Поседяхме по до към 18:00 ч. този ден защото искахме да напазаруваме, да направим сандвичи за следващия ден за закуска и за из път и да вечеряме след което бяхме планували вечерна разходка в Керкира. По една бърза баня и салатка:
Стана към 20:30 ч. и запалихме към
Керкира
като си бяхме набелязали паркчето около крепостта. Слезнахме на долу и лудницата беше още по голяма. Място за коли нямаше бяха наредени отстрани по улицата в продължение на 3 – 4 км предполагам не съм ходил до края на опашката, по големия проблем беше, че вече нямаше място и за мотор като нашия да спрем.
Керкира, Гърция
Скутери и мотори плътно на по 20 см един до друг, и един голям паркинг целия плътно наредени кошмар. Една кола на аварийки спряла до наредените скутери и гледам зад нея едно по голямо място чист късмет, завъртях мотора и с няколко маневри го вкарах на въпросното място като двата скутера около мене бяха пак на по 20 см.
Даже и на пешеходните пътеки бяха наспрели скутерите, тъй като нямаше къде другаде. Не че някой спазва пешеходните пътеки – никой не спира, всички карат като бесни.
Тръгнахме на разходка – доста приятен е центърът, с едни малки тесни улички и високи сгради, около тях доста уютно се чувства човек.
На едно място бяха се събрали едни младежи духов оркестър и свиреха доста приятно като се получаваше една хубава акустика между сградите направо красота.
Стана късно и запалихме към къмпинга. Не знам защо по тези тесни смотани пътища всички се състезават. На един светофар посред нощите една мощна леля с една пробита алфа 145 като реши, че ще ме дърпа и онази алфа реве, форсаж здраво, аз си набирам нормално – онази до мене ще избухне. Викам – ей, малумна работа – и върнах газта, ще вземе да кривне и да ни пречука, баси хората. Всеки натиска, бърза за някъде – пък то разстоянията са по 10 – 20 км най- дългите, не знам защо така бясно карат 24/7 :).
Легнахме си късно към 23:30 ч. като имаше една новодошла група – цял рейс, за който не бяха подготвени явно и думкаха и крякаха цяла вечер, при което ги сложиха да спят в къмпинга на една поляна и спалните чували на земята – и така: 50 човека :). Бях замислил отмъщение за другата сутрин с един як форсаж в 6:00 ч. ама не го осъществих е крайна сметка :).
Четвърти ден
На другата сутрин станахме рано в 6:00 ч. бяхме решили да гоним ферибота в 8:30 ч. Имахме си сутрешен гост:
Мотора натоварен готов за път:
Отивам на пристанището
към 7:30 ,ч. оставям мотора и тръгвам по будките на „женския пазар“, където е превозвача за 8:30 ч.
Обаче през това време един ми вика – „Ела, ела, имаме ферибот в 9:00 ч“. Викам му: „Искам в 8:30 ч.“ Онзи вика „Мотор с двама човека ли сте?“ – викам „Да“ – „Ще ти дам на половината пари билетите!“ – хаха! и веднага ме заинтригува.
Вика ми „17,75 Eur всичко“ – не е точно на половина, но си е почти 30 лв по-надолу и се навих да почакаме още 30 мин. Гледам билетите после, които са само на гръцки и нещо пише „двама пасажера 50 % и 5 Eur на човек“ и – по-надолу – „мотор под 250 кубика 7,75 Eur“. Викам си „тоя ни метна с’а ще ме карат да доплащам“, ама после викам „сигурно така се прави отстъпката“. Заседнахме да чакаме и междувременно дойде още едно варадеро (вид мотор – бел.Ст.) – пак жълто, но по-стария модел с двама австрийци, мъж и жена, обаче натоварено много повече от нашето.
Дойде кораба, разтовари колите и викам си „сега ще ни качат нас първи, щото сме отстрани“. Ама – не! Зависнахме на моторите пред рампата на ферибота и почнаха коли да товарят. И така на слънцето висяхме около 50 мин и ни натовариха последни – направо изгорях. С билета нямаше проблеми.
После, докато пътувахме, се разговорихме с австрийците, които бяха на около 45 години. Те, хората, по-малко километри от нас бяха карали – хаха. Дошли от Австрия до морето – 450 км – не разбрах кой град, хванали ферибот за Игуменица, след което за Корфу и така. Сега пътуваха за Лефкада и Закинтос, имаха 20 дена и обикаляха крайбрежието спокойно, без да бързат. Спят на квартири и са доволни. Викам им „защо дойдохте на тоя остров“ :), а те казват – било австрийска традиция да се ходи на Корфу. Не знам точно историята, но май е бил австрийска собственост по едно време и тази кралица Сиси е австрийка, и затова – предполагам
Пристигнахме в Игуменица след 2 часа и точно в 11:00 ч. стартирахме
обратно по магистралата
Бях заредил предната вечер на острова, защото не ми се занимаваше да въртя из Игуменица да търся бензиностанции. Газ обратно – и след единия тол спряхме са кратка почивка и да хапнем по сандвич.
Оттам – пак по магистралата до бензиностанцията на 284-и км – преди Солун. Заредихме, пийнах една кола, че ми се спеше зверски и – към
България.
Стигнахме бързо и безпроблемно, но вече беше 34 градуса и беше доста жега. Този път реших да мина през обхода в Петрич – доста натоварено в неделя, но с мотора леко-полеко ги изпреварих колите една по една. Спряхме на Градешница, което си е класика да похапнем от вкусните пържоли на Митака.
След което минахме още 150 км и акустирахме дома след 1420 км.
На острова минахме около 140 км. Общо всичко изхарчихме около 700 лв.
Като цяло
моето мнение е, че острова не е подходящ за почивка тип „плажуване на море“. Като цяло почти няма плажове: голяма брегова ивица и малко плажове, като тези откъм Италия водата не става, много е студена.
Забележителностите не са кой знае какво, по-скоро са по натамънени, за да могат да ти събират пари и да привличат туристи. Страшна скъпотия без особено покритие. Островът е в някакво изоставено положение, слаба поддръжка и според мен запада малко по малко. Предполагам световната известност го прави толкова посещаван и това, че има летище, което кара много туристи, както и пригоденото пристанище да посреща круизерски кораби.
Природата е само камъняци и някакви храстообразни дървета, както и змии и гущери :). Мога да направя сравнение с остров Тасос, на който съм бил няколко пъти, доста по-зелен е отколкото Корфу, има много по-голяма плажна ивица, като има страхотни плажове с пясък.
Къмпингът, на който бяхме на Корфу е един от най-добрите и е много по-зле от колкото Golden Beach на Тасос – много по-слабо поддържан и по-мърляв. Странното беше, че и хладилник няма общ, ами трябва да си плащаш, ако искаш да ползваш – което по Халкидики и Тасос си е нещо нормално да има общ хладилник. Цените са пъти по-скъпи на Корфу, отколкото на Тасос – както храна, забавления и спане, така и транспорт с ферибот. Посетихме Корфу заради световната му известност, но не вярвам да повторим, докато Халкидики и Тасос ги повтаряме много пъти и все още ни харесва.
Пътят се спуска надолу, следвайки реката. Отдясно, директно нагоре, тръгва грандиозна отвесна скалиста маса. Не е потискащо, а по-скоро впечатляващо, свързано с преживяване на собствената нищожност спрямо мощта на природата. Можеш просто да спреш, да свалиш за миг каската и да се прекръстиш.
Наистина спираме, но не за да се прекръстим, а за да облечем екипите за дъжд. Отново е навъсено, отново вали. Скоро дъждът намалява и почти спира. Обличането и събличането са две от дейностите при пътуване с мотор, които доста уморяват. Аз лично ги определям като досадни.
Събираме се на бензиностанция, за да вземаме решение. Бобан преглежда с многознаещ поглед местната преса, закичил каската си с кафеникаво крилато насекомо.
Има още време до свечеряване. Въпреки мрачната метеорологична прогноза решаваме да се отклоним от пътя и да посетим
манастира „Морача”,
намиращ се по каньона на р. Морача. Дълго пътуваме покрай Тара, после Мойковац и Колачин. Манастирът е тихо и спокойно място до оживен път, островче на вярата с поддържан вътрешен двор, малка църквица с иконата на Св. Николай и ред камбани, подредени по големина. Известен е с водопада, който се намира непосредствено зад него. За наше съжаление достъпът е ограничен от метална портичка с катинар. Колкото можем, проточваме вратове над нея. Оскъдна видимост. Примиряваме се и бродим в манастирските двори, както обикновено контрастиращи с облеклото си, но в душевна хармония с излъчването на мястото.
А после – големият дъжд… Търсим своя къмпинг, този, за който пазим топли спомени, близо до границата със Сърбия, носещ благозвучното име „Зелени рай”. И с оня сладкодумник – „ел професоре”, на който така и не се наслушах. Мисълта за това ме топли вътрешно. Външно…е, дори не искам да си спомня. Търсим нещо в дъжда, едно сантиментално кътче, което вече може би съществува само в спомените ни. Но не се отказваме, смрачава се, но ние препускаме напред. Дъждът ни шиба, а минаващите камиони ни заливат с водна стена.
И…о, чудо. Въпреки мокротата и лошата видимост, треперенето и словесните атаки срещу времето – табела
„Зелени рай”
Точна като Рая, библейския. Появява се от нищото (не, че знам как е!), за да спаси изстрадалите ни души и тела.
Мястото е променено – застроено и съсипано, но отново следва чудо (явно чудесата падат с настоящия дъжд) – влизаме в новопостроената дървена къщичка с тежката мисия на квартална кръчма и… вътре гори печка!!!
Преди това гръмогласният стопанин ни приветства. Ники му напомня кои сме (не знам дали се сеща). Тъй като идваме за втори път и с приятели, ползваме отстъпка от цената за нощувка.
Вечерта е топла, сред местните хора, на ракийка със салата, пъстърва и картофки, много цигарен дим и изпити бири. От клиентите. А старият бохем обсебва с присъствието си и раздава заповеди на Ана. Така и не разбирам дали е негова жена или работи в кухнята, но я извиква така мощно и категорично, с лек упрек „Ана!”, че чак ме разсмива. После, като един истински учител (това е професията му), с лукава усмивка ни изпитва за предназначението на разни архаични вещи, с които е пълна импровизираната механа. Следва чудесна нощ в меко и удобно легло, макар цялата стая да е пълна със съхнещи дрехи и вещи.
Лека нощ!
Ден седми
Сърбия – Дяволският град. Проходът.
Последен ден. Осъмваме без Бобан Левио мигач, който още в ранни зори отпрашва еднолично към Румъния, вероятно дълбоко скърбейки за своята вярна дружина. В местната преса „Рожаe сéга” (ударението на „е” във втората дума) ще се появи поредната статия за осиротялата ни група и обзетия от мъка неин войвода.
Ставаме, поредното турско кафенце (душата ми плаче за едно еспресо), все още някои дрехи и части от екипировката са мокри, но утринта е гостоприемна и слънчева. Сбогуваме се с професоре, който отрязва дебели късове от едричък лимон и обяснява, че има главоболие.
После пекара, разговор с двама нашенци мотористи и – напред.
Преминаваме в Сърбия
и спираме за кафе. Бобан обажда по мобилния, че се завръща, че не може да се справи с мъката, че дружината си е дружина, а без сърце не се живее. Ще ни настигна в Рашка. Срещаме се и се прегръщаме, сякаш сега тръгваме. Пием студена бира и си хортуваме със собственика, чиито син е млада сръбска надежда в мотокроса. После продължаваме, за да търсим един изгубен
Дяволски град или Djavolja jaruga
Намираме го в страхотен пек, спираме на паркинга и бавно се топим.
Поемаме по пътеката. В гората е значително по-добре, въпреки комарите. Посреща ни наниз от различни национални флагове. После край пътеката в нас се вторачват стилизирани дървени фигури в естествен ръст. На табелки са изписани имената на авторите. Спираме да хвърлим монета в оранжевото гърло на горещ извор. От него се стича рекичка в същия цвят. Нейният състав е от оная маса, от която са се образували фантастичните фигури в Дяволския град.
Ђавоља Варош, Ђаке, Сърбия
Напомня, даже вероятно е същото творение природно, Стобските пирамиди, намиращи се над село Стоб в западния дял на Рила планина (както е упоменато в Уикипедия).
Само че нашите са доста по-едромащабни и заемат значително по-обширно пространство. В никакъв случай не съм разочарована. Всяко място крие собствени красота и чар. Така е и тук. Образувалите се с майсторската намеса на водата кули, представляват армия или сватба… или кой знае какво масово сборище. Красиви са със своя червеникав цвят на фона на ясното синьо небе.
Съотнесени към името на мястото напомнят нещо мрачно, неразрешено и зловещо, нещо демонично и непонятно. Само името е такова. Тук е прекалено слънчево, топло и задушно. На слизане попадаме на изключително самобитна църквица (или параклис) – „Св. Марина”.
Това подхранва убеждението ми, че няма случайни неща – дъщеря ми носи това име. Иконите са изрисувани направо върху големи каменни плочи.
Ритуално завързваме бяло парцалче с нашите имена и тези на децата ни на сухо дръвче. Обичай някакъв, вероятно за здраве. Дръвчето прилича на странна мумия. Доста хора са минали оттук. И всеки е завързал по една надежда на клоните, оставяйки на този пуст и сушав хълм някое свое съкровено желание.
