Стана известно решение на Съда на ЕС от 26 януари 2023 по дело   C‑205/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Специализиран наказателен съд (България)  в рамките на наказателно производство срещу В.С., при участието на Министерство на вътрешните работи и Главна дирекция за борба с организираната престъпност.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 4, параграф 1, букви а) и в), член 6, буква а) и членове 8 и 10 от Директива (ЕС) 2016/680 относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни и чл. 3, 8, 48 и 52 от Хартата на основните права на Европейския съюз.    Запитването е отправено в рамките на наказателно производство, образувано срещу В.С., която след привличането ѝ като обвиняема отказва на полицията събирането на биометрични и генетични данни за целите на регистрацията им.

Запитващата юрисдикция посочва, че полицейската регистрация в България се прилага задължително за всички обвиняеми за умишлени престъпления от общ характер  –  фотозаснемане, дактилоскопиране и взимане на ДНК образец. В националното законодателство няма изискване за установяване на конкретна нужда, за да се пристъпи към събиране на биометрични и генетични данни, и за преценка дали всички тези данни са необходими или и част от тях биха били достатъчни. ЗМВР предвижда съдът да разпореди принудително събиране на лични данни (фотографиране, дактилоскопиране и взимане на образци за ДНК профил), ако обвиняем за умишлено престъпление от общ характер откаже доброволно да сътрудничи при снемане на тези лични данни, без съдът да може да прецени дали има сериозни основания да се счита, че лицето е извършило престъплението.

Въпросите са дали това съответства на посочената директива и на Хартата.

Според Съда, член 10 от Директива 2016/680  изисква  обработването на такива данни да е разрешено „само когато това е абсолютно необходимо“.  Директивата определя по-строги условия за законосъобразност на обработката на чувствителни данни от произтичащите от член 4, параграф 1, букви б) и в) и член 8, параграф 1 от тази директива условия, в които се говори само за „необходимост“ от обработване на данни. Освен това изискването за „абсолютна необходимост“ от обработката на чувствителни данни предполага особено стриктен контрол в този контекст върху спазването на принципа за свеждане на данните до минимум.

Съдът (пети състав) реши:

1)      Член 10 от Директива (ЕС) 2016/680  във връзка с член 52 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че

обработването на биометрични и генетични данни от полицейските органи във връзка тяхната информационна дейност за целите на борбата с престъпността и поддържането на обществения ред е разрешено съгласно правото на държава членка по смисъла на член 10, буква а) от тази директива, когато правото на тази държава членка съдържа достатъчно ясно и точно правно основание за разрешаване на посоченото обработване. Обстоятелството, че освен това националният законодателен акт, в който се съдържа такова правно основание, се позовава на Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните), а не на Директива 2016/680, само по себе си не може да постави под въпрос наличието на такова разрешаване, щом от тълкуването на всички приложими разпоредби на националното право достатъчно ясно, точно и недвусмислено следва, че разглежданото обработване на биометрични и генетични данни попада в приложното поле на Директивата, а не на Регламента.

2)      Член 6, буква а) от Директива 2016/680 във вр. с  чл. 47 и 48 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че

допускат национално законодателство, което предвижда, че ако обвинено за извършено умишлено престъпление от общ характер лице откаже доброволно да съдейства за събирането на отнасящи се до него биометрични и генетични данни за целите на регистрацията им, компетентният наказателен съд е длъжен да разреши принудителното събиране на тези данни, без да може да прецени дали има сериозни основания да се счита, че лицето е извършило престъплението, в което е обвинено, при условие че националното право гарантира ефективен последващ съдебен контрол върху условията за посоченото обвинение, което дава основание за разрешаване на събирането на тези данни.

3)      Член 10 във връзка с член 4, параграф 1, букви а)—в) и с член 8, параграфи 1 и 2 от Директива 2016/680

трябва да се тълкува в смисъл, че

не допуска национално законодателство, което предвижда системно събиране за целите на регистрацията им на биометрични и генетични данни от всяко лице, привлечено като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер, без да предвижда задължение за компетентния орган да провери и докаже, от една страна, че събирането на тези данни е абсолютно необходимо за постигането на конкретните преследвани цели и от друга страна, че тези цели не могат да бъдат постигнати чрез мерки, които засягат в по-малка степен правата и свободите на съответното лице.

