Днес ще продължим посещението на Цветан при канибалите от остров Самосир в езерото Тоба на остров Суматра в Индонезия ;) Предишния път притигнахме на острова, а днес ще разгледаме транжорната на канибалите.Приятно четене:
В транжорната на канибалите от Тоба (Индонезия)
част втора
На разходка до Народния съд или „Кого ще ядем на обяд?“
Хорас! Хайде на разходка до Народният съд или транжорната на канибалите.
Днес ще продължим посещението на Цветан при канибалите от остров Самосир в езерото Тоба на остров Суматра в Индонезия ;) Предишния път притигнахме на острова, а днес ще разгледаме транжорната на канибалите.Приятно четене:
В транжорната на канибалите от Тоба (Индонезия)
част втора
На разходка до Народния съд или „Кого ще ядем на обяд?“
Хорас! Хайде на разходка до Народният съд или транжорната на канибалите.
Днес отново ще ходим до Италия и красивата ѝ област Тоскана. Този път наш водаш ще бъде Вили.Приятно четене:
За Тоскана, за Флоренция, за виното и Медичите
още съвети за пътуване
Уж нямах намерение да пиша точно сега каквото и да е, но пътеписът за Тоскана миналата седмица ме "ръчна". Още повече, че накрая в коментарите имаше и конкретно питане към мен. И... 'ми дойде ми отвътре, вместо отговор-коментар, да пусна отделен пост с малко обяснения и препоръки и от моя милост ;)
А Тоскана е благодатна тема. И мисля, че не са много хората, които биха оспорвали твърдението на италианците, че "Italia e bella", a "Toscana e molto bella".
Доколкото аз съм пътувала из Тоскана, смятам, че тя е едно място, което определено заслужава внимание, независимо какви интереси ви водят към нея. Защото Тоскана означава прекрасни пасторални пейзажи, много история, стари традиции, богата култура, хубаво вино, вкусна кухня... И спокойствие. Просто в Тоскана сякаш времето тече маалко по-бавничко. Или на мен така ми изглежда(ше).
В Тоскана историята и културата са много тясно преплетени. Неизброими съкровища на архитектурата, скулптурата и живописта блестят или се спотайват не само в големите градове, но и в малките средновековни градчета, накацали по хълмовете. И фактът, че именно тосканският диалект е приет за официален литературен италиански език е красноречив, нали? :)
Като че ли най-най-почитани от туристите места в Тоскана са Флоренция, Сиена и Пиза, след тях се нареждат Волтера, Сан Джиминяно, Арецо, Лука... Всъщност, ако човек разполага с повечко време и с кола, емоцията става определено много по-добра :) Защото Тоскана е всъщност и една голяма емоция, изпълваща задълго душата с красота и удовлетворение.
Безспорен фаворит, като забележителност във всяко отношение, е Флоренция.
Фиренце, както й казват италианите, е столицата на областта и културната столица на страната.
Флоренция е впечатляваща със старовремските сгради и достолепните палацо, с тесните улички, църквите, пиаците, Арно и мостовете, меко заоблените хълмове наоколо... Флоренция е удивителна с огромното си културно богатство. Флоренция е малко стряскаща с високите цени. Флоренция е изнервяща с тълпите туристи из нея... Но всичко си има цена, нали?
Ако приемем, че сте хора със средни или дори бюджетни възможности, но обичате и искате да пътувате, ето моите препоръки за Флоренция:
Къде да спим
Аз използвам Booking.com за резервации и го препоръчвам. По принцип си избирам хотели, които да са до или в близост до гарата или автогарата, а обикновено те са една до друга. Имайте предвид, обаче, че във Флоренция гарите са три. Но, ако не съм зависима от транспорта, което е определено по-удобно, тогава по-добър вариант, особено за големите градове или силно туристическите места, са околностите на разстояние около 20-30, до 50 км.
=>В самата Флоренция хотелите са целогодишно скъпи. Няма висок/нисък сезон, та затова по-добре спете на разстояние от Флоренция. Принципът е, колкото по-далече и по-зачукано, толкова по-евтино, при еднакъв стандарт.
=>Нощувките в тъй наречените "агритуризмо" хотели/къщи за гости/ферми, всъщност у нас са познати като "селски туризъм" (мисля).
Само че в Италия често те са по-скъпи от стандартен градски хотел 2-3*. Някои дори са доста луксозни и още по-скъпи. Този тип настаняване си има всичките съвременни удобства, някъде дори и басейн. Обзавеждането на стаите за нощувки в повечето от тях не е строго хотелско, а по-скоро като в уютен дом - по-просторни стаи, някъде има и комфортен кът за сядане, подробности от рода на дантелени пердета, огледала, цветя, картини, широка баня, често и с вана и т.н. Но този приятен домашен уют, както казах, се заплаща.
А как ще познаете дали една къща, която практикува агритуризъм, е просто хотел или е ферма, приемаща гости за преспиване? По това, че ако е ферма, в заглавието й по всяка вероятност ще има думата "подере" /ферма/. Ето адрес на една "подере" в Тоскана, само примерно, за ориентир:
http://www.agriturismoristella.it/web/
Значи, под "ферма" не разбирайте непременно селски имот, в който се отглеждат крави, гъски, свинчета, чушки и домати. В тези ферми те може да са странична дейност, касаеща изхранването. Основната им дейност са лозята, маслините, житните култури или нещо друго, за чието отглеждане се изисква голямо пространство.
