Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран,   минахме през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, а за последно посетихме Исфахан. Днес ще минаме през Мейбод, през иранските пустини, ще посетим зороастрийското светилище Чак-чак и призрачния град Харанак.

Приятно четене:

През Иран с Опел

част осма

За Мейбод, пустините, светилището Чак-Чак, зороастризма, християнството и Харанак

След Исфахан продължих изучаването на централната част на страната, където в района очертан от градовете Кашан, Исфахан, Язд и Шираз са съсредоточени едни от основните исторически забележителности на Иран.

Мейбод

Мейбод е исторически град, с изградени от кирпичени тухли сгради и запазена средновековна атмосфера.

Панорамен поглед от крепостта към града

Основните забележителности са хилядолетната крепост и вековните сгради на кервансарая, пощенската станция и прохладния дворец.

Крепостта Нарин в Мейбод

е най-старата строителна конструкция от кирпичени тухли в Иран. Първата крепост на това място е от третото хилядолетие преди новата ера, след което тя постоянно е обновявана и разширявана.

Крепостта Нарин

Кервансарая

е бил място за подслон и отдих на търговските кервани с камили, пренасящи разнообразни стоки. Сега там има експозиция на старинни килими.

Кервансарай

Експозиция на старинни килими в реставрирания кервансарай

Някогашната

пощенска станция

сега е раставрирана и в нея е разположена музейна експозиция.

Пощенската станция

В пощенската станция

В съвременния център на Мейбод е разположен голям

мюсюлмански религиозен комплекс,

изграден по времето на династията на Сафавидите.

Мюсюлмански религиозен комплекс

Продължих обиколката си на Иран, ръководейки се от подробния туристически пътеводител на издателство Lonely planet. Препоръчвам на всички мои приятели пътеводителите на това издателство, защото са най-практични за индивидуални туристи, които обикалят забележителностите без екскурзоводи.

Пустинни области на Иран

Пътят през централната част на страната към следващите туристически обекти минаваше през обширни пустинни области с лишени от растителност планински хълмове.

Пустинни области с голи планински хълмове

С Опел през пустинята

Чак-Чак

Чак-чак е най-свещеното място за зороастрийците. Зороастризмът е религията на древна Персия до арабската инвазия.

През първата половина на 7-ми век от новата ера арабските нашественици завладяват страната и налагат мюсюлманството като официална религия. Много зороастрийци бягат в Индия и други държави, а част от тях тайно продължават да изповядват религията си. Според легендата, бягайки от арабите сасанидската принцеса Никбану, заедно със своите придворни, идва в тази отдалечена пустинна местност. Заселват се високо сред скалите, където е осигурена естествената им защита, а в пещерата има достатъчно вода. Тук те успяват да съхранят религията си и свещения зороастрийски огън.

Днес зороастрийците са сравнително малко, а най-голямата им общност е в Индия. Тяхната религия е официално призната в Иран и имат запазени места в Парламента (Меджлис).

Чак-Чак е място за поклонение, където ежегодно в средата на юни хиляди вярващи зороастрийци от Иран, Индия, Афганистан и други страни се стичат в

храма на огъня Пир-е Сабз

Както Божи гроб в Ерусалим е свещено място за нас християните, а Свещената джамия с черния камък Кааба в Мека е светилище за мюсюлманите, така и Чак-Чак с разположения в пещерата храм на огъня Пир-е Сабз е свещеното място на зороастрийците.

В подножието на величествената скалиста планина с Чак-Чак

Над автомобила ми се виждат сградите за настаняване на поклонниците.  Над сградите, в ляво, е входът на пещерата, която е храм на огъня Пир-е Сабз.

Входът на храма

Изкачването към пещерата с храма на огъня Пир-е Сабз става по 320 стъпала, които свършват под надвесеното вековно дърво. Входът на храма се затваря с две бронзови врати с барелефи на персийски воини с копия, които „охраняват“ свещенния огън.

Зороастрийците са поклонници на бог Ахура Мазда,

който е създал идеалния свят. Според тях злото е привнесено в последствие отвън и ще бъде пречистено с огън, поради което огънят е издигнат в култ в зороастрийската традиция. Съществували са храмове на огъня, където зороастрийците са извършвали своите молитвени ритуали. Тези храмове представлявали каменни олтари, на които горял „вечен огън“. Тайната на „вечния огън“ била, че храмовете се строели върху газови находища и газът от земните недра поддържал пламъка неугасим. Такъв свещен храм днес е пещерата на Чак-Чак, наричана храм на огъня Пир-е Сабз.

В голата скалиста планина се задържа влага, която се стича в пещерата като капеща вода. Пещерните сводове са влажни, по стените се стичат едва забележими струйки вода, а на няколко места водата капе от тавана. В буквален превод „чак“ означава „капене“, откъдето произлиза и името „Чак-чак“ (в превод „Кап-кап“).

Свещеният „Вечен огън“

Храмът на огъня Пир-е Сабз

В храма на огъня Пир-е Сабз се влиза без обувки. Поклонниците зороастрийци са с традиционни бели дрехи и бяла шапчица на главата (мъжът на горната снимка, вдясно). Жените традиционно би трябвало да бъдат с бели забрадки.

Пода на светилището е покрит с мрамор, който е плесенясал от постоянната влага. Поставени са съдове, в които се събира капещата от тавана на пещерата „свещена“ вода. Стените са потъмнели от пламъците на постоянно горящия огън.

Авторът до „Вечния огън“ в храма

Поглед от входа на храма Пир-е Сабз

Крилатото слънце (Фаравахар)

Един от най-известните символи на зороастризма е Крилатото слънце (Фаравахар). Може да се направи аналогия между крилата на Фаравахар и емблемите на петлиците на пилотите в много държави. Вероятно намираме отговора на въпроса за произхода на авиаторските емблеми.

Зороастризъм и християнство

Считам, че нашата християнска религия е възприела отделни елементи от персийската религия Зороастризъм, която също е монотеистична. Това е естествено, тъй като от Историята на религиите знаем, че всяка нова религия се е развила върху основите на предишни религиозни вярвания. Хората са възприемали по-лесно новите религиозни учения, свързвайки ги с познати образи и символи от досегашните. Така и християнството, възникнало в земите на днешен Израел, заимства много елементи от съседните му по-стари религии: Зороастрийската на изток, Египетската на запад, Гръцката и Римската на север. От зороастризма е възприет монотеизма, т.е. наличието на един бог, доразвит после в триединството на Отец, Син и Свети дух. Пак оттам е привнесен елемента на „съдене“ на хората след смъртта им и изпращането им в Рая или Ада. От религията на древните египтяни, например, е възприет образа на „Богородица с Младенеца“, копирайки изображенията на египетската богиня „Изида със сина си Хор“. Образът на нашия християнски Бог Отец (Господ) копира образите на най-разпространените към онзи момент богове: гръцкия Зевс и римския Юпитер. По-този начин психологическият преход при първите християни от изображенията на Зевс и Юпитер към изображението на Бог Отец (Господ) става доста по-лесен.

Някои наши учени твърдят, че с иранците/персите имаме много общи неща по отношение на произхода и културата. Като турист не забелязах никаква взаимна връзка в каквото и да било отношение. Считам, че тези български учени, които пишат за общ произход, общи културно-исторически източници и т.н. имат за цел само да си оправдаят командировъчните разходи при обиколките си из Иран.

Според мен, има само връзка по отношение на обмяната на културни и материални ценностни елементи, при това ние сме заимствали от персите. Например, имаме отделни общи думи, които от персийския език са преминали в турския, а оттам и в българския. Персийската кухня оказва влияние върху арабската и турската, откъдето пък рецептите за някои ястия и сладкиши се предават и в българската кухня. Изображения върху съдове (персийската Марликска чаша, например) са възприети от Траките. Разпространените в древна Персия скални барелефи на конник, който пронизва с копието си лъв, намират интерпретация в Мадарския конник у нас.

Мои снимки на Персийски барелефи на конник с куче, пронизващ лъв

Персийски барелефи на конник с куче, пронизващ лъв

Мадарски конник – България

Според иранските историци Мадарският конник в България е „наследник“ на аналогичните персийски барелефи, а не на Тракийските конници, както смятат повечето български учени. Основание за това им дава наличието на стреме при конника от Мадара, каквото в антична Европа и при траките не е познато, докато при персите го има.

Харанак

Призрачният Харанак е на едно хилядолетие, а на това място е имало селище още преди 4000 години. Къщите са изграждани от кирпичени тухли и измазвани с глина. От десетилетия там не живее никой, жилищата се рушат, а по тесните улички се разхождат само туристите. Сравнително добре е запазена джамията от 17-ти век.

Най-голямата атракция е клатещото се минаре на джамията,

чиято гъвкава конструкция му позволява да се люлее без да се срутва. Районът около селището е истински оазис на фона на голите планини в съседство. В долината е запазен древния аквадукт, построен за напояване на околните ниви и градини.

Крайните сгради приличат на полуразрушен замък от глина

Поглед към долината с акведукта

Ходенето по покривите на полуразрушените сгради е приятно, но и опасно.

По покривите на полуразрушените сгради

По покривите на полуразрушените сгради

По улиците на призрачния град

По улиците на призрачния град

При минарето

един младеж ми предложи да ме изкачи на върха, срещу заплащане естествено. Разбира се, че приех без колебание. Той отключи малка вратичка и по тесните спираловидно извиващи се стълби, триейки се в стените, стигнахме най-горе. Младежът попита дали искам да ме полюлее и без да се замислям отговорих утвърдително.

