Завършваме пътеписа на Драган собиколката му до Албания. Започнахме с пътуването през Игуменица до Вльора. После тръгнахме към Берат, Драч (Дуръс) и Тирана. Днес от Тирана ще поемем към Охрид, Скопие и София. Приятно четене:

Охрид и Скопие

част трета на

Албания с Дачия

За следващия ден бяхме планували да напуснем вече Албания и да спим в Охрид, Македония. Сутринта закусихме на богато в хотела, и потеглихме по пътя към Македония, който както 90% от цялата Албания е на места в ремонт, на места се изгражда наново:

След като магистралата свърши десетина километра след Тирана, лека полека започнахме да навлизаме в планините, движейки се покрай една извита река:

Пътят може и да не е в перфектно състояние – тук-таме има неравности и дупки, поддържат се около 70км/ч без проблем, но за сметка на това беше много красив:

• 

• 

• 

Два часа и около 2 километра след Тирана зърнахме

Охридското езеро и македонския бряг:

• 

• 

От високите планини в Албания се вижда колко голям всъщност е езерото – 30 на 15 километра, достатъчно голямо, за да се губи в далечината, като море.

Имахме две възможности да стигнем до Охрид –

по късия маршрут от северната страна (през македонския град Струга) или по дългия маршрут от южната страна, през известния македонски манастир Свети Наум. Избрахме си по-дългия маршрут, за да можем да се полюбуваме на езерните гледки.

Самият път се оказа чисто нов и точно по ръба на водата. Спокойно се поддържа и доста висока скорост:

• 

• 

Стигнахме и до 

мини-границата между Албания и Македония край Свети Наум

Малко бавничко вървяха нещата тук, но пък никакви усложнения не сме имали. Единствено поискаха личните карти/паспортите и зелената карта на Lodgy-то.

Добро дојдовте во Македониjя:

• 

• 

• 

Манастирът Свети Наум 

ми беше малко прекалено туристически, може би най-вече ме впечатлиха пауните и вкусната скара:

• 

• 

Ултимативната македонска гъзария

е да обядваш на сал срещу течението на река Црни Дрим, която се влива в езерото.

• 

• 

• 

За Охрид си бяхме запазили три апартаментчета в една къща за гости – отличен избор. Ако някога ходите в Охрид, просто няма нужда да мислите къде да спите – страхотно разположение, супер ниски цени (ние спахме за по 10 лева на легло), паркомясто за колата в двора на къщата и много услужлив и разбран хазяин.

Сега … не може да идеш до

Охридското езеро

и да не се повозиш на лодка, колкото и близко да ти е хотела до стария град:

• 

• 

Учудващо чиста е водата в това езеро

Това е така, защото тя не се задържа много – река Черни Дрим се влива, а при Струга изтича от него, освен това има много извори по дъното. В стария град има стотици малки и големи църкви,

Самуиловата крепост на хълма и чаршията,

което е станало типичната туристическа цигания. Поне слава Богу циганията се е концентрирала напълно в тази пешеходна улица на града и останалите квартали са малко или много по-автентични.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Ohrid Lake, Albania

Последната вечер от екскурзията

ни също не мина без стабилна вечеря. 

На сутринта

натоварихме нас шестимата и багажа в Lodgy-то:

… и потеглихме към дома. Идеята ни беше да обядваме в Скопие и привечер да сме си вече в София.

Първата спирка за деня беше в

град Струга

(на 10км от Охрид), от където бурно изтича река Черни Дрин:

Пътят между Охрид и Скопие

се характеризира предимно със строежи на магистрали и джамии. Много е странно, като в Байконур се чувстваш – във всяко село има по три – четири нагласени за излитане ракети. Още по-странното е, че в тези села се развяват едни масивни албански знамена. Връщайки се от Албания не може да не ти направи впечатление, колко малко е застъпен исляма в Албания и колко наобратно са нещата в албанските поселения в Македония. Не разбирам нито от религии, нито от политика, но минавайки през тези села чувствах някаква смесица от съжаление към македонците, че трябва да се справят с този проблем, и едновременно с това радост, че не трябва да се справяме ние с него.

Малко преди Скопие почнаха едни бариери (4 броя) по магистралата, на които ни взимаха по лев-два. Даваш ги, кво да правиш…

Скопие

ни посрещна със статуя на конник. Оказа се, че това е най-често срещаното явление в този град, след йонийския капител, китайските двуетажни автобуси и забрадките. Аз бях ходил преди няколко години в Скопие и знаех за древногръцко-мюсюлманския облик на града, но за другите от групата ситуацията беше още по-шокираща.

Първо спряхме на централния пазар, който беше все едно си в Истанбул:

• 

• 

• 

По сергиите се разнасяха топли чайчета в специфичните турски стъклени чашки – една много хубава традиция, която много добре пасва … на изток. И така, разбрахме едната страна на монетата.

