Днес Мишо ще ни води за пореден път до място, което не сме подозирали – при племето гнауи в Мароко. Приятно четене:

Черните хора от племето гнауи

Мароко

Казвам се Мишо Иванов и работя като екскурзовод в Мароко и Андалусия. От много години насам имам огромната привилегия да посещавам племето гнауи, „черните хора“, както ги наричат, поколения на роби, насилствено доведени в Северна Африка, чрез пътуващите кервани от земите на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад..,минавайки през селището Кхамилия в което живеят, на ръба на пясъка на Сахара в Мароко, близо до алжирската граница. Винаги ме е обхващало едно дълбоко чувство на тъга, но в същия момент и на възхищение от борбата им за живот, силната воля, която им е позволила да оцелеят в тежките горещи дни, и условия на кървав труд, на който са били подлагани. Но те успяват да оцелеят, въпреки крайната бедност в която са живеели или живеят днес. 

Какво ли е чувството да можеш да се докоснеш до хора, чийто предци са били роби, да усетиш тяхната култура, традиция, песни и гастрономия? С какво впечатление за тях оставя човек?

Този вид екскурзии, които организирам всяка година в

екзотично и автентичното Мароко,

 се отличават с това, че винаги сме малки групи (до 20 човека), което ни позволява да посещаваме с джипове 4х4 места, които са недостъпни за големи превозни средства, минавайки през дюни, оазиси, терени с фосили, забравени селища и мини, подземни канали, каньони…

Идеята е да можем да се докоснем до истинската култура и традиция на местното население, посещавайки номади, които живеят в екстремни условия, издържайки на високи температури от близо 50 градуса, в търсене с километри на кладенци с вода или пасища за техните животни.

.

Чувал съм от разкази на местните, че много пъти излизат със стадата и не се прибират по 3 месеца оставяйки семействата си сами в пустинята, където и живеят, докато не свърши водата, която сигурно минава някъде наблизо и решат да се преместят. Понякога ядат по един път на ден. Менюто в повечето случаи е няколко форми и мляко от камила. Тажина с кус-кус по тези места е рядкост. Благодарение на моите приятели номади, които познавам от години – Ибрахим, Расу, Моха, Али…имам възможността да се докосна отблизо с този начин на живот.

Пътувайки из

дюните на Ерг Чеби

по места, които все още за щастие не са превзети от нарастващия туризъм, съм виждал хайми (бивак, направен от камилска и козя вълна) в нищото, разположени на близо километър разстояние, които имат своята интересна история.

В едната от тях живее един номад, който бе женен за млада берберка. Роди им се детенце. В един момент мъжът реши да си доведе и втора булка, а първата го напуска – била му много ядосана (въпреки, че в Мароко е позволена полигамията). Къде обаче отива тя с малкото си дете? За мое учудване живееше на 1 км разстояние от брачния си дом в друга хайма, напук на бившия си мъж и новата му съпруга, издържайки се сама с „шепата“ животинки, които имаше и посещенията на малкото туристи, като нас, посрещнати с чай, а за гостоприемството давахме по някой дирхам.

Историята за това семейство

ми я разказа Расу. Жената ни сервираше чай и фъстъци, и бързаше да се скрие от погледите на туристите. Благодарение на Расу пред очите ми видях да израства в порядъка на няколко години и едно малко детенце, което живееше в тази пустош.

А онази жена си живееше отдалечена, сама, но достойно. Дали все още беше ядосана? Дали съжаляваше за постъпката си? НЕ!!! Тя беше щастлива или поне така показваше.

Но ето че идва и момента да разкажа за

племето гнауа,

което, както започнах темата – имах и имам привилегията да посещавам всяка година, благодарение на моя приятел Расу.

Селото се казва Кхамилия

Първото нещо, с което се сблъсквам е

крайната бедност в която живеят

 Домовете в цялото селище (като повечето такива в южно Мароко) са направени от тапиал (конгломерат от кал, пясък и камък). Но въпреки това ние сме посрещнати с една приятна, скромна, но искренна усмивка за добре дошли, придружени от традиционния чай и музика.

Когато влезнем в една от къщите, където те започват да свирят, ми прави впечатление, че никога не виджах местните жени, заедно с мъжете. Но това между другото. Имал съм случаи при които

нашите българи, след като чуят музиката на Гнауа го обръщат на хоро

 Това е прекрасно, защото го приемам, като задължителна размяна на култура, толкова важен факт за изграждането на една толерантност и разбиране. Местните се включват в танца на чуждата за тях хореография, но го правят с огромно удоволствие и желание за контакт.

Те изглеждат щастливи, та макар и с малкото, което притежават. Това ме кара да се замисля и разбира се да оценя многобройните детайли в живота, за които ние не обръщаме внимание, а ги приемаме, като нещо всекидневно и нормално, това ме кара да се замисля, колко е важна усмивката на лицето. Тя отваря порти и повдига планини. Това ме кара да се замисля колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив. Но това ме кара и да се замисля, колко глад и мъка има по света…

Бих искал да поясня какво означава

терминът ГНАУА

 От многобройните разговори с местните и проучвания, базирайки се на личен опит, години прекарани в Мароко, прочетени блогове на пътуващи и контакт с местните номади и „черни хора“ ще Ви разкажа следното:

Гнауа е религиозно-духовен  мюсюлмански мистичен орден,

който чрез музика и танци, които водят до транс, напомня за своя произход с цел той да не бъде забравен, продължавайки традицията. По този начин, хората, които я изпълняват, наречени гнауи (черните хора), подчертават важността за запазването на спомена от епохата на робството с веригите с които са били оковани техните прадеди, чийто наследници са те, подчертавайки по този начен характеризиращия ги идентичен образ. Гнауа също е вид ритуал, който чрез музика и танци, позволява достигането на транс с цел лекуване или предпазване от уроки. Гнауа е музика, гнауа са и негрите, поколения на роби докарани с кервани през пустинята в Северна Африка. Някои твърдят, че са наследници на първият мюезин в Ислям, етиопец с име Билал, който е бил освободен черен роб.

Вече се подразбира, че

думата „Гнауа“ е свързана с поробените негри в Западна Африка

 Гнауа в Мароко са поколенията на черните роби, които с времето са успели да откупят или извоюват своята свобода, в периода на различни исторически моменти от епохите. Учените смятат, че Гнауа произхождат от зоната на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад и биват отведени на север през периодите между X и XIII век. Също така има факти, които твърдят, че едно голямо поробено население е докарано в Северна Африка от района на града Джене в Мали и че думата ГНАУИ е една лека деформация на думата ДЖЕНАУИ или ХЕНАУИ (хора докарани от Джене в Мали). С това се твърди, че термина ГНАУА е определение на цвят – ЧЕРНИ ХОРА.

Най- интересното е че в зоната на Ерг Чеби (Мароко) в момента се строи хотел, различен със своята архитектура от останалите. Той прилича на стила с който е построена голямата Джамия в Джене, Мали направена от тапиал, което прави връзка с пренесената чрез робите култура и стил. В града Тимбукту (Мали) има абсолютно същата архитектура. Там освен с роби се е търгувало със сол и злато.

Друга хипотеза за етимологията на гнауа е произхода на тази от берберски ингауен/игнау, което означава безмълвен, ням. Това се дължало на факта, че първите роби, които били докарвани в Мароко са говорели много страннен език, за местното население, който не се е разбирал и за това са ги наричли безмълвните или немите.

След като

получили своята свобода, „черните хора“ започнали да се занимават с номадство,

 търсейки благоприятни условия за своите животни, които са били основен източник на прехраната им. И това продължило докато не зпочнали заседнал начин на живот. През 50-60 години на XX век тези номади се заселват в райони близо до големи градове заедно с берберски номади, където е могло да разменят стоки предлагани в седмичните пазари. По този начин се създава, между многото и селището Кхамилия, разположено в нозете на Дюните Ерг Чеби, което се намира на 7 км от Мерзуга в провинция на Еррашидия и е темата на днешния разказ. Днес в него живеят 405 жители гнауи и бербери.

