Пътеписът ни днес ще бъде истински пътеводител за един от градовете в България с голям принос към българското Възраждане, Освобождение (който е чел Записки по българските въстание - знае) и новат ни демократичната история – Русе. Петър ще ни води натам. Приятно четене:

Русе

пътеводител

“Всичко, което преживях по-късно, вече ми се бе случило в Русчук”

Елиас Канети, австрийски белетрист, есеист и драматург, роден в Русе

Като човек, който обича да пътува (от една страна) и човек, прекарал над 20 години от живота си в Русе (от друга страна) не мога с лека ръка да отхвърля факта, че дълго време не мога да открия кратък туристически пътеводител за един от най-любимите ми градове в света. И, както казва Марк Твен, когато искам да прочета нещо хубаво, сядам и си го написвам.

Бърза история на Русе

Русе е град на над 2300 години. Възниква като тракийско селище, след което добива и първото си официално име по римско време – Сексагинта Приста (Пристанище на шестдесетте кораба), основано вероятно от римския император Веспасиан (69-79). С вековете градът има много имена – Пристис, Пристаполис, Роси, Руси, Русчук. По време на Първото и Второто българско царство градът е малка крепост, но след Кримската война Русчук става административен център на Дунавския вилает, обхващащ целия регион Варна, Тулча, Търново, София и Ниш. Управителят (Мидхат паша, изключително образован и активен реформатор) е в основата на редица фискални и стопански нововъведения, целящи модернизирането на Османската империя. Ето само част от нещата, които са се случили за първи път в Русе:

• първата печатница в България (1864 г.)
• улиците получават имена за първи път в България (1865 г.)
• първото земеделско стопанство в Османската империя (1865 г.)
• първата метеорологична служба (1866 г.) и метеорологична станция у нас (1883 г.)
• първата ж.п. линия в България, маршрут Русе-Варна (1866 г.)
• първата Фабрика за алкохолни напитки в България (1870 г.)
• първата пивоварна фарбика у нас (1876 г.)
• първият град с градоустройствен план в България (1878 г.)
• първият флотски духов оркестър (1881 г.)
• първата фабрика за обработване на кожи (1881 г.)
• първата българска фабрика за сапун (1883 г.)
• първата плетачна фабрика (1887 г.)
• първата търговска камара (1889 г.)
• първата фабрика за мебели (1890 г.)
• първото българско акционерно застрахователно дружество “България” с централа Русе и със свои клонове в София и други градове на страната, както и представителства в Цариград, Солун, Велес, Битоля, Охрид, Атина, Пирея, Александрия, Чикаго, Лондон, Амстердам, Париж, Мадрид и Берлин. (1891 г.)
• първата българска химическа фабрика (1895 г.)
• първата публична кинопрожекция в България (1897 г.)
• първият асансьор в България, функционирал по американски образец (1897 г.)
• първата българска фабрика за железни ролетки (1898 г.)
• първата българска фабрика за мелнични машини (1898 г.)
• първата в страната фабрика „Експрес“ за велосипеди, грамофони и др. метални изделия (1906 г.)
• първият църковен орган в България (1907 г.)
• първата българска фабрика за железни кревати и мебели (1908 г.)
• първото кино в България, наречено “Модерен театър” (1911 г.)
• първата българска пътническа линия в корабоплаването Русе – Видин (1935 г.)

През 1879 г. Русе е едни от най-напредничавите градове на Стария континент и е сравняван с Виена, Будапеща и останалите търговски и културни средища на Централна Европа. Именно той е “вратата” за навлизане на всички новости в българските земи както от този регион, така и от Русия. Затова е и един от сериозните кандидати за столица на България, но поради непосредствената си близост с румънската граница и липсата на каквато и да било естествена защита, освен лесно преодолимия за тогавашната военна техника Дунав, отпада в по-нататъшните дискусии.

Снимка: Русе в снимки (публикувана с писмено разрешение)

След Първата и Втората световна война и завземането на Южна Добруджа от Румъния, икономическото значение на града намалява.

През епохата на социализма с построяването на Дунав мост през 1954 г. и последвалата бърза индустриализация на страната Русе се превръща в голям икономически, транспортен, културен и просветен център. Развиват се машиностроенето, електрониката, приборостроенето, химическата и леката промишленост. Изградено е ново, голямо пристанище и технически университет.

За съжаление, в началото на 80-те години Русе отново навлиза в труден период от своята история. В Гюргево е построен химически завод, който обгазява с хлор града в продължение на десетилетие и се отразява негативно върху неговото развитие. Градът постепенно започва да възвръща предишните си водещи позиции едва след влизането на България в ЕС.

Днес Русе е известен с прекрасния си център, празните молове и неучтивите сервитьорки :) Голяма част от историята на града е запазена в неговите улици, сгради и забележителности, за които ще разкажа накратко в тази статия.

Бърза география на Русе

Както знаете, Русе се намира на северната ни граница. Ако погледнем града през погледа на особено образован румънски щъркел, летящ на юг, Русе ще изглежда горе-долу така:

Градът се явява едно Т-образно кръстовище между пътищата за София (Бяла, В. Търново, Пловдив), Варна (Разград, Шумен) и Букурещ (Дунав мост, Гюргево, Силистра).

Пристигане с влак или автобус

Ако пътувате с влак или автобус, разходката ви в Русе ще започне от централната авто- или ж.п. гара. В Русе те са непосредствено една до друга, така че няма значение с какъв транспорт сте дошли (освен ако не е с кораб, но и за кея ще разкажем по-надолу).

