Днес Веселин ще открие една нова за нашия сайта страна – Доминикана или Доминиканската република. Ако не знаете, тя заема една половина на остров Испаньола
Приятно четене:

Доминиканска Република

Там, където туризмът никога не спира!

Туризмът тук наистина никога не спира. Доминиканската Република е една от най-желаните и търсени световни ваканционни дестинации. Местните така се нагаждат, че хем да има сигурност за туристите, хем ограниченията при криза да са минимални. В страната и

до момента се влиза без никакви анти-вирусни условия

 Това, което тук се изисква е

носенето на маска

 при приближаване на шведските бюфети, блок масите и рецепциите.

Едни от най- сериозните инвестиции на най-популярните международни вериги хотели са именно и тук. РИУ, Барсело, Хилтън, Хаят, Иберостар и прочие с по няколко хотелски комплекса обикновено групирани един до друг са обградили почти цялата крайбрежна линия на Доминикана. Крайбрежната и брегова линии са крайно екзотични с многобройните палми, светъл пясък и океан, в повечето от ризортите плажните чадъри са всъщност самите палми, някъде в човешки ръст, като в РИУ например. Естествено, всичко това е достъпно само за гостите на самите хотелски комплекси. А те по правило се простират на площ от около 1-4 кв. км. И са плътно наредени почти един до друг. Валутата е местно песо, но всички касови апарати в страната са настроени и за американски долари, които всъщност са предпочитани.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Местните символи са ром и пури

 Естествено основната суровина на страната е захарната тръстика.

В интерес на истината има осезаема разлика между местния и кубинския ром, но тук има една специална напитка наречена Мама Хуана.. Наподобява ликьорен ром смесен и с други алкохоли и на билкова основа от разни местни дървеса. Напитката е екстра преди сън, макар и местните да я считат афродизиак..

Местните са видимо

любезни, но осезаемо мързеливи,

та даже и по сицилианските стандарти.. Допускам, че местния тропически климат и тук е фактор за по-ниската динамика на човешките дейности. Времето също е нещо относително тук.

Хората не бързат за никъде и за нищо

и много добре осъзнават, че други различни хора на острова, освен туристите просто няма.. Заплатите в страната при цени поне два пъти по-високи от България варират между 200 – 300 долара. Естествено и тук, както навсякъде в третия свят за мениджърите и особено топ мениджърите няма горна граница. На плажа обаче е – кой каквото изкара с пазарене за пури, сувенири, атракции и прочие, като обикновено реалната стойност е около четири пъти по-малко от исканото.. С медицинската помощ туристите трябва да бъдат внимателни, че добрите лечебни заведения по средно нормалните за Европа и САЩ стандарти са по правило в столицата Санто Доминго.

Интересно, но в Доминикана

няма локален транспорт

 от хотелските комплекси за където и да било. За да пътувате извън тях има само два начина, такси или кола под наем. Такситата за разлика от колегите си в останалия свят калкулират не изминато разстояние, а минута време.. Още един любопитен факт е, че тук автомобилите имат регистрационен номер само отзад, както разбрах от съображения и за икономии.. Номерата са с американски дизайн. Такава и почти цялата пътна комуникация в една или друга степен.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Фамилията Колумб и Доминикана

 

Христофор Колумб открива остров Хаити на който повече от половината територия се заема от Доминиканската Република. Това е третия остров открит от Колумб след Куба и Сан Салвадор, за който се считат Бахамските острови. Историите и записаните хроники са доста преплетени.

Братът на Христофор Колумб, Бартоломео, основава столицата на Доминикана Санто Доминго в чест на Свети Доминик основател на доминиканския католически орден.

Градът пък е управляван от Диего Колумб

син на Христофор Колумб, също изследовател. В началото целия остров е наречен от Христофор Колумб Еспаньола в чест на Кралицата на Испания финансирала походите му Изабела Кастилска или Испанска. Всъщност оттук започва и завладяването на останалата част от централна и латинска Америка според разни хроники.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Пристигане в Доминиканската република

Желаещите да посетят Доминиканската Република задължително попълват електронно т.н. QR, който по същество е стандартната декларация за граничните и митнически власти. Удобство е, понеже се избягва необходимостта да се попълва ръчно на летището в Доминикана. На влизане се изисква задължително, на излизане граничните служители могат да я поискат произволно.

Друг важен момент за напускащите страната е кучето, с което военизиран служител обхожда всички пътници и което души ръчния багаж преди качване в самия самолет. По правило това е проверката за наркотици в ръчния багаж или във вас самите, за другия, чекирания е ясно. Впрочем от този полет такъв служител ще ви и изпрати на излизане в салона за пристигащи и на летище София.. Самия полет е директен чартър до Доминикана с българаската авиокомпания Гъливеър, ако закупите пакет от български туристически агенции. За кратко самолетът спира в Букурещ, Румъния откъдето взима още туристи за Доминикана. След това полета продължава около 11 часа, но уверявам ви всеки час от това, за което отивате си заслужава! В самолета има кетъринг, вечеря и закуска, както и безалкохолни студени и топли напитки. Алкохола се заплаща. В самите хотелски комплекси обслужването е Ол Инклузив, което включва и всички алкохолни напитки.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

За туристите запътили се Доминикана съветът ми

е задължително да си носят  слънцезащитен крем, олио или каквото и да е, но фактор 50! Слънчеви очила, шапки и прочие се подразбира. В този тропик слънцето прониква и на сянка сериозно, да не говорим във водите на океана. И ви препоръчвам да се мажете целодневно при напускане на климатизираните закрити помещения на слънце! Тенът ви е гарантиран!:)

И да не пропусна.. В Доминикана дали поради въздуха или влагата, която се чувства леко и в дробовете, но човешките косми  растат доста по-агресивно!:)

На тези, които се отправят натам желая екзотично прекарване и карибски тен!

Автор: Веселин Давидков

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Доминиканската република – съвети за пътуване first appeared on Пътуване до....

Завършваме пътуването на Константин из Мароко с велосипед. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия,продължихме към Мерзуга, останахме на гости на една берберка близо Ерфуд и тръгнахме в посока Бумалн. След Бумалн тръгнахме към Уарзазат, след което – поехме към Айт Бен Хадду, катерихма прохода Тизин Тишка, а а последния път се спуснахме от другата му страна в посока Маракеш.

Днес сме в Маракеш и ще се забърнем обратно в Испания

Приятно четене:

Маракеш

част тринайсета на

Из Мароко с велосипед

   Първоначалният план беше да остана две нощи в

Маракеш,

след което да продължа към водопадите Узуд, намиращи се на около 150 км от града. Момчетата си бяха резервирали хотел за 4 дни по интернет, след което щяха да се придвижат с такси към Агадир, откъдето щяха да се качат на самолета си. Разбира се, моите планове, както обикновено, не бяха съгласувани с кръчмаря.

      Влизането в града беше лесно и… ммм… разочароващо…

   …навлизахме в, може би, най- известният туристически център на страната…а изглеждаше, че навлизаме в Столипиново…

   Съвет – ако сте си резервирали предварително хотел в Медината, погрижете се да имате карта как да стигнете до него, още по-добре е да ви чака човек. Ние не се бяхме погрижили, а там е

абсолютен лабиринт

Накрая някакво момче предложи да им покаже къде е хотела и пет минути по- късно бяхме там.   Нямам снимка на хотела им, току-що осъзнах, че

от Маракеш имам много малко снимки

Не знам защо, явно съм бил решил да се наслаждавам и не съм се силил да снимам много. Пък и да не забравяме, че местните не обичат много да ги снимат, та съм избягвал…
   Тeхният хотел беше тясна къща на четири етажа, на първият е рецепцията и ъгъл, пригоден за трапезария. Останалите три бяха с по една стая. Неприятното беше, че нямаше къде да се приберат колелата, затова ги връзвахме /и моето, когато бях при тях/ пред къщата. На вторият ден ми откраднаха бутилката за вода, а на Марк километража, само екрана обаче. Подозираме, че са някои деца, но кой знае. За следващите нощи закараха колелата си на един денонощен, платен паркинг за мотори. Беше на около 2 – 3 км от хотела им, мисля че платиха 5 дирхама за вечер. Та оставих ги и се засилих да обикалям и търся хостел за мен.

   Принципо можехме да резервираме хотел за всички ни, но аз щях да остана само два дни, та се наврях в малките улички.   Тук е времето да отбележа, че

Маракеш е огромен туристически капан

Първо – най-известното в медината е

големият площад Джамал Еф Фна

и всеки ви предлага да ви покаже къде е. Не е безплатно. Не само- много пъти ви въртят из лабиринта от улички, докато си тотално загубен, само и само да ти покажат колко е трудно. Случва се да ви кажат, че е наляво на следващият завой и да ви искат пари, защото те са в друга посока. И площада не е там, разбира се.  

Второ – ако някой ви предложи помощ да си намерите хотел – също не е безплатно. Но тъй като намирах само скъпи такива /30+ евро/, накрая оставих на едно хлапе да ми помогне. Но и то само по скъпи хотели ме влачеше.

   Накрая случайно мернах надпис за хотел в една пресечка и кривнах натам, без да предупредя хлапето, което търчеше по-отпред. Е, то се върна и ме намери и,  след като реших, че ще остана, ми поиска пари, независимо, че хотела си го намерих аз. А и собственика на хотела ме натисна да му платя. Дадох му 8 дирхама и му заявих, че нямам повече, нищо, че иска 20.

