Стана известно заключението на Генералния адвокат Szpunar по дело C‑62/19 Star Taxi App SRL срещу Unitatea Administrativ Teritorială Municipiul Bucureşti prin Primar General, Consiliul General al Municipiului Bucureşti.

S.C. Star Taxi App SRL (наричано по-нататък „Star Taxi App“) е дружество по румънското право, установено в Букурещ, което използва едноименното приложение за смартфони, свързващо директно ползвателите на таксиметрови услуги с водачите на таксиметрови автомобили. Това приложение позволява да се направи търсене, в резултат от което се появява списък със свободни таксиметрови шофьори за извършване на даден курс. След това клиентът е свободен да избере определен шофьор.

Star Taxi App сключва договори за предоставяне на услуги директно с притежаващите разрешително шофьори на таксиметрови автомобили, които имат право да извършват таксиметрови услуги, без да ги подбира или наема на работа. Дружеството не упражнява контрол нито за качеството на автомобилите или техните шофьори, нито за поведението на последните.

общинският съвет на Букурещ приема Решение № 626/2017, което разширява обхвата на задължението за получаване на разрешително за дейността, наречена „диспечерски център“, като включва дружествата, използващи мобилни приложения. Star Taxi App подава административна жалба, тъй като счита, че дейността му представлява услуга на информационното общество, за която не се изисква предварително разрешително – член 4, параграф 1 от Директива 2000/31.

Преюдициалните въпроси:

„1)      Следва ли разпоредбите на Директива [98/34] (член 1, точка 2), изменена с Директива [98/48], и на Директива [2000/31] [член 2, буква а)], съгласно които „услуга на информационното общество“ означава „каквато и да е услуга, нормално предоставяна срещу възнаграждение, от разстояние, чрез електронно средство и по индивидуална молба от получателя на услугите“, да се тълкуват в смисъл, че дейност като извършваната от Star Taxi App (а именно услугата, която се състои в директното свързване на клиентите посредством мобилно приложение с водачите на таксиметровите автомобили) трябва да се разглежда като услуга на информационното общество и на икономиката на сътрудничеството (като се има предвид обстоятелството, че Star Taxi App не отговаря на критериите за превозвач, които Съдът е извел в точка 39 от решение от 20 декември 2017 г., Asociación Profesional Elite Taxi, C‑434/15, EU:C:2017:981 относно Uber)?

2)      Ако [услугата, предоставяна от] Star Taxi App бъде разглеждан[а] като услуга на информационното общество, позволяват ли разпоредбите на член 4 от Директива 2000/31, на членове 9, 10 и 16 от Директива 2006/123 и на член 56 ДФЕС прилагането на принципа на свободата на предоставяне на услуги по отношение на дейността на това дружество, и ако отговорът е положителен, допускат ли тези разпоредби правна уредба като съдържащата се в членове I, II, III, IV и V от [Решение № 626/2017]?

3)      В случай че Директива 2000/31 намира приложение по отношение на предоставяната от Star Taxi App услуга, представляват ли валидни мерки, които са в дерогация от член 3, параграф 2 от Директива 2000/31 съгласно член 3, параграф 4 от тази директива, ограниченията, предвидени от държава членка по отношение на свободата на предоставяне на електронна услуга, които поставят като условие за предоставянето на услугата задължителното притежаване на разрешение или на лиценз?

4)      Допускат ли разпоредбите на член 5 от Директива [2015/1535] да се приеме без предварително нотифициране на Европейската комисия правна уредба като членове I, II, III, IV и V от [Решение № 626/2017]?“.

Заключението:

„1)      Член 2, буква а) от Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар („Директива за електронната търговия“), във връзка с член 1, параграф 1, буква б) от Директива (ЕС) 2015/1535 на Европейския парламент и на Съвета от 9 септември 2015 година, установяваща процедура за предоставянето на информация в сферата на техническите регламенти и правила относно услугите на информационното общество, трябва да бъде тълкуван в смисъл, че услуга, изразяваща се в директно свързване посредством мобилно приложение на клиентите с таксиметровите шофьори, представлява услуга на информационното общество, когато тази услуга не е неразривно свързана с таксиметровата транспортна услуга по такъв начин, че да представлява неразделна част от нея.