Пристигане с автомобил Continue reading →

Продължаваме с пътуване из Исландия заедно с Гергана. В „нулевия“ ден пристигнахме в Рейкявик, е през първи ден заминахме към Синята лагуна, после поехме към гейзерите и водопадите на Исландия, посетихме известния вулкан Еяфялайокул и близките глетчери, тръгнахме по непреодолимите части на страната, които в крайна сметка преминахме. Миналия път започнхам петия ден от приключението в приказната Исландия, който иимаше и продължение. За последно търсихме тъмната страна на Исландия, а в началото на седмия ден тръгнахме на „лов“ за китове и на риболов. В първото продължение на седмия ден от пътуването ще видим как са живели старите исландци. Приятно четене:

Исландия

ден 7 - първо продължение

Суровата Исландия

  Когато си тръгваме от Dalvik, Исландия вече сe къпе в слънчеви лъчи

 

ГПС-то истеричничи, защото пред нас има тунели, завършени наскоро. Тунелите са еднолентови, еднопосочни, с уширения за разминаване на всеки стотина метра и огромни стоманени порти в началото и края - припомняне колко сурови са тези места през две трети от годината. Между двата тунела

Вием покрай брега и покрай нас ту се извисяват непристъпни склонове, ту се ширват ръкотворни зелени ливади Continue reading →

Продължаваме с обиколката на Иван и Петя из Френска Полинезия – посетихме с тях островите Моорея, Бора Бора и спряхмев Рангироа. Днес ще се гмуркаме  край Рангироа и Тихекау.  Редакцията посвещава днешния разказ на всички, които искат да емигрират от китната ни родина ;) Приятно четене:  

Френска Полинезия

част втора

Рангироа

Дойдоха да ни вземат и потеглихме. Предстоеше да се гмуркаме в един от естествените пасове на лагуната. На Рангироа, те са два - Типута и Аватору. Преди милиони години Рангироа е бил много, много голям остров, няколко пъти по голям от Таити,

обграден от коралов риф

Острова е пропадал с по-няколко сантиметра с всяка изминала година, докато накрая е изчезнал и е останал само рифа. Поради тази причина в момента, се обитава малка част от рифа, но плодородна почва така или иначе няма. Успяват да виреят някакви растения и дървета като папая и кокос. Но няма как да се отглежда нищо друго и плодовете и зеленчуците се внасят от останалите острови един път на 3 седмици. След като свършат, а те свършват бързо, не можеш да се снабдиш до следващото зареждане. Предстоеше трудно гмуркане, защото излизахме извън лагуната, разчитайки на течението да ни върне обратно до рифа. Подготвяйки се за първото гмуркане, Фред ме бъзикаше през цялото време за акулите и как ще ни нападнат и на шега ми показа крака на лодкаря -половината му прасец липсваше и имаше белег точно като от челюсти на акула. Аз се стреснах и настоях да го пита от какво е. Човекът наистина потвърди, че е акула, но не ни даде допълнителна информация. Не ми се стори добро начало за гмуркане, но поне успях след първото гмуркане да питам Ливия - инструкторката и тя разказа детайлите. Бил е за риба, съвсем в плитки води и е имало цяла каса пълна с риба, която е разсипал по невнимание и около него всичко е станало в кръв и риба. Вместо да излезе бързо от водата, той започнал да я събира и

акулите,

както видяхме и по-късно на нашия плаж - бързо са надушили кръвта и са дошли. Съответно едната, явно по заблудена, го е ухапала по погрешка. Сега, човекът си носеше огромен белег за спомен на крака. Ливия разказа, че за целия си професионален опит, никога не е имала инцидент с акули. Обикновено те са много срамежливи и плашливи, единствено по-любопитните като lemon и silky акулите могат да се доближат, защото не се притесняват. В такъв случай, ако станат много нахални се подхожда

с удар в носа,

защото там е много болезнено за тях. Интересно как ли точно ще се осмели човек да удари акула в носа, освен ако няма опит като инструктурите? Как би се чувствал при такава близост на хищника и как изобщо ще се сети да я удари?

    И така потеглихме с лодката, като още по пътя видяхме доста делфини да играят наоколо. След което скочихме буквално в бездната. Необятна синева и нищо друго наоколо. През първите минути мина един делфин с малкото си и след това видяхме на няколко метра от нас един доста голям екземпляр на silkyакула. В следващия момент имаше вече 5 сиви рифови акули под нас, със скромните размери от по 3метра. Ливия ни показваше да се гмурнем по - надолу - буквално между акулите, които кръжаха около нея, но ние отказахме. Добре си ни беше да ги гледаме отгоре, нищо че бяхме само на 2 метра от тях. Предполагам, че между тях вече усещането е различно. Бяхме във водата само от 5 минути и вече гъмжеше от акули, какво ли предстоеше?! След като тръгнахме по течението към рифа, в един момент бяхме само ние и бездната, докато наближавайки го, започнаха да се появяват и по-малки риби - мина цял пасаж с баракуди - така наречените чистачи на лагуната - мястото се нарича пречиствателна станция. Рифа наистина беше уникално цветен и шарен и буквално гъмжеше от риба във всякакви видове и размери. Видяхме представители на семейството на рибите "Jack", както и риба меч, риба наполеон и стотици малки разноцветни и раирани рибки, включително рибата папагал. На сушата Ливия ни разказа за

рибата-наполеон

Тя е зелена, надминава човешки размери и е много дебела с големи обърнати устни. Ние мислехме че сме видели голям представител, може би около метър с размерите на прасе, но явно е била малка. Каза, че не е опасна, но има нещо като рог на челото и ако те удари със сигурност ще те нарани. Много обича миди, за тях те са нещо като шоколада за нас и ако вземеш мида от рифа, веднага ще се нахвърли да ти я вземе от ръката като лакомство. За обяд се върнахме в хостела и отморихме малко преди

следващото гмуркане

Още една двойка се присъедини следобеда, така че освен нас, Фред и възрастната дама имаше още 4 човека. Разделихме се на групи и се гмурнахме, отново излезнахме от лагуната с идеята да влизаме постепено на вътре.