   В началото ми поискаха 350 дирхама. Бях предвидил максимум 50 дирхама за вечер, но след толкова търсене, се бях примирил да платя до 100. Та така и му  казах, че повече от 50 не мога да му дам, накрая се спазарихме за 80. Дадох на „рецепционистката” /дъщеря му мисля/ 200 дирхама и тя ми връща 120…чак тогава схванах, че съм спазарил двете спанета за общо 80…бахти късмета… Е, нямах баня с топла вода, но цената си е цена. Момчетата разполагаха с красива стая със собствена баня, топла вода, красиво оформена, обща, тераса на покрива, но пък плащаха 100 на вечер на човек. И имах къде да прибера колелото!

Booking.com

   Маракеш… трудно е да бъде описан

Това е град, който трябва да вкусиш със собствените си сетива.

   Както казах,

Джамал Еф Фна, наричан също „големият площад”,

е едва ли не центъра на всичко. Обикаляш къде обикаляш, все по него се ориентираш.

   Можеш да намериш какво ли не. Площадът е заобиколен от кафенета, а самият той е един огромен пазар.

    Продават се дрехи, животни, „укротители” на змии, хора с орли в ръка, маймуни…

Но не е позволено да се снима, а ако го направиш те карат да си платиш…

или да изтриеш снимките. За да се снимаш с животните искаха по 100 дирхама, което е прекалено (за Мароко).

   Можеш да изпиеш прясно изцеден сок. Най- евтин беше портокаловият- 4 дирхама /40 цента/, останалите бяха по 10.

   …ако пък ви се прислушат истории – има десетки разказвачи на приказки, които събираха пари и чакаха да се съберат повечко слушатели, преди да започнат да разказват, често в акомпанимент на някакъв музикален инструмент. Е, не на английски…

• 

• 

• 

   Нощем всичко това изчезваше, за да бъде заменено от десетки палатки с ресторанти, разни игри и още повече разказвачи на приказки. Имайте предвид, че храната не е много на ниво, много по- вкусно е в околните малки улички. А и за час видях повече европейци, отколкото за цялото ми пътуване до сега.

   Околните пазарчета са много красиви,

да снимаш е трудно и обикновено само ако си питал и са ти разрешили. В това второто, освен продавача, бяха и две красиви момичета, на които свиреше на китара. Изрично ме помоли да снимам, но без да ги хващам на снимката.  

След първата ми нощувка плановете ми заминаха на вятъра

Първо колелото вече ми даваше проблеми –каплата, която оправих в Урзазат отново се държеше странно (в последствие се оказа, че леглото на лагерите в главината си е заминало), багажника ми беше счупен и поправен със свински опашки (много полезни, носесте си винаги няколо)…

Второ – разбрах, че един ден в Маракеш изобщо не ми е достатъчен…

и трето – след цяла седмица с момчетата нямах никакво желание да продължа сам. Т.е.

реших, че Маракеш е краят на пътуването ми

Booking.com

 Платих за още 2 нощувки и тръгнах да търся

гарата,

за да проверя колко ми струва влака до Танджер и ферибота.

   Това, дами и господа, е място, където можете да заредите безплатно телефона, mp3, лаптоп…каквото ви трябва, а тока се произвежда от слънчевите панели на „покрива”. Мда… изостанало Мароко…

   Бях пристигнал рано, касите отваряха около час по- късно, така че използвах безплатното wifi за да мине времето…

   …а група австрийци чакаха да отвори МакДоналдс…бахти, да идеш в Мароко и да си поръчаш… абе всеки луд с номера си.   Оказа се, че не мога да ползвам влака, не беше позволено да натоваря колелото си, дори да е опаковано. Остава ми да намеря

автогарата

и да видя как стоят нещата там.

   Лека закуска с чай, австрийците да си ядат бигмаците (това завитото е като нашите банички, намаѕано е с мед).

По- късно излязох с момчетата да намерим къде е Карфура (имаха си), за да си купят алкохол. Магазинът е почти както навсякъде, но зоната с алкохол е отделена и има специална, допълнителна охрана.

   Цените са… доста високи. Аз също имах желание да пийна вино, имаше евтини местни варианти, но се спрях на едно червено, полусухо френско вино – 57 дирхама за бутилка от 375 мл…ама какво да се прави.

   А после отново из малките улички и магазинчета. На много места може да видите и процеса на изработка на какво ли не.

• 

• 

• 

• 

   На другата сутрин

ядох нещо, което не помня как се казва. Приличаше на супа от царевично брашно и не беше лошо, но прекалено мазно. 

• 

• 

   Изобщо огладнеех ли се навирах из малките улички и винаги намирах някое скътано местенце, където си облизвах пръстите, обикновено за около 2 – 3 евро. 

Предпоследният ден

тръгнахме да търсим магазин за колела, за да попитаме за кашони да опаковаме колелата.

   Във веломагазините не намерихме, но в тези за моторетки ни продадоха 4 бройки за по 20 дирхама. Засилих се да търся автогарата /чак последният ден…/ по бегли описания и, естествено, се загубих. Но пък мернах фен на Барселона.

   След едно хубаво обикаляне на тесните улички открих гарата. Купих си билет /160 дирхама за над 700 км, няма лошо/ и тръгнах да се прибирам. В една уличка

открих импровизиран ресторант…

…три метални маси, за риба, за месо и третата с три вградени тенджери- шкембе, леща и боб. Сядаш на металната пейка, поръчваш, сипват ти яденето в метална паница, дават ти панер хляб и ядеш…

 …лъжици няма. Чупи се хляба и се ползва като такава. От лявата ми страна беше седнал някакъв просяк, от дясно – млад мъж в модерен костюм. И двамата топяха пръсти в яденето без да се тревожат. Отстрани имаше 3 или 4 около 200 литрови бидона, единият от тях се ползваше да се пълнят бутилките с вода за пиене, в другите си миеш ръцете, когато се нахраниш. За водата – бутилките се пълнят, около масата има две /2/ пластмасови чаши, пресягаш се, взимаш едната, пълниш, пиеш и оставяш за следващият жаден.

Две купички боб със шкембе и 2 хляба –16 дирхама и преяждаш. Ама беше вкусно, не можах да се спра след първата порция…

   Автобусът ми беше чак след полунощ, така че по обяд освободих хотела и замъкнах кашона на автогарата, където опаковах колелото и дисагите и ги оставих в багажното, а аз се запътих за последна, няколкочасова обиколка из старата част. Пък и последни покупки, някой и друг подарък, знаете как е.  

Вечерта изядох за последно порция охлюви на известният площад /бяха отвратителни/ и се запътих да чакам

автобуса

Когато пристигна положението се скофти малко. Шофьора не знаеше, че трябва да товари колело, оказа се и, че трябва да се плати допълнително за което, а аз сутринта специално бях питал. Опитах се да му обясня, но не говореше никакъв английски. Искаше 50 дирхама, а аз имах 35 всичко, все пак не очаквах да ми трябват повече. Казах му, че имам 15 /исках да имам и някакви за кафе преди ферибота все пак/ и след много викане и ръкомахане се примири. Разкъса кашона и набута колелото как му дойде между багажите.

   В

Танжер

пристигнах рано сутринта, валеше здраво и задната капла нещо не беше наред. Повдигнах рамене и забутах в търсене на пристанището. Не питах никой за посоката, ориентирах се горе долу накъде трябва да е морето и след около километър и два баира открих плажната ивица. Пристанището беше на още километър по- нататък, в едно заведение по пътя пих за последно чай и ядох станалото ми любимо мюлфий.

   Фериботът тръгваше час и половина по-късно, но беше на пританището, така че едни 50 евро по-късно вече бях на сухо, наслажавайки се на дъжда скътан на сушинка зад дебелите стъкла.

• 

• 

Тарифа 

 На испанска земя стъпих около 12, нямам точни спомени. Бях се разбрал с моят приятел, че ще дойде и ще ме прибере с микробуса си, когато приключи работа. Неудобното беше, че щеше да приключи вечерта и можеше да дойде най-рано към 9, а да седя 9 часа и да се чудя какво да правя, не ми е по вкуса. Така че изкарах инструментите, постегнах задната капла и потеглих към вкъщи, след като изтеглих малко пари и пих едно кафе. Хубаво кафе. Мароканците и кафето много не се разбират.

   На излизане от Тарифа

минах край магазин на Лидл, та спрях да си купя вода и нещо за обяд и потеглих към планинкият проход, който трябваше да прехвърля на път за въщи. Не е много висок, около 300-400 метра може би, обаче времето се беше скофтило и малко след началото на изкачването заваля.

• 

• 

   Докато стигна половината положението се беше скофтило съвсем, мъглата беше толкова гъста, че едва виждах на 5 метра. За късмет поне почти нямаше коли.

   На площадката, където се виждаше /нормално/ Африка, исках да си направя снимка /каквата си направих и при заминаването си/, но беше безмислено, не се виждаше нищо. Та след едно кафе се качих на колелото и полузамръзнал /кафенето не се отоплява и вътре става течение, а аз – подгизнал от дъжд../ подкарах надолу.

• 

• 

   Спускайки от другата страна дъжда спря, изгря слънце и сгря замръзналите кокали и душата с красива дъга.   На свечеряване реших че ми стига /минал бях едни 50 км/, минах през един магазин да си купя семки и се тръшнах пред него да чета книга, докато чакам моят човек да ме прибере.