Спряхме колата на другата страна на монетата, на пъпа на центъра, на платения паркинг до хотел Holiday Inn и се гмурнахме в …

лош декор на евтин филм за древен Рим

Ама то са едни сгради, олеле! Дорийски колони със стъклени фасади зад тях…

Едни пластмасови полилеи като от Версай по улиците, около които се прескачат стотици статуи…

Едни построени кораби, които са по-високи от мостовете наоколо – нито могат да дойдат, нито да си тръгнат…

Един Филип Македонски в мащаб 200:1…

• 

• 

Те и румънците имат триумфална арка, ама нямат една спечелена война… (всъщност по време на Междусъюзническата война румънците стигат практически до софийския Горни Богров – не е имало никаква войска по то време в северна България, всичко е било срещу сърботе и гърците насочено – бел.Ст.)

Ще спра с тази снимка, от която лесно си личи бутафорията на изграждане на тези декори … ъъъ … сгради:

Не знам, това сигурно е някаква форма на защита и диференциране от съседния квартал с чайчетата. Не знам, може би това е и единствения начин…

Както и да е,

върнахме се при колата на паркинга,

където я заварихме със счупен заден ляв прозорец и съответно с две чанти по-малко:

Липсваха мръсните ми гащи и тениски,

както и чантата с допълнителните обективи на фотоапарата ми (имах си чудесна Sigma 18-50mm f2.8 EX DC, сега вече си я нямам -> вероятно е или в римския декор, или при чайчетата).

За сметка на това обаче си имах удоволствието да си платя паркинга, за да мога да излезна от него, и да се запозная с македонската полиция, която в събота нямала печат и не можела да ми подпечатат служебната бележка, която ще ми потрябва при напускане на тази чудесна страна (малко се ядосах заради обектива).

Та така, опитахме се да почистим натрошените стъкла от последния ред седалки и подготвихме Lodgy-то за последните 250 км от Скопие до София:

Мда,

ние обичаме по-алтернативните дестинации за пътуване, но явно си има причини те да са именно алтернативни и непредпочитани,

застрахователите да се дърпат да застраховат колите за там и т.н. Наясно съм, че това е просто късмет … можеше да се случи и в Германия да бяхме отишли – гадни хора има навсякъде по света. Както не съжалявам, че отидохме до Армения, така и не съжалявам, че минахме през Македония. Просто ме е яд, че някаква такава случка малко ми почерня спомените – основната причина, поради която пътуваме толкова много.

Влезнахме си в България,

ширна се един хубав път (още съм ядосан за обектива):

За пореден път си казах, че именно когато се прибирам обратно вкъщи, се усмихвам най-истински:

Определено

препоръчвам Албания като туристическа дестинация

Много ни беше интересно, видяхме много красиви неща, извадихме си наши си изводи за тази страна. Според мен избраният маршрут е удачен, реално погледнато не успяхме да разгледаме единствено Шкодра на север. Засега Албания върви като че ли малко зад България, но като гледам мащабите на строителство, може и да не е още дълго време така…

Навъртяхме малко повече от 2000км, средният ни разход беше 5,9л/100км, при средна скорост от около 50км/ч. Похарчените пари за всичко (с подготовка, спане, ядене, път) се закръглиха на под 500 лева на човек за 7 дни.

Ако имате някакви въпроси или съм пропуснал нещо (хаха, с този обем – едва ли), ще се радвам да ви помогна с каквото мога.

Сега ни предстои доста по-сериозно пътешествие обаче…

Край

Автор: Драган Драганов 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Охрид – на картата:

Охрид

Booking.com

Продължаваме из Охрид заедно с Мира. Започнхаме със самия град Охрид, а днес сме до Св.Наум и Билянините извори. Приятно четене:

Охрид: Билянините извори и Св.Наум

Защо се въртяхме около камък и местните ни се чудеха на акъла ?

част втора на

Македония за Трети март

Македония – страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…

Та така-а, персоналът на хотела се държеше много мило с нас, но не си правете илюзии! Ние бяхме просто клиенти за тях, предполагам не по-различни от турците, гърците, сърбите и другите балкански народи (не усетих нито особени симпатии от тяхна страна, нито пък антипатии, само учтивост). Да, добре, прочетохте, турците също.

В Македония има много мюсюлмани, не само от местните, но и преселници от Албания и въпреки разногласията в миналото, в момента живеят в хармония помежду си… Разсъждавах върху това, докато пиех сутрешното си кафе на външните маси пред хотела (сутрешната шведска маса беше много богата, включваше кафе и други напитки, но нес кафето е едно от нещата, с които не можех да свикна, затова си купувах еспресо от бара и излизах навън, за да мога да „ковна един гвоздей”). Масите гледаха именно към турската чаршия (мюсюлмански пазар, където последователите на Аллах ходят да си пият кафето и да се черпят със сладкиши)… Никой от нашата група не прояви интерес да го разгледа, въпреки, че екскурзоводът предложи услугите си… Малко по-нататък бе и джамията…

С мъжа ми пиехме кафе мълчаливо, пушехме цигари и аз разсеяно гледах локвите по улицата. Една забулена жена прекоси тротоара с велосипед, теглещ някакъв товар. Явно през нощта бе валяло, шосетата изглеждаха мокри, я по Самуиловата крепост вече пъплеше гъста мъгла, пък аз бях изпаднала в някакво сантиментално настроение по неизвестни за мен причини… После дъщеря ми се размрънка, че не иска да закусва сама и аз трябваше да се откъсна от меланхоличното си занимание, присъединявайки се в ресторанта към нея.

Както и да е, да оставим това. Днес ни предстоеше „процедура по подмладяване”. Носело се

предание, че до един камък в Билянините извори,

ако се завъртиш 3 пъти обратно на часовниковата стрелка, ще се разделиш с цели 10 години… Това бе основна тема на шегите и коментарите ни по време на пътуването с автобуса. Сега бяхме с екскурзовода, който ни пое от България, той предложи да си направим последно селфи, преди да се подмладим, а на дъщеря ми да не се върти, защото е на 10 и малко, та после ще трябва да й търсим биберон…

Пътят мина неусетно,

Билянините извори

са близо до Охрид. В момента са пресъхнали по изкуствен начин, защото там са направили ВЕЦ, но все пак са красиви. Не постигнахме до споразумение, дали жената от статуята изобразява Биляна, но да приемем, че е така. Нали ви обещах

легендата за нея,

по която е текста на емблематичната македонска песен „Охридското езеро”. Започвам, а който я е чел, може да я пропусне:

Самуил бил женен за Агата, дъщеря на градоначалника на Драч, но се влюбил в местната болярка Биляна. Те се срещали тайно именно тук и тя дори родила от него дете, но когато Агата разбрала, изпратила двамата си по-големи братя да я прострелят със стрели. Единият успял да я улучи, но не я убил, а ранил в гръбнака и тя се парализирала. Не искала любимият й да я види така, затова се скрила от него в една пещера на остров Свети Ахил. Той обаче денонощно я търсел, докато най-подир я открил. Виждайки го, Биляна заплакала, прегърнали се и… тя издъхнала в неговите обятия”…

Нда, все тъжни приказки по тази земя. Дали затова и песните им са тъжни и драматични /поне доколкото аз съм чувала/?…Но, ако се върнем в настоящето, хората около мен бяха доста възбудени, едни се тълпяха на опашката за бижута и сувенири, други разглеждаха корабчето, а дъщеря ми дотича да ми съобщи, че се превъртяла около камъка, но не се подмладила /каква изненада!/…

Билјанини Извори, Охрид, Македония

Реших и аз да се пробвам, не за друго, а заради тръпката да мина по редките камъчета, стърчащи над водата и да видя дали ще ми завие свят, докато се въртя /даже мимоходом успях да си гребна малко от леденостудените води на малкия извор и да напръскам лицето си с тях/… Много освежително беше, не ми се зави свят, върнах се доста развеселена… Забелязах някакви местни репортерки да интервюират хората, ама не им обърнах много внимание, понеже имах малко време да се полюбувам на кораба…

Когато отново се озовахме в автобуса, вече на път за „Свети Наум”, един от мъжете сподели дочут разговор между две македонки:

– Какво правят тези хора и защо се въртят?

– Не знам, вероятно някакво тяхно си поверие – отвърнала другата.

– Ами, така е – заяви с усмивка екскурзоводът, – като не се записват в туристически групи и нищо не знаят. А благодарение на този камък, аз вече 140 години водя приятели като вас…

Всички избухнахме в смях…

До манастира се пътува около 30 минути, така че скоро се оказахме на леко стръмната, чакълеста пътека към храма.

Свети Наум

е кръстокоуполна църква в гръцки стил, със запазени и реставрирани стенописи от 19-ти век. Още с влизането виждаме икона на Свети Седмочисленици, а в средата – Св.Св.Кирил и Методий, обърнем ли се към входа, забелязваме лика на княз Борис І. Гробът на Свети Наум се намира в дясното помещение, а според мълвата, ако допреш ухо до него, все още можеш да чуеш как бие сърцето му

Някога се е вярвало, че обителта помага на хора с психични проблеми и подобни са водени да нощуват тук, с надежда за изцеление. Дори мюсюлманите са вярвали в лечебната сила на храма и са водили свои близки в него. Оттам идва народната мъдрост: „Или ум, или при Свети Наум”. И до днес е запазена хотелската част, в която може да се нощува от миряни. Старото име на обителта е „Свети Архангели”, прекръстена е в част на своя патрон.

По двора съвсем спокойно и необезпокоявани се разхождаха пауни, явно свикнали с „медийното внимание”, спокойно се оставиха да ги снимаме. След като посетихме светото място и запалихме свещи пред него, имахме два часа свободен режим, които използвахме за разходка /тук също има невероятен изглед от върха/ и за обяд върху ресторант, изграден от няколко по-малки платформи, настанени направо във водата и с изглед към нея, прикрепени с въжета така, че се полюшваха при всяко наше движение.

Цялото заведение бе „нападнато” от любопитна българска група, така че накрая вече се чудеха къде да намерят места… Там ядохме много вкусна супа от някаква местна риба, чието име вече забравих… Запознахме се с две жени от друг хотел, но по програма на същия принцип, като нашата.