2)      Член 4 от Директива 2000/31 трябва да бъде тълкуван в смисъл, че допуска към доставчик на услуги на информационното общество да бъде прилаган разрешителен режим, който се прилага към доставчиците на икономически равностойни услуги, които не са услуги на информационното общество.

Членове 9 и 10 от Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година относно услугите на вътрешния пазар трябва да бъдат тълкувани в смисъл, че не допускат прилагането на такъв разрешителен режим, освен ако той отговаря на критериите, посочени в тези членове, което следва да бъде проверено от запитващата юрисдикция. Разрешителният режим не отговаря на критериите, прогласени в член 10 от Директива 2006/123, когато издаването на разрешителното се подчинява на изисквания, които технологично не са адаптирани към предвидената от заявителя услуга.

Член 3 от Директива 2000/31, член 16 от Директива 2006/123 и член 56 ДФЕС са неприложими към положението на доставчик, който иска да извършва услуги на информационното общество в държавата членка, в която е установен.

3)      Hotărârea Consiliului General al Municipiului București nr. 626/2017 pentru modificarea și completarea Hotărârii Consiliului General al Municipiului București nr. 178/2008 privind aprobarea Regulamentului-cadru, a Caietului de sarcini și a contractului de atribuire în gestiune delegată pentru organizarea și executarea serviciului public de transport local în regim de taxi (Решение на Главния съвет на Община Букурещ № 626/2017 от 19 декември 2017 г. за изменение и допълнение на Решение № 178/2008 за утвърждаване на Рамковия правилник, на спецификацията на продукта и на договора за възлагане на външни доставчици за организиране и изпълнението на обществената услуга за местен превоз в режим такси) от 21 април 2008 г.) не представлява технически регламент по смисъла на член 1, параграф 1, буква е) от Директива 2015/1535“.

Стана известно заключението на Генералния адвокат Szpunar по дело C-392/19VG Bild-Kunst/Stiftung Preußischer Kulturbesitz.

Ще копирам първите 15 параграфа, въпросите и заключението.  Има такива заключения, които са извън традиционното – за добро или за лошо – и това е от тях; ето какво обяснява Генералният адвокат за интернет и за фрейминга:

1.        Героите във филмовата сага на Джордж Лукас „Междузвездни войни“ можеха да се придвижват в „хиперпространството“ със скоростта на светлината с помощта на „хипердвигател“. По подобен начин интернет потребителите могат да „пътуват“ в „киберпространството“ с помощта на хипертекстови връзки. Макар да не противоречат на законите на физиката, както правеше хипердвигателят на корабите в „Междузвездни войни“, тези връзки все пак поставят някои предизвикателства от гледна точка на закона, и по-специално от гледна точка на авторското право. Тези предизвикателства вече са разгледани отчасти, наред с другото, в практиката на Съда. Настоящото дело е повод тази съдебна практика да се преразгледа и допълни.

2.        Когато става дума за интернет, на практика обикновено се има предвид единствената и вероятно най-използвана функционална възможност на тази мрежа: World Wide Web, или иначе казано Мрежата или „световната мрежа“. Тази мрежа е съставена от информационни единици или ресурси, които се намират на интернет страници (web page). Интернет страница е документ, написан на езика HTLM (hypertext markup language) и евентуално съдържащ други добавени ресурси, и по-специално изображения или аудио-визуални или текстови файлове. Уебсайт (website) е структурирана съвкупност от интернет страници и евентуални други ресурси, публикувани от собственик и хоствани на един или няколко сървъра.

3.        При разглеждането на даден уебсайт компютърът създава връзка със сървъра или сървърите, на които е хостван този сайт, като иска достъп до информацията на сайта. В отговор копие на тази информация се изпраща и записва (временно) в междинната памет или в „кеш-паметта“ на компютъра. Тази информация може да се чете и възпроизвежда на екрана на компютъра благодарение на специален софтуер — интернет браузър.

4.        Всеки ресурс в Мрежата, тоест всеки файл, страница и уебсайт, притежава уникален идентификатор, наречен URL (uniform resource locator), който представлява своеобразен „интернет адрес“(2). Страницата, към която води адресът на даден уебсайт, се нарича начална страница (home page). Има два начина за получаване на достъп до ресурс в Мрежата посредством URL-адреса. Първият е този адрес да се въведе в диалоговия прозорец на браузъра, а вторият — който се разглежда в настоящото дело — да се използва хипертекстова връзка.