Също характерно е, че такова настаняване се практикува встрани от магистралите. Из Тоскана тези къщи са сред полето или по хълмовете, обикновено в близост до второстепенен път, но понякога са и на 2-3 километра от него, като до къщата се стига по самостоятелен път сред шпалир от кипариси. Предполагам, тези пътчета са частни, понеже тръгват от отбивка от междуселищният път и завършват точно пред къщата, а наоколо е поле или лозя. Кой да ги стопанисва, освен собственикът на имота?
При този вид настаняване се предлага от нощувка със закуска до пълен пансион като храната се приготвя намясто и се използват много местни продукти, които се отглеждат в същата ферма или някоя друга в близост. Винаги е възможно, ако човек поиска, да участва лично в приготвянето на храната в кухнята.
За хора, които желаят да се докоснат отблизо с местните нрави и традиции, да разберат как се готвят някои местни ястия, да тренират езика, или просто им е любопитно, този вид туризъм е точно за тях. Атмосферата, в която човек попада, дава възможност за тишина, спокойствие, въобще релакс и, ако целите точно това, си заслужава.
Някои от тези ферми предлагат за консумация и вино, собствено производство. Continue reading →
Днес отново ще ходим до Италия и красивата ѝ област Тоскана. Този път наш водаш ще бъде Вили.Приятно четене:
За Тоскана, за Флоренция, за виното и Медичите
още съвети за пътуване
Уж нямах намерение да пиша точно сега каквото и да е, но пътеписът за Тоскана миналата седмица ме "ръчна". Още повече, че накрая в коментарите имаше и конкретно питане към мен. И... 'ми дойде ми отвътре, вместо отговор-коментар, да пусна отделен пост с малко обяснения и препоръки и от моя милост ;)
А Тоскана е благодатна тема. И мисля, че не са много хората, които биха оспорвали твърдението на италианците, че "Italia e bella", a "Toscana e molto bella".
Доколкото аз съм пътувала из Тоскана, смятам, че тя е едно място, което определено заслужава внимание, независимо какви интереси ви водят към нея. Защото Тоскана означава прекрасни пасторални пейзажи, много история, стари традиции, богата култура, хубаво вино, вкусна кухня... И спокойствие. Просто в Тоскана сякаш времето тече маалко по-бавничко. Или на мен така ми изглежда(ше).
В Тоскана историята и културата са много тясно преплетени. Неизброими съкровища на архитектурата, скулптурата и живописта блестят или се спотайват не само в големите градове, но и в малките средновековни градчета, накацали по хълмовете. И фактът, че именно тосканският диалект е приет за официален литературен италиански език е красноречив, нали? :)
Като че ли най-най-почитани от туристите места в Тоскана са Флоренция, Сиена и Пиза, след тях се нареждат Волтера, Сан Джиминяно, Арецо, Лука... Всъщност, ако човек разполага с повечко време и с кола, емоцията става определено много по-добра :) Защото Тоскана е всъщност и една голяма емоция, изпълваща задълго душата с красота и удовлетворение.
Безспорен фаворит, като забележителност във всяко отношение, е Флоренция.
Фиренце, както й казват италианите, е столицата на областта и културната столица на страната.
Флоренция е впечатляваща със старовремските сгради и достолепните палацо, с тесните улички, църквите, пиаците, Арно и мостовете, меко заоблените хълмове наоколо... Флоренция е удивителна с огромното си културно богатство. Флоренция е малко стряскаща с високите цени. Флоренция е изнервяща с тълпите туристи из нея... Но всичко си има цена, нали?
Ако приемем, че сте хора със средни или дори бюджетни възможности, но обичате и искате да пътувате, ето моите препоръки за Флоренция:
Къде да спим
Аз използвам Booking.com за резервации и го препоръчвам. По принцип си избирам хотели, които да са до или в близост до гарата или автогарата, а обикновено те са една до друга. Имайте предвид, обаче, че във Флоренция гарите са три. Но, ако не съм зависима от транспорта, което е определено по-удобно, тогава по-добър вариант, особено за големите градове или силно туристическите места, са околностите на разстояние около 20-30, до 50 км.
=>В самата Флоренция хотелите са целогодишно скъпи. Няма висок/нисък сезон, та затова по-добре спете на разстояние от Флоренция. Принципът е, колкото по-далече и по-зачукано, толкова по-евтино, при еднакъв стандарт.
=>Нощувките в тъй наречените "агритуризмо" хотели/къщи за гости/ферми, всъщност у нас са познати като "селски туризъм" (мисля).
Само че в Италия често те са по-скъпи от стандартен градски хотел 2-3*. Някои дори са доста луксозни и още по-скъпи. Този тип настаняване си има всичките съвременни удобства, някъде дори и басейн. Обзавеждането на стаите за нощувки в повечето от тях не е строго хотелско, а по-скоро като в уютен дом - по-просторни стаи, някъде има и комфортен кът за сядане, подробности от рода на дантелени пердета, огледала, цветя, картини, широка баня, често и с вана и т.н. Но този приятен домашен уют, както казах, се заплаща.
А как ще познаете дали една къща, която практикува агритуризъм, е просто хотел или е ферма, приемаща гости за преспиване? По това, че ако е ферма, в заглавието й по всяка вероятност ще има думата "подере" /ферма/. Ето адрес на една "подере" в Тоскана, само примерно, за ориентир:
http://www.agriturismoristella.it/web/
Значи, под "ферма" не разбирайте непременно селски имот, в който се отглеждат крави, гъски, свинчета, чушки и домати. В тези ферми те може да са странична дейност, касаеща изхранването. Основната им дейност са лозята, маслините, житните култури или нещо друго, за чието отглеждане се изисква голямо пространство.