Корените на гнауа от Кхамилия произхождат от тъй наречената „черна Африка“

 и имат пряка връзка с пустинята. Техните прадеди са били докарвани от западна и източна Африка през Сахара, натоварени на кервани, които пътували до югоизточно Мароко. Основното препитание на жителите на Кхамилия са датилите добивани от финиковите палми, животновъдството и от скоро туризма. Всяка година в това селище се чества Фестивал на гнауа, който се нарича „Садака“ – термин, който означава религиозно дарение и се извършва в порядъка на 3 дни през лятото – юли и август. Седмици преди него, Гнауи посещават околните селища в търсене на дарения, под формата на захар, чай, ядене и пари. Първия ден на Фестивала се коли агне, а от събраните дарения се прави в един огромен съд кус-кус с който се черпят всички присъстващи. Свири се музика в порядъка на 3 дни и нощи без почивка. Целта на Садака е да излекува болните и да им даде „БАРАКА“ (вид благословия в исляма) чрез мелодиите и танците. Някои от присъстващите успяват да достигнат в състояние на транс под ритъма на барабаните (тбал или дарбука), „гарагаб“ (метални кастанети) и песните. Музиката на племето гнауа е есенцията на селището, която маркира неговата автентичност – все още опазена от „туристическото нашествие“

Очаквам с огромно желание да посетя отново тези вълшебни места в Мароко, тази приказка все още запазена от инвазията на Цивилизацията. През месец май ще направим отново тази невероятна авантюра, за която всеки един пътешественик жадува, ще се посетим отново племето ГНАУИ, ще се гмурнем в техния свят. А аз? Аз пак ще си взема от моята доза – МАРОКО!!! 

Автор: Мишо Иванов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Мароко, Сахара или писани от Мишо Иванов – на картата:

Мароко и Сахара, както и Мишо Иванов

С Боряна ще заминем за Мексико – малко на плаж, малко на културен туризъм, малко на туризъм сред природата
Приятно четене:

Мексикански импресии

или по-скоро

Мексикански изненади

февруари 2019

 Въпреки многото изгледани Н.П. филми и прочетени ръкописи, Мексико тотално се размина с моите очаквания и представи. Няма да преписвам страници от Уикипедията, това са само мои впечатления.

               Като се има предвид с кого граничи на север, очаквах да попадна в една по-развита страна. И така:

Град Мексико

– разглеждахме го в неделя, и добре, че стана така, нямаше трафик.

Историческият център  – Сокало

 със сигурност беше виждал и по-добри времена. В този ден на площада беше безлюдно. Направо на земята , се бяха разположили индианци , продаващи, според мен, някакви шамански изделия. Сградите наоколо бяха силно потъмнели от времето. Ситито, застроено с високите сгради на предимно американски корпорации също пустееше.

А когато тръгнахме към Сочимилко  и навлезнахме в предградията, изведнъж попаднахме в едноетажна Америка, и така беше до края на пътуването ни. Мексиканците предпочитат да живеят в къщи, по-точно къщички от етаж, етаж и половина, с неизбежната малка цистерна за вода на покрива. Няма двор, няма градина. Фотосоларни батерии също няма. В тази слънчева страна държавата не стимулира този вид електрическа енергия, даже я облага с данък.

По улицата пред колата изкачаха разни хора и ни упътваха как да минем.

– Откъде знаят къде отиваме – питам нашия гид.
– Ами ние тук сме бели хора, къде може да отиваме – отговаря Ю., нашия шофьор и водач за следващите две седмици.

               Това ме накара да се загледам в лицата около нас, защото си мислех, че ние сме в БЯЛА държава. Около нас щъкаха средни на ръст, набити , мургави хора, често с 10  и повече килограми отгоре, с почти никакви вратове, по причина на някаква генетична аномалия /единия от прешлените е атрофирал/. А в лицата им можеха да се разпознаят ацтеки, миштеки, толтеки, маи и дори олмеки, с тяхната силно мургава кожа и негроидни черти. Много ми се искаше да ги снимам, но ми беше неудобно. Съвременно Мексико се състои именно от наследниците на тези славни племена. Прегърнали католицизма, неособено работливи /и не ги обвинявам, в тая жега…/ …. и напълно забравили индианските си корени.

            Сочимилко – един квартал с канали,

останали от времето на доколумбовия град на ацтеките, който си представях, че е парково пространство, на практика се оказа канали между подобни едноетажни къщички, повечето от които предлагаха на возещите се в лодките едно или друго. В самите лодки цареше голяма веселба: музика от транзистори, мариачи, и какво ли не още. На връщане от разходката веселбата беше в разгара си, всички пиеха и танцуваха, никой не гребеше / по-точно, трябваше да се оттласкваме с един прът от дъното/. Задръстването беше тотално и нашият лодкар, след като се мъчи да пробие стълпотворението половин час, накрая беше грубо изтласкан и се принуди да ни върне по други канали, Иначе сигурно щяхме да осъмнем там.

               Следващия ден отделихме за Теотиуакан и Тула, от които Тула ми беше по-интересна. Там са намерени прочутите статуи, които носят със себе си неидентифициран и до днес уред, както и с емблематичните за това място колони.

            Археологическите паментици в Мексико

               Доколко една страна е туристическа дестинация аз определям по информационните материали за туристите и туристическите информационни центрове. Даже бяхме помолили Ю да ни намери по една пътна карта. Е, не ни намери. Повечето обекти са с вход 75 песо /или 7,50 лева. Поддръжка – почти никаква, в Ла Вента дори нямаше алеи, по които да стигнем до главите на олмеките. Паленке и Яшчитлан бяха тотално обрасли с тропическа растителност. Монте Албан /до Оаксака/ не беше нищо особено с изключение на местоположението – високо над града на един хълм с прекрасни гледки. Интересна беше и пирамидата в Чалула – сателитно градче на Пуебла. Тя изобщо не е разкрита, само едно ъгълче е експонирано , за да се види , че става дума именно за пирамида, а не за обикновен хълм. Затова път може да се влезне вътре. Една от загадките не пирамидите е, че всеки 52 години, когато завърши един общ цикъл на слънчевата и лунната година, върху старата пирамида се надграждала следваща – като матрьошки. / Само Чичен ица и Тулум са добре поддържани –с по 30 долара вход/. За това причината е недалечния Канкун и богатите туристи в него.

Храната и питиетата в Мексико

               Почти веднага открих, че разните такоси, буритоси, енчилади и други храни на основата на царевични питки не ми допадат особено. Нито пък начинът , по който се ядат – свиваш ги подобно на дюнер и накланяш глава, за да не се покапеш със съдържанието, няма вилици, няма ножове. Но ми хареса , как ядат плодовете – поръсени с лют пипер от чили чушки, сол и изцеден лимон. Това ги прави изключително пикантни. А прочутата лютива кухня всъщност не е толкова люта /нашата е по-люта/. Чилито може за момента да ти пари в устата , но после не дразни стомаха, нито пък червата. Или поне в по- северните части е така. А халапеньото /люти зелени чушки/ пък колко е вкусно!

            Текилата и мохитото

са подобни, правят се от сърцевината на растението агаве. Текилата – само то синьото агаве. Питиетата са подобни на ракия и неочаквано ароматични. Текилата ми допадна повече. След Оаксака посетихме една фабрика за текила. Всъщност долината на Оаксака е основното място , където се произвежда тази напитка. И производството изобщо не е лесна работа. Не е като „боднеш пръчка, пиеш вино“.  Агавето расте 8 години и когато започне да дава признаци, че ще цъфти е готово. Но дотогава го пресаждат няколко пъти. Във фабриката , която посетихме си имаха собствени полета от агаве , като имаше растения на всякаква възраст. Младите са съвсем нагъсто, при всяко пресаждане се разреждат. После следва ферментация, печене, дестилация. На основата на текилата се правят и разните Колади – известните от детството ми Пиня колада, Банана колада и какви ли не други. Много са вкусни.

Но на юг от Оаксака времето стана ужасно горещо – 37 градуса и изобщо не ми беше до концентрати. Така открих

мечиладата

На основата на бира /за мен слабо алкохолна, благодаря/ с доматен сок и много лед. Но най-хубавото е, че ръбът на чашата е топнат в пипер от чили и сол. Даже си купих, за да си правя у нас, въпреки, че не съм по бирата.

Пътищата

са другото, което ми хареса в Мексико. Без нито една дупка! Затова пък голяма част от тях са платени. А между Чичен ица и Канкун има две шосета, едното платено , другото – не. Максималната разрешена скорост е 110 км. И почти няма пътни знаци. Няма и нужда. Там никой не бърза, не изпреварва, за всичкото време не видях нито една катастрофа.

Курортите в Мексико

Първият беше един

плаж, недалеч от Салина круз – на тихоокеанското крайбрежие.

 Прекрасно масто.  Нямаше жива душа, освен пеликаните и чайките, с които си поделихме плажа. На пясъка бяха направени навеси. Въпреки , че не беше сезон местните ни предложиха да ни направят обяд. Червена тихоокеанска риба в станиол, която не запомних как се казваше, изключително вкусна! Докато чакахме да стане ни опънаха по един хамак, който иска на слънце, който иска – под навеса. Това беше и най- хубавия плаж, на който бяхме.