Скоро обаче се наложи да тръгваме, защото автобусите чакаха.

Върнахме се обратно в Охрид

и после имахме само няколко минути до следващата екскурзия, в нея взеха участие значително по-малък брой хора и се оказа, че има защо.

Всъщност, по пътя нашият гид ни разказа доста интересна история за

охридската змиорка,

която според местните преди от езерото преминавала в Църни Дрим и оттам се прехвърляла в Адриатическо море, стигала чак до Съргасово, където хвърляла хайвера си, а после малките рибки изминавали същия дълъг път, за да се върнат в Охрид. Ала откакто в Албания направили ВЕЦ, той спрял естествения й път на миграция. Разбира се, това са непотвърдени слухове, които трудно биха могли да се проверят.

Та, както вече ви споменах,

разходката до Струга можете да я пропуснете с чиста съвест,

въпреки, че реката наистина е красива, а по езерото има приятен плаж с много заведения, както и кей, от който си събрахме доста екзотични камъчета. После обаче се захванахме да

търсим къщата-музей на братя Миладинови

и не успяхме да се справим добре с това начинание, въпреки желанието на местните да помогнат. В Струга живеят предимно мюсюлмани и повечето говорят албански, тук имаше много жени със забрадки и дълги черни рокли до глезените, макар сред по-младите като че ли не е много задължително, дори в една компания можеш да видиш по-възрастна дама с типично за вярата облекло и по-млада – с модерно…

Накрая, след дълго лутане, седнахме изморени в едно заведение в централната част, където дори сервитьорът май говореше на албански, защото нищо не му разбирах и общувахме по-скоро на жесто-мимичен език. Даже не се предлагаше бира там, само кафе, безалкохолно, сладкиши… Поне да можеш да изпия едно Скопско, ма не… Нищо, де, дъщеря ми пък беше много доволна от гофретата си – да, майстори са на сладките изкушения…

Като гледам,

май и другите ни спътници не бяха дотам впечатлени

от гостуването си в този град, защото като никога всички пристигнахме по-рано за автобуса и се върнахме преди предвиденото. Но това, разбира се, не беше беда, имаше още толкова работа: армагани да се купуват за близките и приятелите, че и да се подготвим за

официалната вечер

По традиция, в тези програми, по които се бяхме записали, втората е официална, със жива музика. Да, мисля, че доста тиквешко вино се изпи на тази „гала вечеря”, Скопското също вървеше и не може да се каже, че не оставихме без ракия.

Доста смях се чу, доста хора се играха и песни бяха изпети. Музикантът свиреше различни неща – български ръченици, македонски балади, накрая премина на сръбско и ние семейно решихме, вече да поприключим с вечерята, но като цяло си прекарахме весело и трябва да ви кажа, че македонската вешавица никак не е лоша храна (макар да я подозирам в известна липса на диетичност …

В общи линии, бяхме умрели за сън от толкова тичане напред-назад из улиците на западната съседка, че дори сръбската музика не можеше да ни попречи, да се натръшкаме по леглата…

На другия ден тръгвахме, щяхме да имаме само два часа в столицата, за да разгледаме паметниците, изградени по проект „Скопие 2014”, но за това следващия пътJ…

Очаквайте продължнието:

Автор: Мира Валентинова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Охрид – потърсете ги в букинг:

Booking.com

Други разкази свързани с Охрид – на картата:

Охрид

След Охрид можете да видите и другите градове на Македония – ето къде можете да нощувате:

Booking.com

Като гледам, поне от една година не сме шетали из Македония – затова днес Мира ще ни разкаже за третомартенската си екскурзия до там. Приятно четене:

Пътуване до Охрид

част първа на

Македония за Трети март

Страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…

Попаднахме случайно на тази оферта и ни се стори изгодна – три дни в Македония /от 3-ти март до 6-ти март, с нощувки, закуски и вечери за около по 165 лв. на човек, а ние сме тричленно семейство/. Разбира се, имаше и допълнителни разходи – за екскурзии, входни такси и др., но ние го бяхме предвидили…И ето, че дойде

Трети март

Плевен ни изпрати с дъжд и поледица, колата едва се движеше по шосето… Трябваше да сме в София в пет часа сутринта, затова тръгнахме рано, давайки си малко аванс.

Отправната точка на пътешествието бе църквата „Александър Невски” – там екскурзоводът пое нашата българска група от близо 50-тина човека, с които щяхме да пътуваме и да нощуваме в един хотел…

В нощта на националния ни празник имаше пълнолуние, но луната ту се скриваше в облаците, ту отново изплуваше, сънят бягаше от очите ми, а екскурзоводът ни разказваше интересни неща за географското положение и историята на Македония, като ни

призова да бъдем толерантни към вижданията на местните,

защото едно цяло поколение е израснало с антибългарска пропаганда, която трудно може да бъде изкоренена, още по-малко с прояви на шовинизъм от наша страна. Каза ни да погледнем паметниците в Скопие с очите на непредубедени западноевропейци, за да оценим красотата им. Обещах си да се опитам, но затова – после. Посещението на столицата беше чак на третия ден, дотогава в програмата ни бе предвидено настаняване в хотела, малко по-късно пешеходна туристическа обиколка на Охрид с местна екскурзоводка, а на втория ден