Връщаме се на паркинга. Отново се втурваме към поредната щура идея. Местен обитател ни обяснява, че има пряк път през планината – „добър (ударение на „о”) макадам”, както се изразяват тук. Ако минем по него, спестяваме немалко разстояние. Едно споглеждане е достатъчно.
След първия километър, че и по-рано, вече съжалявам. Необратимо е. Завои, коловози и на места кал. Стискам зъби и ако крещя, никой не ме чува. Ники уверено води нагоре, макар че срещаме безброй отклонения, а табели почти липсват. Доверявайки се на интуицията си, както и на картата, моят спътник в живота най-сетне ни извежда на асфалт. Повярвайте – и най-лошият асфалт е за предпочитане.
По време на това изпитание слизам, тъй като пред нас се вият кални коловози и ни очакват огромни локви. Другите двама хубавци се бавят. Докато аз вече мислено ги оплаквам, пристигат весели и изцапани – кратка спирка за фотосесия. Единият с газ преминава през локвите, другият, залегнал, го снима. Бобан изпада в екстаз от резултата, от изпитанието и от щастливия му завършек. Пием бира, закупена от единствения магазин на някакво село, а той великодушно раздава лепенки ТДМ на сюрия дечица. Те решават, че най-личен е моторът на Денислав – вдига най-висока скорост. Това видимо предизвиква заслужена гордост у притежателя му.
Пътуваме, а нощта постепенно настъпва. Става много късно, за да открием подходящо място за бивак. Движим се бързо, изпреварваме, движението е доста натоварено. Фаровете отсреща заслепяват. Губим реална представа за разстоянията и решаваме да спрем. Крайпътна табела ни насочва към къща за гости. Бобан веднага прави обратен завой и отива на опознавателно посещение. Скоро се връща, доволен от себе си и направения пазарлък. Отново отстъпка. Скъпи гости сме все пак – представители на „ТДМ България”, начело със самия ротен.
След табела
„Маркови конаци”,
влизаме в къща стил „Етно”, както тук ги наричат. Или „битов”, както го наричаме ние.
Ухае на топъл, вкусен хляб. Питаме на какво мирише, а стопанката отговаря „Е, па на кифле!”. Много разговорлива, шегаджийка с енергична походка и приповдигнато настроение, веднага установява контакт с нас. После, поднасяйки ни ладно пиво, го съпровожда с малък елипсовиден панер, в който са се гушнали четири топли хлебчета във вид на кифли.Сладост! Разпускаме, поръчваме втори път, обсъждаме изминатите километри, видяното, почувстваното, пътуването като цяло. Всичко е точно такова, каквото сме го желали. Така прекрасно обаче, не сме го очаквали.
Ден осми
Власинско езеро. България – Трънско ждрело. У дома.
Следва Власинско езеро, близо до нашата граница. Разположено в хълмиста местност, с прекрасни места за бивакуване (но мисля, че има забрани), то не се отличава с кой знае какво. Вероятно го възприемам така, след като се наситих на концентрираната красота на Черна гора най-вече.
Пътуваме „на изпарения” в някакъв запустял район, тъй като в тази посока е най-близката бензиностанция. С една колонка. Но с благодарност, че успяваме да „нахраним” гладния товарен кон. Връщаме се назад и… бегом към къщи.
Междувременно посещаваме Трънското ждрело, карайки по черен път, а после – пеша по част от екопътека. Харесва ми суровата му хубост и безкомпромисната упоритост, с която водата дълбае пътя си.
Разделяме се преди София. Развял триумфиращо черни ТДМ флагчета на задния си куфар, Бобан Левио мигач напусна своите подопечни. Плавно се плъзва надясно и се стопява в пространството, оставяйки ни да гадаем – ще ни вали ли през Витиня или не?
Е, вали. Жестоко, безцеремонно и без право на обжалване. Започва през прохода, не спираме да се облечем и след минути сме мокри. До кости. Загубваме се с Денислав, който вероятно остава да изчака. Дъждът – студен и със силен вятър ни подмята по платното и се стича в най-потайните дупчици. Усещането е втрисащо, видимостта – частична. Спираме за кратко в бензиностанция, за да се успокоят стихиите. Замръзвам. Но сме близо, така безумно близо – не мислим да стоим дълго или да се обличаме.
Отново на пътя, отново ни поема поредния бесен порив на вятъра, а дъждовните плесници са все по-брутални.
Отбиваме се от магистралата към Ябланица, отминаваме и самия град, стихиите се смиряват и дъждът намалява. На пътя се образуват огромни мътнокафяви локви. Пресичаме ги бавно и внимателно. Стават все по-големи. В един момент цялото шосе е потънало във вода. Смело нахлуваме в нея и… оказва се рядка кал. Изненадващо… Ники отчаяно се опитва да задържи мотора във вертикална позиция и успява за известно време. После познатият вик :”Паднахме!” и моторът забива предница, после се плъзва на едната си страна, а калната река ни залива. Буквално тече през нас. С усилие се измъкваме, с още по-голямо успяваме някак да го изправим и избутаме настрани. Минават коли. Безразличните очи на пътуващите ни следят зад стъклата. Дори не отварят прозорци, за да попитата как сме. Е, в България е така.
Болят ме кракът и китката. Ники се оплаква, че е натъртил рамото си. Дъждът ромоли, а ние стоим сред блатото и събираме себе си. Моторът все пак пали (обичам го, този уж бездушен наш спътник!) и ние успяваме да се доберем до дома. Синът ни изумен гледа, защото вероятно в детските му очи изглеждаме странно. Калта покрива мотора, багажа и нас. Но – стандартно се окуражаваме – живи и здрави сме, кал се пере.
Малко разочароващ край за едно преситено с красота пътуване.
Отново донасям Черна гора в сърцето си, като не преставам да се възхищавам на таланта на черногорци да опазят шепата си земя. Може би не талант, а любов и почит – към корените си, към културата, към природата и към идентичността. Към всичко онова, което ни прави различни спрямо другите, но все пак жители на една планета, към която имаме известни задължения – защото ни храни, защото дишаме, защото обичаме и защото ни има. С цялото си сърце и със силата на душата си желая и се надявам да мога някога да кажа същото и за нашата изстрадала България.
До нови срещи!
Край
Автор: Петя Стефанова
Снимки: авторът
Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:
Днес откриваме нова страна за нашия сайт – Армения. Може да ви се види чудно, но е факт, че досега не сме имали пътепис, специално за нея – винаги сме я минавали в комплект с някоя друга страна. Отново се качваме на Опела на Валентин и поемаме към Кавказ.
Приятно четене:
Из Армения с Опел
част първа
Дебед, Алаверди, Санаин, Одзун, Ванадзор, Гюмри
Втората от Кавказките републики, които разгледах преди обиколката на ИРАН, беше Армения. Територията на тази държава е разположена южно от Грузия. Теренът е предимно планински с красиви долини, малко равнинни области и голямото езеро Севан.
Езерото Севан
Армения е с население близо 3,3 млн., а територията й е 30 хил. квадратни километра, т. е. над 3,5 пъти по-малка от нашата.
По мои впечатления арменците са свободолюбив и горд народ с високо национално самочувствие, основаващо се на богатото историческо минало.
Първите държавни образувания на територията на днешна Армения възникват през третото хилядолетие преди новата ера. Официално първата самостоятелна арменска държава е създадена през 6-ти век преди новата ера, което означава, че е връстник на антична Гърция. Арменците се гордеят с историческия факт, че
те първи в света приемат християнството като официална държавна религия
през 301 година от новата ера. Първата арменска азбука съществува от векове преди новата ера, а съвременния й вариант е създаден в началото на 5-ти век от новата ера от духовника към царския двор Месроб Мащоц. В периода на най-голям политически, военен, стопански и културен разцвет арменската империя е обхващала територии от днешна Източна Турция, Северозападен Иран, Грузия, Азербайджан и Североизточна Сирия.
Карта на Арменската империя по времето на най-големия й възход – Национален музей в Ереван
Последното Арменско царство съществува от 1050г. до 1375г. и обхваща земи, които днес се намират в югоизточна Турция. В продължение на изминалите хилядолетия арменските земи са завладявани от: перси; македонците на Александър Велики; римляни; отново перси; араби; византийци; монголците на Тамерлан; пак перси; османските турци. През 19-ти век Руската империя завладява от Персия и от Турция исторически арменски територии. В отговор на арменските национално-освободителни движения турците организират масови преселвания и избивания на арменци в края на 19-ти век и през 1915 година. През периода 1918г.÷1920г. Армения е независима република. В края на 1920 г. Турция завладява западна Армения, а Червената армия завзема Източна Армения, която по-късно става република в състава на Съветския съюз. През 1991 година Армения обявява независимост и става самостоятелна държава.
Статистическите данни сочат, че в новата арменска история периодът от 20-те до 80-те години на миналия век е време на голям икономически подем и неколкократно повишаване на жизненото равнище. През тези десетилетия науката, културата и образованието достигат значителни висоти.
Днес около 5 милиона арменци живеят извън родината си, в това число около 20 хиляди в България. За мое съжаление, хората с които разговарях не бяха чували за Яворов, който в началото на миналия век написа прочувствени стихове за многострадалния арменски народ.
Типична Арменска надгробна плоча, наречена Хачкари, поставена в Арменския квартал в София
Моето впечатление на турист е, че средното жизнено равнище е по-ниско от това в Грузия и е съпоставимо с нашето от края на 90-те години на миналия век.
По мои наблюдения цените на основните стоки са на равнища около 3/4 от българските. Входните такси за основните музеи и забележителности са между 1 и 4 лева. Цената на литър дизелово гориво беше 1,80 лева през август 2012 година. Значителна част от леките автомобили се движат с природен газ (метан), с който изминаването на 100 км. струва около 6-7 лева.
Първото нещо, което ме изненада в Армения, беше про-руската политика и изключителните русофилски настроения сред хората. Не очаквах, че може да има държава, където мнозинството от народа да изпитва такива чувства на привързаност към Русия. Пътувайки из страната и разговаряйки с хората си обясних на какво се дължи това: вековните исторически взаимоотношения между две християнски държави; помощта на Русия за освобождението от турско робство; икономическите и културни връзки през периода на социализма, които продължават и днес; конфликта с Азербайджан и военната подкрепа от страна на Русия; три от четрите граничещи с Армения държави са мюсюлмански, което изисква арменците да имат силен християнски съюзник. За тесните връзки с Русия от „пръв поглед“ говореха две неща: наличието на много автомобили руско производство и слушането на руска музика в заведенията. По мои наблюдения поне 1/3 от звучащата в заведенията музика беше руска. Около 90% от автобусите и камионите са руско производство. В провинцията около половината от леките автомобили са руски лади, следвани по брой от забравените вече у нас волги. В някои от малките градове имах визуалното усещане, че съм се върнал в годините на социализма. В столицата и големите градове преобладават стари западни леки автомобили, предимно германско производство.
Арменците се оказаха още по-гостоприемни от грузинците. Всички, с които разговарях, изпитваха топли чувства към България и искрено се радваха, че общуват с българин. Много от хората подчертаваха, че ние сме братски народи.
Арменският език, както и грузинския, е неразбираем за нас. Почти всички възрастни и преобладаващата част от младите хора говорят руски език. Знаещите английски са доста по-малко отколкото в Грузия.
През цялото време в Армения не забелязах никакви следи от прояви на престъпност. Навсякъде в страната се пътува съвсем спокойно.
Полицейското присъствие е видимо, както и в Грузия. Разликата е тази, че в Армения пътните полицаи следят за превишаване на скоростта с радари и камери в автомобилите. Нещо повече, те прилагат много „гаден номер“. На доста места с отдалечени от пътя къщи липсва табела за начало на населено място. Където свършват тези къщи, обаче, има табела за край на селището. Там скрит под сянката на дърво, обикновено се крие полицейски автомобил и засича с радар тези, които не са намалили скоростта в така (не)означеното населено място.
Състоянието на пътната мрежа е по-лошо отколкото в Грузия и доста по-лошо отколкото у нас. Типичните за България „дупки-убийци“ са малко, но неравностите по настилката, които трошат автомобила са навсякъде. През планините средната скорост на придвижване е 20÷25 км. в час. За някои туристически обекти няма означения или има табелка само за отклонението от главния път, пък после нека туриста да си „троши главата“. Позната „родна картинка“.
На основните пътища указателните табели освен на арменски са изписани и на латиница, а на някои места и на кирилица. Като цяло, Армения е по-трудна за автотуриста, в сравнение с Грузия.
През тази малка по територия страна и през Нагорни Карабах пропътувах 1 700 килиметра в продължение на седем дни и половина. Туристическите забележителности в този регион се оказаха доста повече от очакваното. Там похарчих 465 лева, от които 115 лв. на границата за автомобилни такси и застраховка гражданска отговорност. Продължиха и ремонтите на стария ми Опел.
Влизане от Грузия в Армения
Пристигнах на граничния пункт привечер, преминаващите границата автомобили не бяха много, но всичките формалности и документи ми отнеха около час и половина. Тогава това ми се видя страшно много защото не знаех какво ме чака при влизането в Иран.
За влизане в Армения е необходима виза, която струва 8 щатски долара. Тя може да се издаде и на граничния пункт, но аз си бях подсигурил такава от посолството на Армения в София.