И така след 1665 км и 26 дни по- късно си бях пак у дома

Край

Автор: Константин Костовски
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Из Мароко с велосипед (13): Маракеш first appeared on Пътуване до....

Продължаваме с обиколката на Помпей заедно с Юрий. След Амфитеатъра и Говеждия форум, бяхме в древните ресторанти за бързо хранене, минахме през храма на Изида и Форума, стигнахме до Вилата на мистериите, а днес ще посетим Стабианските терми и както и един бардак за сиромаси.
Приятно четене:

Помпей на живо

седма част

Стабианските терми

Върнахме се по същия път, не защото сме любители на рутината, а защото нямахме друг избор. По едно време, след портата, се отклонихме вляво и след известно кратко ходене из помпейските улички стигнахме до

Дома на фавна,

кръстен така на малката статуя на танцуващ фавн (сатир) разположена в имплувиума на първия атриум вътре.

Домът заема цяла инсула и за помпейските мерки е доста голям. Освен с танцуващия сатир е и известен и с

най-прочутата антична мозайка,

изобразяваща Александър Велики и персийския цар Дарий

по време на битката при Иса.

Мозайката е разположена на пода на екседрата между големия и малкия перистил на къщата. Снимките ми не излязоха много добри, предвид ъгъла под който снимах. А може и малко да съм се поразтреперил от вълнение, че се докоснах до нещо, за което отдавна мечтая.

Оригиналът се съхранява естествено в Археологическия музей в Неапол, а това което снимах беше само едно доста добре направено копие. Както впрочем и танцуващия фавн.

Полуразрушените стени пък откриваха изглед чак до другия край на къщата, където можеше да се мерне и реставрирания ларариум.

По-нататък се спряхме до

пекарната на Попидий Приск

Да, това, което се вижда на снимката са мелници. Дори и Гената го снимах тук в гръб, как се разхожда, като някакъв древен господар… Повечето от разкопаните пекарни в Помпей съчетавали в себе си три в едно – меленето на зърното, печенето на хляб и неговата продажба в помещение с излаз на улицата. В тази пекарна липсва магазинче и явно собственикът продавал хляба на едро на дребните търговци. Той навярно е бил член на старата и знатна фамилия на Попидиите, дала на града много магистрати и баровци.

Мелниците са просто устроени – състоят се от два камъка – долният неподвижен и върху него друг, който се върти.

За привеждането на тежкия камък в движение обикновено били ползвани животни или, за по-малки такива, роби. Работата била монотонна и изнурителна, сред носещата се брашнена прах, горещината от непрекъснато работещата пещ, без достъп до слънчева светлина и свеж въздух.  Неслучайно в мелниците били изпращани провинили се роби, като един вид наказание. Каторга.

Апулей много точно описва обстановката в една такава пекарна: „О, богове! Що за хора! Цялата им кожа беше изпъстрена със синини от удари на бич и пребитият им гръб по-скоро се засенчваше, отколкото покриваше с по някоя дрипа, а някои дори бяха само с малка покривка около бедрата: всички изобщо бяха полуголи през дрипите, с клеймо на челото, полуостригани, с окови на краката, мъртвешки бледи, почернели в тъмнината на дигащия се като пара дим, с подпухнали клепачи и с лоши очи като на боксьори…“

Стряскащо, нали?

А това е пещта, където вече омесения хляб се е пекъл.

След около 10 мин разглеждане си бихме камшиците и продължихме надолу по Vicolo Storto. После завихме наляво по Vicolo degli Augustali. И след двайсетина крачки стигнахме до

Дома на ранената мечка

Ето причината да бъде наречен така:

Къде поради стъклото отпред, къде поради бедната ми фантазия аз не разпознах в изображението ранена мечка, а по-скоро неранено куче, но щом казват ранена мечка, ранена мечка да е. Мозайката се намира непосредствено след входа на къщата и в единият ѝ край е изписана латинската дума „HAVE“,  с която домакинът поздравявал гостите.

Мозайките в атриума

са наскоро реставрирани, както и прекрасния фонтан в малкия заден двор, на който е изобразена плуващата Венера.

Следващото място, където се спряхме, бяха

Стабианските терми

но преди това се шмугнахме в едно запуснато дворче по Via Stabiana, където в една от спалните (кубикула) видяхме убедителни доказателства, че съвременните варвари са минали и оттук. Азис?

Минути след това влязохме в

Стабианските терми

Наречени са така, защото са разположени покрай улицата, която води към Стабианската порта, откъдето тръгвал пътя за съседния град Стабия. Нищо, че входът им днес е откъм Улицата на Благоденствието…

Веднага след входа човек влиза в голям двор с колонади от трите му страни. Т.е палестра. Вдясно са мъжките помещения, а по-натам, почти на ъгъла е входът за женската част.

Въобще по ония времена обществените бани са били нещо доста разпространено в Римския свят и най-вече ползвано всекидневно. Древните римляни са обичали да се къпят за разлика от днешните балканци

Тогавашните бани обаче не са онова, за което един съвременен лаик би ги взел

Те съчетавали в себе си многобройни функции. Често към тях съществували библиотеки, паркове, гимнастически площадки, помещения за почивка, лекарски кабинети, картинни галерии. Баните били място за срещи, за бизнес, за отмора, за спорт или просто за сладки приказки…

Изчаках една голяма китайска група да се поразпръсне и влязох. Въпреки това през цялото време страдах от притискащи ме от всички страни човешки тела. Опитвах да забравя това, като упорствах в съсредоточаването си върху разкопките.

След предверието се влиза в т.нар. аподитериум, който играел ролята на съблекалня. В тези вградени в стената ниши помпейците оставяли дрехите и принадлежностите си. Знаем от древни извори, че по-заможните граждани от тях оставяли някой свой роб да пази пред тях имуществото им от крадци.

Както в повечето терми, така и в Стабианските присъстват и останалите традиционни помещения:

• тепидариум – топла зала с плитък топъл басейн,
• калидариум – зала с басейн с горещата вода и
• фригидариум – помещението със студената вода.

Първите две били затопляни посредством хипокауст – древното римско подово отопление. При него подовете се изграждали надигнати върху малки колонки, което позволявало свободната циркулация на затопления от намиращите се в подземието пещи въздух.

Архитектите оставяли кухини и в стените, за да бъдат затопляни и те по същия начин. Така в помещенията можело да бъдат поддържани от умерени до високи температури, според вида и предназначението им.

В женския калидариум

има един доста добре запазен басейн, който ни дава представа, как са изглеждали тия древни неща и в мъжката част, но в по-голям размер.

Когато излязохме от баните, времето се оказа, че е доста напреднало и побързахме да продължим. Върнахме се малко назад за да посетим един

лупанар

– така древните римляни наричали публичните домове. Да, това е мястото, където, ако мога да използвам някои български съвременни латинизми,  се лупа. Името идва от латинското „лупа“ – вълчица. Така наричали древните жрици на любовта.

Преди това бяхме минали покрай сградата, но предвид безподобните тълпи пред вратата ѝ, се бяхме отказали.

Всъщност такава опашка, не зърнах нито преди, нито след това в Помпей. Ако е било така и преди две хилядолетия, собствениците са печелели доста добре Сега отпред нямаше почти никой, освен двама служители и ние се забързахме към входа с Валя и Евгени пред мен.

Отвън сградата е чудесно реставрирана и е една от малкото с оцелял втори етаж в града. Вътре естествено беше пълно с хора и придвижването беше доста трудно по тесните коридорчета. Тесни бяха и стаичките, където били приемани клиентите, а бетонните леглата, където ставала работата, си бяха направо маломерни. Явно това е бил

бардак за долната класа

– работници, гладиатори, роби и т.н.

Накрая излязох от лупанара по-скоро с облекчение, отколкото със задоволство. Навярно така са се чувствали и древните му клиенти. Облекчени.

А ние най-сетне поехме на югоизток към изхода при Амфитеатъра, откъдето бяхме влезли.

Пътьом не пропуснахме да минем покрай

къщата на Менандър,

наречена така, не защото тук е живял прочутия атински драматург а защото негов портрет е намерен в една ниша на прекрасния перистил.

Домът беше поредният затворен обект, на който се натъкнахме и успях да направя единствено снимка от входа, откъдето през атриума и таблинума се виждаше перистилния двор.

Тук е мястото да сложа край и на тази част, защото според съвременните изисквания тя отдавна надхвърли с дължината си средната способност на днешния читател за съсредоточаване над дълъг текст

В следващата част ще посетим място, където ще зърнем известните по цял свят тъжни гипсови отпечатъци на умиращи помпейци, после ще излезем от Археологическия парк най-сетне, за да се разходим и по други места наоколо.

Очаквайте продължението

Автор: Юрий Александров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Помпей на живо (7): Стабианските терми first appeared on Пътуване до....

След търпеливото изчакване края на пандемията или поне нейното затихване, с Влади ще направим втори опит за летене. Този път ще кацнем някъде в пустинята на Северна Африка, откъдето ще проследим неговата шестдневна почивка в Тунис по време на епидемия. Приятно четене:

Тунис по време на епидемия

или втори опит за летене

част първа

Полет до Сус

Още миналата година в края на ноември се бях записал за мечтаната почивка през 2020 година, без изобщо да подозирам, какво може да се случи през следващите месеци. Почивката беше планирана за време от края на май до края на октомври, в зависимост от свободното ми време. До края на февруари успях да си събера нужната информация от интернет, като изрових много полезни неща от форуми, пътеписи и т.н. Успях да принтирам интересната информация. След това, затвориха всичко, дори и библиотеките. Така мина и цялото лято. Дойде и краят на август. Но

почивка нямаше

 Няколко пъти отлагаха програмата заради пандемията. Но много се зарадвах един ден, когато разбрах, че датата за полета е съвсем наближила – 18 август 2020 година. До последно се колебах, дали вторият опит за летене да бъде с балон над Кападокия (докато гледах други алтернативни програми) или със самолет до Тунис.