Той застана изправен на върха (там диаметърът на отвора е около един метър) и започна да клати минарето. То се залюля с доста голямо отклонение от оста, а пък аз се стреснах и изплаших. Виждайки това, младежът спря с клатенето и ми обясни, че минарето е на близо 4 века и е устояло на поривите на вятъра и на земетресения. Много туристи е люлял на него и досега не се е срутило. Помислих си, че все от нещо ще се мре и му казах да продължи да клати. Стана ми приятно и дори се радвах като малко дете докато се люлеех на върха на минарето високо над порутения град.

Клатещото се минаре

На минарето

Очаквайте продължението

Август 2012 година

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Седмицата на България по повод обявяването на Независимостта ще завършим с второ пътуване на Анжело из Източните Родопи. При първото, освен другото, той ни разказа за Дяволския мост край Ардино, а днес ще ни заведе и до пещерата Утробата.

Приятно четене:

Из Източните Родопи

второ пътуване (12-13.08.2013)

Утробата

Решихме да избягаме още веднъж от напечения бетон и праха на града и да се разхладим из дебрите на Източните Родопи. Общата дължина на маршрута (по километраж) е около 350 км + около 50 км грешни насоки от GPS-а, затворени пътища и т. н. Допълнителни 20 км е пешеходната част по труден, силно пресечен терен. Посочените по-долу разстояния и времетраене са взети от Google Maps и имат по-скоро ориентировъчни стойности. Предварително бях описал през кои населени места трябва да минем, тъй като на GPS-а не може да се разчита на 100 %, но въпреки това във всяко селище трябваше да спираме и питаме за пътя – указателни табели няма или са толкова ръждясали, че не могат да се прочетат. Вероятно има по-кратки или по-леки маршрути, но нашият, добър или лош, е описан по-долу. На много места пътищата са тесни, де факто с едно платно, местните шофьори карат без включени фарове, така че изненадите дебнат след всеки завой. Някои от GPS-координатите са взети от навигацията на колата, а други – от мобилния ми телефон, затова се различават по формат.

Ден първи

1. Стара Загора – Крепост „Сарлъка“, с. Долно Черковище

Стара Загора – Хасково – Манастир – Малево – Книжовник – Жълти бряг – Стамболово – Пътниково – Воденци – Маджари – Долно поле – Долно Черковище

Разстояние:   112 км

Време:            около 1 час 42 мин

Крепост „Сарлъка“ (B)

с. Долно Черковище

По данни от мрежата „Сарлъка“ (или „Хисарлъка“) е крепост, чийто останки се намират на половин километър северно от село Долно Черковище. Била е построена върху левия бряг на река Арда върху скалист връх, наречен „Св. Илия“.

Крепостта е била с площ 1 дка, с форма на трапец и дебелина на стените около 2 метра, изградени от ломен камък, слепен с бял хоросан. Мястото, върху което е изградена крепостта, има силен наклон на север. Стени са изградени от запад, север и частично от изток. Другата част от източната и южната страни са защитени от почти 30 метрови скали.

От „Сарлъка“ е останала само част от югозападната стена с височина 3 метра и личат основите на кула с размери 5х5 метра.

В Долно Черковище набързо бе свикан местният „парламент“ пред хоремага и, с помощта на доброволци-преводачи от местен на български (език), се стигна до консенсус, че в близост до селото няма връх „Свети Илия“ или каквато и да било крепост. Друго противоречие бе, че ако крепостта е на север от селото, което е на север от Арда, то няма как да е построена на южния бряг на реката. Явно повечето „автори“ на туристическа информация копипействат без никакъв критичен анализ. Но все пак местните хора споменаха за информационен център  “надолу по пътя, преди малкото мостче”…

2. с. Долно Черковище – Тракийски скални гробници,  с. Пчелари

Тръгнахме към Пчелари и след поредна грешка в навигацията излязохме на моста на Арда.

Мост на Арда (Кантон „Д. Черковище“)

Разстояние:  10,2 км

Време:           около 11 мин

GPS:               41.616427, 25.727020

На отсрещния брег на реката видяхме следи от стар градеж, вероятно търсената крепост… Може и да е на 500 м от моста, но… във всеки случай не по хоризонтала!

Крепост „Сарлъка“?

Тракийски скални гробници (C)

Разстояние:  750 м

Време:           около 1 мин

GPS:               41.618203, 25.719425 (паркинг)

Между Долно Черковище и Пчелари са открити множество тракийски скални гробници, датиращи от ранножелязната епоха (II-I хил. пр. Хр.). Такива има в местностите „Кован кая“, „Ак кая“, „Кара ин“, „Мал казан“, „Ходжас“ и др.

Малко след потеглянето ни от моста стигнахме до паркинг с указателна табела за тракийски гробници. На другият бряг на малката рекичка е интерактивна изложба на защитената зона „Мост Арда“.(Това ще да е “информационния център”, за който ни казаха в селото.) За съжаление не можахме да я посетим – дали защото беше понеделник, заради обедна почивка, отпуск или др. причина, можем само да гадаем – работно време няма, на доста от информационните табели „мечката е отвързана“.

Около паркинга и сградата на изложбата има няколко табели за тракийски гробници и погребални ниши. Пътеката е непроходима, за посоката може само да се гадае. Всичко е обрасло с къпинак, драки, шипки… Определено не е подходящо за къси панталони и голи гърбове. Единствените живинки са гущери, костенурки и пернати.

Погребални ниши

Лъвската глава

„Мечката е отвързана“

Тракийско светилище

Обитател на резервата

3.  Гробници – Крепост „Моняк“, с. Широко поле (D)

Гробници – Пътниково – Сестринско – Рудина – Миладиново – Кокиче – Перперек – Мъдрец – Чифлик – Жинзифово – Широко поле

Разстояние:  44,7 км

Време:           около 52 мин

GPS:               41° 37’ 27.62”, 25° 27’ 27.43”

Посещението на крепостта „Моняк“ беше съвсем инцидентно – след Жинзифово изведнъж изскочи табела „Широко поле – 1 км“ и, о, чудо! -  кафява табела „Крепост „Моняк“ - 3 км“. Явно, грижата на държавата е била “изпълнена”, защото по-нататък „официални“ табели вече нямаше. В селото питахме за крепостта и тръгнахме по нещо, което в ранното си детство е било асфалтов път. На влизане в селото има У-образен завой, който води към центъра. Трябва да се направи почти обратен завой и по другата греда на У-то (ул. „Росица“) да се продължи нагоре. Стигнахме до нещо като паркинг, с нещо като информационен център (затворен) и ръждясала, на вид ръчно изработена табелка, която ни информира, че крепостта (пак!) е на 3 км. След още няколко километра по макадама стигнахме до нова табелка, сочеща към гората – пак 3 км!

Оставяме колата на сянка под боровете и тръгваме по чакълест път към баира. След около километър виждаме импровизирана маркировка по клоните на дърветата и тръгваме по нея. След два часа лутане в задушаващата жега стигаме до извода, че маркировката е всъщност импровизирано трасе на off-road ентусиасти. Издрапваме обратно и докато жените си поемат дъх, решавам в изблик на самоубийствен инат да проверя накъде води пътят. Ясно ми е, че ще стигна до някой ретранслатор, но все пак тръгвам. След километър – не мога да повярвам на очите си – табела, 1:1 повтаряща тази пред “информационния“ център. Последно усилие и сме горе! Гледката заслужава всички мъки! Средновековната крепост „Моняк” („Монек”, „Мнеакос”) е една от най-големите и високо разположени крепости в Родопите, със защитена площ над 50 дка. Тук е бил разположен военен гарнизон, а в крепостта населението от селищата по поречието на р. Арда е намирало убежище по време на военни действия. „Моняк“ е свързана и с похода на кръстоносците от 1206 г. Тук се състоял баронският съвет, който поставя на трона Хенри (Анри), след смъртта на Бодуен Константинополски (Балдуин Фландърски). Имала е голямо стратегическо значение, защото е пазела прохода „Железни врата“ и подстъпите на средновековния град, разположен около манастира „Свети Йоан Предтеча”. Било е невъзможно враг да достигне подстъпите на върха, без да бъде видян от жителите и защитниците на крепостта. Мнеакос е била толкова непревземаема, добре укрепена и със силен гарнизон, че не се е предала на войските на цар Михаил II Асен. Тя е била единствената крепост в областта Ахридос, която българският владетел не е успял да покори по време на похода му за отвоюване на района от ръцете на византийците през 1254 година. През 1343 година непрестъпното укрепление все пак пада под мечовете на наемническата орда на Омур бей.

Входът на крепоста (белият правоъгълник вероятно някога е бил табела…)

Изглед към язовира и въжения мост

Вече след края на екскурзията поисках да прочета повече за крепостта и попаднах на пътеписи, в които се казва, че пътеката е добре маркирана. Факт е, че около 2004 г. по линия на програмата за трансгранично сътрудничество Гърция дава пари за реставрирането на туристически обекти в Хасковска и Кърджалийска области. Оттогава нищо не е пипнато, нищо не се поддържа и както споменах и по-горе, на много от оцелелите табели „мечката е отвързана”.

На връщане, вече в късния следобед, логично завиваме наляво, за да слезем към с. Седловина и Кърджали. И пак „греда“ – и според gps-а, и според Google Maps има връзка между пътищата. Е, да, ама след 2 км стигнахме до купчина чакъл в средата на пътя, с пораснало почти двуметрово борче върху нея…  „Пътят“, т.е. асфалтът след още 3-4 м свършва и трябваше да се върнем до Широко поле.

4. с. Широко поле – Хижа „Боровица“

Широко поле – Седловина – Кърджали – Срединка – Енчец – Зелениково – Бленика – Пеньово – Дъждовница – Пъдарци – х. „Боровица“

Скалите край с. Дъждовница (E)

Разстояние:  23,5 км

Време:           около 34 мин

GPS:               41° 41’ 13.18”, 25° 17’ 21.11”

Те са впечатляващ скален комплекс, намиращ се вдясно от пътя, на около 500 м след село Дъждовница. Разположен е по стръмните склонове на Костинското дере (Големият костински дол), малко преди вливането му в яз. „Кърджали“. Нишите са изсечени върху открояващи се монолитни скали, сред които има множество оригинални форми на изветряне, наподобяващи исполински фигури. Впечатляват със своя брой и недостъпните места, в които са изсечени. Допуска се, че са с култово предназначение.