Арменската виза в паспорта на автора
След бързата паспортна проверка започна оформянето на документите за колата. Първо се наредих на опашка, където трябваше да ми изчислят какви такси да платя за автомобила. С един руснак си чакахме реда, но нахални грузински шофьори на камиони започнаха да ни пререждат като обясняваха, че са си платили таксата и трябва само да подадат бележката с документите. След 4÷5 минути такова пререждане „ми писна“ и се разкращях на грузинските шофьори, че са нахални и е несправедливо да минават пред нас. Явно съм викал доста силно и гневно, защото грузинците се стреснаха и застанаха на реда, а арменския чиновник се почувства засегнат, че един чужденец трябва да въвежда ред. Самият аз се изненадах от себе си, че мога толкова добре да се карам на руски език. Следваше отиване до банковия офис, обмяна на валута, плащане на таксите и връщане при чиновниците за оформяне на документите за лекия автомобил. После дълго писане на застраховката гражданска отговорност и лепенето на стикер на предното стъкло.
Вече се беше почти стъмнило, няколко километра след границата отбих от главния път и си намерих спокойно място за нощувка. Първата ми среща с Армения приключи.
В хронологичен ред следват снимки с кратки пояснения от някои от посетените места в Армения.
Рано сутринта продължих по пътя през
красивата долина на река Дебед
Долината на река Дебед
Долината на река Дебед
Алаверди
Първото населено място, което разгледах, беше Алаверди. Това е малко градче с около 15 хиляди жители, голяма част от които са миньори в медните мини или металурзи в медодобивния завод. Изграждането на завода започва в края на 20-те години на миналия век, през началния етап от индустриализацията в бившия СССР.
Завода за обогатяване на медна руда и за добив на мед
Медните мини са разположени в планината над града.
Главната архитектурно-историческа забележителност в града е средновековния мост, построен по поръчение на царица Тамара. Високата част на моста е украсена с барелефите на 4 лъва.
Мостът на царица Тамара с барелефите на 4 лъва
Жилищните блокове в Алаверди са от типичния за Армения полиран розов камък.
Арменците уважават руските леки автомобили Волга, чийто по-нови модели у нас са непознати.
Зданията в Алаверди са направени от типичния за Армения полиран розов камък
Санаин
В планината над Алаверди е разположено селището Санаин, в което има два туристически обекта: музея на Микоян и средновековния манастир.
Санаин е родното място на Артьом Микоян – главeн конструктор на съветските изтребители МиГ. Не по-малко известен е и брат му Анастас, който е държавник по времето на Сталин и Хрушчов, достигайки до поста заместник-председател на министерския съвет на СССР. Третият брат Микоян, обаче, е неграмотен и цял живот работи в местния селскостопански колхоз.
Авторът със своя автомобил пред музея на авиоконструктора Артьом Микоян – създател на изтребителите МиГ
Авторът сред експонати в музея на Микоян
Снимка на държавника Анастас Микоян с Джон Кенеди
Снимка на държавника Анастас Микоян с Джавахарлал Неру и Индира Ганди
Манастирския комплекс в Санаин
е изграден през 10-ти век по времето на арменския цар Абас Багратуни. В комплекса са включени пет черкви, параклиси, библиотека, училище, жилищни сгради и средновековно гробище с родови гробници. Училището е връстник на аналогичните училища в Оксфорд и Кембридж, за които англичаните твърдят, че са сред първите европейски университети. През периода от 10-ти до 13-ти век манастирът е един от главните религиозни, културни и научни центрове на Армения.
Манастирският комплекс в Санаин
Манастирският комплекс в Санаин
Манастирският комплекс в Санаин
Одзун
Историческият град Одзун с неговите манастири и черкви е разположен на високо плато на левия бряг на река Дебед.
Величествената черква от 7-ми век в Одзун
Останките от старинна черква
В основата на каньона са останките от
скалния манастир Хоромайри, 12-ти век.
Останки от скалния манастир Хоромайри
Ванадзор
Ванадзор е индустриален град и административен център на провинция Лори. Населението му е 170 хиляди. В близкото минало името му е било Кировакан. В града има голям химически комбинат, няколко завода и колеж за подготовка на учители.
Фоторазходка из Ванадзор
Фоторазходка из Ванадзор
Ванадзор
Запомних Ванадзор и с добрите млади механици, които ми ремонтираха охладителната система и динамото на опела. От тези момчета научих доста неща за Армения и за живота в страната. Накрая с тях се разделихме като приятели.
Гюмри
С типичната си руска и съветска архитектура Гюмри е един от най-атрактивните градове в Армения. Населението му е 120 хиляди жители.
Историческото име на града е Кумайри, през 1840г. е преименуван на Александропол (на името на руския цар Александър I), а от 1924г. до 1990г. се е наричал Ленинакан (на името на съветския политик В.И.Ленин).
Градът е пострадал много по време на опустошителното земетресение от 1988 година с епицентър съседния град Спитак. Жертвите на това земетресение са 25 хил. души, а материалните щети са значителни.
Градът съществува от 4-ти век преди новата ера, когато на това място се заселват гръцки колонисти. След присъединяването му към Руската империя тук е разположен голям военен гарнизон, което е обусловено от близостта на границата с Турция. През 18÷19 век Гюмри се е развил като търговски и транспортен център във връзка с търговско-икономическите отношения между Русия, Турция и Персия.
Гюмри, Армения
В град Гюмри е роден един от най-прославените военачалници през Втората световна война Иван (Ованѐс) Баграмя`н. Той е маршал, командващ фронт (войсково обединение от няколко армии) и герой на Съветския съюз.
Гюмри е побратимен с българския град Пловдив.
Рано сутринта на централния градски площад в Гюмри
Рано сутринта на централния градски площад в Гюмри
Паметника на загиналите при земетресението от 1988 година
Черквата Йот Верк, в превод Седемте рани
Из старите квартали на града
Статуята на Майка Армения (от ляво) и Укреплението Сев Гул (от дясно)
В Гюмри е издигнат
Мемориален комплекс в памет на руските воини,
загинали за освобождението на Армения от турско робство.
Мемориалния комплекс в памет на загиналите за освобождението на Армения руски воини
Мемориалния комплекс в памет на загиналите за освобождението на Армения руски воини
Няма да се спирам на Ащарак и Бюракан, тъй като тези селища не ме впечатлиха с нищо особено.
Втората част започва със старинната крепост Амберд, в превод „Крепост в облаците“. Разположена е на 2300 метра надморска височина.
Продължаваме с катеренето на връх Ботев заедно с Тони. В началото навлязаохме в парка Централен Балкан, после стигнахме хижа Рай, а днес ще тръгнем по Тарзановата пътека.
Приятно четене:
Към връх Ботев за един ден
част трета
Тарзановата пътека
Мини водопад.
Ето и началото на
Тарзановата пътека
Така изглежда въпросната пътека.
Малко по на горе някой си беше забравил фотьойла и реших да поседна
И да помечтая.
Нагоре, нагоре и напред.
О, планина! O, гледка!
Лека почивка.
И пак нагоре.
До бездната
Васил Левски / Vasil Levski, Пловдив / Plovdiv, 4363, BG
Имаше някакво ято там високо
Изкачихме се до края на Тарзановата пътека, където имаше и друга голяма група хора дори с малки деца, най- малкото беше на 3 години не знам как издържаше нагоре.
Забравих да спомена, че в началото на Тарзановата пътека същия шегаджия беше сложил пак син надпис, превключи на първа предавка, блокаж на диференциала и 4×4 :) и до върха 1 час 45 мин и 30 сек доста не обнадеждаващо, в крайна сметка се оказа, че до върха са около 2:30 ч.
Пътеката продължаваше в следния си вид и пак – стръмна.
Върха изглеждаше доста близо, но реално около час ни делеше от него. В подножието от южната страна имаше ледник, който не се беше стопил въпреки високите температури.
От кога не сме ходили до Истанбул? Днес Теодора ще ни води там, като приятелски ви казвам – четете!
Истанбул
или
„Идеален ден за лов на рибка бананка”
Начало
Идва един момент, когато всичко започва да става недостатъчно. Или пък прекалено претрупано. Бе, баланса е погубен сред пот, сълзи и тенджери за миене.
И в един такъв нещастен момент социалната мрежа проговаря от Берлин:
- Ей, Бургас – казах и на Варна 1 и 2 - остана да решите кога тръгваме!
- Къде бе?
- Ми в Истанбул, нали ми обеща?
И да – сетих се. Обещала бях една разходка из Истанбул. Но си я представях в едно необозримо бъдеще, щото в обозримото предстоеше домашен ремонт, разни други пътувания и прочее. Обаче, Животът си знае работата и имагинерността придоби конкретика – началото на май (идеално).
А на Истанбул кой се дърпа?
Тук е момента да отворя скоба и да вмъкна едно предговорче..
Мъжете имат своите мъжки истории. Всеки един, в подходящ момент, може да разкаже умиляваща сцена, изпълнена с крепки десници, чувствителни трепети и някоя мъжка сълза. Темата за казармата е изключинелно трогателна (и до ден днешен 74.3% от българското население недоумява отмяната на военната повинност) и може да разплаче цяла фамилия на Бъдни вечер.
Абсолютно равностойни са и жените – всяка е разбивала поне едно сърце, имала е своите дяволити моменти и повечето плашат със спомени от родилното същата фамилия на Коледа, както и на всеки един рожден ден. А също пазят спомени за животоделни скандали, за едни години, в които „бях по-слаба от теб сега” и …
И като се случи ненадейно някое déjà-vu, благодарността е единствена отплата за тази щедрост на съзнанието – т.е. спомените са онова, на което се уповаваме.
Та така – една агитка от 4 девойчета са се превърнали в 4 госпожи. Тук-таме спорадична среща, но като цяло едни 15 години се търкаляха – безпрекословни, самостоятелни, чисто нови след общите студентски спомени. И изведнъж – хайде в Истанбул – ще кажеш, че всяка неделя са се събирали да плетат чорапи та сега искат да вкарат и съспенс – т.е. спомените са запазили онова чувство на единение, което държи искричката.
Край на предговора
Нямаше никакво отстъпление – гледали сте Сексът и градът, нали? Дори онова тъпо продължение в Абу Даби? Е, нещо такова ни се очертаваше. С една дума – резервирахме хотел (след двуседмична размяна на линкове и обсъжданици – а защо хотела не е с басейн, не може ли да е на друга улица, има ли шампоан, а балкон, а…). Берлин си купи самолетен билет 3 седмици по-рано, а Варна и Бургас запазихме места в автобуса горе-долу месец предварително. Боже, ентусиазъм, а?
По мое мнение Берлин се прецака леко с електронния билет – т.е. емоцията да отидеш на място и да размахаш хартията пред гишето… Но, автобусните линии държат на традиците и нямаше начин – отиваш и получаваш правото на тричетиристотин км нощен преход. Варна 1 тръгва към автогарата, звъни ми, зарязвам (едва ли не) клиент на насред и-мейла и се стрелвам към билетното бюро. В абсолютен телефонен синхрон се движим към касите, направо два броя Том Круз с пола (аз) и бели бермуди (Варна) стартирахме Мисията Истанбул – транзакцията е извършена – отиваме бе!. Следващия месец обсъждахме валутни курсове, кръстосани валутни курсове, ценни книжа и неообходимостта от чехли за хотела. Плюс това карти географски се разглеждаха, но никоя не посмя да състави твърд график на движението. Берлин си купи пътеводител и започна плахо да подхвърля подробности за исторически забележителности, да предлага клетвени декларации, че ще видим поне 3 от общо 780980987665 – те открити до сега. Варна предвидливо си мълчеше, а Бургас, т.е. аз йезуитски разказвах за специални чайни и пазари (тази чайна остана за друг път, така или иначе).
Както казах – ние сме 4. Един Берлин, един Бургас и две Варни. С огромно съжаление втората Варна не се яви на срещата – обяви някакъв форсмажор. Като се замисля, четирите образуваме идеална конфигурация. Направо сме си 4те годишни времена.
Та, липсващата Варна, си е Искряща Зима. При нея печката топли, снега студи, всичко е ясно и няма нюанси. Прекрасно чисто, подредено – като зимна градина с топла къщичка в дъното. Без кал и дъжд.
Те са за мен. Докато грее топло слънце, птичките пеят, пеперудите фъркат, замъгля се хоризонта и оп – една буричка наквасва обилно пътеките. Почва се едно хлъзгане, едно цапане, докато не изляза на зелената поляна, че да оправя равновесието и не поизлъскам фасадата. И после пак.
Явилата се Варна е лежерно лято, братче. Едно слънце на хоризонта (некой път жари), цикади и хамак под каваците. С узо и домати. Е, случва се малко да погърми и превали, ама като напече, бързо засъхва.
Берлин обича червило в кафявата гама, обичайно е топла, пълна с полутонове и цветове – ту златиста, ту покафенее, ту посивее. Последното е опасно, щото есенните дъждове са продължителни и студени. Иначе – пълна реколта: винаги ще стопли атмосферата. Донесе ни домашен кекс и термос чай.
Със свещ да се бяхме търсили по-различни, нямаше да се намерим. Необяснимо защо не се бяхме отчуждили, а бяхме останали в едно и също трептене, което се синхронизира за 3 секунди след събирането в чата. Е, изпитвахме известно любопитство една към друга, нямаше начин. И от време на време, всяка от нас се сепваше потайно от лекотата на общуването. Някак неестествено естествено. Зима не дойде в Истанбул, но присъстваше много осезателно. За останалите три градът беше там и даде на всяка от нас каквото си бе поискала.
„Полет над нощта”
Едвам дочаках четвъртък вечер 20.00. Раницата с минимален багаж стегната на прага, децата ми пожелават приятен път, а мъжа ми се подхилва игриво. Във Варна се разделят на автобусната спирка с малко сълзи, Берлин ляга да спи бързо, че трябва да стане в 5 часа за полета, а чай има да вари и да скатае 3-5 шоколадчета за всеки случай.