Следващият беше в

Куатсълкуалкос – на брега на Мексиканския залив

 Много приятно място, хотелът беше на брега. Отидох да направя едно плуване, а когато излезнах от водата , плажната ми чанта с джапанките, хавлията и всичко останало я нямаше на брега.

Следващия беше

Прогресо – малко курортче,

недалеч от Мерида, много симпатично. Мексиканците предпочитат да ходят там, защото е по-евтино. И тук имаше навеси по плажа и хапнахме прекрасна риба. А водата беше плитка към километър – два навътре и до пристана се стигаше по един дъъъълъг мост. По целия мексикански залив не видяхме нито едно водорасло.

Следващият беше

плажът под Тулум – на брега на Карибско море

И тук за пръв път се срещнахме с големия проблем на Карибско море – водораслите. Не знам откъде ги взимат тези прекрасни снимки с палми и тюркоазено море. В Мексико такова нещо няма! Самите курорти по Ривиера мая са създадени след  1959 г., когато американците губят Куба. Дотогава брегът е бил завладян от мангрови гори. Сега повечето хотели са тип резорт, потънали в тропически насаждения, обикновено се вижда само входа и изобщо нямат излаз на плажа.

На

Плая дел Кармен,

където се установихме плажът представляваше натрупани чували с пясък в различен етап на изсипване на пясъка от тях. Между тях и морето – планини и могили от водорасли, но не като нашите, а твърди и бодливи. И продължаваха навътре в морето, направо не можеше да се влезне във водата. Изключение правеха плажовете пред хотелите Хилтън и Хаят, пред които всеки ден един трактор влизаше в неравна и предварително обречена битка с водораслите. Но поне се виждаше, какво би могло да бъде, ако се чисти. Иначе дъното беше каменно, неравно и много неприятно. Духаше непрекъснат източен бриз и морето никога не беше тихо. Температурите от 29 градуса се усещаха като 37, заради голямата влажност. По-лошото беше, че нощем не спадаха под 24, човек просто не може да се почувства комфортно без климатик. Освен това от време на време се разнасяше силен мирис на сяра, и като се има предвид, че в цяло Мексико няма минерални извори, не можех да се сетя за нищо друго, освен за пречиствателни станции. Водата далеч не беше бистра , по-скоро, като тази на Слънчев бряг. Моята оценка е 1  ½  и то само заради топлата вода.

 Ако искаш да си легнеш на тези лежанки, под чадърите – 70 лева, моля…

Иначе курорта беше пълен с американци, включително и по-средна ръка, които си носеха шезлонгите и чадърите на плажа. И всички викаха, ау, колко е готино, на Вас не Ви ли харесва? Ами като не знаят друго! Ние бяхме на Пето авеню и купонът се чуваше до зори.

Градовете

След Пуебла – красив колониален град, всъщност единствения, който ми хареса, окончателно преминахме в „Едноетажна Америка“. Единственото, по което тези населени места приличаха на град, бяха  правите и перпендикулярни улици.

Оаксака – град на Юнеско

гъмжеше от чужденци и наистина имаше донякъде бохемска атмосфера.

Мерида – най-големия град в Юкатан

 не се отличаваше с нищо особено.

Танци в ресторанта в Тустла Гутиерес

Изамал –

посетихме го по предложение на Ю. градът е построен върху 7 безстопанствени пирамиди от които бяха останали 5. Върху най-голямата от тях е изгладен голям францискански манастир, смята се, че е най-големия в новия свят. През 1993 г  Папа Йоан Павел Втори го посещава и в негова чест целия град е боядисан в жълто. Днес този цвят е емблематичен за Изамал.

Селата

Логично селата бяха по-зле. Имаше цели области между Паленке и границата с Гватемала, които се опънали на правителството, когато се опитало да ги изсели. Сега се самоиздържат, имат си училища , здравни служби, магазинчета и общо взето представителите на държавната власт не са добре дошли. А за да се опаричат от време на време се занимават с бандитизъм. Особено между градовете Тустла Гутиерес и Сан Кристобал.

Стоките

Хранителните стоки бяха скъпи.

Плодовете и зеленчуците, изобщо храната беше много скъпа, примерно лимоните, на които са производители бяха 8 лева, Бананите – 2,80, сякаш ги внасяха от България! . А заплатите са на 1/3 от нашите.  Текстилът беше на ниво ръчни станове. Имат много кожени изделия, но обработката на кожата също не беше на ниво.

Остров Косумел

Попаднах на него заради делфинариума. Иначе цената – 35 лева в двете посоки си беше направо американска. Самият остров е една плоска каменна палачинка, без плаж. Аз се вмъкнах в един дайвинг център / нали съм „бял човек“, никой не ме спря. Иначе, навсякъде , където отидеш, на входа ти слагат една хартиена гривна, знак , че си допуснат през входа. Тук във водата, която беше наистина чиста, се слизаше по стълбички. И добре, че прилежащата част от морето беше оградена. Имаше толкова силно течение, че както си плувах, видях как ме изпреварва последната шамандура, т.е. аз плувах на изток, а течението ме влечеше на запад и то по-бързо, отколкото аз плувах и ако не се бях хванала за въжето нямаше да мога да се върна в центъра.

Иначе градчето Косумел беше много приятно, ако не знаеш къде си, можеш да решиш, че си на някой гръцки остров.

Сеноте

Сеноте са дълбоки карстови дупки, някои дълбоки 100м, характерни за полуостров Юкатан и всъщност единственото място, където можеш да се охладиш. Голям кеф е да се плува в тях.

Природата

               Знаех, че северните части на Мексико се характеризират с полупустинен климат, но за южните части очаквах тропическа зеленина. Кой да ти каже, че в тропиците широколистните дървета също свалят шумата през зимата. Така, че докато прекосявахме страната в посока север-юг гледката изобщо не беше живописна, а по масивите на Сиера Мадре се зеленееха единствено иглите на кактусите, набодени като на игленик по склоновете. В провинция Юкатан пък преобладаваше проскубана и непроходима храстовидна растителност. Ю каза, че тук почвата е много бедна, по-скоро камънак, затова никой не си дава труда да я разчиства за обработка

               Каквито и животни да имаше, не ни се показаха. Само орли, толкова орли не бях виждала през живота си, и пеликани и чайки по крайбрежието.         

Езерото Селестун се намира сред мангрова гора и е дълбоко до кръста. Влиза се със специални плоскодънни лодки.

Каньонът Сумидеро

 – намира се на изхода на Тустла Гутиерес, дълъг е 22 км и наистина впечатлява с високите си вертикални стени.

            Водопадите: по-красиво нещо от Агуа Азул  трудно може да се намери по света.

Освен него в тази част на Юкатан има още няколко подобни, но местните жители предпочитат да не ги популяризират.

 Водопадът при Митла:

Този водопад, общо взето световно неизвестен, формиран в продължение на хиляди години от калциевия карбонат на горещи извори, се намира в долината на Митла. Повечето местни жители наричат този замразен водопад „Врящата вода“. Плюсът на вкаменения водопад е, че можете да се насладите и на естествени водни басейни на върха на планината, от където извира – една истинска баня на ръба на една пропаст.

          Тук срещнахме и единствените българи за всичките 20 дни. Оказаха се от турски произход, от години живеят в Охайо и казаха, че са дошли в Мексико, за да избягат от ужасната зима. /всички видяхме снимки от замръзнало Чикаго/

Край
Автор: Боряна Йовкова 
Снимки: авторът 

Други разкази свързани с Мексико или писани от Боряна Йовкова – на картата:

Мексико и Боряна Йовкова

С Влади – на път! Този път той ще ни разходи до Прага в навечерието на Коледа. Приятно четене:

Предколедна Прага

11 декември, ден първи

Ето ,че дойде времето за последното за тази година пътуване – предколедна Прага с три нощувки и два нощни прехода. Тръгвам от моя град в 12:00 ч на обед с автобус за София. Времето беше студено, но сухо. Пътят до София мина в неусетна дрямка.

Пристигам към 15:00 ч следобед. Имам около четири часа време, преди да тръгнем от там – в 19:00 ч вечерта – от същото място, където пристигам аз. Цялото това време прекарвам на топло на автогарата с малки разходки около нея и гарата. Похапнах си гъби с ориз, дрямах, четох, пак се разхождах, пих кафе и чак накрая се сетих, че нямам часовник на ръката и трябва да измисля нещо. Разходих се пак до гарата, докато не са затворили там магазинчетата, които се броят на пръсти след ремонта от преди 2 – 3 години. Намерих си часовник. Идеално. Да не се загубя във времето през следващите шест дена.

Отивам на мястото за среща – изходната бариера на автогарата. След половин час вече всички сме се събрали там, настанени сме по седалките и тръгваме около 18:50 ч.