Мястото е изключително живописно, оттук нататък по пътя има множество благоустроени чешми с място за отдих, барбекю, детски площадки и др.

Хижа „Боровица“ (F)

Разстояние:  7,8 км

Време:           около 12 мин

GPS:               41° 41’ 13.96”, 25° 14’ 22.69”

GSM:              +359 (0) 887 809 951 (това е единственият актуален телефон!)

Цена:              10 лв./легло

Хижа „Боровица“ се намира почти на брега на яз. „Кърджали“. Представлява масивна триетажна сграда с капацитет 50 места с етажни санитарни възли и бани. Сградата е водоснабдена и електрифицирана, с централно отопление. Пътят до хижата е асфалтиран, има паркинг. Има кухня, в която можете да поръчате аламинути или (евентуално) да приготвите своя храна. Обзавеждането е спартанско (луксозно за края на 80-те) – русенски кревати, обща баня и тоалетна на етажа.

Гледката към язовира е великолепна. Може да съчетаете пикник, палатки, риболов, разходки или по-дълги преходи. Ако планирате посещение в края на седмицата, задължително е да се обадите по-рано – обикновено хижата е заета от рибарски компании.

Язовир „Кърджали“ от терасата на хижата. Залезът позлатява скалите.

Алтернативни места за нощувка, които не ни отклоняват много от маршрута, са:

Артхостел Дъждовница

Адрес: с. Дъждовница, Кърджали

GSM:  +359 (0)888 222 540

email: krug@abv.bg

web:   http://www.krug-bg.org

Хотелът разполага с 12 легла на втория етаж и една двойна стая на първия. Има също обзаведена баня и тоалетна, кухня за местни турски специалитети, хладилник, интернет. Работи целогодишно, детска площадка за игра, спортна площадка, паркинг, на разположение на гостите са водачи за региона.

Семеен хотел „Романтика“

Адрес: с. Енчец, Кърджали

тел:     +359 (0) 3616 7620

GSM:  +359 (0) 887 831 026 (Михаела Кирчева)

email:  gabi_tour@abv.bg

Настаняване: 14 нормални и 2 допълнителни легла. Всички стаи са климатизирани, с телевизор със сателитни програми и мини бар,  механа с 20 места, външен бар, открит басейн, паркинг, красива гледка към язовира и Родопите, позволени са домашни любимци.

Ден втори

1. Хижа „Боровица“ – Крепост „Патмос“

Крепост „Патмос“

Време:           около 120 мин

GPS:               41° 41′ 0.79″, 25° 13′ 34.41″

Крепостта „Патмос“ се намира на скалист полуостров на брега на р. Боровица. Тази крепост е по-голяма от крепостта „Кривус“ при село Башево, и най-вероятно е била построена през X век.

“Един път стомна за вода, втори път…” – този път поговорката се обърна в наша полза. Вече два пъти не оставаше време за този обект, но сега успяхме!

Срещу 10 лв. хижарят организира транспорт с лодка през ръкава на язовира. На отсрещния бряг ориентир е вилата на проф. Огнян Сапарев. Всичко по нея, както и за намиращите се вляво стопански постройки, е пренесено с лодки и понтони – камък по камък. Крепоста се намира точно на запад от вилата, но за да се качите на билото, трябва да тръгнете по вдясно, на около 200 – 300 м. След като стигнете седловината, тръгвате през драките наляво. Маркировка и указателни табели няма. От крепостта са останали част от стените и основите на голяма трикорабна църква.

Нещо като църква, нещо като замък, “нещо като нищо на света”!

Основите на трикорабна църква

Теоретично съществува вариант до крепостта да се стигне по суша, като при с. Ненково се премине реката и след това се върви по брега на язовира, но предвид липсата на пътища и пресечения терен това би отнело много време и усилия.

2. Хижа „Боровица“ – с. Ненково

Скален комплекс, с. Ненково (G)

Разстояние:  6,7 км

Време:           около 7 мин

GPS:               41° 44’ 21.16”, 25° 13’ 00.87”

Нишите са изсечени върху венеца от масивни пясъчни скали, намиращи се на запад от с. Ненково.

Забелязват се от асфалтовия път, минаващ по отсрещния бряг на реката. Наоколо има и други изсичания (жлебове, жертвеници и др.). В района са регистрирани гробница и некропол. До селото се достига по въжен мост над реката.

Скалният комплекс е непосредствено зад селото

3. с. Ненково – Тракийско светилище „Утробата“

Средновековен мост, с. Ненково (H)

Разстояние:  700 м

Време:           около 1 мин

GPS:               41° 44’ 00.42”, 25° 13’ 11.49”

Мостът е изграден на р. Боровица, един от големите притоци на р. Арда. Реката е 50-тина метра широка и вероятно много пълноводна през зимата, но сега едва тече тънка струйка.

Мостът следва архитектурната традиция за времето си. Подобно на Дяволския мост той е асиметричен, с пет свода с различна големина. Пътното платно е било дълго 58 м. Част от моста е разрушена от буйните води на реката. В единия край е дострояван, но след повторно разрушаване в другия край вече е неизползваем за превозни средства. Местните жители са хвърлили няколко талпи в края и вероятно прекарват добитъка по него.

Останки от минала слава

Тракийско светилище „Утробата/Вулвата“ (I)

Разстояние:  4,6 км

Време:           около 5 мин

GPS:               41° 41’ 56.48”, 25° 14’ 11.62” (паркинг)

GPS:               41° 42’ 16.76”, 25° 14’ 47.08”

На пътя има по-широко място (необозначен паркинг), където може да се спре и табела. Оттук почва пътеката към пещерата. Има спорадична маркировка (бяло-жълто-червено) и указателни табели. Указания за оставащо време, разстояние няма. Някой болен мозък е решил да направи табелите от фурнировани плоскости, които са се надули от влагата и са нечетими. Единствената читава табела е долу и тя е направена от учениците в с. Ненково. Останалите може би са изглеждали прекрасно в кабинентни условия, когато е трябвало да се „усвоят едни пари“, но не и на терена. По пътя нагоре има три хубави беседки и няколко пейки. Ако не закачате стършелите, които си градят питите в беседките, и те няма да ви закачат. Носете си шапки и вода. Много вода!

Табелата на учениците е най-читава

Стършелите се чувстват комфортно на тавана на беседката

Според информация от мрежата до горе може да се стигне за около 40 минути. Вероятно е възможно за някого, който има квалификация „планинска коза II разряд“, но не и за застаряващ индивид с наднормено тегло, който напоследък е изгубил тренинга си по планинските пътеки. На нас ни трябваше около час и половина в едната посока. Ако планирате изкачване, постарайте се да е колкото може по-рано сутрин. В противен случай жегата ще ви съсипе. Всъщност ние почнахме изкачването предния ден, стигнахме до първата беседка, но като получихме информация от слизащ турист колко ни остава, решихме че времената на битов героизъм са отминали и е редно да отложим изкачването.

Пещерата се появява изведнъж

След като мернете от пътеката пещерата, стигате до зидан каменен заслон с барбекю и прекрасна гледка към долината. От него по маркировката стигате до едва капеща чешма. Стигнахте ли? А сега се върнете – това не е вашата пътека! Застанете на гърба на заслона и погледнете на северозапад. Вдигнете глава! Още малко! Видяхте ли табелката? След 5-10 мин стигате до подножието на пещерата. По чуродясала стълба трябва да се качите около 3-4 метра по-нагоре, защото там е входът на „Утробата“. Стъпвайте в краищата на стъпалата, не по средата!

Заслонът

Ще трябва да се качите по стълбата

Пещерата представлява естествен хоризонтален процеп в скалата, дълбок 22 метра, който е бил допълнително изсечен от човешка ръка. Височината на дупката е 3 метра, а ширината – около 2,50 м. Вътре прониква достатъчно светлина. Цялата пещера е оформена буквално като женски полов орган и отговаря напълно на описаните от Александър Фол пещери-утроби. В далечината на дупката има издълбан олтар висок около 1,30 м, който е с формата на малките срамни устни. В центъра му е направена малка дупка, дълбока около 10 см и широка 5 см, която е изсечена леко настрани. Видяното дава основание на Николай Овчаров да прецени, че пещерата е тракийски храм от ХI-Х в. пр. Хр.

Според информация от мрежата точно в 12 ч всеки ден пада слънчев лъч, като при нарастването си светлинното петно добива формата на фалос. Който е публикувал това не е уточнил дали това е по лятното или зимното време и за кой ден на годината. Ние бяхме точно в 12 ч. на 14 август в пещерата и лъчът беше на повече от 10 метра от дъното, като се местеше със скорост 4 пръста/5 мин.

В дъното на пещерата има стършели, така че не се приближавайте много!

Светилището

Слънчев лъч трябва да „оплоди“ „Утробата“

4. “Утробата” – Църква „Успение Богородично“, с. Узунджово

“Утробата” – Пъдарци – Дъждовница – Кърджали – Железник – Пряпорец – Пчеларово – (край) Николово – Козлец – Конуш – Хасково – Узунджово

Идеята беше да скъсим малко пътя и да минем след Дъждовница край Скална глава, Севдалина,  Чилик и Черна скала, но поради пресечения терен разходът на колата се увеличи прекомерно, а най-близката бензиностанция е в Кърджали.