имаше две организирани екскурзии по желание – до Билянините извори и манастир „Свети Наум”, а следобед – до Струга,

друг голям град от македонска страна по поречието на Охридското езеро, по брега на река Църни Дрим, която се влива в него. След като се записахме и на двете, бих посъветвала хората, ако имат такава възможност, да изберат само първата. Струга не ме грабва особено, ако и да имаше доста приятна плажна ивица. Така и не намерихме къщата-музей на братя Миладинови, въпреки желанието на местните да ни упътят, а и те не бяха сигурни, че работи /най-вероятно не/. Както и да е, та да се върнем на

пътуването

Спряхме за кратка почивка в

Кюстендил

в ранни зори, откъдето се отправихме за българо-македонската граница. От българска страна нямаше голямо чакане, но в

Македония

два пъти трябваше да изпълним една и съща досадна процедура със събиране на личните карти, изчакване за проверка и после връщане един по един – първо на границата, а после на митницата повторихме същото, за да затвърдим знанията. И така, вече бяхме в западната съседка, която ни посреща с гъста мъгла, стелеща се по билата на планините /теренът й е предимно планински/. На където и да погледнеш – почти навсякъде планини, които ни съпроводиха едва ли не по целия път… Когато автобусът раздруса, дъщеря ми с известна гордост установи, че не само в България пътищата са лоши на места. Минавахме край заснежени хребети, понякога прекосявахме мостове над малки, но бурни реки, а картините през прозореца не можеха да омръзнат нито за миг и постоянно се сменяха.

След малко

отдих за по цигара в Крива паланка,

където ни настигна дъждът, се заизкачвахме към най-високата точка на пътя – Стража, там има заведение, прословуто с вкусните си, ароматни мекици…

Пътят беше тесен и криволичещ, но за сметка на това необезопасен

с мантинели, гледката обаче си струваше, трудно може да се опише с думи /а и снимката не пресъздава напълно тази красота/. Може би тук е мястото да спомена за

странната им валута,

защото в началото останах малко слисана от цената на една мекица, но като пресметнах, че в наши пари, това е по-малко два лева, се поуспокоих. 30 македонски денара се равняват на един български лев, 60 – на едно евро. На повечето места може да се пазарува и с евро, дори и с левове, но в официалните магазини върви само местна валута. Там нямаше чейндж бюро /”Менувачница” на македонски/, където да обменим парите си, но приеха еврото, като бърза сметнаха курса и ни върнаха денари. Да, мекиците бяха много добри, но нямахме много време да им се наслаждаване, защото ни чакаше още доста път…

Гледах разсеяно през прозореца и се чудех, какви ли селскостопански култури могат да се отглеждат в този хълмист терен. Забелязах обаче много каменни кариери… През това време, екскурзоводът ни обясняваше, че имат лозаро-винарски район, където се смята, че се произвеждат най-добрите местни вина и ракии под марка „Тиквеш”. Предупредиха ни да върнем часовниците си един час назад, защото съседите се движат Средно европейско време.

Така че пристигнахме в

Охрид

в ранния следобед и имахме малко свободно време, преди да ни поеме местната екскурзоводка, колкото да се

настаним в хотела и да опитаме бирата – най-разпространената марка там е Скопско /на мен лично ми хареса :)/. Тръгнахме от България в зимни условия, а

тук времето по-скоро напомняше пролет,

въпреки изпопадалите листа.

Новата ни водачката бе доста чаровна млада дама /мисля, че Люба й беше името, но може и да греша/. Понеже не бе много висока, а групата ни беше голяма, тя имаше своебразен начин да отбелязва маршрута за тези, които са поизостнали – вдигаше чадъра си като знаме и така се забелязваше от километри. Тя говореше на местния език, а ние задавахме въпросите си на български, но определено нямахме нужда от преводач /по същия начин се разбирахме и с персонала в хотела, повечето думи се различават само по ударенията, или по някоя буква, или пък използват старици, познати ни от романите на Талев/.

Гидът вървеше напред, като на места спираше, изчакваше ни да се съберем и ни обясняваше нещо за даден обект.

Тук за почти всяко място си има легенди*

За един чинар се говори, че е засаден от самия Климент Охридски, когато е дошъл тук да основе своята школа. Дървото е вековно и местните по всякакъв начин се опитват да го поддържат, дори с тази нестандартна конструкция. Около него се организират концерти и фолклорни фестивали от цял свят.

Оттук започва

старата част на града,

където навремето е имало три махали, „Вароша” е била само за гражданите, а останалите две са се населявали от земеделци и занаятчии. Според екскурзоводката,

чаршията,

по която минахме, някога е била изцяло „завладяна” от кожари, грънчари, дърводелци и други, но сега, за съжаление, са останали само няколко истински дюкянчета, а останалата й част е „превзета” от заведения и магазини на търговци.