Докато поръчвах таксито, за да отида към автогарата, Фейсбука пропищя – Варна си изгубила калъфчето за телефона в автобуса! Много неприятно. Направо съжалих, че колата пристигна и не мога да следя събитието на живо в чата. Но – късмет, какво да се прави. Отивам в билетното бюро, там едни русначета гледат оживено в таблета си, а ние със служителката си говорим за деца, за кафе и баклава, естествено. Автобуса пристига мятам багажа към шофьора, а с ръчната чанта и 25те кила фотооборудване, се прегръщаме с Варна силно, както подобава на 15годишно прекъсване. 5 секунди по-късно с хихикане и хахакане, леко смутени, сядаме и почваме да си разказваме днешния ден, щото всичките 15 х 365 преди днес са преминали в друго измерение. Оглеждаме се дискретно – същите. Братче, кой каза, че времето лети? Спи зимен сън понякой път.
И в този момент си представям, как слизаме от автобуса в 6 часа сутринта в онзи великолепен Истанбул. Как е хладно и леко синкаво утро, а ние отиваме към Истиклял, сядаме в някое кафене, носят ни закуска, чай и градът става все по-оживен, а светлината уютно златиста.
В автобуса, обаче, е тъмно, Варна вади шоколад, услужва ми с кърпичка и има два броя възглавнички за път. Аз – спартански организирана, направо се чувствам неудобно. Стюарда учтиво ни моли да си приказваме по-тихо (а дано, ма надали). Той ми е познат от миналогодишно пътуване и, оказва се, също ме помни. Малък младеж, като вейка – трепкащ и някак пролетен. Все едно съм на ученическа екскурзия.
Събуждам се докато влизаме в Космополиса, здрачно е, светлините полека избледняват. Все още е вълшебно, някак неопределено. Като да имаш предварителен план за нещо и да предусещаш, как всичко забива в съвсееем друга посока.
След като уредихме някои подробности, пътуваме към центъра с багажа, и аз не мога да повярвам, че съм там, където съм. Направо усещах, как патината на ежедневието пада от очите ми. И започвам да търся кафенето, в което са ни приготвили закуската. Ама Истанбул спи. Има хора, дето бързат да си свършат работата, облачно е и града капризничи. Ни златна светлина, ни отворено кафене. Решаваме да намерим хотела поне – да оставим раници и куфари,докато стане време за настаняване и дочакаме Берлин. Намираме мястото лесно и в този момент видях усмивката на Провидението: първо отляво вдиииигат решетката на прилично изглеждащо място за кафе, чай, закуска, а отдясно – ооо! – отдясно е сладкарница Инджи. Въжделено място.
Сладкарница Инджи
Нейните профитероли
Бележка под линия:
(профитероли - Pâte à choux (Choux pastry) е парено тесто, което се използва широко в сладкарството за направата на различни десерти:
§ Профитерол (profiterole) - терминът профитерол се използва обикновенно за малки сладкишчета направени от това тесто. Те могат да бъдат с пълнеж от бита сметана, сладкарски крем или сладолед. Гарнират се със шоколадов сос, карамел или пудра захар. – източник: Кулинарен блог на Maria Miteva-Christou)
са съществена част от гурмето в този град , тя беше една от тайните ми цели. Варна дава сигнали, че влиза от пасивен в активен режим – подушила кафе и приема да поседнем.
- Coffee? Decaf Coffee? Не ме разбира, добре де, какво кафе има, уф – Americano - coffe – bir! Уф бе, дано да става това кафе, екскюз ми – ви фи? Ви фи вар? Пасс? – А да видим се закачим за нета – дали Гришо е взел мача , че снощи не разбрах…
Докато тя си изясни за ви фи то – поръчала съм си каквото ми е нужно.
Преставам да и обръщам внимание и се съсредоточавам върху закуската си. Тя е типична и точно така се нарича: кахвалтъ табак(чиния-закуска) : в плато се подреждат салам, варено яйце, сирене, кашкавал, домати, краставици, маслини, масло, сладко и мед. Носят се препечен хляб и чаша чай – голям. Или два-три по-малки, че чашките с форма на лале са по-симпатични. Докато се храниш, имаш свободата да създадеш съвършената хапка – всичките съставки са прости и завършени. Аз обичам да започна с препечено хлебче, намазано с масло и яйце. Парче домат олекотява и киселичкото ме повежда към следващата филийка.
Тук така се закусва, като в събота и неделя пиршеството се разтегля до ранния следобед. Това искам да правя тези дни – да се наслаждавам, с абсолютното съзнание, че има протяжни моменти, в които поемам колкото се може повече спокойствие и изпитвам неопределена радост и симпатия дори към насекомите. И ям. (последното се оказа не дотам точно).
Решаваме да оставим багажа в хотела, докато резервирания апартамент се освободи, после да се разходим наоколо до към обед, за да посрещнем Берлин. Имахме на разположение цяла сутрин, предиобед и обед. Администраторът – възрастен човек – няма нищо против, услужливо ни дава карта, прибира ни чантите и подпитва кой точно чакаме. Мъж? Не, че имал нещо против, но за предпочитане е да не каним мъже – съседите наоколо гледали и обсъждали. Изключително мил – такъв приятелски един. Едва вечерта разбрах иронията на репликата.
Да си вървиш безметежно е важно. Но се случва когато си сам – най-често. За това ни се наложи да вървим метежно. Щракаме, с фотоапаратите, приказваме, кривваме тук-там, свикваме с идеята, че сме някъде другаде, не в обичайния ден: котка, чичко, продаващ броеници, чупка в корниза, хората си работят, а ние се шляем.
Слизаме към Босфора и не спирам да говоря. Като Ейфятлайокутл съм – бълвам какво ли не. Варна е все по-омечтана, следи картата, слуша ме с ухо и половина, зяпа баирите. И на неравни интервали поема монолога. Времето е а-ха да завали, ама няма значение – Босфора е долу под хълма. Ние все още сме имагинерни и дори морския вятър не ни издухва усещането. Дърпам се с всички сили и искам да сляза от облака, с който се нося, но за сега реенето продължава. Снимам, за да си върна усета за реалност, гледам Варна прави същото, само че нейните зеници са доста порозовели. Всъщност, оказва се, че не сме Сексът и Градът. Към настоящия момент сме в друго измерение просто. Всъщност точно сега онези липсващи 15 години са решили да се върнат и да ни потърсят сметка. Говорим непрестанно, и се наместваме по улиците като в удобен диван.
Вероятно нощното пътуване ни обърка емоционалния план.
Уж сме в по-модерната част, но присъствието на Истанбул е осезателно. Много малко места могат да са толкова категорични и въздействащи. Изненадващи стръмни улици, сгъчкани къщи и проблясва някой двор в пролуката. Зара, Манго, магазин за баклава. Книжарница, а до нея в безистена – гривни от мъниста. Изведнъж ми се припи чай. Горещ, силен и сладък. Да си сложа бучка захар и с лъжичката да я разбъркам, а чашката да звънне. Варна поогладня – така е, като не закуси. В това време градът се беше поотръскал и изпълнил с движение и народ.
И се усещаше туптене – на сърцето, когато закатерихме 75 градусов баир към Таксим. Винаги съм се чудела, как се прибират хората по къщите си в тия склонове? Междувременно прелазваме покрай малка гостилничка с две масички на тротоара – уютно подредени в чупка на наклона. Един майстор ножар тъкмо вади от чантата си брус и посяга към наредени на масичката ножове. Собственикът на ресторантчето излиза с бяла престилка и оставя чашка чай до остриетата. Лазим още половин час и със омекнали капачки влизаме в кафене с градина.
Taksim, 34398 Beyoğlu/Истанбул, Турция
Настаняваме се кротко, следим трафика и броим трансферните автобуси от летището. Наблизо е седнал мъж на средна възраст, пие чай и гледа към преминаващите, облечен е в доста качествен костюм. След малко на улицата спира тъмен изискан автомобил, слиза шофьор и отваря задната врата. Мъжът от съседната маса вече е тръгнал към тях и се качва с привичен маниер. По-нататък има две жени, които си говорят нещо важно – едната се е привела напред, присвила очи, а другата виждам в гръб, но има твърде изправена стойка. Пристигат моя чай и доматена супа, за които си струва да изкатериш калдъръма. В приказването ни се промъкват проникновения – време беше. Човек не бива да подценява силата на топлата чорба.
Изпихме и изядохме каквото ни донесоха и виснахме на спирката, да чакаме другарката. А сега, а със следващия рейс, а с четвъртия – седим си, пушим, а сме си само двете.
След около час и нещо разпознаваме Берлин да се мотае около един автобус.
В този момент разбрахме и колко тарикатски е постъпила Варна 2 - яви ни се като розАва трансцедентална аура, хили се, висейки някъде в лево и ни подвиква да ходим към хотела.
Събираме се,
Сформираме
Три плюс една на бумел.
Междувременно успяхме да се настаним , стаята за секунди придобива хаотичен облик. Вадят се багажи, шоколади, книги, списания, обувки, дрехи, тройна проверка на баните, това отваря ли се, колко чинии има – преброи ли ги, аз видях тенджера, а! Има и прахосмукачка. Сапун няма!
Докато покриваме всяка свободна повърхност с вещи, очакваме Айлин. Живее тук, и е невероятна. Сприятелихме се случайно или не преди време. Тя превръща 6 часа пешеходен преход (градски условия) в учудващо ободряващо преживяване – когато и гостувах миналата година, бе така мила да ме разходи из места, непривични за туристи. И е вещ кулинарен гении (наследство от мама Асие) – способна е да предизвика стомашни болки само с преразказ на рецепта. Шегувам се. Напрамо те разтапя. Има напевен глас и като говори, все едно пее приказки на Шехеразада. Фея една такава.
Та в уютно преразхвърляната обстановка влиза Айлин. Разменяме прегръдки, приказки и т.н., тя е изморена, всички останали любопитни. Не пропуска да ни обясни за профитеролите – (много са сладки, една порция за трите ни ще е достатъчна), да ни разпита какво смятаме да правим, да каже някоя идейка. Времето лети, ние отиваме да бъдем туристи, а тя – да си довърши работния ден. Не може да си освободи следобеда и се разделяме след снимка на Истиклял.
Истиклял е символично място – тук винаги има хора, продават се неща разни, върви се, има дух на култура, музика, малко хедонизъм, малко мизерия, малко туризъм – еклектика. А уличките отстрани – Сезам са, Сезам. И все се намира по някой Аладин да те покани в пещерата. J
(доста нахални са някои Аладиновци – уж заповядай, влез, ама все едно те заклева. Айлин специално ми е показала как да се отървеш незабавно: рязко махване с китката, полуусмихнато Тешекюрлер и твърда стъпка. Оставят те ако не на секундата, то след половин метър.)
Тук трябва да се повърви поне 15 минутки, независимо в коя посока. Може би е едно от лицата на града, знам ли, ама е непростимо да се пропусне. Слизаме по хълма и полека отиваме към Стария град.
В историческата част ни чакат всички туристически емблеми. Била съм тук по друго време, сега е пълно с хора и очакваната приятност се превръща в нещо като задължение. Дали светът ще стане едно по-добро място, ако отпадне „дворцовия етикет”? Ако ги няма очакваните клиширани правила „задължително да се” – какво ще стане: или Световен мир (макар че всички конкурси за красота ще останат безцелни), или Световен апокалипсис?
Както и да е – на път сме из улиците надолу-нагоре, мотаем се по тротоарите и нали сме без програма – абсолютно неорганизирано лежерни сме. Не бях сигурна кое е по-добро – да ни остане пространство да се видим една друга или да имаме график, изпълнен с това-онова. Очевидно е първото, макар с всички сили да си представяме второто. А уличките са изпълнени с хора, с миризми на кокореч, портокали и нар от „фреш-сергиите”, с котки, полицаи и всякакви. Преминаваме покрай Галата – сокаци с магазинчета за шалове, кукли, керамика, обувки, инструменти, с музика. Започва да проличава неорганизираността. Нея сме се надявали да заличим с единомислие. Ще отидем ли да видим онова Водохранилище? Не, аз искам да видя Цистерните. Света София наблизо ли е? Дай ми картата… Ох, добре де, да, правилно, трябва да минем от тук. Отвори другата карта… Ти сигурна ли си? Нали имаше една такава с транспорта? В каква посока вървим беее?!
И през площада, покрай Египетския обелиск и към Синята джамия. Претъпкано е. Не ми е интересно и гледам да се измъкна, за щастие останалите две мислят като мен. Вместо историческа мистика и дух, заварваме изключителна сбирка от снимащи и говорещи международни групи, загледани в екскурзовода или в пътеводителите. Промушваме се между посетителите и излизаме от храма. По-завладяващ е парка наоколо – група жени, седнали направо на тревата, обядват с лозови сърмички, един човечец с ръкавици рови из розовите храсти. Извън двора, две лели седнали на пейка, а помежду им чиния с нарязани домати и сирене. Двете току си подават мобилен телефон и се смеят – приказват си с някой. Отмаряме 10 минути.
Спускаме се към Златния рог.
Слънцето пече под бръснещ ъгъл, краката ми туптят и задникът ми трепти, а гърбът – не се усеща. Искам просто да се строполя някъде. Представям си прохладния трамвай и сумрака на фюникюлера .
- Не мога повече. С какво можем да се приберем в хотела? А, знаеш ли?
- Най-бързо ще е с трамвая и фюникюлера. Неприятното е, че трябва да сменим две линии.
- Аз няяма да мръдна ни метър повече. Не мога да ходя и краката ме болят зверски. Няма ли автобус? Нещо директно? Дай твоя пътеводител. Нямаше ли карта на транспорта там?
- А не може ли да питаш?
- Чакайте малко сега ще разберем.
Запътвам се към мястото където продават билети и от там ставя ясно, че няма автобус. Това ми го обясняват двама младежи, които говорят английски, но ги изумявам с турския си, от който аз дори малко трудно разбирам. Имало нещо, но не било удобно. Оглеждам се и виждам Берлин да разисква с някакъв младеж. Доверието и към мен е брутално. А може би просто си следва екскурзоводската функция, бетонирана от семейни отпуски.
- Има автобус. Директен към Таксим. Вземаме го, за да не търчим насам-натам.
- Вярвайте ми, най-бързо е с трамвая. Компенсира си.
- Хайде бееееее, ще разгледаме хем. По пътя. Какво ще кажеш ти? Да се качим ли? А?
- Щом няма да ходя още, качвам се.
Бележка под линия:
Неприятно ми е, че не приемат моето мнение безпрекословно. Мисля, че прецених ситуацията най-точно и моята логистика е перфектна. Берлин се чувства задължена да намери и приложи алтернатива, уверена, че ще е най-доброто, Варна е математически логична, сигурна, че логиката ще победи и всяка от нас си стои на мнението. Останах изненадана колко толерантно си проверихме тезите: Оная с аурата блее баирите и едва лети над опечения от слънцето площад.
След като поехме достатъчно жега, един мъж мина да продаде ибришимчета, втори – вода, трети нещо друго и има-няма 20 минутки престой – потеглихме.
В автобуса е велико. Още с влизането едно бебе почва да спори с майка си. И понеже е невръстно – реве та се къса. От време на време спира артистично и почва с нови сили. На нас главите, краката и някакви неподозирани мускули също реват та се късат, обаче бебето не ни пречи. Колко сме ги гледали такива…За сметка на това на седалките до нас са се настанили трима младежи, единият от които вероятно е плувал във вакса за коса – имам чувството, че скалпа му ще се втечни всеки момент. Такива не сме виждали много. И тогава едното момченце става, за да направи място на Варна – или изглежда най-възрастна от трите ни, или и личи, че може да припадне ей тука на място. Всичките бяхме изтощени от сбъднатата мечта – да сме на невероятно място, само ние. Не смятах, че удоволствието е толкова трудно.
В борба с трафика
От трафика има и бизнес ползи
За наше щастие рейса попада право в трафика. Гледайте пейзаж на воля – бааавно и в детайли.
Седим си ние, увиснали като водорасли в плитчините август месец, а на мен все по-ясно ми става, че не е шега работа – имаме да обиколим ъмнайсе шосета с тоя автобус, с безумната скорост от 20 км в час и три минутни паузи на всеки 15 метра - определено щe
се побъркаме. С въздишка вадя едно пакетче сирене на конци от Египетския пазар – гладна съм, сили нямам. Похапваме си и мислим лениво, щото жегата е огромна. По едно време спряхме дори да ядем – безнадеждността просто се пропи в нас. С жал съзерцавахме мотрисите на трамвая, ехидни и свободно бягащи напред, покрай впричилия ни рейс. Отприщих сарказма си, но дори той отмря скоростно . Аурата Варна 2 офкаше много досадно. След 13 минути мрънкане и перфидност от моя страна, както и насреща ми от останалите – слязохме, и си ползвахме фюникюлера. Платихме втори билет 3 лири парчето на човек. Дизапойнтът беше най-силен, когато установихме, че сиренето е останало в автобуса.
Колелото на фюникюлера. Романтично оцветено
Все пак, бяхме в Истанбул, по женски – да не повярваш как бързо се възстановихме. Един душ, цигара, молив за очи и червило. Към Балък пазар, което се оказа вълнуваща грешка. Рибният пазар е нещо като сателит на Булеварда. Свиваш вдясно и попадаш в огромното царство на масите с риби, йени ракъ, самодейни кларинет, дайре и барабанче, обикалящи масите – хората искат да пият, пеят и ядат. По възможно най-туристическия начин. Е, има и местни.
Сервитьорите са бързи и любезни, чест им прави, че не ни показват кисели физиономии – все пак сме 3 жени плюс 4тата във вид на раирана аура (с нас е за кворум) , а не 10 скандинавеца, решени да се отрежат с йени ракъ. Ефирният глас на Варна 2:
- Малее, тук не е ли много шумно бе, момичета? Какъв е тоя сега? Може ли да седна до парапета? Ох, ще падна, тия как блъскат това дайре, ще го изтърбушат още малко…
Музикантите вдигат огромна олелия, но посетителите пеят и пляскат с ентусиазъм.
Един от келнерите ни вижда как се мъчим да се съберем в снимка и важно, с авторитет поема айфончето на Берлин. Застава респектиращо, натиска там нещо и щрааак. Поглежда към снимката и вижда собствената си опулена физиономия. Ама се е снимал под такъв ъгъл, че се вижда една уста и над нея нос, а отгоре им бялото на очите. Щрака се сам още няколко пъти и тъкмо да се смути окончателно, за да се наплаче в кухнята – успява да ни снима! Сградите наоколо са само маси и скрити кухни – десетки балкони, тераси, с хора – по двойки, големи компании, но всички изглеждат много радостни от цялата дандания. В пълен контраст са мъж и жена, които оживено разговарят и малко по-надолу, празно балконче, обкичено със зеленина.
Немска компания си е поръчала горяща риба в морска сол, а метр д`отелът церемониалничи с гумен чук и троши обкова. Вече започна да ни писва от кларинети, от непрекъснатото сновене на сервитьорите. С облекчение си тръгваме към хотела и ето - идва момента да осъзнаем истината за съседите – да си спомним указите на целомъдрения администратор: улицата е пълна с музикални клубове, в които хората се забавляват с огромна охота. Мъже да влачиш за косите – по един в ръка, едва ли някой ще седне да те обсъжда. Музиката гърми, канят ни настойчиво да чуем, влезем и тестваме, но не щеме ний! Елегантно се хлъзваме в ярко осветената сладкарница Инджи – работното и време е до 24.00. О! Дори в този късен час – малко преди затваряне, има доста хора. Не им личи да са купонджии – седят си хапват, пийват чай и си говорят. Имам чувството, че току що са излезли от оперно представление. Самата сладкарница не е голяма – стените са облицовани с тъмна дървена ламперия, масите са тежки и в същия тъмен цвят, подът е настлан с бели плочи, а витрината блести. На едната стена има дървени шкафове със стъклени врати, в тях наредени чудни закусчици, бюреци, плодови сладкиши и пити.
Мотаем се около тезгяха – връчват ни по една порция, чудим се къде да платим, докато не забелязваме зад нас малък подиум с бюро. На него се е настанил дядо Костенурко – изпъкнали очи, невъзмутим, голям – мъдро чака зад архаичен касов апарат. Сядаме и забиваме погледи в чинииките. Малки еклерчета с розово-бежови кори, в които има бял крем, полети с лъскав мус от черен шоколад.
Профитеролите премахват главоболието, изчистват вкуса, превръщат те в прекрасен епикуреец.
- Айлин се е объркала, не само една чинийка – кило мога да изям. И то с лекота – Варна облизва лъжицата.
Берлин се съгласява усърдно хапвайки. Единствена аз изискано разсъждавам как прекрасно се съчетават леко горчивия шоколадов крем с богатия нежен вкус на млечния крем в сърцевината на еклерчетата, чийто кори придават структура на цялата композиция. Тъпчейки се изискано , привършвам десерта. Дори съм леко груба към него. Витрината е пълна. Иска ми се да падна в басейн профитероли. Исабел Алиенде разказваше в една от книгите за свой сън – плува в сутляш и се чувства утешена. Нещо такова искам да преживея и аз, но не да се утешавам, дори напротив – да имам искри в очите.
Денят все още не е приключил. Предстои вътрешно разпределение. Варна е категорична – иска да спи на спалнята. Аз съм на автопилот и не мога да разсъждавам, размазана от спомена за Инджи. Чакам да видя къде ще е свободно. Берлин няма нищо против да спи на дивана, защото ако утре се събуди на време, ще отиде да види Цистерните. За подобен подвиг не ми е лесно да разсъждавам. Краката ми са станали два номера по-големи, чувствам се трол – тежка и покрита с прах. Берлин решава последно да спи на дивана, но утре на спалнята. Довличам се до банята, в която няма сапун, но пък стискам в ръка калъпче ог Германия. Берлин е оптимално натурализирана германка – с опит в пътуванията и дружеските закачки – подарила ни е сапунени маргаритки. С надеждата да не ми изрисуват мустаци (напълно сериозно го очаквах, но разчитах на искрената любов у другарките си) аз си легнах. . Три секунди по-късно щепсела е дръпнат.
Пътешествието на Румяна през Перу продължава днес със Свещената долина, Мачу Пикчу и Куско – а започнахме с Лима и Ойантайтамбо.
Приятно четене:
Една Румяна в Перу
част втора
През Свещената Долина до Мачу Пикчу и Куско
29 май, сряда
Свещената Долина, Урубамба
Днес няма wake-up call, може да се спи чак до 8. Аз се измъквам рано-рано, преди изгрев, с фотоапарат под мишница. Тук, впрочем, се мръква доста рано – малко преди 6 ч. следобед, но и се съмва рано – малко след 6 ч. сутринта. Доста близо сме до екватора и въпреки че сме на по-малко от месец от зимното слънцестоене, денят не е много по-къс от 12 часа. Районът около хотелчето ни изглежда неугледно и доста бедно. Много характерна гледка – повечето къщи са недовършени, със стърчащи арматурни железа. Обясняват ни, че така хората избягвали да плащат данъци – щом къщата е недовършена, няма данък. Беден човек – жив дявол. Долината е оградена отвсякъде от висооооки баири, по някои от върховете се белее сняг. Вървя дълго по шосето, докато излеза на по-открито място, та да мога да снимам. А гледката си струва. Бяла мъгла се стеле ниско долу в долината, върховете се озаряват един по един от изгряващото слънце. Наоколо търчат мърляви кучета, минават коли, натоварени с торби и чували. Жени с неизменните шарени торби на гърба, в които носят всичко – деца, покупки, стока. Преобладаващ транспорт са тук-туците, също безумно нашарени.
Свещената долина
Урубамба
Сутринта програмата включва първо посещение в местно училище. По-скоро е нещо като детска градина, защото децата са 5-6 годишни. Мили и симпатични като всички деца.
Училище в Свещената Долина
В близост до училището наблюдаваме сценка „утъпкване на сено с магарета“: група от десетина дългоушковци са навързани заедно и местните юнаци ги подканят с вили и тояги да минават през голяма купчина сено. Веселба!
Утъпкване на сено с магарета
Следваща спирка –
солните мини в Марас
Изумителна гледка! Стотици солни басейни покриват склона на планината. Захранват се от малка вадичка със солена вода, извираща от планината. Собственици на солните басейни са местни семейства. След изсушаването, кристализиралата сол се събира на ръка и извозва с неизменните магарета. Най-горният слой сол – розова сол – е особено ценен и скъп, и се купува от луксозни (главно френски) ресторанти. Средният слой е за местно ползуване, а най-долният е предназначен за животните. Солните басейни датират още от времето на инките.
Солните басейни в Марас
По пътя нататък спираме при група картофосъбирачи. Първо полето се минава с рало, теглено от чифт биволи, след което минават лелите с чувалите и неизменните чудни шапки и събират картофите.
Събирачи на картофи
Следващата изумителна гледка –
терасите в Морай
Огромни дупки дълбоки до 30 м са терасирани и се използуват за различни земеделски култури.
Moray, Maras, Перу
Представляват нещо като земеделски лаборатории, от времето на инките. Температурната разлика между най-горната и най-долната тераса достига 15°С! В тези удивителни опитни полета със сложно напояване са се отглеждали към 300 вида царевица, безброй видове картофи, киноа и още…
Терасите в Морай
В центъра на градчето Марас има весел паметник – мъж и жена „солари“ (т.е. събиращи сол) и магаре, натоварено с чували сол. Солните мини са местна гордост, заедно с терасите в Морай.
Марас
Следобед хукваме
да изследваме центъра на Урубамба
Стигаме до местния пазар. Ехааа, шарения и веселба, с рояк тук-туци пълзящи като хлебарки навсякъде. Лели и баби с чудновати шапки продават какво ли не – плодове и зарзават, метли, грънци, месо, яйца, разни неща за хапване и каквото още се сетиш, на сергии или направо на земята. Шарения – свят да ти се завие! Стоката се зарежда, както и покупките се отнасят все в тия пъстроцветни бохчи на гърба, в които се носят и деца, и животни. Не им липсват физически упражнения на тукашните. Сигурно това е причината и за доста по-голямата продължителност на живота тук, високо в планините.
Жените живеят средно по 80 години, а мъжете по 75, докато долу по крайбрежието числата са 65/60! Една от причините е, че тук се хранят изключително с чиста, натурална храна, която сами произвеждат, но също и движението – до много от местата тук може да се стигне само пеша, сериозно ходене пеша по баирите (освен ако някое магаре не се притече на помощ , същото важи и за повечето стопански дейности.