Моето място беше точно зад задната врата. Само пред мен и седалката до мен имаше една прилична масичка. Никъде другаде нямаше дори подвижни. До мен се настани една възрастна лелка от малък провинциален град, тръгнала да пътува с дъщерята и внучето. Още не седнала и казва как се казва. Добре де, запознахме се. И започна да ме пита кога ще стигнем, къде ще спираме, през колко време, за колко време… И аз да взема да се изпусна, че съм пътувал до Прага пролетта за бирения фестивал… И като започна едно разпитване, едно мърморене, та чак до Прага. Ама кога съм ходил, ама със същата ли фирма, ама колко време се пътува…. И като казвам, че ще стигнем към 14 ч на другия ден. Мили боже, какво неудобство. Хм, викам си, дано заспи след като минем границата през Сърбия.

Пътуваме към Калотина, минаваме много бързо

 и спираме за половин час на първото заведение след границата (много си го обичам това заведение). Ще вечеряме. Разглеждам менюто и питам на бара кое за колко време ще стане. Избирам си плескавица с гарнитура, вземам си и една малка бира. Плащам пет евро и един лев (около 5,50 евро). Наполовината на бирата ми носят една голяма порция – плескавица, с пържени картофки, лук и домати. Гореща плескавица. Само си я нарязах и докато изстине, се захванах с гарнитурата. Останаха 10 минути. Поисках една кутия от бара, за да сисложа останалото за из път. И обратно в автобуса. И малко след като тръгнахме я отворих, за да ям докато е топло.

През това време бяха пуснали филм на монитора, който е точно пред нас. И часът станал около 22:00 ч. Ама да взема да не се съобразя, че в гарнитурата има колелца лук. Че като домириса на бабата до мен (а и ям с пръсти). И като почна да се върти и да се чуди от къде мирише на лук. Ми от плескавицата, естественно. И ми вика да я затворя, да я хвърля, че мирише на лук, не понасяла тази миризма, имала чувствителен нос. И монитора над главата си не може да търпи, силен бил звука, провиква се дали може да се намали. Кое време е станало, не може да спи на тази седалка.

Мили боже, какви рискове може да крие пътуването с група на дълъг път.

И аз затворих кутията и ще я дояждам на следващата почивка след три часа. Ама пръстите ми продължават да миришат на лук. Ама съм се отпуснал и се правя на заспал, да не ме закача. Следващата ни почивка е преди Белград в полунощ. След това спираме в началото на Унгария към 03:20 ч след полунощ. Пак за половин час. Всичките ни почивки бяха по половин час. И пак не ми стигаха. След това спираме чак на сутринта в края Унгария към 08:10 ч.

Утрото беше прекрасно.

 В една равнина, наоколо ветрогенератори. И бабата до мен поглежда навън към тях и ме пита това как се казва? Ветрогенератори.

Ааа, вет – ро – ге – не – ра – то – ри. Значи генерират ток от вятъра. О,Боже и това ли трябва да обяснявам. И след още малко път, на следващата почивка вече спираме сред зимен пейзаж. Мокър сняг. Истинска зима. Всичко наоколо побеляло. Само си показах носа навън, колкото за една снимка. Следваме магистралата през Бърно и Братислава. От Бърно до Прага имаме около 190 км.

 – Колко още има? – пита бабата.

 – Два часа, примерно.

И те били много. Е, добре де викам аз, като искате да стигнете за два часа, защо не сте се записали за самолетна програма?

 – Ами защото искам да пътувам…

 – Ами ето, пътувате. Пътувайте и си мълчете. Имате си екскурзовод. Аз също съм тръгнал да си почивам.

Минаваме през дългия тунел до Братислава, замъка в далечината вдясно от нас и отново задрямвам. В

Прага

пред хотела сме някъде в ранен следобед.

12 декември, ден втори

Пристигане пред хотела, настаняване и свободно време. Хотелът ни е накрая на Прага.

Хотел Енержи (Hotel Energie), адрес Plzeňská 276, Praha 5.

Още от околовръстното започнах да следя в таблета откъде ще минем. И когато вече бяхме на улицата, където се намира хотела, започнах да се оглеждам какъв градски транспорт минава от там. Ама и бабата до мен иска да разбере преди мен. Аз и казвам – ето го трамвая. Вижте кой номер е (защото аз от мястото си не виждам).

 – Ама с тоя трамвай ли ще слезем до центъра? – пита бабата.

 – Откъде да знам, но минава по тази улица, ама все пак може да се предположи,че някъде завива или обръща и не стига до хотела.

 – Ами с кой трамвай тогава?

През това време трамвая мина и никой не видя кой номер е. Не издържах и се развиках: „Ама госпожо, вас ли да слушам, да ви отговарям ли, трамвая ли да гледам кой номер е, в таблета си ли да следя, откъде минаваме, навън ли да гледам за нещо, което мога да запомня като ориентир, екскурзовода ли да слушам какво казва!!!“ (аз мога да правя до три неща едновременно – да гледам в таблета, да гледам навън и да слушам екскурзовода.).

На улица Plzenska сме в началото, а хотела ни е чак след номер 200. Почакайте малко да стигнем и ще видим, ще попитаме и така. Млъкна бабата и в следващите три дена не ми проговори.  До нощта на връщане. Но за това по-късно.

Вече сме настананили, аз веднага тръгвам с раницата и бирените бутилки вътре към рецепцията за информация и обмяна на валута. Две жени от групата вече са там и тъкмо са приключили с информацията и ориентацията. Помолих ги да ми помогнат с езика. Валута не продават, банкомата е до тях, могат да ми продадат билет за градски транспорт като им платя в евро и те ми върнат рестото пак в евро. Цените на билетите са си обичайните: до 30 мин. – 24 крони; до 90 мин. – 36 крони; билет за един ден – 110 крони и билет за три дни – 320 крони. Грубо сметнато 25 крони са едно евро.

Купувам си карта за три дни. Карта на града, на която ми отбелязват къде се намира хотела. Дават ми и карта на градски транспорт – метро и трамвай. Маркират ми двете линии на трамвая с различни цветове, показват ми къде трябва да сляза, ако ползвам едната и къде, ако ползвам другата трамвайна линия.

Нашата спирка е МОТОЛ ( MOTOL), която от централната част на града в посока крайните квартали, е една спирка след Hotel Golf. Хотелът е осветен и се вижда отдалече. Трамвай номер 16 обръща доста преди хотела, минава през центъра, но не ни върши работа. Покрай хотела минават трамваи с номера 9 и 10, като 9 е най-удобен. Маршрутът му минава покрай метростанция АНДЕЛ (Andel) и мога да слизам на Мюстек, което си е в центъра (Vaclavske namesti). До тук са някъде около 18 спирки от хотела. Ако ползвам трамвай номер 10, мога да сляза или на Andel или на I.P.Pavlova. И на двете места има метро.

Вече сме тръгнали. Спирката ни е малко по-надолу, до една бензиностанция. Идва трамвая, качваме се, аз си маркирам билета еднократно и си записвам на един лист точно време, за да мога да си засека 72 часа, което си е до последния ни следобед тук, преди нощния преход на връщане. Беше малко след 15 ч. Пътуваме и се оглеждаме.

Аз си харесах мястото около Андел. Има Коледен базар, приказно осветен по вечерно време, един голям МОЛ, няколко по-малки търговски центрове, места за хранене – доста неща. Но слизаме заедно на Vaclavske namesti. Оглеждам се наоколо, поглеждам и в таблета. Минавам няколко крачки и пак се оглеждам къде е спирката за връщане в обратната посока, какво има около нея за ориентир, защото после ще е тъмно. И след още няколко крачки се оказвам на главния булевард между Мюстек и Музеум. Доста добре познато място. И тук има Коледен базар, вурсчета, картофи, печени кестени, трънделник (козуначено коминче, което през лятото го пълнят със сладолед), но сега е само като коминче, шоколадови неща: гайки, клещи, инструменти – всичко от шоколад, като във Виена. Не можах да си похапна от тях, защото все оставям за последния ден и все не се сещам за сладко след греяното вино и вурсчетата.

Сега отивам до супермаркета на метро Инвалидовна (Invalidovna), за да си върна бутилките от пролетната екскурзия тук, когато бях награбил от същия този супермаркет 8 различни бирени бутилки за вкъщи, за което получавам 24 крони. В тази част на Прага има няколко големи хотела, един супермаркет „Алберт“ и няколко новостроящи се сгради, строителни площадки. И пак се връщам на Коледния базар, където слязохме. Мимове, улични музиканти, навалица, Коледна елха,пред която се снимам.Апетитни и ароматни миризми се носят наоколо.Разхождам се около час, после по другите улици и магазини,докато се уморих.Стигнах до площада с часовника и там имаше Коледен базар.Обикалях,пих греяно вино, похапнах и вурсчета. После с трамвая се върнах обратно в хотела. Докато не е станало прекалено късно, за да не се загубя.

