Tag Archives: съд на ес

Съд на ЕС: фрейминг

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Стана известно решението на Съда на ЕС по дело  C‑392/19 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) с акт от 25 април 2019 г., постъпил в Съда на 21 май 2019 г., в рамките на производство по дело VG Bild-Kunst срещу Stiftung Preußischer Kulturbesitz, относно тълкуването на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО.

SPK е операторът на Deutsche Digitale Bibliothek (наричана по-нататък „DDB“), цифрова библиотека за култура и знание, която свързва в мрежа германски културни и научни институции.   На уебсайта на DDB има връзки към съдържание, съхранявано на уебпорталите на участващите институции. Самата DDB съхранява   само миниатюрни изображения (thumbnails), а именно версии на изображения в умален размер спрямо този на оригиналния обект. Когато потребителят кликне върху едно от тези миниатюрни изображения, той се пренасочва към страницата, отнасяща се до разглеждания обект на сайта на DDB, която съдържа увеличена версия на разглежданото миниатюрно изображение в резолюция 440×330 пиксела. При кликване върху това увеличено изображение или използване на функцията „лупа“, в прозорец за показване на наслагващо изображение на текущата страница (lightbox) се показва още по-увеличена версия , а бутонът „Показване на обекта на изходния сайт“ съдържа директна връзка към уебсайта на предоставящата разглеждания обект институция, било към началната ѝ страница, било към страницата, която се отнася до този обект.

VG Bild-Kunst поставя сключването на лицензионен договор със SPK за ползването на неговия каталог от произведения под формата на миниатюрни изображения в зависимост от включването на разпоредба, съгласно която лицензополучателят се задължава при използване на произведенията и закриляните обекти, които са предмет на договора, да прилага ефективни технически мерки срещу фрейминг от страна на трети лица по отношение на миниатюрните изображения на тези представени на уебсайта на DDB произведения или закриляни обекти.

 SPK смята, че VG Bild-Kunst е длъжно да предостави на SPK посочения лиценз, без последният да е обвързан с прилагането на такива технически мерки. Таак се стига и до преюдициалното запитване.

Заключението на ГА M. SZPUNAR, в което се предлага диференциация според използваната техника:

  • вграждането на интернет страница на защитени с авторско право произведения, предоставени на публично разположение при условията на свободен достъп на други уебсайтове с разрешението на притежателя на авторските права, по начин че да се показват автоматично на тази страница при отварянето ѝ, без да е необходимо допълнително действие от страна на потребителя, представлява публично разгласяване по смисъла на тази разпоредба.
  • вграждането на уебсайт на трето лице с помощта на използваща фрейминг активна интернет връзка на произведение, предоставено на публично разположение на уебсайт при условията на свободен достъп със съгласие на притежателя на правата, не представлява публично разгласяване по смисъла на тази разпоредба, когато това вграждане се осъществява при заобикаляне на мерките за защита срещу фрейминг, приети или разпоредени от притежателя на авторските права.
  • техническите мерки за защита срещу вграждане на интернет страница на защитени с авторско право произведения, предоставени на публично разположение при условията на свободен достъп на други уебсайтове с разрешението на притежателя на авторските права, по начин че да се показват автоматично на тази страница при отварянето ѝ, без да е необходимо допълнително действие от страна на потребителя, представляват ефективни мерки за защита по смисъла на член 6 от Директива 2001/29

Решението на Съда е по-праволинейно –

вграждането на произведения, защитени с авторско право и предоставени на публично разположение на друг уебсайт при условията на свободен достъп с разрешението на носителя на авторското право, на уебсайт на трето лице чрез техниката на фрейминга представлява публично разгласяване по смисъла на тази разпоредба, когато това вграждане заобикаля мерките за защита срещу фрейминга, приети или наложени от този носител на права.

49      Безспорно, не може да се игнорира обстоятелството, че хипервръзките, независимо дали се използват в рамките на техниката на фрейминга или не, спомагат за доброто функциониране на интернет, който има особено значение за свободата на изразяване на мнение и на информация, гарантирана в член 11 от Хартата, както и за обмена на мнения и на информация в тази мрежа, в която са на разположение огромни количества информация (решение от 29 юли 2019 г., Spiegel Online, C‑516/17, EU:C:2019:625, т. 81 и цитираната съдебна практика).

50      При все това подход, при който, дори когато носителят на авторското право е въвел ограничителни мерки срещу фрейминга на неговите произведения, се счита, че той е дал съгласието си за всеки акт на публично разгласяване на посочените произведения от трето лице в полза на всички интернет потребители, би бил в противоречие с изключителното му и неподлежащо на изчерпване право да разрешава или забранява всяко публично разгласяване на неговите произведения по силата на член 3, параграфи 1 и 3 от Директива 2001/29.

Както  обяснява Цифрова република,  според решението

правоносителите са в състояние да ограничат споделянето на своето съдържание  дори когато става дума за хиперлинкове и фрейминг, насочващи към законно качено съдържание, свободно достъпно онлайн.

Решението е от огромно значение за практиките на цифровите библиотеки и в частност – платформата за европейско културно наследство Европеана (Europeana), която използва именно технологията “фрейминг”, за да споделя цифровизирани образци на европейско изкуство, които се пазят на сървъри на агрегаторите на платформата на национално ниво. В България агрегатор на Европеана е варненската Регионална библиотека “Пенчо Славейков”.

Съд на ЕС: право да бъдеш забравен – достъп до специални категории данни

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

През септември  2020 г. стана известно решението по дело C‑136/17 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Conseil d’État (Държавен съвет, Франция)  в рамките на производство по дело GC и др. /  Commission nationale de l’informatique et des libertés (CNIL).

Френски граждани  искат да не се показват  в резултатите от търсене различни URL адреси, на които има материали за лицата. По-специално:

GC е поискала да бъде премахната от списъка с резултатите връзка, която препраща към сатиричен фотомонтаж, публикуван онлайн в YouTube на 18 февруари 2011 г. под псевдоним, в който видеоматериал тя е изобразена до кмета на общината, на когото е била началник-кабинет, като се демонстрира недвусмислено интимната им връзка, както и отражението на тази връзка върху собствената ѝ политическа кариера. Този фотомонтаж е публикуван онлайн по повод на предизборната кампания в кантона, в който GC участва като кандидат. Когато получава отказ на искането си за премахване от резултатите при търсене, заинтересованото лице не е нито избрано, нито кандидат за местна изборна длъжност и вече не изпълнява функциите на началник-кабинет на кмета на общината.

АF е поискал да бъдат премахнати от списъка с резултати връзки, които препращат към статия в ежедневника Libération от 9 септември 2008 г., възпроизведена на сайта на Centre contre les manipulations mentales (Център за борба с манипулирането на съзнанието, CCMM) (Франция) относно самоубийството на последовател на Сциентоложката църква през декември 2006 г. В статията AF се споменава в качеството си на отговарящ за връзките с обществеността на Сциентоложката църква — длъжност, която оттогава е престанало да упражнява. Впрочем авторът на въпросната статия посочва, че се е свързал с AF, за да разбере неговата версия за фактите, и излага казаното от него във връзка със случая.