Църква „Успение Богородично“ (J)

Разстояние:  78,8 км

Време:           около 1 час 21 мин

GPS:               41° 57’ 38.82”, 25° 39’ 12.95”

Църквата „Успение Богородично“ в село Узунджово е най-голямата селска църква в България. Църквата е била превърната в джамия през 1593 г. по време на османското владичество и е преустроена отново в християнска църква в началото на XX век. Тези промени в предназначението на сградата придават на църквата специфична визия, съчетавайки елементи от християнството и исляма.

Църквата

През 2007 г. община Хасково извършва основна реставрация на храма, при която са възстановявани икони и стенописи. Прозорците са украсени с витражи, изобразяващи сцени от живота на Дева Мария. Добавен е нов иконостас, дело на тревненският майстор Уста Дарин Божков.

При реставрацията са открити два надписа на арабски език с религиозно-философска тематика, които все още не са точно датирани.

Надписите

5. с. Узунджово – Тракийска гробница, с. Александрово

Тракийска гробница (K)

Разстояние:  9,8 км

Време:           около 11 мин

GPS:               41° 58’ 53.62”, 25° 44’ 18.62”

web:               http://www.aleksandrovo.com/bg/

Работно време:

Всеки ден без понеделник: 09.00 – 17:00 часа

Приемат се групови посещения и в понеделник с предварителна заявка.

Цени за посещение:

за ученици, студенти и пенсионери – 2 лв.

за всички останали – 4 лв.

за беседа от екскурзовод – 6 лв.

За деца до 7 години входът е безплатен.

През декември 2000 г. в могилата „Рошавата чука” до с. Александрово екип от археолози, ръководен от д-р Георги Китов (1943-2008), прави едно от най-значимите открития в българската археология.

Прониквайки през направения от иманярите отвор, учените попадат в тракийска гробница от IV в. пр. Хр. с невероятно добре запазени стенописи. Още първия оглед показва, че художествената украса е уникална, без паралел сред откритите до сега съоръжения от подобен тип. Впечатляваща е и архитектурата на гробницата, която по своите размери си съперничи с най-монументалните такива по нашите земи. Могилата се намира в непосредствена близост до селото и се откроява на фона на околността като красиво възвишение. Височината на могилния насип е около 15 м‚ а диаметърът му надхвърля 70 м. От източната му периферия започва коридор с дължина повече от четиринадесет метра, който преминава последователно в правоъгълно и кръгло помещение.

Постройката е играла ролята на хероон (храм-мавзолей). Малката височина на коридора и двата входа е налагала посетителят да мине през тях ниско приведен, озовавайки се в свят от цветове и фигури, растителни и геометрични мотиви, изображения на пешаци и конници, домашни и диви животни. Те са изпълнени неочаквано реалистично, имат изключителна научна, художествена и изворова стойност, и въздействат по неподражаем начин.

В свастиките на фриза ясно си личат стилизирани изображения на звездното знаме на Европейския съюз и компаса на НАТО. Което показва, че траките са имали прозрения за европейското и северноатлантическото бъдеще на България, което обяснява от своя страна защо са изчезнали своевременно.

От Узунджово – по съвета на местен чичко – минахме край бившото ТКЗС и по разбит междуселски път се отправихме към Александрово. След няколко километра през трапищата стигнахме до изкопа на магистрала „Марица” и се наложи да се върнем. „Истинският“ път е от Узунджово към Димитровград, а след това вдясно. Гробницата се вижда отдалеч и се намира след селото, по посока на Симеоновград. Благодарение на дарение на японското правителство районът е благоустроен,  построена е масивна сграда с две крила – едното приютява гробницата, а другото – нейна реплика, достъпна за туристите. В помещенията снимките са забранени!

6. с. Александрово – Стара Загора

Александрово – Воден – Черногорово – Димитровград – Стара Загора

Разстояние:  60,6 км

Време:           около 54 мин

Смятахме да разгледаме и крепостта „Констанция” край Симеоновград, но натрупаната умора и напредналото време ни принудиха да отложим посещението за друг път.

Още снимки от Ⓒ ЕмаЖунич

ДолноЧерковище (2013-08-12 МостАрда)

ДолноЧерковище (2013-08-12 Скалнигробници)

Дъждовница (2013-08-12)

Мъдрец (2013-08-12)

Ненково (2013-08-12 Утробата)

Ненково (2013-08-13 Утробата)

Ненково (2013-08-13 Скаленкомплекс)

Ненково (2013-08-13 Средновековенмост)

Узунджово (2013-08-13 УспениеБогородично)

х. Боровица (2013-08-12)

х. Боровица (2013-08-13 КрепостПатмос)

България: Широкополе (2013-08-12 КрепостМоняк)

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Ема Жунич

Други разкази свързани с Родопи – на картата:

Родопи

Оня ден един коментатор в сайта изказа удивлението си, че сме публикували пътепис и за родовото му село Било забравено от Бога и било невероятно, че го споменаваме (малко украсявам де

Хора, кога сме робували на предсразсъдъци на нашия сайт? (ползваме ги – да, но в никой случай не робуваме, нали Та, как тазседмичната седмица на България в нашия сайт да не я продължим с място като град Омуртаг – по пътя „между Търново и морето“?

Приятно четене:

Завръщане

Омуртаг

Толкова много сме се разпуснали напоследък с тези пътувания по чужди и невиждани земи, че сякаш забравяме за местата, в които сме израснали и разранявали колената си, тичайки по неравния чакъл или след грешно направен завой с новоto колело.

И така, този пътепис е писан от човек, който цял живот има проблеми с идентичността и се отнася за едно местенце в Североизточна България, което почти всеки който е ходил по северното Черноморие с кола, е подминавал – гр. Омуртаг. Разположен на хубав северен склон, (странно защо) най-точното описание за местоположението му е

„между Търново и морето“

За тези които не знаят, Омуртаг и целия регион е изключително малцинствен и в процес на обезлюдяване. Вероятността да срещнеш познат човек по улиците на града е хипер висока, да речем 8 от 10 (другите двама ще са прекалено млади, за да ги знаеш, но родословното дърво ще ти е ясно). Има режим на водата откакто се помня (демек откакто съм на 11). И всяка сряда има пазар – зеленчуков и „битак“, който е много важен за икономиката и социалната обстановка в цялата околия.

Всеки, който е подминавал с кола през главния път, заобикалящ града, няма как да подмине скопчените на един остров стари самолети във авиационно-възпоменателния парк. Причината за това е, че Александър Александров – вторият български космонавт, достигнал космически височини е роден и понастоящем живее в Омуртаг. И те така, в негова чест има няколко изтребителя и разни други машинарии, който са били в бойно снаряжение по онези времена, но сега просто служат за атракция по пътя.

Нашите са ми разказвали, като дете, че събитието по изстрелването на съветския космически кораб, с който Александров е бил изведен в орбита, е било голямо събитие и предавано „на живо“ в централния площад, който носи името „Независимост“, накратко „центъра“. Понастоящем, единствените артефакти останали в града от тази велика епопея са скафандърът на Александър Александров, който се намира в градския музей; наскоро отворен парк/площад кръстен на самия астронавт, както и онези самолети, които стоически чакат своите посетители.

Сега, нека оставим миналото да величае в миналото и да се върнем в наши дни. Омуртаг е в началото на едно от тези местенца, в които времето почва да спира и има часова разлика с другите градовете в които „нещо се случва“. Населението е предимно турско, като една част, по-време на „голямата екскурзия“ са се изселили и сега са в Турция. Но за това след малко. Тази част от населението, които са останали или предпочели да останат в Омуртаг в момента имат поне един роднина или познат, който е някъде на „запад“ и/или в Турция; дете на съсед, което учи „гимназия“ извън града, и всяко лято вари буркани. Да има за зимата (не всяко, но почти всяко семейство го прави това с бурканите).

Та… Защо завръщане

Както предполагам, през лятото голяма част от населението на страната се завръща по родните си места. Я да види семейство, някоя-друга рода, да си оправи вилата или просто да си почине. Е, аз се завърнах с последната от изгорената цели и за да се скрия също от света. Ето какво се случва в един малък град, някъде още по-малкия свят.

Една съществена част от завръщане при баба и дядо е човек да си почине. Това може и така да е, но когато си на 26 и си единствения мъжки наследник на семейството, хората искат да покажат на местната общественост, че имат внук, който е годен за женене. И така де, в продължение на две поредни седмици в Сряда, аз бях доброволно накарван да ходя на пазар, под претекст, да помагам да нося торбите. Ето в какво се състои пазаруването.

Тръгва се от вкъщи. След малък спор между двамата прародители, се решава да се тръгне по възможно най-дългия пък (за да може повече хора да ни видят). След първите 50 метра срещате съсед, който ви пита дали сте тръгнали на пазар и дали аз съм на малката щерка внучката, и колко съм пораснал. Нашите герои се радват и нещо измрънкват, че не съм се обръснал и изгладил панталона. Продължаваме. Слизаме по един баир (забравих да вметна в Омуртаг, както в Търново има три посоки – „нагоре, надолу и по баира“), където срещаме един дядо, който ни казва, че сме позакъснели за пазар, защото вече 10 часа минава. Спираме за половин минута, казва кой какво е купил или ще купува. Пращат се поздрави по адрес на хора, които аз не се сещам кои са, и продължаваме. След около стотина метра се спираме пред къща и баба ми церемониално казва, че ето тази къща чичо ми Осман е купил за 60 хил. лв. (чичо ми Осман е най малкия брат на дядо ми, а къщата е вярно голяма и както се казва е на центъра). Тъкмо ще тръгваме и познат глас ни заговаря. Чичо Ереджеб (син на покойната по-голяма сестра на баба ми), се е запътил към къщата която се строи за щерката му и зетя. Къщата, естествено, се строи от страната на момчето, а неговия дерт, на чичо Ереджеб, (бел ред. мъка), е че покрай тази къща няма да останат никакви пари за сватбата на моята втора братовчедка. Следват житейски проблеми и прочие. Прощаваме се и си казвам, че сигурно ще го видя чак догодина, ако имам късмет… или на сватбата, ако е скоро.