5.        „Плетенето на Мрежата“ (webbing the Web) се прави от хипертекстовите връзки или хипервръзките (hypertext links). Те дават възможност да се стигне директно от един уебсайт до ресурсите на друг уебсайт. Всъщност хипервръзките са самата същност на Мрежата и представляват онова, което я отличава например от Александрийската библиотека. В практиката си Съдът признава значението на хипертекстовите връзки за функционирането на Мрежата и за свободата на словото, за която последната допринася(3).

6.        Хипертекстовата връзка е команда за браузъра да търси ресурси на друг уебсайт. Тя изразява на HTML езика URL-адреса на целевия ресурс и текста или изображението, представляващи символа на връзката на изходната интернет страница(4), и евентуално други елементи, например начина на отваряне на целевия ресурс на екрана. Обикновено връзката има нужда да се активира (кликне), за да функционира.

7.        Простата връзка съдържа само URL-адреса на сайта, към който препраща, тоест адреса на началната му страница. При кликване върху връзката тази страница се отваря или на мястото на страницата, на която е била връзката, или в нов прозорец. В диалоговия прозорецът на браузъра се показва URL-адресът на новия сайт, така че потребителят разбира, че е сменил сайта. Съществуват обаче и други видове връзки.

8.        Т.нар. „дълбока“ връзка (deep link) не води към началната страница на целевия сайт, а към друга страница на този сайт и дори към конкретен ресурс на тази страница, например графичен или текстов файл(5). Всъщност всяка страница и всеки ресурс имат URL-адрес, който може да се използва във връзката вместо само основния адрес на сайта. Дълбоката връзка игнорира предполагаемия ред за навигиране на целевия сайт, като заобикаля началната му страница. Доколкото обаче URL-адресът на една интернет страница обикновено съдържа името на сайта, потребителят винаги е информиран за това кой уебсайт разглежда.

9.        Интернет страницата може да съдържа ресурси, различни от текст, и по-специално графични или аудио-визуални файлове. Тези файлове не са неразделна част от HTML документа, който съставлява страницата, но са свързани с него. Вграждането (embedding) на тези ресурси се извършва с помощта на специфични команди, предвидени за тази цел в HTML езика. Например за вграждане на изображение съществува тагът „image“ („<img>“)(6). Обикновено този таг се използва за вграждане на графичен файл на дадена интернет страница, когато той се съхранява на същия сървър, на който и страницата (локален файл). Достатъчно е обаче адресът на локален файл („относителен URL“) в атрибута „source“ на тага „image“ да се замени с адреса на файл, който се намира на друг уебсайт („абсолютен URL“), за да може той да бъде поставен на собствената интернет страница, без да се налага да се възпроизвежда(7).

10.      Тази техника използва функционалната възможност на хипертекстовата връзка, която позволява елементът, например изображение, да се покаже в браузъра от изходното му местоположение (целевия уебсайт) и следователно да не се възпроизвежда на сървъра на сайта, на който се появява. Поставеният елемент впрочем се показва автоматично, без да е необходимо да се кликва върху каква да е връзка. От гледна точка на потребителя ефектът е същият като при файл, намиращ се на същата страница, на която се появява. Тази практика се нарича inline linking или hotlinking (директно свързване).

11.      Фреймингът (framing) е техника, която позволява екранът да се раздели на няколко части, като на всяка от тях може поотделно да се покаже различна страница или различен интернет ресурс. Така на една част от екрана може да се показва изходната интернет страница, а на друга — страница или друг ресурс, публикуван на различен сайт. Тази друга страница не се възпроизвежда на сървъра на рамкиращия сайт, а се разглежда директно с помощта на дълбока връзка. URL-адресът на страницата, към която води тази връзка, често е скрит, така че потребителят може да остане с впечатлението, че разглежда само една интернет страница, а всъщност те да са две (или повече).