13 декември, ден трети

Днешната обиколка с групата смятам да пропусна.

Закусвам си бавно и тръгвам по моя си програма. За днес съм си намислил да започна с

Техническия музей (NARODNI TECHNICKE MUZEUM)

www.ntm.cz

 И трябва сам да си го намеря. Улицата му е Костелни 42. Някъде покрай реката. Слязох с трамвая на спирката до реката и тръгнах по течението. Ранно утро. Слънцето вече се е показало. По река Вълтава е пълно с патки и лебеди – бели и красиви. Някои прелитат, други са си във водата и покрай брега. Минах няколко моста. Първият мост, покрай който минах е Карлов мост (Karluv Most), следващият е Manesuv Most, след него минах покрай Чехов мост (Cechuv Most) и пак се спрях да погледна навигацията. И моста, който търсех е

Стефаникув (Stefanikuv Most). Точно тук е Летенския тунел (Letensky Tunel)

 От двете му страни тръгват по хълма нагоре стъпала и алеи през парка. Но по коя трябва да тръгна – не знам. Хващам по дясната, която се оказа и по-дългата. Минавам през парка и от другата му страна пак поглеждам таблета. Някъде тук трябва да е улицата, която търся. Виждам я. Тръгвам по нея и след няколко пресечки съм пред музея. Е,намерих го. Утрото е в началото си, едва 09:50 ч. е. Такса вход за музея е 220 крони. Три етажа нагоре, има и под земята. Има и гардероб. Изпотих се, оставих си нещата там.

И тръгвам нагоре по етажите. Залите с експонатите са тематично подредени – Печатарски машини и техника, които много ме впечатлиха. Имаше печатарски машини от MASCHINENFABRIK AUGSBURG, едни сложни машини със зъбчати колела, валове и ръчки. Имаше и модели на старите настолни печатарски машини, като едни куфарчета, старите касови апарати – едни големи с едни смешни ръчки отстрани. На една стена имаше една таблица, на която са написани в хронологичен ред важните години и откритията през тях. Например годината на първата грамофонна плоча – 1894-та. И годината през която е измислен баскетбола – 1892-ра.

След това гледах залата за Телекомуникации през годините назад и до наши дни – старите телефони, тези от войната, полевите, после по-модерните стари телефони с шайби, след това първите мобилни, следващите и така нататък. Бяха застъпени и мотори от войната, часовниците през вековете – със сложните механизми, махалата, циферблатите, стенните, уличните, от камбанариите – всякакви.

Имаше зала за телевизията. Там имаше копие на едно телевизионно студио от Чешката национална телевизия – с прожекторите, масата и столовете на водещите новините, пултовете с копчетата и бутоните, помощните монитори. В другите зали бяха застъпени битовите условия на живот от едни отминали времена – старите прахосмукачки, хладилници, радиоапарати, по-новите уреди от бита: миксери, маши за къдрене, месомелачки, телевизори. Имаше и кътчета, пресъздаващи цели стаи от миналото: кухня, бюфета с чашите и чиниите, радиото върху бюфета, масите, старите столове, легена, закачалката за тиганите, дъската за месо и точилката, старите печки на дърва,голям хладилник и т.н.

Интересно ми беше.

На една стена имаше наредени грамофонни плочи, на една пишеше и годината – 1972-ра. Някъде по горните етажи стигнах до една кафе машина и малко фонтанче между залите. Взех си едно кафе и поседнах малко да си почина. Какво още може да се види тук в музея: Sextant от 1600 година , Armillary Sphere от 1560 – 1580 г., Sewing Machine Wheeler Wilson от 1862 г., Express Steam Locomotive 375.007 “ Hunchback“ от 1911 г., Mercedes Benz W 154 от 1938 г.. Pocked Watch Cuny от 1650 г., Lumiere Brothers Cinematograph от 1898 година. Това запомних. После надолу минах покрай един експонат на полицейски мотор, модерен за времето си. И накрая към гардероба, вземам си нещата и тръгвам.

Един етаж по-надолу е кафенето. Имаше и торти. Но е време е за обяд. Излизам. Този път тръгвам по по-краткия път, да видим къде ще изляза. По склона на зиг – заг и слизам надолу. Оказах се пак при тунела, само че по другата пътека, от другата му страна. Оглеждам се и разбирам, че най-късата пътека е като застанете с лице към тунела и хванете лявата пътека по хълма на зиг – заг и пресичате само парка. Тук покрай този мост при тунела минава трамвай 17.

Минавам през моста насреща и от другата страна на реката се качвам на първия трамвай който минава, за да сляза по-нататък, където ми хареса. Слизам на

Namesti Republiky

Тук минават трамваи 6, 15 и 8. И тук също има Коледен базар. В този район някъде бил и музея на Комунизма, но за него ще намеря време в последния ден. Сега разглеждам и този Коледен базар. От една скара си вземам филийка черен хляб, един горещ вурст и една чинийка със салата – варени картофи и лук. Греяното вино ще е по-късно. В 13:49 вече съм в друг музей –

Природния (National museum)

на ул.Vinohradska 1, Prague 1.

www.nm.cz

Той е разположен съвсем близо до гарата (HLAVNI NADRAZI ) и до другия голям музей при метро Музеум.

Тук експонатите са разделени по етажи, всеки етаж е с различен билет и вход. Избирам си етажа с животните, купувам си билет само за тях за 100 крони, оставям си нещата на гардероб и следвам пътеката към асансьора. Там един човек ми гледа билета, отваря ми асансьора и с негова карта с баркод ми натиска етажа, на който трябва да сляза. Озовавам се в една зала с животни. И то не истински, а някакво копие от близки до истината материали. Също и скелети. От динозаври, през птици, горски животни, риби, пустинни животни, бозайници, ловни трофеи и имитация на средата и времето в което са живяли и т.н. Разгледах и този музей, а после минах

 да разгледам и самата гара

 Бях видял къде точно се намира през пролетта, когато си тръгвахме оттук. Огромна гара – пероните отвън, магазините в самата гара, места за хранене, за пиене, като един голям мол. После отидох до Музеум. Все още не съм влизал в него и този път няма да успея. Една голяма опашка чака за влизане, а навън е студено и духа много неприятен вятър.

Снимам отвисоко булеварда насреща. И продължавам. Тук някъде в лява пресечка има едно място за бурна следобедна и нощна любов. Я да видим дали ще го намерим? Да, наистина.

Една сауна с много скъп вход – SAUNA CLUB

(Ve Smeckach 31, Prague 1)

www.saunaclub.cz

Намира се по булеварда от Museum към Mustek, втората пресечка вляво. Но твърде скъпа, за да мога да вляза и там или поне така си помислих, докато се опитвах да разбера колко е входа и това, което ми написаха като цена на един лист. Работи всеки ден от 12:00 до 05:00 ч. и разполага с XXXL WHIRLPOOL, SAUNA, BAR, MASSAGE, BUFFET и с възможност за BIRTHDAY PARTIES, CORPORATE EVENTS, STAG PARTIES. Но аз знам други сауни, прекрасни места за отмора след дългото дневно препускане по студените предколедни улици. Например тази на ул. Pernerova (до метро станция Krizikova). Другата е на ул. Мартинска (Martinska 6 – www.saunababylonia.cz) или още на ул. Mustek, на метро Флоранс (Florenc) – David Club Sauna (Sokolovska 44, Prague 8) – малка също. Е, няма да ви кажа какво още може да си намерите в Прага, защото иначе няма да ви е интересно. Ама в тази голямата с голямото рекламно знаме отпред не можах.

14 декември, ден четвърти

След закуска в този ден имаме пътуване до

Карлови вари и до пивоварната в Пилзен

 Тръгваме към 08:30 ч. Пътуваме в посока към Германия. Минаваме покрай летището на Прага, което сега има ново име. Минаваме още и покрай Lubenec. Към 10:30 ч вече сме слезли от автобуса на един паркинг в

Карлови вари

 Точно зад нас остава BECHERPLATZ. Минаваме през един пешеходен тунел и се спираме за снимка пред една BECHEROVKA – като паметник на бутилката на Бехеровката. Тя има много интересна история. В миналото, когато Карлови вари е бил световно известен балнеолечебен курорт и в минералните басейни е гъмжало от народ, хората неволно са поглъщали вода от басейните. Тази вода не е била годна за пиене, защото е минерална и минералния състав на водата е бил висок. Хората, които пиели от водата, после имали стомашно – чревни проблеми. И Бехер прилагал една течност за лекарство – капки за стомах за облекчаване на стомашно – чревните проблеми. Капките му се продавали с голям успех. По-късно той добавил разни билки и отвари, и започнал да го продава на чашки в по-големи дози. Така се появил прочутия ликьор Бехеровка. Чехите пият Бехеровка с Тоник.

Минаваме по пешеходната алея. Много красиви сгради в различни цветове. Малко по-нататък от лявата страна е GRAND HOTEL AMBASSADOR. И към 11:05 вече сме на края на пешеходната алея. Точно тук има една голяма елха, до нея един висок мраморен постамент за ориентация и множество къщурки с

Коледен базар

 – наденички, медовина, вурсчета, картофки и други лакомства. Всички са със слушалки и слушат разказа на местния екскурзовод, а аз рабрал – недоразбрал, че се предлагали слушалки, съм пропуснал този момент и нямах слушалки. И все до екскурзовода вървя, за да не изпусна нещо важно. Продължаваме по една друга алея, където са разположени минералните извори и хотелите със СПА центрове. Минаваме покрай един много голям хотел, в който се събират световни величия и звезди по време на фестивалите, които се провеждат там. Наистина огромен хотел, който погледнат отвисоко, приличал на кинокамера. Разглеждаме минералните центрове. На много места има подобие на беседки, където блика по някой чучур с различна по температура и състав вода. По средата тук тече една река. На няколко места има и гейзери с гореща вода, от които се носи пара. Някъде измежду къщите и хотелите виждам една двуетажна жълта къща с изписана година на покрива 1705 г. – CERNY OREL. И други сгради в стил Арт нуово или Сецесион. Тук някъде се отделям от групата, за да имам време да се върна обратно, да направя още снимки и да имам време да си похапна нещо на коледния базар. Греяно вино, вурсчета и варени картофи с лук. Събираме се в 13 ч. пак тук пред елхата. Но аз вече съм поел по пешеходната нагоре и ще чакам там, където ни остави автобуса. Събираме се и скоро тръгваме. Продължаваме към

 пивоварната в Пилзен

Имаме резервация за там. На влизане в Пилзен откъм магистралата, на една зелена поляна ни посреща един постамент на един голям розов заек. Вече сме на паркинга пред пивоварната. Минаваме през двора. Отдясно остава един ресторант, но ние нямахме време. Първо влизам в магазина за сувенири. Там имаше нещо интересно – на една маса един майстор на един струг слага стъклена халба с логото на пивоварната и от другата страна изписва на този струг посочено от клиента име или кратък надпис. Клиентът поръчва надписа, а майстора го пише на един компютър и задава програмата на струга. И чашата се купува като сувенир. Но имаше няколко чакащи там. Какво ли да си купя от тук? Ами една бутилка бира, един шоколад с логото на пивоварната и един химикал с логото на PILSNER URQUELL.

Пивоварната се казва PIVOVAR PLZENSKY PRAZDROJ.

Тук се произвеждат три вида бири: PILSNER URQUELL, KOZEL и GAMBRINUS. Събираме се в едно голямо фоайе. Някъде в дъното снимам един голям мотор от много стари времена с логото на пивоварната. До него има няколко машини и съоръжения за производство на бира и под един стъклен под се виждат бурета и бъчви. На един монитор пускат един клип как се е произвеждала бирата в зората на пивоварната, с какво се е доставял хмела, как са се правили буретата. Тръгваме по едни стъпала нагоре. Там по стените в рамки гледаме чертежите на сградата и на самата пивоварна. Над нас един огромен дървен покрив.

Разходката продължава по определени пътеки. После ни возят малко на автобус, слизаме малко по-нататък. Вече е тъмно. Пак разглеждаме, разказват ни. Показват ни на картинки схемата на пивоварния процес – къде се вари, къде отива, през къде минават бутилките, къде се измиват, къде се лепят етикетите, къде се слагат капачките, къде отиват дефектните бутилки. Ама аз си мисля за края на пивоварната, където ще пием бира в едни подземия…Та не съм запомнил точната последователност на посещението.

Минавахме по една пътека, имаше хмел по земята, можехме да го разгледаме отблизо. Качвахме се и на един огромен асансьор, който събира 72 души, точно колкото пътниците в два автобуса. Качваме се едно ниво по-нагоре и вече сме

в самия пивоварен цех

 По една пътека през едни дебели стъкла гледаме производствената линия отвисоко. Тук някъде има уловка, но не разбирам къде. Обясняват ни, че тук има три линии на производство: за кенчета – по 100 000 кена на час, за пластмасовите бутилки – по 120 000 на час и за стъклени бутилки. Производството стига до 1 500 000 литра бира на ден. Било шумно – тракане, дрънкане – работело се със слушалки за звукоизолация. Но имало и време, когато производството се спирало за санитарен полуден. И ние да уцелим точно този санитарен полуден – никаква работеща поточна линия, само един – два работника с бели дрехи минаваха из цеха, където гледахме. Самият цех е един огромен хамбар, пълен с тръби, вентили и казани под налягане.

Стигаме до подземията с буретата, където отлежавала бирата. Влажно и студено. Много лабиринти.

Вече сме при бурето, от което ще пием бира

 Минаваме, вземаме си по една чаша, после минаваме покрай един пивовар, който ни налива студена бира. И след него има дървени маси, където се спираме да пием и да снимаме. Покрай нас минава една друга група с доста дегустирали бира туристи. Тук подземните лабиринти били девет километра. На едно място видяхме една голяма зала с голям отвор на тавана. Обясняват ни, че през този отвор в тавана, тук се е изсипвал лед, за да охлажда бирата. Имало било ледник на времето и такива други неща. Всички подземия били копани ръчно в продължение на много години (около 60 – 70 години).

www.prazdrojvisit.cz

www.eshop.prazdroj.cz

Излизаме от пивоварната и имаме около половин час свободно време. Събираме се при автобуса и си тръгваме за Прага. Аз си дремя през целият път до там. Водят ни до хотела и ни оставят.

Късно е, но не прекалено. Мога да си позволя да направя още една обиколка към центъра. Вече знам всичките места на Коледните базари. Първо – слизам на Андел. Точно до зад спирката на трамвая има един голям Мол. Влизам. Наистина е голям, но решавам да го разгледам в последния ден. Отпред през пътя има един малък площад, където също има

Коледен базар. И там похапнах вурсчета и греяно вино.

Много е красива коледната украса там. После с трамвая и слизам пак на Мустек. Излизам през един от многото изходи. Срещу мен виждам вход за заведение в модерен стил. Качвам се нагоре по стълбите и попадам в един много модерен и ретро обзаведен бар с бутилки на няколко етажерки, тежки и дебели канапета и ароматни свещи на всяка маса. Вземам си един коняк и безалкохолно и сядам на тежките канапета с изглед към една от тесните улички. После се отправих към площада с часовника. Всяка вечер минавам от там и всяка вечер е различно. Там се намира най-големия базар и там е много красиво. Голямата коледна елха свети с хиляди лампички. Тук някъде бил магазина на Картие, където ще се събираме в последния ден за тръгването към България. Е, трябваше да го намеря, за да не се загубя в последния ден. Той си е на ъгъла с улица Парижка, точно на площада. Там мислех да прекарам последния си час в Прага – на греяно вино и вурсчета. Разхождах се почти до полунощ. Връщам се при спирката на трамвая. Поглеждам на разсписанието му кога е последния и още поне един преди него. Виждам, че имам още поне половин час да разглеждам наоколо. Точно срещу спирката на трамвая, виждам младежи и компании, които влизат на едно и също място в един малък тунел с магазини от двете страни. Я и аз да влезя да видя, какво има там. В този тунел по средата и от ляво имало едно заведение надолу по стълбите – малък бар, пълен с младежи и няколко рафта с алкохолни напитки зад бара. Но време да остана там няма. Другият път, когато отида там, ще започна със него.

Загледах се по фасадата на сградата отпред, за да видя как се казва бара – Club LUCERNA, срещу кино „SVETOZOR“, на улица Vodickova. Общо взето доста интересни места открих за похапване и забавления. Време е да си чакам трамвая. Той идва и се прибирам към хотела.

Общо взето в дните, които прекарах тук видях и къде има вега ресторант – vega restaurant – Melantrichova 15, Prague 1. Също видях и къде са другите интересни барове и клубове.

15 декември, ден пети

След сутрешната торта на площада с часовника и разходката наоколо, започна да прехвърча сняг. Имам цял ден чак до 19:00 ч вечерта. А сега е едва 10 ч сутринта. Отивам в един голям мол, в който влизах предната вечер и пазглеждането на когото си оставих точно за днес. Той се намира точно на метростанция Andel при трамвайната линия. И точно пред мола е спирката на трамвай 9, с който се прибирах към хотела в предишните дни. Обикалям го бавно, разглеждам магазините и стигнах до кафето на приземния етаж. Я да поседнем, да видим какво ще пием. Избирам си кафе Американо голяма доза (най голямата от картинките по стената). Получавам една голяма чаша, пълна догоре. Сигурно беше повече от 200 грама и само за 75 крони. Седнах си на масичката, извадих си пътеводителя, записките и таблета и започнах да се ровя из тях, за да видя къде още мога да отида. И така мина почти час и половина. През това време снежец прехвърча, колкото да намокри навън. Тръгвам си оттам и отивам в един интересен музей, който видях предната вечер:

GALLERY OF STEEL FIGURES

www.galleryofsteelfigures.com 

28 Rijna 377/13 

Намира се точно на метро MUSTEK.

Разходката продължава според пътеводителя, който си нося. Минавам покрай информационното бюро, вземам си още няколко брошурки, питам човека, който работи там да ми каже къде е музея на Комунизма, той ми изважда карта, надрасква ми една черта за посоката и ми посочва с ръка накъде точно да тръгна. Продължавам. От площада с часовника тръгвам в посока към завоя на улица Карлова, но така и не можах да видя къде са статуите на Херкулес при двореца Клам – Галас (Clam – Gallasuv palac), някъде от дясната страна на улица Хусова (Husova). Продължавам наляво по улица Хусова, минавам покрай една бирария, която още е затворена.Отваря в 15:00 до 23:00 ч.

Оглеждам фасадата и се опитвам да я запомня: Бирария при Златния тигър (U Zlateho tygra), на Husova 18. Това си е в Стария град.Тази кръчма е известна с пилзенската си бира и с това, че тук е мястото, където президента Хавел е пиел бира с Бил Клинтън по време на визитата му в Прага като президент на САЩ.

Продължавам по тази улица и след това на третата пресечка завивам надясно, за да достигна до

Витлеемския параклис (Betlemska kaple)

 Във вътрешният двор тук има вход, през който по едни стъпала под земята се озовавам в една работилница, където се изработват коледните подаръци. Има такса вход, който плащам. Обикалям. Разглеждам навсякъде. Едни дървени миниатюри, които се изработват на място дори и от деца. Например детска количка с бебе в нея, изработена от един наполовина счупен по дължина и издълбан голям орех (да същият орех, който ядете с някой сладкиш). Едната му половина е количката, половината от другата половина е сложена под ъгъл отгоре, вътре една супер миниатюрна фигурка на бебе и отдолу под черупката супер миниатюрни колелца. Имаше си даже дръжка и майка, която подбутва количката.

Продължавам да обикалям наоколо. Имаше и сцена, на която оркестър свиреше коледни мелодии или други мелодии от чешкия фолклор. Тук Ян Хус изнасял пламенните си речи срещу прекалената набожност и показност. Излизам и продължавам нататък. В съседсво се намира и къщата на Ян Хус.

От западната страна на Belemske namesti пък е разположен Етнологическият музей (Naprstkovo muzeum www.aconet.cz/npm ). Продължавам по улица Naprstkova, която ме отвежда до реката. Пресичам крайбрежния път и се оглеждам наоколо. Вдясно виждам една тераса с кафене, откъдето прекрасно може да се снима Карловия мост и Храдчани от другата страна на реката.

Минавам през един тунел от двете страни, на който има магазини за сувенири. Стигам до едно чейнж бюро. Да сменим малко пари. 1 Евро тук е 25,410 крони. За 20 евро получавам 508,20 крони. А за 50 евро, получавам 920 крони. Прекрасно. Ще стигнат до края на деня. Продължавам през този тунел с магазини и заведения и излизам съвсем близо до

 Карлов мост

Тръгнах и по него, но само в началото. Навалицата беше много голяма. Тръгнах по обратния път, ама походих още малко по ул.Карлова. От едно по-високо стъпало снимах цялата тази тълпа, която едвам върви – туристическата и доходоноста артерия тук. Толкова много хора и поток туристи не бях виждал през май.

Връщам се пак по същия път, минавам покрай една друга бирария. Влизам вътре. Опитвам се да поискам менюто, но лошо говорещ руски сервитьор не ме разбра. Заоглеждах се сам. И виждам, как от съседната маса той взема менюто от ръцете на вече поръчалите и го прибира. Аз се опитах сам да си го взема, ама той се дръпна и не ми го даде. И тъкмо да си тръгна, виждам, че не е само той от обслужващия персонал там и си взех друго меню от бара. Ама като не разбирам нищо от написаното. Е, бира искам и каквато ми донесе. Една голяма и тъмна. Прекрасна.

Но ми се прияде и нещо. Пак вземам менюто. С руския съм добре, но се оказа, че не толкова. Не искам домати, нито краставици като салата, а нещо по различно. Гледах, гледах и си избрах нещо за по малко пари, без да знам какво. И бях учуден, когато получих зелева салата – ама сочна, прекрасна. И след като изядох и салатата, си тръгнах.

Но забравих откъде съм дошъл и накъде да вървя.

Оглеждам се пак. Връщам се до бирарията „При Златния тигър“. Часът е 15:15 ч. Вече е отворена. Я да влезем вътре. И няма къде да се седне. Всички маси заети. Заставам пред дървения тезгях на кръчмаря и се оглеждам да видя колко струва бирата. Не разбирам. Гледам хората какво правят. Влиза един човек, вади 100 крони, иска бира и аз гледам колко бира ще му дадат и колко ще му върнат. Взема две големи черни бири и не му връщат нищо. Значи едната бира е 50 крони. Прекрасно.

В Прага бирата е по-евтина от водата, да знаете.

 Вземам си една и стоя и гледам. Един кръчмар мие чашите и налива бира и един сервитьор я разнася по масите. Този, който налива не успява да налее, а този, който разнася не успява да ги разнесе. Смаях се. Пия бавно и гледам. На масата до мен – едни големи плата с тънко нарязани луканки и салами за няколко човека, заемащи почти цялата маса. Огледах се наоколо по другите маси – имаше поне 70 души, но не съм сигурен дали зад по-далечните ъгли няма и още места за посетители. Този, който разнася бирите по масите и връща празните халби ги оставя на бармана и в която халба е останала повече бира я изпива. Кръчмарят взема чашите по две, излива останалата бира в една мивка, след това ги потапя два пъти в една вана с вода, за да ги изплакне и ги захлупва да се оцедят на бара и започва пак да налива. И така докато затворят кръчмата доста след полунощ, предполагам.

В края на деня си купувам и една Бехеровка от магазин за сувенири, малка, джобна бутилка за 100 крони.

Остава ми време да разгледам и

музея на Комунизма,

 но ми отне доста време докато го намеря. Тръгвам от площада с часовника. Вървя по булевард с интересна коледна украса. Стигам до площада, където се предполага, че се намира музея на Комунизма. Но не го намирам. Там има една сцена, на нея музиканти свирят. Отдавна се е стъмнило. Оглеждам се на всички страни, гледам в картата и си мисля, че няма да го намеря. И накрая поглеждам пак и се оказва, че той е точно пред мен.

Влизам, плащам с дебитна карта и нагоре по стъпалата. Там са застъпени като експонати предмети от бита по времето на комунизма и неща за забавления – хилки и ракети от федербал, старите транзистори Веф 206, стаите и обзавеждането, което са имали тогава младежите, старите гардероби, петолъчките, учебните стаи с пионерите в тях. Но имах около час време. Разгледах много на бързо, няколко снимки на по интересните места и обратно надолу и навън.

До тук дойдох за 15 минути, а имах около час до времето на събиране пред магазина на Картие на ъгъла на ул.Парижка на площада при часовника. Вървя бавно по обратния път и зяпам по витрините. Стигам до един търговски център с оживление на приземния етаж. Влизам и там. Аниматори забавляват децата с едни бумеранги, с разни игри. Имаше една игра от рода на ТЕТРИС със едни фигурки, съставени от няколко елемента които трябва да се наместят в една рамка. Дадени са повечето елементи, които без да се пипат, трябва да се наместят последните 5 елемента. Заиграх се, но ми беше хем трудно, хем интересно. Погледнах другите готови и подредени игри, но се оказа, че всяка рамка с игра има различни по форма елементи.

Времето намалява. Стигам до тясната улица между Вацлавски намести и площада с часовника. И тук попадам на голямо задръстване. Хората едвам вървят, някои се спират да снимат и спират цялата тълпа. А малко по-надолу е Музея на секса, където допълнително се спират зяпачите. А аз трябва да стигна до площада и в същото време да се пазя от джебчии, които действат в тълпата, както бяха ни предупредили. Свалям якето, слагам раницата отдолу и пак го обличам.