От тук спомените ми се губят. Уж

излезнахме на пазар

Сега ми се струва, че трябваше да броя хората, които видяхме – рода, колеги на баба ми, колеги на дядо ми, колеги и приятели на майка ми и леля ми, познати лица от началното училище и прогимназията. Общо взето „пазаруването“ продължи над 2 часа, като в крайна сметка бяхме купили 2 кг домати, една диня (от една булка, която май ни е роднина), 2 хляба (черен и бял), 5 капачки за буркани с винтове, захар и местни сладкарски специалитети със звучното име „Ежко Бежко“ (много са вкусни да знаете и ги има само в Омуртагския край). Наистина не помня с колко хора се видяхме и заговорихме.

Ежко Бежко

Тук е мястото да се спомена, за

онези, които са напуснали страната и заселили в Турция

Един от многото въпроси, които цял живот ми задават е „Добре де, ти като си Мустафа, имаш ли някакви роднини в Турция?“. Отговорът на този въпрос е, да имам, но с голяма част от тях не се знам. Интересно е да се отбележи, че голяма част от така наречените български турци или турски българи (въпрос на гледна точка), всяко лято се завръщат по родните си земи. Носталгията ли е, чисто селската обстановка ли е, евтините цени ли са… не съм сигурен. Каквато и да е причината, голяма част от тях се завръщат и остават една-две-три седмици и щеш-нещеш се срещаш с тях и всеки ти се радва, защото за последен път са те видели през 90-те, или ако  си подновяват по-често документите някъде около 2005-2006.

И те така, най-интересната от тези срещи беше с една Лейля аблата (абла от турски = кака) и нейния син, който имаше типично турски (балкански) леко засукан нагоре мустак. Казвам „типично турски“, защото те са заминали за Турция през 1989-а и съответно той, няма никакъв спомен за България. И двамата сме във възрастта за задомяване и щом усетихме, че разговорът отива в тази посока, леко се пошегувахме и убихме темата. В последствие стана ясно, че всъщност ние с него сме трети братовчеди, поне за който аз не подозирах, че имам. Същото се отнася и за неговите първи братовчеди, които са, както се досещате, пак мои трети братовчеди. По този повод във Фейсбук пуснах следния статус:

Сряда е пазарен ден в Омуртаг, съответно и аз бях довлачен от баба си на пазар. Освен, че видях някаква рода, за която дори не подозирах, темата на всеки разговор беше “ колко си пораснал… няма ли да се жениш?!?“. Добре, че се намери един мустакат момък (някаква рода; набор), който ме подкрепи в безвремието ми. Изводът на деня е, че прародителите ми показаха на местната общественост, че си имат внук за женене (макар и небръснат). А пазаруването е за парлама!

Следващия статус свързан с тази тематика бе следния:

Близка среща с трети братовчеди, двойно ородени. ако остана в омуртагската околия някой друг месец, ще ги разуча.всичките.

Оказа се, всъщност, че връзката ми с въпросния момък е двустранна. След кратка справка с баба ми, стана ясно, че моята прабаба (майка на баба ми) и неговия прадядо (по майчина линия) са били брат и сестра. Съответно, нашите баби са първи братовчеди, нашите родители – втори и ние се падаме трети. Като че ли това не е достатъчно, сме били и двойно ородени, защото пък май неговия дядо (по бащина линия) се е заженил навремето с някой от другия клон на моята безкрайна рода. Само да вметна баба ми и дядо ми имат по 5 братя и сестри общо, съответно техните родители са имали по 5-6 братя и сестри. Сами може да си представите колко е смесена системата. Както се досещате нямам точна представа докъде стига родословното ми дърво. Веднъж се говореше за един от братята на прадядо ми (дядо на дядо ми, майчина линия), който се бил заселил някъде из дълбокия Анадол, но така и не се проследи тази следа.

Най-интересното, което може да се покаже от архивите на семейното дърво е „Позволително за венчаване“ датирано от 1939 г. на прабаба ми и прадядо ми (родители на дядо ми),което се е появило незнайно откъде вкъщи. Интересното е, че е написано на онзи български език, който е преди реформата от 1945, което не е учудващо, но също така и на старо-турски, с типичната арабска азбука. Държа да подчертая, че това е официален документ с подпис от мюфтията и платена такса за „Фонд Съдебни Сгради“. На гърба на това позволително има три реда изписани на старо-турски, и за съжаления никой в най-модерната линия на семейството не може да разчете какво пише там. Дали е романизиран спомен записан от прародителите ми или просто административен подпис от отговорното лице, не се знае. Предполагам, някой ден ще разберем.

Що се отнася за техния правнук. Физически, той отдавна не е стъпвал в Селото, което те са се венчали и живели. От около 13 години не живее в града, в който той самият е бил роден. И съвсем отскоро, близо 3 години, живее извън пределите на държавата, която нарича родина. Тук драмата стана съвсем силна, така че ще понамаля малко сантиментите.

Едва ли съм единствения, който продължава да среща рода тук и и там, особено в собствения си роден край, но такива завръщания са хубави и полезни за здравето. Просто да отидеш и да накараш времето да се забави. Да се забави толкова, че да видиш какво се случва около тебе и със тебе от друг възможен ъгъл.

Автор: Мустафа Хасанов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Другата България – на картата:

Днес Тони няма да ни вози на мотор, а ще ни юрне да катерим връх Ботев. Я да ви видя!

Приятно четене:

Към връх Ботев за един ден

част първа

Който го е страх от мечки, не ходи в гората

ГОРДА СТАРА ПЛАНИНА,

ДО НЕЙ ДУНАВА СИНЕЙ,

СЛЪНЦЕ ТРАКИЯ ОГРЯВА,

НАД ПИРИНА ПЛАМЕНЕЙ.

МИЛА РОДИНО,

ТИ СИ ЗЕМЕН РАЙ,

ТВОЙТА ХУБОСТ,

ТВОЙТА ПРЕЛЕСТ

АХ, ТЕ НЯМАТ КРАЙ !

Искам да ви разкажа на кратко за едно невероятно усещане из родните планини. Снимковия материал който ще ви представя е доста богат но не може да се сравни със истинското усещане на място, с уханието на билки, вятъра в ушите и невероятната картина която се разкрива пред вас със всеки изминат метър.

От известно време с жена ми събираме печати в книжките със 100-те туристически обекта и понеже са ни останали 4 – 5 печата само до края като от по екстремните последно ни остана връх Ботев, решихме да се организираме и да се поразходим из планината. Прочетохме тук там как точно стоят нещата, поинтересувахме се от приятели които вече са ходили и почнахме да спретваме организация. Избрахме изкачване от към южната страна тоест Калофер. Тъй като през лятото уйкендите са ни доста натоварени единствения възможен вариант беше 27-28.08.2013 г. Стандартното изкачване на върха включва в повечето случай преспиване преди или след на хижа Рай. http://www.bulgarian-mountains.com/Huts/Stara/Rai

Звъннах една седмица по рано да се опитам да запазя две места в хижата но уви ми се скараха и казаха много късно се обаждате, викам си брей сигурно 2 месеца трябваше по рано да се обадя , явно този вариант отпадаше.

В курорт Паниците на около 4 км след Калофер се оказа, че има прилично хотелче в което не е нужно два месеца по рано да резервираш места. http://www.raiskikat.com В него резервирахме 2 нощувки едната петък вечер без закуска срещу 48 лв и другата събота вечер със закуска 58 лв. След тази резервация се оказа, че има само един вариант да се качим и да слезем за един ден.

Тръгнахме петък след работа от София по подбалканския път към Клофер, като спряхме да вечеряме на пъстървата.

От там пуснах GPS-а като предварително бях задал координатите на хотела и се оказа , че е на 10 км от пъстървата. Пристигнахме в хотелчето и прибрахме колата в двора му на сигурно, тъй като бяхме проучили и се оказа, че не е добре колата да седи без надзор, тъй като ѝ източват бензина. След като се настанихме излезнахме да се поразходим и да проучим на бързо района и пътеката за в. Ботев.

Беше се по смрачило вече но тръгнахме леко по един сипей който се оказа, че е въпросното начало на пътеката.

Върнахме се на зад, като минахме през една голяма поляна където имаше някакъв събор този уикенд.

Прибрахме се в хотела поразгледахме картата която бяхме предварително купили срещу 4 лв и решихме, че ще караме по синия маршрут посока х. Рай като след това ще се отделим по зеления маршрут към в. Ботев, легнахме рано за да може да сме свежарки за другия ден, път ни чакаше.

На другата сутрин станахме 5:30 ч. като предварително бяхме си направили сандвичи от София в хладилната чанта, бяхме се запасили с вода, бисквити и праскови и подредихме раниците.

В 6:06 ч. стартирахме от хотела.

Още беше мрачно на вън, слънцето не се беше показало и потеглихме по първата част от пътя ни, а именно сипея:

След не дълго но кофти изкачване стигнахме входа на Национален Парк Централен Балкан.

От там тръгнахме по една пътека доста широка между дърветата.

Слънцето започна да се прокрадва между дърветата.

След гората следваше открит път.

Облаците които се извиваха над планината бяха много красиви.

Там нейде горе в облаците е в. Ботев.

Ето на това казвам да посрещнеш изгрева.

Стигнахме до един разклон на който пишеш в. Ботев на ляво и като погледнеш на ляво един баир ама край няма и стръмен хаха викам не сме от тука, х. Рай направо и си продължихме направо. Оказа се, че този разклон е зимния маршрут отбелязан със жълто картата.

Пътеката стана ето такава.