Стана известно решението на Съда по дело  C–54/21 | ANTEA POLSKA и др.

Правото на Съюза не допуска национално законодателство, което предвижда задължение за
публичност на всяка информация, съобщена от оферентите, с изключение единствено на
търговските тайни, тъй като такова законодателство може да попречи на възлагащия орган да
не разкрива определена информация, която, макар да не е търговска тайна, не трябва да бъде
достъпвана.

С решението си Съдът дава уточнения относно обхвата и приложимостта на забраната за възлагащите
органи да разкриват информацията, която кандидатите и оферентите им предоставят в рамките на
процедурите за възлагане на такива поръчки.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 18, параграф 1 и член 21, параграф 1 от Директива 2014/24/ЕС  за обществените поръчки, на член 2, точка 1 от Директива (ЕС) 2016/943  относно защитата на неразкрити ноу-хау и търговска информация (търговски тайни) срещу тяхното незаконно придобиване, използване и разкриване и някои разпоредби от Директивата за обществените поръчки по-конкретно    за доставки и за строителство.

Съдържа седем конкретни въпроса –

преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли да се приеме, че принципът на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност, закрепен в член 18, параграф 1 от Директива [2014/24], позволява член 21, параграф 1 от Директива 2014/24 и член 2, точка 1 от Директива [2016/943], и конкретно съдържащите се в тях изрази „като цяло или в точната си конфигурация и сбор от компоненти не е общоизвестна или лесно достъпна“ и „има търговска стойност поради това че е тайна“, както и разпоредбата, че „възлагащият орган не може да разкрива информация, която икономическите оператори са определили като поверителна“, да се тълкуват в смисъл, че икономическият оператор може да декларира всякаква информация за конфиденциална като представляваща търговска тайна, поради това че не иска тя да бъде разкрита на конкуриращите се с него икономически оператори?

2)      Трябва ли да се приеме, че закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност позволява член 21, параграф 1 от тази директива и член 2, точка 1 от Директива 2016/943 да се тълкуват в смисъл, че участващите в процедура за възлагане на обществена поръчка икономически оператори могат изцяло или частично да декларират за конфиденциални като представляващи търговска тайна документите, посочени в членове 59 и 60 от Директива 2014/24 и в приложение XII към нея, в частност що се отнася до списъка във връзка с притежавания опит, референциите, списъка на лицата, предложени да изпълняват поръчката, и професионалната им квалификация, наименованията и капацитета на субектите, чийто капацитет ще се използва, или на подизпълнителите, ако тези документи се изискват за целите на доказването на изпълнението на условията за участие в процедурата или за оценката по критериите за оценяване на офертите, или за установяването на съответствието на офертата с други изисквания на възлагащия орган, съдържащи се в документацията за поръчката (обявление за поръчката, спецификация на поръчката)?

3)      Трябва ли да се приеме, че закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност във връзка с член 58, параграф 1, член 63, параграф 1 и член 67, параграф 2, буква б) от тази директива позволява на възлагащия орган да приеме едновременно декларацията на икономическия оператор, че разполага с изискваните от възлагащия орган или самостоятелно декларирани лични ресурси, субекти, чиито ресурси смята да използва, или подизпълнители, което в съответствие с приложимите разпоредби трябва да се докаже на възлагащия орган, и декларацията му, че още самото разкриване на данните за тези лица и субекти (имена, наименования, опит, квалификация) пред конкуриращите се с него икономически оператори може да доведе до „открадването“ им от тези икономически оператори, поради което е необходимо тази информация да се третира като търговска тайна? В това отношение може ли такава неустойчива връзка между икономическия оператор и тези лица и субекти да се приеме за доказателство, че той разполага с тези ресурси, и в частност да му се присъдят допълнителни точки по критериите за оценяване на офертите?

4)      Трябва ли да се приеме, че закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност позволява член 21, параграф 1 от тази директива и член 2, точка 1 от Директива 2016/943 да се тълкуват в смисъл, че участващите в процедура за възлагане на обществена поръчка икономически оператори могат да декларират за конфиденциални като представляващи търговска тайна документите, изисквани за целите на преценката на съответствието на офертата с изискванията на възложителя, съдържащи се в спецификацията на поръчката (в това число в описанието на предмета на поръчката), или за целите на оценяването на офертите по критериите за оценяване на офертите, в частност ако тези документи се отнасят до изпълнението на изискванията на възлагащия орган, съдържащи се в спецификацията на поръчката, в правните разпоредби или в други документи, които са общодостъпни или са достъпни за заинтересованите лица, в частност ако оценяването не се извършва по обективно сравними схеми и математически или физически измерими и сравними показатели, а по индивидуална преценка на възлагащия орган? Като последица от това може ли член 21, параграф 1 от Директива 2014/24 и член 2, точка 1 от Директива 2016/943 да се тълкуват в смисъл, че може за търговска тайна на съответния икономически оператор да се приеме направената от него в офертата декларация за изпълнение на предмета на поръчката съгласно указанията на възлагащия орган, съдържащи се в спецификацията на поръчката, проверявани и оценявани от възлагащия орган от гледна точка на съвместимостта с тези изисквания, дори ако икономическият оператор следва да избере методите за постигане на изисквания от възлагащия орган резултат (предмет на поръчката)?

5)      Трябва ли да се приеме, че закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност във връзка с член 67, параграф 4 от тази директива, който гласи, че критериите за възлагане не трябва да водят до предоставянето на неограничена свобода на избор на възлагащия орган и трябва да гарантират, че е възможна реална конкуренция, и да позволяват ефективна проверка на представената от оферентите информация с цел да се прецени доколко офертите отговарят на критериите за възлагане, позволява на възлагащия орган да въведе определен критерий за оценяване на офертите, в частност критерий, оценяван по индивидуална преценка на възлагащия орган, въпреки че към момента на въвеждането на този критерий е известно, че икономическите оператори ще определят отнасящата се до този критерий част от офертата като търговска тайна, срещу което възлагащият орган не възразява, а поради това конкурентните икономически оператори няма да могат да проверят офертите на конкурентите и да ги сравнят със своите и така може да останат с впечатление за пълен произвол при разглеждането и оценяването на офертите от възлагащия орган?

6)      Може ли закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност във връзка с член 67, параграф 4 от тази директива, който гласи, че критериите за възлагане не трябва да водят до предоставянето на неограничена свобода на избор на възлагащия орган и трябва да гарантират, че е възможна реална конкуренция, и да позволяват ефективна проверка на представената от оферентите информация с цел да се прецени доколко офертите отговарят на критериите за възлагане, да се тълкува в смисъл, че позволява на възлагащия орган да въведе критерий за оценяване на офертите като определените в настоящия случай критерии „концепция на разработката“ и „описание на начина на осъществяване на поръчката“?

7)      Трябва ли член 1, параграфи 1 и 3 от [Директива 89/665], който задължава държавите членки да осигурят на икономическите оператори ефективно средство за правна защита срещу решенията на възлагащите органи и да гарантират достъп до процедурите по преразглеждане за всяко лице, което има интерес от получаването на определена обществена поръчка и на което е нанесена или може да бъде нанесена вреда от твърдяно нарушение, да се тълкува в смисъл, че констатацията на правораздавателния орган, че документите, които икономическите оператори са декларирали за конфиденциални в съответната процедура, не представляват търговска тайна, от което произтича изискване за разкриването им от възлагащия орган и за предоставяне на достъп до тях на конкурентните икономически оператори — ако такава последица не произтича пряко от правните разпоредби — води до възникването на задължение за правораздавателния орган да се произнесе по такъв начин, че да даде възможност на този икономически оператор отново да подаде жалба — по въпросите, свързани със съдържанието на посочените документи, с което той преди това не е бил запознат и по тази причина не е можел ефективно да използва средството за правна защита — против акт, който иначе няма право да обжалва поради изтичането на срока за това, например като отмени актовете за разглеждането и оценяването на офертите, до които се отнасят въпросните декларирани като търговска тайна документи?“.

По така отправените въпроси Съдът е развил съображения за баланс на комуникационните права

и е формулирал следните изводи:

1)      Член 18, параграф 1 и член 21, параграф 1 във връзка с член 50, параграф 4 и член 55, параграф 3 от Директива 2014/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година за обществените поръчки и за отмяна на Директива 2004/18/ЕО,

трябва да се тълкуват в смисъл, че

не допускат национално законодателство в областта на възлагането на обществени поръчки, което изисква предоставената от оферентите на възлагащите органи информация, с изключение единствено на търговските тайни, да се публикува или съобщава изцяло на другите оференти, и не допуска практика на възлагащите органи системно да уважават исканията за поверително третиране като търговска тайна.

2)      Член 18, параграф 1, член 21, параграф 1 и член 55, параграф 3 от Директива 2014/24

трябва да се тълкуват в смисъл, че възлагащият орган:

–        за да реши дали ще откаже на оферент, чиято допустима оферта е била отхвърлена, достъп до информацията, която другите оференти са представили във връзка с релевантния си опит и референциите за него, със самоличността и професионалната квалификация на предложените да изпълняват поръчката лица или подизпълнителите и с концепцията на разработката на проектите, чието изпълнение се предвижда в рамките на поръчката, и начина на осъществяването на последната, трябва да прецени дали тази информация има икономическа стойност, която не се ограничава до съответната обществена поръчка, доколкото разкриването ѝ може да накърни законни търговски интереси или лоялната конкуренция,

–        освен това може да откаже да предостави достъп до тази информация, когато, дори и тя да няма такава икономическа стойност, разкриването ѝ би попречило на правоприлагането или би било в противоречие с обществения интерес, и

–        когато е отказан цялостен достъп до информацията, трябва да предостави на посочения оферент достъп до основното съдържание на тази информация, така че да се гарантира спазването на правото на ефективни правни средства за защита.

3)      Член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 във връзка с член 67, параграф 4 от нея

трябва да се тълкува в смисъл, че

допуска критериите за възлагане на поръчката да включват критериите „концепция на разработката“ на проектите, чието изпълнение се предвижда в рамките на съответната обществена поръчка, и „описание на начина на осъществяване на поръчката“, стига тези критерии да се придружават от спецификации, които позволяват на възлагащия орган да направи конкретна и обективна оценка на представените оферти.

4)      Член 1, параграфи 1 и 3 от Директива 89/665/ЕИО на Съвета от 21 декември 1989 година относно координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби, отнасящи се до прилагането на производства по обжалване при възлагането на обществени поръчки за доставки и за строителство, изменена с Директива 2014/23/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година

трябва да се тълкува в смисъл, че

когато при разглеждането на жалба срещу решение за възлагане на обществена поръчка се установи, че възлагащият орган е длъжен да разкрие пред жалбоподателя информация, която неправилно е била третирана като поверителна, и че правото на ефективни правни средства за защита е било нарушено поради неразкриването на тази информация, тази констатация не трябва непременно да води до приемането от възлагащия орган на ново решение за възлагане на поръчката, стига националното процесуално право да позволява на сезираната юрисдикция да вземе в хода на производството мерки, с които да се гарантира отново спазването на правото на ефективни правни средства за защита, или да ѝ позволява да приеме, че жалбоподателят може отново да подаде жалба срещу вече приетото решение за възлагане. Срокът за подаване на такава жалба трябва да започва да тече едва от момента, в който жалбоподателят е получил достъп до цялата информация, която неправилно е била квалифицирана като поверителна.

В ключово решение от 22 ноември 2022 г.  по съединени дела C–37/20 | Luxembourg Business Registers и C–601/20 | Sovim Съдът на Европейския съюз постанови, че разпоредбите на директивата на ЕС срещу изпирането на пари относно достъпа до регистрите на действителните собственици са  невалидни. Съдът установи, че директивата  се намесва в правото на неприкосновеност на личния живот и защита на личните данни на действителните собственици. Намесата в гарантираните от Хартата права според Съда  нито е ограничена до строго необходимото, нито е пропорционална на преследваната цел.

В прессъобщение Съдът твърди, че публичният достъп до информация е „сериозна намеса в основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни“.

Докато съдебното решение признава „легитимния интерес“ както на пресата, така и на организациите на гражданското общество за достъп до информация за действителните собственици, журналисти, организации за борба с корупцията и прозрачност остро критикуваха решение, което допълнително ограничава вече ограничения достъп до информация от обществен интерес за бизнеса .

Съдът (голям състав) реши:

Член 1, точка 15, буква в) от Директива (ЕС) 2018/843 на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 2018 година за изменение на Директива (ЕС) 2015/849 за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма и за изменение на директиви 2009/138/ЕО и 2013/36/ЕС — с който член 30, параграф 5, първа алинея, буква в) от Директива (ЕС) 2015/849 на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 2015 година за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма, за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012 на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 2005/60/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и на Директива 2006/70/ЕО на Комисията се изменя в смисъл, че държавите членки гарантират, че информацията за действителните собственици на учредените на тяхна територия дружества и други правни образувания е достъпна във всички случаи за всеки член на широката общественост — е невалиден.

Пълният текст на решението

Решението вече доведе до незабавното закриване на регистрите в Люксембург и Холандия в сряда, ден след решението.

Европейската федерация на журналистите (EFJ) осъжда решението, ограничаващо свободата на информация в полза на бизнес интереси. В позицията на федерацията  се подчертава, че директивата  е приета през 2015 г. с цел борба с прането на пари и финансирането на тероризма, като направи информацията за действителните собственици достъпна за обществеността. .Тя изисква от държавите-членки да задължат корпорациите и бизнеса да разкриват публично кой ги притежава. Такива регистри са били инструмент за международни журналистически разследвания.

„Това решение е тревожно, тъй като ние приветствахме факта, че транспонирането на директивата срещу изпирането на пари помогна за подобряване на прозрачността в собствеността на медиите. И сега се застъпваме за задължителни правила относно прозрачността на медиите в предложения Закон за свободата на медиите, тъй като прозрачността е от решаващо значение за борбата със завладяването на медиите и за спечелването на доверие в медиите. В съответствие с Европейския надзорен орган по защита на данните, ние вярваме, че Законът за свободата на медиите трябва изрично да уточни целта(ите) от обществен интерес по отношение на информацията за доставчиците на медийни услуги и по-специално техните действителни собственици.“ 

Шестата директива на ЕС срещу изпирането на пари, която в момента се обсъжда, трябва да съчетае обществения достъп и обществения интерес с правилата за защита на данните и поверителността. EFJ настоятелно призовава Европейския парламент и Съвета да признаят ролята на пресата и гражданското общество в борбата с прането на пари.

Несъмнено това решение е тревожно.

Стана известно Заключението на Генералния адвокат Бобек  по дело 245/20 X, Z срещу Autoriteit Persoonsgegevens, образувано по преюдициално запитване, отправено от Rechtbank Midden-Nederland (Първоинстанционен съд на Централна Нидерландия, Нидерландия) относно:  защита на физическите лица при обработването на лични данни, Регламент (ЕС) 2016/679 — компетентност на надзорния орган, дейности по обработване на данни, извършвани от съдилищата при изпълнение на съдебните им функции, разкриване от  журналист на материали по дело.

Едно много обстоятелствено заключение, което засяга  принципни въпроси и вероятно ще предизвика много широк, възможно и противоречив, отзвук.

По време на съдебно заседание по административен спор между   гражданина Z и кмета на Утрехт Z е заговорен от  журналист,   който разполагал с няколко документа от преписката по делото.  Същия ден адвокат X  започва проучване дали  и от кого   е  предоставен достъп до преписката и  дали са били изготвени копия със знанието или съгласието на служители  на Съвета. Става ясно, че понякога се предоставя на журналистите информация във връзка със съдебните заседания –  копия на жалбата  и на писмената защита, при въззивно производство – и до решението на първоинстанционния съд. В започналия съдебен спор съдът решава да спре производството и да постави на Съда на ЕС следните преюдициални въпроси:

„Трябва ли член 55, параграф 3 от GDPR  [ОРЗД] да се тълкува в смисъл, че изразът „дейностите по обработване, извършвани от съдилищата при изпълнение на съдебните им функции“ може да означава предоставяне от съдебен орган на достъп до документи по дела, съдържащи лични данни, като достъпът се осъществява чрез предоставяне на журналист на копия от тези документи по дела?

a)      От значение ли е за отговора на този въпрос дали надзорът върху този вид дейност по обработване на лични данни, осъществяван от компетентния за това национален орган, засяга независимото вземане на съдебни решения по отношение на отделни дела?

б)      От значение ли е за отговора на този въпрос това, че видът и целта на обработването на данни от съдебния орган се състоят в информирането на журналисти, за да им се даде възможност по този начин да отразяват по-добре откритите съдебни заседания, което е в съответствие с принципа за публичност и прозрачност на съдебните производства?

в)      От значение ли е за отговора на този въпрос дали обработването на данните се основава на изрична национална правна уредба?“.

Генералният адвокат:

55.      Предоставянето на журналист на три документа по дело, за да може той по-добре да разбере устната фаза на производството, отразявано от него, представлява обработване на лични данни съгласно ОРЗД. Този извод в еднаква степен предоставя отговор и сам по себе си формулира проблем. Хората са социални създания. По-голямата част от нашите взаимодействия предполагат споделяне на някакъв вид информация, най-често с други хора. Трябва ли всеки обмен на такава информация да бъде предмет на ОРЗД?

56.      Ако една вечер отида на бар и споделя с четирима мои приятели на обществено място някоя доста неприятна забележка за моя съсед, съдържаща личните му данни, които съм получил по електронната поща (т.е. чрез автоматични средства и/или като част от моя регистър с лични данни), превръщам ли се в администратор на тези данни и стават ли изведнъж приложими спрямо мен всички (доста тежки) задължения по ОРЗД? Доколкото съседът ми не е дал съгласие за това обработване (разгласяване чрез предаване) и доколкото споделянето на клюки едва ли някога ще попадне сред законните основания, изброени в член 6 от ОРЗД, непременно ще наруша редица разпоредби на ОРЗД чрез това разкриване, включително по-голямата част от съдържащите се в глава III права на съответното лице.

57.      В съдебното заседание, изправена пред такива наистина странни въпроси, зададени от генералния адвокат, Комисията настояваше, че приложното поле на ОРЗД има граници. Тя обаче не бе в състояние да обясни къде точно се намират тези граници. Всъщност тя приема, че дори инцидентното „обработване“ на лични данни води до прилагането на този регламент, а следователно и на произтичащите от него права и задължения.

58.      Точно това е въпросът, който настоящото дело за пореден път поставя на преден план: не трябва ли на приложното поле на ОРЗД да бъдат поставени материалноправни граници? Трябва ли всяка форма на взаимодействие между хората, при която се разкрива информация за други хора, независимо от начина, по който тя се разкрива, да бъде предмет на неговите доста обременителни норми?

59.      В тази нова ера, характеризираща се с непрекъснат стремеж към все повече автоматизация, изглежда, че почти всеки аспект от всяка дейност може рано или късно да бъде свързан с машина, която все по-често разполага със собствени възможности за обработка на данни. В повечето хипотези използването на такива данни ще бъде от второстепенно значение или „de minimis“, така че в много случаи няма да се извършва „реална“ дейност по обработване. При все това нито естеството на дейността (просто предаване на данни в сравнение с ефективна работа върху и с данни), нито методът на евентуалното предаване (писмено, ръчно или електронно, от една страна, или устно, от друга страна), нито обемът на личните данни (без да е налице правило de minimis, нито разлика в разгласяването на индивидуализирани данни, отнасящи се до конкретно лицев сравнение с работа със или върху набор от данни) са от значение за приложимостта на ОРЗД.

63.      Независимо от това, отчитам факта, че не толкова отдавна Съдът, заседаващ в голям състав, вече отхвърли възприемането на подобен критерий в решение Комисия/Bavarian Lager(38). По подобен начин оттогава насам Съдът продължи да следва един по-скоро експанзионистичен курс при тълкуването на приложното поле на Директива 95/46 и съответно на ОРЗД(39).

64.      Поради тази причина съм длъжен да заключа, че и по настоящото дело е извършено обработване на лични данни по смисъла на член 2, параграф 1 от ОРЗД и следователно и по смисъла на член 55, параграф 3 от този регламент.

65.      Подозирам обаче, че или Съдът, или законодателят на Съюза може един ден да трябва да преразгледа приложното поле на ОРЗД. Настоящият подход постепенно превръща ОРЗД в де факто една от най-незачитаните законодателни рамки в правото на Съюза. Това фактическо положение не е непременно умишлено. То е по-скоро естествена последица от прекомерно широкото приложно поле на ОРЗД, което от своя страна води до това, че много хора просто са в блажено неведение на факта, че ОРЗД се прилага и спрямо техните дейности. Макар несъмнено да е възможно подобна защита на личните данни все още да може да „служи на човечеството“, съм напълно убеден, че незачитането ѝ поради нейния неразумен характер на практика не служи добре, дори изобщо не допринася за авторитета или легитимността на който и да е закон, включително на ОРЗД.

[…]

136. … според мен ОРЗД не съдържа никакво право на „анонимен съдебен процес“. С оглед на всичко изложено по-горе изглежда странно и опасно да се смята, че за разрешаване на спора си ищците, отиващи в публичния форум, където съдиите говорят от името на общността и действат под зоркия поглед на своите съграждани, следва да имат право самоличността им да се пази в тайна, а делото им да бъде анонимизирано по подразбиране, включително от самия съд, който решава делото, без да е налице някаква конкретна и сериозна причина, налагаща такава анонимност.

137. Разбира се, публичността на правосъдието не е абсолютна. Съществуват основателни и необходими изключения.  Това, което следва да се има предвид тук, е: кое е правилото и кое е изключението. Публичността и прозрачността трябва да останат правилото, от което естествено изключенията са възможни и понякога необходими. Въпреки това, освен ако ОРЗД не следва да се тълкува като налагащ възраждане на най-добрите практики на Parlement de Paris от 14-и век или други елементи на Ancien Régime или на Star Chamber(s), е доста трудно да се обясни защо в името на защитата на личните данни това съотношение сега трябва да се обърне, а именно тайната и анонимността трябва да станат правилото, от което прозрачността понякога може понякога да стане желаното изключение.

138. В заключение и като цяло не може да не се зададе отново въпросът, що се отнася до цялостния законодателен замисъл на прилагането на ОРЗД по отношение на съдебната дейност на съдилищата, защо системата би била проектирана така, че (първоначално) да включва всичко, а след това (на по-късен етап) на практика да изключва последиците от този широк обхват чрез отделните материалноправни разпоредби или евентуално изцяло посредством член 23, параграф 1, буква е) от ОРЗД. Не би ли следвало тогава националните съдилища, които действат „при изпълнение на съдените им функции“, просто да бъдат изключени изцяло от приложното поле на ОРЗД?

[…]

Заключение

156. Предлагам на Съда да отговори на поставените от Rechtbank Midden‑Nederland (Първоинстанционен съд на Централна Нидерландия, Нидерландия) преюдициални въпроси по следния начин:

„По въпрос 1

Член 55, параграф 3 от Регламент 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните) трябва да се тълкува в смисъл, че дейността по разкриване на документи по дела на журналисти с цел по-добро медийно отразяване на открито съдебно заседание се извършва от съдилищата „при изпълнение на съдебните им функции“.

По въпрос 1, буква а)

Член 55, параграф 3 от Регламент 2016/679 не изисква да се установява дали дадена дейност по обработване, извършвана от националните съдилища „при изпълнение на съдебните им функции“, засяга независимото вземане на съдебно решение по всяко отделно дело.

По въпрос 1, буква б)

Определянето на естеството и целта на конкретна дейност по обработване не е сред критериите, които трябва да се вземат предвид съгласно член 55, параграф 3 от Регламент 2016/679, за да се установи дали националните съдилища са действали „при изпълнение на съдебните им функции“.

По въпрос 1, буква в)

За да се установи дали дадена дейност по обработване е извършвана от националните съдилища „при изпълнение на съдебните им функции“ по смисъла на член 55, параграф 3 от Регламент (ЕС) 2016/679, е без значение дали тези съдилища са действали въз основа на изрично правно основание, предвидено в националното право“.