За да пробия през тълпата, измислих подход – със свити пръсти и разтворени лакти тръгнах с енергична походка на границата между тълпата, която отива и тази която се връща. В моята посока има повече хора отиващи към площада и други по-малко, които в индинанска нишка се връщат от там. Тези които са срещу мен се свиват към сградите и така се измуших, докато стигна до площада. Остава ми време за още едно греяно вино, един голям вурст и отивам при мястото за среща. Събираме се, минаваме през Чехов мост, качваме се на автобуса и

тръгваме по дългият път към вкъщи

16 декември, ден шести

След изминалия нощен преход с няколко почивки на същите места, като на идване и дневното пътуване следваме пътя за България. На една от почивките в Сърбия, се опитах да си купя пакет с пет диска с музика с дебитната карта, но се оказа, че в нея вече няма нищо. Че там не приемат евро в монети, че мога да дам евро в банкноти, а да ми върнат в динари. Имах 50 евро и се отказах.

Малко след Ниш зимната обстановка се влоши и след като минахме реката там, попаднахме на задръстване. Хората от четири часа бедстващи, за да издърпат закъсал ТИР, но ние сме дошли тук в края на спасителната акция и чакахме само час. Това доста забави връщането ни и след чакането по границите се прибрахме в София малко след 19:00 ч, когато вече нямаше никакви автобуси за моя град и се наложи да чакам чак до 22:00 ч, за влака. През това време стоях на автогарата. Там имаше големи забавяния за заминаващите автобуси, с близо три часа закъснение тръгваха автобусите за страната и международните линии за Белград, Прага и Атина. А снега не беше повече от 10 см. Даже и влака закъсня с тръгването си с близо 40 мин. Толкова за това пътуване. Очаквайте следващата дестинация – КАРНАВАЛЪТ ВЪВ ВЕНЕЦИЯ

Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът 

Други разкази свързани с Чехия или писани от Владимир Георгиев – на картата:

Чехия и Владимир Георгиев

Днес Анжело ще ни разведе из чукарите в района на Батак, в търсене на Ташбоазкото кале. Приятно четене:

Ташбоазкото кале край Батак

Няколко години подред почивахме около Сърница, на язовир Доспат. Тази година решихме малко да променим дестинацията, като се обърнем към язовир Батак. Както става обикновено, когато търсиш в последната минута, изборът е ограничен, още повече, че сме с домашен любимец. На поносима цена намерихме каравана в Majestic Houses. Това е комплекс от няколко разнородни къщички на брега на язовира. Мястото е много добро като разположение, разполага с оборудвана със съдове и прибори кухня, фурни, газови бутилки, барбекюта, микровълнови, хладилници, фризер, климатици, няколко беседки, както и собствен кей, понтон и лодки за запалените риболовци. За съжаление системата на отходната канализация не бе изпълнена добре, без сифони, и в караваната вонеше от миниатюрната баня/тоалетна. При останалите къщички нямаше този проблем.

Majestic Houses

Booking.com

адрес: BG-4580 Батак, Студенец

GPS: 41.996746, 24.214538

тел.: +359 87 700 0004

Оттук направихме няколко излета, като първият беше до

крепостта „Ташбоазко кале“,

(Taş boğaz – Каменен пролом), тракийска и (предполагаемо) средновековна крепост, която се намира на около 16 км югозападно по въздушна линия от центъра на гр. Батак, югоизточно от стената на днешния яз. „Голям Беглик“. С автомобил разстоянието е около 24 км.

Крепостта не е голяма, като най-достъпна е от юг, където е била и портата на крепостта. Тя е с неправилна елиптична форма, следваща конфигурацията на терена, а площта ѝ е около 1.5 – 1.8 дка. От запад са я пазили отвесни скали с височина до 5-6 м, а от изток много стръмният склон. На върха на възвишението и на крепостта се забелязват големи струпвания на камъни, най-вероятна останки от сгради. Купчините са с височина на някой места до 2 м, което предполага, че под тях може и да има запазени стени. Те са градени от местен ломен камък, споен на някои места с хоросан. Като цяло градежът е без спойка, което предполага, че крепостта е тракийска, но е използвана и през по-късни времена.

Може да се предполага, че дебелината на стените ѝ е била около

м. В южната ѝ част зидът видимо е бил по-дебел и там се наблюдават останки от кули. Едната е била вляво от крепостната порта и е била правоъгълна, вероятно е защитавала входа на крепостта. Втората кула е с кръгли очертания и се е намирала на югоизточния ъгъл на крепостта. Крепостната порта е била с ширина около 1.5 м.

На 100-150 м от крепостната стена, надолу по склона, се забелязват останки от укрепителни съоръжения (окопи с укрития), които обикалят хълма от изток, север и запад. Това са гранични отбранителни съоръжения, от края на XIX в., тъй като точно от там е минавала границата на България с Османската империя до 1912 г. Укрепителните съоръжения са изградени с камъни от крепостта. От западната страна окопите са вградени в западната крепостна стена на калето.

След като преминахме стената на язовира, продължихме по пътя и след 500-600 м вляво видяхме мизерно пътче, вероятно използвано при дърводобива, и водещо до голяма поляна. Видимостта е лоша заради многото завои и ако бяхме спрели там, щяхме да го запушим и да създадем затруднения на работниците. Затова продължихме още малко и след следващия завой се показа по-широко място с чешма (41.808830,24.135063), на която бе подпряна счупена мраморна плоча с надпис „На 1000 м летен партизански лагер Гежоно… кла…“. Търсих в мрежата, но не можах да намеря информация за този лагер. Повечето линкове са за лагер „Техеран“, който е доста по-далеч, а най-близкият – на около 5 км, е лагерът в местността „Лонгурлии“. От друга страна, в мрежата има снимки за туристическата пътека до последния лагер, и там фигурира същата плоча.

Оставихме колата до чешмата и тръгнахме да търсим коларски път. Защото в Мрежата пише, че такъв води до крепостта. Не вярвайте на Мрежата! След като пообиколихме насам-натам и се намокрихме до кръста от росата, почти случайно намерихме пътека, която ни доведе до калето.

Да обобщим:

1. Оставяте колата на язовирната стена и вървите 500 м по пътя (без банкет), като рискувате някой бързак да ви отнесе, и стигате през по-горе споменатото пътче до поляната;
2. Паркирате до чешмата и по трасето на далекопроводите, които минават над главите ви, стигате до поляната.

Сега продължавате на север покрай далекопровода, като се стараете високото напрежение да ви е отдясно. Когато стигнете до стълб, в чиято основа има голяма канара, се отклонявате на северозапад.

Крепостта е на 100 – 150 м оттук.

Не бяхме се подготвили за „странични“ занимания, а се оказа, че в района има страшно много гъби, най-вече пачи крак и манатарки, и червени и черни боровинки. А въздухът е напоен с мирис на смола, здравец и – в края на август! – мащерка.

От високия конусовиден рид (1603 м), на който се намира крепостта, се разкрива красива гледка към язовира.

Трекът от калето до малкото пътче може да бъде видян тук, а изтеглен оттук.

Крепост „Ташбоазко кале“

адрес: BG-4580 Батак

GPS: 41.813219, 24.13365

След като слязохме от Ташбоаз и позяпахме язовира, се отправихме към

Ракитово

Идеята беше да успеем да стигнем до

тракийската крепост и светилище на връх „Пашино бърдо“

Според Гуглето до хижа „Пашино бърдо“ има път, а оттам до крепостта е близо. Навигацията ни прекара през зона на действащи и изоставени почивни лагери и вили, докато асфалтът свърши (41.9595609,24.0919567) и нататък продължаваше черен път. Все пак тръгнахме по него, още повече, че не беше въпрос на живот и смърт, дали и къде ще стигнем. Пътят е полегат, времето – хубаво, наоколо – къпинаци с узрели плодове, романтика!

Лека-полека стигнахме до вододайната зона на Ракитово (41.9502, 24.0881).

Ако имах интернет на телефона, може би щях да направя справка, че от хижа „Пашино бърдо“ ни дели един баир, на който се намира търсената крепост, но тъй като не обичам да свързвам в мрежата нищо, на което не стои стабилно бутилка бира, пропуснах(ме) тази възможност (зеленият маркер е каптажът на Ракитово).

Все пак трябва да ни остане нещо и за следващия път, нали?

Трекът до вододайната зона на Ракитово може да бъде видян тук, а свален оттук.

Автор: Анжело Ангелов
Снимки: Сава-Калина  

Материалът е публикуван и на http://travelisi.blogspot.com/2018/09/tasbogaz.html

Още снимки:

България: Батак (2018-08-29 Ташбоазко кале)

Други разкази свързани с Родопи или писани от Анжело Ангелов – на картата:

Родопи и Анжело Ангелов