Не след дълго по въпросната пътека стигнахме до входа на гората което се оказа и входа на резерват Джендема, където има указателна табела какво да правите ако срещнете мечка в гората . Хубаво е да се информирате за да избегнете инциденти. Тука важи правилото,

който го е страх от мечки да не ходи в гората

Очаквайте продължението

Автор: Антон Конакчиев

Други разкази свързани сЪС – на картата:

Стара планина

Днес Анжело ще ни поведе на една обиколка из Източните Родопи – ще видим доста интересни места (между другото – напълно непосещавани от редакцията, демек – от мене ), като освен другото е предвиден и Дяволския мост. 

Приятно четене:

Из Източните Родопи

първо пътуване

Дяволския мост

16-17.07.2013

След като сме обиколили почти цяла Европа, осъзнахме че не познаваме достатъчно добре собствената си страна. Тази двудневна екскурзия е естествено продължение на проведеното преди две години пътуване из Източните Родопи, когато загубихме много време при крепостта „Кривус“ и района около Ардино остана необходен. Общата дължина на маршрута (по километраж) е около 350 км + около 50 км грешни насоки от GPS-а, затворени пътища и т. н. Допълнителни 20 – 25 км е пешеходната част. Посочените по-долу разстояния и времетраене са взети от Google Maps и имат по-скоро ориентировъчна стойност.

Ден първи

През този ден пътувахме основно с автомобил, тъй като всички дестинации са на практика достъпни по шосе.

гр. Стара Загора – с. Каснаково

Разстояние:   66,0 км

Време:            около 58 мин

Древнотракийско светилище на Афродита и нимфите (С)

GPS: 42.005472; 25.501455

Преди Хасково завихме по посока на Поповица, след което се отклонихме вдясно. В центъра на селото има табела, сочеща надясно, после още веднъж надясно, през моста и след 2 км достигнахме до малък паркинг. Табелите са силно избелели – оглеждаме се за всичко, което напомня кафяв цвят! На 50 м по постлана с плочи пътека стигаме до информационния център, който работи от 9 до 17 часа. Всъщност това е без значение, защото информационни материали няма, останали са само някакви листовки на гръцки. Обектът е рехабилитиран по програма ФАР през 2007 г., а след това пари вече нямало. Миналата година се срутила покривната конструкция над вилата, нямало кой да ремонтира и разчисти, така че  само светилището може да се посети. До него по пътечката са около 100 м.

Древното тракийско светилище на нимфите е от около II – III в. на върха на култов център, създаден около карстов минерален извор. Представлявало е голям комплекс, включващ много сгради и амфитеатър.

Изворът

Според един от запазените надписи, то е построено от тракийски ветеран от римската армия и неговата съпруга в чест на водните нимфи ​​и Афродита. Местните жители смятат, че водите на извора са с лечебни свойства.

Надписът

Светилището на нимфите край Каснаково е най-добре запазеното тракийско светилище в България. През 1968 година е обявено официално за паметник на културата от национално значение.

От паркинга по изровен път може да се стигне горе и с кола. Построена е беседка и място за барбекю, има възможност за отдих.

Беседката

Антична тракийска вила

През 2007 година, е разкрита вилата на богатия тракийски земевладелец.  Досега по българските земи е откривана само една подобна сграда, богато украсена с мрамор – вила „Армира“ до Ивайловград.

Античната сграда е частично проучена и са разкрити 6 помещения с обща площ 250 кв.м. Стените са били облицовани с различно оцветени големи мраморни плочи – бели, сиви, зелени, розови. Имало е многоцветни стенописи над мраморните цокли на стените – също като къщите в Помпей, както и мозайки по пода, които за съжаление са намерени натрошени. Както вече споменах, не можете да посетите вилата в този момент.

2.    с. Каснаково – Битката при Клокотница, с. Клокотница

Разстояние:   3,1 км

Време:            около 6 мин

Битката при Клокотница (В)

GPS: 41.992288; 25.496664

web:http://klokotnica.selo.bg/

Пътувайки към и от Каснаково минаваме през Клокотница. Край пътя има бронзов барелеф, поставен в чест на един от най-великите български царе – Иван Асен Втори. Този паметник е съвсем близо до мястото, където българският цар извоюва на 9 март 1230 година победа над многочислената византийска войска, предвождана от епирския владетел Теодор Комнин.

Паметникът не представлява нищо особено, така че не спряхме дори за снимка.

3.    с. Клокотница – Къща-музей „Чорбаджи Паскалевата къща“, гр. Хасково

Разстояние:   13,4 км

Време:            около 17 мин

Къща-музей „Чорбаджи Паскалевата къща“ (D)

GPS: 41.93433401; 25.54502070

През оградата се вижда, че е правена реставрация

Чорбаджи Паскал е бил влиятелен и богат търговец, който е участвал в управлението на Хасково по време на българското Възраждане. Къщата му, датираща от това време, е истински архитектурен шедьовър и е една от забележителностите на град Хасково. Тя е двуетажна, асиметрична и притежава отлично функционално разпределение; понастоящем е превърната в етнографски музей, където могат да се видят експозиции, свързани с бита на хасковлии по онова време – според информацията от Мрежата…

За съжаление през оградата се вижда, че реставрация е правена, но навсякъде е оключено. Лепенки с Дисни-герои по стъклата на втория етаж в ъгловата част навеждат на мисълта за детски център… Няма информация дали в момента е музей, дали работи, работно време и пр.

Информация?

4.    Къща-музей – Статуя „Света Богородица“, гр. Хасково

Разстояние:   2,0 км

Време:            около 4 мин

Статуя „Света Богородица“ (E)

гр. Хасково

GPS: 41.92842358; 25.55403829

Дева Мария

Статуята на Светата Богородица е открита на 8 септември 2003 година. Включена в Книгата на Световните рекорди „Гинес“ (издание 2004 г.) като най-високата статуя на Дева Мария с Младенеца в света.

Първата ни асоциация е със „Саграда Фамилия“ – голямо, грозно… и безмислено. Посещението влиза в категория “Отчитане на дейност”.

Пред статуята има малък безплатен паркинг, където можете да оставите колата, ако не ви се плаща 1 лв./час на 500 м по-долу.

Друго мято за паркиране е

Kaufland

GPS: 41.930156; 25.566019

От Статуята по стълбичките слязохме към центъра (10 мин), където посетихме

Регионален исторически музей Хасково

GPS: 41.93235861; 25.55778265

Цена: 2 лв./1 лв. за възрастен/дете (за етнографската сбирка)

Музеят притежава етнографска сбирка с около 15 000 предмета – народни носии, тъкани, накити, оръжия, селскостопански, занаятчийски  и музикални инструменти, домакинска посуда, ритуални предмети и много други. Служителката, която ни придружи, разказва забавно, увлекателно за нравите, обичаите и бита на дедите, изчерпателно отговаря на всевъзможни въпроси, след като е събудила интерес и у децата, и у възрастните.   Археологическата сбирка не сме посещавали.

5.    гр. Хасково – Тюрбе на Осман баба, с. Текето

Разстояние:   15,7 км

Време:            около 18 мин

Тюрбе на Осман баба (F)

GPS: 41.856927; 25.466947

GPS-ът ми не познава много добре България, затова се опита да ни прекара през с. Гълъбец. Решихме да не рискуваме по изровения кърски път и се върнахме 15-тина км до с. Конуш.

С много питане („С питане и до Текето се стига“) разбрахме, че когато идвате от Хасково и влезете в Конуш, трябва да се оглеждате за мелницата на Пилев вляво и бензиностанция вдясно. Току преди бензиностанцията е пътят за с. Тракиец. Тръгвате по него и след като минете бившото ТКЗС на Тракиец, вляво се появява първата табела за Текето (1 км, вляво). На влизане в селото вдясно има желязна ограда, зад която се вижда нещо като затворен комплекс. Табели няма. Стигате до плъзгащата се врата на имота, ако е затворена си я отваряте и влизате зад оградата.

Теке (от турски – tekke) e мюсюлманска монашеска общност, манастир, обикновено ритуален комплекс от сгради, в който централното място е седмоъгълна сграда – Тюрбе, обикновено гробница/мавзолей (най-често символично) на светец.

В това тюрбе е разположен гробът на алевийския светец Осман баба (1389-1479). То е издигнато около 1507 година, при управлението на султан Баязид II (1481-1512). Тюрбето представлява седмоъгълна каменна сграда с правоъгълно преддверие. Има височина 11 м и диаметър на купола 7,2 м. Изградено от квадри бял пясъчник, с мраморен портал. Според Евлия Челеби през 17 век тюрбето е в центъра на по-голям култов комплекс (теке), който днес не е запазен.

През 1970 година е обявено за паметник на културата от местно значение, а през 1976 година е реставрирано.

Към комплекса има изградена кланница за жертвените агнета, пекарни, фурни и навес за около 300 души, паркинг, както и малък хотел построен в архитектурен стил съобразен със святото за алиенската духовност място.

Според официалната версия Осман Баба е бил велик пълководец, Лъв на вярата, изклал много неверници. Според изследователя Димчо Аладжов, той е бил местен светец, водач на бедна овчарска общност (джемаат).

Ето и превод на надгробния паметник:

„КРАСИВ КРАЙ!

Ако всевишният пожелае и изпълни страната с благоволения, това ще бъде извор за Осман Баба. Намирайки благоволение във вътрешността на страната Румелия, той израсна и се създаде в нея. Той пое пътя на всички достойни старци. Като водач на Джемаат, той в необятната, като море божия благодат беше пазач от тъга и печал (неяснота поради изтриване). Излязъл от Хърсан през седемстотин и деветдесетата (1389 г.), той подава ръка на раята в Румелия да бъде молитствуван от молящите се. В осемстотин осемдесет и трета (1479 г.) се пресели във вечност на този Осман Баба.”

