Как се пише: териториалноустройствен, териториално-устройствен или териториално устройствен?

от Павлина Върбанова
лиценз CC BY-NC-ND
Това прилагателно име се пише слято – териториалноустройствен, също и териториалноустройствена, териториалноустройствено, териториалноустройствени, тъй като е образувано от съчетание на прилагателно и съществително име – териториално устройство. Строежът е незаконен, когато се извършва в територии с особена териториалноустройствена защита. Вторият раздел на курса е посветен на проблемите на териториалноустройственото планиране. Забележка: В източниците е посочено […]

Минало и бъдеще на електронното управление

от Божидар Божанов
лиценз CC BY

С електронно управление се занимавам отдавна, като по тази причина ще си позволява да направя един обзор на миналото, настоящето и бъдещето му.

Електронното управление има няколко компонента – „хардуер и мрежи“, „политики и процеси“, “информационни системи, регистри и данни”. В миналото, политиката и процесите са били част от Министерството на държавната администрация и административната реформа, а впоследствие – дирекция в Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията (МТИТС), мрежите са били последователно в Държавна агенция за информационни технологии и съобщения и в Изпълнителна агенция „Електронни съобщителни мрежи и информационни системи“ към МТИТС, а “информационните системи, регистрите и данните” – разпръснати по отделните министерства, без много обща политика, като изключим неща като оперативна съвместимост и администриране на някои централизирани информационни системи (в МТИТС и ИА ЕСМИС).

През 2008 г. е приет Закона за електронното управление, който се сблъсква с това, че никоя администрация не го прилага, защото “не работи по него” и остава една декларация за това как трябва да бъдат нещата, както и основание да бъдат изградени няколко централизирани системи и регистри, които също не заработват на практика. В този период, като софтуерен инженер, работих по един от малките под-проекти за електронни услуги и добих първите представи “защо няма електронно управление” и “как може да има”.

Реформата от 2016 г.

В този момент започна моето официално участие в процеса, когато през 2015 г. станах съветник на вицепремиера с ресор „административна реформа“ Румяна Бъчварова.

Тогава подготвихме мащабно изменение в Закона за електронното управление и няколко свързани с него закони, като събрахме „парчетата“ в една нова Държавна агенция „Електронно управление“ (ДАЕУ), на която дадохме значителни правомощия (в т.ч. задължителни разпореждания, административни санкции на държавни служители за неспазване на закона, проектен контрол, в т.ч. за информационните системи и регистрите, бюджетен контрол на разходите за информационни и комуникационни технологии (ИКТ), отворени данни и др.)

Със законовите и подзаконовите промени, която подготвихме и прокарахме тогава, създадохме реална възможност за т.нар. „еднократно събиране на данни“, която, в комбинация с правомощията на агенцията, да доведе до едно от най-важните неща в електронното управление – администрацията да събира служебно данни, вместо да изисква тяхното доказване с удостоверения, които гражданите да разнасят. До 2021 г. това даде само частичен резултат, като само някои удостоверения бяха заменени от справки, и се очерта един друг проблем – че специалните закони, по които работят администрациите, продължават да изискват удостоверения и има спор дали те могат да отпаднат. Този проблем го решихме с измененията, които подготвихме, докато аз бях министър и приехме през 2023 г., така че вече няма оправдания за отказ от отпадане на удостоверения.

Създадохме и концепцията за “държавен облак”, където да се консолидира необходимия хардуер (със съответните системи за неговото управление), вместо всяка администрация сама да си прави “мини-центърчета за данни” (или по-често – “сървъри в килера”), които не отговарят на нужните стандарти и не могат да постигнат икономии от мащаба.

Единен системен оператор и преминаване към „системна интеграция“

Другата важна част от измененията през 2016 г. беше и създаването на Държавно предприятие „Единен системен оператор“ (ДП ЕСО), като в закона бяха разписани детайлно услугите, които то ще предоставя на администрациите – всички свързани с подпомагане на развитието на електронното управление и използването на ИКТ. Идеята беше Информационно обслужване АД да бъде трансформирано в такова държавно предприятие (напр. чрез апорт на активи и преназначаване на служители), като така да се реши проблема с директното възлагане по каталог на услуги (чрез вменяване на публични функции) не свързания с това проблем с малкия процент частни акционери в дружеството. До 2019 г. това не се случи и ДП ЕСО не беше създадено. В този период, в рамките на малко повече от година, стана пробивът в НАП и сривът в Търговския регистър, и правителството на ГЕРБ „на пожар“ прокара една поправка в закона, без тя да е минала обществено обсъждане, и малко отвъд ръба на съгласувателните правила на Министерския съвет – цялата глава от закона за ДП ЕСО беше изтрита и беше заменена с един член 7с и един параграф 45, според които Информационно обслужване извършва системна интеграция за администрации, определени с решение на Министерски съвет. Тогава, нарочно или не, бяха изтрити разпоредбите за прозрачност както на държавното предприятие, така и на самата държавна агенция (ДАЕУ). Отпаднала беше и концепцията за публичен каталог на услугите, приет от Министерски съвет, с ясна стойност, както и други гаранции, които бяхме заложили за да предотвратим свръхконцентрацията на неформална власт в ДП ЕСО чрез системите, които оперира.

