова противоположност, се мъдри една мрачна соц сграда, за която ми казаха, че била „офисът на Елена Чаушеску“. Пред нея пък има някакви изключително изкилиферчени скулптури (в стил психеделичен соц реализъм). Никак не ми е интересна, предвид кой е живял там, така че продължаваме нататък.

Малко по-нататък, до Атенеума, се разполага една от най-красивите сгради в Букурещ – тази на

библиотеката на букурещкия университет

Ако си мислиш, драги ми читателю, че Ректоратът на СУ е красив, помисли си пак! Защото тази сграда не стига, че има кулички от двете страни, но е вдлъбната по средата. С паметника на крал Карол отпред пък е невероятна за снимки. За съжаление, Калеа Виктория, на която се намира, е доста натоварена улица, така че за читав кадър трябва да се чака доста. Гледката на централния вход със статуята на крал Карол обаче си заслужава.

Библиотеката на университета в Букурещ гледана фронтално от другата страна на Калея Виктория. Бая чакане отнесох, докато направя този кадър, но пък си заслужаваше – Букурещ, Румъния
Библиотеката на университета в Букурещ гледана фронтално от другата страна на Калея Виктория. Бая чакане отнесох, докато направя този кадър, но пък си заслужаваше.

Паметникът на този забележителен владетел стои пред сградата неслучайно – в самия край на ХIХ век крал Карол основава тази библиотека, строена и разширявана от един и същи френски архитект през следващите 20 години. Сградата е една от най-красивите в Букурещ и си заслужава да се види по всяко време на денонощието. Тъй като през август нямах много време да я щракна като хората, през март щъкам около нея до откат, за да си направя яки кадри. Вътре по принцип би могло да се влезе, но нямах време да проверя. От надничането през отворената врата мога да кажа, че мястото явно е не по-малко впечатляващо.

Като заговорихме за университета в Букурещ, неговата сграда,

Ректората

имам предвид, също не е за изхвърляне. Намира се на улица успоредна на Калеа Виктория и е на пет минути пеша от библиотеката. Сградата е голяма, строена в средата на ХIХ век от предшественика на крал Карол.

Площадът пред университета

пък е много важно място за румънците. По стечение на обстоятелствата, през 1989 те се събрали на масов протест именно на това място и пак по стечение на обстоятелствата успели да свалят Чаушеску (историята е сложна и оплетена, така че няма да се спирам на нея). От този момент нататък, когато нещо не им изнася, те се събират на същото място, преименувано по случай паметната дата.

Площадът пред университета през лятото - Букурещ, Румъния
Площадът пред университета през лятото.

Подлезът на университета пък е същински лабиринт, където човек може да се загуби като едното нищо. Причината е, че станцията на университета също е разпределителна, т.е. е нещо нато метростанция Сердика при нас и от там можеш да се прехвърлиш на друг транспорт. За разлика от подлеза на пиаца Унири обаче, тук поне има ясни табели (стига да знаеш кое какво е…). Така, след погрешен завой, една топла августовска вечер се оказваме пред сграда с вид на дворец.

Bucureşti 51, Bucureşti, 051416, RO

Страшно красива, готино осветена през нощта и много интересна на вид. Аз, много ясно, се втурвам да снимам преди да проверя какво е. А кратката справка с табелката пред нас показва, че всъщност сме се натъкнали на болница. Истинска и действаща в момента болница, при това! Забрави за грозния Пирогов или за откачените сгради на Медицинска академия, или пък за Военна болница. Тази сграда тук слага нашият царски дворец в София в малкия си джоб!

Фасадата на болница Колча, снимана през оградата. Мястото е красиво през всеки сезон, а вечер е много красиво осветена. - Букурещ, Румъния
Фасадата на болница Колча, снимана през оградата. Мястото е красиво през всеки сезон, а вечер е много красиво осветена.

Справката с табелата показва, че не само е красива, но и много стара (за болнично заведение).

Болницата Колча,

защото така се казва мястото, е отворила врати през далечната 1704 година и от тогава до сега не е преставала да лекува хора. Това е най-старата болница в цяла Румъния и може би една от най-добрите (ако се вярва на онова, което намерих в нета за нея). Колкото и да е красива обаче, в нея не може да се влезе (под никакъв предлог) като турист. Затова снимките стават само от външната страна, при това през заключената порта.

Фасадата на хотел Интерконтинентал Букурещ е една от най-запомнящите се сред по-новите сгради. Намира се на адски оживено кръстовище, така че за снимки трябва да се изчакат няколко цикъла на светофара - Букурещ, Румъния
Фасадата на хотел Интерконтинентал Букурещ е една от най-запомнящите се сред по-новите сгради. Намира се на адски оживено кръстовище, така че за снимки трябва да се изчакат няколко цикъла на светофара.

Друга забележителност срещу сградата на Ректората е

хотел Интерконтинентал

Booking.com

По принцип, човек не би трябвало да включва хотели в списъка със забележителности, но аз включвам това място заради дядо ми. Когато ни развеждаше в оня ден преди 15 години, той разказа странна история: как по време на земетресението от Вранча през 1977, този хотел така се гънел във въздуха, че изписал латинската буква S по време на труса. Огъвал се, тресял се, но не паднал. Оттогава сградата станала един от символите на Румъния, като доказателство, че румънците може и да се огъват, но не падат. Никъде не можах да намеря снимка на подобно нещо (но пък от друга страна, кой идиот ще тръгне да снима по време на земетресение от 7+ по Рихтер?!). Обаче успях да открия, че хотелът наистина не е паднал по време на земетресението.

Сградата на театъра в Букурещ, гледана от същото кръстовище (с хотел Интерконтинентал са съседи) - Букурещ, Румъния
Сградата на театъра в Букурещ, гледана от същото кръстовище (с хотел Интерконтинентал са съседи).

Точно до него се намира

странната сграда на румънския театър

На фона на околните красиви стари сгради, тази изглежда като някаква шантава постмодернистична кръпка с изкилиферчени скулптури пред нея. Грозна ми е, затова щраквам два кадъра и подминавам. По-късно ми обясниха, че театърът изглежда толкова странно, защото са се опитали да наподобят формата на каубойска шапка, много обичан аксесоар на най-известния румънски драматург, работил в същия този театър дълги години.

Мен обаче ме впечатлява друго място – от нямане къде да се ходи (защото все приключваме около 4 следобед, когато е късно да се ходи по музеи) – и домакините ми решиха да ме заведат в

музея на Букурещ

Той се помещава в стар дворец на същото кръстовище, точно срещу театъра и определено впечатлява дори само отвън. Впрочем, точно под музея има много удобен голям подземен паркинг, така че няма нужда да се притеснявате за паркиране.

Музеят на Букурещ отвътре - това е фоайето - Букурещ, Румъния
Музеят на Букурещ отвътре – това е фоайето

Самият музей е още по-впечатляващ отвътре. Ако си бил в двореца Пелеш в Синая, драги ми читателю, вероятно можеш да си представиш за какво става дума – вити стилби, огромни венециански огледала, невероятни полилеи. Билетът струва 15 леи, а за снимане се плащат още толкова. Преди да се намръщиш обаче, драги ми читателю, държа да те уверя, че всяко бани (баните са румънските стотинки) си струва. Музеят видимо е реновиран скоро, защото цялото пространство е организирано много интуитивно и историята на града се проследява от най-дълбока древност до наши дни, при това с учудваща обективност.

Аз, естествено, се възползвам от парите платени за снимане вътре в музея и не пропускам да направя снимка на всеки експонат или по-интересно инфомационно табло. Такива има много, при това написани на много добър английски. Има също и филмчета, и страшно много снимки, гравюри и карти. Някои от тях бяха толкова откачени – като снимката на църква върху релси от по-горе, че нямаше как да не си ги щракна за спомен (и, признавам си, за целите на пътеписа).

Особено впечатляваща е частта, която разказва историята на Румъния след 16-ти век и за монархията, защото има изложени доста лични вещи на монарсите, както и техни портрети. Моите румънски домакини ми обърнаха внимание върху антропологическата въстановка на образа на Михай Смелия – първият владетел на Румъния, който успява към края на 17-ти век да обедини трите автономни области на Румъния – Трансилвания, Влахия и Молдавия. Този изключителен човек успява да докара османлиите до бяс с гениалните си тактически ходове и безпогрешната си дипломация и едва ли не еднолично успява да издърпа Румъния от хватката на султана. Затова, съвсем естествено, е смятан за един от най-важните румънски владетели.

Така е изглеждал Михай Смелия - поне според антрополози и историци - Букурещ, Румъния
Така е изглеждал Михай Смелия – поне според антрополози и историци.

Ако искате да прочетете всичко вътре в музея, ще ви трябва половин ден. Аз обаче нямам толкова, така че след два часа (най-вече мотане за да стане читав фокуса на кадрите) напускаме двореца – музей.

Като си говорим за музеи, един от най-невероятните, които някога съм виждала, се намира именно в Букурещ. Това е

музеят на румънското село

Намира се само на няколко крачки след Триумфалната арка (тя е на изхода на града, посока България) и ако имаш време, драги ми читателю, непременно трябва да го посетиш.

Детайл от триумфалната арка, сниман през лятото. От автобус обаче - Букурещ, Румъния
Детайл от триумфалната арка, сниман през лятото. От автобус обач

Представлява сбирка от автентични румънски селски къщички, до една паметници на културата, които в продължение на почти 100 години са събирани от румънските власти, транспортирани в района на Букурещ и разполагани така, че да оформят истинско селце с две махали – стара и нова.

Табелата за „новото село“ в музея

На територията на музея дори има две автентични румънски църкви – католическа (от Трансилвания) и православна (мисля, че беше от Влахия). Разбрах, че съществува тъкмо като си тръгвах от Букурещ през август и се зарекох, че като идвам пак ще го видя. Така че когато ми предлагат да отидем там (защото поне той е отворен), си събирам потеклите лиги в кофа и тръгваме.

Когато пристигаме там вали сняг и моята домакиня се извинява, че трябва да ме изчака в колата. Махвам с ръка, защото времето наистина не е много топло, особено ако си настинал и й казвам, че нямам никакъв проблем да се пошляя из уличките на музея на открито сама. Още повече, че аз като снимам търча нагоре-надолу и се загрявам, а тя вероятно ще стои на едно място и ще се смръзне от студ.

Входът за музея е 15 леи (явно толкова е стандартната такса), а снимането вътре в къщите е забранено. Отвън обаче може да се снима колкото ти душа сака, така че се чувствам като в рая.

Нещо като „уличка“ в музея. Къщите са подредени така, че създават впечатлението за истинско село и ако човек има късмета да попадне таму когато няма тълпи, изживяването е невероятно

Домакините на музея са две дузини котки, които живеят в и около къщите (и вероятно се грижат да няма гризачи и други вредители). Тръгвам да се разхождам сама по почистените улички на селцето и се чувствам като в старовремска приказка. Влизам от двор в двор, надничам през прозорците и току се оглеждам дали иззад някой завой няма да видя истински хора от онова време, всеки зает със своята работа. Това място определено има своя неповторима аура, ненарушена от разни там комерсиални глупости.

Една от къщите в музея. Те са избрани така, че една с една не си приличат, не се повтарят и са относително групирани по периоди и райони – Букурещ, Румъния
Една от къщите в музея. Те са избрани така, че една с една не си приличат, не се повтарят и са относително групирани по периоди и райони

В селцето има къщи от къде ли не,

като всяка от тях е снабдена с табела, която показва на картата къде се намира мястото в Румъния, каква носия са имали хората от този регион и каква е била къщата по принцип. Всичко това, написано на румънски и английски. Понеже предишната вечер е валял сняг, а аз съм първият посетител за деня, трябваше да почистя доста табели. Вътре в самите къщи са подредени традиционни мебели от съответната епоха – за старата махала това е 17-ти век, за новата – 18 – 19-ти. Прави впечатление едно нещо – румънците са имали доста по-масивни мебели от нас.

Тази къща е една от по-бедните (макар че в самия музей могат да се намерят и истински землянки от делтата на Дунав, в които няма абсолютно нищо друго освен един пръстен под). На мен лично ми направи впечатление, че тази мебелировка може да се види и до ден-днешен в някои български села. Може би без печката... – Букурещ, Румъния
Тази къща е една от по-бедните (макар че в самия музей могат да се намерят и истински землянки от делтата на Дунав, в които няма абсолютно нищо друго освен един пръстен под). На мен лично ми направи впечатление, че тази мебелировка може да се види и до ден-днешен в някои български села. Може би без печката…

Забрави за дребната маса-паралия и ниските трикраки столчета от нашите къщи, или пък за посудата, която може да се вдигне с една торба. В румънските къщи има масивна и здрава мебел, високи столове и маси и шарена керамика. На пръв поглед, в някои райони май са били доста богати.

Букурещ, Румъния
Фрагмент от входа на една от църквите – румънците, по една или друга причина, имат навика да рисуват по дървото, точно както едно време са се рисували стенописи по външните стени на нашите църкви. Разликата обаче е, че на дърво тези стенописи много по-бързо се развалят.

Със снега наоколо, както газя сама без да има кой да ми пречи, се чувствам като на частно пътешествие назад във времето – мога да разглеждам всичко до насита, да снимам каквото ми харесва и да се дивя на разнообразната архитектура. Ако си ходил в Етъра, драги читателю, забрави всичко, което си видял там. Тук къщите една с една не си приличат и няма никаква комерсиализация (ако не броим хана, който също е паметник на културата, но в момента функционира като кръчма за туристите). Няма магазинчета, няма джунджурии за продан по улиците, няма цигания. Само ти и къщите, и евентуално табелите с информацията. Толкоз. Ако искаш сувенири, има предостатъчно в магазина на музея.

Други, не по-малко впечатляващи къщи в музея. Според табелата пред нея, селото от което е взета се намира близо до границата с Молдова и Украйна – Букурещ, Румъния
Други, не по-малко впечатляващи къщи в музея. Според табелата пред нея, селото от което е взета се намира близо до границата с Молдова и Украйна

Освен това, този музей на открито е поне три пъти по-голям от Етъра. С тичане (ама говоря за истинско тичане през глава по по-изчистените пътеки) успях да видя около 70% от площта му за около два часа. Дори не успявам да разгледам обаче колекцията от воденици, тепавици и други подобни съоръжения, строени покрай Дунава, защото няма време. Дамата, която беше с мен чак се удиви, че съм успяла да видя и това. Ама аз за снимки всичко мога. От нея разбирам, че през пролетта това място е неповторимо с разцъфналите дървета. Дори се правят курсове за деца по традиционни занаяти. Тръгваме си от музея, а аз се заканвам да дойда пак, защото в това място усещам нещо магическо.

Този паметник на летците се намира близо до арката и е на почти на изхода на Букурещ в един от по-отдалечените (но доста модни квартали) – Букурещ, Румъния
Този паметник на летците се намира близо до арката и е на почти на изхода на Букурещ в един от по-отдалечените (но доста модни квартали)

В този ред на мисли, има друг музей, недалеч от този на румънското село, има музей на румънския селянин. Той също беше в програмата, но за съжаление е затворен заради подготовка за някаква изложба. Също както музеят на селото и този е направен много добре, казват моите домакини докато се извиняват, че не можем да влезем. Освен това бил част от списъка на ЮНЕСКО. Но какво да се прави, друг път. Аз съм от щастлива, по-щастлива, че успях да наснимам странни румънски селски къщи, така че не си накривям капата особено. Така че въртим на кръговото около

Триумфалната арка

и обратно към центъра на града.

Триумфалната арка през зимата. Мястото е кръгово движение, което е на почти два часа и половина пеша от центъра на града. За щастие обаче има автобуси – Букурещ, Румъния
Триумфалната арка през зимата. Мястото е кръгово движение, което е на почти два часа и половина пеша от центъра на града. За щастие обаче има автобуси

Самата Триумфална арка (или Arcul de Triumf, както е името й на румънски) е един от символите на Букурещ. Намира се на едно от най-натоварените кръстовища в града (честно, светофарите за пешеходци те държат по пет минути!) и маркира границата между относително разширения център и покрайнините. Около тая арка колите фучат с 300, така че всякакви снимки трябва да се правят от светофарните острови. Досега винаги съм минавала покрай нея транзит и съм я снимала пътьом, така че моля да спрем някъде, а аз ще походя пеша малко. Спираме, естествено, и аз прекарвам следващия половин час в щракане (в опит да хвана поне един кадър без да има кола, автобус, камион или друго МПС в него). В крайна сметка се връщам доволна в колата.

Всъщност, тази арка, колкото и да прилича на тази в Париж, е строена по съвсем друг повод. Строена сравнително късно – през 1936, за да почете падналите в Първата Световна война румънски войници. През нея не може да се мине, освен на националния празник на Румъния, 1 декември, когато правят голям военен парад, който минава точно под нея. Румънците много-много не й се възхищават (може би заради гадното кръгово, което им създава задръствания и ги кара да намалят любимата си висока скорост), но за мен това място е много красиво. Лошото е, че до това място няма как да се стигне пеша от центъра, защото е много, ама много далече. Доколкото видях, досами арката спира автобус, но знае ли човек откъде идва и накъде отива…

Обратно в центъра ми посочват друга забележителност (отново на вездесъщата Калеа Виктория), която на мен ми се вижда недотам забележителна. Става дума за най-старата и най-яката сладкарница в Букурещ, помещаваща се в сградата на едноименния хотел.

Booking.com

Това, драги ми читателю, е

сладкарница „Капша“

Любимо място на букурещлии, когато искат да похапнат нещо сладко, но със стил и едно от най-известните места в града. Независимо, че мястото се намира срещу огромен бароков фонтан и сграда с вид на средновековен замък, за ориентир румънците ползват фразата „това е до Капша“ или пък „от Капша това е едни-къде си“.

Относително неугледната фасада на сладкарница „Капша“. Снимана привечер.

Когато попитах защо това място е толкова известно, ми обясниха, че не става дума за сладкишите, които се предлагат там, а за

историята на мястото

В зората на своето съществуване, „Капша“ била ресторант, държана от предприемчив румънец със същата фамилия. Всичко било много френско, много изискано и… ужасно скъпо, но по някаква причина това място станало любимо за букурещката интелигенция – писатели, художници и тем подобни хора се надпреварвали да си запазват маса в модното заведение. Ако не са те видели да вечеряш или поне да обядваш в „Капша“, значи не си никакъв интелектуалец, никакъв творец. След като въпросният румънец починал, мястото сменило предназначението си, но и до днес все още е модно (макар че ме увериха, че далеч не е толкова скъпо, колкото някога). Сладките обаче, казаха ми, били първокласни. За мое огромно съжаление обаче, нямах време да вляза (или по-скоро стана време за пържола и бира, а не за кафе и сладки докато приключа с разглеждането). Но пък имам вече списък къде искам да отида. Вече май се оформя и списък къде искам да ям.

Улиците на Букурещ през нощта – Букурещ, Румъния
Улиците на Букурещ през нощта

Само на 500 метра след знаменитата сладкарница се намира друга страшно впечатляваща сграда. На пръв поглед прилича на музей или на дворец, но при моя опит да се набутам в двора (бяхме пак интернационалната групичка приятели, когато се шматкахме из центъра на Букурещ през оня слънчев и зноен августовски ден), охраната се развика, че има достатъчно снимки в интернет и да не снимаме. Аз обаче съм инат, така че имам снимки на мястото от другата страна на улицата. От там няма как да ме изгонят…

Сградата на банката, снимана от стълбите на историческия музей  – Букурещ, Румъния
Сградата на банката, снимана от стълбите на историческия музей.

А каква всъщност е тази невероятна сграда? Оказва се

централата на румънската национална банка

Нещо като тяхната сметна палата. В интернет няма много информация, освен че сградата е построена и отворена през далечната 1900 година, а достъпът до самото място е ограничен, макар че човек може да си го снима колкото си ще, стига да не минава през оградата и да не го види някой бдителен полицай. Срещу сградата се намира националния исторически музей на Румъния (още едно място, което непременно искам да посетя!) Пак срещу тая сграда се намира и едно от най-емблематичните места в Букурещ, което има доста дълга история и с което ме свързват доста сантиментални спомени. Чети по-нататък и ще разбереш защо.

татуята на император Траян както майка го е родила се мъдреше известно време пред историческия музей, но вече са я махнали от там. Обаче нямаше как да не споделя това странно нещо. Животното в ръцете му е някаква кръстоска между Капитолийската вълчица (оная, дето е откърмила Ромул и Рем) и нещо, за което домакините казаха, че е символ на Румъния, щото бил открит подобен ритон – Букурещ, Румъния
татуята на император Траян както майка го е родила се мъдреше известно време пред историческия музей, но вече са я махнали от там. Обаче нямаше как да не споделя това странно нещо. Животното в ръцете му е някаква кръстоска между Капитолийската вълчица (оная, дето е откърмила Ромул и Рем) и нещо, за което домакините казаха, че е символ на Румъния, щото бил открит подобен ритон

Caru’ cu bere – историята на една легенда

Историята ми с това заведение започва мнооого отдавна – някъде преди петнайсет години, когато дядо ми решава, че ще ни развежда из Букурещ. Бил е човекът много пъти там, знае уж кое къде е (или само си мисли, че знае) и решава, че ще се прави на гид. Речено-сторено. Обикаляме ние улиците на Букурещ към осем-девет вечерта в една студена октомврийска вечер и човекът ни показва това и онова. Това било операта, онова било нещо си друго, вървим ние, дивим се, разглеждаме. Още си спомням онази разходка, главно защото по онова време Букурещ изглеждаше като Западна Европа на фона на мрачна и мръсна София. Шофьорите ковяха спирачки в момента, в който те видят, че се чудиш дали да пресичаш, красивите сгради бяха осветени през нощта (по онова време в София дори не бяхме чували за подобно нещо), беше относително чисто и подредено. От тогава в главата ми се е набила още една странна история.

Вървим си ние из улиците на Букурещ и по някое време на дядо ми му идва гениалната идея да ни води на ресторант в града. Ама не в кой да е ресторант, а в оня дето крал Карол едно време ходил да си пие бирата като обещава, че това било най-красивото заведение в Букурещ и изобщо било много хубаво. Въодушевени от цялата тая идея, ние се съгласяваме и от там започва едно търсене. Човекът желание има, ама хал-хабер си няма къде е това заведение в момента, така че през повечето време просто обикаляме и се оглеждаме. През първия час има ентусиазъм, но колкото повече време минава, толкова повече започваме да го разкандардисваме да си ходим, защото става късно и трябва да се минава граница. Той обаче е непреклонен – щом като е казал, значи ще ни води. Хеле след два часа мотане по знайни и незнайни букурещенски сокаци намираме заведението, влизаме и… ченето ми увисва.

Така изглежда Caro cu' bere отвътре. На снимката не може да се види съвсем добре, но таваните са изрисувани, същото важи за стените – Букурещ, Румъния
Така изглежда Caro cu’ bere отвътре. На снимката не може да се види съвсем добре, но таваните са изрисувани, същото важи за стените

Защото заведението е същински дворец с шарени сводести тавани, като дом на принцове и принцеси! Ако крал Карол вярно си е пил бирата тук, има защо. Влизаме ние, но се оказва, че няма къде да седнем, защото по същото време има сватба. Келнерът ни казва, че няма как да останем ако не поръчаме куверта на сватбата. Предвид, че вече е късно, нямаме безкрайно много пари и сме петима, решаваме за пропуснем. Знае ли човек колко пари струва кувертът на тая сватба? Така за пръв път се срещнах (и разминах) с вечеря в Caru’ cu bere, защото именно за това заведение ставаше дума.

Когато се разбра, че ще ходя до Букурещ миналия август, първото което казаха нашите беше „И да пиеш една бира в Caru’ cu bere!“. Аз, естествено, понеже си спомнях само колко е яко вътре, бях повече от твърдо решена да вляза този път и да си поръчам нещо, без значение какви са цените. Затова при посещението ми в Букурещ това място беше на челно място в списъка и една от разпечатаните карти е именно до там. Някак си онази история от преди 15 години ми е останала в главата и за мен Букурещ е неизменно свързан именно с това място.

Какво в същност е Caru’ cu bere и защо е толкова популярно?

Историята на Caru’ cu bere се простира цели 130 години назад, като през това време заведението не е спирало до функционира. Историята е дълга, объркана и напомня тази за американската мечта, само че в румънски вариант. Това е история за възхода на едно обикновено семейство, превратностите на съдбата и… щастливата развръзка. Искаш ли да я чуеш, драги читателю? Слушай тогава…

Някъде в средата на ХIХ век, трима предприемчиви братя пристигат в румънската столица, за да търсят работа. По стечение на обстоятелствата един от тях, Николае Мирча, става чирак на пивовар и не след дълго получава свое майсторско свидетелство. С много труд и предприемчивост Мирча успява да купи малко собствена земя и да отвори кръчма някъде към 1879 година. Името Caru’ cu bere всъщност е съкратено от Carul cu bere, което в буквален превод значи „Каручка с бира“ или, както аз обичам да го превеждам, „каручка с пиячка„. Заведението скоро става популярно и Мирча купува прилежащите земи, замогва се и започва да прави планове за разширение на заведението. Така в края на ХIХ век се появява сегашната сграда, която много напомня на истински дворец. Невероятният дизайн бързо хваща окото на тогавашния елит, защото Николае Мирча скоро получава орден от самия крал Карол, а заведението е включено в туристическите гидове още в далечното начало на ХХ век. След смъртта на знаменития основател, заведението остава в семейни ръце и продължава да поддържа популярността си като става еталон за добро обслужване, изискана кухня и неповторима обстановка.

Вътрешността на мястото, снимана от втория етаж. Витражите са невероятно красиви – Букурещ, Румъния
Вътрешността на мястото, снимана от втория етаж. Витражите са невероятно красиви

След края на Втората Световна война обаче заведението е национализирано и предадено в други ръце. Характерният интериор е замаскиран – прекрасните витражи-визитна картичка на заведението са намазани с ГИПС (вероятно защото изглеждат твърде буржоазно), а професионалните келнери са заменени с така до болка познатите ни намусени соц келнери, които се държат все едно си длъжен да им плащаш, че си седнал и дишаш. След 1989 година обаче, заведението се връща в ръцете на семейство Мирча и малко по малко възвръща стария си облик. До ден-днешен Caru’ cu bere се управлява от същата фамилия като в момента тече реставрация, за да стане мястото още по-красиво.

Днес, това е най-старата и най-известната бирария в Румъния и една от визитните картички на Букурещ. За дядо ми, ако не си бил в Caru’ cu bere, значи не си стъпил в Букурещ. Впрочем, всички туристи ги водят там, поне да се опулят на уникалния интериор. Аз обаче съм дошла, за да пия и евентуално да ям.

Да седнеш да пиеш бира в Caru’ cu bere – мисия възможна

През август…

Попадам на Caru’ cu bere една вечер с интернационалната компания, докато кръстосваме улиците на Букурещ в търсене на бар. Запомних мястото (благодарение на централата на банката отсреща) и си направих план как да се върна друг ден. Така се получава, че следващия път, когато се връщаме не съм само аз. Понеже обяснявам колко е яко мястото, навивам другия колега-българин и още едно момиче да ходим. Вътре е невероятен джангър, защото мястото е огромно, но претъпкано с хора – все има някой дето да влиза или излиза, трака се с чинии и чаши, вика се през масата, келнерите се мъчат да чуят поръчките, шумът е оглушителен. Ние нямаме резервация (откъде да ми дойде на ум да правя такава?!), но пък имаме късмет, защото ни намират маса точно до въпросните витражи (урааааа!). Поръчвам бира (цял литър, че да си я разделим) и ме гледат накриво (което е разбираемо, защото заведението не ще кибици). Поръчваме си и сладолед (защото ни е топло, не защото върви особено с бирата) и сядаме да гледаме.

Всяка вечер в Caru’ cu bere има програма след 8 часа и всяка вечер е нещо различно. Ние попаднахме на латино танци, или нещо подобно. Забавно е, весело е, танцьорите дърпат хората от масите, абе купон. Само е много шумно. Междувременно, моите спътници забелязват как функционира добре смазаната келнерска машина – мръсните чинии се изкарват на количка (защото са адски много), поръчките се приемат на таблет (за да не стават грешки), хората разполагат с радиостанции (!!!) за комуникация помежду си, а на бара има специални хора, които цяла вечер бършат подложки за бирени халби и самите халби.

На моите спътници толкова им харесва в заведението (аз съм се разтопила на локвичка от кеф през това време), че се връщаме за обяд в деня преди да си тръгнем. Понеже Caru’ cu bere е относително близо до университета, имат специално обедно меню за студенти на народни цени – като в зависимост от това как се справяш можеш да си избереш тематично меню (едното е озаглавено „двойкаджия“, друго пък се кипри като „отличник“). Понеже ми сбъркаха поръчката и ми се наложи да се карам (румънските келнери могат да са учтиви, ако им се иска, ама този точно настояваше упорито, че е прав), да ви кажа отсега – поръчвате ли нещо, сочете ТОЧНО това нещо в менюто, при това на РУМЪНСКИ!!! По-младите келнери говорят сносен английски, ама по-възрастните са зле с езика и като нищо може да объркат поръчката, както стана при мен. Все едно, трудно могат да ми развалят удоволствието…

През март…

След като ще ходя пак до Букурещ, естествено ще се пробвам да се набутам пак и в Caru’ cu bere. Харесва ми това място бе, толкоз! Обаче удрям на камък – отивам по румънските стандарти за вечеря в 6.30 следобед, ама хостесата ме отрязва като тиква с обяснението, че всичко е резервирано и ще трябва да чакам поне половин час за маса. „Ко?! Нйе?!“ казвам мислено аз и се фръцвам. Зер, не си тръгвам утре, ще мина по-рано. После румънските ми домакини обясниха, че в сряда повечето румънци си правят партита и е нормално Caru’ cu bere да е пълно, тъй като е любимо място за празнуване на каквото и да е. Затова, вечерта преди да си тръгна от Букурещ, решавам да мина към пет следобед, пък белким ми се отвори парашута.

Получава ми се и ми отпускат маса за час и половина, точно до хостесата, но с прекрасна гледка към витражите и вътрешността на заведението. Аз съм ОК, защото не съм дошла да вечерям, а да пия и си поръчвам, like a boss, внушителна халба с един литър (повтарям, ЕДИН литър) бира и миниатюрна румънска салатка за мезе. Обичам бира, цената е повече от изгодна, така че всичко е точно. Келнерът се връща с нещо високо около 40 сантиметра и тегло около четири килограма, ама аз съм ячка (да мъкнеш три кила и половина апарат по 12 часа си е своего рода фитнес) и започвам да си пия с кеф.

Въпросната халба бира... – Букурещ, Румъния
Въпросната халба бира…

По едно време виждам двама западняци, които потресено гледат как надигам халбата. Вярно, че изглежда тежичка и едра, а аз видимо изглеждам малолетна, но чак пък толкоз?! На английски обяснявам, че да, вярно е голяма халбата, ама пък е хубава и тия двамцата си тръгват с кисели физиономии. Еми, да си бяхте поръчали и вие, какво друго да кажа…

Плащам и си тръгвам с кеф. Цялото това нещо обаче ме наведе на едно заключение – ако ще влизате в Caru’ cu bere, гледайте да сте или по-рано (т.е. преди пет следобед), или да е през лятото, когато има повече място, защото изкарват маси на улицата пред заведението. През зимата тези маси ги няма и това смалява пространството, което пък налага времевото ограничение.

Впрочем, това заведение се намира на една от пресечките от Стария град на Букурещ, което пък ни води към…

Барове и архитектура – старият град на Букурещ и малко информация за нощния живот

Целият нощен живот на Букурещ се върти около Стария град. През лятото, нашите домакини ни водят там на бар.

Това, размазаното, драги ми читателю, не е грешка, а огромна тълпа, тръгнала на поход през уличките на стария град. Нощният живот там е сърцето на мястото (уви), така че през лятото е адски претъпкано и доста шумно. Обаче архитектурата е красива – Букурещ, Румъния
Това, размазаното, драги ми читателю, не е грешка, а огромна тълпа, тръгнала на поход през уличките на стария град. Нощният живот там е сърцето на мястото (уви), така че през лятото е адски претъпкано и доста шумно. Обаче архитектурата е красива

Пълно е със заведения с разнообразни имена, вариращи от „Кебабчийница при Халил“, през „Дюнер Тесалоники“ до „Пивница Дракула“. За всекиго по нещо, на всекиго според джоба. Шумно е, претъпкано е, особено в петък вечер (и особено през лятото – за една петък вечер през август видях такива изцепки, че започнах да се чудя румънците колко точно години не са били на клуб?!).

 стария град има всичко - от гръцки таверни, през стриптийз барове (не се шегувам, рекламите висят по стените на къщите), до най-разнообразни заведения – Букурещ, Румъния
стария град има всичко – от гръцки таверни, през стриптийз барове (не се шегувам, рекламите висят по стените на къщите), до най-разнообразни заведения
Това е едно от най-шантавото заведение, което може да се намери в стария град. Ресторант „Дракула“ (името само по себе си говори)

Масите пък са наредени по улиците, така че се върви бавно и трудно и е хубаво човек да си държи чантата здраво (че нищо не се знае). Хубавото на стария град е, че на всеки ъгъл има полицаи (ама наистина са на всеки ъгъл!) и те редовно обикалят да гонят циганките-цветарки, пияниците и другите там подобни елементи, за да не пречат на останалите. Полицаите си имат по една палатка на всяка улица, дето води вън от стария град и си стоят там, и така цяла нощ.

Това място е известно като „Ханул Мануч“ и е една от най-големите забележителности на стария град на Букурещ. Нямира се точно до двореца на Дракула (за това по-долу в пътеписа). Представлява напълно запазен стар хан от 19ти век, който днес функционира и като ресторант (има за всекиго по нещо), и като туристически обект. Едно време, българските търговци са отсядали там, поне така пишеше в интернет… Иначе, никой няма да ви скъса билетче на входа, но пък не пречи да седне човек и да изпие една бира под сянката на дърветата в двора
Вторият етаж на хана. Там не пускат много-много и през зимата изобщо е затворено, но през лятото терасата се ползва за нещо като „вип ложа“

Важно!!! Старият град на Букурещ е малък на площ, но човек може много лесно да се изгуби,

поне така ме предупредиха моите домакини. Уличките са криви и тесни, наблъскани с маси и заведения и на човек може лесно да му се завърти главата. Затова ако ходите там или много внимавайте откъде минавате (аз помня кадри, така че общо-взето снимам на всеки ъгъл), или отидете с някой местен, който да ви води. Обясниха ми също, че където има павета, там започва Стария град.

Гледка към идеалния център на Букурещ от една висока сграда. Палатата на народите се вижда в горния ляв ъгъл. Мястото всъщност е бар, но за тази гледка си заслужава да се потърпи музиката – Букурещ, Румъния
Гледка към идеалния център на Букурещ от една висока сграда. Палатата на народите се вижда в горния ляв ъгъл. Мястото всъщност е бар, но за тази гледка си заслужава да се потърпи музиката

Около него има доста по-високи сгради, на чиито покриви също има барове (с прекрасна гледка, впрочем), така че си струва да се опита.

Мен обаче много-много баровете не ме интересуват, но Старият град крие нещо доста по-интересно. На единия от входовете му има статуя на Влад Тепеш (известен и като Дракула) и някакви руини.

Букурещ, Румъния
Дворецът на Дракула, или поне каквото е останало от него.

На въпроса ми какво точно е това, домакините отговарят, че това е най-старият дворец в Букурещ. Строен от Влад Тепеш през 15ти век, може да се каже, че това е най-старата част на града. От самото място не е останало много, но днес е музей (за мое огромно съжаление, все затворен, когато минавах от там, защото беше все след 5 следобед). Може да се каже, че именно Влад Тепеш (страшно обичан и тачен от румънците, но за него и приноса му ще говорим някой друг път, драги ми читателю, тъй като историята си заслужава да се разгърне) е основал Букурещ. Така че неслучайно има негова статуя на входа на Стария град.

Интересното е, че старата църква, някога част от двореца, е напълно запазена и функционираща.

Румънците и религията – да се натресеш на църковна служба в румънска църква

Повечето румънци са източноправославни, точно като нас. Църквите им обаче нямат нищо общо с нашите. Като начало, са много, ама много по-малки от нашите.

Букурещ, Румъния
Една от няколкото църкви из Букуреш като тази е една от доста големите. Повечето са много, много по-мънички. Това тук е частично манастир (в десния ъгъл се вижда кръста на църквата), частично офис и жилищна сграда, частично нещо като сграда на „гилдията на не помня кого“.

Ама като имам предвид малки, имам предвид много, ама много малки! Побират грубо около 100 души и са буквално на всеки ъгъл. Дотолкова, че направо се чуди човек кой точно влиза там. При нас, това са само бабичките. Тук обаче, това са всички. Хората дори се кръстят на улицата, като чуят да бие камбаната.

Букурещ, Румъния
Ето така изглежда манастирът, в който влязох.

Та така, последната вечер в Букурещ, къде случайно, къде нарочно се набивам на църковна служба. Признавам, любопитна бях, пък нали и те са православни, що пък да не видим? И така попаднах миниатюрен манастир насред Стария град на Букурещ, църквата е точно до Caru’ cu bere, в събота следобед. На служба.

Забрави, драги читателю, нашите църкви, с просторни помещения, златни полилеи и искрящи свещи. Тази църква е малка и лъха на средновековие. Осветлението по време на  службата идва само от няколкото малки прозореца формат А4 и вътре цари полумрак. Аз се набивам в един ъгъл на притвора, да не преча (защото все пак съм чужда тук), връзвам си косата, както е редно при нас и чакам. И тогава става интересно. Църквата се пълни с какви ли не хора – млади и стари, богати и не чак толкова, бедни и не съвсем. Прави впечатление обаче, че никой не сваля шапка, както сме свикнали ние. Стоят си с гуглите, ушанките и капелите и хич не им пука. Всъщност, аз изглеждам странно, защото съм гологлава. Свещи също не палят, на моя въпрос защо, ми отговориха, че се палят отвън (в нещо като пощенски кутии), при това заедно за мъртви и за живи. Така че се отказвам да купувам свещи, да не взема да омешам конците.

Богослужението започва, привидно подобно на нашето, по мелодия, но хората пеят на румънски, а не на църковнославянски като нас и, което е по-интересно, вярващите в църквата пеят заедно със свещеника. Атмосферата е толкова нереална, че аз, дето дума не вдявам почти от това дето става около мен, се чувствам хем натрапница, хем част от нещо изключително. Единствената слаба светлина се процежда от една свещ в ръцете на свещеника, докато пее. Богослужението обаче не свършва дотук, защото започват да пеят два хора – един от монаси, един от монахини като се редуват да припяват някакви текстове. Слаба светлина осветява само нотите на съответната група пеещи и техните сенки се открояват на фона на всеобщия мрак наоколо.

Има нещо толкова невероятно в цялото преживяване, че слушайки напевите на монасите и монахините, започвам да се чудя дали е така във всички румънски църкви, защото в нашите определено нещата не стоят така. Като начало, монасите и монахините не се мешат по време на служба. Тук обаче те си стоят от двете страни на абсидата, все едно това е нещо нормално и обичайно. Напевите на мъжете и жените са в някаква странна хармония и докато се взирам в полумрака се чудя дали така не са изглеждали църковните служби преди стотици години…

За разлика от при нас, тук хората не чакат да свърши службата, а влизат и излизат подобно на чакалня на гара. Кръстят се доста по-различно от нас като в целия ритуал е завързано коленичене. Естествено, попът, облечен съвсем по нашенски с расо и епитрахил, минава с кадилницата, но всички да се кръстят, те се кланят, когато идва да ги благослови. Аз обаче съм инат и се кръстя, както е при нас (в крайна сметка, нито знам кое как точно се прави по тяхному, нито мога да го повторя правилно…). Решавам да проявя уважение и да изчакам службата, но тя продължава вече 45 минути и решавам да си вървя, защото вечерта наближава, а имам още планове. Така че отправям мислено и своите молитви и тръгвам да се промъквам към вратата. Там стратегически се е разположила монахиня, която побутва хората да не пречат на влизащите и излизащите и играе ролята на портиер.

Нашите църкви са почти винаги с широко отворени врати, за да може всеки който иска да влезе и да се помоли. Румънските църкви обаче са винаги със затворени врати, при това тези врати, дори и на най-паянтовата дървена църква са здрави и доста масивно изглеждащи. Който иска, ще отвори вратата и ще влезе. Самият манастир пък е ограден с относително масивна ограда и изобщо не прилича на нашите.

Въпреки това, в полумрака на настъпващата мартенска вечер осветеният манастир (в двора се е настанила възрастна монахиня да пази от вандализъм) и църквата, от която все още се чуват песнопения, ме кара да се върна в едно отдавна забравено време, когато именно такива места са били устоите на цивилизацията.

Но вече пада мрак и е време да си вървя.

La revedere Bucuresti!

Дойде време, драги ми читателю, и аз да си ходя вече и да се връщам вкъщи. Престоят в Букурещ далеч не е безкраен и така една ранна неделна сутрин се озовавам на летище Отопени. За прибирането с автобуса през август няма да разказвам, защото няма кой знае колко интересни неща в това да натовариш 30 килограма багаж в маршрутка и да се друсаш осем часа до София в нея.

Та, минала вече през абсурдните проверки на нашето летище на отиване, съм уверена, че тук хората са по-нормални. Но не би. Защото ако си фотограф, драги читателю, или пък имаш нещастието да носиш апарати със себе си, това те обрича на безкрайни проверки и буквално „разкостване“ на границата. И аз така. „Тук има апарати, нали?“ бодро пита полицаят на границата. Аз кимвам доволно, без да знам какво ще последва. „Хайде сега да извадим апарата от чантата и да го оставим в тази кутия“ продължава също толкова бодро служителят на граничен контрол. Изпълнявам безропотно, все още чудейки се, какво по дяволите мога да натикам вътре в апарата… Същото се случва на втория обектив и на останалата техника вътре в чантата. Минават ми нещата през скенера (да, драги читателю, обувките също!!!) и започва втори етап на проверката, защото всяка една част от фоточантата ми е надлежно проверена и обтрита с някакво подобно на лакмус картонче. При това не само фотооборудването, но дори и вътрешността на портмонето ми (!?!?!?), на която човекът отдели специално внимание. След като никъде нищо не пищи и се разбира, че не съм теротист, ме пращат да си търся гейта. Намирам си го и понеже съм два часа по-рано, сядам да размишлявам.

Румънците, драги ми читателю, харесват нас българите и България изобщо (какво има да ни харесват не ми стана ясно). Всеки, на когото казах че съм от България, побърза да ми каже къде бил ходил, какво е видял и колко му харесва. Някои по-смели се опитваха да вържат три приказки на български. Всеки, с когото си общувах, се опитваше да ме нахрани, упъти и изобщо да ми помогне (нещо, което искрено ме учуди предвид българската представа за румънците). Глупавите ми въпросчета по отношение на тяхната история (а аз съм цар да задавам такива в неограничено количество) пък бяха посрещани с усмивка и получавах учудващо обективен отговор (при това по някои доста горещи теми, като тяхното не чак толкова далечно соц минало). Успяваха да изтърпят дори фотографа у мен, който търчи напред-назад по уилиците, помъкнал четири кила статив и апарат. Може аз просто да съм попаднала на такива хора, знам ли, все пак всеки е различен… Въпреки това не мога да кажа нещо лошо за румънците.

Букурещ пък е красив град и трябва безкрайно много време за да може човек да го разгледа както трябва и предлага за всекиго по нещо. Написаното по-горе е само малка част от онова, което има да се види (а вярвай ми, драги читателю, дори аз не съм видяла още и една трета от онова, което искам да видя!).

Самолетчето-играчка се издига над румънската земя и ме отнася обратно към София. Преди да кацнем на нашето си летище, пилотът (или съдбата) ми прави последен подарък с панорамен кръг над идеалния център. Прибирам се на родна земя с карта памет натъпкана с красиви кадри, глава препълнена с впечатления и твърдото решение да се върна пак.

Ако трябва да обобщя престоя си нв Букурещ, драги читателю, мога да кажа само едно нещо за столицата на Румъния:

Bucuresti много ми haresti

 Автор: Бистра Стоименова
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Букурещ или писани от Бистра Стоименова – на картата:

Букурещ и Бистра Стоименова

Booking.com

С Голф до Мароко (3) – Шефшауен и Фес

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, а днес вече започване Мароко с Шефшауен и Фес

Приятно четене:

Шефшауен и Фес

част трета на

С Голф до Мароко

Малко след границата започна магистралата, която свърши в град Тетуан. Минахме през града, който си беше големичък и изглеждаше съвсем прилично. Беше чистичко и въпросният околовръстен булевард беше прясно ремонтиран.

Отчитахме особеностите на това да сме в мюсюлманска страна, но нали сме си бираджии, така че спряхме на паркинга на един голям хипермаркет „Карфур“ на края на града. Влязохме вътре, понапазарувахме някои нещица, ама пийнье нещо нямаше… 🙁 

Попитахме и ни казаха, че било отстрани. Огледахме пред касите, зад касите… нищо няма. На края излязохме и стигнахме чак до края на паркинга, откъдето се захождаше към задната част на магазина, където влизат камионите за зареждане и т.н. Видяхме една врата, която по-скоро изглеждаше като за към някое складово помещение и всъщност хич не бихме се и решили да минем през нея, ако не бяхме забелязали, че и други хора влизат. Оказа се, че това е отдела за алкохол. Нарекохме входа

„входът за грешници“ 🙂 

Купихме си бира, а мароканците като ги гледах и те с охота си пазаруваха винце, бира, даже и уискинце. И все пак общото ми впечатление е, че сред местните не се гледа с добро око на употребата на алкохол.

Продължихме по пътя, който беше доста живописен. Пътувахме в подножието на

Рифските планини

като шосето ни водеше през красиви долини и езера.

Рифски планини, Мароко

Голфът вече официално по мароканските пътища:

С Голф до Мароко (3) – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко (3) – Шефшауен и Фес

Ето и едно кратко видео от тази част от маршрута:

Успяхме да пристигнем в

Шефшауен,

известен като „синият град“, по светло. В града вече за първи път усетихме леко хаотичния трафик на мароканските градове. Всъщност учудващо за нас

на извънградските пътища мароканците карат съвсем дисциплинирано –

спазвайки ограниченията, без рискови изпреварвания и маневри.
Минахме през новата част на града, където на 2-3 пъти разни местни хора, виждайки чуждестранна регистрация, с голям възторг започнаха да махат и да искат да влизаме в някакви паркинги или пък да спираме, за да ни предлагат разни неща.

Оказа се, че ще нощуваме в старата част на града, където сградите са боядисани в така приятния морскосин цвят. До самия хостел не можеше да се стигне с кола, така че някакво момче, което явно се разпореждаше с паркирането ни насочи къде да спрем няколко улици по-надолу:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Тук за първи път се сблъскахме с

особеностите на местния манталитет

Георги го попита колко иска за паркинга (това очевидно не беше регламентиран паркинг и този просто някак е решено, че събира пари и подрежда колите) и той каза 50 дирхама (курсът грубо е 1 лв. = 5 дирхама). Георги веднага тръгна да му ги дава и тогава се намесих аз:

– Чакай, бе, как така му ги даваш веднага на тоя. Нали е Мароко, я дай да му се спазарим.

 

Свалихме цената на 30 дирхама, но лошото беше, че тази хиена ни надуши. Веднага ни предложи хашиш, който той така или иначе вече си беше запалил и си пушеше на улицата. Очите му бяха червени и вече станали на понички… добре се беше нагърмял. Като интуитивен тарикат той веднага тръгна да ни „помага“ с багажа. Психолог си беше и надуши, че Георги по-трудно отказва и веднага му хвана куфара. Тръгна да дърпа и моя, при което с грубо движение му отблъснах ръката и го отказах. В крайна сметка постави на Георги куфара на главата си… вероятно да демонстрира извънредно тежката работа, която обаче той с безрезервна отдаденост извършва и заедно закрачихме по обърканите лабиринти нагоре.

Стигнахме хостела и 4 – 5 минути след като разтоварихме багажите нищо. Наивникът в мен за секунда си помисли, че може би наистина това носене го е направил на добра воля. Естествено после се започна искането на пари и като цяло се разигра едно много циганско пазарене. Първоначално дори рецепционистът се опита да го прогони, но младежът си беше много нахален, а и както казах вече беше усетил, че поддаваме. На края си му дадохме и за багажа, и онези 20 дирхама, които му бяхме свалили от цената на паркинга. Научихме си урока и загубихме тази първа битка, но важно беше да спечелим войната 😉 
Отидохме на вечеря в един близък ресторант. Няма как да е случайно, че тъкмо тук ни препоръчаха да отидем 😀

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

За мароканската кухня ще споделя няколко думи по-нататък в разказа. Хапнахме и се прибрахме, след което отворихме по една бира

да отпразнуваме успешното ни пристигане в Африка

и си прекарахме една спокойна вечер в стаята.

 

Аз по принцип обичам да си поспивам и хич не съм ранно пиле, но тук бях решил да стана рано рано и да изляза да снимам още по изгрев слънце. Отделно имах желанието да разгледам

Стария град

докато още няма хора… преди да се изкарат сергиите и целия панаир. Излязох още по тъмно и бързо се ориентирах към съседния хълм, в посока на т.нар. „испанска джамия“. От там имаше чудесен панорамен изглед към стария град:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Шефшауен още беше дълбоко заспал:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Градчето изглеждаше много красиво на фона на сутрешната мъгла и тепърва появяващата се слънчева светлина:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

За синия цвят на сградите има различни теории като например, че така се цели да се отблъскват комарите, но също така може да се прочете, че през 70-те гражданите са били задължени административно да боядисват къщите си в синьо, тъкмо за да се придаде интересен вид на стария град и да се привличат туристи. Ако е така, то идеята със сигурност се е доказала като успешна. Без значение от теориите разходката в стария град рано сутрин беше изключително успокояваща и приятна за окото:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Нямаше жива душа още. Разминах се с един човек, който като възраст можеше да ми е баща, но това не му попречи да ми предложи хашиш. Проведохме кратък комичен разговор.
– Hashish?
– No, thank you.
– Just a little bit… – каза ми той, сякаш вече ми се моли.

В Шефшауен явно покрай туристите

продажбата на хашиш беше доста разпространена,

което не беше характерно за всички градове, които посетихме.

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Защита от слънцето:

Мерцедес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Градът започна да се събужда и отидох на централния площад. Бях гладен на лъв, но нямах дирхами, а банките и обменните бюра бяха още далеч от отваряне. Но между другото получих още едно предложение за хашиш от някакъв тарикат.
– Hashish?
– No, thank you.
– I have a very good plant… (Имам много хубаво растение…) 🙂

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

И така, отклоних и това примамливо предложение и се върнах до хостела, за да изчакам моите хора да се събудят. Когато това се случи ги поведох още веднъж на разходка, вече опознал китните сини улички:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Качихме се още веднъж до съседния хълм, като този път стигнахме и до самата испанска джамия. Една обща снимка за спомен на фона на града:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Слязохме надолу и се насочихме към централния площад, защото вече си беше станало и време за обяд. Градът се беше събудил:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Разхождахме се между сергиите и на края хапнахме разни шаварми (арабски дюнери нека ги наречем) на площада:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Най-накрая бленуваното обменно бюро отвори врати и успях да се сдобия с местна валута. На улицата отпред ме спря този просяк и поиска да му дам нещо. Дадох му, но нищо в този живот не е безплатно, така че в замяна поисках да му направя снимка. Той се съгласи и се оказа дори много фотогеничен, което се вижда от хитроумната му физиономия 🙂

Просяк – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Тръгнахме обратно към колата, тъй като стана време да продължим пътя си. Една котка на изпроводяк от Шефшауен:

Котка – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Следващата ни спирка беше

град Фес

– вторият по големина в страната и един от четирите имперски града на Мароко заедно с Рабат, Маракеш и Мекнес. Това били столиците на държавата през вековете и по време на различните кралски династии. Рабат е настоящата столица. По пътя натам колорит определено не липсваше

За този знак имам две теории: или знак „Стоп“ на арабски, или по-вероятно надпис „пропусни хората с шейната🙂

Знак Стоп – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Магаре – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Камион – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Как сме?

Мароканец с магаре – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Мароканец с магаре – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Основните пътища в Мароко навсякъде са или в отлично, или в много добро състояние.

Често обаче не говорим за пътища, а за „пътя“ т.е. в повечето градчета и села единствения асфалтиран път беше главният, останалото беше черно трасе. Навигацията ни отклони към един третокласен път, който обаче не беше хубав, а и беше с габарит като за кола и половина, затова решихме да се върнем назад и да ползваме главното шосе, макар и да беше с 50 км по-дълго.

Пътна табела – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Камион със слама – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Тук снимах мароканския колега:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Влизане в

град Фес

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Оказа, че хостелът ни се намира в старата историческа част на града, медината. До там нямаше как да стигнем с кола, тъй като достъпът беше ограничен само за автомобили с пропуск. Не ги бяхме съобразили много нещата като това нямаше да е единствения случай да имаме такива логистични проблеми, но решение се намираше винаги.


В случая решението беше да спрем на един паркинг на около 2 км от входа на медината. На входа веднага се спазарихме с някакъв тип да ни превози до нея на нещо като мотор със самоделен товарен отсек, заварен към него. Определено изживяването не беше за изпускане:

 

От стените на медината продължихме пеша с багажите.

Зад тези стени в миналото се е помещавал градът, основан още през 11-ти век. Днес медината е в самия край на милионния Фес. Навлизайки навътре моите приятели преживяха първия си

културен шок

Улиците в нашата част на стария град бе трудно да се опишат. Ако трябва да използвам една дума… „скандални“…бяха наистина скандални. Мръсотия, воня на разложение, кални улици, тунелчета, в които седят просяци, малко все едно са разни прокажени в някой средновековен европейски град. Отделно на всеки метър имаше нахални тарикати, които ни досаждаха с въпроси, искаха да ни „показват“ разни неща или да ни предлагат хашиш. Отделно по тези тесни объркани улички имаш чувството, че зад всеки ъгъл някой ще ти изскочи да те ограби или да те заплашва. Аз приех ситуацията по-добре от моите приятели, защото вече бях предупреден от моя приятел Любо Петров (Asterix), който миналата година беше във Фес, че медината е много криминална и някак се бях подготвил предварително.

А иначе хостелът беше приятен и собственикът му се оказа доста интересен млад мароканец, който е живял дълги години в Америка и дори имаше двойно гражданство, но бил решил да осъществи своята „мароканска мечта“. Беше купил цялата огромна къща, превръщайки я след това в хостел. Беше възхитително и достойно за уважение колко труд и желание влагаше той в това си начинание. Даде ни насоки как да се разходим из медината, като дори той ни предупреди да не замръкваме по улиците, защото тогава тарикатите са щели да ни налазят като мухи. Решихме да го послушахме и се впуснахме на разходка докато беше още светло. В медината има джамии, медресета, но в основната си част е един огромен пазар, в който се продава какво ли не.

Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

ВНИМАНИЕ! СРЕД КАДРИТЕ ОТ МЕДИНАТА ВЪВ ФЕС ИМА ЕДИН, КОЙТО НЕ БИХ ПРЕПОРЪЧАЛ НА ПО-ЧУВСТВИТЕЛНИ ХОРА. АГНЕШКИ ГЛАВИ СА, ТАКА ЧЕ МОЛЯ ДА ПРЕСКОЧИТЕ НАПРЕД, АКО ТОВА ВИ Е ПРЕКАЛЕНО ЖЕСТОКО. СНИМКАТА СЕ ЯВЯВА ШЕСТАТА ОТ ТУК НАТАТЪК.

Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Мерак ми беше да си купя шалвари. Намерих такива и се упражних в пазаренето. Мисля, че договорих добра цена. Все пак даже мароканецът ми каза „Brother, this is Moroccan price, not tourist…” (Братко, това е цена за мароканци, не за туристи). Абе направо като го слушах на загуба ми ги продаде тези шалвари 😉 През следващите дни си ги носех с гордост, а и всъщност бяха доста удобни и изобщо не запарваха, въпреки високите температури.

Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Беше едно голямо гъмжило от хора…

Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Продаваха се всякакви сурови меса, които така си висяха отвън на шишове. Имаше живи петли и даже агнешки глави:

Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Агнешки глави – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Петли – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Достигнахме другия край на стария град:

 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Установихме, че останалите части на медината всъщност са по-спокойни и се окопитихме след първоначалния шок. Единствено при Габи виждах, че е малко на границата на това, което може да понесе, въпреки, че е мъжко момиче. Но в последствие нямахме толкова стъписващи преживявания, а и все пак човек претръпва след някой друг ден в мароканския хаос 🙂

Вечеряхме и за финал пък започна един обилен дъжд, така че за капак на всичко се върнахме в хостела мокри като кокошки. Но поне успяхме да се приберем по светло, че не ми се мисли иначе с какви орди от досадни тарикати щеше да се налага да се разправяме..

На следващата сутрин категорично се бяхме наситили от Фес,

а и беше време да продължаваме нататък, тъй като имахме да изминем над 400 км до същия следобед. Бяхме предвидили на този ден да достигнем пустинята Сахара, където бяхме уговорили разходки с камили.

 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Booking.com

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019 (2): Национален парк Банф, Кананаскис кънтри, град Калгари, Айсфийлдс паркуей

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме обиколката на Америка, която започнахме предишната 2018-та година с Валентин  (http://patepis.com/?p=83932). Тогава двамата със сина му изминаха с Тойота под наем 11 350 км. през южната половина на САЩ, от Сан Франциско до Ню Йорк. Сега за два месеца ще пропътуваме 25 860 километра с Хюндай под наем и над хиляда километра пеша през Северна Америка (Аляска, Канада и САЩ). Ще разгледаме общо 130 туристически и природни забележителности и градове.

Първата част започнахме с кратко въведение към пътешествието (http://patepis.com/?p=87234) и маркирахме маршрута. Потеглихме от Сиатъл, обиколихме национален парк Северни каскади и влязохме в Канада. След Ванкувър продължихме на изток през планините, разгледахме градовете Камлупс, Ревълстоук и Голдън. Любувахме се на природата в националните паркове Глейсър и Йохо, където ни впечатлиха езерото Емералд и водопада Такакау.

Днес влизаме в канадската провинция Алберта и разглеждаме националния парк Банф. Преминаваме край заснежените върхове на Кананаскис кънтри и се разхождаме в град Калгари. Продължаваме на северозапад към канадските Скалисти планини и панорамния туристически път „Айсфийлдс паркуей“.

А сега: приятно четене!

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019

втора част

Национален парк Банф, Кананаскис кънтри, град Калгари, Айсфийлдс паркуей

След националния парк Йохо преминах в канадската

провинция Алберта,

която е разположена източно от Британска Колумбия.

С автомобила под наем влизам в канадската провинция Алберта, Канада
С автомобила под наем влизам в канадската провинция Алберта

Алберта е с територия 662 хил. км²,

т. е. шест пъти по-голяма от България. Нейното население е 4,5 милиона, което е 2/3 от това на страната ни. Столица на провинцията е Едмънтън, а най-голям град е Калгари. Основните икономически отрасли са свързани с добива на нефт и природен газ. Значителна роля играе туризма, за което допринася красивата природа в югозападната част от провинцията. Тук в района на Скалистите планини се намират и

двата най-красиви национални паркове в Канада – Банф и Джаспър

Впечатляващи са природните забележителности: езера, водопади, планински реки, ледници, каньони, горещи извори …

Впечатляващи са езерата, горите и заснежените върхове в канадската провинция Алберта, Канада
Впечатляващи са езерата, горите и заснежените върхове в канадската провинция Алберта
Югозападният край на канадската провинция Алберта заема част от Скалистите планини, Канада
Югозападният край на канадската провинция Алберта заема част от Скалистите планини

Национален парк Банф (Banff National Park)

е създаден през 1885 година и един век по-късно е включен в списъците на ЮНЕСКО за световното природно наследство. Паркът заема площ от близо 7 хил. км² и се намира северозападно от град Калгари. Най-популярни тук са езерата Луис и Морейн, които са заобиколени от скалисти върхове. Водата в езерата има нефритенозелен цвят.

Езерото Луис (Lake Louise) в Национален парк Банф, Канада
Езерото Луис (Lake Louise) в Национален парк Банф, Канада
От туристическата пътека край езерото Луис се разкриват чудесни изгледи, Канада
От туристическата пътека край езерото Луис се разкриват чудесни изгледи

Край брега на

езерото Луис (Lake Louise)

е издигнат един от най-популярните хотели в канадските Скалисти планини „Феърмонт Шато Лейк Луис“.

Луксозният хотел „Феърмонт Шато Лейк Луис“ е издигнат на брега на езерото Луис, Канада
Луксозният хотел „Феърмонт Шато Лейк Луис“ е издигнат на брега на езерото Луис

Езерото Морейн (Moraine Lake)

се намира на около 15 километра по-нагоре в планината. По северния му бряг е прокарана удобна туристическа пътека, която не пропуснах да премина и да се полюбувам на красивите гледки към езерото и към извисяващите се над него планински върхове.

Авторът на брега на езерото Морейн (Moraine Lake) в Национален парк Банф, Канада
Авторът на брега на езерото Морейн (Moraine Lake) в Национален парк Банф
От туристическата пътека край езерото Морейн се разкриват чудесни гледки, Канада
От туристическата пътека край езерото Морейн се разкриват чудесни гледки

Градът Банф (Banff Town)

се е развил като туристически център и е изходен пункт към основните забележителности в региона. Много са хотелите, ресторантите, нощните клубове и магазините в това градче, чиито жители са по-малко от десет хиляди. Сред красив парк с каскадни езера и градини в каменна сграда в стил старинен замък е разположено административното управление на Националния парк Банф. През града протича река Боу, която в един участък се спуска под наклон, което тук наричат водопад.

Административната сграда на Национален парк Банф е разположена в парк с каскадни езера и градини, Канада
Административната сграда на Национален парк Банф е разположена в парк с каскадни езера и градини
В град Банф (Banff Town) има множество магазини, ресторанти, нощните клубове и хотели, Канада
В град Банф (Banff Town) има множество магазини, ресторанти, нощните клубове и хотели
Река Боу се спуска под наклон, което тук наричат водопад (Bow Falls), град Банф, Канада
Река Боу се спуска под наклон, което тук наричат водопад (Bow Falls), град Банф

Около един километър е разстоянието от град Банф до неголяма

пещера с термален извор и басейн вътре в нея (Cave & Basin National Historic Site)

Отстрани има още един басейн с топла вода, чиито води преливат в различни нюанси на синьото.

Пещера с термален извор край град Банф, Канада
Пещера с термален извор край град Банф
Термален басейн край град Банф, чиито води преливат в различни нюанси на синьото, Канада
Термален басейн край град Банф, чиито води преливат в различни нюанси на синьото

Два са големите музеи в град Банф, които разгледах.

Музеят Бъфало (Buffalo Nations Museum)

е разположен на брега на река Боу в помещения зад дървена ограда с кули, наподобяващи укрепен форт от 19-ти век. Експонатите отразяват живота на местното индианско население. Изучаването на Скалистите планини в региона е основна тема на създадения от двойка местни художници

музей „Whyte Museum of Canadian Rockies“.

Музея Бъфало в град Банф е разположен в сграда наподобяваща укрепен форт от 19-ти век
Музея Бъфало в град Банф отразява живота на коренното индианско население
Експонати в Музея на канадските скалисти планини (Whyte Museum of the Canadian Rockies)

Може би най-приятното изживяване е къпането в

басейна с топла минерална вода (Upper Hot Springs Pool)

Той се намира в планината на около 4 километра от град Банф. Пълни се с вода от извори, чиято температура е около 40 градуса. Счита се, че наличието на сероводород, магнезий, калций и бикарбонат придава лечебни свойства на водата.

Горещите минерални извори близо до град Банф са разположени сред красивата планина

Съвсем близо до горещите минерални извори с басейна е началната станция на

кабинков лифт (Banff Gondola)

За десетина минути туристите се изкачват до върха на близката планина Сулфур (Sulphur Mountain).

Началната станция на кабинковия лифт (Banff Gondola)

Кананаскис кънтри

Кананаскис кънтри  (Kananaskis Country) е слабо населен високопланински район, намиращ се южно от градовете Банф и Калгари. Характерен е с красивата си девствена природа. Има добри условия за планинско катерене, а край езерата може да се отдъхне.

Поглед към планинско езеро с гори и скалисти върхове над него в Кананаскис кънтри
Пътят през Кананаскис кънтри минава през гори и скалисти планини

Планинските пейзажи са впечатляващи и обиколката на района Кананаскис си заслужава.

Kananaskis Country (Claresholm), Alberta, T0L, CA

Местността носи името на известен местен индианец.

Планинско езеро с извисяващи се над него скалисти върхове, Кананаскис кънтри

На високите места имаше сняг по пътя, въпреки че беше към края на месец юни.

По високите места в Кананаскис кънтри все още имаше сняг край пътя
Гледките към заснежените скалисти планини в Кананаскис кънтри бяха впечатляващи

Много диви животни обитават района на Кананаскис: мечки, вълци, лосове, планински кози … Когато започна да се стъмва видях на пътя отпред вълк. Той се изплаши, затича се и се удари странично в автомобила ми. Изглеждаше доста възрастен, със влошено зрение и нарушена ориентация.

През Кананаскис кънтри след залез слънце. Малко по-късно стар вълк се удари в автомобила ми.

Калгари

С население от един милион и триста хиляди Калгари (Calgary) е най-големият град в западната половина на Канада. Той е домакин на Зимните олимпийски игри през 1988 година, което допринася за неговата световна известност. Икономиката на Калгари е свързана преди всичко с нефтената и газовата промишленост. Тук се намира централният офис на Канадските железопътни линии. Има достатъчно забележителности в града, започвайки от телевизионната кула. Сред основните музеи могат да се посочат Националния музикален център (National Music Centre) и Гленбоу (Glenbow Museum).

Множеството заведения за хранене, барове и нощни клубове задоволяват съответните интереси на туристите и жителите на града. Немалко на брой са парковете, които са приятни места за разходки и отдих. Калгари се счита за център на кънтри музиката в Канада. Единственото нещо, което ми направи лошо впечатление, бяха бездомниците по някои от централните улици и паркове.

Олимпийският площад (Olympic Plaza) е едно от най-популярните места в Калгари
Пешеходната зона на Калгари и уличен музикант (отдясно)

Кулата (Calgary Tower)

е завършена през 1967 година и се счита за един от символите на Калгари. През 1988 година олимпийският огън прекосява Канада горящ на факел с формата на тази кула. Той е запален на върха на кулата и гори там от началото до края на Зимните Олимпийски игри. От наблюдателната площадка се разкрива гледка към града и небостъргачите в съседство. През стъкления под виждаш под краката си улиците, автомобилите и хората долу край основата на кулата.

Поглед към телевизионната кула в град Калгари
Авторът стъпил върху стъкления под на наблюдателната площадка на кулата в Калгари
Поглед от наблюдателната площадка на кулата в Калгари към града и небостъргачите в съседство

Разгледах не само центъра на Калгари, а и близките райони като Китайския квартал, парковата зона на Принцовия остров (Prince’s Island Park), крайбрежната алея на река Боу (Bow River), района на някогашния укрепен форт (Fort Calgary).

Разгледах и китайския квартал в град Калгари
Паркът на Принцовия остров е едно от популярните места за отдих в град Калгари
Приятна е разходката по улиците на канадския град Калгари

След Калгари продължих първо на север към град Ред Диър (Red Deer), където завих в посока запад по долината на река Саскачеван (Saskatchewan River). Навлизайки в канадските Скалисти планини започнах да се любувам на красивите езера, реки, гори и заснежени върхове. Достигайки път номер 93, поех по него на север към ледниковите полета на Атабаска. Този панорамен туристически път носи името

„Айсфийлдс паркуей“ (Icefields Parkway)

и свързва националните паркове Банф и Джаспър.

Езерото Ейбрахам (Abraham Lake)
Река Клайн (Cline River)
Красивите реки, гори и скалисти върхове са обичайна гледка в Скалистите планини
Поглед към канадските Скалисти планини
Долини с реки, гори и скалисти върхове впечатляват по пътя „Айсфийлдс паркуей“ (Icefields Parkway)
Планински водопад край панорамния път „Айсфийлдс паркуей“ (Icefields Parkway)

По пътя на север ме очакваше Ледникът Колумбия и Национален парк Джаспър.

Юни – Август 2019 година

Очаквайте продължението

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Канада или писани от Валентин Дрехарски – на картата:

Канада и Валентин Дрехарски

Booking.com

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция (2): Към Техеран

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнхаме с прехода през Турция, а днес от границата ще стигнем до Техран. Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част втора

Към Техеран


Част втора – пътешествието през Иран на изток към Бам
Ден 4

Езерото Урмия, Иран
Езерото Урмия

Отправихме се към

езерото Урмия

като първо трябваше да заредим от прочутото евтино иранско гориво. На първата бензиностанция напълнихме до горе и след бърза сметка стана ясно, че литър бензин е 0,38 лв. Това е обаче сметнато по курса, на който сменихме пари в България. Оказа се, че ако бяхме носили долари и бяхме сменили по черен курс в Иран цената щеше да бъде около 0,15 лв за литър. Е, все пак беше достатъчно евтино, така че няма какво да го мислим. Получава се така, защото инфлацията в Иран в момента е с много високо ниво и валутата е много желана. Ние не искахме да ходим без никаква местна валута и затова прибързахме с обръщането на пари в България.

Урмия, Иран
Урмия

Наближавайки град Урмия се сблъскахме с

прочутия ирански начин на шофиране,

който може да се определи с една дума – хаос без никакви правила. Иранците са страхотни хора, но качат ли се зад волана се превръщат е кръгли идиоти самоубиици. Още с влизането в града започнаха да се стремят да се ударят в нас. Претоварен с 6 метра товар във височина пикап най-спокойно мина и изкърти огледалото на един камион и не се трогна дори. Това си е нормално ежедневие тук, а какво е в Техеран ще разкажа малко по-нататък. Там вече си е висш пилотаж.

На езерото Урмия

спряхме за малко. Странно място е това. Отстрани е обградено със солно поле, а водата му е кафеникаво-лилава, но заради силната дневна светлина на снимките не излизаше много контрастно. Тук видяхме един немски кемпер и заедно с френския, който срещнахме дни по-късно бяха единствените чужди автомобили, които засякохме в Иран. След езерото продължихме към

Кандован

– старо селце с жилища издълбани в скалите като дограмата и вратите бяха монтирани директно в камъка и му придаваха един много интересен вид. Имаше също така и къщи изградени от камък, които се съчетаваха доста успешно с пещерните жилища. Живота в селото си вървеше и често се виждаха жени, които влачеха големи газови бутилки на гръб. Чак неудобно да ти стане как жените носеха, а мъже не се виждаше да изпълняват такива дейности. Пълна противоположност с европейските порядки. Чудесно място е Кандован и се радвам, че го посетихме.

Оттам се отправихме на север към планинските части преди Каспийско море. Когато излязохме

на магистралата при първия toll пункт последва изненада

Ухилената физиономия на служителя ни поздрави, попита откъде сме и каза: „Добре дошли в Иран. Няма да плащате за магистрала, защото вие сте гости на страната“. Бреййй, че готини хора. Не че са някакви колосални суми таксите там, но отношението към чужденците е похвално. Вероятно, защото са рядкост. Това се повтори още много пъти, като само на 3 места за цялото пътуване платихме, защото мисля, че имаше някакъв надзирател и служителите не смееха да ни пуснат така. Магистралата обаче в тази си част беше в отвратително състояние. Пропаднала на места, а на други такива неравности изпъкваха, че усещането беше като да минаваш почти през бордюр. Отвратително. Единственият вариант беше да караш зад някой и да наблюдаваш какво прави той, за да не полетиш нанякъде. За щастие, скоро се

отклонихме по пътя за град Ардабил,

където по второстепенен път си караш със 110 км/ч без проблеми, а беше и по-живописно.

Към Ардабил, Иран
Към Ардабил

Тук целта ни беше да видим дългия над 200 м окачен над един каньон мост –

Pir Taqi Bridge

Пейзажът постепенно стана зелен, планински и много красив. За моста се паркира до пътя и се ходи около 30 минути, но си заслужава. Досега не бях ходил по толкова дълъг и така високо окачен мост. Изживяването беше ново за всички ни.

След това имахме още около 40 минути каране преди да се смрачи и да опънем палатката сред едни хълмове. Доста приятно място. Имаше един мост в близост, на който сложихме преносимия душ и се изкъпахме. След това на софрата и така приключи този пълен с впечатления ден.
Ден 5
Тръгнахме

към крепостта Рудкхан

Пътят беше планински, със завои, но и много живописен. Качихме се високо в планината, където се стелеше гъста мъгла, а пътят беше отрупан с паднали камъни. Наоколо все още имаше снегове, а боровите масиви напомняха по-скоро на Родопите, а не на сух и пустинен Иран.

Спряхме до една планинска чешма и попълнихме всички запаси с хубава вода – всичко около 45 литра, които ни позволяваха известна автономност при лагеруване. Вече на слизане от планинския проход мъглата изчезна и се разкриха безброй страхотни места за лагеруване. Винаги е така, когато не ти трябват са в изобилие.

В град Фуман

се отклонихме от пътя в посока крепостта като попътно опитахме някакви местни десерти, които бяха отрупани по улиците. Не бяха особено сполучливи, но не бяха и лоши. Също така ми направи впечатление колко много зелени джанки продаваха тук, а и иранците доста ги ядяха. По тротоарите край градския парк бяха разпънати палатки на иранци, които почиваха в района. Харесва ми тази възможност в Иран да спиш свободно в парковете на градовете и всичко това се толерира от правителството и се приема за нормално. Така дори и хора, които нямат възможност да плащат хотели могат да пътуват из страната си.

В последния участък от пътя към крепостта Рудкхан пътят беше пропаднал и се минаваше едва-едва през храсталаците. На паркинга откъдето тръгва пътеката за крепостта беше пълно с коли. Оказа се почивен ден за иранците, а те не пропускат да са навън сред зеленината на планината. Макар и сутринта времето беше топло, влажно и доста задушно. Не много идеални условия за стръмната пътека, която се оказа изненадващо дълга, но за щастие предлагаше доста сянка. По пътя нагоре една жена буквално се просна на пътеката и аз инстинктивно се пресегнах да й помогна да стане, но на сантиметри преди да я пипна се спрях като попарен и се сетих, че вероятно не е редно и може да я злепоставя. Оказа се, че и мъжа й беше на няколко метра по-напред, но не се трогна да й помогне. Продължихме.

Пред портите на крепостта осъзнахме, че тя е затворена днес,

защото някакъв местен знатен човек от иранското минало е умрял на този ден. Доста разочароващо, но се запознахме с много готини иранци, които говореха английски. Бяха група от около 20 човека и като разбраха откъде идваме започнаха да викат нещо неразбираемо за нас. После се оказа, че са скандирали на пазачите да отворят портите за нас, защото сме гости от България. Готини хора! Но пазачите бяха непоклатими, така че ги поразпитахме малко за страната им, снимахме се с тях и крепостта отвън и поехме наобратно.

Преди да тръгнем обаче имаше много забавна случка. Част от момичетата в иранската група се подсмихваха и подвикваха за една тяхна приятелка „Тя е свободна, тя е свободна“. Симпатяги! Накупих някакви местни халви от един продавач близо до паркинга и

продължихме към Техеран

Оризище, Иран

С наближаването на няколко милионната столица

трафикът стана отвратителен

Освен несметното количество автомобили, правеше впечатление и начинът на каране в стил „луд камикадзе“. Замислих се колко ли време оцеляваха така, защото някои изпълнения бяха достойни за медали.

Беше иранска пътна традиция

3-те ленти на магистралата да се правят на 5 ленти и всеки да се бута и то с прилична скорост. Това създаваше голям хаос и предпоставки за инциденти. Постоянно имаше катастрофи до пътя, но те сякаш не трогваха никого. Това за тук си беше нормално. Може би тук е моментът да спомена

няколко думи за авто парка

в страната. Колите бяха предимно местно производство – Пейкан, Саманд, Замяд, Пежо 206 и 405 (иранско производство). Имаше малко корейски и японски автомобили и много рядко някое БМВ, Мерцедес, а два пъти видях и Фолксваген. Другото интересно е, че имаше доста автомобили копия на известни марки, но със странни имена. Не можахме да установим дали ги правят в Иран или в Китай. Също така изглеждаше, че някакъв модел пикап на Нисан се произвеждаше по лиценз в Иран. Моделът изглеждаше да е от 70-те години, но имаше автомобили току що произведени със същата визия, а вероятно и технология, които чакаха своите собственици. В Иран този автомобил се произвежда под марката „Замяд“. Срещаха се при камионите американски MACK-ове иранско производство, Волво – иранско производство и стари камиони Мерцедес също направени по тези земи. Истински музей за автомобили – Made in Iran.

Вече в

Техеран

се отправихме към един апартамент за гости, чийто адрес бях взел предварително. Лесно намерихме адреса, но колкото и да обикаляхме и разпитвахме не намерихме гостната, така че тръгнахме към един хостел, който беше резервен вариант и се намираше по към центъра. Паркирахме, но пак не откривахме мястото на заложените координати. Добре че един човек с малко дете ни взе под крилото си и започна да обикаля и разпитва с нас. Беше млад мъж с малко дете, а как пресичаше между колите в натоварения трафик с детето на ръце не искам да обяснявам. Просто минаваше между движещите се хаотично коли. Такова беше и правилото по кръговите движения в страната – просто си минаваш. Аз не хванах логиката в началото и попитах един иранец, който ме светна, че нямало правило. Голяма веселба.

Благодарение на човека намерихме хостела на 300 м от мястото с координатите. Стаята беше добра, а цената прилична. Трябваше да мина обаче няколко километра, за да завъртя с колата до там. За щастие обаче имаше едно място за паркиране и рецепционистът каза, че можем да спрем спокойно там. По-късно се оказа, че собственикът на близката къща не може да излиза нормално от гаража си и искаше да се преместим, но нямаше къде и се направихме на приятно разсеяни чужденци.

Вечерта излязохме на

разходка из вечерен Техеран

Ядохме нещо, което изглеждаше доста добре, но на вкус хич го нямаше, направихме няколко тигела по улиците и се прибрахме, за да си отспим и утре да обходим града.


Ден 6

Слънчева утрин в Техеран. Тръгнахме по основните забележителности като започнахме от

кулата „Азади“,

която беше наистина впечатляваща.

Кулата Азади, Техеран
Кулата Азади
Кулата Азади, Техеран

Хванахме такси до там, за да усетим тръпката от возенето на такси в Техеран. Беше много евтино. След кулата се върнахме към центъра с няколко автобуса. Те бяха отделени от движението и това беше най-бързия начин за придвижване в града.

Имаше една интересна случка. Качихме се в предната част на автобуса и всички започнаха да ни гледат, сочат и подвикват нещо на персийски, а ние се оглеждахме и не схващахме къде сме сгазили лука. Е, просветна ми след около 15 секунди като видях, че в предната част има само 3 жени, а в задната 20 мъже и имаше преграда между двете. Упссс, ще ни извините, братя иранци, че така прегрешихме. Скочихме отзад при мъжката орда, страстите се успокоиха и автобусът потегли. После се прехвърлихме на втори, а след това 20 минути пеша и бяхме в

стария център на Техеран

Там както може да се очаква вреше и кипеше от народ, автомобили и мотопеди.

Разгледахме централната джамия в типичния персийски стил със син купол и изографисани символи, който на мен много ми харесва. После се разходихме малко по тесните улички и известно време търсихме входа за

двореца Голестан,

който се оказа доста интересен и беше толкова спокойно в двора му в контраст с „мравуняка“ отвън. Срещнахме един французин, който обикаляше из Иран по суша, а след Техеран се насочваше към Армения. Човека имаше много време и не бързаше за никъде, ама не и ние.

Трябваше да се изнасяме от Техеран

и се отправихме обратно по уличките към хостела, за да вземем колата.

Излизането от Техеран в югоизточна посока беше учудващо бързо и без особен трафик. Извадихме късмет.

Камион Мак, Иран

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран или писани от Любомир Петров – на картата:


Иран и Любомир Петров

Booking.com

Фарьорски острови

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес нарамваме раниците и заедно с Камелия тръгваме към Фарьорскиет острови. Приятно четене:

Фарьорски острови

с раница и фотоапарат

Малко след като се върнах от Исландия, един ден прелиствах Facebook и попаднах на снимка от приказно място. Кое беше това място?! Пишеше Фарьорски острови. Наистина първично, но си казах – „това е от твоите си места – трябва да идеш“!

За един миг влюбване, само от една снимка, но 2 години след това, ето ме тук – на портала в Копенхаген за полет до Вагар. Нация от петдесет и една хиляди души, но имат собствена авиокомпания – Atlantic Airways. С интерес  наблюдавам какви хора ще пътуват с мен до там. Може би, поне половината са фарьорци (голяма част от младото население на островите учи или работи в Дания, като държава под чиято опека са).

Отново съм само с раница.

Бюджетното пътуване за мен вече не е табу. Очакват ме 4 нощувки и 3 пълни дни на тамошна земя. Този път с голям фотоапарат. Заема половината от багажа ми, но е абсолютно задължителен при посещение на тази дестинация. Тръгнала съм обута с големи туристически обувки, трек панталон и нагоре пижамата си. Да, пижамата. Компромисът с пространството е налице. Пътувам с тениска, която след това ще използвам за пижама, за да не трупам купища дрехи, там където и без това няма място за тях.

Всичко е по план.  Въпреки малкото време, между прикачванията никой полет не закъснява. Удобно се пътува от България до Дания и от там до островите. Моята резервация е с 2 часа между полетите и  дългото ходене между терминалите на летището в Копенхаген ми се струва  като чудесна предпоставка да си изпусна втория полет, но за щастие времето се оказва достатъчно.

В самолета

На полета с Atlantic имате право на 23 кг чекиран багаж. На борда сервират напитка по избор и неколкократно доливат чаши с кафе или чай. Можете да се възползвате от бордния wifi и да наблюдавате от спускащите се дисплеи над седалките интерактивна карта, показваща къде в момента прелита самолетът, с каква скорост и очакваното време на пристигане. Полезно ви се дава и кратка информация за градчетата, над които лети. Стюардесите са сламено руси със сини, като бисери очи. Усмихнато предлагат за четене списание, в което чета полезна и най-вече интересна информация за островите и самата авиокомпания. Atlantic Airways е основана преди около 31 години. Развила се е постепенно от един единствен самолет, изпълняващ полет само до Дания, до 3 самолета, правещи многобройни пътувания до Исландия, Дания, Норвегия, Шотландия, а в летния сезон и до Франция и Испания. Разполагат и с 2 хеликоптера, които се използват за спасителни акции и най-интересното – хеликоптерът е установен тип градски транспорт на островите! По надолу ще разкажа как точно се възползвах от тази привилегия на местните.

Фарьорски острови, самолет

Между другото, все по-лесният достъп до кралство Дания отприщва възможностите на младите хора да записват университет именно там, а в последствие и да се развиват професионално отново там. От това произтича интересен феномен – мъжете най-често остават да се занимават с основния поминък на островите – риболова, а жените търсят кариерно развитие в близките държави. Дефицитът на жени е факт и заради това, не се учудвайте ако на територията на Фарьорите срещнете много филипинки или тайландки. Местните мъже търсят online запознанства с тях и им закупуват еднопосочен билет, осигуряващ им сигурно продължение на рода, но със смесен генотип.

Летището във Вагар

е много малко. Имам чудесна възможност да кацна в 20:00 и в 20:30 да хвана последния автобус, пътуващ  до столицата. Моята дестинация на отсядане е малко по-рано – в

селището Sandavagur

За уточнение, селищата са по-скоро селца. След настаняване в приятния хостел се налага да походя 20 мин до съседното село, за да хвана последния отворен супермаркет (работят до 22:00 ч.). Трудно ми е да повярвам, че след вечеря, някъде около 23:30 ч. навън е светло като по обед. Заспива се трудно на такава „бяла“ нощ. Така нареченият залез е в 23:00, а изгревът в 4:00 (началото на юли месец). За залез какъвто познаваме, разбира се, трудно може да става дума. По малките часове просто леко с смрачава.

Ден 1

Въпреки недоспиването ставам рано. Разликата с времето в България е 2 часа. Изнасям багажа си в общото помещение, за да не шумя на 3-те си съквартирантки по легло и след това тръгвам по набелязания си маршрут.

Въздухът е прохладен, свеж и влажен. Не е студено (11◦C). За да достигна до най-голямото езеро на островите – Sorvagsvatn преминавам пеша през

съседното селище Midvagur

и от там се отклонявам по табела за маршрута.

Пише, че остават около 4 км – нищо работа. Катерейки съвсем умерена денивелация над селцето достигам до малка постройка, зад която има порта. Там е спирката, където се плаща такса за прехода. Макар и без видимо наложителна причина за събирането и, таксата е 200 датски крони (около 52 лв.) Идеята е, че поради все още малкия, но увеличаващ се поток от туристи, защитата на животинските видове и природата става все по-трудна. Вътре обаче, младежът е докрай отзивчив, предлага безвъзмездно подкрепа с чай или кафе, а аз оставам приятно изненадана, че ми прави отстъпка от 50 крони, тъй като е видял, че „трамбовам“ отдалеч и зачита усилията ми.

Поемам по пътеката. Определям я като достъпна и лесна. По пътя навсякъде има любопитни овце. Все пак островите се превеждат като „овчи“. От тук нататък, те са обичайна гледка, буквално навсякъде. Чуват се напеви на различни видове птици. За тях тези острови са рай. Мисля, че ясно различавам мащерка по скаличките до пътеката. Каква приятна изненада! Цветята, които растат всъщност много приличат на полски.

Не след дълго стигам високо място с процеп между скали. Това е възможно най-силният ми досег с мощта на природата! Внезапно ме връхлита силен вятър, заради който ми се ще в момента да имам камък в раницата, за да съм сигурна, че няма да полетя.

Гледката от скалите е невиждана

Абсолютен отвес в стотици метри височина, завършващ отдолу с Атлантическия океан и мощно разбиващите се вълни.  От процепа между тези клифове, в далечината, се виждат контури на съседните оствори (Фарьорските острови наброяват 18 на брой). Доближиш ли се до края на скалата, става рязко опасно за живота. Гледката и адреналинът, обаче, са нещо, което не мисля, че човек може да види и изпита в същата комбинация на друго място по света. Усещането е за надмощие на природата, за чувство на респект, за прилив на адреналин в кръвта и за безкрай. Безкрай създават големите скални форми и постепенно избледняващите в далечина острови, изглеждащи малки и все по-малки в океана.

Фарьорски острови, скали

След снимки на мястото и табелите, предупреждаващи за опасност, подминавам и

стигам до края на острова

Там, където съществува оптическата илюзия, че езерото се наклонява към Атлантика и изтича на тънка струйка в него. Началото на безкрая.

Обличам и пухенката и сядам мирно на края на скалата. До самия ръб. Вадя снимачните помощници – малкия статив, широкоъгълния обектив за телефона и Nikon-а, с който правя хубавите снимки.  До

водопада Bosdalafossur

вече всичко изглежда завършено. Езерото прави красив завой около отровно зелен висок хълм, площите на водосбора се разстилат на 3,4 km², а за самия му край – въпросният водопад, се носят легенди, че викингите са изхвърляли от там вече ненужните и изморените си роби. Въпреки стативът поривите на вятъра са толкова силни на ръба, че само 1 снимка придобива ефекта на бавно течаща вода. От еуфорията, по път назад към селото, се усещам, че не съм снимала себе си на фона на този природен гигант. Следват няколко нескопосани селфита (не снимайте с предната камера на телефоните си, ако търсите добро качество). Обратно в къщичката на вход/изхода на пътеката спирам за кафе и обменям чудесни съвети и напътствия с германка, соло пътешественичка  също като мен. За обобщение – отиване и връщане от хостела18 км.

Фарьорски острови, скали
Фарьорски острови, овце

По обед се появяват гъсти мъгли и позапръсква. Това не ме отказва, обаче, да премина още 7 км в посока

към Trollkonufingur или тъй наречената „пръста на вещицата“

скала.  През  селото Sandavagur и живописната му църква се поема нагоре по лека пътека. По пътя наблюдавам птицата, национален символ на Фарьорите – „ловеца на стриди“, както се превежда и буквално. Овните наоколо позират достойно за камерата, а къщурките с черни дървени фасади и покриви, покрити с трева са едно от най-магнетичните неща, които съм виждала. С тези гледки се достига до място за наблюдение, от което надвисналите мъгли само засилват мистичния ефект на острата скала. Заслужава си с две ръце!

Фарьорски острови, скали

Вкъщи вече краката болят, но съм благодарна, че въпреки заплахите си, времето не ме намокри и издуха в днешния ден. В 23:00 ч. българско време седя в общото помещение на хостела, сърбам чай насред жуженето от хорските разговори и пиша в лилавия тефтер. Прозявам се, а навън е все така светло. Дано спя добре – заслужих си го.

Ден 2

Събуждам се в 5 часа. Лягам отново, но ставайки по-късно се усещам, че съм объркала разписанието на автобуса до столицата, която смятам да посетя днес. След около 40 мин., обаче, вече се намирам в автобуса. Знам, че ще пътувам 50 мин. и ще премина през

тунел до съседния остров – Streymoy

Тунелите тук наистина не са шега! По една лента в посока, сравнително тъмни и толкова дълги, че едва ли ще преувелича, ако кажа че само вътре пътуваме около 8 – 10 минути. Гледките извън тях, разбира се, си заслужават напълно. Красотата тук е навсякъде.

Слизам до търговския център SMS. Нещо като мол-а в най-малката столица на света

Torshavn

официално е именно най-малката столица. Исках да наема колело, за да обикалям през деня, но времето е доста мъгливо и ръмящо, а и наема от 250 DKK за mountain bike и 50 DKK за каска ми се струва неприличен.  Добре, че в „мола“ има wifi. Фарьорски острови не са част от Европейския съюз, макар и бидейки автономна област в рамките на кралство Дания и съответно тарифният ми план за пренос на данни от това малко късче от планетата ще да ми коства около 10 лв за MB.

Вътре не е силно впечатляващо, затова поемам с бавна крачка надолу към пристанището. Времето е адски романтично. Леко хладно, мъглата прозира, фини капчици се стрелкат пред очите. На фона – градска среда, видимо повече хора навън, за разлика от селата и аромат на вкусно сготвена риба.

Фарьорски острови, къща

Влизам в няколко магазина, в които търся нещо конкретно – всеизвестните пуловери. Овчата вълна, придобивана от хилядите свободни овце тук е с неописуема мекота и чудесни изолационни качества. За добро или за лошо – плетка, която и баба ви може да създаде със същата сръчност и красота струва средно около 200 лв за брой. Шапките се равняват на около 50 лв. По-поносим е бюджетът за топли чорапи.  Добър съвет, между другото е, ако не ви се дават такива пари за пуловер, просто да купите няколко гранчета вълна от специализиран магазин. Там дори и самите куки могат да ви продадат. Така и баба ви ще бъде щастлива.

Срещнах няколко магазина, от които един – два за сувенири, един хранителен магазин, няколко места за т. нар. junk food (дюнерите и тук не са табу) и три – четири по-известни ресторанта за местна кухня, намиращи се в

стария град – Tinganes

 Ако имате желание и разполагате със средства, препоръчвам горещо. Тук се гордеят и със звезди Мишлен – а именно в ресторанта Koks. От местния магазин си взимам бира от една от пивоварните на островите – Faroya Bjor. Другата по-известна и също хубава е OKKARA.

Решавам, че е време да си тръгвам и по път към спирката тръгвам през парка. На островите, също както в Исландия, дървета няма, но тук са залесили и е доста приятно да се разходиш до тихо преминаващата рекичка. Излизам на бензиностанция, взимам си блажено капучино, подозирайки, че ще чакам доста автобуса. Така и става. Без да съм се обременявала с разписания, просто седнах да чакам и така… 45 мин. Добре, че съм с пухеното яке и ветровката. На едно място студа е по-осезаем.

Цената за билет, ако се преминава през тунел е 90 крони в посока. Вътре в автобуса може да се плаща и чрез карта – удобно. Жалко само, че на никоя спирка няма табло, на което да пише кои автобуси спират и за къде са.

След следобеден сън, вече в хостела, седя до прозореца и пиша. Пуснала съм плейлиста със скандинавска ambient музика и тя звучи в слушалките докато хвърлям поглед замечтано навън към склоновете. Там прозира зеленият цвят на лятната трева под мрежа от надвиснала мъгла. Птица кръжи нависоко. Единствената котка, която видях на островите, Феликс, дебне малко врабче зад един ъгъл. Поспирам да пиша, за да се насладя. Бих сложила за фон на това, песента която звучи в ушите – M83 – Wait. Просто си я пуснете и ще се пренесете тук

Фарьорски острови

Ден 3

Вчера от Visit Faroe центъра ме зарадваха, че прогнозата за времето е обещаваща, няма информация за отмяна на ферибота  и че очевидно ще имам късмет да посетя

остров Mykines

Затова тази сутрин хващам автобуса до Sorvagur, отивам на пристанището и докато стане време да се кача изчаквам в семпла бензиностанция, където, както вече се досещате, работи азиатка.

Представата ми за ферибот определено беше различна. Мислех, че ще е голям, с каюта. Всъщност се товарим 70 – 80 човека и повечето от нас сме навън през целия път до острова – 45 мин. Добре, че е така. Плавайки отвън можете да видите най-снимания водопад – Gassadalaur (аз го видях на кацане от самолета и още веднъж именно от ферито) и Drangarnir (скалното образувание). Ферибот запазете 14 дни преди датата на пътуване. Местата свършват бързо.

Фарьорски острови, водопад

Пристигайки се радвам на слънце! Посреща ни селце с население от 14 човека – единствените 14 на този остров. От него започва обещаващо изкачване по неравна пътека. От тук насетне човек се припотява още няколко пъти по пътя. Този преход е по-интересен. По пътя хем бързам, хем не пропускам възможност за снимка. Бързането е с цел да успея да се върна за часа на излизате на хеликоптера (транспорта ми наобратно).

Възхищението тук някак не спира. Зелено е, спътници са ти стотици пасящи овчици, кръжат многобройни ята птици. Да – тук са и Пъфините (тъпоклюни кайри – бел.Ст.)! От многообразието те са най-отличаващите се. Няма как да не сте попадали на тях поне на снимка – миловидни, червеноклюни, напомнящи по някакъв странен начин на пингвини в торса. Компания им правят чайки, които на места така са покрили скалите, че от черни, по-скоро са добили бял цвят заради гнездящите ята.

Фарьорски острови, птици

Вървейки така, някъде по средата, те посрещат двама младежи, които проверяват дали имаш платена такса за преход. Таксата също трябва да платите предварително от интернет страница. Цената е 100 DKK (26 лв).Тук вече мога да кажа с чисто сърце, че нуждата е налице. Птиците се опазват отговорно. Има табели на видни места, че трябва да уважаваме ятата. Има и друга причина. Местните 14 човека трябва да имат защита за земите и териториите си, както и за запазването на спокойствието си. Масовият туризъм на това място би довел до погубване на природните дадености и силна степен на замърсяване.  Служителите тук не пропускат да предупредят, да не се отклонявате от вече отъпканите пътеки и в предстоящата отсечка да не спирате, за да не нарушавате гнезденето на птиците.

Vága Municipality, Фарьорски острови

В началото се респектирам от препоръката, но признавам, на връщане най-вероятно клеча от около 10 минути, насочила обектив към Пъфините. Просто няма как да не спрете. Наистина, не съм виждала по-миловидни същества. Благоразположени и без да се чувстват застрашени, те ще позират пред апарата предостатъчно. Щастлива съм, че имам тази възможност да ги заснема за мил спомен!

Фарьорски острови, тъпоклюна кайра
Фарьорски острови, тъпоклюна кайра
Кайри

Продължавайки напред към известния тук фар, разменям с други туристи услугата „снимай ме, моля“ и вече и мен достойно ме има фотографирана. В края на острова, на най-високата му точка,

фарът

стои самотно, но внушително. Подминавайки го и стигайки до самия край на скалата трябва да се обърнете с лице към него, за да видите най-прелестната гледка. Тривиално заснето от хиляди хора, но красотата на тази ъгъл наистина заслужава да бъде видяна с очи.

Фарьорски острови, фар

По пътя наобратно се наслаждавам на всичко. На всяка частица от времето и всяко вдишване на въздуха. Старая се да запомня енергията на остров Mykines, да попия влагата на въздуха и да възпрозивеждам наново и наново усмивката, предизвикана от Пъфините. Този хайк е с продължителност 2 часа и половина. Маршрута, времетраенето и денивелацията засичам с приложение на телефона.

Фарьорски острови, скали

Долу в самото село, чакайки часа за прибиране, последва освобождаваща духа идилия. Седя на скалъпена пейка от дървени дъски пред единственото заведение, което е тип кафененце – столова на хижа. Миризма на домашно сготвена рибена супа, няколко туриста пият кенчета местна бира и бърборят лежерно. Деца ритат топка отсреща и в миг дотичват за обилно количество сладолед във фунийка. Забелязвам, че се прибират на бегом боси. Със сладоледите. Не, не е топло. Аз съм с дветете якета, защото при температура от 10 градуса и от бриза си измръзвам. Съдя, обаче, че тукашните деца, явно са добре калени. Браво! Да не забравя и свободно разхождащите се петли по постланите с камъни няколко на брой улички. Разхождат се насред старинните къщи с тревисти зелени покриви, придаващи, вярвам, много топлина  и уют.

Фарьорски острови, село

Става време и за полета. Обещах да разкажа как да резервирате

незабравимо изживяване с хеликоптер

Местните го използват като „градски транспорт“, но за да могат да опитат и туристите, за тях (нас) е позволено пътуването само еднопосочно. Както споменах летателните машини са две. Летят по строг график, който можете да видите и резервирате седмица преди предполагаемото си пътуване на сайта на авиокомпанията. Местата вътре са 12 на брой. Ако възнамерявате да запазвате, съветвам наистина да е в първия възможен момент. Полетът най-често трае не повече от 10 минути, но ако ви се иска и по-дълго пътуване имате такава опция с дестинация до друг от 18-те острова. Само разучете къде и в кои дни можете да се възползвате.

Цената е съвсем поносима – изненадващо

Прави ви се инструктаж 10 минути преди полета, така че бъдете на площадката поне 15-20 минути преди часа на излитане. Ние сме седмина и нетърпеливо правим клипчета при идването на хеликоптера. Все пак не всеки ден ти се случва да летиш така. Вътре усещането е различно от това навън. Няма клатене, няма силна въздушна струя от перките, а само красиви гледки и силен шум от двигателите. Чудесни 10 минути! След кацане на основното летище (в моя случай) шофьор ни вози до изходна позиция. Изчаквам автобус 300, за да ме откара обратно в хостела и качвайки се вече се прозявам. Емоциите също изморяват май, но приятно!

Фарьорски острови, полет с хеликоптер
Фарьорски острови, полет с хеликоптер

Нетърпеливо споделям с любимия човек в топла България преживяното и изпращам снимки и клипчета при първа възможност. Искам да разкажа цялата еуфория от тези три дни на един дъх и това ме замисля.

Искам да се прибера!

След всичкото хубаво тук дойде и този специален момент, в който се засищам с всичко, което бях искала да видя и оставям всичко необходено за мечтан момент в бъдещето. Сега е време да споделя и да разкажа. Пред хора и пред най-близките си. А някой ден, най-вероятно ще се върна отново!

Фарьорски острови, овце
Фарьорски острови, кайра
Кайра
Автор: Камелия Недкова
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Фарьорски острови или писани от Камелия Недкова – на картата:

Фарьорски острови и Камелия Недкова

Booking.com

Пътуване до Ротенбург об дер Таубер (Бавария, Германия)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Когато Янита ми предложи днешния разказ, тя попита малко със съмнение: Да ти го пратя ли, Ротенбург е толкова известно място, вероятно си пълен с пътеписи от него?
Не, нямахме! До днешния ден!
Затова, днес Янита ви представя една от перлите на Германия – градчето Ротенбург об дер Таубер!

Приятно четене:

Пътуване до Ротенбург об дер Таубер

Бавария, Германия

Ротенбург

е една от спирките по т.нар.

Романтичен път

през Бавария. (Всъщност, романтичните пътища в Германия са два: северен и южен. Преминаването и по двата маршрута е в еднаква степен интересно и разбира се, по баварски вкусно.) 

Ротенбург, Германия
Ротенбург об дер Таубер  - Бавария, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия

Перлата на германската провинция Бавария

Ротенбург об дер Таубер (Rothenburg ob der Tauber)

се намира на около 80 км от Нюрнберг и на около 50 км от Вюрцбург; река Таубер обвива със синята си прегръдка града, а към сърцето му водят калдаръмени улици, над които се издигат красиви цветни автентични къщи- една от обичайните за немска Бавария гледки.

Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия

За радост, градът е оцелял във всички епохи, както и по времето на всички войни непокътнат и го считат за

най- запазеният автентичен средновековен град в Европа

Милиони туристи от цял свят пристигат в Ротенбург и поради една съвсем друга причина: необикновените музеи. В града има няколко музея:

  • на коледните играчки,
  • на плюшените играчки и
  • на криминологията.

И трите музея по тема са единствени в Европа.

Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия

Атмосферата в Стария град

напълно лишава от воля. Още с преминаването на градската порта при крепостната стена, се усеща натрапчивото ухание на сладкиши с карамел, меденки, на кафе или натрапчивите аромати на димящи пръчици, които така или иначе – никъде не видях.

Rothenburg ob der Tauber, Bayern, 91541, DE

От градските укрепления се разкрива красива панорама към града. Те са достъпни, могат да се разгледат, няма входни такси, а обиколката на града, следвайки крепостните стени е около 30 минути.

Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия

Ротенбург те лишава не само от воля, но и от думи.

И те влюбва от пръв поглед. След градските порти, една тясна калдаръмена улица се протяга напред към часовниковата кула, от ляво и от дясно: кокетни старовремски къщи във всякакви цветове- почти същото като в Бурано, Венеция или по- скоро (заради по- бледите цветове) като къщите в Колмар, Франция: парад на цветове, ухания и минорни настроения. И всяка къща на приземния си етаж е приютила магазинче за сувенири, за сладкиши, за антични вещи, за книги, за домашно произведени храни, за какво ли не, а витрините им разказват своите си увлекателни приказки, коя от друга по- интересна.

Ротенбург, Германия

Ротенбург, Германия

Ротенбург, Германия

Ротенбург, Германия

Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия

Къщите в Стария град

много внимават да не приличат една на друга, дори и да са строени еднакви по архитектурен вид. Неизбежната обща черта е, че всички до една са двуетажни постройки. И всички те са подредени една до друга като войници покрай павираните улици. Важен архитектурен детайл са портите или входните врати, с фини брави от ковано желязо, с дърворезби, а в очите на прозорците им- цветни стъкловитражи. Най-любопитното е, че къщите имат свой цвят, като свой подпис – от теменужно виолетово, бонбонено розово, до слънчево жълто, малахитово зелено или небесно синьо, декорирани с пълзящи растения чак до скосените стъпаловидни покриви или с други цветя, натежали в шепите на прозорците.

Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия

Небето прилича на синкава ивица между издължените покриви. И въпреки стотиците хора по улиците на града, тишината се чува съвсем осезателно. Действителността изтънява като полъх от друг свят, който понякога изсипва синята си тишина върху лъскавите паважи и градът изглежда като населен само от кротки призраци.

Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия

Името на човека, направил този невзрачен средновековен град известен, е

Хайнрих Топлер, който е бил кмет (управник)

на града през XIV век и по време на неговия успешен кметски мандат, не само градът, но и търговията, занаятите, както и изкуството просперират. В знак на уважение към този успешен старт към бъдещето, Ротенбург отбелязва своя градски празник през месец май с

тридневен фестивал Майстертрунк (Meistertrunk),

по време на който се правят исторически възстановки, тържества и пиршества, концерти и изложби. Над хиляда души са заети с организацията и реализацията на фестивала, дори традиционния (за цяла Германия изобщо) Коледен фестивал не се радва на такава отдаденост и популярност, при все, че коледните празници са любимите празнични дни за германците.

Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия

За да сте част от магията, не бързайте да се отклонявате по страничните улички, следвайте посоката напред към часовниковата кула. От подножието й започва най- красивата част на града. И най- оживената. Това е световноизвестният

площад Пльонлайн (Plönlein)

Името произлиза от латинското „planum, planus“, което означава „плосък „. Площадчето е емблемата на града и е едно от най-известните изображения за пощенски картички от Ротенбург об дер Таубер за всички времена. Едно архитектурно и композиционно бижу със свое собствено очарование, убедете се сами:

Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия

От този площад напред, покрай все същите къщи с цветни фасади, покрай хотели, ресторанти и кафенета, магазини за сувенири- стръмната калдаръмена улица „Хернгасе“ извежда в центъра на Стария град. На тази улица се намират също и някои от музеите.

Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия

Централният лощад не е особено голям, но пък е най-широкият площад. Интересното тук е, че на това място са събрани архитектурни стилове от няколко епохи. Забележителностите: сградата на кметството, в която се помещават общинските канцеларии и бялата сграда с трите часовника. Сградата на

кметството

е великолепна, в ренесансов стил, а бялата с часовниците до нея, е всъщност пивница. Стъпалата пред общината се ползват не само за отмора, но и за сцена. Тук е любимото място на младите хора за срещи. Зоната е изцяло пешеходна, така че може да се поседне и на самия паваж. Наблизо се намира

Музеят на коледните играчки:

истински вълшебно място.

Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия

Дори да не обичате сладки, на това място непременно

опитайте т. нар. Шнеебален (Schneeballen),

това са еднакви на вид и големина шоколадови топки от маслено тесто с различен пълнеж и вкус. Казват, че са произвеждани по стара местна сладкарска рецепта, което със сигурност е вярно, защото такива не бях опитвала другаде из Германия. Сладкарското ротенбургско производство се гордее с тези „Снежни“ топки, които дори не са нищо необикновено на вид, а на вкус.

Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия

Напред по същата улица, се стига до

най-голямата протестантско- лютеранска катедрала „Св. Якоб“,

строена със сигурност около XII – XIII век. Тук се намира прословутият олтар Хайлигблут, тоест мястото, където се съхранява като реликва една капка от Христовата света кръв или поне така се твърди в църковните книжа. Реликвата представлява кристална капсула, която се съхранява в един кръст, намиращ се в центъра на светилището. Ротенбургският майстор, създал Хайлигблут, е изобразил разни библейски мотиви от живота на Христос по време на Страстната седмица.

Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия

Обикалям хипнотично красивия град  и все повече се изгубвам в тихата му безкрайност.

Ротенбург е приказка,

която иска да бъде разказана, дори със същите думи, но от всекиго. Следата, която това разноцветно градче прогаря в сърцето е трайна, незаличима и за няколко часа насаме с Ротенбург всичко от досегашния ви живот ще остане някъде назад, изглеждащо като багаж, изгубен на междинна гара. Във властта на магичната му атмосфера, света се връща епохи назад, далеч към своето средновековно минало. Това не се забравя. Това е непреходното. Останалото е само съдържанието на един пътепис, който написах със сърцето си, парче от което оставих и там.

Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия
Ротенбург, Германия

Автор: Янита Николова
Снимки: авторът




Booking.com




Booking.com

Други разкази свързани с Другата Германия или писани от Янита Николова – на картата:

Янита Николова и Другата Германия




Booking.com


С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, а днес сме в Севиля и Гибралтар.

Приятно четене:

Севиля и Гибралтар

част втора на

С Голф до Мароко

Пристигнахме в

Севиля

в ранния следобед. Решихме тук да направим и нещо по-различно. Все пак една от запазените марки на Андалусия е

фламенкото,

затова искахме да отидем да видим представление на живо. Въпросът беше как да изберем нещо хубаво и на приемлива цена, без да попаднем в някой капан за туристи. Доверихме се на един туристически информационен център, който ни насочи към един театър наблизо. Представление имаше сравнително скоро и се отправихме към симпатичния квартал от другата страна на канала, който се явява ръкав на река Гуадалкивир:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

В театъра не бяха разрешени снимки или видео. Представлението беше много изящно и изпълнено със страст и динамика. На всички много ни хареса. Наистина огнен танц…
Групата ни пред театъра:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Тръгнахме обратно към центъра и за моя фотографска радост хванахме залеза тъкмо минавайки по моста над канала:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Вдясно на снимката е

„Torra del Oro“ или „кулата на златото“

Представлявала е защитно съоръжение. За името има различни теории като например, че се казва така заради лъщящия купол, или че през 16-ти век тук са се съхранявали богатствата, които са пристигали в Севиля от Америка.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Най-монументалната сграда в града е

катедралата „Санта Мария де ла Седе“

Както със сигурност и самите вие предполагате, и тук катедралата представлява реконструкция на джамия, извършена в началото на 16-ти век, след края на Реконкистата.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Около катедралата имаше много файтони, предлагащи разходка из центъра:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Вечерта си отдъхнахме в хостела. Бяхме планирали

да отделим целия следващ ден на Севиля

Обиколката ни на следващата сутрин започна отново от катедралата. Дадох някоя друга монета на тази просякиня и я помолих за снимка:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Поглед към

кулата Хиралда – камбанарията на катедралата

При завършването си в началото на 16-ти век Севилската катедрала става най-голямата в света. Интересен факт, който прочетох в Уикипедия – най-големите църкви в света са базиликата „Св. Петър“ в Рим и базиликата в град Апаресида в Бразилия. Те обаче не са седалище на епископ, с което севилската все още се явява най-голямата катедрала в света.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Предлагам някой друг кадър от прекрасната архитектура в центъра на града:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Минахме и покрай

арената за корида

Тази традиция е обект на много критика и възмущение, но е и силно свързана с хората в Севиля, които нямат никакво намерение да спират да посещават тореадорските борби. Самите тореадори пък се явяват истински звезди и идоли за много местни деца.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Стигнахме и до

великолепния площад „Plaza de Espana”

Това със сигурност е най-разпознаваемата забележителност на града. Прекрасният комплекс е построен през 1929-а година за иберо-американското изложение, което се е провеждало тук. Площадът е представлявал палатата на Испания и естествено е трябвало да бъде най-красив и впечатляващ.

Севиля, Испания
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Площадът дори е успял да омагьоса режисьорът Стивън Спилбърг. По време на снимките на „Междузвездни войни“ той посетил Севиля и толкова останал впечатлен от площада, че решил да заснеме тук сцена от втория филм на сагата.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Върнахме се обратно към катедралата с идеята на посетим

двореца „Real Alcazar”

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

По-рано през деня опашката беше много голяма и се надявахме, че сега жегата ще уплаши повечето туристи. Оказахме се прави и успяхме да влезем сравнително бързо.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Тук преди е била резиденцията на мюсюлманските владетели, която след това, както и в другите градове, посетени от нас момента, става дворец на испанските крале. И тук ислямският стил не може да се сбърка:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Забележителен е златният таван в една от залите:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Заслужава да се отбележи, че след края на Реконкистата в Андалусия са живеели множество, или вероятно дори

преобладаващо, мюсюлмани, като също така е имало много евреи

В началото християнската власт е била толерантна към тях, но след няколко десетилетия християнските духовни водачи били много изненадани и възмутени от това, че новозавзетите градове продължавали да имат арабски вид и че населението масово продължавало да практикува исляма. Започнал процес на насилствена смяна на религията, като много мюсюлмани и евреи били прокудени, и се заселили съответно в Северна Африка, на територията на днешно Мароко.
Качихме се и на

кулата Хиралда,

откъдето се откриваше чудесна панорама към града:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Прибрахме се в хостела. Моите приятели решиха да отдъхнат, а аз, воден от фотографското си хоби се завърнах в центъра с надеждата да успея да заснема

красотата на града по залез слънце,

както и вечерта. Ето какво успях да свърша:
Катедралата:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Plaza de Espana:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Към момента на последния кадър вече минаваше 22 часа. Бях на крак и в движение цял ден, и в този момент това вече ми се отрази. С две думи бях скапан. Исках да хвана автобус до хостела и стърчах ли стърчах на спирката когато на края автобусът ме подмина като пътен знак. Таксита също нямаше, пък и какво ще се глезя… колко му е още 40 минути пеша. Мокър от дъжд не се бои. Това беше цената, която платих за вечерната разходка, но разбира се винаги бих я платил отново.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

 

Всички останахме възхитени от Севиля

Спокойно мога да кажа, че за мен лично това е един от най-красивите градове в Европа.

И все пак целта на това пътуване беше да открием един нов и непознат за нас свят. Желаехме да се докоснем до Северна Африка и вече беше крайно време да се отправим натам. По пътя си обаче щяхме да посетим една малка и много любопитна дестинация.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Гибралтар

се намира на средиземноморското крайбрежие на Иберийския полуостров, на около 15 км по морска линия от африканския бряг. Той е обграден изцяло от Испания, но представлява територия на Обединеното кралство Великобритания. Дължината на тази територия е едва 5-6 км и релефът е доминиран от скалата на Гибралтар.

Преминаването на границата беше сравнително бавно

и отне около час. Нещо, което не се вижда всеки ден – гибралтарски регистрационен номер:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Любопитен факт: въпреки, че Гибралтар е британска територия

автомобилното движение тук се извършва отдясно

Прекосихме града и паркирахме на един безплатен паркинг близо до лифта, който води към скалата:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Скалата на Гибралтар

Бяхме притиснати от времето, тъй като искахме да хванем сравнително ранен ферибот към Африка и ни предстоеше да преминем още 1 граница, както и да достигнем град Шефшауен в Мароко. Затова паркирайки колата започна едно ослушване и умуване как най-добре да процедираме.

С кола нагоре към скалата, която се явява природен парк, не може, тъй като достъпът е само за упълномощени автомобили. Пеша да тръгнем нямаше време, лифтът пък си беше скъп. На паркинга имаше една дузина хора, които предлагаха обиколка на скалата с бусче. Размислихме и на края решихме, че може би този вариант ще е най-добре за нашата ситуация. Цената беше прилична, още повече, че включваше таксата за посещение на природния парк, която всеки посетител така или иначе трябва да плати.

Качихме се в буса с още няколко други човека и се залъкатушихме по завоите нагоре.

Решението ни се оказа добро, тъй като шофьорът ни, Дилън, всъщност изпълняваше ролята на екскурзовод. Човекът наистина беше сладкодумен и ни разказа много за Гибралтар. Част на фактите ще споделя с вас между снимките.

Първата ни спирка беше една пещера, която в днешно време се използва като концертна зала. По време на Втората световна война тук е трябвало да се помещава напълно оборудвана болница, в случай, че градската бъде разрушена.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Още при първото ни слизане на територията на парка веднага се срещнахме с неговата най-голяма забележителност –

дивите маймуни

Те се разхождат свободно навсякъде и хич не се смущават от хората:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Този калпазанин нещо оглеждаше опаковката от чипс:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Някои са дори нахални:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Като цяло са големи симпатяги, но биха могли и да хапят, така че е редно да се внимава.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

И все пак да се снимам с тях отблизо не беше никак трудна задача 😉

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Маймуните са били пренесени от арабите от северните части на Мароко. Те са под закрилата на местната власт и се радват на прекрасни условия на живот – биват хранени по няколко пъти на ден, наблюдавани, обезпечени със здравни грижи и т.н. Маймуните живеят разделени на няколко групички. Дилън ни разказа интересна история, как преди няколко години за първи път през целия си живот видял как две от групите се сбили. Спречкването било доста кърваво и дори някои от туристите, които се оказали на неправилното място, пострадали. Сподели, че всички бягали надолу като за последно и оставили коли, багаж, и всичко, което имали.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

В Гибралтар живеят около 30 000 души. Всички говорят както английски, така и испански, макар училищното образование да е само на английски. Тази територия има важно стратегическо значение за контрола над Средиземно море в този участък, където се осъществява прехода към Атлантическия океан. Поради това за тази малка територия са водени множество войни и тя многократно е сменяла своите владетели. От 18-ти век, обаче, Гибралтар неизменно е част от Великобритания, като това не се променя и през Втората световна война. На референдум през 60-те години почти цялото население гласува за оставане в Обединеното кралство.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Икономиката на Гибралтар се базира на три стълба: туризъм, банкови и финансови услуги, пристанищна и кораборемонтна дейност. Градът дава работа на около 20 000 испанци, които всеки ден идват на работа тук от околните области:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

И за финал поглед към още едно любопитно място –

летището на Гибралтар

Това е единственото летище в света, което се пресича от автомобилен път. Поради малката дължина на пистата е и едно от най-опасните и трудни за кацане летища. Полети се извършват само от и до Великобритания.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

След като разгледахме и това необичайно, но особено интересно кътче на Европа пропътувахме 20-на км до

град Алгесирас, откъдето тръгваше ферибота за Мароко

Пътувахме с много експресен ферибот, с когото акостирахме на африканския бряг след около 40 минути. Тази скорост обаче определено се усещаше по време на плаването, като на моменти се чувстваше сериозно ускорението и поклащането на кораба наляво надясно от вълните. Аз осъзнах, че не съм роден за мореплавател, защото ми стана лошо и се стараех да не върна обяда.

Слязохме от кораба вече на африканска земя.

Но нали не си мислите, че вече бяхме в Мароко? Всъщност корабът ни доведе до

град Сеута – испански анклав в Северна Африка

Прекосихме градчето и се отправихме към

граничния пункт с Кралство Мароко

Първият културен шок дойде непосредствено преди границата. В покрайнините на Сеута имаше някакъв бит пазар, където имаше само хора от арабски и африкански произход и навсякъде беше пълно с разни изгнили бракми и боклуци.

Мароко

Минахме испанския пункт сравнително бързо и достигнахме мароканска страна. Дадоха ни някакви листи за попълване и продължавайки напред разни мъже дойдоха и ги поискаха, заедно с паспортите. Направиха го толкова бързо и с такъв авторитет, че първоначално ги помислих за някакви граничари. Когато обаче почнаха да пишат по листите по капака на колата се усетих какво се случва. Излязох от колата и по най-категоричен и безцеремонен начин разкарах тези хитреци, които искаха да ни попълнят тези входящи листи срещу някаква „комисионна“

– Where are you from?
– Bulgaria
– Ooo, Stoichkov, Lechkov… (бяха по-възрастни мъже )

Айде няма нужда от такива услуги. Мога и без тяхна помощ да си попълня имената и номера на паспорта.

На пункта цареше пълен хаос.

Лявата ръка не знаеше какво прави дясната. Спрях с колата пред едно от гишетата и чаках известно време някой да ме удостои с внимание. Такова не получих, но някой ми посочи, че трябвало с паспортите да отида до една съседна постройка. Подадох паспортите там, започнаха да ги обработват, но като видяха, че сме група ме върнаха назад към едно друго гише. В това време други хора започнаха да гледат багажа. Върнах се назад, онзи митничар пък на развален английски тръгна да ме връща към първите.

Бях на половината път обратно, когато пък се показа един от първите митничари и обясни нещо на този, който ме връщаше. Айде пак обратно, и вече въпросният втори митничар прибра листчетата и постави печати в паспортите.

Върнах се при първите – „айде, готов си, продължавай“. Да, ама не баш. След 5 метра поискаха пак да отбием и се започна един обстоен преглед на целия багаж. След 10 – 15 минути дойде някакъв началник, който ни попита какво работим.

– Трима сме лекари, един е софтуерен инженер.

Той се разпореди на другите да приключват с проверката. На края остана последната бариера. Онзи пък ми искаше някакъв талон за колата. Добре, бе, хора…толкова ли е трудно един да ми кажете какво трябва да направя? Първо, второ, трето. Всеки нещо маха, айде давай и после „ама това къде ти е?“. Хайде пак обратно да ми направят и нещо като втори, марокански талон за колата. Показах на войника на бариерата талона и тогава пък се появи някакъв друг умник, който тъкмо застъпваше и нещо пак понечи да гледа паспорти и багажи. Добре, че се намери, кой да му каже, че вече сме проверени.

И така след всички тези неуредици най-сетне влязохме в Мароко….

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Испания или писани от Иван Стоянов – на картата:

Другата Испания и Иван Стоянов

Booking.com

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019 (1): Началото

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме обиколката на Америка, която започнахме предишната 2018-та година с Валентин  (http://patepis.com/?p=83932). Тогава двамата със сина му изминаха с Тойота под наем 11 350 км. през южната половина на САЩ, от Сан Франциско до Ню Йорк. Сега за два месеца ще пропътуваме 25 860 километра с Хюндай под наем и над хиляда километра пеша през Северна Америка (Аляска, Канада и САЩ). Ще разгледаме общо 130 туристически и природни забележителности и градове.

А сега: приятно четене!

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019

първа част

Началото

Пътешествието ми от 2019 година продължи два месеца като изминах почти 26 хиляди километра с автомобил под наем и над хиляда километра пеша през Северна Америка (Аляска, Канада и САЩ). Разгледах общо 130 туристически и природни забележителности и градове.

Маркирам само възловите места по

маршрута:

– Начало в Сиатъл (северозападния край на САЩ), след полет от София;

– Национален парк Северни каскади;

– Преминаване от САЩ в Канада; Ванкувър;

– Национални паркове Йохо, Банф и Джаспър;

– Калгари;

– Уайтхорс;

– Преминаване от Канада в Аляска;

– Феърбенкс;

– Дедхорс (брега на Северния ледовити океан);

– Национален парк Денали; Анкъридж;

– Чикън и преминаване от Аляска в Канада;

– Доусън и Клондайк;

– Едмънтън;

– Уинипег;

– Преминаване от Канада в САЩ;

– Минеаполис;

– Милуоки;

– Чикаго;

– Детройт;

– Преминаване от САЩ в Канада;

– Ниагарски водопад;

– Торонто;

– Отава;

– Монреал;

– Квебек;

– Халифакс;

– Преминаване от Канада в САЩ;

– Бостън;

– Филаделфия;

– Вашингтон;

– Сейнт Луис; Денвър;

– Национален парк Скалисти планини;

– Солт Лейк Сити;

– Национален парк Йелоустоун;

– Сиатъл и полет до София.

Върху картата по-долу с черен контур е очертан маршрута, по който от средата на юни до средата на август 2019 г. изминах 25 860 километра с автомобила през северна Америка. Отдолу с червен контур е очертан маршрута, изминат с автомобил под наем от мен и сина ми през предходната 2018-та година: 11 350 км. през южната половина на САЩ, от Сан Франциско до Ню Йорк.

С черен контур е очертан маршрута, по който за два месеца изминах 25 860 километра с автомобила през северна Америка. Отдолу с червен контур е очертан маршрута, изминат с автомобил под наем от мен и сина ми през предходната 2018-та година
С черен контур е очертан маршрута, по който за два месеца изминах 25 860 километра с автомобила през северна Америка. Отдолу с червен контур е очертан маршрута, изминат с автомобил под наем от мен и сина ми през предходната 2018-та година

Въведение

От посетените

градове

за мен най-впечатляващи бяха: Доусън (Канада), където е запазена архитектурата и атмосферата от края на 19-ти и началото на 20-ти век; Квебек (Канада), чиято стара част е най-близка до европейските градове.

В град Доусън (Северозападна Канада) е запазена атмосферата от началото на миналия век. Сградите са реставрирани и са във вида си от едно време, улиците са прашни, а тротоарите са дървени.
В град Доусън (Северозападна Канада) е запазена атмосферата от началото на миналия век. Сградите са реставрирани и са във вида си от едно време, улиците са прашни, а тротоарите са дървени.

От съвременните големи градове най-много ми харесаха Торонто в Канада и американските Чикаго, Филаделфия, Сейнт Пол, Денвър, Сейнт Луис.

Най-странен ми беше Дедхорс (Северна Аляска), който няма нищо общо с класическите градове, а само модулни блокове (кемп) за работниците от нефтодобива.

Авторът в централната част на американския град Чикаго
Авторът в централната част на американския град Чикаго

Личната ми класация на посетените

природни забележителности

е следната:          

1) „Спящия вулкан“ Йелоустоун в САЩ;

2) Националните паркове Банф, Джаспър и Йохо в югозападна Канада;

3) Природата в Аляска и северозападна Канада;                  

4) Ниагарския водопад;

5) Националните паркове Северни каскади, Скалисти планини и Гранд Тетон в САЩ;

6) Атлантическото крайбрежие на канадската провинция Нова Скотия и североизточния край на САЩ.

Национален парк Йелоустоун в САЩ
Национален парк Йелоустоун в САЩ
Езерото Малайн в канадския Национален парк Джаспър се захранва от водата на глетчерите
Езерото Малайн в канадския Национален парк Джаспър се захранва от водата на глетчерите

От посетените

музейни експозиции,

според мен, най-добри бяха (в хронологичен ред):

  • Музея с арт-произведения от стъкло Chihuli Garden & Glass в Сиатъл (САЩ);
  • Музея на Севера във Феърбенкс (Аляска);
  • Alaska Native Heritage Center в Анкъридж (етнографски комплекс отразяващ бита и културата на коренното население в Аляска);
  • Dredge No 4 в Клондайк (огромен машинен комплекс за добив на злато);
  • Гората от хиляди табели в канадското градче Watson Lake;
  • Eтнографският комплекс Ukrainial Cultural Heritage Village, който отразява живота на украинските емигранти в Канада в началото на 20-ти век; 
  • Regina Royal Saskatchewan Museum, който бих нарекъл природо-научен и културно-исторически музей (Канада);
  • Art Institute of  Chicago, който е прекрасен художествен музей (Чикаго, САЩ); 
  • Завода за производство на автомобили Форд в Детройт (САЩ);
  • Музея на американските нововъведения Henry Ford Museum of American Innovation в Детройт е най-добрия технически музей, който съм посещавал;
  • Royal Ontario Museum канадския град Торонто;
  • Националната художествена галерия на Канада в столицата Отава;
  • Укрепен форт Halifax Citadel с Военния музей в канадския град Халифакс;
  • Националната художествена галерия на Съединените щати в столицата Вашингтон.
САЩ, Аляска. Традиционен танц на коренното население в Alaska Native Heritage Center
САЩ, Аляска. Традиционен танц на коренното население в Alaska Native Heritage Center

Много приятна изненада за мен беше скулптурата на светите братя Кирил и Методий – създатели на славянобългарската азбука, която видях в катедралата на лежащия край река Мисисипи американски град Сейнт Пол.

Скулптурата на Кирил и Методий в американския град Сейнт Пол
Скулптурата на Кирил и Методий в американския град Сейнт Пол

Не мога да пропусна и

срещите с диви животни

Мечки, бизони, лосове, елени, карибу, диви кози, един вълк, множество малки североамерикански катерици, диви зайци и какво ли още не.

В Северна Канада бизоните пасяха край пътя и не се смущаваха от автомобила ми
В Северна Канада бизоните пасяха край пътя и не се смущаваха от автомобила ми

Този паметник в канадския град Уайтхорс (Whitehorse) стана моят любим паметник. Защо? Защото е посветен на хората, които следват своите мечти.

Надписът на този паметник в град Уайтхорс гласи, че той е издигнат в чест на всички хора, които следват своите мечти
Надписът на този паметник в град Уайтхорс гласи, че той е издигнат в чест на всички хора, които следват своите мечти

Като икономист по професия следва да посоча

разходите за двумесечната обиколка на Северна Америка:

11500 лв., в това число: 

  • 3970 лв. за автомобила под наем; 
  • 2210 лв. самолетни билети;  2750 лв. за гориво; 
  • 30 лв. входни такси за музеи и забележителности; 
  • 800 лв. за храна;  3
  • 20 лв. за телефонни разговори с България; 
  • 520 лв. застраховки, пътни такси, паркинг и други разходи.
  • Спане само в автомобила, поради което няма плащания за хотели и къмпинги.

Сиатъл

От град Сиатъл (Seattle) в северозападната част на САЩ стартира обиколката ми на Северна Америка с автомобил под наем през 2019 година. Населението му е 700 хиляди и от края на 20-ти век се оформя като център на високите технологии и IT-сектора. Тук е седалището на компании като Амазон и Майкрософ, на веригата заведения за бързо хранене Старбъкс. В Сиатъл е роден компютърния гений Бил Гейтс.

Централната част на Сиатъл
Централната част на Сиатъл

В моя туристически пътеводител като най-голяма забележителност на града е посочен

обществения пазар Пайк плейс маркет (Pike Place Market)

Многобройните щандове са запълнени с разнообразни хранителни продукти (риби, меса, колбаси, млечни произведения, зеленчуци, плодове …), цветя, книги, сувенири, антикварни стоки, занаятчийски произведения. Между тях обикаляха хиляди посетители и туристи, поради което блъсканицата беше ужасна. Много са ресторантите, кафетата и баровете. Всичко това е разположено в огромна шестетажна сграда на хълм над тихоокеанския залив Елиот.

Морски продукти на щанд в пазара Pike Place Market, който е една от основните туристически атракции в Сиатъл
Морски продукти на щанд в пазара Pike Place Market, който е една от основните туристически атракции в Сиатъл
Поглед към Сиатъл и залива Елиот от терасата на популярния градски пазар Пайк плейс маркет
Поглед към Сиатъл и залива Елиот от терасата на популярния градски пазар Пайк плейс маркет

Сред туристическите забележителности, които посетих в Сиатъл, най-много ме впечатли музейната експозиция и парка с арт-произведения от стъкло

Чихули гардън енд глас (Chihuli Garden & Glass)

В залите и сред растенията в градините са разположени великолепни художествени произведения от цветно стъкло. Всичко това трябва да се види и да се почувства. Неописуемо е естетическото удоволствие, което изпитва човек, разглеждайки тези арт творби.

Сред арт-произведенията от стъкло в Chihuli Garden & Glass
Сред арт-произведенията от стъкло в Chihuli Garden & Glass
Музея-градина „Чихули гардън енд глас“ с арт-произведения от стъкло в град Сиатъл
Музея-градина „Чихули гардън енд глас“ с арт-произведения от стъкло в град Сиатъл
В Музея с арт-произведения от стъкло Chihuli Garden & Glass, град Сиатъл
В Музея с арт-произведения от стъкло Chihuli Garden & Glass, град Сиатъл

Кулата Спейс Нийдъл (Space Needle)

е един от символите на град Сиатъл. Намира се на територията на изложбения комплекс Seattle Center, в непосредствена близост до музея Чихули гардън енд глас. Купих си комбиниран билет за двете на стойност 62 долара. 

Кулата е висока 184 метра и е проектирана да издържа ураганни ветрове. От наблюдателната площадка се разкрива панорамен изглед към Сиатъл, тихоокеанския залив Елиот и езерото Вашингтон. Ниските облаци и стелещата се мъгла пречеха да се видят далечните Каскадни планини, които обиколих на следващия ден.

Поглед към Сиатъл и залива Елиот от наблюдателната площадка на кулата Space Needle
Поглед към Сиатъл и залива Елиот от наблюдателната площадка на кулата Space Needle

На кейовете (Piers) бяха разположени ресторанти, барове, магазини, Аквариум и виенско колело. Не можаха да ме впечатлят металните модернистични скулптури в крайбрежния Олимпик скалпчър парк (Olympic Sculpture Park).

Национален парк Северни каскади

се намира северозападно от Сиатъл, близо до границата с Канада.

Първо обиколих район от парка, характерен със: скалисти планински върхове; долини, прорязани преди хиляди години от свличащите се ледници; водопади; по-малки и по-големи планински реки; златисти гори, където дърветата са обрасли с жълти лишеи.

Скалисти планински върхове в Национален парк Северни каскади, САЩ
Скалисти планински върхове в Национален парк Северни каскади, САЩ
Дърветата и камъните са обрасли с жълти лишеи, което придава златист цвят на гората
Дърветата и камъните са обрасли с жълти лишеи, което придава златист цвят на гората
Водопадите са част от забележителностите в американския национален парк Северни каскади
Водопадите са част от забележителностите в американския национален парк Северни каскади
Преди хиляди години спускащ се ледник е прорязал тази долина в Национален парк Северни каскади
Преди хиляди години спускащ се ледник е прорязал тази долина в Национален парк Северни каскади

Втората част от националния парк Северни каскади (North Cascades National Park),

която разгледах обхваща район с три язовира. Те са изградени през първата половина на миналия век и представляват хидроенергийна система с водноелектрически централи. Наричат ги езера, които са разположени каскадно едно след друго:   Ross Lake, Diablo Lake, Gorge Lake.

Gorge Lake запълва планинска клисура, откъдето идва и името му
Gorge Lake запълва планинска клисура, откъдето идва и името му

Най-красиво е

Дяволското езеро (Diablo Lake),

което е характерно със своята студена тюркоазено синя вода. Един от източниците за захранване на езерото е топящ се ледник, което е причина за ниската температура. Стичащите се с водата миниатюрни частици от ледникови минерали придават характерния за езерото цвят.

Diablo Lake е най-красивото от трите каскадни езера (язовири)
Diablo Lake е най-красивото от трите каскадни езера (язовири)
Diablo Lake дължи своя цвят на микроскопичните частици от ледникови минерали във водата
Diablo Lake дължи своя цвят на микроскопичните частици от ледникови минерали във водата

Преминах от САЩ в Канада

рано сутринта, чакайки двадесетина минути на границата.  Интересно ми беше, че не се интересуваха от документите на автомобила. Провериха само паспорта ми като попитаха с каква цел пътувам и дали пренасям забранени предмети като оръжие, наркотици и семена за растения.

Ванкувър

беше първия канадски град, който разгледах. Той е разположен в югозападната част на страната, в провинция Британска Колумбия. По територия тази провинция е 9 пъти по-голяма от България. Населението й, обаче, е само 5 милиона. Лежащият на тихоокеанския бряг Ванкувър (Vancouver) има 650 хиляди жители.  Градът добива най-голяма популярност през 2010 година, когато в него се провеждат Зимните олимпийски игри.

През 2010 година Ванкувър е домакин на Зимните олимпийски игри
През 2010 година Ванкувър е домакин на Зимните олимпийски игри

Сред основните забележителности на Ванкувър бих посочил:

  • чудесната крайбрежна алея с хотели, ресторанти и барове;
  • разположения на полуостров парк Стенли (Stanley Park);
  • художествената галерия (Vancouver Art Galery);
  • заемащия огромна площ обществен пазар Гранвил (Granville Island Public Market);
  • парковата зона с плажове по югозападния бряг, наречен Английски (English Bay).
Приятен малък площад до крайбрежната алея на Ванкувър
Приятен малък площад до крайбрежната алея на Ванкувър
Нестандартна скулптурна композиция до югозападния бряг, наречен Английски (English Bay)
Нестандартна скулптурна композиция до югозападния бряг, наречен Английски (English Bay)
Историческият център на канадския град Ванкувър
Историческият център на канадския град Ванкувър
Поглед към моста Granville Bridge, а от дясно e обществения пазар Granville Island Public Market
Поглед към моста Granville Bridge, а от дясно e обществения пазар Granville Island Public Market

Впечатлиха ме многото хидросамолети, които почти непрекъснато излитаха от залива и извършваха полети над града.

От залива на Ванкувър непрекъснато излитаха хидросамолети, извършвайки полети над града
От залива на Ванкувър непрекъснато излитаха хидросамолети, извършвайки полети над града
Сред яхтите на пристанището във Ванкувър имаше и плаващи домове
Сред яхтите на пристанището във Ванкувър имаше и плаващи домове

Освен туристически,

Ванкувър е и голям индустриален град с натоварено търговско пристанище.

Той е и център на канадската филмова индустрия.

За мен представляваха интерес информационните табели край пристанището, отразяващи някои от най-важните исторически моменти, например голяма стачка на докерите през 1935 година и взривяване на кораб, натоварен със запалителни материали, през 1945 година.

Камлупс

беше първата ми спирка по пътя от Ванкувър на изток към Калгари. Този град е регионален център с население от близо 100 хиляди. Намира се в южната част на канадската провинция Британска Колумбия и е разположен край река Томпсън. Името на тази река носи и големият университет в Камлупс (Kamloops). Не бих казал, че в града има впечатляващи забележителности. Според мен най-приятното място беше крайбрежния парк, в който се провеждаше музикален фестивал. Плажът на реката беше малък, но до него беше направен неголям детски кът с водни забавления.

Художествената галерия е централната част на град Камлупс
Художествената галерия е централната част на град Камлупс
В крайбрежния парк на Камлупс се провеждаше музикален фестивал
В крайбрежния парк на Камлупс се провеждаше музикален фестивал
Край брега на река Томпсън в канадския град Камлупс
Край брега на река Томпсън в канадския град Камлупс

Природата

по планинския път на изток беше красива с множество езера, реки и планински върхове.

Едно от многото планински езера в югозападна Канада
Едно от многото планински езера в югозападна Канада
Край това езеро беше изграден голям хотел, а по северния му бряг минаваше железопътната линия
Край това езеро беше изграден голям хотел, а по северния му бряг минаваше железопътната линия

Ревълстоук

е малко градче в югозападна Канада, разположено край река Колумбия. Северно от него реката е преградена с язовирна стена, образувайки дълго и тясно водохранилище. Основна забележителност в Ревълстоук (Revelstoke) е

Музея на железопътния транспорт

В сградата на музея има множество експонати и фотоси, разказващи за развитието на железопътните превози в Канада. Отвън пък бяха разположени локомотиви и вагони, които са се движели по ж.п. линиите в страната през миналия век. В града има множество хотели, тъй като той е изходна база за планинския и ски туризъм в района.

На преден план е локомотив за разчистване на снежните преспи в Музея на железопътния транспорт
На преден план е локомотив за разчистване на снежните преспи в Музея на железопътния транспорт
Жилищните домове в Ревълстоук бяха добре подържани
Жилищните домове в Ревълстоук бяха добре подържани
Поглед към река Колумбия от крайбрежния парк в град Ревълстоук
Поглед към река Колумбия от крайбрежния парк в град Ревълстоук

Национален парк Глейсър

се намира североизточно от град Ревълстоук, от двете страни на пътя към град Калгари. Основан е като такъв през 1986 година. Ледниците тук постепенно изчезват в резултат на глобалното затопляне. Красиви са скалистите върхове и горите под тях. По долините се спускат планински потоци с малки водопади. Водите им се вливат в река Дънкан, която протича през територията на националния парк Глейсър (Glacier).

Поглед към планините в национален парк Глейсър, югозападна Канада
Поглед към планините в национален парк Глейсър, югозападна Канада
Острите скалисти върхове в национален парк Глейсър бяха все още заснежени
Острите скалисти върхове в национален парк Глейсър бяха все още заснежени
Заснежените скалистите върхове се издигат над горите в национален парк Глейсър
Заснежените скалистите върхове се издигат над горите в национален парк Глейсър

Голдън

е градче с 4 хиляди жители, разположено край река Кикинг хорс (Kicking Horse River). Името на града се превежда буквално като „Златен“, а пък името на реката в превод е „Ритащият кон“.  Голдън (Golden) се счита за център на рафтинга в района. Близостта на градчето до националните паркове Йохо, Банф и Кутенай предопределя наличието на на множество хотели, ресторанти и барове.

.

В градчето Голдън има множество хотели и ресторанти
В градчето Голдън има множество хотели и ресторанти
Покритият пешеходен мост над река Кикинг хорс е сред основните забележителности в Голдън
Покритият пешеходен мост над река Кикинг хорс е сред основните забележителности в Голдън
Изрисувана тухлена стена на стара сграда в градчето Голдън, югозападна Канада
Изрисувана тухлена стена на стара сграда в градчето Голдън, югозападна Канада

Национален парк Йохо

е характерен преди всичко със своите красиви езера и водопади. Впечатляващи са така също и гледките към скалистите върхове, към прорязаните от ледникови долини планински склонове, към горите и към реките. Името на парка „Йохо“ произхожда от дума на местното индианско население, която означава „благоговение“.

Хълмовете над реката са покрити с гори, а над тях се извисяват скалисти върхове, Национален парк Йохо
Хълмовете над реката са покрити с гори, а над тях се извисяват скалисти върхове, Национален парк Йохо
Заснежен планински връх в Национален парк Йохо, Западна Канада
Заснежен планински връх в Национален парк Йохо, Западна Канада
Скалисти планински върхове в Национален парк Йохо, Западна Канада
Скалисти планински върхове в Национален парк Йохо, Западна Канада

Езерото Емералд (Emerald Lake)

е най-красивото в Национален парк Йохо. В превод името му означава „Изумрудено езеро“ и отговаря на цвета на водата му. Този характерен цвят се дължи на микроскопичните скални частици в ледниците, от чието топене се е образувало това езеро. Във водите му се отразяват съседните планинските върхове. Пешеходният туристическият маршрут е по брега и обикаля цялото езеро. Не пропуснах да го обходя, любувайки се на красивите пейзажи.

Авторът край езерото Емералд (Emerald Lake) в Национален парк Йохо, Западна Канада
Авторът край езерото Емералд (Emerald Lake) в Национален парк Йохо, Западна Канада
Планинските върхове се отразяват във водите на езерото Емералд, Национален парк Йохо
Планинските върхове се отразяват във водите на езерото Емералд, Национален парк Йохо

„Среща на водите“ (Meeting of the weaters)

се нарича мястото, където река Йохо (Yoho River) се влива в река Кикинг хорс (Kicking Horse River). Характерен е контрастът в цветовете на двете реки. Водата на река Йохо е оцветена млечно-бяло от ледниковите утайки. Река Кикинг хорс носи чисти води защото поредица езера са задържали носените утайки от топящите се ледници.

„Среща на водите“ се нарича мястото, където река Йохо се влива в река Кикинг хорс
„Среща на водите“ се нарича мястото, където река Йохо се влива в река Кикинг хорс

Водопадът Такакау  (Takakkaw Falls)

пада от височина 255 метра, което го поставя на второ място в Канада. Водите му идват от близкия ледник Дали (Daly Glacier).

Водопадът Такакау  (Takakkaw Falls) е висок 255 метра. Национален парк Йохо, Канада
Водопадът Такакау (Takakkaw Falls) е висок 255 метра. Национален парк Йохо, Канада
Тук съм пред водопада Такакау в канадския национален парк Йохо
Тук съм пред водопада Такакау в канадския национален парк Йохо

Юни – Август 2019 година

Очаквайте продължението

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Booking.com

Нощувки в района на водопада Такакау

Booking.com

Други разкази свързани с Калифорния – на картата:

Калифорния

Booking.com

С Голф до Мароко (1) – Гранада и Кордоба

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Започваме едно пътуване с голфа на Иван – този път целта ни е Мароко, а като за начало ще минем през Гранада и Кордоба.

Приятно четене:

Гранада и Кордоба

част първа на

С Голф до Мароко

Здравейте, пътешественици! Дойде още една година, което за мен означаваше да се отправя на още едно приключение с вярната немска машина. След множество пътувания из Европа, както и до кавказките републики Грузия, Армения и Азербайджан през 2017-а година този път амбицията беше да се стъпи на трети континент. Предстоеше едно пътуване, което бе много по-различно от всички, които съм правил досега.
Ще си позволя да направя лека биографична справка за себе си и да спомена, че от 2 години специализирам, съответно работя и живея, в Германия. Планът беше да тръгна от там с Голфа и да се срещна с моите приятели в Мадрид. Те от своя страна щяха да пристигнат с полет от София. Речено – сторено и в крайна сметка пропътувахме заедно 4000 км по пътищата на Испания и Мароко, а включвайки моя път до Испания и обратно за мен всичко възлезе на около 8000 км.
Ето карта на нашия маршрут:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

По маршрута посетихме следните държави/градове:
Испания: Гранада, Кордоба, Севиля
Гибралтар
Мароко: Шефшауен, Фес, Мерзуга, Аид Бен Хаду, Маракеш, Казабланка, Рабат, Танжер


Ще се радвам да споделя с вас впечатленията и преживяванията ни, и както винаги съм подготвил доста снимки, както и някое друго непретенциозно видео.

И така…нека започна от самото начало

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Планът

беше да тръгна в петък, 07.06. Моите немски колеги бяха доста изненадани, че се каня да отида с кола до Мароко, а още по-шокирани бяха, че тръгвам в петък, директно след дежурството ми и планирам до събота да достигна Мадрид. Ами възможно си е, просто трябва повечко шофиране и малко по-малко сън 🙂 .

Изкарах плевенския Голф от гаража,

където отлежава на съхранение и се отправих на дълъг преход през Германия, Белгия и Франция. Ето кратко видео от транзитното ми преминаване:

Една снимка от покрайнините на Париж, с която да ознаменя началото на пътуването. Радвам си се на тениската 🙂

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Париж

ме посрещна със зловещи задръствания и въпреки новия господар на света (Гуугъл ), чиято навигация ме превеждаше през по-малко задръстените булеварди, прекосяването на града ми отне повече от 2 часа. При престрояване в задръстването за малко и да отнеса един водач на скутер. Получих някоя друга благословия, но трябва да отбележа, че тези психопати си карат със 70-80 км/ч между колите в задръстването. Естествено, че има голям риск да ги засека като кретам с 5-10 км/ч и искам да сменя лентата. С тази скорост ми се появяват абсолютно изневиделица.

И все пак преходът мина безпроблемно. На следващия ден около обяд достигнах

Мадрид,

и се срещнах с останалата част от екипажа. Сменихме шофьорите и директно се отправихме на юг към Андалусия, където бяхме планирали да прекараме следващите няколко дена.

Спряхме за почивка в небезизвестната

Кастиля Ла Манча

Снимка на групата. От ляво надясно сме моя милост, Дражи, Габи и Георги
Снимка на групата. От ляво надясно сме моя милост, Дражи, Габи и Георги

Las Pedroñeras, Castilla - La Mancha, 16660, ES

Нямаше как да не се снимаме и с най-известните личности от Кастиля Ла Манча, които нямат нужда от представяне.

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

На същия ден достигнахме първата ни дестинация –

Гранада

Отправихме се на следобедна разходка из града.
Първата ни спирка беше величествената

катедрала на Гранада

Построена е през 16-ти век, след като територията бива отвоювана обратно от маврите и всъщност се явява реконструкция на старата градска джамия. Тук се е намирало

емирството на Гранада,

което е било последната мюсюлманско държавно формирование на Иберийския полуостров. Превземането му от християнските владетели маркира края на Реконкистата, продължила близо 8 века.

В лявата част на следващата снимка се вижда капелата, в която са погребани редица испански владетели, включително и кралица Изабела Кастилска, която има най-голяма роля в обединението на християнските кралства на полуострова и поставяне основите на обединена Испания и бъдещата Испанска империя.

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

В Гранада, както и в цяла Андалусия, има запазена много архитектура от периода на ислямското владичество. Тази територия, както вече споменах е била владяна и до най-късен период от маврите. Християните често са извършвали реконструкции и модернизации на сградите в типичен арабски стил, но много от характерните елементи от фасадите са се запазвали.
Друго известно място в Гранада е

пазарът „Алкаисерия“,

където се предлагат сувенири, фенери, различни изделия от стъкло, декорации и др. В миналото Алкаисерия е бил огромен пазар, състоящ се от множество малки криволичещи улици. Днес от него е запазена малка част.

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба
Алкаисерия

Такива фенери се предлагаха в множество магазини из целия град.

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Както можете да си представите през

юни месец в Южна Испания е голяма жега

Интересни покривала бяха поставени по някои от централните градски улици от една от местните марки бира.

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Разходката ни продължи към

Plaza nueva – новият площад

Тук се разиграваше някакво улично представление. Това момченце също участваше

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Поглед към площада:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба
С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

От тук се отправихме към най-голямата забележителност на града –

дворецът „Алхамбра“

За съжаление билети се резервират месеци предварително и тъй като ние се усетихме едва няколко седмици преди пътуването не успяхме да се сдобием с такива. Разбирам политиката на по-ранно закупуване на билети за по-популярни забележителности, но чак месеци по-рано ми се струва абсурдно. Както и да е, все пак се разходихме в общодостъпната част на двореца, която също беше много цветна и приятна:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба
С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Дворецът е резиденция на мавърските владетели до 1492 година. В превод от арабски означава просто „червената“. Представлява един от най-големите паметници на ислямска архитектура в Европа. След превземането на града от християните те били впечатлени от изяществото на двореца, както и от факта, че в него имало течаща вода, което било истински лукс за онова време. Затова решили да го запазят в голямата си част, като добавили и нови крила, които вече са в характерния за Европа архитектурен стил от тази епоха.
Бързахме да слезем от хълма, за да се отправим към съседния такъв, който се казва „Мирадор Сан Николас“. От там се откриваше красива гледка към двореца.

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

На другият ден планирахме да отделим

още няколко часа на Гранада,

след което да продължим пътя си. Красива архитектура в центъра:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Една бивша странноприемница от времената на маврите, който днес принадлежи на университета на Гранада. Градът е голям универсистетски център в Южна Испания:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Спряхме за по кафе на площада пред главния вход на катедралата. Гледката беше великолепна:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба
С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Обиколката ни ни отведе към квартал Албаисин – старият арабски квартал:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Тук гъмжеше от туристи и имаше множество магазини и заведения. В квартала се намираше и едно малко закътано уютно площадче с чудесна гледка към Алхамбра:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Върнахме се обратно към центъра. Паметникът на Христофор Колумб в Гранада.

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба
Колумб

За последно влязохме и в самата

катедрала,

която отвътре бе не по-малко внушителна:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба
С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Беше време да продължим към следващата ни спирка. Гранада определено ни впечатли. Градът беше много красив, с изключително богата история и култура.

След няколко часа вече бяхме в

Кордоба

Нощувахме в един апартамент в центъра на града. Оставихме багажа, но по тези тесни улички място за паркиране на кола просто нямаше. Хазяинът ни упъти към един паркинг на около 10 минути пеша. Оказа се просто черен паркинг край един от главните булеварди. Вдигнахме прахоляк до небето докато кръстосвахме между колите и на края паркирахме.

Докато си събирахме нещата и заключвахме колата забелязахме някакъв 16-17 годишен келеш, който почтително стоеше в близост. Направихме се на приятно разсеяни, но когато понечихме да си тръгнем той започна да ни подвиква нещо на испански. Очевидно нещо за пари ставаше дума. Въпросният тип беше много далеч от това да е някакво назначено лице, което да събира такси. Беше си чист Гаврош. Английски не говореше, а и нашият испански се ограничава до „Buenos dias”, “Gracias” и разбира се „Una cerveza, por favor” . Извадихме телефоните и започнахме една високотехнологична комукация чрез Гуугъл преводач.

Явно твърде дълго живея в Германия, защото започнах да му се правя на ербап. Посредством преводача проведохме горе-долу следния разговор:

– Можеш ли да се легитимираш? Какъв си ти, че да ти даваме пари?
– (вдига тъпо рамене)
– Бележка или някакъв документ ще ни дадеш ли, ако ти платим?
– Не…

Между другото момчето имаше очевидно затруднения с четенето, така че целият разговор не беше много динамичен.

– Всички тук ми плащат – каза той и показа колите.

Аргумент си е това… В крайна сметка разбрахме, че „тарифата“ е 1 евро на час и 5 евро за цял ден . Георги каза, че вероятно е по-добре да му дадем 5 евро и да ни е мирна главата. Аз се съгласих. Дразнят ме такива тарикатски изпълнения на дребно, но по-добре така, отколкото да ни счупят стъкло или да ни спукат гума. После ще имаме избор да се оплачем или на арменския поп, или на Светия синод…

Разплатихме се с келеша и се върнахме към апартамента. Хванахме кривите объркани улички в старата част на града и посетихме най-голямата забележителност –

катедралата

Вътрешния двор с камбанарията:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

По време на владичеството на маврите

тяхна столица е била именно Кордоба. Дори самата държава е носела името на града – Кордобски емират и по-късно халифат, който се е простирал в по-голямата част на днешна Португалия и Испания. Градът е имал население от близо милион души, за сравнение днес тук живеят около 320 000.
Както и в Гранада, и тук до преди идването на християните се е намирала голямата градска джамия. Тя бива частично преправена на църква, но интересното е, че всъщност се води и двете – катедрала – джамия. Този факт много ни развесели, тъй като ни напомни на събитията от българския футбол. Тук може би ще разсърдя някои от четящите, но опитайте да погледнете хумористично на нещата . Шегувахме се, че както ФК Литекс бе преименуван на ЦСКА-София, така и тук испанците са добавили едно тире и са припознали джамията .
На следващия ден сутринта влязохме в катедралата. Беше много красива и изобщо това бе един много любопитен и необичаен храм. Уникален по рода си може би дори.

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба
С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба
С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Един интерес надпис, свързан с продажба на кожи, в старата част на Кордоба:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Фотоексперименти:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба
С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Главният площад в по-новата централна част на града:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба
С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Един друг малък симпатичен площад:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Римският мост над река Гуадалкивир:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Дворецът на християнските владетели, който в този ден беше затворен за посещения:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

В градината пред него имаше и портокалови дръвчета:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба
С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Случаен кадър от стария град:

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Кордоба имаше по-различна атмосфера от Гранада и поне на нас остави впечатлението на по-малък и провинциален град, макар всъщност Гранада да е по-малкия от двата. Въпреки това си имаше своя чар и със сигурност си заслужава посещението.

Потеглихме към, поне по мое мнение,

перлата на Андалусия и нейна столица – град Севиля

С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба
С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба
С Голф до Мароко (1) - Гранада и Кордоба

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Испания или писани от Иван Стоянов – на картата:

Другата Испания и Иван Стоянов

Booking.com

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция – историята на едно пътуване с Ауди

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Започваме едно, бих казал епично, ако не мразех англицизмите, пътешествие заедно с Любо. Тръгваме за Иран и Ирак! Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част първа

Пътят на изток през Турция

Краят на Май наближаваше и дългоочакваното пътешествие на изток към непознати за нас земи най-накрая дойде. Всички приготовления бяха направени, карнета и визите налице, а групата готова за тръгване.

В късния следобед на 22-ри май след работа се натоварихме в натъпканата с багаж кола и потеглихме на изток.

Дестинацията – Иран, а за десерт и Северен Ирак.

Тези земи от няколко години са ми в полезрението и най-накрая дойде момента за реализацията на това пътуване. Идеята беше да отметнем едни 400 – 500 км + една граница и да нощуваме нейде в шубраците около Истанбул. Тези километри щяха да са от голяма помощ съдейки по ограниченото време, с което разполагахме за това пътешествие.

Пътят до границата се изниза бързо.

На Капитан Андреево нямаше много наплив

и също минахме доста скоростно. Вкарахме 50 турски лири в стикера за магистрални такси и поехме в посока третия мост над Босфора, на север, от който бях харесал една горичка за нощувка. Макар и с не малко отклонение този мост спасява от неспирния и никога непредвидим трафик на Истанбул.

По късна доба се озовахме в борова горичка, която изобщо не загатваше близостта на мегаполиса. Макар и малко мръсничко мястото беше доста добро за нощувка. Предлагаше уют и симфония от птичи песни. Разпънахме лагера и софрата, и прехода от забързаното ежедневие към предстоящото пътешествие започна!


Ден 1
Ден за строг транзит. Трябваше да се опитаме да минем колкото ни позволяваха пътищата повече километри на югоизток. Странното беше, че турците бяха завършили третата си магистрала от азиатската страна, но системата, която бяха въвели за таксуване не беше автоматична, а се плащаше кеш на 2 места, което мен много ме учуди при положение, че турците се стремят да облекчават трафика.

На магистралата между Истанбул и Анкара имаше ремонт,

който го помня още от преди 2 години и движението беше отбито през обходен маршрут. Това внесе известно забавяне, но нямаше как. В ранния следобед

минахме покрай Анкара транзит

и хванахме пътя към Кайсери. Удивителни са огромните жилищни комплекси пръснати в покрайнините на Анкара просто ей така сред ливадите в нищото. Такъв тип строителство ни направи впечатление около доста големи турски градове.

След Анкара пътят макар и с две ленти в посока стана доста бавен поради засиления трафик и многото населени места, през които преминаваше. Не можахме да минем планираните за деня километри и малко преди мръкване разпънахме палатката на едно

прилично местенце малко преди Кайсери

сред няколко бадемови дръвчета. Макар и с повечко трънаци мястото предлагаше просторна гледка и относително спокойствие. А най-важното беше, че гадните дразнители комарите ги нямаше, което беше доста добре.
Ден 2
В ранна доба се измъкнахме от спалните чували и след стабилна закуска потеглихме

в посока планината Немрут

Турция е интересна страна за пътуване. Дори и самият път ти предлага интересни гледки, особено в анадолското плато.

Спряхме за бърз обяд на идеално място за палаткуване, но уви не беше още време за такива дейности.

Наближавайки Немрут пътят стана изключително стръмен

На първа предавка натоварената кола се бореше с наклона, а в предното стъкло се виждаше само небето. И така няколко километра, което си беше доста кофти. Иначе самата

планина Немрут

е впечатляваща. Има източна и западна тераса, които са отрупани с характерните каменни глави на богове. Мястото е доста мистично и интересно.

По обратния път на 1-ва предавка и изправен на педала на спирачките мотора сърдито ревеше, а миризмата на феродо беше неизбежна. Отвратителен път! Твърде дълъг е този наклон.

Немрут, Турция
Немрут, Турция
Немрут, Турция
Немрут

Отправихме се в посока

Диарбекир

и на около 50 км преди града разпънахме бивака скрити в нощната тъмнина на една поляна точно до главния път като само светлините от челниците мъждукаха в нощта. Чудесно място макар и доста открито.

Ясното небе беше отрупано с безброй ярки звезди, а обстановката навяваше спокойствие. Имаше някаква цистерна за вода, на която позиционирахме соларния душ и се изкъпахме, което си беше истински лукс.

На следващия ден

езерото Ван и границата с Иран ни зовяха!

Ауди край Диарбекир, Турция
Ауди край Диарбекир, Турция


Ден 3
Тихият тътен от нощния трафик по близкия главен път не спря цяла нощ, но не беше дразнещ, а някак унасящ и сънят беше пълноценен, така че в ранна утрин се измъкнахме от спалните чували.

Беше прекрасна майска утрин

Слънцето тъкмо се подаваше иззад околните хълмове и цялата тази картинка навяваше спокойствие. Може би това беше първата сутрин, в която лично аз успях да се откъсна от градското ежедневие, което вече беше далеч в България. Потеглихме към

Диарбекир – кюрдската столица

Минахме транзит през града в ранната утрин. Изглеждаше уреден и голям град с добра инфраструктура, нови жилищни кооперации и разрастващи се квартали (или поне това видяхме ние). В края на града заредихме бензин. Интересното беше, че за първи път благодарение на ниската стойност на турската лира

горивото беше по-евтино отколкото в България,

което беше странно на фона на някогашната цена от близо 4 лв за литър.

В град Татван

от западната страна на езерото Ван спряхме да попълним хранителните запаси – главно плодове и зеленчуци. Сашо и Иван отидоха на лов за хубав зарзават. След известно време се появиха ухилени с няколко чанти, за които бяха дали около три – четири лева. Ползотворен пазар!

От Татван поехме

по южния път на езерото към град Ван

като пътят се оказа много приятен и живописен. В продължение на половин час в насрещното движение се изнизваха на групички много коли (вероятно над 50 на брой) с немски номера, оборудвани с таванни багажници, допълнителни гуми и туби за гориво. Бяха предимно стари аудита, бмв-та и фолксвагени. Някои поздравяваха вероятно разпознали в нас също пътешественици. Като гледам как бяха оборудвани обаче вероятно се връщаха от централна Азия или Монголия, а ние бяхме тук наблизо до Иран. Е, за ограничена отпуска толкова. Бяхме щастливи от възможността да направим това пътуване, а живот и здраве и по-далече някой ден.

В град Ван

отидохме първо при крепостта, която беше доста внушителна и се намираше на едно възвишение точно до едноименното езеро. Доста приятно местенце.

Крепост Ван край езерото Ван, Турция
Крепост Ван
Крепост Ван край езерото Ван, Турция
Крепост Ван

След това посетихме

монумента на „Котките от Ван“

Оказа се, че има такава порода, характеризираща се с различен цвят очи и те са символ на града.

Монумент „Котките от Ван“ – Ван, Турция
Монумент „Котките от Ван“

Оттам посоката беше ясна – границата с Иран.

Към турско-иранската граница с Ауди, Турция
Към турско-иранската граница

Избрахме си най-южния пункт, който макар и на двеста и няколко километра ни отне не малко време през планините. Наоколо беше красиво и сурово. Това беше една друга далечна Турция.

Aşalan, Van, 65600, TR

Спряхме край едно село за обядваме. Наоколо имаше пастири със стада пръснати по ливадите. След като разпънахме софрата едно от стадата мина непосредствено до нас, а пастирът се приближи, ръкува се с нас и се извини, че ни е смутил с овцете си. Няма проблеми, Аркадаш, ние не се плашим от малко миризма на овце и прахоляк. Дойдоха и негови приятели, поздравихме се, почерпихме ги с вафли от България и си пожелахме всичко най-хубаво. Готини и дружелюбни хора са кюрдите тук!

Овчари в турски Кюрдистан – край Ван, Турция
Крепост край турско-иранската граница - Турция

След това след доста завой и не много добър път на някои места

пристигнахме на границата с Иран

около 19:00 ч. Започна чудене откъде да подхванем с процедурите. Намерихме едни служители, поориентираха ни, вдигнаха една бариера и казаха шофьора с колата да ходи там пред една друга бариера и да чака, а пасажерите минават отделно. Там на бариерата нямало никой, ама щял да дойде след 15 – 20 минути. Веднага ми стана ясно, че това няма да е точно така.

Пасажерите бяха в Иран след точно 15 минути, а аз си чаках ли чаках. В колата задушно, а навън пълчища от комари патрулираха и чакаха някой да се покаже и да го разкостят.

След два часа се върнах пеша наобратно да търся някого. Никой не говореше английски, ама схванаха какво има казвам. Подсмихнаха се тия мързеливци и след малко дойде някакъв абсолютно цивилен, който не ставаше за нищо. Не можа да се логне в системата, та дойде и някакъв друг. Оправиха документите на колата, ама паспорта не можело. Пак се върнах назад, за да оправят и него на пасажерските гишета. Накрая още една проверка и

бариерата се вдигна

Вече беше мръкнало и аз спрях пред металната решетка с

табела „Ислямска Република Иран“

от другата страна, на която дежуряха войници. Очаквах голямо мотане и неорганизираност на тази граница, но от иранска страна, а не от турска. Оказа се точно обратното.

Скоро бариерата се вдигна, войниците ме поздравиха любезно на английски, погледнаха паспорта и ми казаха да давам напред. Там се срещнах с моите другари, които вече бяха минали всички процедури и имаха входни печати. Бяхме единствената кола в този момент. Влязохме в сградата отляво, където ни посрещнаха с чудесна диня, тулумбички и чай.

Страхотно посрещане!

Хората говореха и английски! Започнаха да ни разпитват откъде, за къде и т.н. Оправиха карнета, но с визата малка греда. Тъй като визите за Иран вече бяха електронни, моята не им излизаше в системата и се наложи да почакаме около 2 часа, за да се оправят със създалата се ситуация. Престоят беше доста по-приятен от този на турската страна. Тук ни третираха като гости и всичко вървеше гладко макар и бавно. Накрая всичко беше ОК и след още няколко проверки и подписи бяхме готови да влезем в

Иран

без изобщо да ни проверяват багажа. Вече бяхме изкарали 4 часа на границата общо и беше около 23:00 ч, а по иранско време 00:30 ч.

Добрите хора ни предложиха да спим в един фургон на границата и утре да продължим. Макар и доста мърляв, фургона си беше подслон и се съгласихме. Имаше и тоалетна с течаща вода в близост. Решението не беше лошо, защото

през нощта се изви такава свирепа буря

със силен вятър, че имах усещането, че ще преобърне фургона заедно с нас. Ламаринените стени стенеха под напора, а металната врата на входа, която не се затваряше добре блъскаше бясно. На сутринта – ясно и спокойно време без никакъв намек за нощната буря, а първите гледки от Иран се разкриха пред нас.

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:


Другата Турция

Booking.com