Tag Archives: еспч

ЕСПЧ: авторски права, позитивно задължение на държавата да ги защитава

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

На 1 септември 2022 стана известно решението на ЕСПЧ по делото Safarov v. Azerbaijan. Делото е по  жалба  относно неспособността на държавата да защити  интелектуална собственост на Сафаров  при нарушаването на авторските му права поради неразрешено възпроизвеждане на неговата книга и нейното онлайн публикуване. То повдига въпроси главно по член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

Фактите

Сафаров е автор на книга. Неправителствена организация  публикува електронна версия на книгата на уебсайта си  http://www.history.az. Сафаров поискал сваляне на книгата и обезщетение. Не получил, обърнал се към съда и загубил делата си.

ЕСПЧ: Прилага се член 1 от Протокол 1, жалбоподателят има права на собственост. Спорът  е между частноправни лица. В тази връзка Съдът припомня, че държавата има положително задължение да предприеме необходимите мерки за защита на правото на собственост, дори в случаи на съдебни спорове между частни лица. Това положително задължение има за цел да гарантира, че правата на собственост са достатъчно защитени от закона и че са осигурени адекватни средства за защита. Необходимите мерки могат да бъдат превантивни или коригиращи.  Що се отнася до коригиращите мерки, държавите са задължени да осигурят съдебни процедури, които предлагат необходимите процедурни гаранции и следователно позволяват на националните съдилища  да решават ефективно и справедливо всякакви спорове между частни лица.  Ролята на ЕСПЧ е само да гарантира, че решенията на националните съдилища не са произволни или явно неразумни, без да ги замества.

Съгласно член 18 от Закона за авторското право на библиотеки, архиви и образователни институции е разрешено да възпроизвеждат произведения без разрешение в определени случаи. Жалбоподателят в своята жалба пред националните съдилища (вж. параграф 11 по-горе) твърди, че ответникът не принадлежи към нито една от тези категории. Въпреки че Върховният съд не уточнява изрично този аргумент, той отбелязва, че книгата на жалбоподателя е била публикувана в библиотечната секция на уебсайта на ответника и че целта е била да предостави информация за историята на Азербайджан. Правителството представя подобен аргумент, като твърди, че не е имало търговска цел от страна на ответника.

Съдът отбелязва, че макар липсата на каквато и да е търговска цел да е релевантна при прилагането на член 18 от Закона за авторското право, това не е единственият елемент, който трябва да се вземе предвид. Дори да се приеме, че онлайн услугите, предлагани от ответника, могат да се считат за обхванати от понятието „библиотеки“, националните съдилища не са анализирали какво може да оправдае възпроизвеждането на книгата на жалбоподателя без негово разрешение. Тъй като ответникът е направил книгата на жалбоподателя свободно достъпна онлайн и следователно – на практика за публика от цял ​​свят, а не за посетители на сграда на библиотека, би трябвало съдилищата да имат някакви мотиви в този смисъл.

В заключение, националните съдилища не са представили мотиви, доказващи, че  разпоредбите от Закона за авторското право, на които се позовават, могат да представляват правно основание за публикуването онлайн на произведението без разрешение.

ЕСПЧ рядко гледа дела за интелектуална собственост, но това е някаква своеобразна азърбайджанска Читанка, затова подходът е интересен.

ЕСПЧ: отговорност за оценъчно твърдение

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

За изказването на хърватския президент Стипе Месич

„Защо този адвокат казва, че съм политически покровител на [лицето], вероятно е известно само на него, но бих му предложил да посети Врапче [психиатрична болница], когато дойде в Загреб, защото човек [като него] може да получи ефективно лечение там…”

той е осъден в Хърватия за това, че е използвал публичната си позиция и свързаните с нея медии, за да дискредитира публично професионалния авторитет и професионалното доверие към хърватски адвокат.

Президентът се е почувствал предизвикан от твърдения на адвоката, че той е „нещо като политически покровител на лице, поръчало убийството“.

Президентът настоява, че цитираното по-горе негово изявление е представлявало опит за ирония и трябва да се разбира в контекста на ситуацията, след което подава жалба до Съда по правата на човека, твърдейки нарушение на член 10 ЕКПЧ.

Става известно решението по делото Месич срещу Хърватия.

Съдът подчертава, че от националните съдилища се очаква да балансират правата  –  да установят баланс между правото на добро име  и правото на свобода на словото в съответствие с известните критерии, изведени от ЕСПЧ (в решенията по Axel Springer AG v Germany и Von Hannover v Germany),  които включват:

  • дали е направен принос към дебат от обществен интерес,
  • известността на съответното лице,
  • предишното му поведение,
  • съдържанието, формата и последиците от въпросното изявление, 
  • тежестта на наложената санкция.