Също характерно е, че такова настаняване се практикува встрани от магистралите. Из Тоскана тези къщи са сред полето или по хълмовете, обикновено в близост до второстепенен път, но понякога са и на 2-3 километра от него, като до къщата се стига по самостоятелен път сред шпалир от кипариси. Предполагам, тези пътчета са частни, понеже тръгват от отбивка от междуселищният път и завършват точно пред къщата, а наоколо е поле или лозя. Кой да ги стопанисва, освен собственикът на имота?
При този вид настаняване се предлага от нощувка със закуска до пълен пансион като храната се приготвя намясто и се използват много местни продукти, които се отглеждат в същата ферма или някоя друга в близост. Винаги е възможно, ако човек поиска, да участва лично в приготвянето на храната в кухнята.
За хора, които желаят да се докоснат отблизо с местните нрави и традиции, да разберат как се готвят някои местни ястия, да тренират езика, или просто им е любопитно, този вид туризъм е точно за тях. Атмосферата, в която човек попада, дава възможност за тишина, спокойствие, въобще релакс и, ако целите точно това, си заслужава.
Някои от тези ферми предлагат за консумация и вино, собствено производство. Continue reading →
В навечерието на най-важния и интересен футболен мач на годината, когато все пак поне един немски отбор ще бъде победен на Уембли, Атанас ще ни представи единия от двата участника в този вътрешно-германски финал: Борусия Дормунд. Разбира се днешното посещение на автора на Вестфаленщадион, няма да е единственото, а само първото в тази поредица пътеписи за Борусия от градчето Дортмунд :) Т.к.редакцията има лични пристрастия към град Дортмунд (ех, а бяхме млади, а французойките говореха немски ;)* , но също и чисто естетски към града на другия финалист - Мюнхен, очаквам и фенове на Байерн да напишат пътепис и да го пратят :)Хайде наш'те!!! (ЦСКА и Левски, седнете си, не се отнася за вас!)
Дортмунд: Там, където футболът е религия!
Борусия Дортмунд е шампион на Германия за втори пореден път! Капитанът Себастиян Кел получава Сребърната салатиера в официалната ложа на „Сигнал Идуна Парк“, а част от публиката прескача предпазните заграждения и теренът е буквално наводнен с хора. На трибуните съм и аз – един българин, който е впечатлен от традициите, феновете и историята на отбора преди 16-17 години и оттогава Борусия неизменно има място в сърцето му. Със следващия пътепис за трите ми посещения в Дортмунд ще се опитам да разкажа как цял един град е луд по футболния си отбор, който е неговата най-голяма гордост. Първо посещение: февруари 2011 г.,
Борусия Дортмунд – Шалке 04
През януари 2011-та съвсем спонтанно реших да отида до Дортмунд да гледам най-после на живо любимия си германски футболен отбор, който се представяше страхотно този сезон и водеше убедително в Бундеслигата след първия полусезон. Изборът ми падна върху дербито на Рур срещу най-големия съперник на „жълто-черните“ - Шалке 04. Беше трдуно да се намерят билети, както за всички домакински срещи на Борусия. Единственият ми шанс беше да се възползвам от услугите на онлайн агенция за продажба на билети за спортни събития, което и направих. Следваше резервация на хотел и покупка на самолетен билет. Wizz Air имат удобни и изгодни директни полети София – Дортмунд, така че се спрях на тях.
Мачът беше изтеглен и щеше се играе в петък вечер (4 февруари), вместо през уикенда. В същия ден по обед трябвашеи да летя за Германия. Взех само една раница ръчен багаж, тъй като нямах нужда от много неща за три дни. Освен това се спестяват пари (знаете - всеки допълнителен куфар при лоу-кост компаниите се заплаща допълнително) и време (нямаше да ми се налага да чакам куфара си на лентата с багажа след кацането). Излитането се забави с около час, но в ранния следобед вече бях на летището в Дортмунд. Посрещна ме сиво, мрачно и студено време, гарнирано със силен вятър. Всъщност, за три дни в Дортмунд така и не видях слънце, но нормално – все пак бях през зимата в северната част на Германия. Даже се учудих, че няма сняг.
[caption id="" align="aligncenter" width="614"] Знамената на Борусия са из цял Дортмунд[/caption]
Още на автобусната спирка пред летището зърнах първите знамена на Борусия, които после щях да виждам из целия град. Шофьорът, който също беше омотал жълто-черно шалче около врата си, каза, че билетът е „цвай-драйсих“, но поклати глава, че няма да ми върне, след като му подадох банкнота от 100 евро. Доста наивно от моя страна да не взема никакви дребни от България, но това беше първото ми самостоятелно излизане зад граница, малко на принципа „Юруш!“, и нямах опит в организацията на пътуване. Наложи се да се върна обратно в терминала, за да купя шоколадче за евро. Продавачката ме изгледа сърдито, като й подадох голямата банкнота, но все пак ми развали парите.
Върнах се на спирката, но автобусът (линия номер 440) беше заминал и се наложи да чакам следващия с чувството, че вятърът ще ме издуха от спирката. И съдба – в следващото возило виждам Пламен, мой познат от България. Пътуваше също за мача с Лъчо Паланков – един от организаторите на минифутбола (т. нар. футзал) в България. Разбрахме се по-късно да се видим пред стадиона, тъй като двамата бяха само за няколко спирки, а аз трябваше да продължа до последната. Още по пътя си личеше колко много Дортмунд обича футболния си отбор. На много къщи, вместо флагът на Германия, се вееха жълто-черни знамена на Борусия. Другото, което ми направи впечатление беше ниското строителство. Виждаш само къщи, къщи и къщи. И тук-там някое ниско три-четири етажно блокче. Затова и градът е разпростян на голяма площ. Иначе населението е 580 000 души, нареждайки Дортмунд на осмо място в Германия и на първо в Рурската област.
