Намерих го миналата есен. На една алея, до която ме доведе реката. По пътя на златните води, по пътеката на златокрилите мушици, които в октомврийския следобед танцуват над килима от шарки.
Тази година, като видях че в стаята ми нощем става по-светло, когато започнаха да стават невидими плочките от падналите ясенови листенца, когато утрините станаха хрупкаво-ясни и слънцето започна да разплита мъгли,.. отидох да го намеря отново.
То просто не може да не се открие! Не може да остане незабелязано! Всички притаяват дъх около него, забавят крачка, вдигат поглед към фините листенца – всяко едно като малка, златна блесна.
А не знаят колко е вълшебно ако се шмугнеш под клоните. Целият ти взор полита, попива златната светлина, докъдето и колкото ти позволяват сетивата…
Усмихваш се и слушаш! Търсиш оная съвършена клонка, онзи неповторимо бляскав златен цвят, който утре вече няма да го има. Какво ти утре!? Още след час или два, ще се приземи с мек шепот и спомен за синева…
Със спомена за мекотата на пеперудените крила, за дима от цигарата на преминаващ младеж, за смеха на децата, за звънчетата на триколките…
… за накъсания дъх на дакела, спрял да подуши дългокосите треви. Или за звука на целувка, скрита под клоните…
Докосвам кората… грапава, обсипана със струпеи от лишеи. Като кожа на кит, окичена с морски жълъди. И моето дърво е такова – великан, златен колос, който плува в синева!
Още много стъпки ще чуят листата. Още много звънчета на колела…
Още много смях, думи, настроения,… Чуруликане, крясък на сойка, почукване на кълвач или подрънкване от играчката на прохождащ малчуган…
Погалвам пак златните коси, тъмната кора, изсъхналите клонки. И живите – тези, които ще ме чакат и догодина!
Странни закачки си прави природата. Защо се оказах срещу СМГ и зад тролейбусната спирка… ми е ясно. Има си виновник – Насимо и неговия гранд-проект с Кристо. Но, защо се въртях в началото на една наглед невзрачна уличка, нямам обяснение. Освен, че ми “намирисваше” като да има нова находка на Морио. Стените ли, хоросана на оградите ли,… мястото ли – хем в центъра, хем някак извън основния поток хора. И тъкмо се чудех да походя ли малко надолу, че може пък и да намеря нещо – това нещо се оказа точно пред мен.
И дa! Надписът е точен и подкрепям напълно! Морио, не спирай! Да ни изненадваш, да дълбаеш, да ни оставяш усмихнати и замислени. За добро.
Майко на живота!
Дарителко на свобода
Утолила всяка жажда
Възкресител на пустиня
И душа…
Ти – преобразяваща се и вечна
С хилядите лица във всяка капка
С хилядите чертози от вълни
С хилядите преспи
Победителко на канари
Господарката на пещери и ледници!
Дай ми твоята сила
Пречисти ме в твойта прегръдка
С мен скочи от урвите
Отнеси и плавеите, и калта
С пяната ти да отпия глътка
Да отмия на живота пепелта
Гледай ме дълго…
Да запомниш всяка извивка
Всяка капка и блясък
Да се разтвориш в светлина
Дарил ме е създателя
С твърдост на метална отливка
Родена
Сред огнения плясък
Съживена
С целувката на слънце и вода
Не мога да докосна лицето ти
Освен с капките, от вятъра понесени
Не мога да те хвана за ръка
Но ще ме носиш с тебе – като песен
И спомен за любов и красота…
Не, не, не съм за завиждане все още. Не съм там (ясно е къде е това там, сигурно няма втори такъв фар като Ахтополския). Но покрай необходимостта да седя повече вкъщи, да пиша отчет и одитни таблици, взе съвсем да ми личи, че морето ми е избило и от поричките. То е така – свърши се аромата на липи и следващия, който усещаш без изобщо да си там .. е дъх на водорасли.
Това ме накара да поразровя архивите и се сетих, че не съм пуснала в целия им блясък графитите на Ахтопол отпреди 5 години. Нали с моя късмет пак попаднах тогава тъкмо след като графити-сборището “We All Write 2017” беше преминало и оцветило града.
Все колоритни майстори от България и отвъд се бяха събрали да създадат това бижу. Целият град беше гъсто осеян с рисунки! Всякакви теми, големини, размах, цветове и техники, във всяко възможно кътче, вкл. кейовете! Първата ми изненада дойде от 140-ideas и техния “Рибар”, който замислено подръпваше мрежите си на стената на хубавата къща на леля Мария (там бяхме на квартира преди 14 години, аз още разцъквах Дейна с кеф).
Основните монументални изпълнения се бяха плиснали по главния пешеходен маршрут по новите къщи на баирчето, откъдето всяка вечер дебнех залеза. И като се тръгне по пътечката, дъха ти спира на всяко от тези неща!… Девойката с пеликана (автор Tretze)
“На море с октопод” и с Arsec & Erase…
Малкият гмуркач – естествено че JahOne!!! Тогава, през 2017 изобщо не познавах почерка. Но сега вече, след няколко Граффопоста (ще им дойде времето и на тях…), вече познавам стила на художника. Няма друг, който така уникално да пресъздава мокра, блестяща, почти люспеста кожа! А и тия живи цветове!
“Морякът” на Esteo:
На стената на един супермаркет се мъдри паното “Гарваните” – съвместна творба на GLOW, Tretze и Corte Art Works. И да не знае човек имената им, не може да сбърка това птиче ОКО! И тук, и при пеликана… Tretze!
Рисунки имаше и по скалите, и по сгради от кейовете… Това са “Мидите” на GLOW
В интерес на истината, останаха за обработка графитите от стената покрай рибарския пристан. В София колите се пречкат като се снимат графити. Е, на морето – лодките Ще им дойде времето (може да пусна втора част).
Продължаваме навътре из уличките. Едно също монументално творение на Pyrotechnix Crew, аз си го кръстих Момичето със сепията…
Близо до улицата, която води към плажа, дрънкат шпаги и шпори – “Конниците” на Manolo Mesa…
А това е сигурно най-любимият ми графит – Deep waters на Corte Art Works. Привечер, по залез, тази огромна рисунка излъчва такова невероятно сияние, че можех да стоя и да я съзерцавам с часове. Естествено, бяха се и постарали да са осветени графитите по възможно най-подходящ начин. Изобщо – чудо!
Това пък е фрагмент от “Native Americans” на Trasher ART. За съжаление, пак коли… и нямам останалата част
Пръснати тук и там по малките улички, надничат пъстро и слънчево изпод дланите на смокини, мустачки на диви лози или.. просто се съчетават прекрасно с екстериора (или интериора?) на специфичната градска среда на курорта. Отражението…
… “Shark summer” на Lazy Eve.
Желираните “Риби – чудовища” на Esteo… Ами на мен си ми приличат на желирани бонбони
И още един творец, за когото през 2017 не бях чувала, но сега знам отлично къде са пръснати негови графити из София – Алекси Иванов. Още ще има да пиша за него – неподражаем, адски креативен, разпознаваем от километри! И много оригинално успява да съчетае елементите от сгради и фасади с рисунките си… “Водолазът”:
И още две неща от него, които пак аз ги накръщавах… Кафе-експрес
… и Майстор Сръчко
И едно разгънато пано на SUNSHINERS & 140ideas, което оставям на фантазията на читателите да му дадат име
Всеки ден зарязвах домочадието да спи и обикалях. По карта, разбира се! Хиляди благодарности на хората, които я бяха направили! Обикаляне, снимане с тая замаяна щастлива усмивка! Двойно щастлива – и като фотограф, и като човек, който е рисувал 7-8 години активно. Нямах насита да гледам, да търся детайли, които не съм видяла вчера или онзи ден… И най-вече всеки ден и светлината е различна.
И пак виждам сега, че имам няколко изтървани, но … основното, неповторимото, атмосферата вярвам вече е тук – на сигурно място…
Пътувам към нас в някакво прашно возило, с тук-там отворени или липсващи стъкла, и ако имам късмет – с шофьор, който е наясно, че по линия 76 пътуват най-онеправданите и прегряли обитатели на столицата. Та, в случая нямам късмет с такъв водач, така че първа врата е плътно затворена. Гъделичкане по прасците ми напомня, че вадичките са се сляли и като ставам, ще трябва с финт в ханша да позабърша мокрите следи по седалката… Пот и мокри чадъри – две в едно, пикантен летен ден в центъра на София.
Как да не ти се прииска да си останеш постоянно там, на онова място, където пръските от централните глобуси остават като мана небесна по жадната кожа. Правят диаманти в косите, струйват звън в кръвта и усмивките.
А пък и време такова едно! Тревата е зелена като през Май, нищо че Юли си гони сянката по напечените павета. И днес се вихрят къдели в гълъбовопера окраска. Ухае на озон. А някои са с колелета и колички. Ще се измъкват бързо като завали.
Ветрилото се опитва да възстанови водния баланс. Не, от друго имам нужда – да отворя ей тази колекция свежи снимки. Издебнати в един топъл следобед, с шарено небе, отдалече. Така, че само аз да чувам ритъма и смисъла на пръските и репликите…
- Трябваше да я вдигна тая коса!… Ся ще се измокри!
- А, що бе, екстра е! Тамън малката ще те гепи, докато и даваш шишето…
- Еее, най-сетне! Що закъсня, бе, брат? Фанелката ли си глади?
- Е ми… фотосесия, пичове!
- Донесе ли оная джаджа?
- Е, как! … Само да се сетя ся как се слагаше, че не ми е waterproof iPhon-a…
- Остана само пресни картофи… Добре, че взех тоя чадър, че за другия няма място…
- Мнооо отдолу стана тоя кадър!
- Верно, ще стана…
- Абе, брат, мани ги тия ръце от там! Нема да ни бият дузпа, я?
- Земи млъкни и пусни .. дамите! Да минат!
- Хм, селфистикчета,… батковци трета група детска градина! Я да ходя да видя гълъбите…
- Гълъбо, моя Гълъбо! Океаните за теб ще прекося!… Я, ко’й тва? Червей!??!
- Ама чакай,.. има припев! Глей я как марширува, като морски пехотинец!
Нямам насита! Вода, вода, настроение, слънце, пак вода и шляпане в дъжда! Дано само не се окаже, че са ми последните кадри с точно тази камера. Знам, че ще стискате палци