Съдът решава, че президентът „ би могъл… да отрече сериозните обвинения срещу него, без да използва оспорвания език “ [101]. Според решението личните нападки срещу адвоката са обидни и не допринасят за дебат по въпрос от обществен интерес и надхвърлят границите на приемливата критика.

Съдът приема още, че атакуването на доверието в адвоката от лице с власт като хърватския президент, с висока вероятност действа в посока възпрепятстване на адвоката да упражнява професионалните си задължения.

Същевременно обаче Съдът заключава, че изявлението е метафорично и като такова представлява чиста оценъчна преценка. Като се има предвид, че ценностните преценки не трябва да подлежат на доказване, жалбоподателят не е необходимо да доказва истинността на твърдението си.

Това е принципът и интересното е защо ЕСПЧ не се произнася в полза на Стипе Месич. Работата е в това, че публичният опит на президента да дискредитира адвоката според Съда надхвърля границите на приемливата критика и независимо дали изявлението е метафорично или буквално, то не само накърнява репутацията на адвоката Юрашинович, но също така може да има „смразяващ“, възпиращ ефект върху упражняването на професионалните му задължения като адвокат“ [113].

Ето защо намесата в свободата на изразяване на президента е била „необходима в едно демократично общество“, което е преследвало законната и легитимна цел за защита на доброто име на адвоката. Липсва нарушение на член 10 от Конвенцията.

Заключенията на Съда са важни за разказа, защото балансът е най-сложната задача при прилагането на член 10 ЕКПЧ и практиката на ЕСПЧ е от водещо значение. Тук има санкция за оценъчно твърдение – което изисква изоставяне на простия разказ, че за оценъчно твърдение отговорност не се носи.

ЕСПЧ: Медиен плурализъм в тв програма

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

В днешното решение на Голямата камара по делото NIT S.R.L. срещу Република Молдова (28470/12) Европейският съд по правата на човека постанови с 14 гласа „за“, че няма нарушение на член 10 (свобода на изразяване) от Европейската конвенция за правата на човека.

Случаят се отнася до твърдението на медия, че нейна телевизионна програма е   спряна поради критичност към правителството.   Съдът се увери, че причините за решението за ограничаване на свободата на изразяване на компанията (отнемане на лицензията) са уместни  и че  властите са балансирали необходимостта от защита на плурализма и правата на другите, от една страна, и необходимостта от защита на правото на свобода на изразяване на телевизията,  от друга страна. В решението си Съдът обогатява своята съдебна практика относно плурализма в медиите и изяснява взаимовръзката между вътрешните и външните аспекти на медийния плурализъм, полето на  преценка, предоставено на държавите, и нивото на контрол, приложимо към ограниченията.

Случаят

Компанията жалбоподател, Noile Idei Televizate (NIT) S.R.L., произвежда   тв програма   NIT  в Молдова с лицензия от 2004 г.  От 2009 г. тя е основният глас на единствената опозиционна партия. Между 2009 и 2011 г. телевизията  е санкционирана многократно за нарушаване законодателство относно защитата на плурализма, а именно относно задълженията за неутралност и безпристрастност.  През 2012 г., след като телевизията отново не спазва правилото за плурализма,  и след  множество  по-леки санкции, наложени междувременно,  лицензията е отнета.

Телевизията оспорва решението пред националните съдилища, но искът е отхвърлен.  Тя иска от Съда да разгледа по-специално дали вътрешното законодателство би могло да наложи задължение за неутралност и безпристрастност в новинарските предавания  на частни телевизионни станции.

Съдът

Компанията жалбоподател се оплаква от ограничения на свободата на изразяване, които се базират на налагане на политически плурализъм в медиите, с цел да даде възможност за разнообразие в изразяването на политическо мнение и да засили защитата на интересите на свободата на словото на другите в аудиовизуалните медии.

Друга специфична особеност  е акцентът, поставен в съответната национална правна рамка върху вътрешния плурализъм:   телевизионните оператори са длъжни да представят балансирано различни политически възгледи, без да се облагодетелства определена партия или политическо движение. 

Съдът пояснява, че   вътрешният и  външният плурализъм не трябва да се разглеждат изолирано един от друг; напротив, и двата аспекта трябва  да бъдат разглеждани заедно. Как да се гарантира разнообразие от цялостно програмно съдържание, отразяващо, доколкото е възможно, разнообразие от мнения, срещани в обществото:   може да има различни подходи за постигане на  разнообразие в европейското пространство. Държавите по принцип трябва да имат широка свобода на преценка как да осигурят   плурализъм в медиите. 

В Молдова всички радио- и телевизионни оператори, публични и частни, трябва да спазват еднакви правила по отношение на новините. Прилагането на правилата  е наблюдавано от Аудиовизуален координационен съвет (ACC), специализиран орган, създаден със закон. Неговите заседания и решенията му са достъпни за обществеността.

Съдът смята, че националните органи са действали в рамките на своето поле на преценка.

Няма конкретни доказателства в подкрепа на твърдението, че регулаторът се е опитал да попречи на NIT да изрази критични възгледи към правителството.  Освен това дружеството жалбоподател може  да кандидатства повторно за лицензия   след една година. С оглед на горните съображения, Съдът смята, че мотивите за  ограничаването на свободата на изразяване на дружеството жалбоподател са уместни и има баланс между необходимостта от защита на плурализма  и необходимостта от защита на правото на свобода на изразяване на  медията. Следователно намесата е била „необходима в едно демократично общество“  и  не е имало нарушение на чл.10.

ЕСПЧ: Анчев срещу България. Държавна сигурност и медии.

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Добре е да се знае това решение на Европейския съд за правата на човека, което не съм отразила навреме, а трябва – поради интереса към лустрацията  и едно много спорно, мисля,  решение на ВАС.

Това е решението по делото Анчев срещу България от 2018 г., по жалба на Хараламби Анчев, посочен в решение на Комисията по досиетата като сътрудник на ДС. Христо Христов от сайта desebg.com обяснява значението на решението:

Решението отхвърля жалбата на бившия министър на правосъдието Анчев в служебния кабинет на Софиянски (1997), който твърди че с обявяването му за агент на бившата Държавна сигурност са нарушени човешките му  права. Случаят на Анчев се отнася към онези категория сътрудници, чиито дела са прочистени  в началото на 1990 г. (виж документите за Анчев) и в тях липсват собственоръчно подписани или написани документи. Казусът е аналогичен като този с живеещата във Франция лингвист Юлия Кръстева, чието осветяване миналата седмица предизвика обществен дебат, в който отделни представители на академичните и интелектуални среди в България заявиха, че за нея нямало доказателства, че е била сътрудник на ДС, тъй като в досието ѝ нямало документите, писани от нея.

В изключително подробното си съдебно решение Европейският съд по правата на човека отхвърля жалбата като неоснователна. Съдът прави цялостен преглед на законодателството и съдебната практика в България, засягащи разкриването на сътрудниците на комунистическия режим в тоталитарните служби.  Направен е паралел с някои от останалите страни от бившия Източен блок за политиката, с която след разпадането на комунистическата система демократичното общество се справя с наследството на тоталитарната система. Съдът в Страсбург е посочил, че някои от тях, като Чешката република, Германия (след обединението), Литва, Полша, Румъния, Словакия и Бившата Югославска Република Македония са въвели лустрация за сътрудниците не само в държавния, но на места и в частния сектор.

Съдебният акт на Европейския съд за правата на човека би трябвало да има отрезвяващо въздействие върху някои състави от Върховния административен съд, които след идването на власт на кабинета Орешарски (БСП, ДПС) през 2013 г. нарушиха 6-годишна съдебна практика в няколко случая, смята Христо Христов.

*

През 2013  беше обявена за противоконституционна  и лустрационната разпоредба в Закона за радиото и телевизията, за която става дума в решението Анчев – вж за дело 2013/6 и за решенията на КС срещу лустрацията в медийния сектор.

Виждам, че на сайта на Комисията по досиетата има промени на връзките към решенията, които разкриват ДС в медиите,

но за сметка на това се е появило солидно издание – Държавна сигурност в медиите, над 500 страници, ето връзка.

Някои обновени връзки:

По този повод още:

СРС: Да наречеш Бойко Борисов арогантен е обидно

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Софийският районен съд, Гражданска колегия, I отделение, 24 състав с председател съдия Неда Заркова на 2 февруари се е произнесъл по гражданско дело по иск на Бойко Борисов, политик и председател на ПП ГЕРБ, срещу Мая Манолова, политик.  Съдът осъжда Мая Манолова да заплати 10 000 лева за неимуществени вреди по повод нейни изказвания в Лице в лице по БТВ и на брифинг.

Съдът:

В настоящия случай е признато за установено и ненуждаещо се от доказване между страните в настоящето производство, а и се установява от представените по делото доказателства, че на 01.11.2019г. ответника М. М. в проведен брифинг и излъчен от множество електронни медии, както и в дадено интервю в предаване на Би Ти Ви – „На четири очи” с водещ Ц. Р. ответникът изнесла обидни думи и изрази по отношение на ищеца, а именно: „Тази сутрин във вашата телевизия беше един арогантен човек, който избълва редица клевети, обиди и грозни внушения. Срам ме е заради него, срам ме е, че това е човекът, който ни представлява пред света.”;

както и „Човекът, който пусна Братя Г. да избягат от правосъдието, докато беше премиер, […]”

“Настоящият състав приема, че ищецът е публична личност, свързана с обществения и политически живот на страната, посланията на който достигат до многобройна аудитория.”

По-нататък съдът се спира на необходимия баланс между свобода на изразяване и защитата на доброто име, като напомня, че твърденията на Манолова са в отговор на нападки на Борисов.

“Недопустимо е, обаче, засегнатото лице, отново посредством средствата за масова информация, какъвто е случаят с ответника, да изнася обидни твърдения спрямо лицата, от чиито оценки е останало недоволно. В конкретния случай, както безспорно бе доказано по делото чрез свидетелски показания, ответникът М. е направила изявление, което е неприемливо. С волеизявлението си ответникът е засегнала ищеца като човек и личност, унизила е неговото достойнство, накърнила е авторитета му и вследствие на това Б. е понесъл неимуществени вреди”.

И в заключение  “съдът намира, че от страна на ответника М. е извършено противоправно деяние, изразяващо се в разпространяване на клеветнически твърдения по отношения на ищеца Б., които са накърнили неговата чест и достойнство, доброто му име в обществото и неговия авторитет, причинявайки му неимуществени вреди”.

По решението:

За да са клеветнически едни твърдения, съдът следва да се е произнесъл по истинността им –  което не се забелязва в решението.

А дали е обида да се каже за Борисов, че е арогантен – това ще каже втората инстанция.

Да се извършва преценка  за баланса по чл.8 (свобода на изразяване) и чл.10 (личен живот) от Конвенцията за правата на човека, в частност правото на критика срещу публични фигури, без да се вземе предвид богатата практика на ЕСПЧ и изведените от Съда критерии,  не ми се вижда далновидно.  Уместно е да се види едно от по-новите решения на Съда  Banaszczyk v Poland – политическо слово, насочено срещу лица с официални ръководни функции, широки граници на критика.

Или решението по Koutsoliontos and Pantazis v Greece по повод  твърдения в публикация  “с полемичен, саркастичен, остър и провокативен стил” с изказване на  бивш зам. кмет срещу настоящ кмет на град Янина.  Всъщност ролята на националните съдилища в производствата за клевета не се състои в това да посочат на засегнатото лице стила, който трябва да се използва, когато последното упражнява правото си да критикува, дори и по язвителен начин.  В този случай, при разглеждане на съдържанието на въпросната публикация, националните съдилища не са взели предвид в достатъчна степен критериите, установени от практиката на Съда относно баланса между защитата на доброто име  и свободата на изразяване (43). Съдът смята, че публикацията се отнася до управлението на града и  “по-скоро трябва да се разбира като политическа критика към управлението на общинските дела” (44).

Следователно твърденията са в контекста на дебат от обществен интерес, свързан с въпрос от общ интерес  и е насочена единствено към гореспоменатото лице изключително в качеството му на лице на официална изборна длъжност. Съдът припомня в този смисъл, че политическата обида често надхвърля личното ниво: това са капризите на политическата игра и свободния дебат на идеи в демократичното общество. Следователно … не е налице  неоправдана лична атака  и използваните изрази са в достатъчно тясна връзка с управлението на град Янина (45-46).

Решение СРС Борисов срещу Манолова.

ЕСПЧ: Законовите стандарти за подслушване и проследяване на съобщенията в България не съответстват на изискванията на ЕКПЧ

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

На 11 януари 2022 г. стана известно решението на Съда за правата на човека по делото Ekimdzhiev and Others v. Bulgaria , заведено от адвокатите Екимджиев и Кашъмов, както и от две неправителствени организации, по повод законовите стандарти за подслушване и проследяване в България. Решението  съдържа два раздела.

СРС

Според жалбата представата за националната сигурност, както се разбира в България, е твърде неясна, и допуска дори законни политически дейности от опозицията да се разглеждат като достатъчни основания за наблюдение.  Клаузата, разрешаваща наблюдение без предварително съдебно разрешение в спешни случаи, допуска злоупотреби. Броят на органите, които биха могли да поискат наблюдение извън рамките на вече висящо наказателно производство, нараства. Органите по наказателно преследване биха могли да осъществят наблюдение  и разкриване без надлежно основание, напр.  по инициатива на главния прокурор е оповестен  прихванат разговор между президента на Републиката  и командващия  ВВС (279-282).

Съдът, за да прецени съответствието с чл.8 ЕКПЧ, разглежда:

  • достъпност на нормативната уредба (296 и сл.)
  • основанията за поставяне под наблюдение  (298-304)
  • продължителност (305)
  • процедури за поставяне под наблюдение (306 и сл.)
  • процедури за съхранение, достъп до, разглеждане, използване, съобщаване и унищожаване на данни от наблюдение (324 и сл.)
  • независимост на надзорните органи и възможности за ефективен публичен контрол. (334 и сл.) – и тук ЕСПЧ констатира, че
    • 337.  Съдията, издал заповедта за наблюдение, не е в състояние да осигури ефективен надзор.
    • 338-347 Националното бюро за контрол и парламентарната комисия, заедно със съдията,  са система за наблюдение, която не изглежда способна да предоставя ефективни гаранции срещу злоупотребяваща наблюдение.

Изводи (356-359):

Констатира се подобрение в сравнение с 2007, но законите все още не достигат минималните гаранции срещу произвола и злоупотребите, изисквани съгласно член 8 от Конвенцията в следните отношения:

а) вътрешните правила, регулиращи съхранението и унищожаването на материали, получени чрез наблюдение, не са станали достъпни за обществеността;

б) терминът “обекти” в раздел 12, параграф 1 от Закона от 1997 г. не е определен по начин, така че да гарантира, че не може да служи като основа за безразборно наблюдение;

в) прекомерната продължителност на първоначалното разрешение за наблюдение по съображения, свързани с националната сигурност – две години – значително отслабва съдебния контрол, на който е подложено това наблюдение;

г) процедурата за издаване на разрешение, тъй като действа на практика, не е в състояние да гарантира, че наблюдението се прибягва само когато е “необходимо в демократично общество;

д) законоустановените разпоредби, уреждащи съхраняването, достъпа, разглеждането, използването, съобщаването и унищожаването на данните от наблюдението не са достатъчна гаранция;

е) системата за надзор, както е организирана понастоящем, не отговаря на изискванията за достатъчна независимост, компетентност и правомощия;

ж) договореностите за уведомяване са твърде тесни;

з) специалното средство за защита, вземане по раздел 2, параграф 1, точка 7 от Закона от 1988 г., не е достъпно на практика при всички възможни сценарии, не гарантира разглеждане на обосновката на всеки екземпляр на наблюдение (чрез позоваване на основателно подозрение и пропорционалност), не е отворен за юридически лица, и е ограничен по отношение на налично облекчение.

От това следва, че българските закони, уреждащи тайното наблюдение, не отговарят напълно на изискването за “качество на правото” и са неспособни да запазят “намесата”, свързана със системата за тайно наблюдение в България, към това, което е “необходимо в едно демократично общество”. Следователно е налице нарушение на член 8 от Конвенцията.

Трафични данни

В отделен раздел се анализира състоянието на системата за запазване и последващ достъп до  трафични данни и съответствието на уредбата с ЕКПЧ.

Изводи (419 и сл.)

Въпреки че законите, уреждащи запазването на трафични данни  и последващият   достъп от органите са значително подобрени, след като Конституционният съд ги разгледа през 2015 г. след решението на СЕС по дело Digital Rights Ireland и др., тези закони все още не достигат минималните гаранции срещу произвола и злоупотребите, изисквани съгласно член 8 от Конвенцията в следните  отношения:

а) процедурата за издаване на разрешение не изглежда в състояние да гарантира, че запазените данни за съобщенията са достъпни от органите единствено когато това е “необходимо в едно демократично общество”;

б) не са определени ясни срокове за унищожаване на данните, до които имат достъп органите в хода на наказателното производство;

в) не съществуват общодостъпни правила относно съхраняването, достъпа, разглеждането, използването, съобщаването и унищожаването на съобщителни данни, до които има достъп органите;

г) системата за надзор, както е организирана понастоящем, не изглежда способна ефективно да проверява злоупотребите;

д) договореностите за уведомяване, както функционират понастоящем, са твърде тесни;

е) не изглежда, че е налице ефективно средство за защита.

От това следва, че тези закони не отговарят напълно на изискването за  качество на правото  и са неспособни да гарантират съответствието на  намесата, свързана със системата за запазване и достъп до  данни в България  с  “необходимото в едно демократично общество”.

Следователно е налице нарушение и на член 8 от Конвенцията в това отношение.

Да не пропусна да  ви поканя да видите решението само по себе си, структурата и аргументацията. Съдържанието в началото.  Има решения и решения – това е от тези, които са в основата на стандартите по чл.8.

Съдия Йонко Грозев е в състава.

Едно много уместно и навременно интервю на Дневник/Светлана Георгиева  с Александър Кашъмов – както по повод това решение, така и по повод решението на СГС срещу Борис Митов.

ЕСПЧ: граници на правото на критика

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Стана известно решението на ЕСПЧ по делото Banaszczyk v Poland.

Жалбоподателят е бил главен редактор на вестник с регионално разпространение в Полша. Медията публикува  поредица от статии за тревожната ситуация в районната болница, в които се твърди, че неблагополучията се дължат   на промени в ръководния екип на болницата под  натиск на  синдикалните организации.  Жалбоподателят обвинява новите болнични мениджъри в непотизъм, некомпетентност и неправилно управление и призовава за   щателно и задълбочено изследване на болницата и нейното функциониране.

Съдът приема, че посоченото от жалбоподателя намерение, което е било да разтърси общественото мнение, за да доведе до промяна в положението на болницата, не е достатъчно, за да го освободи от отговорност за клевета. Като припомня, че критиките  са допустими само  при  законен обществен интерес, съдът приема, че границите на свобода на изразяване са превишени,  и осъжда главния редактор.  Той обжалва първоинстанционното решение, губи и се обръща към ЕСПЧ.

Съдът:

  • Присъдата на жалбоподателя представлява намеса в правото му на свобода на изразяване, гарантирано от член 10 на Конвенцията. Намесата е била  предвидена от закона. Преследва законна цел, предвидена в член 10, параграф 2 от Конвенцията, а именно защитата на доброот име  на други лица.  Дали тази намеса е била  необходима в едно демократично общество?
  • Основните принципи по отношение на  необходимия в демократичното общество  характер на дадена намеса са добре установени в практиката на Съда,  а ако е необходима, трябва да се провери  дали е  пропорционална на преследваната законна цел  и дали мотивите, на които се позовават националните органи, за да обосноват намесата, изглеждат  релевантни и достатъчни.
  • Съдът е определил  редица критерии за  балансиране на  правата по чл.8 и чл. 10 ЕКПЧ. (63) Съдът припомня още,  че  резултатът от делото  не може да варира според това дали жалбата е по член 10 от Конвенцията, от лицето, публикувало спорните изявления, или по член 8 от Конвенцията — от лицето, което е било предмет на този доклад. Наистина, тези права заслужават a priori равно уважение. Следователно по принцип правото на преценка следва да бъде еднакво и в двата случая. (64)
  • В случая Съдът отбелязва, че статията  се отнася до предмет, който без съмнение е бил важен за дадена общност. Член 10 параграф 2 от Конвенцията оставя малко място за ограничения на свободата на изразяване в областта на политическата реч или въпросите от обществен интерес. (65-66)
  • Съдът отбелязва, че критиката е срещу лица  с официални ръководни функции в обществена болница. В това отношение тя припомня, че границите на допустимата критика са по-широки спрямо лицата, на които са възложени официални функции, по-специално по отношение на начина им на упражняване на тези функции, отколкото към частни лица (69).
  • Тъй като  жалбоподателят участва в разисквания по важен въпрос от обществен интерес, той не може да бъде длъжен да отговаря на по-строги изисквания от тези на “надлежната проверка”. При такива обстоятелства, изискващи от кандидата да докаже истинността на изявленията си, може да доведе до лишаването  му от закрилата на член 10 ( 71)
  • Съдът приема още, за разлика от тази юрисдикция, че тези изявления не са били лишени от фактическа основа. (73)
  • Съдът приема, че това несъмнено е въпрос, по който жалбоподателят е имал право да информира читателите за своя вестник. Той отбелязва също, че разглежданите изявления не се отнасят до личния живот на засегнатото лице, а до действията му като ръководител на обществената болница. Той  в качеството си на публична личност  е трябвало да очаква действията му да бъдат подложени на контрол от страна на местната преса (79).
  • Използваният език не бил нито вулгарен, нито обиден.
  • Съдът припомня, че естеството и тежестта на наложените санкции са фактори, които трябва да се вземат предвид при преценката на пропорционалността на нарушението на правото на свобода на изразяване, гарантирано  от член 10 от Конвенцията. Въпреки че присъдата, наложена на жалбоподателя, е значително намалена при обжалването,  жалбоподателят е претърпял санкция, която може да има потискащо  действие върху човек като него,   участвал в дебати   от общ интерес на местно равнище.

Предвид изложеното по-горе Съдът счита, че мотивите, предоставени от националните юрисдикции за обосноваване на присъдата на жалбоподателя, не  са  релевантни и достатъчни.

Нарушение на член 10 от Конвенцията.

ЕСПЧ: изискване за религиозна клетва

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Стана известно решението на ЕСПЧ по делото Shortall and Others v. Ireland. 

Конституцията на Ирландия изисква президентът да встъпи в длъжност, като направи декларация, включваща следните думи: „В присъствието на Всемогъщия Бог… Нека Бог ме насочва и поддържа.” Същото се изисква от членовете на Държавния съвет.