И накрая ми излезе късмета с

Тунис

 Оказа се, че това ще е единствения полет за сезона по тази програма. Имах близо 10 дена за последни подготовки, валути, багажи, отпуска и т.н. Разгледах и времето там. Събрах си багажа в една чанта, дрехите на гърба, билет от моя град през В.Търново за София. Беше ранен полет, в 8 часа сутринта.

Много се чудех по кое време да тръгна,

 за да бъда на Терминал 1 малко преди шест сутринта. Ако тръгна с вечерен автобус, ще бъда там в полунощ, няма да ме пуснат на терминала толкова рано. Ако тръгна със среднощен автобус, ще трябва да дремя цяла нощ по гари и по спирки, а може и да закъснея. Затова реших да пътувам предния ден през деня. Резервирах си скъп хотел през интернет на пешеходно разстояние (20 минути с багаж в ръка) от Терминал 1

Хотел ИБИС, 120 лева на нощ.

Booking.com

Хем ще ми е спокойно, хем ще избягна протестите в центъра на столицата, ако избера по-евтин хотел.

Речено – сторено: Взех си билет за събота от В.Търново за София в 08:30 ч. До Търново ще пътувам с влак от моя град. В София автобуса ме оставя на Терминал 1 към 12 часа на обед.

После отивам в хотела, спя, на сутринта отивам на Терминала и съм готов. Дотук плана е перфектен. Да видим дали ще се издъни някъде.

Тръгвам сутринта в 5 часа,

вали дъжд. Почивен ден, таксита на стоянката до мен няма. Поръчвам по телефона. Намира се едно, взема ме, кара ме на гарата. Първите 5 лв непредвидено изгърмяха. Стигам до В.Търново. Слизам от влака и тръгвам към автогарата. Къса ми се дръжката на чантата, с която ще пътувам и не мога да я нося на рамо. Отивам на автогарата, вземам си кафе. Докато чакам, разглеждам книгите, които се продават там. Харесах си една: Еди де Винд „Последна спирка Аушвиц“. Прекрасно четиво за из път, макар и страховито. Купувам си я. Още 16,90 лв непредвидено изгърмяха. Пътувам и чета. Дремя.

В автобуса имаше само едно свободно място и ако се бях чудил още малко, и то щеше да бъде заето. От Севлиево се качи един пълен човек, а единственното място беше най-отзад, а там вече имаше 3 – 4 също пълни хора и местенцето между тях беше много малко за новия пътник. Аз бях близо до него. Предложих да си разменим местата, той да седне на моето, а аз да се мушна най-отзад на малкото местенце.

Стигаме София

Оказа се, че автобуса ще мине само през Терминал 1. Защо ли, питаха другите, които били за Терминал 2? Ами защото на предишния курс, някой бил набил шофьора, когато бил на Терминал 2. И сега този шофьор на автобуса, с който пътувам не иска да отиде там.

Замислих се за миг, какво ли би се случило в обратната ситуация, да пътувам с нощния автобус и да се окаже, че няма да мине през Терминал 1, по същата причина. Икономисвам някакви пари, изпускам полета и губя целият туристически пакет. Хм. До тук добре.

По пътя към терминала виждам

хотела си. Съвсем наблизо.

Слизам и бавно вървя натам. Резервацията се получила, плащам и ме настаняват. Предлагат ми закуска. Казвам, че рано ще тръгвам, малко след пет сутринта. Оказа се, че закуската започвала в 4 часа. Прекрасно – и закуска. Още 10 лева. Малко са им 120 лв, за нощувка, не могат да включат и закуска ли? Доплащам. Разхождам се наоколо.

За тези, които си мислят, че разтягам още от началото на пътеписа си, искам да кажа, че

това е моята почивка. Моята една седмица на пълно безделие.

 И моята почивка не започва от хотела в Тунис, а от излизането ми от вкъщи в това дъждовно утро. След като се настаних и си починах малко, реших

да се разходя из София

 Взех автобус от близката спирка. Оказа се, че няма кондуктор, а шофьора е изолиран от пътниците през две седалки. Даде ми един билет, а не ми взе пари. Странно. Добър човек излезе. Пътувах няколко спирки и преди да сляза на Окръжна болница, си оставих билета в автобуса, защото не съм го плащал.

Тръгнах в посока към квартал Редута. Така ми хрумна. Взех си пица и тръгнах по разкопаната улица. Ремонти, ремонти. После с друг автобус и се повозих още 4-5 спирки. Видях един парк и реших да се разходя из него,

парк Гео Милев. Прекрасен парк

 Наблизо на една поляна имаше пък цирк. Тук някъде, до една зала (Арена, мисля че беше) (авторът вероятно има предвид зала Фестивална, която в момента се нарича Асикс арена – бел.Ст.) пък видях едно много голямо заведение. С маси отвън, но затворено. Вътре обаче в остъкленото може да се яде или пие нещо. Реших да поседна на бара. Много приятни и усмихнати момчета ме обслужиха. Изпих един коняк и тръгнах да се прибирам към хотела. Вечерта предлагаха и храна в ресторанта. Избрах си картофки. Още пари. Ами нали съм тръгнал на почивка. Похапвам, искам събуждане в 3:50 часа за закуска. Заспивам.

Идва утрото, закусвам.

Закуската

е на порции в чинии, предварително вакуумирани. Отделно в една чашка вакумирали и плодове. Закусвам, пия кафе, второ, а плодовете слагам в торбата. И малко преди да тръгна, поглеждам в торбата джоба с напечатаните страници и документи и се оказва, че плодовете не били добре вакуумирани и се отцедили там. Намокрили няколко листа. Всичко е тръгнало наопаки още от първия ден.

Тръгвам към Терминал 1

 Още на входа мерят температурата. Тук минавам. Показвам документа за кой полет съм и следвам инструкциите на персонала. До последния ден на почивката много се притеснявах да не хартисам на някоя термокамера, ако покажа телесна температура повече от допустимото. Следва скенер. И там минавам.

Събират се хората, дават ни инструкции кое къде да покажем, кое в кой багаж да сложим, минаваме да се чекираме, проверки. Имах един парфюм съвсем на дъното, понапръсках се с него, защото после ми го взеха на другият скенер. Телефони, колан, дрехи, обувки – всичко се сваля. Дават найлонови калцуни за обуване. Минавам и тук. Гледам да си взема нещата от другата страна на лентата и да не се бавя. Обувам ботушките си заедно с калцуните. Следва чакането за шатъла. Около час. Вече се съмнало, идва шатъла, взема ни и ни кара на по-малко от 100 метра към самолета. Слизаме, снимам машината с която ще летим и се качвам.

Много ме бяха наплашили приятели, че българските чартъри много тресяли в небесата. Но по време на почивката, хората, които бяха около мен оконателно избиха и тези ми страхове, но за това в края на пътеписа.

На входа на самолета

 ни посреща усмихната стюардеса, моли ни да си сложим маските, дава ни бутилка минерална вода (0,500 грама).

Намираме си местата и се настаняваме. Ще летя откъм пътеката на средата на самолета до крилата. Прекрасно, там много обичам. Следват инструкции за колани: как се закопчават, затягат и разкопчават, за маски при разхерметизация, за спасителни жилетки, кое, кога от къде падало, кое къде се намирало под седалките, как се слага, как и кога се надува, къде са аварийните изходи, осем на брой, да няма около тях багаж и т.н. В случай на аварийна ситуация, приземяване или приводняване, багажа трябвало да остане на борда. Ще имам аз време в аварийна ситуация да направя всичко това… За приземяване, приводняване и т.н.

Само се моля да долетя.

Тръгваме. Заход към пистата. Няма самолети преди нас. Без да спираме на пистата, ускоряваме , аз съм стиснал торбата с таблета и телефона здраво, докато излетим. Набираме нужната скорост, носа се вдига. Вече летииииим. И повече не се усеща нищо, самолетът заспа. Бързо се издигнахме. Самолетът не се усеща. Гледах, гледах- пред мен на облегалките няма монитори, на които си мислех, че мога да гледам нещо. Затова по някое време отворих таблета и запонах да си чета нещо.

Ще летим на около 10 000 метра, около два часа с близо 800 км/ч. Докато прочетох 3 – 4 разказа на Мопасан и то станало време за приземяване. Два часа и няколко минути е полета до Енфида, Тунис. Два часа е и часовата разлика.

Кацаме в Енфида

Само ние сме там. Минаваме проверки, попълваме миграционните карти. Аз предварително подготвен, картата ми попълнена на чернова, знам на кой ред какво се пише. И преписвам. Двата отрязъка са общо 17 реда. Име, дата на раждане, националност, професия, паспортни данни, адрес на пребиваване. Всичко ми е ясно. Химикалът ми в мен, попълвам смело. Бях сред първите готови. На първата проверка давам документа, който са ми дали от агенцията, на втората проверка давам миграционната карта, следва термокамера, свалям очилата. Минавам успешно и тръгвам да излизам.

Вече съм в Тунис

 8:30 часа сутринта е. Пред терминала чакат няколко автобуса за трансфери по хотелите. Съвсем наблизо виждам едно много хубаво дърво с много красиви червени цветове. Идеално за първи снимки. Събират се хората. Пред автобусите представител на фирмата, казва, кой за кой хотел в кой автобус да се качва.

За нашия хотел RIADH PALMS Resort & Spa ****

Booking.com

– с автобус 5В. Качвам се, избирам си място най-отпред. Имаше объркване неразбрали за това хора се бяха качили в някои от другите автобуси.

След по-малко от час тръгваме.

Още щом излязохме на магистралата, първото нещо, което ми направи впечатление, бяха голите полета с едва покарала суха трева. И сред това нищо, стадо овце. Какво пасяха тези животни от сухата едва покарала трева само те си знаеха. Нито трева, нито сянка. И боклуци. По цялата поляна, найлони, камари с боклуци. Пъснати и раздухани от вятъра.

След един час стигаме

Сус

 градът, в който е нашия хотел. Пристигаме около 10:20 часа сутринта. По принцип настаняването е след 14 часа, но ако имало готови стаи, можело да стане по-рано. За някои стана по-рано. Аз и още 2-3 двойки останахме последни. Докато чакахме да ни настанят, дойдоха едни хора, единия ми се стори познат отнякъде. Сетих се, че приличаше на човека, който стоеше в пилотската кабина на самолета и когото видях вътре, докато се качвах. Оказа се, че самолета ще стои на летището през цялото време и целият екипаж, заедно със стюардесите ще бъде настанен в нашия хотел. Стана ми интересно, като се замислих, какво лошо има на който му хареса да останем тук още една седмица – и самолета ни тук, и екипажа ни тук.

Докато чаках, разгледах цялото фоайе, брошури, бара долу, палмите пред хотела откъм морето, басейна… Снимки направих и седнах да чакам. През това време ползвах wifi, който е безплатен на територията на целият хотел.

Дойде и моя ред. С паспорта минавам, давам 6 евро (таксата за шестте дена престой). Само че давам 10 евро и рестото си получавам в техни динари. Слагат ми на ръката гривната с името на хотела с която влизам навсякъде за консумация на храна и напитки. И то станало време за обед.

Ол инклузива ни започва

 с първи обяд от 12:30 до 15 часа. Всички сме настанени в стаи с изглед към морето. Вечерята била от 18:30 до 21 часа, а закуската от 6 до 9:00 часа. Перфектно.

Отивам си в стаята на петия етаж.

Прекрасна гледка

 към басейна долу, палмите и морето. Идеално място за следващи снимки.

• 

• 

• 

• 

Бързам да направя първите снимки, които да споделя веднага с хората, които се чудят на къде ли съм хванал този път. Слизам за обяд в ресторанта.

Този вирус и тук е объркал представата ми за шведска маса

 За да има дистанция между туристите и храната, сложили едни широки маси, а от другата страна, готвач или наето лице от персонала дава храната. Не може да се види точно какво има и не може човек сам да си сипва колкото иска. И тук

нещатата стават много бавно

 Избирам си храна, примерно ориз, човека сипва две лъжици и ме гледа умно, какво да прави, дали ми стига. Не, разбира се. Аз искам още – поне наполовина пълна чиния с ориз. И започва едно ръкомахане. Те говорят френски, английски и арабски. И аз дори и да бях учил девет години френски език в училище, ми се губи думата „още“. Знам само „Аз искам“. И той ме гледа. Какво друго искам?

Успяваме да се разберем, защото аз продължавам да соча купата с ориз. Малко ориз, малко месо. Стигаме до салатата – домати. Аз искам. И той ми слага две доматчета и ме гледа умно.

Ама много свидливи тези араби – ще ги науча аз!

 Ще започна да искам всяка храна в отделна чиния. И да я понапълни малко. Не се наяждам аз с малко. Хляб за мен няма. Едни много корави бели хлебчета, като франзели. Аз не ги обичам, друго нямаше. И цяла седмица без хляб. Не поглеждах хляб. Тъй като моята работа е свързана точно с хляб и закуски, това ми дойде много добре.

• 

• 

• 

Та похапнах си около час, качих се малко в стаята да си почина и слязох после пак да си доям, докато мине времето за обяда, още ориз, други меки храни и десерт. Вкусни тортички – по-малки и по-големи. Безалкохолно и бира колкото искам. Изпивам по една бира (чашите са сложени на масата и само казвам с какво да ми ги напълнят) бира към обяда и кока кола към десерта. Прекрасно. Добре си похапнах.

Следва около час време за

запознаване с предлаганите допълнителни програми

 през дните на престоя ни тук. Екскурзовода ни събира към 15 часа в една зала към хотела. Разказва ни коя дневна екскурзия какво представлява, в колко часа се тръгва, на къде води, какво ще видим, къде ще обядваме, къде ще имаме време за кафе, за подаръци, за покупки, за снимки. И колко струва. Аз не съм плащал нищо предварително, защото до последния момент не знаех дали коронавируса ще ми позволи да долетя до тук. Е, долетях.

Записах се за всички програми,

които ще станат и доплатих още 203 евро. Те са целодневни, тръгва се от хотела към 06:40 часа, което предполага много малко време за закуска, но аз съм подготвен за този момент. Има спирка за почивка и кафе и лакомства към 10:30 часа за тези, които още не са се събудили или не са си дояли, по-късно ни водят някъде на обяд към 13 часа, след това обиколките продължават. Към 16 часа пак се намираме някъде, където можем да си купим кафе или подаръци и лакомства. И вечерта към 19:30 часа ни връщат обратно в хотела. И всеки ден всичко е перфектно организирано.

Ще видим

• музея Бардо с уникални мозайки, събирани през вековете,
• столицата Тунис, пазара там (сука),
• Картаген,
• ще се разходим в много красиви селища разположени по брега на морето,
• за да видим Ел Джем, амфитеатъра,
• два дена път към пустинята, ще видим Матмата, подземните жилища, ще яздим камила, ще караме АТВ, ще спим в един хотел в Дуз, известен като “Вратата на пустинята”, ще имаме джип сафари в пустинята Сахара, ще се правим на Дарт Вейдър на снимачната площадка на “Междузвездни войни”, ще видим оазиса Шебика, ще вървим по пясък, по камънаци, ще се снимаме с камили, ще ни подаряват пустинни рози и какво ли още не, но за това – като му дойде времето.

В този първи ден след тази среща – запознанство със страната, ни оставят да си почиваме. Аз вече съм готов за първата си

обиколка на селището Сус

 Да видя къде и какво има около хотела в радиус от два километра или там, до където стигна. Вземам си телефона и таблета за хубави снимки и навигация, нещо за четене, ако седна някъде, малко пари (смених като за начало 20 долара да видя за какво и колко ще ми стигнат). Излизам от хотела.

По пътя, от който дойдохме, нямаше нищо интересно, затова тръгнах в обратна посока към центъра, площада и пазара. Не знаех нищо. Просто тръгнах. Топло, по къс ръкав, много приятно време за октомври.

• 

• 

• 

На първата пряка виждам караул, от двама полицаи с автомати в ръце. Ама аз си знам вече, че те не стрелят по туристи (имам си гривна от хотела на ръката). И само ги огледах. Точно тук пътя, който идва от към морето е преграден наполовина с едни такива метални триъгълни прегради, бариери със шипове в трите посоки, за ограничаване на трафика (минават колите в една лента и бавно покрай тях). И продължавам.

Очукани фасади,

 сягаш дупчени от куршуми, разни битници да ги наречем, не толкова чисти, леко мургави,

жени с бурки малко се срещат,

 но ги има. И всеки, който ме надуши, че съм турист и се залепва за мен и започва да ми приказва. Интересно му е от къде съм, накъде съм тръгнал, да ме упъти, да ми покаже нещо, ако има магазин да вляза и там да видя. Или просто да му дам цигара или дребна монета. Нито едното, нито другото. Не са познали. Казвам НЕ, правя се, че не разбирам и продължавам. Единия се маха, след 20 метра се залепва друг.

Минах покрай няколко магазинчета, супермаркет, няколко кафенета и ресторанти, през едно по-широко място с палми и пейки за почивка и зяпане на минувачите и стигнах до площада. В средата гледам един конник. В ляво по пътя се вижда брега на морето.

Покрай брега

 наредени едни много интересни корабчета, дървени от отдавна отминали времета, поне на по 150-200-250 години, изоставени, полуразрушени, но със добре запазена фасада, такелаж (въжета, котви, мачти и макари). Спирам да направя няколко снимки и продължавам.

Разглеждам и конника в средата на площада. Така и не разбрах на кого е този паметник и какво изразява исторически. Точно до него е обръщалото на няколко автобусни линии. Не посмях да се кача на някоя от тях в следващите дни и да си направя няколко обиколки в различни посоки и да се върна отново тук, защото не знаех как функционират, нито къде ще ме закарат. Тук започна да се свечерява. Но и тук бил

пазара (сука на Сус)

 По едни тесни улички търговци изложили своите стоки и заговарят всеки минувач. Най-различни дрехи, дрънкулки, чантички, керамика, лакомства, стъклария. Вървя и гледам в движение с периферно зрение, без да спирам, правя се на забързан и ангажиран човек, защото нито ми е интересно какво продават, нито ще купувам каквото и да било. Или поне не от първия ден. Гледам само да не се загубя. Следвам уличките нагоре, наляво, надясно и от време на време гледам, от коя страна остава морето, като ориентир. Но накрая не издържах на изкушението

да опитам местните лакомства

 и си купих нещо, което си мислех, че са малки баклавички. Дебла се казвало. Взех си две от тях. Не са скъпи, сложи ми ги момчето в хартиена торбичка и ме изпрати с усмивка.