Този път беше обратното, наближавайки рифа,

долу гъмжеше от акули -

освен видовете, които видяхме сутринта, имаше още от така наречените - white tip акули и black tip акули. Съответно на едните върха на перките е оцветен в бяло, а на другите в черно. Доста красиви наистина. Някои от тях даже спяха, а други, просто се движеха по дъното, този път на по-добра дистанция и така се чувствах по-спокойна. Понеже плувахме заедно с Иван, той ме задърпа да слезем надолу, за да ги огледал по-отблизо, но нещо идеята не ми допадна, бяха твърде много, за да се бутаме между тях... :) Понеже не дишат като другите риби, а поемат кислорода от водата, когато спят -

акулите винаги спят с отворена уста,

за да може водата да преминава постоянно. Правят го в движение, като обикновено застават на течението, за да могат да дишат лесно. Единствено white tip акулата може да спи на дъното, съвсем спряла от движение, тъй като има способността почти да изключва дихателните си функции, когато спи. По едно време около нас се завъртя една риба около 80 сантиметра, със сплескана муцуна, която доста приличаше на малка акула и не искаше да се махне дълго време. Нахалстваше и това ни притесняваше. На повърхността Ливия, ни обясни, че това е рибата рамора и тя обикновено се доближава, защото обича да засмуква, особено резервоара с въздох. Очевидно не е трябвало да се притесняваме от нея. Бяхме изключително доволни от професионализма на инструкторите ни, досега не бяхме попадали на такива. Сигурно, защото обикновено се гмуркаме с местни, а тези бяха французи и разликата се виждаше. Лодкаря, ухапан от акула, разбира се беше местен и дори не ни подаваше ръка, когато излизахме от водата, а катеренето на лодката без помощна стълба, хич не беше лесно. :) Посмяхме се всички заедно на спрялата до нас лодка, пълна с японски туристи със шнорхели. Как ли биха се почувствали, ако знаеха, че само на няколко метра от тях гъмжи от акули? В офиса си поговорихме с инструкторите на чаша чай и те ни разказаха за това, че тигровите акули в района, биха могли да са най - агресивни, но те не ги виждат много напоследък. Въпреки, че няколко рибари се оплакали предния ден, че две тигрови акули изяждали улова им, в момента, в който го хванели и като краен резултат вадели само останките от главите на уловената риба. Другите, които биха могли да са опасни, това са акулите чук, но и те се виждат рядко.

През юни около Рангироа има сбирка на сивите рифови акули,

като все още не е изяснена причината, защо са избрали да се събират именно тук. Имало е случаи, в които са се гмуркали с по хиляда акули наведнъж, дори ни показаха подводни снимки - някъдето и да се обърнеш, все акули наоколо. Все си мисля, че от толкова акули, винаги ще се намери една заблудена и неориентирана, чиито реакции не могат да се предвидят. Но миналата година или ги е нямало или са били много на дълбоко, така че не са успели да ги видят. От юни до ноември е периода, когато през острова минават китовете, но само можем да си представяме колко е уникално усещането да плуваш с тях. Само за един ден видяхме 4 вида акули, делфини и много други малки и по-големи риби. Очевидно не е случаен факта, че наричат острова аквариума на света. Ливия ни посъветва, когато отидем на остров Тикехау - последната ни спирка във Френска Полинезия, да посетим пречиствателната станция на манта рей - така наричат огромните океански скатове. Там се намира едно от малкото останали убежища, които тези уникални същества са намерили през последните години. Каза да сме много внимателни и да не ги плашим, защото те бягат и все по трудно си намират спокойно местенце. Застават спокойно и около тях се събират много малки рибки, включително рамори, за да ги почистват. Раморите се събират и около акулите, по време на храненето им, за да обират остатъците, които изпадат от тях. Разказаха ни история от предния ден, когато няколко делфина са се заиграли с групата и Ив - инструктура е извадил звънче, за да ги привлече по наблизо. По едно време те са му дръпнали звънчето и са отплували. Ив ги е гонил, за да си го вземе, но така и не успял. След известно време, делфините се върнали, със звънчето закачено на носа на единия и са минали демостративно с него, за да ги дразнят. При което - Ив скочил и прегърнал делфина, като му грабнал звънеца от носа.

    През целия ден,

имахме възможността да опознаем възрастната жена,

която беше доста над 60 годишна. Оказа се уникален човек, изключително жива и дейна за възрастта си. Пътуваше от ноември, като първо е прекосила Атлантика, като капитан на малка лодка с още двама души екипаж - собсвениците. Хората нямали никакви плавателни умения, но просто искали да направят нещо различно с живота си. След това продължила да работи на по голяма яхта, отново като навигатор и готвач, с която обиколила Карибите, Колумбия, Панама, Еквадор, островите Галапагос и от там до Френска Полинезия. Гмуркаше се по два пъти на ден в продължение на няколко дни и се спряваше доста по-добре от повечето млади хора на лодката. На вечеря, след като ни сготви риба с кокосово мляко по Бразилска рецепта, ни разказа за плаването си и за живота и в Рио де Женейро, Тунис, Кот де Воар и други места, които е посещавала. Малко преди вечеря, докато още си почивахме на една от масите на плажа, видях че местните се канят да чистят риба в морето. Станах с идеята

да проверя дали ще дойдат повече акули

Като видяха интереса ми, те се ентусиазираха още повече, дори ми подаваха парчета риба, за да ги хвърлям като примамка - все едно храниш куче :) И наистина, само за броени минути, се появиха 3 black tip акули, по големи от метър,както и един скат, и направо подскачаха и се блъскаха една в друга. А човекът се приближаваше все повече, за да им хвърля остатъците - уникално. Притесних се да не му откъснат ръката заради мен. ;) Но най - вече ме изненада факта, че през цялото това време децата им си плуват във водата, съвсем в близост до остатъците от риба. Не съм и предполагала, че акулите могат да идват буквално на една педя вода от брега. В крайна сметка си тръгнах и с подарък 4 снапъра - следващата ни вечеря беше подсигурена. :) На закуска, с Фреди си говорихме за местните и за начина, по който казват да - просто вдигат вежди за потвърждение. Нямат израз и дума за изразяване на отказ, затова е трудно да ги разбереш, когато ти потвърждават за нещо, дали наистина може да разчиташ на тях или не - често не се появяват. В Морея, Дом ни разказваше за това как французите с навика им да задават очевидни въпроси много дразнят местните. Първо те им отговарят по техния си начин, французите гледат умно и се чудят защо не им отговарят, затова питат втори път, местните отново по същия начин и на третия път просто се отказват да говорят с тях и се чудят "що за хора са изобщо това". :)

Фреди също беше доста интересна личност -

около 50 годишна французойка, родом от Канада, обикаляла света от 22 годишна, като от 7 години се е установила на Рангироа, докато просто живота не я отведе на следващото място. За местните във Френска Полинезия разказваше, не само че са различни в 5-те различни архипелага, а че се различават дори на всеки отделен остров. Съответно важи правилото, колкото е по-голям острова и заселен с туристи, толкова по - комерсиални стават местните. За Тихикау каза, че е малко и все още много уютно местенце с приятни и гостоприемни хора. Предстоеше сами да се убедим в това. Вечерта, ни заведоха до

мястото, където играят делфините

Не спираха да скачат и все едно изнасяха представление на фона на залязващото слънце. От там стигнахме до края на обитавания остров, където е и паса. По пътя в колата разпитвахме Фреди за лагуната и хората. Разстоянието между двете полуокръжности на атола е 280км, така че от едната не виждаш другата, а само океана пред себе си. В момента само броени семейства живеят от другата страна, като очевидно доста примитивно и се издържат от

производството на копра

Явно правителството, с цел да спечели привърженици е вдигнало цената на изкупуване и сега за една чанта сушени кокоси се заплаща 65 евро. Като резултат отглеждането на прасета на Маркизките острови е изоставено, защото местните са преценили, че ще е по-добре да сушат кокосите, отколкото да хранят прасетата с тях. Съответно са се лишили от основната си храна. Същото се е случило и с пилетата, които са гледали на Рангироа, съответно целия остров се е снабдявал с яйца по този начин. Но при масовото нарастване на цената на копрата и тук взели същото решение - така че край на употребата на яйца. :) В момента в Таити, са складирани около 5000 тона кокосово олио. Очевидно никой не проявява интерес да го купи, поради факта, че това е най-скъпо произведеното олио, но това далеч не се приема като сигнал, че нещата трябва да се променят. Интересна беше и историята, за начина, по който полинезийците избират да си харчат парите -

хазартът е една от основните им страсти

Местната авио компания предлага специални оферти за самолетни билети до Лас Вегас - масово предпочитаната дестинация за тях. В същия момент самолетните билети до Франция са на безумни цени, но все още си задават въпроса - "Защо туризма намалява?" През последните 10 години се наблюдава повече от 70% намаляване на туристите. За сравнение посетителите на Хавай само за 10 дни, са повече от посетителите на Таити за цяла година. Забавен е и факта, за това, че има повече хотелски стаи в стандартен хотел в Лас Вегас, отколкото на всички 118 полинезийски острова взети заедно... Говорихме на закуска с Фреди за лозовите насаждения по протежението на атола и за това, че са най-уникалните в света. Растат буквално по ръба на лагуната, между кокосовите палми и произвеждат по две реколти на година. Гроздето се отнася до винарната с лодка, след което се получава вино, което човек трябва да опита само заради всичките перипетии свързани с производството му ;) Помързелувахме на плажа, в компанията на стандартните акули и скатове. За вечеря, Жоел се върна ентусиазирана от срещата й с възрастен мъж, който се оказал капитана на пирогата с която са преминали целия път от Китай до Френска Полинезия. Начинанието било спонсорирано от Китай, с цел доказателство, че заселването на полинезийците от Азия е напълно възможно и осъществимо. Цялото пътуване отнело 3 месеца и половина с участието на още 5 човека, освен капитана. Капитанът мечтаеше да отвори училище за навигация на острова, а Жоел вече се замисляше с какво може да му помогне. За негово съжаление, все по-малко хора от местните имат необходимите умения за плаване, и ако продължават със същото темпо много скоро няма да могат, дори и да искат да плават.

  Пътуването ни до

Тикехау

не отне повече от 10 минути полет, поради отстоянието на атола само на 12 км от този на Рангироа. Поредната двойка - французин женен за местна, ни посрещнаха на летището. Населяемата част от атола, беше дори по-малка от тази на Рангироа. С колелетата, които ни предоставиха, ни отне точно половин час, за да обиколим селото. Най - известно тук беше

новото пристанище и уличното осветление,

благодарение на соларни панели. Бяхме твърдо решени, че ще продължим да търсим заветните "manta rays". Пречиствателната им станция се намираше на малко островче по средата на лагуната, видимо от нашия плаж. Ив ни даваше да ползваме и каяци, но отговори уклончиво на нашия въпрос дали е възможно да стигнем до острова сами с каяците. Изглеждаше поне на 2 часа гребане от нас - само в едната посока, което на фона на силното слънце си беше добро предизвикателство. Представях си как ще се изморя по някое време, ще спра насред бездната и акулите ще плуват около нас - не ми допадаше тази идея. Поразпитахме и други местни и ни казаха, че ако искаме теченията да ни отнесат в посока към Нова Зеландия - да тръгваме спокойно. Убедиха ни :) - решихме да търсим други алтернативи. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]       Еднодневна, организирана с лодка екскурзия до там си беше сума на фона на нашия бюджет. Накрая се договорихме с местен рибар да ни закара само за два часа. Костваше ни ядене на ориз три дена, но определено си заслужаваше. Човекът се оказа много приятен - определено се постара и ние да останем доволни. Първоначално нищо не се виждаше и си мислехме, че пак няма да видим

