Сякаш колкото повече ваксини биват изхвърлени заради минал срок на годност, колкото повече се отдалечаваме от нивото на имунизация на другите европейски държави и колкото повече смъртни случаи виждаме от поредната вълна на коронавирус, толкова повече четем възмущения какво правила държавата и реторични въпроси „Антиваксър ли съм, ако…“. На първо място, почти винаги когато някой започва така статус, то той или тя си е антиваксър. Въпросът обаче има доста смисъл. Какво всъщност е антиваксър?
Следя движението им от много години и от също толкова време предупреждавам, че ще достигне измерения поставящи обществото ни под риск. Не очаквах да е толкова скоро. От друга страна, малко неща, които видяхме в последната година, бяха очаквани или предвидими. Едно нещо обаче неизменно следваше пандемията и това бяха отричащите я – диагнозите, данните, смъртността и не на последно място – ваксините.
В началото на 2019-та WHO включва „отричащите ваксините“ в списъка си за глобалните заплахи срещу общественото здраве. Това беше година преди пандемията – време, в което антиваксърите бяха просто лунатици подвизаващи се в тайни фейс групи, развяваше странни плакати, време в което само шепа доктори, включително Мангъров, яростно защитаваха имунизационния календар и нуждата от масова имунизация.
Какво е „антиваксър“?
Никой обаче не даде ясна дефиниция на „антиваксър“. По онова време разделението беше някак ясно. Светът се обърна и дезинформацията блуждаеща преди в сенките на мрежата се разля в медии и политика до степен невиждана в здравната сфера от десетилетия. Дали да се носи маска и да се ваксинираш придоби политически оттенък. Заговори се за дискриминация, фашизъм и контрол над населението.
В действителност дефиницията е изключително проста и според мен важи за последните 200 години. Зависи почти изцяло от това каква е позицията на даден човек към следното твърдение. Формулирах го преди няколко години в безкрайните си дебати с малката тогава клика:
Трябва да се постигне възможно най-високо ниво на имунизация максимално бързо изключвайки само тези с медицински противопоказания.
Това, разбира се, показва моята представа за въпроса. Както казах, няма единна дефиниция и се използва най-вече като нарицателно. Предвид това, че имам значително повече опит от мнозинството по темата, мога дори да разделя антиваксърите на няколко категории според вярванията, отдадеността на движението и развитието им през времето. Тук обаче по-важно е как стигнах до това разграничение.
Предистория
В началото на 2015-та националистически партии взаимстват дословно законопроект и аргументите към него от най-голямата антивакс група. В същността си той отменя задължителния характер на ваксините, санкциите за пропускането им и поставяше бариери пред възможността здравните власти да реагират адекватно при епидемия като тези от морбили.
Покрай този законопроект дойде отново на дневен ред дали задължителните ваксини отговарят на Конвенцията за правата на човека и защо са препоръчителни в „развитите държави“. По първия въпрос – да отговарят на Конвенцията и има няколко дела, които са потвърдили това. Причината е, че рискът е нищожен докато в същото време гарантират здравословен живот на децата. Същото, впрочем, беше потвърдено и за евентуалната задължителна ваксинация срещу коронавирус.
Въпросът дали трябва да са задължителни е по-сложен. Моят отговор, който многократно съм отстоявал, е „не“. Тук говорим не само за COVID19 ваксините, но за всички от имунизационния календар. Причината за тази ми позиция е, че със задължението се прехвърля отговорността към родителите, вместо лекарите да инвестират повече време в работа с тях, разяснения и следене за нежелани реакции.
В същото време обаче имаме ситуация, в която ваксините са задължителни в доста държави, включително България. На хартия поне – в България ваксините са повече от препоръчителни гледайки колко глоби падат в съда и колко безотговорно подхождат градини и ясли. Но промяната към препоръчителна форма сама по себе си няма да помогне на нивото на имунизация. От друга страна доста държави като Италия, Австралия, Германия и Франция минаха на задължителна форма за поне някои ваксини, защото видяха, че нивата падат.
Спор за медицина или общество
Когато спорех с антиваксърите им казах, че още утре ще изляза с плакати пред министерството да протестирам за отмяна на задължителните ваксини, ако ми покажат ясно как това ще увеличи покритието на ваксините. Защото това е идеята независимо от юридическата форма и мерките, нали – повече деца да са защитени. Отговорът им беше красноречив – че целта им е точно обратното – безпрепятствено да не се ваксинират когато и да е.
Тук идва разграничението в „антивакс теста“, който дефинирах горе. Ваксините, независимо дали говорим за туберколоза, морбили, HPV, полио или коронавирус, имат две страни. От медицинска гледна точка имаме препоръки, варианти, противопоказания и схема на приемане, всички съобразени със спецификите на болестта, демографията, заболеваемостта, та дори и климата в дадена държава. Другата страна е чисто психологическа и обществена – как да защитим максимален брой хора, отсявайки надеждно тези с алергии към препаратите и други противопоказания, взимайки предвид икономическия, социалния и историческия контекст.
Антиваксърите отричат първата страна – че има нужда от ваксините, че работят и че рискът е минимален и съобразен със заболяването, което предотвратяват. Скептиците са тези, които поставят под въпрос втората част – дали моделът на ваксиниране е оптимален. Скептиците не влизат в ролята на „тоалетни изследователи“ изравяйки изречения извадени от контекст от случайни трудове, за да покажат, че всъщност във ваксините има отрови и всичко е конспирация за печелене на пари и контрол над населението. Разграничението идва в това дали се доверяваш на науката, но имаш съмнения как следва да се подходи в обществото.
И с право трябва да имаме съмнения. Една от основните причини да се прибягва към задължителна имунизация е продължаващия десетилетия провал на здравните власти да поддържат квалификацията на лекарите. Особено личните лекари са в немалка степен в основата на антивакс настроенията срещу ваксината за коронавирус. Докато повечето от тях ще застанат твърдо зад тези от задължителния календар, липсата на разбиране на материята и доверие в здравните авторитети довежда до същия чисто човешки цинизъм, който ще срещнете у всеки бакшиш настояващ, че „я скапаха тая държава“.
Тази некадърност на чиновниците, пренебрегване на тлеещ от години проблем, затваряне на очите пред всякакви хомеопатични, нутриционистични и холистични залитания на уж сериозни лекари и активно подкопаване на капацитета и доверието у здравните институции доведе до ситуация, в която нямаме кой да поведе борбата срещу една съвсем реална заплаха за обществото ни. В такава ситуация автоматичната реакция на повечето политици и чиновници е да се издават забрани, задължения и регистри. Това виждаме и сега.
От друга страна, в държави, където уж се славят с добрата си здравна култура и система, виждаме подобни стъпки. Истината е, че недоверието в науката и особено медицината има доста дълбоки корени и е сложен феномен, който наблюдаваме едва в последните няколко поколения. Липсата на т.н. споделена реалност пречи да се разговаря с такива хора, тъй като отричат основни постулати в науката и как работи човешкото тяло. Този феномен наблюдаваме специално при ваксините много преди да навлезе в сфера на политиката покрай Тръмп и дори в космологията покрай плоскоземците. Прави задачата толкова по-трудна, но е оправдава бездействието на чиновниците ни не само преди пандемията, а и година след началото ѝ.
Фалшивите новини не са от днес
Нормално е хората да се притесняват. Оставяйки настрана страшната информация, която ни залива отвсякъде, дори страничните ефекти и противопоказанията изглеждат стряскащи. Свикнали сме да очакваме медицината да знае всичко, ваксините да са просто ежедневие, а за всяка болест да има лечение. Дори СПИН вече не е смъртна присъда, а хепатит B и C вече се лекуват с голяма успеваемост. С короната се върнахме обаче няколко поколения назад, когато пра-бабите ни са се редели с радост на опашка, за да получат децата им ваксинация срещу туберколоза и полио. Още 200 години назад и много хора са инокулирали децата си, за да ги предпазят от едра шарка. Самата процедура в началото си водело до 2% смъртност, но е това е било далеч по-добре от смъртността от болестта. Говорим и за време, където 40% от децата не са доживявали пубертет.
По онова време също е имало противници на ваксините. Рисували са колко противоестествено било да се поставя така препарат в тялото, нищо, че същото се е практикувало в България, например, от стотици години по интуиция като част от „бабините методи“ (заедно с пресоляването ма водата за къпане на бебето че да не се поти). В известен смисъл и следвайки дефиницията ми горе, грешно е обаче да наричаме тези хора антиваксъри. В мнозинството си те не са отхвърляли, че процедурата работи или е нужна. Някои са вярвали обаче, че подобна болест, както много други, са нужни, за да „прочистят“ обществото от „слабите“. Такива настроения виждаме и сред антиваксърите днес, макар преди няколко години да беше избутано встрани от основните послания в рамките на усилията им за ребрандиране към „ние искаме само избор“.
Основната част от противниците на ваксините при въвеждането на инокулацията са настоявали, че само бедните и затворниците следва да поемат този риск. Те, бидейки издигнати и знатни, нямало нужда да си правят труда. Вариация на тази тематика виждаме и днес в България, особено в припокриващата се общност на антиваксърите и неонационалистите.
Провалът е налице. Какво следва?
В огромната си степен хората, които не са се ваксинирали още, не са антиваксъри. Повечето не поставят под въпрос препоръката за ваксината или не са се замисляли просто. Някои се притесняват за ефектите, други не смятат, че болестта представлява риск за тях, трети подават ухо на слухове, а повечето не знаят какво да мислят. Тази какафония е в основата на това да сме в плачевно положение като ниво на имунизация тичайки по хълма на поредната вълна от смъртност. Дори загубата на близък или ежедневното броене на труповете не помага. Виждаме провал в комуникацията на властите, доверието в институциите и медицинската етика на твърде много лекари.
Провалът е факт. Въпросът е какво следва. Ако отговорим положително на дефиницията ми горе и целим максимално ниво на имунизация, какво следва тогава? Как го постигаме? Гоним ли до дупка всеки лекар съветващ пациентите си да не се ваксинират и да рискуваме още по-сериозен недостиг на кадри в системата? Въвеждаме ли задължение в система, която не успяваше да го наложи дори преди пандемията? При неработещи институции, прокуратура и съд какво според вас следва да направим, за да убедим повече съмняващи се, че си струва да защитят себе си и близките си.
Защото това е целта в крайна сметка. Антиваксъри е имало и ще има винаги. Въпросът е какво да направим, за да се намали влиянието им над другите, които просто се притесняват за семействата си. Как да го направим с една очевидно счупена система, но с премного надъхани и всеотдайни хора в нея, които не получават достатъчно подкрепа?
The post
Какво разделя антиваксърите и скептиците? first appeared on
Блогът на Юруков.