Стана доста късно, но не ми се прибира. Точно там, в началото на пазарчето, има една крепостна стена. До нея виждам на прилична височина едно заведение, пълно с хора, открита тераса и примамливо осветление.

Я, да се качим да видим какво има там

 Намерих му входа (Скай кафе) и влизам там. На входа ме спира охраната, казва ми да си сложа маската и ми мери температурата с термокамера. Минавам. Качвам се с асансьора нагоре. На три етажа е, има и магазин за сувенири. И съм точно там, където съм си харесал. На два етажа е само заведението, което се пада над магазина за сувенири. Долу е по-скоро ресторант, а горе е кафене. Отивам горе.

Прекрасна панорама за снимки

 Вижда се цялото селище от птичи поглед, морето долу, равните покриви на къщите там, а в далечината се вижда на един хълм, голяма крепостна стена и една кула по средата с голям прожектор на върха. Дали ще мога да отида натам на следващия ден. Ще разбера след като се събудя на сутринта и закуся.

Слънцето е почти залязло, а тънкият сърп на луната вече се вижда на хоризонта. Пия един чай с много интересно име и снимам наоколо. Реших да извадя и лакомството, което си бях купил. Оказа се много кораво и не можах да се справя с него. Трябва да се нареже. За днес стига толкова разходки. Време е да се прибирам към хотела, защото вечерята е наполовина минала.

Прибирам се и без да се качвам в стаята,

веднага отивам на вечеря

 Похапвам си доста добре, както аз си знам. Ориз има колкото искате, готвено, тиквички, патладжани, пълнени чушки, месо, картофи, салати. Напълват ми две чинии с различни неща, добавям и една чаша бира и си похапвам вкусно. После се връщам да си взема отново нещо, което много ми е харесало и на третия път отивам за десерт, тортичка и безалкохолно. Нищо неизядено не оставям след себе си.

След това купона продължава

 на бара на долния етаж, където консумацията на алкохолни и безалкохолни напитки е неограничено. Също и на кафе. Като за начало опитах синьо кюрасо без лед.

Хм, сервитьора, който ни обслужва в ресторанта за бира и напитки след вечерята слиза на бара като барман. И така той ми стана приятел. Поздравява ме, чукваме си ръцете и ми се усмихва всеки път, когато се срещнем на обяд и вечеря в ресторанта или на бара през следващите дни. След още час и половина на бара в компанията на други непознати от нашата екскурзия мина остатъка от вечерта. Прибирам се в стаята, заспивам.

Събуждам се малко преди 6 часа на следващото утро и

да продължа да опитвам лакомствата

от шведската маса. Пия кафето си на терасата, закусвам сирене, кашкавал, бъркани и варени яйца, лека салата, халва и нещо много странно на вид и вкус, което след като го разбрах какво е, ми стана много смешно. Гледам в една купа нещо жълтеникаво, навито на розичка и приличащо на нещо сладко. Я да си взема три. Без да знам какво е.

Сядам аз на терасата, пия си кафето и налапах цялото това, навито на розичка неизвестно лакомство. Аз дъвча, то се маже, нито сладко, нито солено. Хм, какво ли е? С цялата си смелост и любопитство го извдадих от устата си и започнах да го разглеждам и изследвам с вилицата си. Гледах го, мислих какво може да бъде и изведнъж ми просветна: прилича на краве масло или маргарин, на тънко загребано и завито на розичка. И го смесих с халвата, забърках го на каша и го преглътнах. Сега вече заприлича на нещо познато.

През това време

започна да изгрява слънцето

 От много добро за снимки място, точно насреща и между палмите. Но в това утро имаше облаци на хоризонта, затова реших да оставя гледането на изгрева за последното утро. Докато пиех кафе, гледах как едно нахално врабче минава на подскоци през масите и се оглежда за храна. Едни хора от групата си оставиха храната на масата и се върнаха да си вземат още нещо. Докато се върнаха отново на масата, врабеца се приближи до чиниите им и започна да си кълве от кроасана в тях.

Аз си похапнах и се прибрах малко в стаята си, за да слезя след час още един път да закуся. Този път питам човека, който дава храната, какво е това. МАРГАРИН. Познал съм, ама след като сдъвках едно голямо топче – розичка от него.

Взех си още храна (кашкавала не ми хареса, чупи се като бисквита и прилича на вкус, все едно ядете нещо, което се пука докато се дъвче).

И по едно време при мен дойде едно момче от групата, което ме пита дали може да си изпие кафето на моята маса. Защо не. Ето ти повод за

ново запознанство

 Седна той и започна да ми говори, че съм приличал на някой, с когото си е писал в социалните мрежи. Живеел в едно велинградско село, пътувал сам, работил в Англия в Кентърбъри в ягодова плантация, дошъл си в България, за да може да пътува малко и т.н. От този момент ми стана другарче и навсякъде ходехме заедно.

За днес след закуска имаме свободно време, никъде нямаме да ходим. Пълна почивка, кой както си иска. И аз реших да му кажа, че за днес съм намислил

да отида до една крепост,

 която си бях набелязъл от вечерта. Ще ходим заедно. Закусваме и тръгваме. Слизаме до площада с конника, хващаме по тесните улички, дето предната вечер беше пазарчето, което в това утро беше безлюдно. Ходим по калдаръма и си правим снимки. Следваме посоката нагоре и наляво. И след няколко пресечки по тесните калдаръмени пътеки, стигаме до тази крепостна стена и виждаме

кулата с големия прожектор

Не можахме да влезем в нея. Не ни разрешиха да снимаме наоколо, но аз се направих на разсеян, държа телефона леко дискретно, правя се, че говоря или гледам по небето самолетите и леко с пръста щракнах няколко снимки. Обиколихме цялата стена, слязохме от другата страна по оживен път обратно към центъра.

Тук видяхме една безкрайна върволица от множество местни жълти таксита – маршрутки, които возиха хора и ги изсипваха тук, където пазара вече се оживява. Бибиткане, клаксони, лудница.

След това заведох моето ново другарче в онова кафе с панорамната гледка. Много му хареса. Време за нови снимки на дневна светлина. Пихме по едно червено мохито с мента и с много лед, който аз изхвърлих в коша на бара. Не обичам аз да ми се развалят напитките и коктейлите с лед. Сламката беше много интересно завита на обратно.

После слязохме по стълбите и влязохме в магазина за сувенири. Аз си харесах едни барабанчета с висящи от двете им страни, завързани на връвчици малки топчета. Барабанчетата имаха дръжка като на палка за тенис и като си въртя дръжката из ръката и топчетата дрънкат по мембраната на барабанчето. Взех си едно голямо и едно малко (различни звуци издават). Взех си също карта на Тунис и няколко картички с изглед от Сус. И то станало обед,

време да се прибираме да обядваме

 Пак по същия начин, време за обилен обяд с 1 – 2 бири и малко десерт. Следва малко почивка и време за следобеден плаж. Поне малко от морето да видя, защото няма да имам време в другите дни. Пред хотела от задната страна, покрай масите, по мостчето през басейна и

излизам на плажа

 Нося си книга за четене, цигари, очила и малко пари. Лягам си на пясъка по боксерки за малко. Гледам пред мен едно момче лови риба, а друго до него си прави сухи тренировки на бойни спортове, маха юмруци във въздуха. Заговориха ме. Приближих се. Питаха ме дали искам секс. Едното момче така върти езика си в устата и издува бузи. (Разбирам де, какво му се върти в главата). Пита ме в кой хотел съм и други любопитни неща. Дали имам пари и дали ги харесвам. Хм, и за това бях подготвен:

– Sex for Get? – започвам аз предпазливо.

– No, sex for money – отговаря с лигав глас момчето.

–No, sex! No, sex for money! No money.

И ми става интересно. Казах им, че имам само цигари. Защо пък да не им дам по една- две. След като ме питаха в кой хотел съм и аз им посочих хотела зад мен, те поискаха ако мога да им нося храна от хотела, били гладни. No, sorry baby. И продължих по пясъка към другите хотели да разгледам.

Мислех си по-нататък да обиколя по пътя и

да се върна в моя си хотел

 Да, ама Не. След два-три хотела, свих наляво през една трева, през един парк и седнах на един бордюр да си изчистя краката от пясъка и към мен се приближи охраната от хотела, към който съм се насочил. Пита ме от кой съм хотел и ми посочи обратния път през плажа. По това време на годината не всики хотели тук работят и този може би е бил един от тях. И пътеката, която съм хванал няма връзка към пътя.

Върнах се обратно, минах покрай един канал и пак тръгнах по един път, покрай един хотел, излязох на главния път, тръгнах в посоката на моя хотел, но реших да седна на едно заведение да изпия една истинска тяхна бира. Не е скъпа, само 5 динара (аз ги смятам по-наедро: 6,50 динара са около две евро, значи бирата е под две евро, ама малка, 0,330 мл.) И докато я изпия, докато се прибера до хотела и то станало време за вечеря. Прибирам се в стаята, оправям се, измивам се и слизам за вечеря малко преди 18 часа. Да, ама съм подранил, тя е от 18:30 часа. Я да отида на бара отдолу и да изпия пак едно малко кюрасо, то ми хареса предната вечер. И така

неусетно станало време за вечеря

 Похапвам си добре пак като предната вечер, пак си почивам малко в стаята и слизам отново за да похапна още нещо, преди да е затворил ресторанта. После долу в бара. Интересно е, има Ди джей, който пуска музика за танци, танцуват двойки, момчета и момичета, млади и стари, пият си коктейлите, кой каквото харесва, напиват се, вземат си друг алкохол и си гледат живота и почивката. Барът работи от обед до полунощ.

От този ден нататък аз не можах да видя морето,

 толкова за него. Но пък видях толкова други прекрасни неща и места, че някое лято бих се върнал отново тук.

Полунощ наближава, музиката спира, бара постепенно се опразва, време е за сън. А къде ще продължи пътешествието на другия ден, ще разберете следващият път.

Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Тунис по време на епидемия (1): Из Сус first appeared on Пътуване до....

Нови места в Истанбул

Далеч от туристическия поток: Кварталите

Ортакьой, Кадъкьой и Юскюдар, църквата св.Ирина.

Любопитството ми и желанието да се потопя в атмосферата на Истанбул нямат край. Това е моят любим град, защото той не е просто град, той е живот. Град на контрасти; Изток – Запад, Ислям – Християнство, история – модернизъм, море – хълм. Истанбул е всичко това. Докато руският писател – романтик и ориенталист Осип Сенковский възкликва „Има ли друг такъв град под Слънцето?“ , Иван Вазов задочно му отговаря: „Има градове по-хубави, но няма така вълшебен – чудо за очите.“ От 1992 г. досега съм посещавала града повече от 40 пъти, но винаги има нещо ново което да видя. Основните забележителности отдавна са посетени от първите ми екскурзии с туроператорските фирми. Сега обикновено ползвам фирмите основно за превоз и спане , обикновено 3 дни с две нощувки. Програмата си я правя сама. В поредното ми пътуване за което ще ви разкажа бях с мои приятели от София, за които това пътуване беше първо до Истанбул, затова трябваше да им покажа основните забележителности и да преоткрием новите предизвикателства на града.

Важен елемент от обиколката на града е

ползването на градския транспорт,

който е много добре уреден.

Начина на таксуване в превозните средства най-лесно става чрез Истанбулкарт. Разбира се има и еднократни жетони, които са в автомати на по-големите спирки и в гишетата на кейовете. Цената на един жетон е 4 лири. Това е по-скъпият начин за плащане.

 С Истанбулкарт като цяло цената на таксуването е малко неясно, защото всеки път плащахме различна цена , но не повече от 2,50 лири (Към момента на публикацията е 3,50 TRY – бел.Ст.). Картата се закупува и зарежда от специални автомати, които също са разположени по спирките или от някои вестникарски репове като просто трябва да се оглеждате за надпис Istanbulkart .

Закупуването става доста лесно и са ви нужни 10 лири. Картата можете да заредите с неограничена сума и може да се използва от голям брой хора, просто трябва да си я подавате и всеки да се маркира.

Нови места в Истанбул

Първо посетихме разбира се емблематичния площад Султан Ахмед и

„Света Ирина“ – бивша православна църква,

 разположена в двора на двореца Топкапъ . До скоро беше затворена за посещение, но винаги съм имала желание да я посетя защото „Св. Ирина „ е моята светица. Входа е 36 лири. Днес тя е превърната в музей и пример за византийска архитектура. Тя е катедрална църква на Вселенската патриаршия преди освещаването на „Света София“ през 360 година.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

След разходката на площад Султан Ахмед пихме

кафе на терасата на хотел SEVEN HILLS

Booking.com

 От там се открива прекрасна гледка към „Синята джамия“; „Света София“ и Босфора. Кафето е 10 лири а чая от ябълка 7 лири.

• 

• 

• 

Поредното предизвикателство беше

квартала Кадъкьой

 намиращ се в азиатската част. До там се стига с ферибот тръгващ от пристанището срещу Египетския пазар.

Обикновено туристите се настаняват в хотелчета в кварталите Лалели и Аксарай в европейската част на Истанбул, откъдето минават два трамвая до пристанището „Еминьоню“ / срещу Египетския пазар/. С истанбулкарт се чекирате и се качвате от входовете на морската гара на корабчето, което за 20 минути прекосява Босфора и отива до пристанището на квартал Кадъкьой, в азиатската част на Истанбул.

Кварталът е известен с оживения пазар за риба и местни храни, на който се предлагат специалитети като турска пица, маслини, пълнени миди, и много други. По криволичещите улици се редят сгради, обагрени с пъстро улично изкуство, в които се помещават едни бутици, модерни кафенета и анатолийски ресторанти.

• 

• 

• 

• 

Има много голям избор на рибни ресторантчета, в които срещу 12 – 15 лири, ще опитате всякакъв вид рибни ястия и уникални сладкиши. На едно от площадчетата има страхотна сладкарница за кюнефе , където предлагат и други турски изкушения.

• 

• 

• 

• 

• 

Друга интересна точка по Босфора е

квартал Юскюдар

 (на турски: Üsküdar) в азиатската част.

 През последните две години след построяването на метролинията Мармарай, минаваща под Босфора при всяко мое посещение ходих в квартал Юскюдар. От спирката на Yenikapy намираща се в близост до Аксарай и Лалели се качихме на метролинията Мармарай. На втората спирка е Юскюдар. За 5 мин. бяхме там а се върнахме с корабче.

Районът е наистина много интересен – с много дух и Истанбулска атмосфера с тълпите местни хора, музиката на джамията, шума на пазара и усещане за ежедневие, което едновременно е бавно и бързо.

Скоро откриха и алеята по Босфора, която те води до

„Момина кула“

От брега до кулата може да стигнеш с малко корабче, но вътре няма нищо интересно освен ресторант и кафе. Срещу кулата са разположени стълби по които има постлани килимчета,/по-рано бяха възглавнички/ и сервитьори предлагат кафе чай и се наслаждаваш на великолепната гледка на Босфора и европейската част на Истанбул.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Другият Истанбул, далеч от туристическия поток… 

квартал „Ортакьой“

 в европейската част със скъпите ресторанти, кафета и тематични барове. Районът се намира в близост до моста на Босфора.

Как да стигнете до там?

 Ако сте настанени в квартал „Лалели“  хващате трамвай Т1 и слизате на последната спирка Кабаташ и от там с автобус 25, 25Е до Ортакьой. Слизате на спирката в подножието на моста над Босфора.

Непосредствено вдясно от спирката се намира една от най – красивите джамии в Истанбул в необароков стил. Разположена на брега на Босфора, тя впечатлява с архитектурата си – деликатна, фина, сякаш с ръка недокосната.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

 

От тук за 25 лири може да започнеш обиколката с корабче по Босфора

Задължително опитайте от огромните печени картофи с пълнеж – това е специалитета на Ортакьой

Около джамията

има оформен площад, търговски улици, където се продават много бижута, сувенири , нещо много различно от европейската част на града

Това са павилиони за приготвяне специалитета на квартала „пълнен картоф“

• 

• 

• 

Насладихме се на великолепната гледка към азиатския бряг на Босфора на чаша кафе в едно от бутиковите кафета в Ортакьой намиращо се точно срещу острова на „Галата Сарай“ . От там можахме и да видим новата джамия, намираща се в азиатската част на Истанбул, която Ердоган откри тази година. Решихме да отложим посещението си за следващото ни идване в града.

• 

• 

• 

• 

• 

Това беше една прекрасна разходка из Истанбул, където сутрин пиехме кафе в Европа а вечеряхме в Азия.

До нови срещи в любимия ми град.

Booking.com Booking.com Booking.com

The post Нови места в Истанбул first appeared on Пътуване до....

Днес с Цветан ще отидем до Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената, доколкото е останало нещо от нея Т.к.в Берлин има много контекст, който милениалите едва ли познават, затова си позволих и малко по-пространни редкаторски бележки и уточнения. Приятно четене:

Берлин

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената

Райхстага

В сандъка на баба намерих тази пощенска картичка:

Берлинският Райхстаг и паметникът на канцлера Ото фон Бисмарк, който е вдъхновител за издигането му в 1871 година.     

Строежът на Райхстага

се забавил с години, защото собственика на земята – полският дипломат дук Радзински, дълго се увъртал с продажбата на имението. Чак през 1884 година бил заложен първия камък на парламента. Откриването му било след още 10 години.

А за

пожара в Райхстага

през 1933 година научих като ученик в гимназията.

Какво се случи след това с „DEM DEUTSCHEN VOLKE” или „На германския народ“? (Това е надписът над входа)  –  Хитлер уби демокрацията. Фюрерът е мразел това място и затова не е държал нито една реч тук, и изпратил опозицията в концетрационни лагери (В интерес на истината – държал е, и не само една: виж пример – бел.Ст.)

Прочутият „син на българският народ“ Георги Димитров беше разобличил фашистите на чист немски език, по време на съдебния процес в Лайпциг през 1933 година. (Затова уча този „фашистки“ език, също и руски, за сведение на „другарите“ от ДС) Този номер с „българската следа“ пак се повтори  през 1981 година от агентите на ЦРУ, които ни обвиниха за атентата на папата в Рим. Бях един от малцината българи посрещачи на аерогарата, който успя да стисне ръката на забравения герой от студената война Сергей Антонов.

(В днешна Германия Георги Димитров е абсолютно непозната фигура, освен за част от хората, преживели в съзнателна възраст ГДР – бел.Ст.)

В киното без проблем разчетох графитите по стените на Райхстага, писани след 9 май 1945 година . Слава на бойците, загинали за Освобождението на Европа от фашизма!

Паметникът на моя любимец Ото го нямаше пред Райхстага. А къде е?

Открихме паметника на

Канцлерът-Обединител на Германия

в парка  пред Райхстага –  срамежливо скътан между дърветата. Нашият Райхстаг (Народното Събрание) като се премести в бившия Партиен дом, се скри от погледа на Царя Освободител, но не и от гнева на народа.

Danke, OTТO!

Защото той си нахлупил шлема, засукал мустака и стреснал пратениците на султана на Берлинския Конгрес през 1878 година и опазил Варна! Но, защо още нямаме име на булевард с неговото име във Варна?

А кой ще ни опази сега от новия „султан“ Ердоган? Боже, пази България, Гърция и ЕС!

Шшшт от

Музея на Шпионажа!

 Ще ви разкрия една тайна, кого срещнахме в Берлин – столицата на ГДР. Тогава Берлин беше разделен на 4 отделни окупационни зони: съветска, американска, британска и френска.

Като пресичахме Friedrichstrasse № 4 пред американското КПП

Chekpoint Charlie

 до Берлинската стена, изведнъж чух, как изпищяха зад мен спирачките на един Мерцедес кабрио. От колата изскочи пухкав господин с жълт шлифер, свали си каскета и тъмните очила и ги метна заедно с чадъра си на задната седалка, приближи се и дръзко прегърна жена ми! О, Боже мой, кой е пък този?

– Това е моят съученик! Да те запозная с господин Никой!                                                                                                               

– Приятно ми е! –  но още по приятно ми стана, когато боецът на тихия фронт ни направи сватбен подарък  –  билети за:

фантастичния

балет на [Телевизията на] ГДР

във Friedrich Stadtpalast. 

Той е жив и се намира на Friedrichstrasse 45 . Не пропускайте да си купите билети за незабравимото шоу, когато сте в Берлин.

(малко пояснения за родените след 1980, които през 1989 още не са могли да имат еротични спомени: късният социализъм напомня комбинация между локдаун заради COVID19 (никъде не можеш да пътуваш свободно, липсва тоалетна хартия и т.н.), и съвременен Фейсбук (цензура със самоцензура и пълна липса на цици и секс). Едно от малкото места, където официално можеше да се види отклонение от нормата беше Балетът на Телевизията на ГДР. Изобщо балерините тогава играеха ролята на днешните манекенки – имаха много добри житейски перспективи – бел.Ст.)

На КПП проверяват гражданин напускащ ГДР и граничарите с изнанада откриват в куфара му огромен плакат на Брежнев и Хонекер. „Защо имаш нужда от това?“  „За всеки случай. Лек срещу носталгия.“

За този виц в ГДР можеше да получиш 8 години затвор.            

Моят сувенир от столицата на ГДР е отворената „Брандербургска врата“, картина от съветския художник Юрий. Стената вече я няма. (Бел. ред. Има само част от нея, запазена като паметник на новата германска история и събитията от средата на 20 век.)

Вратата е затворена през 1961 година с т.нар.

Берлинска стена,

станала символ на разделението на германската нация. Тогава Берлин е разделен на две части: Източен Берлин –  действаща столица на ГДР и Западен Берлин, водещ се към територията на тогавашнат ФРГ.

Стената сега я няма, студената война свърши. Вече свободно можем да минем в западната част на града.

По пътя към Райхстага днес срещнахме една белосана девойка, която поиска да ми гледа на ръка. 

– Ich verstehe nicht!

– Разбираш бре, тарикат, аз съм от Каменар, а ти си от Варна?             

– Знам бе, знам!

„Прораймос“ е циганският холокост,

 при който и от национал-социалистите са убит 1 милион цигани (рома и синти), но това се премълчава, като се изтъква само еврейският холокост и убитите 6 милона евреи. Национал-социалистите обаче си имат и свой холокост. (По подобие на Спартанския модел, те захвърлят още тежко болните, лудите и инвалидите-германци в концлагери, като после ги евтанизират – бел.ред. По подобен начин в СССР след войанат биват „изчистени“ всички инвалиди/ранени от улиците на градовете – вкарват ги в лагери, където и умират – бел.Ст.))

А сега #СИСТЕМАТА НИ УБИВА по болнични пътеки!              

Водното огледало на гузната съвест на германците пред Райхстага или мемориалът на убитите цигани в нацистките концлагери. Няма нито един от България! Gipsy live matter! Единствено в Европа, в Царство България, броят на циганите се увеличава от 149 385 души  от преди войната на 170 011 души бригадири през 1946 година в НРБ. Сега броят им у нас е около половин милион души, като постоянно намалява, поради емиграцията в Германия. По-добре е да си щастлив циганин тук, отколкото в РБългария.

Сградата на Райхстага

Вече имаме писмен отговор по е-мейла, с покана да посетим Райхстага преди залез слънце на исканата от нас дата.  В София и в Берлин слънцето залязва по едно и също време. Направете си справка кога и подайте заявка отрано. Нареждаме се на дългата опашка в уречения час. 

Айнс, цвай, драй полицай! – както каза Христо Стоичков 

(Всъщност думите на Стоичков са: „айн-цу-цвай-цу-дрън“. А цитираните „Айнс, цвай, драй полицай“ са думи от популярна песен от 80те и 90те години, ето осъвремененият ѝ вариант – бел.Ст.)

Идва щателната полицейска проверка и разпит на български език, провеждан от един бивш милиционер от В.Търново. Декларираме, че не сме роднини на Георги Димитров и не носим запалителни материали, както се и вижда на скенера, но си оставяме багажа на съхранение в безплатния гардероб. Входът за Райхстага е също безплатен.

Изкачваме се по стълбите до асансьора, като се оглеждаме за следи от шрапнели и надписи. Няма, защото старата порутена сграда е взривена през 1954 година и е изградено нeйно копие след референдум в 1972 година. (Всъщност през 1954 е доразрушен само повреденият купол на сградата, самата сграда на Райхстага обаче остава, за да бъде реставрирана през 1960те години. А допитване (а не референдум) е имало през 1992, който решава, че парламантът на Федерална република Германия остава да се нарича Бундестаг, въпреки преместването му в „сградата на Райхстага“ – бел.Ст.)

На покрива на Райхстага обаче има нов купол с ресторант и безплатна тоалетна.

Парламентът се мести от Бон под прозрачния купол –  символ на демокрацията в Берлин. Райхстагът става Будестаг.

По спираловидната пътека бавно се изкачваме, като често се спираме да се огледаме. Красота!

Стъкленият купол над Бундестага

 е проектиран от британския архитект Норман Фостер, има диаметър 40 метра и е с височина 23,5 метра. Отдолу се виждат празните сини кресла на Бундесрата (горната камара на парламента – бел.Ст.) – август е и парламентът е на море! Бившият Партиен дом е преустроен със сини кресла и стъклен таван по подобие на Бундестага (жалко за 25 мил. лв.)

Куполът на Фостер тежи общо 1200 тона, а  само стоманения скелет (дограмата) е 700 тона. Той е прозрачен и ние можем да насладим на красивия залез над столицата на oбединена Германия.

• 

• 

• 

Брандербургската врата

 е отворена, Стената я няма! Спокойно  минаваме в Източен Берлин. Спирката Brangerburger Tor на метрото с линии S1 и S2 e наблизо.

Не се чува барабанен шум или боен марш. Няма победен парад както през далечната 1940 година, цари мир, спокойствие и тишина. Gute Nacht! 

In this photo released by he Kennedy Museum, President John F. Kennedy, left, Willy Brandt, center, then mayor of West Berlin, and West German Chancellor Konrad Adenauer, right, ride in a car at the Brandenburg Gate on June 26, 1963. The day Kennedy visit

„Ich bin ein Berliner!“ – казал през 1963 година американският президент Джон Ф. Кенеди точно пред Берлинската стена, затваряща Брандербургската врата, като с това подчертал, че САЩ ще подкрепят Западен Берлин. Вляво е кмета на Западен Берлин Вили Брант и канцлера на ФРГ Конрад Аденауер. Сега няма и помен от Стената тук.

Наскоро Роберт Ф. Кенеди, племенникът на бившия американси президент, каза на митинг срещу „Ковид – 19“ в Берлин: „Светът е в преломна точка. Правителствата обичат пандемията. Обичат я така, както обичат войната. Защото им дава възможност да уражняват контрол върху населението, какъвто при други обстоятелства то никога не би приело..“ #ОСТАВКА!

Берлинската стена падна на 9.11.1989 година. На следващия ден и режимът на Тодор Живков падна. А кога ще има #Оставка?

• 

• 

• 

– Ich bin ein berliner Kindl! Prost!  – казвам аз и отпивам от кехлибарената течност, като замезвам с „берлински – турски“ дюнер.

Писа с лявата ръка грешният хаджи инж.кап. Цветан фон Плевен. 

Снимки на Цветан Димитров и фейсбук приятели. 

Кръстовден, лето 2020.  

Литература: 

1.    Стефка Петрова, Практически курс по цигански език, издателство „Хеликон“, 2009.                                                                          

2.    България и източноевропейските страни: Краят на Втората световна война.

3.    „Българската следа“ в атентата.

4.    Робърт Ф. Кенеди в Берлин: Светът е в преломна точка.

Booking.com Booking.com Booking.com The post Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената first appeared on Пътуване до....