Пазар в Урубамба
Вечерта сме на гости в местно семейство. Къщата изглежда подобно на българските къщи от времето на „Под игото“, печката/огнището е пръстено, подът също е от пръст. По пода търчат морски свинчета, хрупат някаква трева. На масата сяда само мъжът, жените – съпругата на домакина, голямата дъщеря и бабата – готвят манджите, сервират, но не сядат с нас. Децата им обаче учат в колеж в Куско!
30 май, четвъртък
Мачу Пикчу
Wake-up call в 4:00 сутринта. Автобусът ни откарва до гарата в Ойантайтамбо, откъдето трябва да хванем първия влак (в 6 ч.) за Агуас Калиентес – градчето в подножието на Мачу Пикчу.
До Мачу Пикчу се стига само с влак, или пеша
Пътуването с влака (Peru rail) продължава около час и половина, все покрай река Урубамба, през Свещената долина, обградена отвсякъде с чудни баири, които инките неслучайно почитали като богове. С влака минаваме покрай началото на Инка-трейла, по който се ходи 4 дни пеша до Мачу Пикчу по оригинални инкски пътища. Минаваме и покрай разни индиански руини и камънаци, стигаме гарата на Агуас Калиентес, после малко с автобус нагоре, после още малко катерене, и – та-да-а-а! Мачу Пикчу! Няма спор – мястото изглежда магическо! (И – никакъв царевичак наоколо, ей богу!)
Мачу Пикчу
Мачу Пикчу (означава Старият връх, а над него се издига Уайна Пикчу – Младият връх) е град на инките строен през 15-ти век, но напуснат само век по-късно, при испанското нашествие. Предназначението на Мачу Пикчу не е ясно, но той е едно от малкото напълно запазени конструкции на инките – поради труднодостъпното му разположение високо в планините, не е бил намерен и опустошен от испанските конкистадори. Открит е едва в началото на 20-ти век от американския историк Хиръм Бингъм, при експедиция в долината на реката Урубамба, в търсене на митичния град Вилкабамба – последното убежище на непокорните инки по време на испанското нашествие, ненамерен и до днес.
След откриването на Мачу Пикчу, Бингъм прави много разкопки и пише книги, той го и назовава „Загубения град на инките“. Градът най-вероятно е бил резиденция на високопоставените инки, а също и тяхно светилище, и научна лаборатория (впрочем, „инки“ оригинално означава именно най-висшата, управляващата класа на империята, аристокрацията, и неправилно е влязла в употреба в смисъл на цялата етническа група; народът тук е кечуа).
Счита се, че Мачу Пикчу е основан от великия император Пачакути и вероятно е бил едно от последните убежищата при отстъплението на инките при испанската инвазия. Религиозното си значение мястото вероятно дължи на местоположението си – обграден от върхове, които местните открай време обожествявали. Вярно или не, но мястото наистина има магическо, божествено излъчване!
Най-сниманите лами в света
Обикаляме из руините и се дивим на прословутата инкска каменна зидария – огромни камъни с множество ъгли и контактни плоскости, за максимална стабилност. Камъкът Интиуатана е използуван за слънчев календар, други камъни пък повтарят релефа на планините отзад. Стадо лами обикаля из руините и охотно позира за снимки – несъмнено най-сниманите лами в света. В самото начало на сезона сме, даже малко сме го изпреварили, и калабалъкът от туристи не е голям все още. Сдобиваме се с печат „Machu Picchu“ в паспорта! Е, можем вече да си ходим…
Обратно на влака (този път Inca rail),
покрай реката Урубамба, всред Свещената долина. В Ойантайтамбо се прехвърляме на автобус. Целта ни е Куско. Пристигаме по мръкнало и доста изморени, но нищо не може да ни задържи в хотела. Тръгваме да шпорим из нощно Куско. И слава богу – иначе щяхме да пропуснем – днес е празникът Корпус Кристи (Corpus Christi) и целият град е по улиците, има представления, песни и танци на народите! Стигаме до централния площад (Plaza de Armas – Парадния площад), катедралата е цялата в светлини!
31 май, петък
Куско
Куско е древната столица на Империята на Инките. Те, впрочем, самите са наричали своята империя Тауантинсуйо – Четирите провинции (толкова и били). Както вече стана дума, инки не е нито името на народа, нито пък на империята, инките са управляващата династия, наследници на бога-слънце Инти (богинята на плодородието пък е Пачамама – майката земя). Вярва се, че градът е планиран във формата на пума – символ на силата и едно от трите свещени животни за инките (заедно със змията и кондора, представляващи трите нива в инкския кръст на живота – чакана; змията е символът на долния/подземния свят, пумата – на настоящия свят, а кондорът – на горния/небесния свят). Много храмове и светилища имало в Куско, но испанците начело с Франциско Писаро им видели сметката… Много сгради, дворци и храмове били разрушени и ограбени, и върху основите им изграждани християнски, католически храмове.
Днес отново няма ранно ставане, но пък денят е пълен с приключения. За начало – среща с местен шаман! Образ неземен, носеше си торбата с магиите – бая ни, магьосва ни, и ето на – започнахме всичко на чисто – чисто нови! Reloading, така да се каже.
Шаман в Куско
После – посещение в местно гробище* – Cementerio General de Almudena, с изумителни стенописи по оградата отвън. Също мнооого интересно. Ковчезите ги редят в нещо като чекмеджета във вертикални стени, с витринки отпред, където поставят любими предмети, храни и напитки на покойниците.
Стенописи в гробището Cementerio General de Almudena
Покритият пазар Сан Педро
е огромен, шарен и много любопитен. Продават се основно хранителни продукти – плодове, зеленчуци, месо, подправки, разни готови манджи. Кафето Tunki го хвалят като едно от най-добрите в света. Пробваме черимойя (cherimoya) – местен плод, подобен на авокадо, но сладък и мнооого вкусен! Даже и готварски урок ни организират в един от местните ресторанти!
Пазарът Сан Педро
Следобедът продължава с обиколка на забележителностите кускиански. В колониалната катедрала на Plaza de Armas са изложени над 400 картини на Кускианската художествена школа (Escuela Cusqueña), основана от испанците с цел да обучава местните да рисуват в европейски стил. На кечуанските художници било позволено да рисуват само картини с католическа и европейска тематика и не им било позволено да подписват творбите си. Те обаче се ухитрявали да вмъкнат все пак инкска иконография в картините си – като например печеното морско свинче, сервирано на Тайната вечеря в известната картина на Маркос Запата.
Куско – катедралата
Куско
Както и в Лима, и тук много от сградите около Парадния площад, а и навсякъде из града, са с характерни и изключително красиви балкони с дърворезби – чудо! Характерни са за испанската колониална архитектура. Специално тези в Лима са обявени за паметници на културата, но и кускианските не им отстъпват.
Дървени балкони в Куско
Манастирът Санто Доминго
е построен върху основите на инкския Храм на Слънцето Куриканча, чиито стени и под, според преданията, някога били покрити с чисто злато. И не случайно – на времето храмът е бил най-важното религиозно светилище на инките. Високо на баирите над Куско пък е
крепостта Саксайоман
Нали ви казах, че Куско бил построен от император Пачакути във формата на пума! Е, баирът, на който е Саксайоман е главата на пумата, а зигзагообразните стени на крепостта – зъбите ѝ! (Plaza de Armas е точно на мястото на сърцето на пумата пък!) Огрооооомни каменни блокове, със сложна форма с безброй ъгли, идеално напаснати и стабилизирани – прословутата зидария на инките – смайва и тук, в Саксайоман. Крепостта се счита за едно от най-светите места на инките, място за най-важни церемонии, където се събирали представители от четирите провинции, а също и отбранително съоръжение, и обсерватория. Наблизо е
статуята Cristo Blanco – Белият Христос
– малко нещо а ла Рио де Жанейро, ама в доста умален вид.
Саксайоман, Перу
Cristo Blanco
На връщане от крепостта Саксайоман се отбиваме в работилница и магазин за плетива от вълна на алпака, че даже и викуня. Чудесни са, ама и цените им си ги бива…
*По неизвестна за мене причина, гробищата в Южна Америка изглежда са туристическа атракция, или поне нещо, за което е подходящо да бъдат водени чужди посетители. Не за пръв път в пътепис за Южна Америка срещам подобен детайл – посещение на гробище – бел.Ст.
Продължаваме с пътешествието на Ирина през Мароко. Миналия път се качихме на връх Тубкал, днес ще видим каньона Дадес и ще се разходим из Сахара с камили. Приятно четене:
Приказката Мароко
част втора
Каньонът Дадес и Сахара
Ден пети
Като за трети и последен ден в планината, се събуждаме в прекрасно време — долу в долината (на 2000 м) има облаци, а ние сме точно над тях — мароканска инверсия.
Групата е в намален състав — някои решават да се отдадат на почивка. Ние обаче потегляме бодро към другите два 4-ри хилядници в района — Рас (Ras n’Ouanoukrim, 4083 м) и Тимзгида (Timesguida, 4089 м). Тази сутрин снегът е доста по-замръзнал заради ясната нощ. Пътят ни започва с изкачване на един улей към прохода Tizi ’Ouagane, 3750 м (tizi означава проход). И тъй като на места не успяваме да забием здраво обувките в снега, Абдул ни прави стъпки с пикела, който и тази сутрин не е пропуснал да вземе. Скоро вече сме на прохода. Гледката е невероятна. Видимостта е прекрасна и се разкрива красива панорама. Започваме изкачване към връх Рас (в превод Глава), преминавайки по тесен скалист участък. Зад нас се вижда и връх Тубкал, толкова ясно, че дори с просто око забелязваме и пирамидата.
Ето ни и на 4083 м.
За разлика от предния ден, днес наваксваме със снимките. Пози всякакви, но не пропускаме и обща снимка да направим на групата на втория 4-ри хилядник. Малко встрани
се пада и връх Тимзгида (в превод Джамия). Леко слизане и после качване и ето ни на 4089 м. Тук е още по-широко. Ако ги няма натрупаните в повече на едно място камъни (все пак тук навсякъде е само камъни), няма как да разбереш, че се намираш на някой връх. Както Дани се шегува, тук и футболно игрище може да си направим. Колкото и да не ни се иска, трябва да се връщаме към хижата. Все пак ни предстои и прибиране към Армед.
Разбира се не пропускаме да се възползваме от добрите условия за пързалка — в улея, който на сутринта така ни мъчеше. Клипчета, снимки, кратка почивка на една скала и ето я хижата. След вкусния обяд, стягаме багажа, товарим го на мулетата и тръгваме надолу към берберската къща на Омар. Слизането беше доста интересно — в началото бавно, постепенно преминаване в лек тръс, а накрая и в тичане. Както се смяхме с Дани, Абдул явно ни направи бърз кастинг за предстоящия Атласки маратон догодина. Е, с нея успяваме да влезем в първата десятка. Може би ще вземем участие все пак:)) В къщата Мохамед вече снове из кухнята и ни приготвя гала вечеря — току-що заклано яре. Абдул пък ни прекара през черешовите градини и ни подсигури пресния плодов десерт. Така след доволното похапване се отдаваме на заслужена почивка и сладък сън. Ето и нагледно изминатия път от последните два дни в планината:
Траковете са любезно предоставени от Евгений
Ден шести
Ето, че настъпи денят, в който си тръгваме от планината. Лека носталгия се усеща в някои от нас. За утеха мислим за предстоящото яздене на камили и пустинята Ерг Чеби. Мохамед е наредил за последно масата и след последната ни закуска в Атласките планини (надявам се последна само за тази година), приготвяме раниците за мулетата и потегляме надолу към буса, който ни чака в Имлил. По пътя правим последни снимки на Армед и се наслаждаваме на гледките към високите баири, в които прекарахме предните три дни. Засичаме и доста местни дечица, които са тръгнали за училище. Азис вече ни чака пред буса. Малко след нас пристигат и мулетата с багажа, водени от Мохамед и едно от малките братчета на Омар.
Товарим ги, взимаме си довиждане с Мохамед и потегляме. Чао, Атласки планини и до нови срещи!
Целта за деня е каньонът Дадес (Valée du Dades)
и по-точно хотелът Kasbah de la Valée, където ще нощуваме. Пътят ни минава през прохода Тичка (Tizi-n- Tichka, 2 260 м), най-високият в Мароко. През него се прехвърляме от северната страна на Атласките планини в южната. Разбира се не пропускаме да спрем и да се насладим на красотата, откриваща се от най-високата точка на прохода. И след поредната фотосесия се отправяме към следващата ни спирка за деня — казбата Аит Бенхаду (Âit-Benhaddou). Казба в превод означава укрепено селище. В миналото това е било владение на една фамилия (ait), която е управлявала района. Казбата Аит Бенхаду е разположена на хълм по течението на река Унила (Ounila). В наши дни 10 фамилии все още живеят в укрепеното селище. От 1987 г. казбата е под закрилата на Юнеско. Тук са снимани няколко филма. Сред тях са Мумията, Гладиатор и Александър.
Напечени подобаващо от слънцето, поемаме към близкия до казбата
град Уарзазат (Ouarzazate, на берберски: Warzazat)
Името идва от берберска фраза, която значи „без шум“ или „без бъркотия“. Градът се намира на 1160 м надморска височина и е център на провинцията Уарзазат в един от 16-те региона в Мароко — Souss Massa Draâ. На 5 км оттук се намира най-голямото по площ филмово студио в света— Atlas Studio. То е основано през 1983 г. Тук са заснети доста чужди филми. А част от декорите са пренесени в Музея на филмовото изкуство в града, който също посещаваме. Снимки върху колесници, тронове на владетели, затворнически килии — почти нищо не пропускаме. Почуствали се като филмови звезди, излизаме развълнувани от музея. Точно срещу него строят сцена. Явно скоро ще има празник.