Така възлагането на Информационно обслужване става не по реда на Закона за обществените поръчки, а е изключение от него. Спорно е дали това изключение е в съответствие с директивата за обществените поръчки (т.е. дали минава за „изключително право“) или е скрито допълнително изключение, но така или иначе, то дава гъвкавост да се възлагат дейности на Информационно обслужване директно, от определен кръг администрации. От една страна, тези администрации са малко на брой (варират през годините, но са около 20), но пък в тях е концентрирана голяма част от ключовите системи (в което има логика) и голяма част от разходите за ИКТ – това са НАП, Митници, Агенция по вписванията, ГРАО, Кадастъра, Министерство на здравеопазването, НЗОК. Възлагането става по реда на едно малко известно решение на Министерския съвет – 481 от 2020 г.

И тогава, и след това, съм критикувал тази промяна не защото целите, които тя опитва да постигне не са разумни – държавата да има вътрешен капацитет за управление на информационните технологии в най-ключовите си структури, а защото законовата уредба е много постна и отваря вратата както за злоупотреби, така и за спекулации за такива злоупотреби (когато тях ги няма). През 2021 г. (преди да стана министър) написах публикация, според която „Все пак Информационно обслужване е важен инструмент за държавата“. И поради това, за краткия период, в който бях министър, възложих анализ на практиките в други европейски държави и на база на него започнахме подготовка на законови промени, които да адресират дефицитите и да максимизират ползите от наличието на дружество като Информационно обслужване.

В първите години на новия режим, свързан със „системната интеграция“ се наблюдаваха добри резултати – напр. беше изградена, след години забавяне, Националната здравноинформационна система, сигурността в НАП се повиши, а в Търговския регистър имаше стабилизация, което не беше неочаквано, тъй като в Информационно обслужване работят много добри експерти (и това е експертната ми оценка, а не политически коментар). Започнаха обаче да се усещат и някои дефицити – много от възложителите се оплакват от бавно и не особено приятелско обслужване, от невъзможност да постигнат своите цели, защото ИО мисли друго, вкл. от откази за предоставяне на определени услуги в последния момент.

Информационно обслужване често превъзлага възложеното му (все пак – по реда на Закона за обществените поръчки в повечето случаи), като това има както позитивни ефекти (по линия на „ефективно управление на проекти“ и по линия на ограничаване на дребната корупция по отделните структури) така и негативни (превръщайки ИО в „гара разпределителна“ и повишавайки корупционния риск). Един от индикаторите за последното е големият процент (пре)възложени поръчки, за които има само един кандидат.

Министерство на електронното управление

През 2021 г. (на практика през февруари 2022 г.) създадохме Министерство на електронното управление, като целта беше то да надгради Държавна агенция „Електронно управление“, като качи профила на тези политики – те вече имаха място на масата на Министерския съвет, в пряк и преносен смисъл. Министерството на електронното управление, със структурите към него, трябва да води дигитализацията в цялата администрация, да осигурява споделени ресурси (облак, мрежи, защитен интернет възел), споделени услуги и хоризонтални системи за цялото електронно управление (сигурно връчване, електронна идентификация, междурегистров обмен и др.)

Смятам, че създаването на министерството беше важна стъпка за електронното управление – то вече е централен политически въпрос, а не поредната итерация на разместване на дирекции и агенции. А това дава устойчивост и тежест. И макар и за кратко, мисля, че поне по време на моя мандат постигнахме немалко резултати.

Инфраструктурната част („мрежи и хардуер“) преместихме в изпълнителна агенция към министерството, като след първата стъпка (механично преливане на хора от ДАЕУ) трябваше да последва стора стъпка – кадрова реформа, защото с наличните човешки ресурси там не може да се обслужва ефективно държавния облак, мрежа и другите споделени ресурси. Такава не се случи нито в служебния кабинет, нито след това при министър Йоловски, макар че имаше ясна концепция за нея. Недостатъчният капацитет в изпълнителната агенция създава аргументи за прехвърляне на дейности към Информационно обслужване, но има аргументи и срещу това – че и капацитет на Информационно обслужване не е достатъчен (според техните настоящи възложители), че се създава свръхцентрализация, от която няма нужда, но носи рискове; че се възлагат твърде много основни функции на търговско дружество; че (поне до скоро) нямаше необходимото ниво на достъп до класифицирана информация.

Тук следва да се отбележи, че в периода 2017-2020 г, ДАЕУ изгражда държавната облачна инфраструктура (държавния облак), като решава това да бъде с класифицирани процедури, вероятно защото по исторически причини тези структури са имали и функции свързани с отбраната и националната сигурност, и съответно в тях работят много военни. Това обаче води след себе си доста особености и усложнения за бъдещи проекти и нужда от поетапно декласифициране на елементи от него – нещо, което бях поискал като министър както за облака, така и за държавната мрежа, но след като завършихме първия етап от трансформацията през май 2022 г., нямах време да довърша и тази задача (гласуваха ни оставките през юни 2022 г.).

Не на последно място, в министерството преместихме и дирекция “Информационни технологии” (от Министерството на транспорта и съобщенията), която се занимава с широк спектър от политки, като развитие на информационното общество, дигитални умения, нови технологии, координиране на европейските политики в сферата на информационните технологии и др. Този компонент дава цялостния облик на министерството като “електронно министерство”.

Киберсигурност

Паралелно на въпросите с електронното управление и инфраструктурата за него, все по-важна тема е киберсигурността. Със Закона за киберсигурност, приет през 2019 г, тя е споделена между ДАЕУ, впоследствие МЕУ и ДАНС, по начин, който е извън обхвата на тази публикация. Информационно обслужване пък е доставчик на услуги по киберсигурност на своите възложители. В МЕУ и изпълнителната агенция към него има редица оперативни и координационни звена, които на теория имат важна роля за киберсигурността, но поради липсата на достатъчно хора, често само препращат имейли. С това не омаловажавам усилията на няколкото колеги, които опитват да създадат работещ център за оперативно наблюдение, но поради неслучилата се цялостна реформа в агенцията, те не са успешни.

Тласък на развитието на киберсигурноста трябваше да дадат мерките, приети на секретно заседание на съвета по киберсигурност, което свиках два месеца след началото на войната. Те дадоха частичен резултат, но поради политическата нестабилност и липсата на реформи в изпълнителната агенция, не постигнаха всички заложени цели. Поради тази причина, дейности, свързани с киберсигурността, през 2023 г. изглеждаха възможни за възлагане на Информационно обслужване (което в очите на някои хора е като автобус от градския транспорт – „винаги има място за обслужване на още една администрация, с още услуги“), но това отново се сблъсква с дилемата „свръхцентрализация срещу икономии от мащаба“, както и с наличния капацитет. Според кореспонденция с ДАНС, която получих (некласифицирана), ДАНС са дали уклончиво мнение за прехвърлянето на функции към ИО – именно защото няма прост и кратък отговор.

Предстоящите въпроси пред киберсигурността са как тя да бъде структурирана ефективно, дали националният SOC (security operations center) да бъде част от администрацията или да бъде възложен на ИО, как да се намерят достатъчно експерти и да им се създаде достатъчно добра среда за работа, как най-ефективно да взаимодействат различните звена (CERT, НЕРИКС, НКЦ и др.), дали да се създаде агенция за киберсигурност и какви функции да има тя (вкл. за гореспоменатия национален SOC).

Електронна идентификация

Електронната идентификация е средството, с което всеки ще може да заявява електронни услуги. В Естония това започва като „чип в личната карта“, но вече по-популярен носител на идентификацията е мобилният телефон. През 2016 г. това беше друга ключова реформа – приемане на Закон за електронната идентификация и подготовка на техническата спецификация за нея (и в двете имат основно участие). За съжаление, МВР направи почти всички възможни грешки по пътя (писал съм за това), поради което при закон, приет през 2016 г, към май 2024 г все още резултат няма.

В началото на 2022 г. все още работата по проекта на МВР не беше стартирала, защото се чакаше решение на съда в Люксембург дали МВР правилно прилага духа на директивата за обществените поръчки, така че, съобразявайки се с технологичния напредък и повишената сигурност на мобилните устройства, след обществено обсъждане, възложих на Информационно обслужване изграждането на мобилно приложение за електронна идентификация. Защо на Информационно обслужване – по две причини. Бързина на възлагане и изпълнение (имахме огромно забавяне за наваксване) и наличния експертен капацитет (ИО е доставчик на квалифицирани удостоверителни услуги и има нужната експертиза).

За съжаление, с известен саботаж от страна на МВР, и с липсата на активна подкрепа за проекта в служебния кабинет, работата по него спря, като в края на същата година МВР подписа договора за своя проект. Няма тук да влизам в детайли защо двата проекта не си противоречат, а се допълват, но в последната година и половина опитах да убедя МВР да използва разработеното по проекта за мобилно приложение – те отказаха. Тогава споделих публично притесненията си, че със спецификация от 2016 г. може и да не получим адекватен на 2024 г. резултат. МВР вече закъснява както с личните карти, така и със системата за електронна идентификация. Надявам се резултатът да може да адаптиран към настоящите реалности, включително към последните изменения в Закона за електронното управление, с които направихме възможно услуги да се заявяват без квалифициран електронен подпис, а само с електронна идентификация. МВР впоследствие възрази и срещу предложени от мен изменения в закона, с които да даде на МЕУ да оперира националната схема за електронна идентификация.

Докато МВР се „натутка“, Европейският съюз прие втори регламент за електронната идентификация и въведе „европейски портфейл за цифрова самоличност“. Разписал съм проект на изменение на Закона за електронната идентификация, с който да се създаде българския цифров портфейл, с който не просто да може да се идентифицираме онлайн, но и през който да правим всякакви справки и да заявяваме услуги.

Нов Закона за управление на информационните и комуникационните технологии в обществения сектор

Всичко описано по-горе подчертава основните проблеми – липса на достатъчно капацитет, липса на адекватна структура, неефективност на харченето, бавно и неадекватно възлагане и др. Смятам, че това може да се поправи с нов закон, чиято подготовка стартирах през 2022 г. и вече е в доста напреднал стадий – Закон за управление на информационните и комуникационни технологии в обществения сектор. Целта е с него да се уреди повече ефективност, предвидимост, фокус и прозрачност на възлагането, както на системния интегратор (ИО), така и на свободния пазар, вкл. чрез рамкови споразумения и отчитане на общата стойност на притежаване (т.нар. TCO), както правят много европейски държави; по-висока отчетност и контрол на дейността на системния интегратор; намиране на баланса между ефективност чрез „икономии от мащаба“ и ограничаване на рисковете от свръхцентрализация на управлението на ИКТ; по-добра вътрешна организация на работата в администрацията; използването на споделени услуги по утвърден каталог, вместо „всеки да се оправя поединично“; повече яснота по предоставянето на споделени ресурси (облак, мрежа и др.) от МЕУ; по-малко зависимости от един или друг доставчик; обособяване на отделна агенция за киберсигурност, която освен услуги по мониторинг и отговор на инциденти, да подпомага ГДБОП в разследването на киберпрестъпления; на разкачане на структурата и заплащането на ИТ експертите в двете агенции (инфраструктурата агенция и кибер агенцията) от общата структура в администрацията, за да има по-привлекателни условия за специалистите; организиране на централен орган за покупки на стандартен хардуер и софтуер, така че да се спестят както време, така и средства за най-стандартните неща.

Без такъв закон и без такива реформи, електронното управление ще продължи да се развива много бавно (и много скъпо), защото успехите ще се дължат не на работата на добре смазана машина, а на инцидентни политически проблясъци, кризисни мерки, без които не може, базово спазване на европейски задължения и на персонални постижения.

Знам, че в горните наблюдения и предложения всеки участник ще намери за какво да е недоволен – и системният интегратор, и частният сектор, и администрацията, и политическите ръководства на министерствата, и страничните наблюдатели, които имат силно мнение по някой въпрос. Но това е неизбежно – всяка една реформа оставя всички по малко недоволни днес, за да имаме по-добър резултат за всички след години.

Заключение

Електронното управление в частност, и цифровата трансформация в по-общ план, не са самоцел, а важен инструмент за ефективно управление, за удобство на гражданите, за прозрачност, за правене на политики на база на данни, за намаляване на корупцията. Те трябва да спрат да бъда нишова тема, от която разбират в дълбочина една шепа хора, и да се превърнат в добре осмислени процеси, системи, взаимовръзки, правила, подкрепени с политическо разбиране.

В последните парламенти приехме много изменения, с които дигитализираме различни процеси и регистри в администрацията, така че да отпада излишната хартия, а дигитализацията ѝ да стане по правилния начин. Но този подход не е достатъчно бърз и координиран – нужен е институционален “upgrade”.

Законът за електронното управление вече е уредил достатъчно добре „какво“ трябва да се случи, особено след последното му изменение миналата година. Предстои да отговорим на въпроса „как“. Един нов закон няма да реши всичко, но ще постави ясна рамка, в която да се вдигнат и оборотите, и качеството.

Материалът Минало и бъдеще на електронното управление е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Анализ на политическата криза

от Божидар Божанов
лиценз CC BY

Ще си позволя един (не толкова) кратък анализ на политическата криза. Тя започна през лятото на 2020 г., когато стана ясно за твърде много хора, че правоохранителните органи работят като бухалки, в „нечий“, а не в обществен интерес – както действията на НСО и след това МВР на Росенец, така и последващото влизане не прокуратурата в президенството. Върху това се насложи и разследването за „Осемте джуджета“.

Това, наред с други фактори, направи формирането на коалиции в следващите парламенти невъзможно, защото обществото не вярваше (и все още не вярва), че властта се упражнява според целите, с които са избрани партиите в парламента.

Когато правоохранителните органи са завладени, всяко политическо разбирателство изглежда като сделка за разграбване на обществен ресурс, под чадъра на тези правоохранителни органи.

Бонус към политическата криза беше неадекватността на “Има такъв народ”, които пропиляха два парламента (и може би за добро, в крайна сметка), за да дойде “Продължаваме Промяната” в третия и да формира четворната коалиция на кабинета “Кирил Петков”..

Тогава закрихме специализираното правосъдие, което беше една от основните бухалки. Но получихме спирачка от президента за реформата в спецслужбите, 4-тото колело (ИТН) постоянно генерираше шум и скандали, а конституционно мнозинство нямаше. Върху вътрешнополитическата сложност се добави и войната, която опъна сериозна геополитическа линия на разделение, и усложни допълнително формирането на мнозинства – докато преди нея разделенията бяха „корупция – антикорупция“, тогава разделенията станаха и по линията „Запад – Русия“, и ако разчертаем тези линии на един лист, в нито един квадрант не се събира мнозинство.

Затова след логичния неуспех на 48-ия парламент да излъчи правителство, в 49-ия единственият начин да се отключи политическата криза беше да се върнем към решаването на нейната първопричина – че за упражняването на власт (за важните неща, с голям риск и големи интереси) няма значение кой е министър и кой има мнозинство в парламента, а има значение кой „държи“ прокуратура и служби. И затова поставихме измененията в Конституцията на първо място, защото действащата ограничаваше всякаква възможност да се излезе от това блато. Преди една година казвахме, че това е „правителство на конституционната реформа“, защото то даде технологичното време за минаване през трите четения на измененията.

Измененията в Конституцията създадоха несигурност в съдебната система и около нея: дали нещата ще продължат по старому; дали обещанията и гаранциите за безнаказаност, които някои хора там са получавали, ще могат да бъдат спазени. Дали тази несигурност, безпокойство и нервност не са довели до резки движения, като това при смъртта на Нотариуса – вероятно никога няма да разберем.

Но по-важно: измененията в Конституцията направиха възможна съдебната реформа през Закона за съдебната власт. И именно там отновно имаше „спирачка“ и отново се сблъскахме с първопричината за политическата криза.

А тя е, че публичната власт нерядко се упражнява нелегитимно. Когато не си сигурен в кой момент даден министър ще бъде „прихванат“ от паралелната власт, когато получаваш мълчалив отказ от изключване на запазената квота на Пеевски в органите на съдебната власт, когато получаваш компроматна война след като си опитал да пробиеш сърцевината на проблема със съдебната система, тогава е ясно, че политическата криза не си е тръгвала.

На въпрос за различните възможни политически конфигурации, много от избирателите отговарят, че искат нови избори. Защото не си представят легитимно политическо разбирателство без да са налице гаранции, че държавата се управлява от Народното събрание и Министерския съвет, а не от „едни други сгради“, от прокуратура и служби и индивидуални брокери, чрез вериги от компромати, папки и зависимости.

Опитът, който направихме с правителството „Денков“ (при отчитане на направените грешки и компромиси, и при отчитане на подобрения в редица сектори) беше успешен и с това, че с измененията в Конституцията ни премести по-близо до решението на политическата криза. Но докато не приемем нов Закон за съдебната власт, не изберем Висш съдебен съвет и Висш прокурорски съвет (които да изберат нов главен прокурор), и всичко това не се случи по прозрачен и обясним за обществото начин, политическата криза няма да свърши. Тя, разбира се, може и да не свърши веднага след това, защото възстановяването на доверието на обществото, че управлението е това, което виждат, а не сожна задкулисна игра с нечии „малки тайни“, ще отнеме време.

Позитивното в настоящия етап на тази криза е, че ножът е опрял до кокала – че проблемът е напипан, и че той е основният политически въпрос. И че на все повече хора е ясно, че без обективна, отчетна и независима съдебна система и без служби, които се занимават експертно и отговорно само с националната сигурност, няма как да имаме нормална европейска държава.

Негативното е рискът от това паралелната власт (упражняващите я и зависимите от нея) да впрегне целия си ресурс да отклони общественото внимание от решаването на този проблем. Да сглоби един репресивен франкенщайн, който да започне на мачка и да налага силово друг дневен ред, вкл. чрез пряк или косвен контрол върху медиите. Това ще влоши значително средата в България и както започваме да изпреварваме Унгария по икономически показатели, така ще се залепим отново зад нея (където тези практики са усъвършенствани от Орбан).

На предстоящите избори ще се реши кой път поемаме – пътя на продължаваща политическа криза и изборна спирала, пътя на репресивната подмяна на дневния ред, или трудния път към връщане на държавата в конституционния ѝ вид – парламентарна република, с независима съдебна система, част от Европейския съюз.

Материалът Анализ на политическата криза е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Заключения на Съвета относно подкрепата за инфлуенсърите като създатели на онлайн съдържание

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

„Инфлуенсъри“ означава създатели на онлайн съдържание, които публикуват съдържание в
социалните медии или на платформи за споделяне на видеоклипове, като по този начин
оказват въздействие върху обществото, общественото мнение и личните възгледи на своята
аудитория, често пъти демонстрирано чрез връзката им с аудиторията, основана на
автентичността. Инфлуенсърите често имат търговски намерения и се ангажират с търговски
участници чрез различни бизнес модели за комерсиални цели. Освен това инфлуенсърите
могат да участват в офлайн дейности като патронаж, организиране на срещи и разговори с
представители на обществеността и продуктови линии. Тези офлайн дейности не попадат в
обхвата на настоящите заключения на Съвета.

Публикувани са Заключения на Съвета за инфлуенсърите.

В Заключенията се призовават държавите и Комисията да разработят политики и инструменти за насърчаване на отговорно поведение от страна на инфлуенсърите спрямо тяхната аудитория, като същевременно продължат инициативите за укрепване на медийната и цифровата грамотност на аудиторията на инфлуенсърите.

Защо отиваме на избори?

от Божидар Божанов
лиценз CC BY

Явно въпросът „защо отиваме на избори“ продължава да стои и затова направих едно сравнение между документите, които се разменяха публично преди опита за ротация: меморандума на ППДБ и споразумението на ГЕРБ. Сложил съм цитати от документите по темите, по които имаше разминаване, за да стане ясно каква е причината да отидем на избори. Документът е тук.

А ето обобщение:

  • По съдебната реформа ППДБ предлага конкретика за Закона за съдебната власт и свързани закони, а ГЕРБ предлага декларативно очертаване на това колко е важна съдебната реформа
  • ППДБ настоява кандидатите за органи на съдебната власт да бъдат оценявани единствено по техните качества, а ГЕРБ предлага да се избират само такива, предлагани от партии с „евроатлантическа ориентация“ (да се чете: гарантирано участие на ДПС)
  • ППДБ предлага да няма плаващи мнозинства (т.е. ГЕРБ да не приемат неща с Възраждане и ИТН, както се случваше нерядко и както показа анализа на Стража от вчера), а ГЕРБ предлага да си запази това право като „способ за законодателна целесъобразност“
  • ППДБ предлага срокове и етапи на реформата в службите, а ГЕРБ предлагат „разговор за службите да бъде проведен“ (иначе казано: „тати ще ми купи колело, ама друг път“)
  • Относно регулаторите, ППДБ предлага ясни срокове за техния избор и премахване на свръховластяването на председателите (напр. на КЗК), докато ГЕРБ предлага обратното – липса на срокове и допълнително овластяване на председателите, като само те да могат да предлагат заместници.

Всички други твърдения, свързани с министерски постове, кой бил обиден и т.н. нямат общо с реалната причина да сме за 6-ти път на избори в рамките на 3 години.

Материалът Защо отиваме на избори? е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Agcom прилага разпоредбата за забрана на рекламата на хазарт в онлайн платформи

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Италианският конвергентен регулатор Agcom санкционира Twitter International Unlimited Company – собственик на платформата „X“ – за нарушаване на забраната за рекламиране на хазарт, като наложи глоба от 1 350 000 евро. След многобройни получени сигнали за предполагаемо нарушение на забраната за рекламиране на онлайн хазарт, Agcom започна и приключи санкционна процедура, която установи девет нарушения в социалната мрежа, свързани с рекламно комуникационно съдържание за игри и залагания с парични печалби.

Това наказание следва вече приетите от Agcom срещу Google, Twitch и Meta (по-долу) във връзка с нарушения, свързани със забраната за рекламиране на хазарт, извършени онлайн.

Resolution no. 132/19/CONS – Насоки за прилагане на разпоредбата за забрана на рекламата на хазарт

Приети актове за налагане на санкции срещу много големите платформи:

Resolution no. 65/24/CONS

Order-injunction against the company Twitter International Unlimited Company Rome, 06 March 2024

Resolution no. 50/24/CONS

Order-injunction against the company Google Ireland Limited Rome, 01 March 2024

Resolution no. 331/23/CONS

Order-injunction against the company Meta platforms ireland Rome, 20 December 2023

Resolution no. 318/23/CONS

Order-injunction against the company Тwitch interactive germany gmbh Rome, 05 December 2023

Resolution no. 317/23/CONS

Order-injunction against the company Google Ireland limited Rome, 05 December 2023

Resolution no. 316/23/CONS

Dismissal of the proceedings initiated against the company TikTok Technology Limited Rome, 05 December 2023

Resolution no. 204/23/CONS

Order-injunction against the company Мeta platforms ireland limited

Реформа в службите: електронен обмен на класифицирана информация

от Божидар Божанов
лиценз CC BY

„Реформа в службите“ е интуитивно ясно какво цели – службите да спрат да се занимават с компромати и активни мероприятия, а да се фокусират върху разузнаване, контраразузнаване и национална сигурност. Но немалко хора, с право, питат за конкретика.

Та ето една от многото теми, по които трябва реформа: електронен обмен на класифицирана информация и съответната криптографската сигурност.

Класифицирана информация (държавните тайни и информацията, чието изтичане би застрашило сигурността на страната) има три нива: поверително, секретно, строго секрерно. Информация с ниво „секретно“ и „строго секретно“ в България се обменя само на хартия (освен ако не е с партньори в ЕС и НАТО, за които има електронна система). От много отдавна трябва да има електронен обмен, но това не се случва.

ДАНС разполага със система за обмен на класифицирана информация до ниво „поверително“, но липсват т.нар. криптори, които ДАНС да сертифицира за по-високи нива.

Какъв е проблемът да се обменя на хартия (с т.нар. секретни куриери).

На първо място удобството за работа. Което пряко влияе на ефективността. Наскоро, напр., приехме поправка: искания за СРС да се издават от регионални началници в МВР, защото иначе едни куфари с класифицирани документи пътуват до София за подпис).

Но също така: ограничаване на рисковете в работата на разузнавачите зад граница, които са поставени в невъзможност да си вършат работата сигурно и законосъобразно; ограничаване на рисковете при преноса от куриери; възможности за предаване на класифицирана информация в почти реално време, когато времето е важно.

За да стане това има две опции: разработване на криптори в България и адаптиране на криптори на европейски производители.

Крипторите са устройства, които се слагат в двата края на комуникационния канал („кабела“ най-грубо казано), които криптират комуникацията и я правят нечетима за всички извън тези, които имат сертифициран криптор с правилните ключове.

Да направим български такива е скъпо – държавата трябва да възложи на някоя фирма да ги разработи, но това е доста работа, и дори да има фирма с подходящата експертиза, устойчивостта на това решение е под въпрос. Затова и не се случва вече десетилетия.

Другата опция е са адаптира криптор на западна компания, като моето предложение е българските алгоритми да се насложат върху стандартните (напр. AES), за да е защитена информацията в случай на пробив/backdoor в един от двата. Така ще е и доста по-евтино.

И този подход не е безрисков – може да прочетете историята на Crypto AG, чрез чиито криптори ЦРУ е чело класифицираната информация на други държави, но в днешно време криптографията е доста по-развита и конвенционалните алгоритми за симетрично криптиране дават висока сигурност. Аз бих отишъл и по-далеч, като изследвам възможностите за ползване на асиметрична криптография, но това става твърде експертен разговор.

За целта, обаче, трябва промяна в закона за ДАНС, а преди промяната – сериозна дискусия, за да сме сигурни, че ще има резултат.

Дори тези много технически въпроси имат отношение и към ефективността на работата и към рисковете за корумпиране на системата.

Та, като казваме „реформа в службите“ имаме предвид много конкретни неща, които обаче (разбираемо) биха били скучни на широката публика. Но целта е ясна: ефективни служби, които се занимават с разузнаване и контраразузнаване, а не със създаване на политически интриги.

Материалът Реформа в службите: електронен обмен на класифицирана информация е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Как се пише: инсценирам, исценирам или изсценирам?

от Павлина Върбанова
лиценз CC BY-NC-ND
Правилно е да се пише инсценирам. Думата е заета чрез руски от немски – inszenieren. Човекът се е опитал да инсценира смъртта си, за да получи голямо застрахователно обезщетение. Престъпниците ще инсценират катастрофа с кола, опустошителен пожар или някакво друго произшествие, за да прикрият убийството. (Дийн Кунц, „Единственият оцелял“)

Отказите на институциите да отговарят за Нотариуса и Осемте джуджета

от Божидар Божанов
лиценз CC BY

Преди две седмици споделих всички отговори, които с колегите от Да, България получихме на въпроси, свързани с Нотариуса и Осемте джуджета. Но също толкова интересни са исканията за информация, на които не получихме отговор, нито в срок, нито много отвъд сроковете, или получихме отказ.

Комисията за противодействие на корупцията (КПК) отказа да предостави материали от разпитите на Нотариуса и другите лица от разследването на Антикорупционния фонд, въпреки, че според Сотир Цацаров такива има, и не е ясно дали има образувано досъдебно производство. КПК имаше два възможни отговора: „има образувано досъдебно производство и материалите са следствена тайна“ или „няма образувано, заповядайте материалите“. Те избраха трети подход: снишаване.

КПК отказа да предостави информация и дали има СРС-та, които е прилагала, и които след това не са използвани в досъдебни производства (т.е. ползвани са за компромати и „държане“ на подслушваните лица). Отказа да отогвори и дали има преписки срещу административни ръководители в съдебната система. Не вярвам толкова да ги е затруднило преструктурирането, че да не могат да съберат тази информация трети месец.

Софийска градска прокуратура над месец не ни предоставя протоколите от случайното разпределение на прокурор Йордан Петров, който все се пада по досъдебните производства, свързани с Нотариуса и Осемте джуджета (и като бонус – срещу Радостин Василев).

МВР пък не ни казва как се е стигнало до задържането на Кристиан Христов точно преди да даде пресконференция в БТА – дали има разпореждане на прокурор, то с каква дата и час е, и дали задържането е било в хипотеза на неотложност (защото, може би помните, Христов щеше да изнесе интересна информация на пресконференция, което ГДБОП с ръководител Калин Стоянов осуети).

МВР отказа и да признае, че Нотариуса е бил техен сътрудник, като наруши Закона за защита на класифицираната информация.

Софийски градски съд не отговаря дали заместник-предстедателят е имал достъп до исканията за СРС срещу Нотариуса, за да го предупреждава за тях, както се твърди в медийна публикация и дали има проверка за злоупотреби в тази връзка.

ДАНС за трети път отказва да каже броя случаи, в които магистрати са били в обхвата на техни разработки – след първия отказ изтече документ, след втория отказ председателят каза в парламента, че „протичали магистрати“ в разработката им. Но и третият път отговорът е „ние не се занимаваме с магистрати“.

А Върховна прокуратура отказа да отговори дали прокурор именно от върховната прократура (по времето на Гешев) е образувал досъдебното производство по „Осемте джуджета“, като още чакаме справката за престъпленията, по които върховната прокуратура е прилагала необичайна практика да образува общо около 60 досъдебни за последните 10 години.

Когато имат какво да крият, институциите не отговарят, а дори когато го правят, отговорите нерядко са проформа. Законите се изкривяват, за да се подпомогне това криене (злоупотребява се с класифицирана информация, следствена тайна, търговска тайна и „липса на данни“).

И това е криене на информация от народни представители. В някои случаи е видно, че правоохранителните органи работят не за гражданите, а за „паралелната власт“.

И мисля, че всички сме съгласни, че това трябва да спре. Нужни са много промени, а те стават бавно. Но трябва и могат да станат.

Материалът Отказите на институциите да отговарят за Нотариуса и Осемте джуджета е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Обединено кралство: Бъдещето на телевизионното разпространение

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Вместо увод: ако има европейски регулатор в областта на медиите и електронните съобщения, чиято работа винаги е била източник на идеи и опит, това е британският регулатор.

Ofcom предоставя на правителството доклад за бъдещето на телевизионното разпространение. Докладът е в отговор на искане от Министерството на културата, медиите и спорта (DCMS) да се извърши преглед на пазарните промени, които могат да повлияят на начина, по който съдържанието достига до аудиторията на цифровата наземна телевизия (DTT). Като се вземат предвид направените проучвания на поведението на аудиторията и анализ на търговската динамика, според доклада:

  • хората прекарват все по-малко време в гледане на телевизионни предавания по DTT;
  • променящите се навици на аудиторията и нарастващите разходи могат да доведат до повратна точка през следващото десетилетие. Няма гарантирана устойчивост на инвестициите в DTT ;
  • предлагат се идеи как да се поддържа универсалната наличност на телевизионни услуги, като има и сценарий цифровата наземна телевизия да бъде прекратена след време.

За сравнение напомням съдбата на българското планиране в областта на телевизионното разпространение, трите мултиплекса и регионалните мултиплекси, предвидени в един цифров план – и какво стана с тях. Регионалните не стартираха (без MUX-12 за София, първата лицензия), а националните MUX-1 u MUX-3 не оцеляха.

В парламента чака законопроект, който – освен другото – предлага да отпадне задължението на БНТ за сателитното разпространение на БНТ4.