скатовете,

но рибарят се гмурна доста надълбоко, за да ги подплаши и накара да се раздвижат и тогава те заплуваха около нас. Видяхме 3 или 4, като през цялото време плуваха поне по 2 ската наоколо. Единият си беше направо четирикрилен гардероб, със стряскащи размери. Когато се издигаха, можехме да се любуваме на оцветената изцяло в бяло долна част на тялото, за разлика от черния им гръб, само с няколко бели ленти за украса. На моменти, когато минаваше над тях, рибарят направо изглеждаше все едно ги е възседнал - приличаше на човек, който язди дракон. Опитвахме се да спазваме тяхното темпо на плуване, за да не ги изпускаме и честичко протягахме ръка, за да ги докоснем. Беше си по-уникално преживяване и от гмуркането с акулите.   Жоел се беше гмуркала десетки пъти на голям брой от островите, без да успее дори да ги зърне, а ние им се наслаждавахме на една ръка разстояние от нас и дори плувайки само със шнорхели. Извадихме страхотен късмет с този човек, а и определено стана ясно, че е било пълно безумие да тръгваме с каяците. Имайки в предвид и постояно циркулиращите наоколо акули, щеше да е доста интересно. Само като тръгвахме с лодката бяха поне 8 на плажа и то във вода до колената. Вече свиквахме с тях, но подобна бройка още ни стряскаше. На фона на кокошките домашни любимци на нашия домакин, които често ни правиха компания на масата по време на закуска, Ивс разполагаше и с 3 редовни акули - питомци на плажа. Отморихме с чаша кафе след уникалното преживяване и Ивс ни разказ, че живее във Френска Полинезия от 1970г, а в Тикехау е от 1977г. Избрал острова защото е по - чист и спокоен от останалите, а и местните били много добри. И тук не е имало електричество в началото, когато се е заселил. Разказа ни и за 5-те семейства рибари, които живеят от другата страна на паса.

  Следобеда прекарахме с каяците по крайбрежието. Една акула се въртеше около моя каяк, а около този на Иван една рамора. Доста време ни следваха - сетих се за филмите, които сме гледали как акули преобръщат лодки... :))) Стигнахме до малко островче, където събрахме уникална колекция от корали - дано само не ни ги вземат при влизането ни в Нова Зеландия. Посрещнахме залеза с кокос в ръце - най вероятно последния ни за тези дни, както и с трите домашни акули на плажа. :) Едва ли скоро ще се радваме на подобни привилегии, след като утре си тръгвахме.   Хубавото беше, че полета ни беше чак следобяда. Сутринта засилвайки се към водата, не видях едната от дежурните на брега акули и буквално скочих отгоре й. Тя милата така се подплаши, ама и аз добре подскочих... :)))

 

Съвсем случайно минаха и австрийците, след се бяхме разминали с тях на Рангироа. Останаха с нас на плажа, докато дойде време да тръгваме. Съжаляваха, че не са опитали от "прочутата българска зелена салата". :) Бяха се засякли някъде с американеца и той похвалил готварските ни умения. Обещахме им да я опитат в Европа. :) Бяхме си намерили домакин от ''coachsurfing-а"за

последната ни нощ в Таити

Другата ни опция винаги си оставаше нощувката на летището. Поредния французин, с неясно какви точно корени - Мехди, дори ни посрещна на летището. За разлика от първия ни опит в Морея, този път предстоеше да нощуваме в модерен апартамент. Оказа се, че Мехди ще нощува навън и просто ни оставя жилището си и ключовите за него, които да оставим на таблото рано сутринта, когато си тръгвахме. Дори ни сготви вечеря и имахме малко време да си поговорим преди да излезе. Разказа ни, че съвсем наскоро

в лагуната на Таити са открили 3 заблудени тигрови акули,

които след като са влезнали в нея, явно не са успели да излязат. Проблема е в това, че за разлика от останалите острови, където в лагуните им кипи от живот, тук те са нямали с какво да се хранят. Местните управници са се уплашили, да не се стигне до нападение на туристи, което да развали реномето на Френска Полинезия. В крайна сметка се наложило да ги убият.

  Тръгвахме си, а определено това е мястото, което най - много ще ни липсва от всички места, на които някога сме били. Оставаше ни само да мечтаем, че някога ще имаме шанса да се върнем отново... Автор: Иван Иванов Снимки: авторът Още от същото околосветско пътешествие:

• Гватемала,
• Мексико
• Венецуела
• Перу
• Боливия
• Аржентина
• Великденски остров
• Френска Полинезия

  Други разкази, свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="5455"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="5455" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"] [geo_mashup_category_name map_cat="5455"]

Продължаваме с разходката на Петър и Биляна в долния ляв ъгъл на България ;) Започнахме с Мелник и Роженския манастир, а днес ще посетим Рупите и Самуиловата крепост. Приятно четене:

Екскурзия из Югозападна България

част втора

Рупите и Самуиловата крепост

  След кафето решаваме да напуснем Мелник и да се отправим към

Рупите

 

 

Следваща дестинация – Рупите. Би трябвало да стигнем за броени минути до там, но се оказва, че има ремонтни работи по изграждането на АМ “Струма” и се налага да се върнем до Сандански и да ползваме обходен маршрут… Пристигаме в Рупите. Приятно впечатление ни прави, че всичко е уредено, а не се налага да плащаме нито паркинг, нито тоалетна (навсякъде по маршрута ни бе така). Влизаме в комплекса и буквално усещаме прилив на енергия…

   

Рупите е местност, разстилаща се по десния бряг на река Струма

Едно от онези места, чиято природа е в състояние да възхити, вдъхнови и омиротвори. Невероятната красота на тази местност, е способна да създаде у всеки чувство на хармония и спокойствие. Същевременно с това около Рупите цари и един ореол на мистика и енергиен заряд, навярно свързан с факта, че Ванга избира това място за свой дом.

    Попитана защо е избрала точно това място за свой дом, тя отговорила: „Имам определено време колко да стоя тук. Това място е много особено. Служи ми като акумулатор и от него аз черпя енергия и сила. Някога тук е горял страшен огън, а този хребет над нас крие една голяма тайна…”

    Хребетът, за който говори Ванга, всъщност е

Кожух планина,

възвишение в Рупите. Според нея Кожух е ключът към разгадаване на древното ни минало. Ванга твърдяла, че там, където е кратерът, някога е имало голям град, погребан под огнената лава. Жителите на този град били едри, облечени в дрехи сякаш от станиол и били доста умни. Западно разположеното възвишение Кожух, което в действителност е част от угаснал вулкан.

  В резултат от изригване на вулкана в Рупите има магмени скали. От тях извира минерална вода с температура 75 градуса по Целзий. Минералната вода има лечебни свойства и помага при заболявания на храносмилателната система, ендокринно-обменни заболявания, а също и заболявания на опорно-двигателния апарат, неврологични, гинекологични и кожни заболявания. Част от водата е каптирана и по тръбопровод е отведена до град Петрич.

    Началото на пролетта е. Тук всичко се движи, тича, лети, пее, жужи, играе, скача, плува… Червеноуха костенурка си плацика в топлите минерални води, докато децата тичат по поляната, от която чуваме и някакви домашни птици… Жаба се скрива в гъсталака до езерото, защото над нас прелита щъркел! А дърветата са обсипани с цвят! Какво хубаво място да оставиш мартениците си!

  През 1992 г. пророчицата построява

черквата “Св.Петка Българска”,

превърнала се веднага в място за поклонение за хиляди нуждаещи се хора.

  Иконите на иконостаса са рисувани от известния художник акад. Светлин Русев, като

образите на светците са прекалено реалистични и не се одобряват от Св. Синод

Сред критичните мнения относно иконите на Светлин Русев е това, че художникът е изографисал съсухрени и мрачни фигури, които плашели и отвращавали миряните, вместо да им носят покой и благодат.

    Така или иначе, на 14.10.1994 година храмът е тържествено осветен от Неврокопския митрополит Натанаил, в съслужение с десетки свещеници. Заветът на Пророчицата е това да бъде място за духовно и физическо изцеление и дом на всички вярващи, независимо от тяхната народност и вероизповедание.

    Днес храмът „Света Петка Българска“ приютява стотици миряни всеки ден, които искат да се поклонят пред Ванга и да запалят свещи в църквата. Жителите на петричките села твърдят, че пророчицата им помага от небето. Енергията на Ванга се усеща от вярващите и те се зареждат позитивно, стават по-добри, категорични са местните хора.

    Пред 2002 г. в изпълнение на заръката на Ванга учредената от нея фондация започва изграждането на манастирски комплекс около храма. Той включва изложбена зала, зала за кръщение, 2 камбанарии и 12 стаи с 30 легла.

    Скулпторът проф. Емил Попов е изваял паметник на Ванга, по повод 100 годишнината от рождението й. Височината на скулптурата е 1,80 м, а самия макет професорът е дарил безплатно. Паметникът, който тежи над половин тон, е монтиран върху специална основа вляво преди мостчето, което води към църквата. Ванга е седнала на стол, ръцете й са отпред…

    Докато се разхождаме из Рупите, някакси в ушите ми звучи една позабравена песен на Георги Христов – Посвещение. Два дни след като си тръгнахме от това свято място, научихме, че вещите на Ванга са били предадени от държавата на Община Петрич.  Те ще бъдат изложени в къщата ѝ, а старите и повредени ще се бракуват. В полза на Община Петрич са били предадени повече от 1411 предмета – след 17-годишни спорове и процедурни пречки! Дано ги видим другия път… [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]     Областният управител на Благоевград Костадин Хаджигаев казал: “Кандилото, което е на ток, още светеше. През всичките тези години  не е засегнато. Не е изгоряла дори и крушката в него. Това място е свято.”

    Продължаваме към последната дестинация от нашата екскурзия –

Самуиловата крепост

Спираме пред входа на красив парк край река р. Струмешница.

 

Национален парк-музей „Самуилова крепост“

тържествено е открит на 23 октомври 1982 година. Останките от средновековното укрепление и селище са консервирани, а районът около него е благоустроен. От паркинга до международния път Петрич – ГКПП “Златарево” към парка-музей покрай брега на реката води красива алея.

  Докато се разхождаме, виждаме, че дърветата са буквално обсипани от лишеи. Лишеите абсорбират вода и минерални вещества от дъждовната вода и директно от атмосферата. Това ги прави изключително чувствителни към замърсяванията на въздуха. По тази причина, те представляват много добър индикатор за нивото на замърсеност.

  Чрез степента на развитие на лишеи в обкръжаващата ни среда, можем да съдим за чистотата на въздуха, които дишаме – наличието на лишейни популации е индикатор за чист въздух и обратно, отсъствието на лишеи говори за замърсена околна среда. Видите ли толкова лишеи някъде – въздухът е много чист и хубав!

    В далечината се виждат величествената бронзовата фигура на

цар Самуил

в цял ръст и четирите бетонни пилона изградени в най-високата част на хълма, върху руините от средновековната кула.

  Паметникът на цар Самуил е дело на художника проф. Борис Гондов. Представлява изразителна, величествена фигура в цял ръст, но с превити колене. Владетелят – прекършен не от поражението, а от болката, която ще го убие, по своите осакатени сподвижници. От двете му страни на пана са изобразени релефите на войниците – едновременно трагични и величави.

    Както със сигурност знаете, при битка в околностите на крепостта византийският император Василий ІІ, наречен Българоубиец, разгромил българската войска, предвождана от цар Самуил и я пленил почти изцяло. Цар Самуил и неговото обкръжение едва успели да се спасят.

  Съобразно християнската доктрина, пленени християни трябва да бъдат освобождавани след края на войната. Византийският император потъпкал това правило и ослепил пленената 14-хилядна българска войска, като оставил на всеки сто души по един водач. Самуиловата крепост при село Ключ е място не само на една голяма трагедия, но и свидетелство за жестокост, непозната дотогава в историята, нечувано военно престъпление. Няма и не може да има друго определение за ослепяването на 14 000 обезоръжени и беззащитни пленници. А това е по-скоро повод за срам, а не за гордост за Василий Втори.

    В съчиненията на византийските хронисти от 11 век Йоан Скилица, Георги Кедрин, Йоан Зонара, Кекавмен и други се известява за преграждането на Ключката клисура (на гръцки: Κλειδίον, Клидион) с широка преградна стена — дема. Археологическите изследвания сочат, че демата представлява сложна система от отбранителни съоръжения, които започват от склоновете на Беласица, южно от село Ключ и опират на север в слоновете на Огражден. Укрепителните съоръжения се простират в протежение на повече от 8 километра. Самата крепост, известна по-късно като

Самуилова крепост е само част от тази фортификационна система

 

    Тя се състои от един обграден със стени лагер, разположен на един хълм над самия бряг на Струмица и обиколен с два паралелни, концентрично разположени рова, от които единият се намира по средата на хълма, а другият — в самото му подножие. Върху най-високата част на хълма са открити правоъгълни каменни основи на дървена наблюдателна и отбранителна кула, конструктивно свързана с каменната стена. Останалите два вала имат единна структура на насипа си. Разположението на Самуилова крепост позволява да се контролира цялата клисура и да се използва като команден военно-стратегически пункт на всички сектори на отбранителната система. Този начин на укрепяване не се среща никъде на друго място, освен в Самуиловата столица в Преспа.

Какво е останало днес обаче? На върха на хълма ще видите нещо като оранжерия и нещо като летяща чиния. В “оранжерията” е останало това…

    При цялото ми уважение към историята и културното ни наследство, всички оставаме нескрито разочаровани – в “оранжерията” има една дупка… Не, че сме велики археолози, ама със средностатистически багер можем да ви я направим същата на всяко едно друго място. Добрата новина, която ни казаха: през 2014 г. нещата ще се променят – спечелен е проект от ЕС, с който съоръженията ще се реставрират, ще има указателни табели, атракции като стрелба с лък и др. Стискаме палци да се случи! Остава ни хубавата гледка от наблюдателницата:

    На какво чудно място сме само – ако хванете картата на България, се намираме в нейния долен ляв ъгъл. На пет километра от нас е македонската граница (селото в далечината на снимката горе е в Македония). Но на толкова е и гръцката, която върви по билото на Беласица…

    Програмата е изпълнена! Прибираме се… Гладни сме! Гладни сме! След толкова ходене директно паркираме пред ресторант “Морско дъно” в Петрич – рядко добро място на нормални цени, с лек фокус върху морските храни… Преядохме!

  На връщане към София си напазарувахме от една крайпътна оранжерия – за 2 лева можеш да си вземеш чувалче пресни марули… как да не се възползваш! Направихме си и равносметка – 450 км за 2 дни и чудесни спомени.   През цялото време от Петрич до София, Яничка ни четеше предсказания на Ванга. Така приключваме и нашето кратко, но много зареждащо пътуване. България е благословена страна! Неслучайно Силите ме изпратиха тук. Всеки народ си има звезда, която го зарежда със светлинна енергия. Но има и изключения. Някои народи нямат звезда, а планета. Един ден тези народи няма да могат да оцелеят. В необикновената за тях атмосфера ще се задушат… народ, който има планета вместо звезда, ще угасне както свещ при силен вятър. България има не само една звезда, а цяло съзвездие. България не е бедна. Тя има народ трудолюбив, работлив. Българският народ всичко може, по силите му е всичко да произвежда. Народът ни е учен за разлика от някои други народи. Най-ученият в света! Българското писмо е едно от най-старите на земята. Ще дойдат добри дни за България, за народите, които помагат на нашата държава. Защото тя ще бъде уважавана и тачена от велики държави. Ще мине време, България ще изправи снага, самочувствието на хората ще порасне. Българите са силни – вижте за какво се пее в песните ни и ще разберете как предците ни са живели. Тачете празниците – те са средство за оцеляване. А хорото е магичен ритуал – символ на единството, на кръга. Онази енергия, която изпитваме, докато играем хоро, е несравнима с друг танц. Ще се отвори земята и ще се открие кои са българите. Не е вярно, че българите са чергари. Откъдето са минали, държава са оставили и бел град. Трябва да бъдем добри и да се обичаме, защото бъдещето принадлежи на добрите хора и те ще живеят в един прекрасен свят, който сега ни е трудно да си представим! Обичайте се, защото всички сте мои деца.   Автори: Петър и Биляна Събеви Снимки: авторите Други разкази свързани с Другата България – на картата: КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ :)

Анжело днес ще ни води до една от забележителностите на Холандия (те си имат нов крал вече :) – Мадуродам в градчето Схевенинген край Хага. Приятно четене:    

Мадуродам, Холандия

Гъливер в света на лилипутите

Пътни бележки  

Вместо увод

Който и туристически справочник или рекламна брошура да разгърнете, ще установите, че предлаганите дестинации са едни и същи. От друга страна има много места, които, често незаслужено, са останали извън полезрението на туроператорите. Ще се опитам да ви запозная с някои от тях.  

Мадуродам

Адрес: George Maduroplein 1 2584 RZ Den Haag The Netherlands Раб. време: 9:00 – 20:00, касите - до 19.00 Телефон: +31(70)4162400 Факс: +31(70)3512185 GPS: 52.099269,4.29942 Web: http://www.madurodam.nl/en/

    Исторически миниатюрни модели на градчета са съществували от незапомнени времена, но такива със статут на туристическа атракция съществуват от 30-те години на 20-и век. Повечето моделни паркове са изградени в мащаб, който варира от 1:76 до 1:9. Континентална Европа и Азия обикновено предпочитат мащаба от 1:25, докато в Северна Америка и Великобритания се използват 1:12 и други варианти.

Мадуродам (Дигата “Мадуро”) Continue reading →

Когато отиваме към райски места, някои детайли някак ми стават маловажни – като например как е правилното изписване на остров Моорея или Морея във Френска Полинезия ;) Затова в текста ще го срещнете всякак – ама че райско място, аз да му намирам ма'ана? ;) Приятно четене:  

Френска Полинезия

част първа

Моорея, Бора Бора и Рангироа

Пристигнахме в Таити

към 11 вечерта след приятен полет от Великденски остров. Посрещнаха ни с цветя и серенада, както на островите на Кук преди 3 години, но тук дори не си направиха труда да ни проверяват, докато тогава няколко кученца сновяха около багажа. :) Готвехме се за поредното спане на летището. Припомнихме си, че и предния път когато пристигахме в Полинезия, прекарахме първата нощ на летището. И тогава беше късно, а имахме ранен полет на следващия ден, какво дежа ву...;) - само където този път планирахме да пътуваме с ферибот до Морея. Това е най - близкия до Таити остров, само на 30 минути по вода. Отново се поизкривихме на металните пейки, и това като че ли ни беше най - неудобното летище, но този път беше една идея по-затворено, въпреки че нямаше значение в тамошните горещини. Преди да се наместим да подремнем, питахме човека на информацията, за насоки как да се предвижим до пристанището. Той ни обясни и на няколко пъти повтори, да не излизаме от летището, докато не се съмне. Явно и тук имаха проблеми с престъпността, което първаночално ни учуди, но в последствие се убедихме с очите си каква е обстановката в Папете. Още от ферибота видяхме доста делфини да играят наоколо, и усещахме че ни чакат много морски преживявания в заобикалящия ни аквариум.

Френска Полинезия се състои от 5 островни групи –

Австралски острови, Туамуту, Дружествени острови, Маркизки острови и Гамбе.

Морея е един от големите вулканични острови,

част от архипелага Дружествени острови, заедно с Таити и Бора Бора. За него се твърди, че е последно образувания остров от всички във Френска Полинезия. Обиколката на острова е 67км. Имаше градски транспорт, но за съжаление, той се движеше само спрямо пристигащите и заминаващи фериботи, а те не бяха много. В последния момент на тръгване от Великденски остров, получихме отговор на запитването ни за отсядане в един французин в Морея, чрез популярния сайт"coachsurfing". Казваше се Дом и беше писал, че с радост ще ни приеме и в случай, че не си е вкъщи, просто да се разполагаме, както намерим за добре. Ориентирахме се по описанията и след като няколко злобни кучета ни посрещнаха доста не гостоприемно, намерихме колибката на Дом. В отзивите за него бяха писали, че е много приятен човек, но условията са малко първобитни - така че бяхме подготвени. Вратата на колибата беше широко отворена и имаше оставена табелка "Добре дошли". Настанихме се удобно и извадихме от запасите си кафе, за да уплътним времето докато го чакаме. Комарите ни посрещнаха подобаващо за тези географски ширини- на рояци, влизайки свободно в къщата поради липса на предпазни мрежи. Трябваше да свикваме, защото предстоеше да спим на дюшек на терасата. Нямаше много стаи, а и банята си беше доста импровизирана. Дом беше малко над 40-те с корени от Мартеник. Първоначално беше малко дръпнат, но явно просто му трябваше малко време да ни опознае. Нямахме търпение да се гмурнем в близката лагуна. От многото обиколки през последните 2 месеца, не ни беше останало изобщо време за море и почивка. Морея е известен с двата си силно врязани навътре залива, а ние се намирахме в близост до единия, така че лесно се ориентирахме. Целия беше ограден от красиви зелени възвишения. Водата беше доста топла, а Дом ни даде и очила и шнорхели. След като напазарувахме от местния супермаркет се прибрахме, за да изненадаме за вечеря нашия домакин. Ако нямаш нищо против да си готвиш, Френска Полинезия е доста изгодно място за посещение. Прясна риба се предлага навсякъде на много сносни цени, и то не каква да е, а всякакви филета от големи риби като тон, марлин и махи махи - все вкусотийки. Иронията беше голяма, защото точно тук се хранихме най - добре от цялото ни пътуване - просто постояно си хапвахме прясна риба почти без пари.

  На вечеря Дом ни разказа за себе си и затова, че живее тук от 12 години. Цялото време е прекарал в Морея, в същата къща, която наемаше за 350 евро месечен наем. Преди е работел като дизайнер на бижута, но сега работеше към морското министерство по проект за опазване на околната среда. Обикновено работеше от вкъщи, като рядко излизаше по работа. За местните разказваше, че съвсем са загубили порядките си и в момента се интересуват единствено от това, как да имат по - голяма и скъпа кола. Сравненията с островите на Кук бяха неизбежни, като според нас, ситуацията беше почти идентична в това отношение. Continue reading →

С днешния разказ искам да ви честитя настъпващия Великден (и Гергьовден, и Деня на труда – при желание ;). Петър ще ни да де нелоша идея за обикаляне по празниците. Приятно четене:    

Екскурзия из Югозападна България

част първа

Роженския манастир и Мелник