След повече от час с автобуса стигнах до хотела, който беше в покрайнините на Дортмунд, но с удобна връзка с центъра чрез градската железница Stadtbahn. Билетите за нея също за 2,30 евро, както за автобуса, и се купуват от автомати на самите станции. Между другото, за трите ми посещения в града и един куп пътувания с Stadtbahn, имаше една-единствена проверка от кондуктор, но винаги съм се возил с билет. Но и вие, ако ходите до Дортмунд, по-добре не рискувайте на принципа „Ах, к`во ще им купувам билет на тия, нали не проверяват?“. Един път може да ви хванат, но хем ще берете срам, хем ще ви одрусат със солена глоба.
[caption id="" align="aligncenter" width="731"] "Вестфаленщадион" е оригиналното име на "Сигнал Идуна Парк"[/caption]
На рецецията вече ме чакаше плик с билет за мача, за който платих няколко пъти над реалната му себестойност, но това беше единственият ми шанс да присъствам на Рурското дерби. В Дортмунд наистина са луди по Борусия и е изключително трудно човек да се добере до билети, особено за топ мачовете – например с Шалке 04 и Байерн Мюнхен. За да разберете за какъв интерес става въпрос ще цитирам някои цифри.
[geo_mashup_map]
[geo_mashup_location_info]
Стадионът на тима - „Сигнал Идуна Парк“,
е най-големият в Германия с капацитет от 80 000 места (за справка „Алианц Арена“ в Мюнхен е със 71 000 места, „Олимпиащадион“ в Берлин – със 74 000) и е разпродаден напълно за всеки мач. Излиза, че при население на града от близо 600 000 души, всеки осми жител е на стадиона, когато има мач.
Разбира се, не е точно така, тъй като любовта към Борусия се разпростира извън границите на Дортмунд из цялата област Нордрайн-Вестфалия. Има хора от Бохум, Дюселфорд, Кьолн, които си пътуват редовно, за да наблюдават на живо домакинските срещи на Бе Фау Бе (BVB на немски), както повечето хора в Германия наричат тима, съкратено от Ballspielverein Borussia (BVB). „Сигнал Идуна Парк“ се пълни до дупка дори за двубои с по-неатрактивни съперници от рода на Аугсбург, Фрайбург, Хофенхайм и т.н., а Борусия е отборът с най-висока средна посещаемост в цяла Европа с повече души средно на мач от Реал Мадрид и Барселона, въпреки че техните стадиони са по-големи. Регулярно над 50 000 души си купуват абонаментни карти за сезона и в свободна продажба остават по-малко от половината места на стадиона. Още по-трудно е да се намери място за мач от европейските турнири, тъй като за международни срещи капацитета се намалява до 67 000 места. Поради всичко това се наложи да платя скъпо и прескъпо, за да присъствам на дербито с Шалке.
Слава богу, на рецепцията на хотела говореха английски и успях бързо да се настаня (на немски знам буквално само няколко израза). Дадоха ми и карта на градската железница и ми обясниха как да стигна до стадиона. Нямах много време за почивка, затова оставих багажа си и поех с Stadtbahn-a към „Сигнал Идуна Парк“, за да се срещна с Пламен и Лъчо Паланков. Когато слязох от влака за пръв път чух феновете, запътили се към стадиона да пеят култовия рефрен:
„Wer wird Deutscher Meister?/Кой е шампион на Германия?BVB – Borussia!/Бе Фау Бе – Борусия!Wer wird Deutscher Meister? /Кой е шампион на Германия?Borussia – BVB!/Борусия – Бе Фау Бе!“
Можете да чуете как точно звучи това в следващото видео:
http://youtu.be/Ib92u4l8B5k
Мелодията всъщност е от Пипи Дългото Чорапче, но феновете са изобретателни и са направили аранжимент за собствено ползване.
Ето линк към оригинала от Пипи:
http://youtu.be/mYFnBBAm6eU
[caption id="" align="aligncenter" width="580"] С пчеличката Емма (кой знае кой се е намъкнал в този костюм?) в Борусеума – Дортмунд, Германия[/caption]
Видяхме се с Пламен и Паланков пред главния вход на стадиона и първо хапнахме и пийнахме задължителните за мач в Германия вурстчета и бира. След това директно им предложих да отидем да разгледаме клубният музей, носещ името
Борусеум
Още с влизането се втурна да ни прегръща талисманът на Борусия - пчеличката Емма (или поне на външен вид е пчеличка, иначе кой знае какъв лунгур може да е облякъл този костюм :)). В Борусеума играхме джаги (човечетата бяха естествено жълти и черни - цветовете на отбора), снимахме се с купите - Шампионската салатиера и Купата на Германия, Купата на Европейските шампиони (спечелена през 97-ма година след победа над Ювентус с 3:1 и уникален гол на Ларс Рикен), Междуконтиненталната купа (влязла във витрината след успех с 2:0 над бразилския Крузейро пак през 97-ма) и вече несъществуващата Купа на носителите на купи през 66-та (победа във финала с 2:1 срещу Ливърпул след продължения), разгледахме снимки и видео, разказващи за историята на клуба. Преди мача минахме и през клубния магазин на тима, където беше пълно с хора, купуващи фланелки, шалчета, анцузи, чаши,плакати, запалки, ключодържатели и въобще всичко, което ви хрумне с емблемата на BVB. Търговията кипеше с пълна сила и феновете с кеф харчеха пари, които щяха да влязат в касата на любимия им клуб.
[caption id="" align="aligncenter" width="580"] С Лъчо Паланков и Пламен в Борусеума[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="598"] Купата на Европейските шампиони[/caption]
Наложи се да се разделим с Пламен и Паланков, тъй като билетите ни бяха за различни сектори. Поканиха ме на другия ден да ходя с тях до Кьолн да гледаме мача ФК Кьолн срещу Байерн Мюнхен, но отказах, тъй като не съм фен на никой от двата отбора и бях решил да разгледам Дортмунд. Освен това, и двамата бяха без билети за мача в Кьолн и нямаше гаранция, че ще успеят да си намерят на място.
Билетът ми бе за Osttribune - Източната трибуна на „Сигнал Идуна Парк“.
Влизайки ми направи впечатление колко стръмни и близко до терена са трибуните. Стадионът няма лекоатлетическа писта, а това допринася за още по-автентично усещане, приближавайки феновете съвсем близо до любимците им. На терена вече се вееха жълто-черни знамена на различните фенклубове на Борусия от региона – традиция преди мачовете. Хвърлих поглед към съседната Südtribüne/Южна трибуна, известна като Gelbe Wand или „Жълтата стена“ на български. Това е най-голямата трибуна на стадион в Европа. Побира 24 500 души и представлява огромен отвес, който изглежда непрекъснат и не се виждат отделни нива или тераси. На нея се настаняват най-запалените фенове на Дортмунд. Почти е невъзможно да се намери билет за Южната трибуна, тъй като тук всички са с абонаментни карти.
Няколко думи и за
дербито на Рур,
което е най-голямото футболно съперничество в Германия. Наричат го още Ревиер дерби от немското „Revier”, което означава територия или област, тъй като двата тима спорят за това, кой е по-силен в областта Рур. (Revier се ползва и като „ловен район“ – бел.Ст.) Съперничеството датира от 1925 година, когато е първият сблъсък между Дортмунд и Шалке. През годините се редуват периоди на надмощие на единия или другия отбор, като към днешна дата са изиграни 127 мача. Шалке има леко предимство с 50 победи срещу 44 за Борусия, останалото са 33 равенства. Омразата между двата града – Дортмунд и Гелзенкирхен, които са само на 40 минути с влак един от друг, достига дотам, че феновете на Шалке никога не казват Дортмунд. Вместо това, използват „Забраненият град“ и наричат феновете на Борусия „насекомите“, заради жълто-черните фланелки. Последните, от своя страна, вместо Шалке 04 наричат съперника си „Шайзе 04“ и обичат да им се подиграват за липсата на шампионска титла във витрината от 1958 година. През 2008 година дори част от фен фракциите на Дортмунд организираха тържества по случай 50 години, откакто Шалке не са ставали шампиони. Година по-рано, именно Дортмунд беше спрял Шалке по пътя към титлата, побеждавайки го с 2:0 два кръга преди края на сезона.
[caption id="" align="aligncenter" width="580"] Момент от дербито Борусия - Шалке[/caption]
Преди дербито по уредбата звучаха клубнитепесни на Борусия, които се пееха от всички на стадиона. Част от репертоара беше и „You`ll never walk alone”, която феновете на английския Ливърпул имат за свой химн (песента е от мюзикъла „Карусел“ от 1945 година). Парчето се пуска обаче и преди мачовете на много други отбори по света - на шотландския Селтик, холандския Фейенорд, белгийския Брюж, още няколко германски клуба и дори преди срещите на японския ФК Токио. Можете да чуете “You`ll never walk alone” в изпълнение на феновете на Борусия преди мача с Шалке в следващото видео (извинявам се за неособено доброто качество, но тогава все още бях с доста допотопен фотоапарат):
Дикторът обяви стартовите единадесет на двата отбора, като за състава на Борусия казваше само първото име, а цялата публика викаше в един глас фамилията на играча. Беше много надъхващо! След това още една традиция на „Сигнал Идуна Парк“ – двата отбора излизат на терена под звуците на „Thunderstruck” на AC/DC.
Мачът премина общо взето под диктовката на Борусия, които направиха един куп пропуски. На два пъти гредите спасяваха Шалке 04 от гол, а и вратарят им Мануел Нойер (който сега пази за Байерн Мюнхен) отразяваше удари на Марио Гьотце и Лукас Бариос. „Кралскосините“, както са известни гостите от Гелзенкирхен, също удариха греда и имаха няколко положения чрез Раул (който беше дошъл от Реал Мадрид, за да приключи кариерата си в Германия) и холандеца Клаас Ян Хунтелаар, но в крайна сметка дербито завърши без голове – 0:0. Естествено, като на дерби имаше закачки с различни песни между двете агитки, от които разбрах само тази на BVB, в която се пееше:
“Ale, ale, ale
Scheisse Null-Vier”.
Null-Vier (Нула-Четири) казват накратко на Шалке в Германия, а “scheisse” мисля, че няма нужда от превод.
Между другото, на полувремето исках да си взема нещо за хапване и пийване, но нямаше как. На стадиона не приемаха кеш и продаваха храна само, ако имаш специална карта, в която предварително си вкарал пари. С допиране до сканиращо устройство от картата автоматично се изваждаше дължимата сума. Съгласен съм, това много улесняваше работата на продавачите, но чак пък да откажат да ми приемат пари в брой... А иначе по германските стадиони, свободно си се продава бира.
След мача се озовах пред стадиона, заедно с други фенове на Борусия, сред привърженици на Шалке. Нямаше обаче побоища или безредици, като на някои дербита по нашите географски ширини, а само словесни закачки. Културна и възпитана работа. Типично по германски.