 BH е поискал да бъдат премахнати от списъка с резултатите връзки, които водят към статии, предимно от пресата, свързани с разследване, започнало през юни 1995 г., относно финансирането на републиканската партия (PR), в рамките на което е привлечен като обвиняем заедно с няколко бизнесмени и политици. Воденото спрямо него производство е прекратено с определение за прекратяване от 26 февруари 2010 г. Повечето от спорните връзки водят към статии, публикувани към момента на започване на разследването, и съответно в тях не се посочва как то е приключило.

ED е поискал да бъдат премахнати от списъка с резултатите връзки, които водят към две статии, публикувани в Nice-Matin и Le Figaro, отразяващи заседанието по наказателното дело, в хода на което той е осъден на седем години лишаване от свобода и на допълнително наказание пробация за срок от десет години за деяния, квалифицирани като сексуално насилие над непълнолетни лица на петнадесет годишна възраст. Освен това в една от тези съдебни хроники се споменават редица интимни подробности, отнасящи се до ED, които са разкрити в хода на наказателния процес.

Както Google, така и френският орган за защита на данните (CNIL) отказват да разпореждат исканията на жалбоподателите. Гражданите обжалват отказа и френският съд се обръща към Съда на ЕС.

Въпросите – като първият от тях е дали  забраната за  обработване на специални категории данни, п  е приложима и за   интернет търсачка, в качеството на администратор на данни, каквито тази търсачка обработва. 

Търси се отговор на въпроси относно     реализацията на правото  да бъдеш забравен.  Според чл.9 GDPR  забранява се обработването на лични данни, разкриващи расов или етнически произход, политически възгледи, религиозни или философски убеждения или членство в синдикални организации, както и обработването на генетични данни, биометрични данни за целите единствено на идентифицирането на физическо лице, данни за здравословното състояние или данни за сексуалния живот или сексуалната ориентация на физическото лице.Предвиждат се изключения, например когато субектът на данни  е дал изрично  съгласие или той е направил данните обществено достояние.

Генералният адвокат Szpunar  приема, че    при такива обстоятелства е необходимо операторът на търсачката да провежда балансиране на базата на „всеки отделен случай“ между, от една страна, правото на зачитане на личния живот и правото на защита на данните  и правото на обществеността да има достъп до съответната информация, като същевременно отчита факта, че тази информация се отнася до журналистиката или представлява артистичен или литературен израз.

Съдът:

Доколкото дейността на интернет търсачка може да засегне значително и в допълнителна степен по отношение на дейността на издателите на уебсайтове основните права на зачитане на личнияживот и на защита на личните данни, лицето, което управлява търсачката в качеството си на лице, което определя целите и средствата на тази дейност, трябва да гарантира в рамките на своята отговорност, компетентност и възможности, че дейността му отговаря на изискванията на правото на Съюза.

Обработването на лични данни, разкриващи расов или етнически произход, политически възгледи, религиозни или философски убеждения, членство в професионални съюзи, както и обработването на данни, свързани със здравословното състояние и половия живот,е забранено, с някои изключения и дерогации.

Лицето, което управлява интернет търсачка, е отговорно не поради факта че лични данни се намират на определена уеб страница,  а поради факта,  че се препраща към тази страница – като се посочва връзката към нея в списъка с резултатите, представен на интернет потребителите, след търсенето. Ограниченията за интернет търсачката са   именно поради това препращане (рефериране).

За баланса:    решението отчита   естеството на въпросната информация и   чувствителността ѝ по отношение на личния живот на съответното физическо лице, както и   интереса на обществеността да разполага с тази информация, който интерес може да бъде различен в зависимост от ролята на това лице в обществения живот.

Когато от търсачката се иска премахване на резултатите при търсене на връзка към уебстраница, на която са публикувани чувствителни данни, търсачката  трябва, въз основа на всички относими към конкретния случай обстоятелства и предвид тежестта на намесата в  личния живот  да провери дали включването на тази връзка в списъка с резултати, който се показва след търсене, извършено въз основа на името на това лице, се оказва напълно необходимо за защитата на свободата на информация на потребителите на интернет.

Когато обработването се отнася до данни, които явно са направени публично достояние от съответното физическо лице, търсачката може да откаже да уважи искане за премахване на резултатите при търсене.

По отношение на уебстраници, съдържащи данни за съдебно производство в областта на наказателното право, водено по-специално срещу дадено лице от  по-ранен етап от това производство,  които вече не отговарят на действителното положение,  търсачката трябва да прецени дали това лице има право въпросната информация да не бъде повече свързвана към настоящия момент с неговото име чрез списък с резултати, който се показва след търсене, извършено въз основа на неговото име – като  вземе предвид всички обстоятелства по случая, каквито са по-специално естеството и тежестта на въпросното закононарушение, развитието и резултатът от производството, изтеклият период от време, ролята на това лице в обществения живот и поведението му в миналото, интересът на обществеността към момента на подаване на искането, съдържанието и формата на публикацията, както и нейните последици за въпросното лице.

Когато лицето, което управлява интернет търсачка,   констатира, че съответното физическо лице няма право на премахване от резултатите при търсене,   все пак търсачката  е длъжна  да преустрои списъка с резултатите, така че общата представа, която получава интернет потребителят, да  отразява актуалното съдебно положение – следователно връзки към уебстраници, съдържащи информация по този въпрос, да се появяват на първо място в този списък.

Съд на ЕС: право да бъдеш забравен – две заключения на Генералния адвокат

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Преди седмица Генералният адвокат Szpunar представи две заключения, свързани с правото да бъдеш забравен.

Разглежданият от Генералния адвокат акт е вече заменената Директива 95/46 за защита на данните,   но въпросите са значими без оглед на това. Решенията на Съда на ЕС се очакват през следващите месеци.

Следващите кратки коментари са по публикация в  Inforrm’s Blog

Заключение по дело C-136/17 GC и др. / CNIL

Въпросите

Първото заключение засяга четири отделни случая, като жалбоподателите   искат да не се включват в резултатите   URL адреси, които съдържат различни материали за тях. Както Google LLC, така и френският орган за защита на данните (CNIL) отказват да разпореждат да се изпълнят исканията на жалбоподателите.

Conseil d’État счита, че пред делата има „редица сериозни затруднения при тълкуването на Директива 95/46“ и отправят няколко въпроса към Съда на ЕС. Двата най-интересни въпроса се отнасят до това как забраните за обработка на чувствителни лични данни съгласно директивата се прилагат за търсачките; и как да се действа, когато връзките съдържат журналистически материали.

Генералният адвокат Szpunar   предлага на Съда да приеме, че при такива обстоятелства е необходимо операторът на търсачката да провежда балансиране на базата на „всеки отделен случай“ между, от една страна, правото на зачитане на личния живот и правото на защита на данните съгласно членове 7 и 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз и, от друга страна, правото на обществеността да има достъп до съответната информация, като същевременно отчита факта, че тази информация се отнася до журналистиката или представлява артистичен или литературен израз.

Заключение по дело С-507/17 Google / CNIL

Въпросите

Делото се отнася до  географския обхват на реализацията на правото  да бъдеш забравен.

CNIL изисква от Google глобално прилагане. Google отказва и ограничава заличаването до (1) търсения, извършени с имена на домейни, съответстващи на версиите на неговата търсачка в държавите-членки на ЕС; и (2) „геоблокиране“ на изтритите резултати „независимо от версията на използваната търсачка“ въз основа на търсене, извършено с използване на IP адрес, който се намира в държавата по местопребиваване на съответното лице.

CNIL смята тези стъпки за недостатъчни и санкционира Google със 100 000 евро.

Google иска отмяна на решението на CNIL пред Conseil d’État, който задава няколко преюдициални въпроса към Съда на ЕС.

Генералният адвокат Szpunar  приема, че исканията за търсене, направени извън ЕС, не трябва да бъдат засегнати в резултатите от търсенето и предлага Съдът да приеме право на „европейско отклонение“.  Директива 95/46 не може да   създаде права отвъд границите на Европейския съюз.

Все пак обаче Генералният адвокат не е изключил възможността в някои обстоятелства да е уместно да се разпореди глобално действие: „Това не означава обаче, че правото на ЕС никога не може да изисква оператор на търсачка като Google да предприема  глобални действия. Не изключвам възможността да съществуват ситуации, при които [законът] изисква прилагането на разпоредбите на Директива 95/46 извън територията на Съюза.“  За Генералния адвокат е трудно да се прецени кога могат да възникнат такива случаи , но съдилищата познават казуси като Equustek.

Съд на ЕС: неутралност на мрежата

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Дружеството Telenor, установено в Унгария, предлага по-специално услуги за достъп до интернет. Сред услугите, предлагани на неговите клиенти, фигурират два пакета с преференциален достъп. Унгарската служба за медии и комуникация постановява две решения, в които приема, че с двата пакета не се спазва общото задължение за еднакво и недискриминационно третиране на трафика, предвидено в член 3, параграф 3 от  регламент 2015/2120, и че Telenor трябва да прекрати тяхното предлагане.

В отговор на преюдициално запитване Съдът, голям състав, тълкува за първи път Регламент 2015/2120, с който се утвърждава основният принцип за отворен интернет (по-известен като „мрежова неутралност“) в решение по съединени дела C‑807/18 и C‑39/19 Telenor Magyarország Zrt. срещу Nemzeti Médiaés Hírközlési Hatóság Elnöke.

Въпросите:

„1)      Трябва ли търговско споразумение между доставчик на услуги за достъп до интернет и краен потребител, съгласно което доставчикът на услуги прилага към последния тарифа с нулев разход по отношение на определени приложения (тоест генерираният за съответното приложение трафик не се отчита като ползване на данни и не се забавя скоростта след изчерпване на договорения обем на данни) и с което доставчикът осъществява дискриминация, която се ограничава до условията на сключеното с крайния потребител споразумение и е насочена единствено срещу крайния потребител, страна по споразумението, но не и към неучастващите в споразумението крайни потребители, да се тълкува във връзка с член 3, параграф 2 от [Регламент 2015/2120]?

2)      При отрицателен отговор на първия въпрос: трябва ли член 3, параграф 3 от [Регламент 2015/2120] да се тълкува в смисъл, че за да се прецени наличието на нарушение — като се има предвид и съображение 7 от Регламента — е необходима основана на въздействието и на пазара оценка, която да установи дали приетите от доставчика на услуги за достъп до интернет мерки действително ограничават, и евентуално в каква степен, признатите в член 3, параграф 1 от Регламента права на крайния потребител?

3)      Независимо от първия и втория въпрос: трябва ли член 3, параграф 3 от [Регламент 2015/2120] да се тълкува в смисъл, че установената с него забрана има общ и обективен характер, така че се забранява всякаква мярка на управление на трафика, която третира различно определено интернет съдържание, независимо дали доставчикът на услуги за достъп до интернет осъществява различното третиране чрез споразумение, търговска практика или други действия?

4)      При утвърдителен отговор на третия въпрос: може ли да се установи нарушение на член 3, параграф 3 от [Регламент 2015/2120] само поради факта че е налице дискриминация, без да се прави допълнителна оценка на пазара и на въздействието, така че в този случай да не е необходима оценка съгласно член 3, параграфи 1 и 2 от Регламента?“.

С четирите си въпроса, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 3 от Регламент 2015/2120 трябва да се тълкува в смисъл, че пакети, които се предлагат от доставчик на услуги за достъп до интернет посредством споразумения, сключени с крайни потребители, съгласно които последните могат да заплащат тарифа, даваща им право да използват без ограничения определен обем данни, без от него да се изважда използването на някои специфични приложения и услуги, като при изчерпване на този обем данни могат да продължат да използват без ограничения посочените специфични приложения и услуги, докато по отношение на другите налични приложения и услуги се прилагат мерки за блокиране или забавяне на трафика, са несъвместими с регламента.[22]

Решението:

пакети, които се предлагат от доставчик на услуги за достъп до интернет посредством споразумения, сключени с крайни потребители, съгласно които последните могат да заплащат тарифа, даваща им право да използват без ограничения определен обем данни, без от него да се изважда използването на някои специфични приложения и услуги, като при изчерпване на този обем данни могат да продължат да използват без ограничения посочените специфични приложения и услуги, докато по отношение на другите налични приложения и услуги се прилагат мерки за блокиране или забавяне на трафика,

–        са несъвместими с член 3, параграф 2 във връзка с параграф 1 от посочения член, ако тези пакети, споразумения и мерки за блокиране или забавяне ограничават упражняването на правата на крайните потребители, и

–        са несъвместими с параграф 3 от посочения член, ако посочените мерки за блокиране или забавяне се основават на търговски съображения.

Съд на ЕС: баланси на права по Dиректива 2004/48/ЕО

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Стана известно решението на Съда на ЕС  по дело  C-264/19 ConstantinFilm v  GoogleInc.и YouTubeLLC

с предмет преюдициално запитване от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд на Германия)  в рамките на производство по дело Constantin Film Verleih GmbH срещу YouTube LLC, Google Inc.,

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 8, параграф 2, буква а) от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост.

Запитването е отправено в рамките на спор между Constantin Film Verleih GmbH, установено в Германия дружество за разпространение на филми, от една страна, и YouTube LLC и Google Inc., установени в Съединените щати, от друга страна, по повод поисканата от Constantin Film Verleih информация от тези две дружества, свързана с адресите на електронната поща, IP адресите и номерата на мобилните телефони на потребители, извършили нарушение на неговите права върху интелектуална собственост.

Constantin Film Verleih притежава изключителните права да използва за Германия кинематографичните произведения „Parker“ и „Scary movie 5“. Тези произведения са качени на интернет сайта http://www.youtube.com. Constantin Film Verleih изисква от YouTube и Google, дружеството майка на YouTube, да му предоставят  данни за всеки от качилите тези произведения потребители  (за да качат видеоматериали на платформата YouTube, потребителите трябва първо да регистрират в Google свой потребителски профил, за създаването на който   се изисква  име, адрес на електронна поща и дата на раждане. Тези данни обикновено не се проверяват и не се изисква пощенският адрес на потребителя. За да може обаче да публикува на платформата YouTube видеоматериали с продължителност над 15 минути, потребителят трябва да въведе номер на мобилен телефон, на който получава код за активиране, необходим за да осъществи това публикуване, а съгласно общите условия за използване и за защита на съвместните за YouTube и Google данни, потребителите на платформата YouTube дават разрешение за съхраняването на регистрационните файлове на сървъра, в това число IP адреса, датата и часа на използване, както и отделните заявки).

 Landgericht Frankfurt am Main (Областен съд Франкфурт на Майн, Германия) отхвърля искането на Constantin Film Verleih. Горната инстанция  Oberlandesgericht Frankfurt am Main (Висш областен съд Франкфурт на Майн, Германия) обаче уважава частично искането на Constantin Film Verleih и осъжда YouTube и Google да му предоставят адресите на електронната поща на съответните потребители; жалбата е отхвърлена в останалата ѝ част.

С ревизионната си жалба, подадена пред запитващата юрисдикция, Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия), Constantin Film Verleih продължава да иска YouTube и Google да бъдат осъдени да му предоставят номерата на мобилните телефони, както и IP адресите на съответните потребители. От своя страна в ревизионната си жалба YouTube и Google молят искането на Constantin Film Verleih да бъде отхвърлено изцяло, включително що се отнася до разкриването на адресите на електронната поща на съответните потребители.

  Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Обхващат ли посочените в член 8, параграф 2, буква а) от Директива [2004/48] адреси на производителите,     разпространителите, доставчиците и други предишни държатели на стоките или услугите, както и предполагаемите търговци на едро и дребно, до които в зависимост от случая се отнася информацията по член 8, параграф 1 от Директива [2004/48], и:

a)      електронните адреси на ползвателите на услугите и/или

б)      телефонните номера на ползвателите на услугите, и/или

в)      IP адресите, които са използвани от ползвателите на услугите за качването на данни, които нарушават правата, заедно с точното време на качването?

2)      При утвърдителен отговор на първия въпрос, буква в):

Включва ли информацията, която следва да се предостави по член 8, параграф 2, буква а) от Директива [2004/48], и IP адресите, които ползвателят, качил преди това данните, нарушаващи права, е ползвал последно за достъп до потребителския си профил в Google/YouTube, заедно с точното време на достъпа, независимо от това дали при този последен достъп са извършени нарушения на права [на интелектуалната собственост]?“.

Решението:

С предвиденото в член 8 право на информация се цели да се направи приложимо и да се конкретизира основното право на ефективни правни средства за защита, гарантирано с член 47 от Хартата на основните права, и така да се осигури ефективното упражняване на основното право на собственост, от което е част правото на интелектуална собственост, закриляно с член 17, параграф 2 от нея (решение от 16 юли 2015 г., Coty Germany, C‑580/13, EU:C:2015:485, т. 29), като същевременно се дава на носителя на право на интелектуална собственост възможност да установи лицето, което го нарушава, и да вземе необходимите мерки, за да защити това право . [35]

Целта на Директива 2004/48 е да установи подходящо равновесие между, от една страна, интереса на притежателите на права от защита на тяхното право на интелектуална собственост, гарантирана с член 17, параграф 2 от Хартата на основните права, и от друга страна, защитата на интересите и основните права на ползвателите на закриляни обекти, както и на обществения интерес [37]

Целта на чл.8 е да съчетае спазването на различни права, по-специално правото на притежателите на права на информация и правото на защита на личните данни на потребителите (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2015 г., Coty Germany, C‑580/13, EU:C:2015:485, т. 28).[38]

Както произтича от самия текст на член 8, параграф 3, буква a) от тази директива, законодателят на Съюза изрично е предвидил възможността за държавите членки да предоставят на притежателите на права върху интелектуална собственост правото да получат по-пълна информация, стига обаче да бъде осигурено подходящо равновесие между разглежданите различни основни права, и спазването на другите общи принципи на правото на Съюза, като принципа на пропорционалност (вж. в този смисъл определение от 19 февруари 2009 г., LSG-Gesellschaft, C‑557/07, EU:C:2009:107, т. 29 и решение от 19 април 2012 г., Bonnier Audio и др., C‑461/10, EU:C:2012:219, т. 55). [39]

По изложените по-горе съображения на поставените въпроси следва да се отговори, че член 8, параграф 2, буква a) от Директива 2004/48 трябва да се тълкува в смисъл, че що се отнася до потребител, качил файлове в нарушение на право на интелектуална собственост, посоченото в този член понятие „адреси“ не включва неговия адрес на електронната поща, телефонния му номер или IP адреса, използван за качването на тези файлове, нито IP адреса, използван при последния му достъп до потребителския профил.[40]

 

Съд на ЕС: отговорността на платформите

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Публикувано е заключението  на генералния адвокат по обединени дела  C-682/18 Frank Peterson v Google LLC, YouTube LLC и C-683/18 Elsevier v Cyando   

Доставчиците на онлайн платформи  катоYouTube и Uploaded  не носят пряка отговорност за незаконното качване на защитени произведения от потребителите на тези платформи. 

Директива 2019 / 790 за авторските права на цифровия единен пазар  не е приложима за разглежданите случаи, обсъжда се отговорността на доставчиците  по време на действие по силата на Директива 2000/31 на електронната търговия, Директива 2001/29 относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество  и Директива 2004/48 относно прилагането на правата на интелектуална собственост.

 Франк Питърсън, музикален продуцент, води  дело срещу  YouTube  и  Google пред  германските съдилища, отнасящи се до звукозаписи в YouTube, върху които  той твърди, че притежава различни права, но са качени в платформата от  потребители  на тази платформа без разрешение (Сара Брайтман  по време на турне).  Във втория случай издателската група Elsevier води дело  отново пред германските съдилища, отнасящи се до качването на   файлове, върху които Елсевиер притежава изключителните права,   от потребителите на платформата  Uploaded (управлявана от Cyando платформа за съхраняване на информация и споделяне на файлове) без разрешение. 

The Bundes gerichtshof (Федерален съд, Германия), който разглежда тези две дела, отправя  шест въпроса относно прилагането на посочените по-горе директиви.

Въпросите:

„1)      Извършва ли акт на публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от [Директива 2001/29] операторът на интернет базирана видеоплатформа, на която потребители предоставят на публично разположение видеоклипове със закриляно от авторското право съдържание без съгласието на притежателите на права, ако

–        с платформата той реализира приходи от реклама,

–        [качването на видеоклип] е автоматично и се извършва без предварителен преглед или контрол от страна на оператора,

–        съгласно условията за ползване операторът получава световна, неизключителна и безвъзмездна лицензия по отношение на видеоклиповете за периода, за който са качени на платформата,

–        в условията за ползване и в рамките на процеса [на качване] операторът указва, че не е позволено качването на платформата на съдържание, което нарушава авторските права,

–        операторът предоставя на разположение помощни средства, чрез които притежателите на права могат да предприемат действия за блокирането на достъпа до видеоклипове, с които се нарушават права,

–        операторът на платформата подготвя резултатите от търсенето под формата на класации и категории съдържание, като на регистрираните потребители се представя обзор на препоръчаните видеоклипове, който се основава на вече гледаните от тях видеоклипове,

доколкото този оператор няма конкретни сведения за наличието на съдържание, което нарушава авторските права, или след като получи такива сведения, незабавно заличава това съдържание или незабавно блокира достъпа до него?

2)      При отрицателен отговор на първия въпрос:

При описаните в първия въпрос обстоятелства попада ли дейността на оператора на интернет базирана видеоплатформа в приложното поле на член 14, параграф 1 от [Директива 2000/31]?

3)      При утвърдителен отговор на втория въпрос:

Трябва ли съгласно член 14, параграф 1 от [Директива 2000/31] сведенията за незаконна[та] дейност или информация и запознаването с фактите или обстоятелствата, от които е видна незаконната дейност или информация, да се отнасят до конкретни незаконни дейности или информация?

4)      Отново в случай на утвърдителен отговор на втория въпрос:

Съвместимо ли е с член 8, параграф 3 от [Директива 2001/29] в полза на притежателя на правото да може да се постанови съдебна забрана срещу доставчик на услуга, която се състои в съхраняване на информация, предоставяна от получател на услугата, и се използва от потребител за нарушаване на авторското право или на сродните му права само ако след предупреждение за явно нарушение отново е извършено такова нарушение?

5)      При отрицателен отговор на първия и втория въпрос:

Трябва ли при описаните в първия въпрос обстоятелства операторът на интернет базирана видеоплатформа да се счита за нарушител по смисъла на член 11, първо изречение и член 13 от [Директива 2004/48]?

6)      При утвърдителен отговор на петия въпрос:

Трябва ли задължението на такъв нарушител да заплати обезщетение съгласно член 13, параграф 1 от [Директива 2004/48] да бъде поставено в зависимост от условието нарушителят да е действал умишлено както по отношение на собственото си нарушение, така и по отношение на нарушението на третите лица и да е знаел или според обстоятелствата да е трябвало да знае, че потребители използват платформата за извършване на конкретни нарушения?“

Заключението:

45.      Макар такива платформи като YouTube и Uploaded да дават възможност за различни видове законна употреба, те се използват и по незаконен начин. Видеоклиповете, споделени в YouTube, могат да съдържат защитени произведения и да нарушават правата на техните автори. С оглед на капацитета си да съхранява и прехвърля обемни файлове Sharehoster като Uploaded пък е удобен инструмент за незаконен обмен на копия на произведения, по-специално кинематографски или музикални.

46.      Притежателите на права като г-н Peterson и Elsevier, подкрепяни в случая от френското правителство, очертават лош образ на въпросните платформи и на техните оператори. Като допускали, в рамките на тези платформи, децентрализирано и неконтролирано предоставяне на съдържание от всеки интернет потребител, операторите създавали съществена опасност от засягане на авторското право. Тази опасност се увеличавала многократно предвид масовия характер на публикуваното в тези платформи съдържание, което може да бъде разгледано незабавно от неопределен брой интернет потребители навсякъде по света.  Притежателите на права се позовават и на трудностите, с които се сблъскват при предявяването на искове срещу потребителите, извършващи такива нарушения чрез посочените платформи, по причини, свързани с тяхна неплатежоспособност, анонимност или местоположение.

65. Въпросът дали оператори като YouTube и Cyando са отговорни за нарушенията на авторското право, извършени от потребителите на платформите им, например поради това че тези оператори са били запознати с тях и съзнателно са пропуснали да предприемат действия, че са насърчили тези потребители да извършат подобни нарушения или че са проявили небрежност в това отношение, според мен не попада в обхвата на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29. Както ще обясня в раздел 2, макар да изглежда, че в решения GS Media(35), Stichting Brein I („Filmspeler“)(36) и Stichting Brein II („The Pirate Bay“)(37) Съдът тълкува тази разпоредба, в смисъл че тя може да обхване отговорността за действия на трети лица (наречена „акцесорна“, „субсидиарна“, „вторична“ или „непряка“), считам, от своя страна, че тази отговорност всъщност не е хармонизирана в правото на Съюза. Следователно тя се урежда от нормите, предвидени от държавите членки в областта на гражданската отговорност.

Аргументацията е доста пространнна, към заключението:

256. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) преюдициални въпроси по съединени дела С-682/18 и С- 683/18 следния начин:

1)      Член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО  трябва да се тълкува, в смисъл че операторът на платформа за споделяне на видеоклипове и операторът на платформа за съхраняване и споделяне на файлове не извършват акт на „публично разгласяване“ по смисъла на тази разпоредба, когато потребител на платформите им качва на тях защитено произведение.

2)      Член 14, параграф 1 от Директива 2000/31/ЕО  (Директива за електронната търговия) трябва да се тълкува, в смисъл че операторът на платформа за споделяне на видеоклипове и операторът на платформа за съхраняване и споделяне на файлове по принцип могат да се ползват от предвиденото в тази разпоредба освобождаване за всяка отговорност, която може да произтече от файловете, които съхраняват по молба на потребителите на платформите си.

3)      Член 14, параграф 1, буква а) от Директива 2000/31 трябва да се тълкува, в смисъл че хипотезите, посочени в тази разпоредба, а именно тази, при която доставчик на услуги има „сведения за незаконна[та] дейност или информация“, и тази, при която такъв доставчик „е запознат с факти или обстоятелства, от които да е видна незаконната дейност или информация“, по принцип се отнасят до конкретна незаконна информация.

4)      Член 8, параграф 3 от Директива 2001/29 трябва да се тълкува, в смисъл че не допуска притежателите на права да могат да искат налагането на съдебна забрана срещу доставчик, чиято услуга, състояща се в съхраняване на предоставена от потребител информация, се използва от трети лица за нарушаване на авторското право или на сродните му права, само ако след предупреждение за явно нарушение отново е извършено такова нарушение.

Коментар на ipkitten

Съд на ЕС: задължението за транспониране на директиви

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Съдът на ЕС прие решения по дела  C-549/18 Комисия/Румъния и C-550/18 Комисия/Ирландия. 

В предвидения срок Румъния и Ирландия  не са транспонирали напълно Директивата за предотвратяване на използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма, нито са съобщили национални транспониращи мерки.

На основание член 260, параграф 3 ДФЕС  ЕК първоначално иска   Румъния и Ирландия да бъдат осъдени, от една страна, да заплащат подневна периодична имуществена санкция, считано от обявяването на съдебното решение, за това че не са изпълнили задължението си да съобщят мерките за транспониране на същата директива, и от друга страна, да заплатят еднократна сума.

Впоследствие Комисията уведомява Съда, че оттегля частично иска си и вече не иска да бъде наложена подневна периодична имуществена санкция, тъй като това искане е останало без предмет след пълното транспониране на Директива 2015/849 в румънското и в ирландското право.

Член 260, параграф 3 ДФЕС допуска Съдът да наложи на съответната държава   финансова санкция (еднократно платима сума или периодична имуществена санкция), ако тя не е изпълнила „задължението си да съобщи [на Комисията] за мерките за транспониране на директива[на Съюза]“.