На празника на светеца Осман баба край текето се организира традиционното мае (вид събор). Идват поклонници от цял свят да се молят и правят курбан за здраве, за сбъднати и преживени щастливи мигове или за да се пречистят от отминали лоши случаи. На курбана се канят приятели, роднини, комшии, случайно дошли на святото място и други хора. Традицията е – нищо да не се взима от святото място, а само да се донася. Всички дарове остават за текето. Затова и гробът на Осман баба в централната зала на текето е винаги отрупан с дарове.

В целия комплекс не се вижда жива душа. Врата на сградата пред малкия паркинг в отворена, влизате през предверието с два нара, застлани с губери  и сте във вътрешния двор. В тюрбето не се влиза с обувки!

Тюрбето

Предверието

Гробът

По пътечка през гората, обозначена със саморъчно направени табелки, се стига до жертвения камък. По клоните на дърветата висят парчета от дрехи и броеници, оставени от поклонниците като дар за здраве. Ако след 50-ина метра не видите нова табелка, значи сте се объркали в плетеницата от пътечки и трябва да се върнете и да потърсите отново.

Следвайте стрелките

Жертвеникът

6.    с. Текето – Тракийско светилище и крепост в местност „Карабурун“

Разстояние:   91,9 км

Време:            около 1 час 40 мин

Тракийско светилище и крепост в местност „Карабурун“ (G)

GPS: 41.574762; 25.034227

Край село Стояново са открити следи от ранна култова дейност от периода на късната бронзова епоха. Светилището се намира на връх Карабурун (от турски „Черен нос“) с височина 1027 м., който е разположен на вододела между реките Малка Арда и Арда, малко преди двете реки да се влеят една в друга. От местността има страхотна гледка към почти целите Средни и Източни Родопи. Поради стратегическото разположение на това място през V-VI в. е била изградена ранновизантийска крепост, от която в момента има разкрити части от основи на каменен строеж и стени.

След като минете през Ардино, трябва да продължите към Смолян. Табели за Стояново няма. Следите за табели вдясно за Баните, Петково, Давидково. Преминавате по един мост („Стоянов мост“) и продължавате нагоре. Когато стигнете до разклон, на който табелата сочи към Паспал вляво (4 км), продължавате вдясно. Най-после виждате стръмен тесен път вдясно и  първата табела „Стояново 1 км“. Ако го подминете стигате до нова табела „Стояново 1 км“. Предполагам, че първият път е за качване, а вторият – за слизане (няма никакви указания!), защото, макар и асфалтирани и в добро състояние, пътчетата са толкова тесни, че две коли не могат да се разминат. Шотландия на Балканите!

Селото се състои от две махали, свързани с черен път (около 2 км). Изглежда сюрреалистично – като декор на постапокалиптичен филм. Лудият Макс би бил в стихията си. Почти всички къщи са разрушени, стърчат само каменните дувари. Две-три от къщите изглеждат що-годе обитаеми. Единствената живинка, мярнала се пред погледите ни, беше някаква стотинагодишна бабичка.  Само шумът на резачки в  надолу в гората издава, че тук все пак живеят хора. А, и плакатите на ДПС от последните избори.

От селото гледката към речната долина е зашеметяваща. Табели за светилището и крепостта няма. Не можахме да ги открием и посетим, но въпреки това разходката си струваше!

Повечето къщи са срутени

Стоянов мост. Аз бих построил крепостта на хълма вляво (извън кадър)

7.    с. Стояново – хотел „Палас“

Разстояние:   17,1 км

Време:            около 23 мин

Хотел „Палас“ (H)

GPS: 41.581199; 25.134097

Цена: 30,80 лв. (двойна стая, 1,5 + 1 легло)

Най-добре е да позвъните директно на управителя – от другите телефони така или иначе пак към този номер ще ви пренасочат за резервация.

Хотелът е приличен, намира се на централна улица между Общината и автогарата, но след 22 ч. движението утихва. Стаите са чисти, има кафе автомат във фоайето. От рецепцията на приемливи цени може да се закупят бира и безалкохолни напитки.

Механата на хотела не работи, но вечеряхме в ресторанта на комплекс „Перла“ (5-7 мин пеша) и останахме много доволни. Вкусно и евтино, бързо и любезно обслужване.

Ден втори

За днешния ден са предвидени повече от 20 км пешеходни маршрути.

8. хотел – Тракийско светилище „Орловите скали“

Разстояние:   4 км

Време:            около 1 час (пеша)

Тракийско светилище „Орловите скали“ (I)

GPS: 41.566624; 25.146625

Това тракийско светилище се намира в местността „Орлови скали“ („Картал кая“), на около 4 км южно от град Ардино. Култовият комплекс датира от VI-IV век пр. Хр. и се е използвал за ритуали и погребения. Представлява голяма скала, в която са изсечени около 90 трапецовидни ниши. Преполага се, че в тях са се полагали глинени съдове и плочки, свързани с култ към починалите. Под скалите има следи от уреди, жертвеници и други древни съоръжения.

Почти до светилището води път, но ние решихме да се „разкършим“ по планинските пътечки. От хотела, след глътка кафе,  тръгваме нагоре към историческия музей на Ардино, после продължихме по ул. „Чинари“, като се стремяхме да следваме главния път. След края на града асфалтът изчезва, пътят се ремонтира в момента и може би ще стига до самите скали. Всъщност работниците ни казаха точно това, но ни предупредиха, че по пътеката е много по-кратко. Тя започва от беседка на високото над разклонението на пътя. Тук вече се появяват първите табелки, а последните неколкостотин метра на стръмния терен са добре укрепени и маркирани. Личи си, че е правено не за пари, а „на ползу роду“ – с грижа и любов! На скалите в момента работят доброволци-алпинисти, които ги почистват от закрепилите се по тях мъхове, клони и дори поникнали млади дървета. Подготвена е и площадка, където вероятно ще бъде построена беседка.

Пътеката е добре маркирана и укрепена

Орловите скали

Алпинисти работят по почистването на скалите

Някой ден навярно ще има беседка

Тракийска крепост „Калето“ в местност „Орлови скали“

GPS: 41.562353; 25.153148

Руините от крепост „Калето“ се намират на около 500 метра от тракийското светилище. В наши дни от нея е останало много малко и е трудно да бъде забелязана, но крепостта е била разположена на  височината преди да се стигне до нишите на светилището.

По кътя към „Орловите скали“ видяхме струпани камъни, вероятно останки от крепоста, но нямаше никаква маркировка и не спирахме да изледваме дали това наистина е така.

След закуска с местния специалитет „Къпана баница“ се качихме на колата и продължихме със следващия етап.

9.    Ардино – с. Дядовци

Разстояние:   5,7 км

Време:            около 16 мин

Дяволския мост (K)

GPS: 41.62063978; 25.11416674 (паркинг)

GPS: 41.620864; 25.114678 (мост)

На 10 км. от Ардино се намира „Дяволският мост“ (турското му име е „Шейтан Кюпрю“). Той е построен в началото на XV век в живописен тесен пролом над река Арда. В онези времена оттук е минавал път, свързващ района на Тракийската низина с Беломорието. Изграден е от местен камък. Дължината му е 56 м., а широчината – 3,5 м. Централният му свод достига височина 11,50 м.

Мостът е изграден по средновековната архитектурна традиция, има три свода и няколко преливника. Срещу течението са дозирани вълноломи. Малък парапет, висок около 50 см (първоначално е бил около 20 см но след реконструкцията на моста през 1993 година е надграден), предпазва преминаващите по моста.

През 2003 г. регионът е обявен за „Природна забележителност“.

До моста води маркиран път и еко-пътека от село Дядовци. След като влезете в селото продължавате направо, следвайки табелите. Стигате до импровизиран паркинг. Там се налага да оставите колата, тъй като в момента се разширява и обновява (де факто се прави наново) съществуващият път, работят тежки машини и преминаването с кола е невъзможно. В интерес на истината, по трасето видяхме коли, но те вероятно са преминали много рано сутринта или предната вечер. По проект, след завършване на пътя, трябва да се стига с кола на 2 км от моста.

От сега съществуващия импровизиран паркинг ви очакват около 6 км ободряваща разходка по пресечен терен сред прахоляка на строителните работи.

Мостът изниква изведнъж след последния завой. В момента строителна бригада го е опасала със скелета и изчуква и заздравява фугите. На пясъчната коса под моста няколко младежи са намерили място и са разпънали палатки. До моста има солиден навес с чешма и огнище, подходящ за дъ-ъ-ълги вечери на чист въздух.

Мостът се появява внезапно

И най-солидните съоръжения трябва да се поддържат

Реката е пълна с риба, а става и за къпане

Не видяхме Дявола, но и тази „кобра“ е добър пазач

Може да се намери приложение дори на стара гума от трактор

10.  с. Дядовци – „Каменната сватба“

Разстояние:  42,7 км

Време:            около 1 час 5 мин

Природен феномен “Каменната сватба” (L)

GPS: 41.654833; 25.399323 (паркинг)

Според една от най-разпространените легенди: „Красив, строен младеж се влюбил в девойка от съседното село. Пленен от кръшната снага и пламенните сини очи на момичето, момъкът залинял от копнеж по нея. Разбрал бащата за мъката на сина си и отишъл в селото да я откупи за снаха. Вдигнали голяма сватба. Взели момата от нейното село и сред музика и веселие тръгнали към Зимзелен.

Изневиделица се извила вихрушка и повдигнала яшмака (булото) на булката. Видял свекърът лицето на девойката и онемял пред красотата й, а после пригладил брада и скверни мисли нахлули в душата му.