[caption id="" align="aligncenter" width="622"] "Тооор!"... или просто "Гоооол!"[/caption]
В крайна сметка, Борусия направи уникално силен сезон под ръководството на треньора Юрген Клоп и триумфира като шампион с най-младия състав в историята на Бундеслигата. Клоп буквално възроди тима, който беше пред фалит през 2005-та, когато беше затънал в дългове, заради играчи, купени за баснословни трансферни суми. Благодарение на огромната маса от фенове, изкупили рекорден брой абонаменти карти и на ръководството, поело оздравителен курс с налагане на млади играчи от школата (Марио Гьотце, Кевин Гроскройц) и купуване на евтини такива (като поляците Куба, Пичшек и Левандовски, японецът Кагава), Борусия отново стъпи на краката си и днес е един от най-стабилните във финансово естество клубове в цяла Европа. Благодарение на задружния футбол, който заигра отбора, лишен от примадони и звезди, успехите на терена също не закъсняха.
На другия ден след мача излязох, за да разгледам
Дортмунд
Макар и в миналото да е бил обект на активна миньорска и стоманодобивна дейност, днес Дортмунд е известен като „Зеленият метрополис“ на Вестфалия. Почти половината от прилежащата му територия е заета от канали и водни пътища, гори, зелени площи и паркове като Ромберг парк и Вестфален парк. Ромберг парк е прекрасно място за разходки с езерца, алеи, Ботаническа градина и Зоопарк.
Посетих Ботаническата градина (входът беше 1,50 евро), в която имаше гигантски кактуси, морски костенурки и зловеща статуя на велосираптор (ако се сещате за малките и пъргави хищници от Джурасик парк, значи знаете какво е). След това минах и през
Зоопарка
(7,50 евро за вход). Най-забавно беше при жирафите, които, заради студа, бяха затворени в специална къща, наречена Giraffen-haus. Много са любопитни и постоянно се навеждаха през оградата, мъчейки се да докоснат хората с муцуна. В Зоопарка открих и някакво странно животно, което така и не разбрах какво представлява (приличаше на нещо средно между мравояд и прасе), до което имаше табела да се внимава, тъй като пръска... вижте табелата на снимката и сами ще разберете какво точно пръска :) Интересно беше в зоната, посветена на Амазония. Влизаш в едно хале, в което е постигната симулация на амазонския климат, и дрехите ти буквално залепват за тялото от влага. Естествено, в тази част имаше предимно каймани, пирани, змии, гущери.
[caption id="" align="aligncenter" width="544"] Един от любопитните жирафи[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="580"] Странното и опасно животно, приличащо на кръстоска между прасе и мравояд[/caption]
(на картинката е изобразен тапир – най-близкият родственик на жирафа в животинското царство – бел.Ст.)
След Ромберг парк се отправих към Вестфален парк, в който се намира най-високото нещо в Дортмунд –
Кулата Флориан (Florianturm)
Телевизионната кула е построена през 1959-ма година и някога е била най-високата в Европа. Днес е 14-ата най-висока структура в Германия и от нея се излъчва сигналът на много германски телевизионни канали, в това число Eurosport, ARD, ZDF, RTL, Sat 1, ProSieben и др. Кулата се издига на 208.5 метра височина и има площадка за наблюдение, от която се открива гледка към река Рур и цял Дортмунд. Платих няколко евро, за да се кача с асансьора до върха. Почти съм убеден, че това е едно от местата, на което са снимали „Отнесени от вихъра“. Вятърът беше невероятно силен и трябва да се държиш за нещо стабилно, ако не искаш да бъдеш издухан. Иначе гледката наистина е страхотна и си заслужава. Вижда се всичко на 360 градуса околовръст.
[caption id="" align="aligncenter" width="653"] Кулата Флориан във Вестфален парк[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="657"] Катедралата Reinoldkirche е най-старата църква в Дортмунд[/caption]
Остана ми време да се разходя и до центъра на Дортмунд. Чисто и подредено е (както предполагам във всеки германски град), но няма нещо кой знае колко впечатляващо. Сърцето на града е около катедралата Reinoldkirche и Стария пазар – Alter markt.
Reinoldkirche
е най-старата църква в Дортмунд, а Alter Markt представлява площад с фонтани, заведения и място, на което феоновете на Борусия се събират, за да празнуват победите на тима.
[caption id="" align="aligncenter" width="658"] Старият пазар - Alter markt[/caption]
На другия ден станах рано-рано, за да хвана автобуса за летището. Таксиметрови шофьори, които стояха на спирката обаче ми казаха, че линия 440 не работи в неделя. Макар да не знаех немски, нито те – английски, успяхме да се разберем и ми обясниха как да стигна до летището без автобус. Вместо него взех градската железница до Hauptbahnhof – Централната жп гара. Оттам имаше експресен автобус директно за аеропорта. Стигнах на време, за да хвана самолета и с това приключи първото ми посещение на Дортмунд.
*Винаги съм се чудел на какъв език си говорят хората в смесени бракове, когато нито един от двамат говори родния език на другия – бел.Ст.Очаквайте продължениетоАвтор: Атанас СтратиевСнимки: авторътДруги разкази свързани с Другата Германия – на картата:Кликайте на ЗАГЛАВИЕТО ГОРЕ за подроности :)
Колкото и да е странно – в Исландия нивото на образованост е много високо от как съществуват човешки поселения; приемането на християнството и, в последствие, принадлежността към протестантството, гарантират наличието на общодостъпна образователна система – църквата; тук всички хора са можели да четат, пишат и смятат във времената, в които България е изчезнала от картата на Европа за петстотин години… Първите записани саги на Исландия датират от 10 век; сагите се учат в училище като част от историята на страната и имат прецизна хронологичност и гнеология
Като казах гнеология – една от най-характерните особености на исландското общество, запазена и до ден днешен, е свързана с имената на хората и пълната липса на фамилия; всеки човек носи две имена – лично и бащино, като мъжете се казват например Johan Ericson, което е просто Йохан, синът на Ерик, а жените – например Katin Ericdottir, което пък е Катрин, дъщерята на Ерик. За второ име може да се приеме със същия успех и името на майката, а понякога и двете имена – въпрос на личен избор. Съответно при женитба имена не се променят, тъй като жената си остава еди-коя си дъщеря, независимо за кого е омъжена. Самите исландци използват основно личното си име в офицялни и неофициални разговори, дори телефонния указател е подреден по азбучен ред на първите имена. Бащиното/майчино име се използва много рядко и само в комплект с личното.
Отново стъпваме на черно и поемаме през Kjоlur, този път от северната страна. Dестинацията ни са
топлите извори Hveravellir,
разположени почти в средата на острова. Oтбили сме незнайно кога и за втори път навлизаме във вътрешността без пълен резервоар с гориво…
В далечината се виждат шапките на ледниците и колкото повече ги приближаваме, толкова облачната покривка се сгъстява и надвисва над главите ни
Наличието или липсата на пряка слънчева светлина в Исландия предизвиква рязка промяна в осветеността. Сянката на облаците на земята е като отрязана с нож, температурната разлика от двете страни на ножа е поне 5-6 градуса, а разсеяна светлина почти липсва, тъй като въздухът е кристален.
Известно време криволичим на границата между зимата и лятото…
На няма и 5 километра преди дестинацията опираме отново в река, която не можем да пресечем. Има и обиколен маршрут, но ние не разполагаме с нужното гориво да завъртим през него и после да се върнем до крайбрежието, при цивилизацията и колонките за бензин. Исландия за пореден път ни показа суровата си страна…
Обръщаме и само след няколко километра от облачната покривка няма и помен. Разминаваме се с водено стадо коне
Първата бензиностанция стигаме в
Blönduós
[geo_mashup_map]
[geo_mashup_location_info]
на брега на океана и точно до нея възправя снага ей тази църква
На паркинга има табелка с обяснение кога е построена, кой е архитекта, гордо изтъкване на факта, че е местен, къде е завършил, планче, снимка от макетче … :) Църквата функционира от десет години
Макар да минава 11 вечерта, решавам да се пробвам да вляза
В предверието има струпани поне десетина чифта обувки, събувам се и аз и влизам (в Исландия събуването на прага е абсолютно задължително).
Вътре седи неголяма група хора и слуша Аве Мария на Бах, изпълнявана на орган и нещо като тромпет… Чувствам се като натрапник, но те ми се усмихват и аз сядам. Когато сонатата свършва, мъжът, който свири на тромпета, ме приближава и пита коя съм: „Никоя, посетител“
Човекът се усмихва и казва, че всички сме само посетители (visitors). После вади от някъде китара и в контраст с Бах изкарва скоклива песничка с весел припев, на който хората пляскат и почти припяват.
Така и не разбрах дали някой имаше църковна принадлежност. Хората се бяха събрали да послушат музика и да си поговорят, а църквата се беше превърнала в концертна зала и място за срещи и комуникация - каквото трябва и да бъде… Не знам за кой път съжалих, че не принадлежим към протестантството.
Очаквайте продължениетоАвтор: Гергана МилушеваСнимки: авторътДруги разкази свързани с Исландия – на картата:Кликайте на ЗАГЛАВИЕТО за подробности :)
Колкото и да е странно – в Исландия нивото на образованост е много високо от как съществуват човешки поселения; приемането на християнството и, в последствие, принадлежността към протестантството, гарантират наличието на общодостъпна образователна система – църквата; тук всички хора са можели да четат, пишат и смятат във времената, в които България е изчезнала от картата на Европа за петстотин години… Първите записани саги на Исландия датират от 10 век; сагите се учат в училище като част от историята на страната и имат прецизна хронологичност и гнеология
Като казах гнеология – една от най-характерните особености на исландското общество, запазена и до ден днешен, е свързана с имената на хората и пълната липса на фамилия; всеки човек носи две имена – лично и бащино, като мъжете се казват например Johan Ericson, което е просто Йохан, синът на Ерик, а жените – например Katin Ericdottir, което пък е Катрин, дъщерята на Ерик. За второ име може да се приеме със същия успех и името на майката, а понякога и двете имена – въпрос на личен избор. Съответно при женитба имена не се променят, тъй като жената си остава еди-коя си дъщеря, независимо за кого е омъжена. Самите исландци използват основно личното си име в офицялни и неофициални разговори, дори телефонния указател е подреден по азбучен ред на първите имена. Бащиното/майчино име се използва много рядко и само в комплект с личното.
Отново стъпваме на черно и поемаме през Kjоlur, този път от северната страна. Dестинацията ни са
топлите извори Hveravellir,
разположени почти в средата на острова. Oтбили сме незнайно кога и за втори път навлизаме във вътрешността без пълен резервоар с гориво…
В далечината се виждат шапките на ледниците и колкото повече ги приближаваме, толкова облачната покривка се сгъстява и надвисва над главите ни
Наличието или липсата на пряка слънчева светлина в Исландия предизвиква рязка промяна в осветеността. Сянката на облаците на земята е като отрязана с нож, температурната разлика от двете страни на ножа е поне 5-6 градуса, а разсеяна светлина почти липсва, тъй като въздухът е кристален.