Така неусетно часовникът се е изнизал до 16 ч. Потегляме за последната ни спирка — хотелът. А там ни очаква и вечерята, която се оказва не толкова вкусна като ястията на Мохамед. Или по-точно — носталгията все още не ни е напуснала )
Ден седми
Шест дни се изнизват много бързо, особено когато са наситени с хубави емоции и вълнуващи приключения. Ставаме радостни с мисълта за пустинята, която
трябва да достигнем този следобед. След закуска товарим багажа в буса на Азис, който грижливо го е почистил както всяка друга сутрин. И потегляме, но първо
по пътя навътре и нагоре в каньона, откъдето се открива и най-красивата гледка.
R704, Мароко
Каньонът Дадес
носи името на реката, която преминава през него. Тя е с дължина около 150 км и извира от Висок Атлас, северно от град Мсемрир. Тече на югозапад между Висок Атлас и Антиатлас и се влива в река Драа при град Уарзазат.
И тъй като каньонът се намира малко в страни, връщаме се отново на главния път, който ще ни отведе до местността Мерцуга (Merzouga) и началото на пустинята Ерг Чеби (Erg Chebbi). Пейзажът по пътя започва да придобива пустинен вид. Приближавайки, пред нас се откриват все повече и повече пясъчни дюни. Почвата става съвсем суха.
Хората дори са различни. За разлика от Маракеш, където жените са облечени в цветни роби, тук цветът им е черен. Дори лицата им са вече закрити, само очите се показват. Минаваме покрай един град, в който явно е пазарен ден. Хора пълзят навсякъде. На някои от жените под робите се виждат очертанията на малки бебета, завързани за кръста и грижливо покрити от дългите роби. Чудно как остават живи в този пек?!
По пътя Омар урежда и мястото за обяд. На пръв поглед изглежда като да ядем в някакъв склад. Но ето, че са направили една шатра от черги, където ни настаняват. Разбира се започваме с традиционния чай. Наши домакини са няколко местни туарези (идва от арабски и означава „изоставени от бога“), облечени в сини роби. Пристига и манджата — тестени, тънки питки с пълнеж от месо, зеленчуци и подправки. Както самите местни ги наричат — нещо като пица Калцоне. Макар и не толкова апетитно на пръв поглед, се оказва доста вкусно. А може би просто всички сме гладни. След като омитаме за отрицателно време и трите питки, се приготвяме да потегляме.
Уви, плановете ни се нарушават.
Въпреки дългите уговорки с туарезите, не успяваме да се откъснем от традиционното посещение на така скалъпеното магазинче, разположено на два етажа. Тук ни показват всякакви стоки — килими, накити, чинии, обувки, шалове и още много други. Някои от нас дори се отдават и на пазар. След малкия оборот, който правим на нашите домакини, сме свободни да потеглим към така заветната цел — пустинята. След около два часа път, паркираме пред хотел, наречен
Казба Томбукто (Kazbah Tomboucto)
Имаме близо 1,5 часа до тръгването на кервана. Момчил ни съблазнява с басейн, който се намира във вътрешността на хотела. Сядаме на сянка около него, а някои дори се цопват. Идилията е пълна — на прага на пустинята по бански, плацикащи се в басейн. Освен на басейн, тук човек може да се наслади и на спа- процедури.
Часът е 18 и е
време керванът да потегли
Всичките камили са мъжки и са навързани в няколко групички по 4-5, една зад друга. А отпред се водят от някой
местен туарег.
Всички сме качени на камилите и пътуването започва. Трябва малко време да се свикне с голямото клатушкане на камилите. При всяка крачка чувстваш, че ще паднеш от нея. И все пак при толкова красота наоколо, бързо свикваш да се държиш с една ръка за камилата, а с другата да щракаш с фотоапарата. Да се намираш в пустинята е едно доста голямо преживяване, което трудно може да се опише с думи. Тези пясъчни дюни, простиращи се до където поглед ти стига, са приказни. Пясъкът в тази част на Сахара е червен, което допълва красотата на това място. Самата дума Erg означава „пясъчно море“ или „море от дюни“. Тези дюни са образувани от действието от ветровете. Дюните в Ерг Чеби достигат до 150 м височина, а площта, която заемат е 22 км по дължина (в посока север-юг) и 5 км по широчина.
Язденето на камили не е толкова приятно, колкото изглежда
След едночасов престой върху нея се изисква известно време за раздвижване. И понеже всички имаме нужда от такова, спираме малко преди шатрите, където ще нощуваме, и се отправяме към близката дюна, за да изпратим залеза. Цветовете, образувани от залязващите лъчи, са невероятни, а фотоапаратите не престават да щракат.
Не след дълго се
отправяме към лагера
Близо до шатрите са намира и кабинката на местното WC. Удивленията не спират — вътре има дори тоалетна чиния с едно руло тоалетна хартия, закрепено до нея. Самата кабинка е изградена от мушама, която се затваря с цип. Е, разбира се в казанчето няма вода, все пак сме в пустинята. Затова пък има един бидон, от който с канче се изсипва водата в тоалетната чиния.
Вечерята вече е приготвена. Както винаги менюто се състои от салата, основно и за десерт плодове. Тук най-накрая опитваме традиционния тажин. Той наподобява българския гювеч и може да бъде зеленчуков или с различен вид месо.
Вечерта преминава в песни и танци, като редуваме туарегски и български. Става време за сън и се пъхаме по шатрите. Вътре леглата са постлани дори с бели чаршафи, което напълно изключва употребата на спалните чували. Заспиваме бързо и сладко и няма как да е по друг начин — тези бели чаршафи насред пустинята те отнасят в един напълно приказен свят.
А ето и пътят на нашия керван. Тракът отново е любезно предоставен от
Евгений.
Снегът се появява навсякъде около нас – на отделни, твърди, степани кристални преспи. Изключителността на мястото е именно в съчетанието – зелената мекота на поляните, цъфналите на туфи лилави и жълти цветя, преспите сняг и сивкавата, сякаш надрана от гигантски нокти скала. Няма такова място…
Впечатлението ми се допълва и от ефекта, с който слънцето ни изненадва –огрените поляни и двуострият връх в далечната сянка.
Съвсем изумена оставам от двете деца на колело и с широкополи, кокетни шапки край пътя… Чудесата на Дурмитор не стихват…
Пътуваме към Жабляк
Времето постепенно се смрачава. Започва да вали. Непосредствено преди този красив високопланински курорт, попадаме на бунгала (новопостроени) със забавното име „Катун”.
Ники пита за цената – удовлетворява ни. Момчетата също са съгласни да останем. Прекарваме една неповторима вечер хапвайки местни специалитети в компанията на австрийски моторист. Катун се оказва лятна ферма, където през топлия сезон се отглеждат домашни животни, в конкретния случай – крави. Всичко на масата е произведено тук – прошуто, сирене, солен каймак, баница, хляб, салати от маруля и червено цвекло.
Разговаряме с чужденеца, доколкото е възможно, „газдата” (стопанинът) си бъбре с нас, опрял големичкия си корем на отсрещната пейка. Намираме се в „заведението” към фермата – място самобитно и екзотично, с грубо одялани пейки, застлани с ръчно тъкани постелки, бар – от камък и лакирано дърво, сякаш направен от начинаещ дърводелец.
Толкова е натурално, обикновено и първично… като докосване до живия живот, до природата, до пулса на нормалното човешко ежедневие…
После спим в миришещо на дърво бунгало с весели сини чаршафи и преносима луминесцентна лампа.
Красиво, спокойно преживяване, докосване до местния бит. За нас тази вечер носи от вкуса на Черна гора, от мириса и цвета на непокорството й… А навън дъждът напоително продължава да вали.. Но – какво от това, имаме всичко, от което се нуждаем…
Ден шести
Црно езеро (Дурмитор); Джурджев мост; каньонът на р. Тара; къмпинг „Зелени рай”.
Жабляк, си е
Жабляк
Без модерно и масивно строителство, с гъсто разположени дървени къщички, една централна улица с множество разклонения и достатъчен брой обозначителни табели за местонахождението на различни забележителности.
За съжаление някои от тях са достижими само пеша, което ни лишава от възможността да ги посетим. Нашите „другари по оръжие” не са виждали
Црно езеро
Пазя за него ярък спомен. Искам да се уверя, че не греша, както се и оказва. По същата асфалтова алея, със съответните закачки по пътя (Ники „кара” огромен чопър, всъщност яхва извития ствол на иглолистно дърво) стигаме до езерото.
Дълго се разхождаме по обиколна крайбрежна пътека. Присядам на пейка и обичайно – плъзгам се мислено по синьозелената повърхност и спирам до отражението на планинския връх във водата. Мисля за съвършенството на природата, за лекотата, с която създава най-гениалните си творения…
Брегът до водата е обрасъл със свежа яркозелена трева. Сетне рязко започва гъст иглолистен пояс, над чиито предел още по-контрастно надничат скалистите чела на планинските върхове, сурови и изсечени, диви и непристъпни. Езерото мирно се разлива между бреговете си, играе си с отраженията – едно природно огледало, събрало в рамката си и небе, и земя. Горите наоколо дремят непокътнати, човешкото присъствие е ненатрапчиво. Някак всички се съобразяват с едва доловимия дъх на безкрая.
На брега си почиват с обърнати нагоре дъна няколко лодки. Все пак намираме една на вода и Денислав се снима в нея. Ники я клати заплашително, а Бобан умира от смях, виждайки физиономията на неустрашимия гребец.
Това са моментите. На пълно откъсване, когато, слят с мига, си истински жив. Истински жив.
Следва
каньонът на р.Тара
Този път минавам по Джурджев мост до противоположния му край. Известен с това, че е един от най-високите (или най-високият) автомобилни мостове в Европа. Поне така прочетох някъде. Наистина внушителен, сега гъмжи от туристи.
И аз – щракам ли, щракам, а реката се вие в подножието синя и недосегаема, на полянките дремят малки къщички. Гъсто обрасли склонове тръгват от самата река под лек наклон и създават известно усещане за мащабност. Бодящо високите каменни стени обаче напомнят, че това е все пак един от най-дълбоките каньони на планетата.
Очаквайте продължението
Автор: Петя Стефанова
Снимки: авторът
Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:
София не е точно световен град – не е град, който човек „трябва“ да посети в живота си, подобно на Виена, Париж или Ню Йорк. Но и София има своя чар и своите „магийки“. За една от тези магийки ще ни разкаже днес Жоро – това е съвсем скоро откритото за посещение подземие на черквата Света София в града. И тъй като и аз самия имах времето да го видя, мога да ви кажа с чиста съвест: това е великолепно място!
Приятно четене:
Света София
и некрополът на Сердика
Най-интересното от един град се крие под повърхността му
За София това важи с пълна сила и тези дни имах шанса да се убедя с очите си. Разбира се, всички знаем за хилядолетната история на нашата столица и останките на древна Сердика, които продължават да се появяват на различни места в самия център на града. Освен това много от нас ежедневно минават покрай един от най-отличителните символи на столицата – византийския храм „Св. София“. Много по-малък е процентът на онези, които знаят какво се крие точно под нивото на църквата.
Всъщност „крие се“ не е най-точното определение. С изненада научих, че през май тази година е отворил
подземният музей на храма „Св.София“,
който показва в почти пълната си цялост едно скрито досега културно-историческо богатство на столицата – древния некропол на Сердика, където в продължение на над 2 века (от третата четвърт на II до третата четвърт на IV век са погребвани жителите на Константиновия град.
Храм „Света София“, улица „Париж 2, 1000 София, България
Каменни саркофази, различни по форма и мащаб в зависимост вероятно от обществения статут на покойника, са разположени на различни нива в истински лабиринт от стълби, коридори и прихлупени галерии, изкопани на ръка от археолозите.
Влизаме в музея по новички стълби, водещи към добре осветено предверие. Посреща ни младо момиче, което усмихнато обяснява от кога датира проучвателната работа по археологическия обект и внимателно ме поправя, когато се опитвам да налучкам в кои години тук се е трудил проф. Богдан Филов. На входа има картички и брошури, които за разлика от повечето родни музеи са произведени тази година, а не преди Десети.
Още с първите стъпки усещаш, че си попаднал в съвременен музей. В нишата отдясно се върти клипче от поредицата на Камен Воденичаров „Пет минути София“, което разказва за блясъка на древна Сердика. На метри от прожектора хипнотично е осветена огромен каменен саркофаг. Това е едва началото на изумителна разходка все по-дълбоко под земята и все по-назад в годините, когато на същото това място е било гробището на знатните византийци.
Разкритите гробници са десетки и всяка от тях е различна по форма – полусферични, цилиндрични, масивни и тежки правоъгълни саркофази; зидани гробници с малко прозорче, през което вероятно са вкарвали тялото на починалия…
Целият музей е организиран под формата на разходка нагоре-надолу покрай гробниците по остъклени пътеки и стъпала, с художествено осветление и множество информационни табели.
Не съм си представял, че в София може да има подобен музей!
А какво по-логично от това за град с толкова древна история?! Просто вече толкова сме свикнали да виждаме демонстрации на тотално безхаберие, що се отнася до поддържането на исторически ценности, че подобен вид на музей изглежда сюрреалистично.