Възмутена от греховните помисли, природата майка вкаменила шествието, за да предотврати тяхното осъществяване.“

От Кърджали към с. Зимзелен се минава покрай болницата. След 3-4 км на разклона не се поема по лявата отбивка за селото, а се продължава направо към с. Панчево. След 200 – 300 м има малка отбивка с възможност за паркиране и табела „Каменна сватба 350 м“. Тръгвате нагоре по пътеката и където тя се разклонява поемате по дясното отклонение – към дерето. От другата страна на дерето, след около 200 на върха на хълма се намира каменната сватба.

Пътеката е добре маркирана

Младоженците

11.  „Каменната сватба“ – Стара Загора

Разстояние:   108 км

Време:            около 1 час 38 мин

Още снимки на ЕмаЖунич:

с. Каснаково: 2013-07-16 СветилищенаАфродита

Хасково: 2013-07-16 Богородица

с. Текето: 2013-07-16 Тюрбето

с. Стояново: 2013-07-16 Караборун

Ардино: 2011-06-11

Ардино: 2013-07-17

Ардино: 2013-07-17 Орловискали

с. Дядовци: 2013-07-17 Дяволскиятмост

с. Зимзелен: 2013-07-17 Каменнатасватба

Продължението

Из Източните Родопи (2): Утробата

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Ема Жунич

Други разкази свързани с Родопи – на картата:

Родопи

С Петър и Биляна продължаваме с обиколката на Берлин зе един уикенд. В първата част минахме от Централната гара през Александерплац до Берлинската катедрала, после по Унтер ден Линден тръгнахме на Запад към Тиргартен, за последно –  от мемориална църква Кайзер Вилхелм ще стигнем до Чекпойнт Чарли и Музея на Трабанта.

Последната, днешна, част ще постветим на Берлинската стена

Приятно четене:

В Берлин за кратко – къде, какво, как?

част трета

Берлинската стена, Топографията на терора и мемориалът на Холокоста

На броени метри от тук обаче има

запазено парче от Берлинската стена

Каквото и да си говорим, един от най-тъжните моменти в немската история е изграждането на Берлинската стена. То е в нарушение на следвоенното споразумение на страните-победителки, съгласно което Великобритания, Съветският съюз, Съединените щати и Франция имат равни права относно управлението на целия Берлин.

Строителството и преоборудването на стената продължава от 1962 до 1975 година. Напълно построената стена се е състояла от 45 000 бетонни блока с размери 360х150 cm, със заоблен връх, чиято цел е да затруднява (предотврати – бел.Ст.) опитите за бягство. Общата дължина на стената е 155 км, сред които са били разположени 302 наблюдателни кули, 20 бункера и 67 км метални огради.

На 9 ноември 1989 г., след седмици гражданско неподчинение, правителството на Източна Германия позволява гражданите на ГДР да посетят Западна Германия и Западен Берлин. Семейства и приятели, разделени с години се срещат в този паметен момент, а събарянето на стената (което продължава няколко години след това всъщност) дава началото на обединението на Европа, както и на промените у нас, в България. С времето се правят десетки филми и песни за това, че никой и нищо не може да спре желанието на един народ да се обедини. Поздравяваме ви с една много известна такава песен:

Днес са запазени няколко парчета от стената:

• Най-голямата галерия под открито небе в света (East Side Gallery), както и най-дългото парче от стената (1316 м) се намират на Mühlenstraße. Стената е изрисувана с графити, така че ако сте фенове на уличното изкуство, слезте близо до станция Warschauer Straße (U1, S5, S7, S75, RE7, RB14, Bus: 347, M10, N1).
• Мемориалът на Берлинската стена със запазена наблюдателна кула се намира на NordBahnhof, наблизо е иПриродонаучният музей на Берлин. NordBahnhof (S1, S2, S25, Tram: M10, Bus: 245, 247)
• Парче от Берлинската стена има и в градинката пред НДК в София. Знаехте ли това?
• Около 100 метра от стената можете да видите и на мястото, което “сме достигнали” в нашия виртуален разказ – Niederkirchnerstraße. Тук, до стената е създаден цял туристически информационен комплекс, за който ще разкажем малко по-подробно.

Топография на терора (Topographie des Terrors)

Между станциите Potsdamer Platz и Kochstraße, непосредствено до запазените стотина метра парче стена се намира документационният център „Топография на терора”, разположен на цели 4,5 хектара. На това място се е намирала централата на тайната държавна полиция Гестапо и ръководството на военното крило на национал-социалистите – SS*, т.е. терористичният апарат на Третия райх. От вътрешната страна на стената има открита галерия, която подробно показва какво се случва между 1933 и 1945 г. и дава информация за системата, която бележи най-мрачните дни от историята на Германия и жестокостта на нацисткия режим.

Самият Андреас Нахама, директорът на „Топография на терора” също казва:

“Всеки, който идва тук, трябва да се държи адекватно, не е нужно да свежда глава. Това не е мемориален комплекс, а информационен център.”

Цели 23 години са били необходими за откриването на центъра, поради дълги дебати за адекватното и точно, професионално представяне на останките от Третия райх. Сега вече мястото, където някога са работили виновниците за най-голямата катастрофа на XX век, вече е на ваше разположение, при това напълно безплатно.

Дори повърхностно разглеждане на изложбата около стената и вътрешната част на центъра отнемат 3-4 часа, но забележителността е от “задължителните”, така че си предвидете време за това.

Потсдамер плац

Потсдамер плац и Сони център

Снимка: Michael J. Zirbes

Ако обичате стомана, стъкло, високи и блестящи небостъргачи и панорамните кафе-барове, Потсдамер Плац е вашето място. Още през 1920 г. от тук ежедневно са минавали над 20 000 автомобила, 100 000 души, неизвестен брой файтони и велосипеди. Едни от първите светофари в Европа са поставени именно на Потсдамер Плац през 1924 г. и до ден днешен там има тяхна реплика. Говорейки за светофари, лесно може да се ориентирате в коя част на Берлин сте именно по светофарите (зеленото човече от светофара на Източен Берлин затова е и символ, който ще видите върху някои сувенири):

Ampelmännchen

Можете да се качите на повечето небостъргачи, но имайки предвид съотношението между гледка и цени, по-добре изберете ТВ кула, както вече споменахме. Препоръчваме да отдъхнете под стъкления “цирков купол” на Sony Center (сградата с купола на по-горната снимка – бел.Ст.).  

Potsdamer Platz (U2, S1, S2, S25, RE3, RE4, RE5, Bus: 200, M41, M48, M85, N2)

Ако се пуснете по Потсдамерщрасе, в близост има няколко интересни обекта, които заслужават вниманието ви:

• Берлинската художествена галерия (Berliner Gemäldegalerie) е една от най-големите в света и често е сравнявана с Лувъра в Париж и Ермитажа в Санкт Петербург.
• BlueMax Theatre – ако сте фен на Blue Man Group като нас, няма да пропуснете това 105-минутно шоу без прекъсване. Петър проспа първия си билет и му се наложи да си взима втори път, но това е една друга, много тъжна тема, при цена на билета между 60 и 80 EUR. Все пак, шоуто си струва, стига да си падате по подобни неща.
• Берлинската филхармония – за феновете на този вид музика, тук е мястото където се случват подобни събития.
• Музеят на музикалните инструменти – поредният музей, който трябва да посетите, особено ако обичате музикалните инструменти – цената е само 4 EUR.

От Потсдамер Плац ви предлагаме да се насочите на север към Бранденбургската врата. Може би ще ви впечатли футуристичната сграда на

Научният център Ото Бок

Скрита забележителност, която сме си набелязали за следващия път. Всъщност това е офисът на Otto Bock Healthcare – компания, която се занимава със здравеопазване и е известна най-вече с протезите си, контролирани от нервните импулси на мозъка.

Напълно безплатно можете да разгледате основни принципи на биониката и биомеханиката. Хвърлете един поглед на сайта, а ние продължаваме към…

Мемориалът на Холокоста

Само на метри от Бранденбургската врата се издигат 2711 бетонни паралелепипеда, разположени на обща площ от 19 000 кв. метра – мемориал на убитите в Европа евреи.

Преди да се окажете сред блоковете, те не изглеждат високи (най-ниските са 20 cm), но влизайки все по-навътре и по-навътре, скоро те ще станат по-високи от вас, а в средата височината им достига цели 4,80 m. Цялата тази композиция е хем подредена, хем объркваща: когато си вътре, атмосферата става сива и неприятна, а разминавайки се с другите туристи, изскочили изневиделица зад някой блок, започваш да очакваш опасността от всеки ъгъл, а бетонните блокове започват все повече приличат на гробове… Просто, гениално и въздействащо! Именно това е идеята на архитекта Питър Айзенман.

Ebertstraße (Bus: M85)

Вместо финал

Вярвате или не, нашият пътепис е към своя край. Писахме го по-дългото, отколкото бяхме в Берлин. И въпреки това не можахме да ви разкажем за Музея на технологиите и за огромното световно изложение на потребителска електроника IFA. Нямаше време да видим затвореното летище-музей Tempelhof, нито колекцията от класически автомобили… За околностите на Берлин да не говорим.

И все пак, написахме доста и ако сте решили да ходите в немската столица, вече знаете какво да видите.

Берлин е уникален град.

Току-що възкръснал, той търси своята идентичност и се променя с изключителна скорост. Има си своя строга, работохолишка, забързана, типично немска атмосфера. Има вандалски графити и улично изкуство. Има болка и спомени. Но има зеленина, туристи и бъдеще. Без значение дали сте възрастен историк, носещ очила с дебели рогови рамки или хипстър, който обича музикалните фестивали, посетете Берлин. Струва си!

Край

Автори: Петър и Биляна Събеви

Снимки: авторите

*Идва от съкращението на думата Schutzstaffel - военизирана партийна структура на Национал-социалистическата германска работническа партия между 1920 и 1945г – бел.Ст.

Други разкази свързани с Берлин – на картата:

Берлин