Известно време криволичим на границата между зимата и лятото…
На няма и 5 километра преди дестинацията опираме отново в река, която не можем да пресечем. Има и обиколен маршрут, но ние не разполагаме с нужното гориво да завъртим през него и после да се върнем до крайбрежието, при цивилизацията и колонките за бензин. Исландия за пореден път ни показа суровата си страна…
Обръщаме и само след няколко километра от облачната покривка няма и помен. Разминаваме се с водено стадо коне
Първата бензиностанция стигаме в
Blönduós
[geo_mashup_map]
[geo_mashup_location_info]
на брега на океана и точно до нея възправя снага ей тази църква
На паркинга има табелка с обяснение кога е построена, кой е архитекта, гордо изтъкване на факта, че е местен, къде е завършил, планче, снимка от макетче … :) Църквата функционира от десет години
Макар да минава 11 вечерта, решавам да се пробвам да вляза
В предверието има струпани поне десетина чифта обувки, събувам се и аз и влизам (в Исландия събуването на прага е абсолютно задължително).
Вътре седи неголяма група хора и слуша Аве Мария на Бах, изпълнявана на орган и нещо като тромпет… Чувствам се като натрапник, но те ми се усмихват и аз сядам. Когато сонатата свършва, мъжът, който свири на тромпета, ме приближава и пита коя съм: „Никоя, посетител“
Човекът се усмихва и казва, че всички сме само посетители (visitors). После вади от някъде китара и в контраст с Бах изкарва скоклива песничка с весел припев, на който хората пляскат и почти припяват.
Така и не разбрах дали някой имаше църковна принадлежност. Хората се бяха събрали да послушат музика и да си поговорят, а църквата се беше превърнала в концертна зала и място за срещи и комуникация - каквото трябва и да бъде… Не знам за кой път съжалих, че не принадлежим към протестантството.
Очаквайте продължениетоАвтор: Гергана МилушеваСнимки: авторътДруги разкази свързани с Исландия – на картата:Кликайте на ЗАГЛАВИЕТО за подробности :)
Днес ще звършим обиколката с лодка из гръцките острови заедно с Димитър. В тази четвърта серия това бяха Арго Сароническите острови: започнахме с остров Саламина, после – на остров Егина, отидохме до Агистри и Порос, а за последно бяхме на остров Хидра.Днес на ред е остров Спецес.Приятно четене:
Загубени из гръцките острови
3-та серия, 4-та част
Остров Спецес
С мъка отлепили се от магнетичната атмосфера на острова, наречен Хидра, се спуснахме към крайната цел на това пътешествие –
остров Спецес,
отстоящ на около 20 километра западно. Все едно, че минаваме покрай Сцила и Харибда:
Днес ще звършим обиколката с лодка из гръцките острови заедно с Димитър. В тази четвърта серия това бяха Арго Сароническите острови: започнахме с остров Саламина, после – на остров Егина, отидохме до Агистри и Порос, а за последно бяхме на остров Хидра.Днес на ред е остров Спецес.Приятно четене:
Загубени из гръцките острови
3-та серия, 4-та част
Остров Спецес
С мъка отлепили се от магнетичната атмосфера на острова, наречен Хидра, се спуснахме към крайната цел на това пътешествие –
остров Спецес,
отстоящ на около 20 километра западно. Все едно, че минаваме покрай Сцила и Харибда:
Досега май не бяхме ходили при истински канибали, освен може би, когато за последен път сме чели Робинзон Крузо. Да видим дне как Цветан ще успее да оцелее сред тях ;)Приятно четене:
В транжорната на канибалите от Тоба
народът Батак и кралство Амбарита - Индонезия
част първа
Към остров Самосир
Опулено вдигам глава от CV-то и поглеждам към Тони Дева, млад кандидат елтехник.
– Откъде си? – питам невярващо. Той се обръща спокойно към висящата на стената карта с 17-те хиляди острова на Индонезия и забива пръст в най-големия остров.
– От Суматра, тукпо средата, където има нещо като око е езерото Тоба (DanauТoba), а в него има остров Самосир(Samosir), голям колкото Сингапур. И там на брега е Амбарита (Ambarita), някогошно древно кралство на Батак. А Батак (Batak) е името на моят народ – (6 милиона), който живее горе в планините.
– Канибали? ! – изсъсква колежката ми, гледайки свирепите батак воини във wiki.
– Канибали не сме, а – християни повече от век. След литургия хапваме от тялото Христово! Германският мисионер Лудвиг Номменс още през 1878 г. ни е превел Библията на нашият език.
А това е древната оригинална Ина ни Сурат Батак сричкова писменост състояща от 16 двойни букви, където всички срички завършват с А.
Предлагам на гьонсурат политиците ни да проучат челният баташки опит и също да съкратим нашата азбука наполовина от 32 на 16 ;) Няма буква Ц (жалко), затова не можем да кажем Амбарица. Уф, каква патриотична теория може да се забърка ! ;)
– Но когато избухва вулкана Кракатау и за 3 дни настанал мрак и хиляди загинали по крайбрежието на Суматра и Ява от цунами, мойте прадеди масово се покръстили. (Силен аргумент на Господ!)
– Е наше момче, Батак, но защо си Дева, да не би да си... ? – любопитен съм аз.
– Не, скоро ще се женя и ви каня на моята сватба, а фамилията ми е на Богородица – Девата. На сватбата ще заколим прасето и ще го приготвим по стара (канибалска?) рецепта.
– ОК, приет си, амин! Continue reading →