Без съмнение едно от най-интересните неща в подземната галерия са запазените древни мозайки. Към момента обаче оригиналите са в Археологическия музей и са заменени от пана с репродукции. Четох някъде, че предстои връщането им долу, което със сигурност ще привлече още посетители.
Завършваме разходката си във византийския некропол с истинско удовлетворение от неочакваната находка. Посещението на музея се превърна в добрата новина на деня – значи все пак е възможно дори и у нас! Малко оптимизъм и дано повече хора видят чудесата, над които ходим, без да подозираме за съществуването им.
Пуснаха ли ви парното? Или сметките ви за ток, газ, дърва или въглища започнаха да стават осезаеми? Днес ще ви пропомним какво беше, преди да стане студено – Анжело ще ни води до Тасос (не че там не се отопляват, но ние някак не го вярваме
Приятно четене:
Късно лято в Тасос
част първа
Потос и манастирът Св.Архангел Михаил
Екскурзията до Тасос беше отлагана вече няколко пъти – или през Великденската ваканция сезонът още не е открит и на практика евтини нощувки не се предлагат, или се сещаме „от днес за утре“ и предложенията не влизат във финансовата рамка, или… Интересно, но във ViaMichelin, който ми е давал много ценни идеи при планирането на екскурзии в различни страни от Европа, няма почти никаква информация за Тасос. Ако смартфонът ви е с Android, братята румънци са се погрижили – безплатната програмка Thassos ви дава актуална информация за фериботи, хотели и т. н. (и с английски интерфейс).
От Стара Загора вариантите за пътуване са общо взето 2 – през ГКПП „Капитан Петко войвода“ или през Златоград. Колеги и приятели, минали през Златоград, бяха единодушни – втори път твърдо „нье!“. Макар и по-дълъг с около 130 км в едната посока, маршрутът ни минава по „царския път“. След откриването на Маказа нещата се променят, но трябваше да използваме почивните дни в началото на септември.
Отпътуваме от Стара Загора сутринта. През Свиленград към Керамоти. Пътят минава покрай гръцко-турската граница, през Орестиада, край Александрополис, Комотини и Ксанти. При Димотики имаше ремонт и ни отклониха през селата, докато се качим на магистралата. По нея рядко се срещат отбивки с тоалетна, няма нито една бензиностанция. Ако искате да зареждате, трябва да се отклоните до някое от прилежащите селища. За информация за трафика или при инцидент можете да ползвате тел. 1077.
Вдясно, по билото на планината, се виждат вятърни двигатели и соларни панели. Гърците, уж хитри хора, пък няма да си „посадят“ енергийните паркове край магистралата, на плодородната земя като у нас, а тръгнали по чукарите (както и испанците, и турците, и т.н.)… Глей им акъла, па им крой капа! По хълмчетата край пътя има много параклиси, а в мини-изпълнение – край самата мантинела. Поставят ги не само като почит към загиналите, но и като знак на благодарност за избегната катастрофа. Мини-параклисите се произвеждат фабрично, тъй като търсенето явно е голямо.
Между Комотини и Ксанти е първият пункт за плащане на магистралата. Цената за „нормален“ лек автомобил е 2.40 €. Докато във Франция (и др. страни) на влизане в платен участък се взима талон и се плаща на изхода според изминатото разстояние, гърците явно са възприели италианския подход – плащате за целия участък, дори ако ви се налага да излезете от магистралата 100 м след бариерата. Следващият пункт е някъде към Солун. На изход 32, на около 36 км от Кавала, слизаме по магистралата и се отправяме към летището на Кавала, по криворазбрана фалосометрия и в противовес на Скопие – наречено „Александър Велики“, и към Керамоти. Разстоянието е 20-25 км. Около обяд пристигнахме в
Керамоти,
откъдето взехме ферибота към Тасос.
Порт Керамоти
gps: 40º 51’ 27.18”, 24º 42’ 07.73”
Керамоти се намира в делтата на Места (Nestos), като цялата зона е обявена за природен резерват. Ако не можете да го разгледате, поне можете да нахраните летящите около порта и след фериботите чайки. Ние се бяхме запасили с два хляба, напоени с препържена мазнина. Ако имате късмет, птиците ще вземат залък от ръката ви в движение. Ако късметът ви е още по-голям, и пръстите ви ще бъдат на мястото си след това.
Чайките ви следват по целия път
Фериботната линия се поддържа от фирмите Thassos Ferries и Aneth Lines. На сайтовете им могат да се намерят графика на отпътуване на фериботите и цените. При гръцките фериботи се плаща за всичко поотделно – за колата, за пътниците, за велосипеди… Ориентировъчните цени са:
Възрастен: 3.00 €
Дете (5 – 10 години): 1.50 €
Кола (до 4,25 m): 16.00 €
Пътуването е около 30-40 минути.
Тасос
е наречен на името на принц Тасос Финикиеца, първи владетел на вечнозеления остров, който търсел отвлечената си от Зевс сестра Европа. Баща му го изпратил със заръката да не се връща, ако не я намери. След неуспешното търсене принцът решил да се установи тук. Преди това островът се казвал Айрия (Остров на ветровете). По-късно гърци от остров Парос колониализират острова.
Европа и Зевс (Justus Lipsus, Брюксел)
Тасос е най-северният гръцки остров, част от Североегейските острови (заедно със Самотраки), който се намира на около 10 км от брега (5,8 м.м.). Площта му е около 380 км², а бреговата линия – около 110 км, от които 95 км плажове. Има овална форма, като в посока север-юг максималната му дължина е 26 км, а изток-запад – 22 км. Средната част на острова е планинска, като най-високият връх (Ypsario или Psario) е с височина 1206 м. Смята се, че това част от Рило-Родопския масив, като често планината също се нарича Ипсари. В североизточната част на острова скалите надвисват над морето, докато югозападната е по-полегата и с по-широки плажове.
80 % от площта на острова е покрита с гори от бор, ела, дъб, чинар, лавър, див кестен и мирта. По крайбрежието са засадени маслини, орехи, бадеми, черници и лозя.
На изток се вижда остров Самотраки, а на запад, при хубаво време, Атон. Около Тасос има и две малки островчета: Тасопуло (Малък Тасос) на север, ненаселен заради бурните течения, и Кинира – на югоизток.
На запад се вижда Атон
Тасопуло (Малкия Тасос) – скалист и безлюден
Традиционни продукти за Тасос са боровия мед, който се използва по-късно и като сироп за прочутите местни сладка от зелени орехи и от смокини, както и местния сорт маслина, наречен „фруба“ – дребни и със специфичен вкус, които след узряването си се сбръчкват като стафиди. Билките, и най вече мащерката, ригана, и розмарина също допринасят за славата на острова. За съжаление виното вече не е от прочутите му продукти.
Тасос и Кавала празнуват тази година 100 години от освобождението си от турска власт.
Настаняваме се в градчето
Потос,
в югозападната част на острова, на около 40 км от главното селище Лименас (Тасос). Възможностите за нощувка на острова са три: хотел, студио или къмпинг. Гръцките хотели имат една звезда в повече от българския им еквивалент. Студиото донякъде отговаря на българската „къща за гости“, но обикновено в по-добро изпълнение. Докато за типичната нашенска баба-хазяйка тоалетната на етажа влиза в графата „екстри“, то в Тасос получавате нещо като голяма боксониера – голяма стая с 2 (3) легла, климатик, кухненски ъгъл, място за хранене, обширен санитарен възел, отделна или обща тераса с масичка. Често има и някакви съдове, но е по-добре да си носите свои. За разлика от хотела, не се осигурява закуска, няма рецепция, а може да няма и хавлии и сапунчета в банята.
Potos, Гърция
Цените варират според сезона. През септември, когато основните туристи от Западна и Средна Европа, и Русия, са си отишли, цените са доста по-ниски от тези в силния сезон. Остават сърби, румънци, македонци и, за съжаление, много българи. Когато чуете някой да крещи през улицата или на плажа, да обсъжда шумно околните, да пуши, докато на съседната маса се хранят или от колите да се носи силна музика, не е необходимо да питате за националността. Преди години казвахме „като източногерманец в чужбина“, сега нещата са се променили. Към по-лошо!
Храненето не е проблем – сутрин цялото градче ухае от прясноизпечените закуски и различни видове хлябове. Има много магазинчета от международната верига ПМА („при местния арабин/турчин/китаец/грък“), където продуктите са на разумни цени. В тези магазинчета се продава само пакетиран хляб от тостерен тип. Истинският хляб е в пекарните. Голям е изборът на плодове на достъпни цени. Попаднахме в сезона и след като опитахме гроздето – ароматно и сладко, в следващите дни бяхме готови да се откажем от всички други предлагани лакомства и деликатеси.
Прочутите пъпеши от Кавала
В някои от таверните са възприели и блоковото меню – за 7 – 10 € получавате салата, основно и десерт или супа, основно и салата. Типично меню: минестроне, ребърца на скара и гръцка салата за 7 €. Разбира се, ако поръчвате поотделно по ваш избор, цените са доста по-високи. За около 2 € можете да си поръчате гирос (т.е. дюнер) или парче пица. Желателно е да си го поръчате „пакет“, т. е. за вкъщи, в противен случай ще ви го сервират в чиния и цената ще е двойна.
Категорията и цените на заведенията се определят най-лесно визуално – без покривка и с картонени чаши – най-ниската, хартиена покривка и ръбати „стакани“, и най-високата – текстилна покривка и отделни чаши за различните напитки.
В заведенията работят много българи и сърби, гърците се оправят и с английския, така че не би трябвало да имате проблеми с поръчката.
От музикалните уредби се носи главно гръцка музика, но не се смесва с тази от съседното заведение. Ако ви липсва съмнителното „удоволствие“ някой припотен музикант да ви стърже на главата, ще трябва да отидете на бузуки бар, обикновено след 10 вечерта.
Потос: екзотика и спокойствие
Потос има десетина улици на кръст, така че трябва да притежавате особен талант, за да се изгубите (моята жена успя!). Плажът е максимум на десетина минути пеша от квартирата ви. Шезлонгите и чадърите обикновено са собственост на заведенията и са безплатни, ако си поръчате нещо от барчето. С едно фрапе можете да се „планзикате“ цял ден и никой няма да ви направи забележка и да ви гледа кръвнишки. Турското кафе тук е гръцко. Ако направите грешката да поискате турско, реакцията ще е по-бурна дори от тази на белгиец, от който сте поискали „френчфрайз“. Ако поръчате просто „кафе“, вероятно ще ви донесат от най-скъпото. Бирата обикновено е 3 – 4 € (1 – 1,5 € в магазина).
За разлика от българското Черноморие на плажа има достатъчно място да разпънете свои постелки и чадъри. Пясъкът е сравнително едър, но морето е топло и чисто.
Ако желаете да се поразходите из острова, най-добре е с автомобил или мотопед (35/15 €/ден при наемане). Такситата са доста скъпи (Потос – Теологос, 10 км, 13 €). По крайбрежието на острова има околовръстен панорамен път, с който радиално са свързани селищата от вътрешността. Често има селища с еднакви имена, напр. Принос и Скала (т. е. „стълба“) Принос. Едното е селището във вътрешността, а другото – пристанището на брега. Причините са исторически – основното селище е било по-добре защитено, а и по липсата на пътища, често „невидимо“ във вековните гори. Наш аналог е село Бов и гара Бов.
По-долу са изброени някои от обектите, които си заслужава да посетите (при обиколка на острова обратно на часовниковата стрелка):
Манастир „ Св. Архангел Михаил”
gps: 40º 35’ 51.71”, 24º 42’ 02.46”
Това е най-големият манастир на Тасос и основен пункт на религиозния туризъм. Намира се по средата на пътя между Астрис (Astris) и Алики (Aliki). Женският манастир е построен на върха на 250 м висока скала, над тесен залив с малък и атрактивен чакълест плаж, откъдето има прекрасен изглед към Егейско море. Основан е от монаха Лука, който живял в усамотение в пещера над морето. Веднъж му се присънил архангел, който наредил да бъде построен манастир. Лука се уплашил, защото помислил че това е Дяволът. Архангелът ударил скалата и от там потекла светена вода (аязмос).
Прекрасна гледка към морето
Обществената част на манастира е сравнително малка. В него има два параклиса, посветени на св. Ефрем Сироски и на св. Герасим Кефалонийски, както и католикон, построен през 1834 г., няколко килии и стаи за гости.
Манастирът е най-големият на острова
В манастира се съхранява голяма колекция от религиозни предмети, създадени от монахините, както и свети реликви, свързани с разпятието на Христос (пирон от кръста). Пиронът бил дар от монасите от Света гора за владетелите на Молдова. Буря принудила пътниците да спрат на Тасос и това се възприело като божествен знак, че реликвата трябва да остане в манастира. Всяка година на първия вторник след Великден, манастирът ръководи процесия, която започва от малкото селце Теологос (Theologos) и по специална поклонническа пътека се стига до манастира.
Архангелите са патрони на гръцките военновъздушни сили. Малката църква от 19 век, посветена на Архангелите, е място за поклонение на служителите на ВВС, където те оставят като дар кортици, саби и фуражки. Предлага се и безплатен локум.
Сестрите са крайно гостоприемни, но изискват да се спазват техните правила – дългите панталони за мъжете и закритите рамене и полите за жените са задължителни.
На входа на манастира има помещение, откъдето могат да се вземат дълги поли, панталони и наметки, така че туристите да са прилично „оборудвани“ за посещението в манастира.
Снимането в параклисите е забранено, но има магазин, откъдето могат да се закупят картички, фотоси и религиозни сувенири.
