“Достатъчно е да погледаш само десетина минути някой нахален и неумен богаташ като Хампарцумян, за да разбереш защо е трябвало да има Народен съд“.
Фраза от личния профил в социална мрежа на Петър Волгин, журналист от общественото радио, която води до процес срещу него. Жена, чийто съпруг е изчезнал в онези години, смята подобни изказвания за подигравка с паметта на жертвите, поради което иска ответникът да бъде осъден да я обезщети.
На 26 ноември стана известно решение на Софийския районен съд, съдия Андрей Георгиев, по делото. То, в последна сметка, не е в полза на жената, по следните съображения. За да уважи иска, съдът следва да установи
първо, противоправно поведение на ответника, което с оглед на правото на свободно изразяване на мнение означава, че подобен начин на отнасяне трябва да е забранен или изрично от закона или обективно да накърнява достойнството на ясно определяем кръг лица;
на второ място – вреди на ищцата, изразени в страданието ѝ да слуша изказването,
и на трето място – причинна връзка между текста така, както разумно може да се възприеме от незаинтересован човек, и вредите, които е предизвикал от ищцата. Ако се докажат тези три елемента, вината, в смисъл на неполагане на грижа нарочно да се защити достойнството на жертвите, на ответника се предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
От решението:
“Като намира, че изказването на ответника е изцяло оценъчно, съдът констатира, че практиката на Върховния касационен съд досега е била, че такива изказвания могат да нарушават правото само ако представляват обида, но също така констатира и че тази практика на Върховния касационен съд е отречена от две решения на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) от февруари 2021 г. – Бехар и Гутман с/у България и Будинова и Чапразов с/у Решение от 26.11.2023 г. по гр.д. № 33611/2023 г. на СРС, България.
Поради това съдът анализира разпоредбите на Наказателния кодекс и Закона за защита от дискриминация, като посочва, че са забранени още изказвания, налагащи противодемократична идеология; защитаващи промяна на конституционния режим на управление с насилие; призоваващи към война; призоваващи за насилие или неравно третиране по защитен признак (дискриминация), както и унизяващи достойнството на определена личност (обида и клевета). Като разглежда обаче правилата за журналистическата професия и утвърденото още с Постановление на Пленума на Върховния съд на НРБ № 9/1966 г. разбиране, че противоправността може да се състои и в нарушаване на възприети опитни правила за извършване на дадена дейност, съдът намира, че и изказване, с което журналист засяга достойнството на очевидна жертва на несправедливост и засилва страданието ѝ, също следва да се приеме за противоправно. Съдът възприема въз основа на защитата на достойнството на личността по чл. 32, ал. 1 от Конституцията становището, че такова задължение съществува и за всеки гражданин, и това се поражда от особеното културно разбиране на страданието у цивилизованите народи като положение, което не трябва да бъде унизявано.
Дори и при установена противоправност обаче ответникът не може да търпи вреди, които не се подчиняват на цели, изброени в чл. 10, пар. 2 от Европейската конвенция за правата на човека (сред които са защитата на обществения ред и на достойнството на другите), поради което съдът възприема разбирането, отразено в решението на ЕСПЧ Жаблянов с/у България от юни 2023 г., че не всяко обсъждане на Народния съд или обясняване на начина на създаването и действието му е забранено от правото. Освен това, ако ответникът ще търпи негативни последици от държавата, те трябва да съответстват на тежестта на неговото изказване и отзвука му в обществото.
С оглед на тези критерии съдът анализира изказването на ответника и посочва, че то съдържа едно внушение – че Народният съд е бил нещо полезно („трябвало“ е да го има) и неговата цел е разправа с богаташите като банкера Х („достатъчно е“ да го видиш, „за да разбереш“ защо е имало Народен съд). Това внушение може да се установи достатъчно ясно при перифразиране на репликата към други подобни явления („Достатъчно е да видиш глупавия адвокат на невинния, за да разбереш защо е трябвало да лежи в затвора“; „Достатъчно е да видиш оскъдното облекло на жената, за разбереш защо е трябвало да бъде набита“; „Достатъчно е да чуеш колко нахално говори, за да разбереш, че е трябвало да го пребият“). Според съда то не цели засилване на обществения дебат или становище какви институции следва да съществуват в държавата в 21. век, а ясно изразява и виждането на ответника, че Народният съд като инструмент за борба с богаташите е бил нещо добро и необходимо. Като анализира отмяната на решенията на Народния съд от съдилищата след 1989 г. и становището на Конституционния съд, съдът по делото приема, че подобна възхвала на Народния съд е противоправна, защото в обществото е явно, че осъдените от този съд се приемат за жертви, а подобно едностранно описание на същия обижда страданието им като такива. Съдът не намира основание за оправдание на изказването […]”
По-нататък решението се спира на условието за пряка засегнатост:
“Възприемайки това обаче съдът намира, че тъй като няма общи правомощия да се бори с всякакви нарушения на закона, а като граждански съд решава само граждански спорове за лични права, засягането на ищцата, чийто съпруг не е осъден от Народния съд, не следва от съдържанието на изказването. Като се позовава на две свои предходни отсъждания по различни казуси, съдът поддържа, че увреждането от изказани или написани думи може да се отнася само до посочените в изказването лица или тези, които имат назовано качество в думите на ответника.
Тъй като ищцата не е сред тях, а е жертва на друг вид репресия, която ответникът не засяга в оспорения текст – предмет на делото, искът се отхвърля […]”.
И да не е удовлетворен от изхода на делото в първоинстанционния съд, човек няма как да не отбележи качеството на този юридически текст, който се откроява сред морето от решения.
Решението