Решенията накратко според прессъобщението на Съда:

Съдът припомня, че задължението за съобщаване на транспониращите мерки по смисъла на тази разпоредба означава за държавите членки задължение да предоставят достатъчно ясна и точна информация за мерките за транспониране на директивите. За целите на изпълнението на това задължение по настоящите дела държавите членки е трябвало да посочат за всяка от разпоредбите на посочената директива с коя национална разпоредба или с кои национални разпоредби е транспонирана.  Комисията е доказала, че Румъния и Ирландия не са съобщили мерките за транспониране на Директива 2015/849 в определения с мотивираното становище срок.  Съдът приема, че

  •  така установеното неизпълнение на задължения попада в приложното поле на член 260, параграф 3 ДФЕС.
  • Комисията не трябва да мотивира във всеки отделен случай решението си да поиска имуществена санкция на основание член 260, параграф 3 ДФЕС. Всъщност той приема, че предпоставките за прилагането на тази разпоредба не може да са по-ограничителни от тези за прилагането на член 258 ДФЕС, доколкото искането по член 260, параграф 3 ДФЕС е само акцесорно за производството по установяване на неизпълнение на задължения и Комисията разполага с дискреционна власт в това отношение, върху която Съдът не може да упражнява съдебен контрол. Тази липса на мотиви не засяга процесуалните гаранции на съответната държава членка, доколкото когато налага такава санкция, Съдът има задължението да я мотивира.
  • Комисията е длъжна да мотивира естеството и размера наисканата имуществена санкция, като в това отношение вземе предвид насоките, които е приела, понеже в производството по член 260, параграф 3 ДФЕС Съдът разполага само с ограничено право на преценка. Всъщност,ако установи неизпълнение, той е обвързан от предложенията на Комисията, що се отнася до естеството на имуществената санкция, която може да наложи, и пределния ѝ размер.
  • относно налагането на санкция под формата на еднократно платима сума Съдът припомня, че механизмът по член 260, параграф 3 ДФЕС е въведен с цел не само да стимулира държавите членки възможно най-бързо да преустановят неизпълнение, което при липса на такава мярка вероятно би продължило, но и да облекчи и ускори производството по налагане на имуществени санкции за неизпълнение на задължението за съобщаване на националните мерки за транспониране на директиви, приети съгласно законодателната процедура. Затова той постановява, че искова молба, с която, както в настоящите случаи, Комисията иска налагането на санкция под формата на еднократно платима сума, не може да бъде отхвърлена като несъразмерна само поради това че има за предмет неизпълнение на задължения, което, макар да е продължило във времето, е преустановено към момента на разглеждане на фактите от Съда, доколкото осъждането да се заплати еднократна сума почива на преценката какви са последиците за частните и обществените интереси от това, че съответната държава членка не е изпълнила задълженията си, особено когато неизпълнението е продължило дълъг период от време.
  • относно изчисляването на подходящата по настоящите дела еднократно платима сума  Съдът припомня, че при упражняването на правото си на преценка, което в това отношение е ограничено от предложенията на Комисията, той следва да определи размера на еднократно платимата сума —допустима съгласно 260, параграф 3 ДФЕС санкция за държавата членка —по такъв начин, че тя да бъде, от една страна, съобразена с обстоятелствата, а от друга страна, съразмерна на извършеното нарушение. Сред релевантните фактори в това отношение са именно обстоятелства като тежестта на установеното неизпълнение на задължения, периодът, през който то продължава, и платежоспособността на съответната държава членка:

а. относно тежестта на нарушението  Съдът преценява, че в хода на производствата Румъния и Ирландия действително са преустановили твърдяното неизпълнение на задължения, но това не променя факта, че същото е съществувало към момента на изтичането на срока, определен в мотивираните становища, така че ефективността на правото на Съюза не е била осигурена във всеки един момент.

б. относно преценката на продължителността на нарушението  Съдът припомня, че тя по принцип трябва да се счита за извършена към момента, в който Съдът преценява фактите, а именно към момента на приключване на производството.

в. относно  началото на периода, вземан предвид при определянето на размера на еднократно платимата сума по член 260, параграф 3 ДФЕС, датата, която е меродавна за изчисляването на продължителността на неизпълнението на задължения, е не датата, на която изтича срокът, даден в мотивираното становище (използвана за целите на определянето на съответната подневна периодична имуществена санкция), а датата, на която изтича срокът за транспониране, предвиден във въпросната директива. Всъщност тази разпоредба има за цел да насърчи държавите членки да транспонират директивите в определените от законодателя на Съюза срокове и да осигури пълната ефективност на законодателството на Съюза. Впрочем всеки друг подход би поставил под въпрос полезното действие на разпоредбите на директивите, определящи датата, на която мерките за тяхното транспониране трябва да влязат в сила, и би предоставил допълнителен срок за транспониране, който освен това би бил различен като продължителност в зависимост от бързината, с която Комисиятаобразува досъдебната процедура, и същевременно не би могъл да се отчита при определянето на продължителността на съответното неизпълнение на задължения. Поради това Съдът стига до извода, че неизпълнението на задължения от страна на Румъния и на Ирландия е продължило малко повече от две години.

г. относно платежоспособността на съответната държава членка  Съдът припомня, че трябва да се отчетат актуалните данни за брутния вътрешен продукт (БВП) на тази държава членка към датата на преценката на фактите от Съда.

Предвид всички обстоятелства по настоящите дела и с оглед на правото на преценка, признато му в член 260, параграф 3 ДФЕС, Съдът осъжда Румъния и Ирландия да заплатят на Комисията еднократна сума в размер съответно на 3 000 000 EURи на 2 000 000 EUR.

Съд на ЕС: Schrems II

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

На 15 юли 2020 стана известно решението на Съда на ЕС  по дело C-311/18 Data Protection Commissioner/Maximillian Schrems et Facebook Ireland (Schrems II).То засяга експорта на лични данни от ЕС към САЩ.

Г-н Maximillian Schrems (Австрия)   е потребител на Facebook от 2008 г. Личните данни на г-н Schrems изцяло или частично се предават от Facebook Ireland към разположени на територията на Съединените щати сървъри на Facebook Inc., където се обработват. Г-н Schrems подава жалба до ирландския надзорен орган, с която по същество иска забрана на експорта. Той твърди, че правото и практиките на Съединените щати не предлагат достатъчна защита срещу достъпа от публичните органи до данните, предавани на тази държава.Тази жалба е отхвърлена, по-специално тъй като в Решение 2000/5205   Комисията е констатирала, че Съединените щати гарантират достатъчна степен на защита.

С решение, постановено на 6 октомври 2015 г., Съдът, сезиран с преюдициално запитване от High Court (Висш съд, Ирландия), обявява това решение за невалидно (наричано по-нататък „решението Schrems I“)

Максимилиян Шремс   поддържа, че Съединените щати не предлагат достатъчна защита на експортираните към САЩ данни и  иска да се спре или да се забрани за в бъдеще предаването на личните му данни от ЕС към Съединените щати, което Facebook Ireland извършва понастоящем въз основа на стандартните договорни клаузи, съдържащи се в приложението към Решение 2010/877. Тъй като счита, че разглеждането на жалбата на г-н Schrems зависи по-специално от валидността на Решение2010/87, ирландският надзорен орган инициира производство пред High Court (Висш съд) с цел последният да отправи преюдициално запитване до Съда.

След започването на това производство Комисията приема Решение 2016/1250 относно адекватността на защитата, осигурявана от Щита за личните данни в отношенията между ЕС и САЩ (т.нар. решение„Щит за личните данни“). С преюдициалното си запитване запитващата юрисдикция отправя до Съда въпроси за приложимостта на GDPR  спрямо предаването на лични данни, основано на стандартните клаузи за защита, съдържащи се в Решение 2010/87, за изискваното от този регламент ниво на защита в рамките на такова предаване и за задълженията на надзорните органи в този контекст.

Освен това High Court поставя въпросаза валидността както на Решение 2010/87, така и на Решение 2016/1250 (новия механизъм).

Обстойното заключение на Генералния адвокат от декември 2019,  според което новият механизъм и прилагането на така наречените стандартни договорни клаузи (SCCs), се приемат за юридически валидни.

Но с решението си от 15 юли 2020 Съдът  на ЕС  обявява Решение 2016/1250 за невалидно.

Съдът приема, че правото на Съюза, и по-специално GDPR, се прилага за предаване на лични данни за търговски цели от икономически оператор, установен в държава членка, към друг икономически оператор, установен в трета държава.

Съдът приема, че освен ако съществува надлежно прието от Комисията решение относно адекватното ниво на защита,   органите за защита на данните   са задължени да спрат или да забранят предаването на лични данни на трета държава, когато преценят с оглед на  Решение на Комисията от   2010 година относно стандартните договорни клаузи при предаването на лични данни към лицата, които ги обработват, установени в трети страни, съгласно Директива 95/46/ЕО, изменено с Решение   на Комисията от   2016 г., че стандартните клаузи за защита на данните не са или не могат да бъдат спазени в тази трета държава и че защитата на предаваните данни, изисквана от правото на Съюза, не може да бъде осигурена с други средства.

Съдът проверява валидността на Решение2016/1250 с оглед на изискванията, произтичащи от GDPR, разглеждан във връзка с разпоредбите на Хартата, гарантиращи зачитането на личния и семейния живот, защитата на личните даннии правото на ефективна съдебна защита.

Според Съда ограниченията на защитата на личните данни, които произтичат от вътрешноправната уредба на Съединените щати относно достъпа и използването от американските публични органина такива данни, предадени от Съюза на тази трета държава, и които Комисията е оценила в Решение 2016/1250, не са определени по начин, който да отговаря на изисквания, които по същество са равностойни на предвидените в правото на Съюза съгласно принципа на пропорционалност, тъй като програмите за наблюдение, основани на тази правна уредба, не са ограничени до строго необходимото.

Що се отнася до изискването за съдебна защита, Съдът постановява, че противно на приетото от Комисията в Решение2016/1250, посоченият в това решение механизъм  не предоставя   способ за защита по стандартите на правото на ЕС.

Поради всички тези причини Съдът обявява Решение 2016/1250 за невалидно.

Пет години по-късно и  „Щитът за поверителност“ последва съдбата на  „Безопасното пристанище“.

Съд на ЕС: унгарският закон, наложил задължения за неправителствените организации с чуждестранна подкрепа, е в нарушение на правото на ЕС

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Стана известно решението по дело C‑78/18 с предмет иск за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка, предявен на основание член 258 ДФЕС на 6 февруари 2018 г.,  Европейска комисия срещу Унгария.

Комисията е подпомагана от Швеция.

Европейската комисия е предявила пред Съда иск за установяване, че Унгария — като е приела разпоредбите от Кülföldről támogatott szervezetek átláthatóságáról szóló 2017. évi LXXVI. törvény (Закон № LXXVI от 2017 г. за прозрачността на организациите, които получават финансова подкрепа от чужбина, наричан по-нататък „Законът за прозрачността“), с които налага задължения за регистриране, деклариране и оповестяване на някои категории организации на гражданското общество, получаващи пряко или непряко чуждестранна подкрепа над определен праг, и с които предвижда възможност за прилагане на санкции на неспазващите тези задължения организации — е въвела дискриминационни, ненужни и необосновани ограничения за чуждестранните дарения за организации на гражданското общество и е нарушила задълженията си по член 63 ДФЕС и по членове 7, 8 и 12 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

Както е посочено в преамбюла на закона, Унгария смята, че „подкрепата, предоставяна от неизвестни чуждестранни източници [на организациите на гражданското общество], би могла да бъде използвана от чуждестранни групи с определени интереси, за да прокарват — чрез общественото влияние на тези организации — собствените си интереси, вместо да преследват общите цели в социалния и политическия живот на Унгария“ и че подкрепата „би могла да застраши политическите и икономическите интереси на страната, както и независимото функциониране на законоустановените институции“.

Ако ви напомня нещо – да, тази аргументация е взета на въоръжение и тук.

 По силата на закона организацията, получаваща чуждестранна подкрепа, трябва да изпрати  декларация до съда ( „регистърният съд“) и да предостави определени данни, след което съдът   вписва сдружението или фондацията като организация, получаваща чуждестранна подкрепа.

След това организацията е длъжна да  се  означи   на страницата си за достъп, публикациите си и други печатни произведения като организация, получаваща чуждестранна подкрепа.

Комисията изпраща на Унгария официално уведомително писмо, че като е приела Закона за прозрачността, не е изпълнила задълженията си по член 63 ДФЕС и по членове 7, 8 и 12 от Хартата, след това – мотивирано становище и след това подава иск.

Комисията:

  • Законът за прозрачността ограничава свободата на движение на капитали, тъй като уредбата му на движенията на капитали между, от една страна, Унгария, и от друга страна, останалите държави членки и трети страни, води до непряка дискриминация.
  • Законът предвижда поредица от задължения, които могат да възпрат не само организациите на гражданското общество, които са установени в Унгария, но и физическите и юридическите лица, които могат да им предоставят финансова подкрепа,  да упражнят гарантираната им с член 63 ДФЕС свобода на движение. Всъщност предвидените задължения за съответните организации да се регистрират с обозначението „организации, получаващи чуждестранна подкрепа“ и систематично да се представят като такива, имат възспиращо действие.

Унгария оспорва.

Съдът:

По чл. 63 ДФЕС

  • законът има трансгранично измерение,
  • налагат се редица специфични задължения,
  • при неизпълнение на посочените задължения сдруженията и фондациите подлежат на редица санкции и има възможност за прекратяване по искане на прокурора,
  • този режим предполага формалности и допълнителни административни тежести за разглежданите сдружения и фондации само поради факта че предоставяната им подкрепа е „чуждестранна“.

Тази разлика в третирането в зависимост от това дали разглежданата финансова подкрепа е с произход от страната или е „чуждестранна“, а следователно и в зависимост от мястото, където пребивава или където е седалището на предоставящите я физически или юридически лица, представлява обаче непряка дискриминация на основание гражданство (62).

Ограничение на свободата на движение на капитали, забранено от член 63 ДФЕС.

Макар и легитимна, целта за увеличаване на прозрачността на финансирането на сдружения не може да обоснове законодателство на държава членка, основано на принципна и прилагана без разлика презумпция, че всяка финансова подкрепа от физическо или юридическо лице, установено в друга държава членка или в трета страна, и всяка получаваща такава подкрепа организация на гражданското общество сами по себе си могат да застрашат политическите и икономическите интереси на първата посочена държава членка и необезпокояваното функциониране на нейните институции. (86)

По чл. 7, 8 и 12 от Хартата

Първо, ограничава се  защитеното с член 12, параграф 1 от Хартата право на свободно сдружаване.

Второ, разпоредби, които налагат или допускат физически лица да съобщават свои лични данни, като например име, местопребиваване или финансови средства, на публичен орган, трябва да се квалифицират — при липсата на съгласие от страна на тези физически лица и независимо от последващото използване на разглежданите данни — като намеса в личния живот, а следователно и като ограничение на правото, гарантирано с член 7 от Хартата, без при това да се засяга възможността тези разпоредби да бъдат обосновани. Същото се отнася и за разпоредбите, които предвиждат публично огласяване на такива данни (126)

Вярно е наистина, както отбелязва и Унгария, че съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека гражданите имат право да бъдат информирани, като това им право при определени обстоятелства може да обхване дори и аспекти от личния живот на обществени личности, като например на политиците, които не могат да искат да имат същата защита на личния живот като на частните лица (ЕСПЧ, 24 юни 2004 г., Von Hannover с/у Германия, CE:ECHR:2004:0624JUD005932000, § 64, и ЕСПЧ, 7 февруари 2012 г., Von Hannover с/у Германия (n° 2), CE:ECHR:2012:0207JUD004066008, § 110). (129)

Но ЕСПЧ е дал стриктно определение на понятието за публична личност и отникъде не следва, че засегнатите лица са публични личности. Ето защо  задълженията за деклариране и оповестяване по Закона за прозрачността ограничават правото на зачитане на личния и семейния живот, закрепено в член 7 от Хартата и правото на защита на личните данни по член 8, параграф 1 от Хартата.

 С оглед на изложените съображения следва да се констатира, че като е приела разпоредбите от Закона за прозрачността, посочени в точка 65 от настоящото решение, и като е наложила с тях задължения за регистриране, деклариране и оповестяване на някои категории организации на гражданското общество, които пряко или непряко получават чуждестранна подкрепа над определен праг, както и като е предвидила с тези разпоредби възможност за налагане на санкции на организациите, които не спазват посочените задължения, Унгария е въвела дискриминационни и необосновани ограничения по отношение на чуждестранните дарения за организации на гражданското общество в нарушение на задълженията си по член 63 ДФЕС и по членове 7, 8 и 12 от Хартата.

Съд на ЕС: Данък върху рекламата

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

На 3 март 2020 година Съдът на ЕС оповести решение по дело C‑482/18с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС  в рамките на производство по дело Google Ireland Limited срещу Nemzeti Adó- és Vámhivatal Kiemelt Adó- és Vámigazgatósága (данъчна администрация, Унгария).

Накратко, делото се отнася до това, какви са задълженията на Google към една национална данъчна администрация, ако в тази държава се предвижда данък върху рекламата.

Запитването е отправено в рамките на спор между Google Ireland Limited, установено в Ирландия дружество, и Nemzeti Adó- és Vámhivatal Kiemelt Adó- és Vámigazgatósága (данъчна администрация, Унгария) по повод на решения, с които тази администрация е наложила на това дружество редица глоби за това, че е нарушило задължението за регистрация, предвидено в унгарското законодателство в тежест на лицата, упражняващи дейност, която подлежи на облагане с данък върху рекламата.

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали членове 7/B и 7/D от Закона за данъка върху рекламата са съвместими с член 56 ДФЕС и с принципа за недопускане на дискриминация:

„1)      Следва ли членове 18 ДФЕС и 56 [ДФЕС] и забраната за дискриминация да се тълкуват в смисъл, че не допускат данъчно законодателство на държава членка, чийто санкционен режим предвижда за неизпълнение на задължението за регистрация за целите на данъка върху рекламата налагането на глоба за неизпълнение, която за установени извън Унгария дружества може да достигне общо до 2 000 пъти по-висок размер от тази, налагана на дружества, установени в Унгария?

2)      Може ли да се приеме, че описаната в предходния въпрос очевидно висока и с наказателен характер санкция може да възпре доставчиците на услуги, които не са установени в Унгария, да предоставят услуги в тази държава?

3)      Следва ли член 56 ДФЕС и забраната за дискриминация да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, по силата на която за предприятията, установени в Унгария, задължението за регистрация бива изпълнено автоматично, без подаване на изрична декларация, [само] с предоставянето при вписване в търговския регистър на унгарски данъчен идентификационен номер, независимо дали съответното предприятие публикува или не рекламни съобщения, докато в случая с предприятията, които не са установени в Унгария, но публикуват рекламни съобщения в тази държава, изпълнението на задължението за регистрация не е автоматично, а става чрез изрична декларация, като в случай на неизпълнение може да им бъде наложена изрично предвидена санкция?

4)      При положителен отговор на първия въпрос, следва ли член 56 ДФЕС и забраната за дискриминация да се тълкуват в смисъл, че не допускат санкция като разглежданата в главното производство, наложена за неизпълнение на задължението за регистрация за целите на данъка върху рекламата, доколкото описаната правна уредба противоречи на тази разпоредба?

5)      Следва ли член 56 ДФЕС и забраната за дискриминация да се тълкуват в смисъл, че не допускат разпоредба, според която, в случаите на предприятия, установени в чужбина, решението, с което им се налага имуществена санкция, е окончателно и изпълняемо от момента на съобщаването му, като същото може да бъде обжалвано единствено в съдебно производство, в което съответният съд няма право да проведе съдебно заседание и се допуска събирането само на писмени доказателства, докато в случаите на предприятия, установени в Унгария, наложената имуществена санкция може да се обжалва по административен ред и освен това съдебното производство не е ограничено по какъвто и да било начин?

Съдът

1)      Член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че допуска правна уредба на държава членка, която налага на установените в друга държава членка доставчици на рекламни услуги задължение за регистрация за целите на облагането им с данък върху рекламата, докато доставчиците на такива услуги, установени в държавата членка на облагане, са освободени от това задължение с мотива, че имат задължения за деклариране или регистрация за целите на облагането им с какъвто и да било друг данък, приложим на територията на посочената държава членка.

2)      Член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, с която на установените в друга държава членка доставчици на услуги, които не са изпълнили задължение за регистрация за целите на облагането им с данък върху рекламата, се налага, в рамките на няколко дни, поредица от глоби, чийто размер, считано от втората глоба, се утроява спрямо размера на предходната глоба при всяко ново констатиране на неизпълнението на това задължение и достига до сборен размер от няколко милиона евро, без компетентният орган, преди приемането на решението, определящо окончателно сборния размер на тези глоби, да е предоставил на тези доставчици необходимото време, за да изпълнят задълженията си, да им е дал възможност да изразят своето становище и самият той да е разгледал тежестта на нарушението, докато размерът на глобата, която се налага на доставчик, установен в държавата членка на облагане, пропуснал да изпълни подобно задължение за регистрация или деклариране в нарушение на общите разпоредби на националното данъчно законодателство, е значително по-нисък и не се увеличава в случай на продължено неспазване на такова задължение нито в същите пропорции, нито непременно в толкова кратки срокове.