Когато стигнахме до музея, той бе затворен, но се спряхме да ни обясни неговата история. Това всъщност е

къщата на двама заможни братя на име Робеви,

местни търговци – красива сграда на три етажа, в която е имало дърворезби и луксозна за времето си мебелировка. След като напуснали града, те подарили жилището си и по-късно то било превърнато в

Исторически музей

Първият му етаж е запазен за археологични находки, някои от които от мрамор, вторият е предназначен за дърворезбите, а на третия, т.нар. „златен” са поместени скъпоценни предмети от археологическия обект Дебой в Охрид. В двора е изграден лапидариум, в който можем да се запознаем с автентичната направа на чун.

От музея се отправихме към езерото, на брега на което са паметниците на светите братя Кирил и Методи, Климент и Наум Охридски.

Охридското езеро

е едно от най-големите и най-старите на Балканския полуостров, има тектоничен произход, а площта му заема 1487 км². Най-голямата дълбочина е измерена срещу село Пещани – 287.4 м… От брега прилича на истинско море, температурите му не се качват повече от 21 градуса, обаче и никога не замръзва… Красивата планина Галичица го отделя от Преспанското, което също заема доста голяма площ. Лятно време по Охридското се организират разходки с кораб до Албания /105 км² от него са включени в територията на съседката им/, но сега водите му бяха твърде буйни, според Люба /на мен не ми се видяха чак толкова, ама карай/.

На брега му се намира и

църквата „Света Богородица”

– според преданието построена от местен бей, влюбил се в християнка на име Мария. Двамата имали дете, но тя никога не се покорила напълно на волята му и търсела начин да избяга от него. Когато мъжът намерил смъртта си в една от войните, Мария със собствените си ръце убила детето, после се замонашила и останала в манастир до кроя на своя живот…

След тази тъжна приказка, се заизкачвахме към Самуиловата крепост, извисяваща се гордо на един висок хълм в старата част на града.

Минахме покрай

църквата „Света София”

/казват, че в Охрид някога имало 365 църкви – всеки ден от годината можело да се ходи в различна/. Това е една от големите църкви в Охрид, в двора има макет, защото е трудно да се обиколи от всички страни /особено в големи групи като нашата/.

Тя е специална с името на покровителката си – църкви с това наименование съществуват само четири в света, според екскурзоводката ни: в Македония, България, Русия и Турция ** Била е опожарена по време на османското нашествие – следите още бележат част от стените й, превърната е в джамия. По-късно, по времето на войните от началото на 20-ти век, е престроена в склад за продоволствия и оръжие, едва след това възстановяват стенописите и дейността й на църква. Засега не бе препоръчително да влизаме цялата група, но после можеше, който желае на връщане. Тук

за влизане в храмове има такса,

което ми се стори малко странно.

По пътя нагоре към крепостта, слънцето блестеше в очите ми и въображението ми си направи с мен лоша шега – стори ми се, че знамето, което се развяваше над крепостните стени е… българското… Естествено, веднага се усетих, че това не може да бъде вярно. Та в Македония, на места виждах цяла поредица знамена – на Европейския съюз, македонско, турско, руско, италианско, американско… само не и българско… Разбира се, това е било просто някаква игра на ума ми – там се вееше македонското знаме, което няма нищо общо с трикольора…

Някъде бях чела, че крепостта е по-добре реставрирана от нашия Царевец, но не мога да се съглася с това твърдение, не от нихилизъм, просто наистина, на мястото на

Самуиловата крепост,

се издигат само стени, макар и високи, и обграждащи голяма площ, а в старопрестолния град на България са възстановени порти, бойници, има надписи за всяко помещение какво е било – баня, склад, оръжейна и т.н. Тук няма нищо подобно – екскурзоводката обясни, че горе са живели Самуил и Агата, а надолу, чак до брега на езерото, са се разпростирали болярите и войниците по височина според йерархията…

Разбира се, не мога да не призная, че като се покачих върху зидовете, се откриваше

несравнима панорама към езерото

и към града…

На връщане се спряхме за малко пред

античния амфитеатър,

който в момента се реставрира, за да може да събере около 2000 зрители.

Илинденска, Охрид 6000, Македония

– През лятото, градът ни живее по 24 часа на денонощие – увери ни Люба /ако бъркам името, извинявам се/ – Идват туристи от цял свят.

За младите има дискотеки, а за хората с по-изискан вкус тук се организират оперни представления, театри, балет, концерти с класическа музика на открито – на крепостта, или на амфитеатъра, има забавления за всички възрасти”…

Поспряхме се и пред

старата базилика,

която се планира да се превърне в университет с голяма библиотека. Тук имахме едно необичайно преживяване. Пропуснах да ви спомена за нашия странен спътник – куче от неизвестна порода, което ни следваше още от началото на нашата обиколка и винаги се спираше там, където екскурзоводката нещо ни обясняваше /явно наистина е много добра, щом предизвиква интерес дори у четириноги/. Точно в този момент, докато снимахме през решетките, камбаната на църквата заби и малкият ни приятел реши да покаже певчески умения, виейки срещу нея в невероятен синхрон. Направих клип с него

Беше неотразим и привлече вниманието на цялата група.

Накрая Люба ни разказа накратко и за

икономическото положение в Македония

Тук хората се издържат предимно от туризъм и дребни текстилни предприятия, но отскоро има германски инвеститори, на които е изгодна тамошната работна ръка, а пък като за стандартите в Македония, плащат добре. Тя с известна болка ни сподели, че много македонци бягат навън, за да търсят по-добър живот, че традиционно раждат по едно, максимум две деца, въпреки преференциите, получавани за трето и четвърто и от които се възползват предимно мюсюлманите, обичайно представляващи многодетни семейства. Да ви звучи познато?…

На вечерната си разходка около езерото, забелязахме лебеди, които плуваха спокойно в чистите му води. На връщане попаднахме и на друго оригинално нещо – параклис на открито. Тук всеки случаен минувач може да остави денари в един тесен процеп, да си запали свещица пред иконите, да се помоли и накрая да удари камбаната…

За да не ви досаждам с много разкази, ще оставя легендата за Самуил и Биляна /макар че вие вероятно я знаете/ за втората част на пътеписа си, когато посетихме нейните извори.

А сега, ние се отправихме към хотела, където ни очакваше първата ни македонска вечеря.

Не съм съгласна, че тамошната кухня е просто „римейк” на сръбската,

в нея има смесица от много балкански кулинарни култури, затова е интересна и самобитна. Чао от мен засега и бон апетит

Очаквайте продължнието:

Автор: Мира Валентинова

Снимки: авторът

* Легенди, какво друго? – бел. Ст.

**Това е заблуда (легенда? ;)– църква/катдрала Св.София има на повече места – има в Киев, в Константинопол, в Трабзон, в Солун, в Полоцк, в Москва, в Новгород, във Вологда, в Лондон,в Елгин (Илинойс), в София (ясно – бел.Ст.

Изгодни нощувки в Охрид – потърсете ги в букинг:

Booking.com

Други разкази свързани с Охрид – на картата:

Охрид

След Охрид можете да видите и другите градове на Македония – ето къде можете да нощувате:

Booking.com

 Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, а ще продължим с Охрид и Албания, която ще минем транзит. 

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част втора

Охрид и Албания

Не можем да видим едновременно и двете езера. Оказва се, че трябва да се изкачим пеша до най-високата точка. Продължаваме напред по леките и приятни завои, реем се и ни е свободно. Като на птици.

„Св.Наум”

замлъквам. Всеки, който е писал за него, вероятно е споменал пауните. И напереното им поведение.

Както и влудяващите им крясъци – пронизителни и ужасяващи. Но друго, друго витае тук. Докосвам  се до нещо толкова българско, до родовата памет, течаща във вените ми,  дремеща във всяка моя клетка. В църквата, с нейната богата орнаментална украса и дърворезба, аз просто мълча.

После коленича да чуя сърцето на Св. Наум.. Чувам своето и знам – там са моите корени, оттам тръгва жаждата ми за познание. От чистата потребност на монашеството да твори и пръска светлина… И сърцето ми бие заедно с неговото, всъщност – чувам себе си. От окото ми полека се стича топла, солена сълза…

Пристаниште Св. Наум, Албания

 

 

Следва

Охрид –

толкова  спретнат, пъстър, оживен и гостоприемен.

 

Посещаваме

Самуиловата крепост

Катерим се по стръмни стъпала, за да достигнем крепостните стени. Обиколени от път, можем да гледаме надолу към града и към вътрешността на крепостта.

 

 

Горещо е, от напечените камъни лъха жега. А в окото ми боде македонското знаме. Някак ми примъчнява от знанието за историческите събития, от съдбата на Самуила, от тези камъни, попили толкова героизъм  и тъга, че още ги чувстваш, когато вървиш по тях. Сякаш оттам виждам върволицата воини, слепи за светлината. И усещам безсилието и мъката на техния предводител, поражението в душата му и временната гибел на един силен  и несломим народ…

Гледката, извън събитията, е впечатляваща – езерото е толкова тихо, разлято, спокойно. Контрастно спокойно с мислите ми.

Посещаваме манастира на

Св.Климент Охридски

Средището на Охридската книжовно школа, енергиен център от едно славно исторически време. Спретната манастирска църква, руини и история, място на дълбока, отвъдпределна духовност…

 

 

Витаят търпение, постоянство и упоритост – за кауза общочовешка и българска. Колко ли често се замисляме за това сега – може би само в тези моменти. В моментите, когато се докосваме до стените и останките от миналото, героично и неповторимо, погребано и забравено, познато и непознато… Но наше. Заболява ме от мислите и ми става и мъчно, и гордо. А навън група чуждоземни туристи просто гледат. Идва ми да извикам: „Ей хора, аз съм българка, българка съм!”

После пием кафе на кея, снимаме се, делим пари…

Следват

Билянините извори,

свързани с легенда за тайната и страстна любов на Самуил и Биляна.

Място за срещи на влюбени, романтично и спокойно. Умело аранжирано с различни предмети, включително и малък платноход. Стилизираната бяла женска фигура е замръзнала с платното в ръце, а водата – чиста и силна, тече, събира емоциите и смеховете на посетителите, а после се шмугва под земята, забързана по своите си работи.

 

 

 

 

Питаме, за да ни упътят към

р. Црни (Черни) Дрин,

мястото, където се оттича Охридското езеро и дава начало на реката. Намираме го. С невероятна сила водата изтича и се завихря. Неизброими балончета кислород поемат по своя кратък, но бурен път…От тази водна стихия се ражда реката. След вторият мост се успокоява, после  леко и лежерно поема по своя път нанякъде.

                

 

Спим в къмпинг преди албанската граница. Залезна, мирна и спокойна вечер на брега на Охридското езеро. Посрещат ни с чашка местна ракия. Преди да ни я поднесат, виждам как млад мъж се запътва към група мотористи с поднос. Мисля си: ”Кога дойдоха, кога поръчаха!”. Оказа се тукашна традиция, просто жест на внимание, много по-показателен от едно промърморено: „Добро дошли!”. С ентусиазъм  вдигаме тост: ”Да пием!” – кратък и ясен. После разпъваме палатките и сядаме до езерото.

 

Светлините на Охрид плуват по повърхността, ние „нагъваме” консерви, салатка, пийваме кротко. Момчетата посещават колегите, предпочитащи макадам, разменят по няколко международни жеста и всичко си е точно на мястото. Един добре подреден пъзел от романтика, предизвикателство, приятелство и чудесна гледка.

 

Ден трето

Албания – Тирана; Шкодра – крепостта „Розафа”; Шкодренско езеро; Черна гора.

 

Албания! О, Албания! Прекосяваме я транзит.

Първото, което ме озадачава, е усещането за разхвърляност. Напомня неподредена детска стая. Тук къщичка, там – друга, покривче се подава отнякъде…

 

И после, нещо доста комично. В населените места ни посрещат маркучи с пусната вода, чиято струя описва дъга и после се стича покрай тротоарите. Питам се – начин за охлаждане или какво… Оказват се автомивки!!! Смея се сама, осъзнавайки предназначението на непретенциозните маркучи.

Главните пътища, водещи към столицата Тирана са перфектни. Прави, прекрасен асфалт, тунели – в идеално състояние.

 

 

Влизайки в

столицата Тирана,

хлъцваме изненадани – пътят свършва като отрязан. Появяват се трапища и дупки, а правилата за движение – кучета ги яли! Клаксони, клаксони, клаксони! Първоначално мисля, че пречим или сме в нарушение. После разбирам – просто начин за изпреварване. Светофари и пешеходни пътеки? Липсват. Отчаяни регулировчици ги заместват, но по моето скромно мнение – никой не се съобразява с тях. Потокът те поема и влачи, изпреварва се трудно. Заклещват те. Буташ се, тикаш се, ахааа да се блъснеш или да отъркаш нечий автомобил… Пълна лудница. Пътуваме така, изпотени, изнервени и жадни. Не забелязваме как изглежда столицата. Само да се измъкнем.

Накрая и това се случва – спираме за кратка почивка в бензиностанция. „Одират” ни за по едно кафе. Не ни пука – измъкваме се живи и здрави все пак!

Албания мога да събера в една дума – хаос! Архитектурата – липса на стил. Нови сгради дремят до недостроени постройки, абсурдни контрасти като съчетание – разхвърляни, разностилни, недовършени, масово неизлепени… Не мога да кажа мизерия, но общата ми представа за тая страна от беглото ми докосване до нея е – липса на ясна представа.

Пътьом разглеждаме крепост, назоваваща се просто Средновековна крепост и после –

Шкодра и крепостта „Розафа”

 

 

Около нея витае тайнственост, породена от легендата за вградена в крепостните стени млада жена. Поддържана и красива, с много приятно заведение, струва си да я посетите. А гледката към града на брега на Шкодренско езеро – поразителна.

 

Седнал под сянката на дебелите зидове, Ники не пропуска да унищожи бързичко една студена бирица.

Интересно е качването до крепостната порта. Мотоциклетите се плъзгат неконтролируемо по излъсканата каменна настилка.

Аз се плаша и предпочитам да вървя пеша. Така и докосването да древността е колкото духовно, толкова и физическо. Бобан Левио мигач пуска мотора едва-едва, а после си признава голямата нужда… да слезе и да бута, мисия, още по-невъзможна.

Преминаваме в

Черна гора

Близо до България, но по мое мнение – малко позната. Събрана, много колоритна, разнообразна и приказно красива. Има си едно неповторимо Скадарско езеро, един екзотичен Которски залив с неговата Будва, един фантастичен Дурмитор, за който дълго ще търся думи, за да го опиша… Толкова.

После поемаме по прекрасен, изключително колоритен път, който подсича планински склон. В пределите на Национален парк ”Скадарско (Шкодренско) езеро” сме. Гледката към езерото е постоянна. Това е най-живописното и различно като визия езеро от трите посетени по време на това пътуване.

 

 

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо