Забелязали ли сте как всеки с повечко власт започва да говори за “народа” в трето лице? След избори такова говорене е изобилно, чуйте. Заслушайте се в думите им и ще се учудите колко често политици и журналисти говорят за “хората” или че “той народът иска”, притесняват се, че “те ще излязат на протест”, защото “хората нямат пари”… Всеки се изживява като богопомазан спасител, рицар на справедливостта – разбира се, с благороден произход, не “от народа”. Той “народът” е някъде там, встрани, навън и се лута в тъмното. Горкият – болен, гладен, окован и бос се мъчи всеки ден и всеки ден чака политиците да го разпознаят, спасят и най-накрая да започне животът му.

Говорещите не са част от народа, не се усещат такива – винаги говорят в трето лице. Те са други, различни. Не казват “ние искаме работа, храна и свобода” – може би защото такива неща си имат и или не са толкова безочливи, или са тъпи и не са се сетили, че може да лъжат с тъжен влажен поглед, че и те са хора като нас, и те са “народ”.

Какви са? И кой се грижи пък за техния “народ”? Хора ли са, извънземни ли са, какво са? Дали трябва да си от специална порода, че да ставаш за властник, или просто докато катериш стълбата, си продаваш на парче душата и “народността”?

И колко странно би звучало, ако някой политик се обърка и започне да говори за народа като “ние” и “нас”. А аз може да съм безнадежден идеалист, но все още вярвам в заедността на живеенето заедно и в конструирането на общото в обществената конструкция. Това е единственият начин премахването на “народа” като казване да е безболезнено, незабележимо и полезно. Толкова, колкото вредно е говоренето в трето лице от политици, които хал хабер си нямат нито от общество, нито от народ, камо ли от управление.