Жалбоподателите са ирландски политици. Позовавайки се на член 9 ЕКПЧ  (свобода на мисълта, съвестта и религията)  те  твърдят, че биха могли да се стремят да бъдат избрани за президент или да бъдат поканени да участват в Държавния съвет, но че религиозна клетвена декларация   е в противоречие с техните вярвания и  би им попречила да заемат позицията.

Съдът:

Според информацията, с която разполага Съдът, по-голямата част от  държавите-членки на Съвета на Европа не използват религиозен език в декларациите при заемане на висши държавни длъжности като държавен глава, правителствени ръководители или членове на парламента. Ако се използва такъв език, включването му е или дискреционно, или е предвидена и нерелигиозна клетва. Единствените изключения са Конституцията на Румъния, която изисква клетва с религиозни елементи за длъжностите на президент, министър-председател и членове на правителството; Конституцията на Грузия, която изисква клетва с религиозни елементи за длъжността на президента, Конституцията на Лихтенщайн, която изисква клетва с религиозни елементи за членовете на парламента и правителството, и Конституцията на Сан Марино, която изисква религиозна клетва за кабинета.

Комитетът на ООН по правата на човека (UNHRC) вече е изразил загриженост относно липсата на напредък в изменението на изискването  за религиозни декларации и е препоръчал на Ирландия да предприеме  конкретни стъпки  за изменение на Конституцията.

Същевременно, съгласно член 34 от Конвенцията,  жалбоподателят трябва да бъде пряко засегнат  от оспорената мярка. Конвенцията не  позволява  жалба само защото едно лице смята, без да бъде пряко засегнато,   че може мярката да противоречи на Конвенцията.

Наистина Съдът е приел, че жалбоподателите могат да бъдат потенциални жертви в някои случаи,  но изисква  да се представят убедителни доказателства за вероятността от нарушение, засягащо лично тях.

Никой от жалбоподателите не е  предоставил разумни и убедителни доказателства за вероятността да бъде пряко засегнат  от изискванията на Конституцията във връзка с полагането на клетвата.

Недопустимост.  

ЕСПЧ: Анонимност на коментари онлайн

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

В ново решение от  7.12.2021 г.   ЕСПЧ се произнася по делото Standard Verlagsgesellschaft mbH v. Austria.

Нарушение по чл.10 ЕКПЧ, Свобода на изразяване

Необосновани съдебни разпореждания срещу медийна компания да разкрият данните на автори на обидни коментари, публикувани на нейния интернет портал за новини като част от политически дебати

Жалбоподателят  е дружество с ограничена отговорност, което притежава и издава ежедневник на хартия  и в онлайн версия. След публикуването на обидни коментари под две статии онлайн за двама политици и политическа партия, медията получава разпореждане да разкрие данните на авторите на коментарите. Националните съдилища отказват да разгледат последните като журналистически източници.

ЕСПЧ прилага теста за пропорционалност:

  • Коментарите от аудиторията са предназначени за аудиторията, а не за журналистите, те не могат да се считат за журналистически източник – по тази линия не могат да претендират за  редакционна поверителност.
  • (а) Намеса. Съдържанието, генерирано от потребителите, е поне частично модерирано. Следователно е очевидно, че цялостната функция на дружеството жалбоподател е да продължи да отваря дискусия и да разпространява идеи по отношение на теми от обществен интерес, защитени от свободата на печата. Задължението за разкриване на данните на авторите на онлайн коментари може да ги възпре от принос към дебати и да има  смразяващ ефект сред потребителите, а и засяга, косвено,   правото на компанията на свобода на печата.
  • Компанията  е предоставила на своите потребители анонимност не само за да защити свободата си на печата, но и да защити личната сфера на потребителите и свободата на изразяване – правата, всички защитени от членове 8 и 10 от Конвенцията. Тази анонимност не би била ефективна, ако компанията-жалбоподател не можеше да я защити със собствени средства. За потребителите би било трудно сами да защитят своята анонимност, ако самоличността им бъде разкрита пред гражданските съдилища. Премахването на анонимността и последиците от нея, независимо от изхода на последващо производство по отношение на съдържанието на коментарите, е намеса в съдържанието.  А разпорежданията на националните съдилища за разкриване на исканите потребителски данни представляват намеса в правото на дружеството жалбоподател да се ползва от свободата на печата.
  • (б) Предвидена от закона – между страните не е било спорно, че намесата е била предписана от закона и че е служила на легитимната цел за защита на репутацията и правата на другите.
  • (в) Необходима в едно демократично общество –   намесата не е била необходима в едно демократично общество. Защо:

Вярно е, че няма абсолютно право на анонимност. Анонимността в интернет, макар и важна ценност, трябва  да бъде балансирана с други права и интереси, по-специално, със защитата на свободата на политическото слово и дебатите от обществен интерес.

Националните съдилища, преди да решат дали данните, отнасящи се до самоличността на авторите на коментари, трябва да бъдат разкрити, ще трябва да претеглят – в съответствие със своите позитивни задължения по членове 8 и 10 от Конвенцията – баланса между правото на добро име на политиците  и правото на дружеството жалбоподател на свобода на печата, както и  ролята на медията в защитата на личните данни на авторите на коментарите и свободата да изразяват публично мнението си.

Коментарите, макар и сериозно обидни, не представляват реч на омразата или подбуждане към насилие, нито по друг начин са явно незаконни. Те са изразени в контекста на публични дебати по въпроси от легитимен обществен интерес, а именно поведението на въпросните политици, действащи в публичното си качество и техните собствени коментари, публикувани на същия новинарски портал. Тъй като подобни коментари могат да се характеризират като политическа реч, особено тревожно е, че апелативните съдилища и Върховният съд не са провели правилно балансиране. Пренебрегнали са  функцията на анонимността като средство за избягване на репресии   и по този начин  –  ролята на анонимността за насърчаване на свободата на мнения, идеи и информация. Следователно, при липсата на необходимото балансиране, решенията на апелативните съдилища и на Върховния съд на Австрия не са били подкрепени с релевантни и достатъчни причини, които да оправдаят намесата.

Заключение: нарушение на чл.10  (единодушно)

ЕСПЧ: Генов и Сърбинска срещу България

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

На 30 ноември 2021 г. Европейският съд за правата на човека се произнесе по делото Генов и Сърбинска срещу България. След решението по делото Ханджийски срещу България   това е второто подобно решение, в което България е осъдена за нарушение на чл.10 във връзка с мерки срещу политическото слово, които не са необходими в едно демократично общество.

В предходното решение ЕСПЧ напомня известната си позиция, че   свободата на изразяване е приложима не само за „информация“ или „идеи“, които са приети благосклонно или неутрално, но и за онези, които обиждат, шокират или безпокоят държавата или определена общност.  „Може да се приеме, че символичният жест на жалбоподателя е нанесъл вреда на някои от хората, които са го били пряко свидетели или са научили за това от медиите. Свободата на изразяване обаче е приложима не само за „информация“ или „идеи“, които се приемат благосклонно или се считат за обидни или за безразличие, но и за тези, които обиждат, шокират или притесняват държавата или който и да е сектор от населението.“ [58]

10

Факти

Двамата кандидати, популярен блогър и политически активист, са признати за виновни за хулиганството и глобени за посегателство върху  паметник на  партизаните, разположен пред централата на БСП на Позитано,    в контекста на общонационалните протести срещу правителство,   подкрепяно от Българската социалистическа (бивша комунистическа) партия, доминиращата политическа сила по време на комунистическия режим в България. Жалбоподателите са обвинени в хулиганство. На първа инстанция са оправдани от съдия Мирослава Тодорова. Според решението, извършеното е в рамките на свободата на политическото слово. СГС осъжда жалбоподателите за хулиганство. Те подават иск за нарушение на чл.10 ЕКПЧ – делото се отнася до въпроса дали извършеното е  съвместимо с правата им по   чл. 10.

EСПЧ

Съдът прилага   теста за пропорционалност:

  • има намеса;
  • предвидена в закон;
  • преследва цели като запазване на културното наследство [69], но не и напр. защита на обществената безопасност, която не е била заплашена [71];
  • и се поставя въпросът дали изобщо е било  необходимо в едно демократично общество  да се санкционира актът на жалбоподателите.
  • Следва да се отбележи и в тази връзка, че паметникът е бил поставен по време на комунистическия режим в България  и е бил ясно свързан с ценностите и идеите, зад които е заставал този режим.  Първоинстанционният съд, разглеждащ делото срещу жалбоподателите, специално подчерта интензивните обществени дебати за наследството на режима и по-специално за съдбата на  паметниците. Не може да се пренебрегва факта, че законодателят на България е осъдил този режим като  престъпен  и официално е брандирал Българската комунистическата партия, която доминира  в страната през този режим, като  престъпна организация … за потискане на правата на човека и демократичната система. [83]
  • Намесата в правото на свобода на изразяване на жалбоподателите — констатацията, че са виновни за хулиганство, заедно с наложените  глоби в резултат — не е доказано “необходима в демократично общество” по смисъла на член 10 от Конвенцията.
  • Следователно е налице нарушение на чл. 10. [84]