12.      Фреймингът понастоящем се счита за остаряла техника и не е включен в последната версия на HTLM езика (HTML5). Той е заменен с inline frame (вградена рамка)(8), която позволява поставянето на публикуван на друг сайт външен ресурс, като уебсайт, страница или дори елемент на интернет страница, в рамка, чиито размери и местоположение се определят свободно от автора на въпросната интернет страница. Вградената рамка се държи като неразделна част от тази страница, тъй като за разлика от класическия фрейминг не е техника за разделяне на екрана, а начин за вграждане (embedding) на външни ресурси на интернет страница.

13.      За да стане още по-сложно, вградената рамка може да се дефинира като място на отваряне на хипертекстова връзка(9). По този начин след активирането на връзката (чрез кликване) целевият ресурс се отваря в рамка (чиито граници може да са видими на екрана или не) на мястото, определено от автора на страницата, на която е връзката(10).

14.      Тези операции може да изглеждат сложни и да изискват задълбочени компютърни познания, но многобройните услуги за създаване на уебсайтове и платформите за споделяне на съдържание автоматизират тези процеси, като улесняват създаването на интернет страници, вграждането на съдържание в тях и създаването на хипертекстови връзки без тези познания.

15.      От установената практика на Съда следва, че хипертекстовите връзки към защитени с авторско право обекти, които са предоставени на публично разположение в интернет при условията на свободен достъп с разрешението на притежателя на тези права, не представляват действия, за които е необходимо разрешение от посочения притежател(11). По-новата съдебна практика обаче изисква тези достижения да се разгледат от малко по-различен ъгъл. В този смисъл следва да се установи дали обстоятелството, че притежател на авторските права използва технически способи, предназначени да предотвратят използването на произведението му под формата на хипертекстови връзки и посредством фрейминг, променя преценката от гледна точка на авторското право. Според мен е необходимо да се преразгледа и проблемът с вграждането на интернет страници на произведения, публикувани на други сайтове (inline linking).

И сега преюдициалният въпрос:„Представлява ли вграждането на уебсайт на трето лице посредством фрейминг на произведение, което се намира на разположение на свободно достъпен уебсайт със съгласие на притежателя на правата, публично разгласяване на произведението по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, ако това вграждане се осъществява при заобикаляне на мерките за защита срещу фрейминг, приети или разпоредени от притежателя на правата?“.

Заключението:

„1)      Член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество трябва да се тълкува в смисъл, че вграждането на интернет страница на защитени с авторско право произведения, предоставени на публично разположение при условията на свободен достъп на други уебсайтове с разрешението на притежателя на авторските права, по начин че да се показват автоматично на тази страница при отварянето ѝ, без да е необходимо допълнително действие от страна на потребителя, представлява публично разгласяване по смисъла на тази разпоредба.

2)      Този член трябва да се тълкува в смисъл, че вграждането на уебсайт на трето лице с помощта на използваща фрейминг активна интернет връзка на произведение, предоставено на публично разположение на уебсайт при условията на свободен достъп със съгласие на притежателя на правата, не представлява публично разгласяване по смисъла на тази разпоредба, когато това вграждане се осъществява при заобикаляне на мерките за защита срещу фрейминг, приети или разпоредени от притежателя на авторските права.

3)      Техническите мерки за защита срещу вграждане на интернет страница на защитени с авторско право произведения, предоставени на публично разположение при условията на свободен достъп на други уебсайтове с разрешението на притежателя на авторските права, по начин че да се показват автоматично на тази страница при отварянето ѝ, без да е необходимо допълнително действие от страна на потребителя, представляват ефективни мерки за защита по смисъла на член 6 от Директива 2001/29“.

Европейската комисия прие COM(2020) 456 final “Часът на Европа: възстановяване и подготовка за следващото поколение”.

За да отговори на пандемията и да подготви по-добро бъдеще,   Комисията предлага нов инструмент за възстановяване, наречен NextGenerationEU, в рамките на преработен дългосрочен бюджет на ЕС. Общо този европейски план за възстановяване ще предостави 1,85 трилиона евро, за да се даде тласък на нашата икономика и да се гарантира напредък в Европа.

Възстановяването вероятно ще бъде дълго, но нуждите са неотложни, се казва в Съобщението. Между целите са още по-зелена Европа и ускоряване на работата за цифровото бъдеще на ЕС.

Два акцента от съобщението – цифровият пазар и върховенството на правото: