След като изпълнихме най-важната част от програмата, преразпределихме отново свръхбагажа, взеха ни пръстов отпечатък и претичахме между самолетите по пистата се отправихме към по-лежерната част от пътуването, а именно
Тайланд
Два дни в
Банкок
и два дни в морския курорт – Патая.
В туристическо отношение Тайланд е най-известен
Тайландците отдавна са осъзнали потенциала на туризма, а и понеже имат късмета да не са преживели война в последните 50 години са много напред по отношение на съседите си.
Тайланд е нещо като икономическият тигър в региона
Въпреки ужасните поражения от цунамито през 2004 година, страната се развива и става все по-популярна туристическа дестинация.
Тъй като съм била вече там имах представа какво да очаквам и бях готова просто да се насладя на преживяването.
Тайланд обаче ме изненада – неприятно.
Не зная дали е последица от моите спомени или резултат от посещението ми първо във Виетнам и Камбоджа, но се разочаровах. Такава
безумна меркантилност и преследване на туристите за всеки долар …
не съм срещала. Абсолютно за всяко нещо, за което могат, ви искат пари. В това число, за да нахраните слоновете! За да ви върне слона фотоапарата, който ви е взел, ви искат пари. Но не един долар, под пет не взема!
Всичко това на тях може да им се струва като забава за туристите, но аз го смятам за дразнещо, излишно меркантилно и прекалено. Откровено се разочаровах от Тайланд.
Въпреки тези разочарования, факт е, че
попаднахме в Тайланд в един изключително интересен момент.
Около месец преди да тръгнем,
кралят на Тайланд – Рама IX, почина
на 89 годишна възраст, потапяйки цял Тайланд в дълбок, искрен и изключително продължителен траур. На практика цялата държава беше окичена с жалейки и портрети на покойния крал. Горе-долу половината население ходеше облечено в черно или поне с траурна лента и дори травеститското шоу Тифани, на което ни заведоха, започна с молитва в памет на краля.
Казвам това, тъй като е наистина събитие, на което може би друг път няма да можем да присъстваме, а освен това причини доста главоболия с посещението ни в Големия дворец в Банкок.
Кралят беше изложен за поклонение в Тронната зала и половината държава се беше стекла да се поклони.
Изобщо не се шегувам. За продължителността на поклонението се очакваха няколко милиона човека.
Всички тези хора, малки и големи, облечени целите в черно /при 32 градуса температура/, повечето носещи портрети на краля, се редяха на километрични опашки пред двореца, където чакаха часове наред, за да могат да минат и да се поклонят на покойния.
За да избегнат масов мор сред поклонниците, властите бяха организирали опъването на шатри, в които да се чака на сянка и се раздаваше вода и храна безплатно. В деня, в който ние бяхме в двореца, ни казаха, че имало около 20 000 човека, чакащи да влязат!
Всичко това доведе до невероятно стълпотворение в и без това доста посещавания дворец, да не говорим, че половината дворец беше затворен, заради поклонниците!
И отново – дълги поли и панталони, и покрити рамене! Аз съм човек, който издържа на жега, но тези дълги поли ми идваха в повече.
Въпреки тези неудобства,
Големият Дворец в Банкок
е място, което задължително трябва да се посети. Построен е след установяването на Банкок като столица през 18 век и всеки крал е добавял нещо от себе си …. предимно от злато!
Злато и скъпоценни камъни навсякъде. Дотолкова, че в един момент това вече не ни правеше впечатление.
Траур
В този ден не се предвиждаше да се разхождаме из Банкок и затова след блъсканицата в Големия дворец в следобедната жега, се натоварихме на автобуса и се отправихме към почивката –
Патая
Хайде малко Гугъл. 😉 Патая е морски курорт на около 100 км югоизточно от Банкок, на брега на Залива на Тайланд. По тази причина е основен притегателен център за жителите на Банкок през уикенда, които добавят към безумната лудница от туристи.
Патая е … прехвален и силно незаслужаващ славата си
на тропически, морски курорт. Претъпкано и доста мръсно място. Плажът е … бил тропически, сега вече не отстъпва по нищо на съсипаните плажове по нашето черноморие. За почитателите на Тайланд и тропическите плажове … отбягвайтe Патая. Съсредоточете се върху островите.
Патая е притегателен център за секс туризъм
На всички любители на този вид туризъм по света. С това е и известна.
Аз не съм най-консервативния човек на света, но нещата на които се нагледах там ме потресоха съвсем откровено.
На практика целия курорт е завзет от … „господа“ по липса на по-цензурна дума, която да използвам, на средна възраст 60 години. Бели, от очевидно богатите европейски държави и Австралия.
Та тези мили господа, отиват в Тайланд на секс туризъм. Но не както ние бихме го схванали … отиваш в бордея и си вършиш работата. Тези господа – 60 – 70 – 80 годишни, очевидно наемат местни момичета за периода на престоя им там. Срещу съответните услуги, въпросните дами биват издържани.
Излизайки през деня на крайбрежната улица е изключително масово явление, да видите бял мъж, хванал за ръка местна девойка. Разликата във възрастта на такива двойки понякога беше просто убийствена! Да видите нормално бяло семейство, мъж, жена, деца, си беше изключение и обикновено означаваше, че това са руснаци /доста руснаци има там/. Включително станах свидетел на сценка, как един такъв бял „красавец“, предложи на едно момиче в един от магазините. Жената очевидно работеше там, но това не го спря. Жената имаше убийствено погнусено изражение, когато му тегли една.
Е, за тия мили „господа“ ми е приказката.
Основни забележителности на Патая, както се сещате, са всякакъв вид секс заведения.
Имат си цяла улица на „Червените фенери“ със забавления за всеки, ама наистина всеки вкус.
Едно предупреждение за посещаващите такива заведения. Нас също ни предупредиха. Когато влезете в бар, много, ама много внимавате да не пиете питие, което вече ви е налято в чаша. Задължително се налива от запечатана бутилка. Което ви лимитира по отношение на разнообразието. Уловката е, че има доста случаи, в които така налятото питие е примесено с … приспивателно и никога не е ясно къде ще се събудите и какво ще ви липсва. Изричното настояване на водача на групата ни беше, ако ще правим такива неща, задължително да казваме на някого от групата къде точно сме и ако се почувстваме странно, да звъним в полицията преди да припаднем. Та … да си знаете.
По-традиционните забавления в Патая се изчерпват с
шопинг, масажи и травеститското – Тифани шоу
Тайландските масажи
са нещо, което задължително исках да опитам. Оказа се, че групата е много запалена по тази идея и водача ни ни заведе в местен салон за масажи. Като казвам масаж, имам предвид традиционен масаж, а не … шестия вид такъв. Беше страхотно изживяване. Група дребнички тайландки ни натръшкаха по пижами /в които предварително ни премениха/ на едни матраци директно на пода и за период от два часа! ни разглобиха и сглобиха обратно. След десетдневното препускане, това се оказа истинско блаженство! Тайландският масаж, не само този на краката, но на цяло тяло, искрено и горещо го препоръчвам!
По въпроса с
травеститското шоу
При първото ми посещение пропуснах тази забележителност, така че, сега се ориентирахме и беж цялата група при травеститите!
Много се депресирах! А и всички жени от групата! Ама няма толкова хубави жени ви казвам! Тъй като се снимахме с тях /срещу съответните долари, разбира се/ имах възможност да ги огледам отблизо! Никакъв начин няма, по който да разпознаете, че това не са жени! Направени, изписани, даже чертите им са като на жени! Луда работа!
Накрая след дълга дискусия се съгласихме, че грозна ли е …. жена е! Просто няма толкова красиви жени!
Ето и малко снимки за доказателство
В крайна сметка, тъй като вече и адамовите ябълки си премахват, единствения начин да разберете, че е травестит, а не жена, е по ханша. Мъжкият ханш е тесен. Ако случайно сте стигнали до там, че да се налага да различавате, това ви е спасението.
На нас един ден шопинг ни беше достатъчен и решихме да отидем до друга близка забележителност –
ботаническата градина на Патая – Nong Nooch
Страхотно място. Местен бизнесмен откупил терена и направил градина, която е достъпна за посетители.
Имат разкошни колекции тропически растения, разходки със слонове /където слона ви свива апарата и ви го връща срещу не по-малко от 5 долара!/ и шоу подобно на шоуто „Фантазия“ на остров Пукет. Разказват историята на Тайланд и истории от Рамаяна с различни животни. Много пъстро и красиво. Заслужава си десетте долара.
След шоуто си позволих да се поглезя с нещо, за което съзнавам, че е
експлоатация на животни. Разходката със слонове
Знам, че не живеят в естествени условия и не трябва да поощрявам такова нещо, но обожавам слоновете и всяка възможност да съм в близост я прегръщам с отворени обятия.
Ботаническата градина също си заслужава парите.
След двата дни … почти почивка, се отправихме
отново към Банкок
за последната нощувка от пътуването ни.
Тъй като имахме само един ден, ни бяха набутали възможно най-много храмове за обиколка и ни бяха оставили следобеда, за да можем да се разходим из Банкок. Аз съм ходила и го бях разгледала, така че, се възползвах от възможността да посетя храмовете.
Освен Големият дворец, други важни забележителности са
храмът на Полегналия Буда и Храмът на Златния Буда
Полегналият Буда
е огромна – 46 метрова статуя на Буда, изработена от гипс и обицована със златно фолио. Много красиво и внушително. Самият храм, нарича се Ват По, е много голям, има внушителни градини и си заслужава разглеждането.
Първи брой Буда:
Вторият
храм е на Златния Буда
За разлика от полегналия, този е изработен от 5,5 тона 23-каратово злато!
[geo_maсhup_location_info]
През 18 век е евакуиран от старата столица на Тайланд – Аютая, при нахлуване на бирманската армия и за да го укрият, тайландците го боядисали. За да изглежда гипсов. След което забравили за статуята. През 50-те години на миналия век решили да преместят уж гипсовата статуя и като докарали кран, кранът се кчупил под тежестта на златото. Статуята паднала и част от боята се излющила. И така се оказало, че разполагат с 5,5 тона чисто злато!
Следващата сутрин беше последната от пътуването и към 4 сутринта ни наритаха към летището.
Четири часа по-късно и вече тотално фалирала се паркирах на борда на Еърбъс А380 за още един 10 часов полет, този път обратно към заледената София.
В заключение мога само да кажа, че не съжалявам за нито един миг от това пътуване. Имах шанса да посетя невероятни места, да се запозная с изумителни култури и да видя хора, много бедни и много усмихнати, и спокойни в своя малък и немеркантилен свят и начин на живот. И се замислих, дали те всъщност искат нашият уж модерен и съвременен свят. И дали ние нямаме нужда от повече от техния свят.
Очаквайте продължението
Автор: Мая Георгиева
Снимки: авторът
За смели юнаци– изгодни оферти за нощувки в района на Патая:
Събудих се малко преди изгрева. Веднага слязох от плочата, взех фотоапарата и тръгнах да си търся ракурси.
Нищо не грабна вниманието ми отведнъж, но пък и нямаше как да пропусна да уловя първите слънчеви лъчи на това прекрасно утро.
Отново се замислих дали да не продължа по прашния път към лагера, 15 километра по-нататък. Малко след него се намира и соленото езеро, което исках да видя. От друга страна след това би се наложило да мина всичките 40 километра, за да стигна отново до асфалта. В крайна сметка здравият разум надделя и оставих това за някой друг път, когато може би ще бъда с някой друг ADV мотоциклет. Разглеждайки сега снимките си, се замислих дали не сгреших, но все пак нещата, пречупени през текущата ми призма, изглеждат по коренно различен начин.
И така, обратно назад.
Нямах търпение и силно се надявах да зърна тези прелестни същества отново
Този път те бяха доста повече и се движеха на групички
Не бях виждал бяла камила, но ето че и това се случи.
На моменти силно се изкушавах да излизам от пътя само за да направя някой кадър на вярната Сянка.
А когато стъпвах отново на асфалтовите пътища извън населени места, не ми оставаше нищо друго освен да се наслаждавам пълноценно на усамотението от онзи ужасен трафик в градовете.
По принцип си бях набелязал за посещение и древното селище Абианех, което не удължаваше пътя ми с много, но очакванията ми към него бяха твърде ниски и реших да го пропусна.
Редовно се случваше другите водачи на автомобили и камиони да ме поздравяват по един или друг начин
Както казах, изкушения
А такава табела видях неведнъж
Карайки близо 80 km по този ужасно прав път, не видях абсолютно никого. Това бе нещо напълно ново за мен.
Някои кадри надали си струват споделянето, я заради липсата на фокус, я заради кривите хоризонти, но все пак.
И противно на всяка логика
тази пустош и липса на цивилизация всъщност ми носеха огромно успокоение
Най-после бях тук, където мечтаех да дойда още от миналата година.
Минавайки през едно от малкото (уж) населени места по маршрута си, се натъкнах на това.
Такива кули бях виждал само на снимки, затова и без да се замислям спрях и тръгнах към нея на разузнаване. Оказа се нещо като кладенец, пълен с вода, с доста голям диаметър и неясна за мен дълбочина. Отвътре, в поглед нагоре, изглеждаше така:
А за какво всъщност служат ще разберем “утре”.
Следваща точка по маршрута ми беше пустинният лагер в Меср, но прецених, че мога спокойно да се откажа от посещението му, така че
продължих към пустинния лагер в Гармех.
Когато стигнах на координатите му, се оказа, че там има просто селце.
За невероятната инфраструктура в страната само бях чувал от кого ли не, но действителността, разбира се, далеч не бе чак толкова захаросана.
Тишина
По тези пътища също е тихо. Много тихо. Когато слизах от мотора, за да снимам, съответно “се изключвах” от музиката си, се чувствах някак странно. Някак безкрайно сам. И ни вятър се чуваше, ни дявол, ни нищо…
Следващото нещо, което привлече силно вниманието ми, бяха тези скали край пътя. Снимката сякаш не дава твърде ясна представа, но тези парчета стърчаха нагоре като пластинките на гърба на стегозавър. А след един ритник и са долу. Сори, не се стърпях поне да опитам…
Скали
Вече карах към една древна крепост в
Баязех,
която бях набелязал, разглеждайки google maps. Градчето изглежда така:
Баязех
В дъното на снимката дори се вижда
крепостта
Тя датира още от времето на сасанидската империя (3 – 7 век) и има близо 700 стаи. Когато стигнах до нея, не бях особено впечатлен, а наоколо все още не се виждаше жив човек, което откровено ме притесняваше. В следващия момент се появи някакво момче на мотоциклет. Кимнах му и продължих, правейки обиколка около самата крепост. Това ми отне не повече от половин минута, след което се опитах да попитам момчето откъде мога да си набавя нещо за пиене. Даде ми знак да карам след него и така се озовахме пред заключения хоремаг. Отнемайкъде се появи друг младеж, който чевръсто отключи катинара, влезе и ми подаде бутилка минерална вода от хладилника. Освежаващо. Но явно бях толкова уморен от 500-те km дотук, че щях да получа микро инфаркт, когато не намерих портфейла си във вътрешния джоб на елека. А той обикновено стои във вътрешния джоб на якето.
Докато се съвземах от жегите, се появиха няколко деца на по 10 – 12 години, също с моторетките си. Паркираха при нас и взеха с любопитство да разглеждат Сянката. Като се замисля, трябваше да направя някоя и друга снимка тук, но когато става въпрос за деца, въпросът е малко по-деликатен, заради това и предпочетох да пропусна. След като се освестих, се качих, запалих майсторски с отвертката, събирайки погледите им, и продължих нататък. Стартерното реле май тотално бе сдало багажа.
И ако дотук знаците за камили не ме плашеха, то като видях този, сериозно се фрустрирах.
Надявах се само да не е някакъв бос на „нивото”
Следобедът не бе особено интересен. Имах да отмятам едни скучновати километри до древното селище Чак-Чак. Слънцето вече залязваше, когато вниманието ми грабнаха тези руини.
И въобще, ако иранците имаха търговския нюх на гърците, цялата карта на страната щеше да бъде изпъстрена с какви ли не „забележителности”.
Понякога, след изминаването на повече от 700 километра за деня, се чувствам именно така:
Пътят ме отведе до
Харанак
Градът има и стара част, но не бях в настроение за разглеждането ѝ, а и вече почти се беше стъмнило. Затова спрях, напазарувах и продължих нататък.
Малко след това
трябваше да се отклоня от главния път
Противно на всяка логика, тук ме очакваше изключително приятен завойчест път с много добра маркировка, обрисуваща фино плавните му завои. Явно това бе наградата ми за деня, затова и не бързах, а просто ѝ се наслаждавах. Някак идилично ми бе, а на моменти дори изключвах фара, само за да видя как луната озарява околността. След няколко часа настъпваше пълнолунието.
Както си карах така лежерно, пътят ми пресече заек. Явно тук кипеше от нощен живот.
Скоро след това видях светлините на
Чак-Чак
и „фибите“, виещи се нагоре, водещи до самото селище. На широкия паркинг, където свършваше асфалтовият път, нямаше никой. Оттам нагоре продължава пешеходна пътека от каменни плочки.
Реших, че тук ми е прекалено светло, а и целият паркинг бе леко наклонен, така че се спуснах по инерция до края на последната фиба, където имаше предостатъчно място за палатката ми без въобще да запречвам движението. Освен това, тук бе и значително по-тъмно.
Паркирах плътно до мантинелата, за да мога да заключа мотора към нея, и започнах да разпъвам лагера за пореден път. Исках да направя всичко едновременно – да се чуя с близките си, да вдигна палатката, да опитам най-после бленуваните цял ден домати и пъпеш. Знаете как е, но нямаше как да се случи по този начин. Както и да е, оправях си нещата едно по едно, но усещах, че вече не съм особено адекватен.
Лагер Чак-Чак
Въпреки че не се потях особено, предпочитах да употребявам повече сол, защото се притеснявах от обезсоляване, затова и поръсвах обилно всяко резенче домат.
След като хапнах, се разходих в околността за някой и друг нощен кадър. Тук също е тихо. Много тихо.
Тишина
Докато снимах пътя, видях как нещо мъничко и черничко, като в онази гатанка, мина покрай палатката ми. Когато слязох долу, се оказа, че беше таралежче. Явно се бях позиционирал точно на пътеката му.
Днес най-високата температура, която видях на термометъра, бе 37°C, което много ме зарадва. Най-после – условията, които очаквах и за които имах нагласата.
Между другото, ако сте пътували повече, вероятно и на вас ви се е случвало да се заприказвате с човек, който знае много добре, че не може да ви помогне, нито дори да извлече каквато и да било полза от опита за комуникация с вас, но въпреки това се опитва да общува някак с вас. Губейки както вашето, така и своето време. Е, не мога да го разбера това. А размислите ми в тази посока тръгнаха, след като днес един такъв типаж ми изгуби 10 минути на една бензиностанция, на която уж имало бензин, после нямало и т.н. А той дори не беше служител, а просто отби от пътя си и спря при мен, когато ме видя на същата тази бензиностанция.
Очаквайте продължението
Автор: Борислав Костов
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Иран – на картата:
Иран
Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Сейшелите или на Мавриций:)
Тази нощ пак не можа да се спи нормално. Този път не от дискотеки и ресторанти, а от самите грузинци. Непрекъснато идваха разни коли наоколо, стояха известно време, а после си отиваха. В началото помислих, че са полски ебачи, но после забелязах, че по колите имаше големи агитки от 3-4-5 човека. Стояха, пушеха, правеха мохабет и после си отиваха. Не се къпеха в морето, не палеха огън, не бивакуваха… Още предишния път, когато пак спах на палатка в Кобулети ми беше направило впечатление това нощно движение с колите, но тогава си мислех, че са таксита, или участници във веселбата по дискотеките…
По едно време малко се поуспокои работата и заспах. Събудих се от бученето на двигател точно до палатката ми и от фарове, които светеха право в мен. Показах се от палатката и видях муцуната на някакъв микробус буквално на по-малко от два метра от палатката ми. Ядосах се и му извиках на български:
– Кво бе? Ще ме мачкаш ли? Какво?… – Оня ме изгледа все едно съм му изял компота. От вътре някаква жена се обаждаше, като черна станция и даваше някакви указания на цървула. Тоя се помота малко после се качи на микробуса и се омете.
Беше 3,30 през нощта. Не можах да им разбера схемата на всичките тези. Не ги свърта на едно място ли, или не могат да се разделят с безценните си тенекии, даже и през нощта?!?! На сутринта станах рано и видях, че някакъв от нощните карачи не е преценил в тъмното, къде точно да спре. Беше минал 15 – 20 метра по-напред от твърдото и беше заседнал в пясъка. Колата беше легнала на пясъка, а предните и гуми бяха потънали. Дойде някакъв спасителен екип с един пикап Тойота Хайлукс, на който пишеше „полиция 112“, развиха въже от някаква скрита по колата лебедка и бързо го изтеглиха от пясъка.
Беше вече към 7 часа. Явно повече нямаше да се спи. Изкъпах се в морето, поплувах малко и после започнах за пореден път да си
събирам багажа. Днес щях да напусна Грузия.
Когато след близо час потеглях, на плажа започваха вече да идват почиващи, там с хавлиите, с чадърите и с надувните поясчета. Аз на такива места, море и плаж не мога да почивам. Само нервите ми се опъват от тълпите и от калабалъка, а да лежа, и да се печа… Аз да не съм месо за барбекю!?!?
Бяха ми останали 30 лари. Добре бях изчислил парите. За 10 лари, закусих и си купих банани, нектарини, бутилка фанта и минерална вода, и 20 лари ми останаха, за да дозаредя резервоара, когато напускам Грузия с по-евтин бензин.
Тръгнах пак към Батуми
Трафикът вече беше станал сериозен. Започнали бяха и тапите. Батуми е много красив град, но движението из него е ужасно. Сетих се, че вече за трети път минавам през този град, а нямам нито една снимка от него.
Пейзаж от Батуми
Това мисля е централната автогара на Батуми
Имаше още много интересни и красиви сгради, но вече бях в трафика и задръстванията, и не съм спирал, за да снимам. Минах през Батуми и продължих към
Сарпи. Това е граничният пункт с Турция.
Плажа на Сарпи. Странната сграда в ляво е митницата на граничният пункт*. Зад плажа в далечината се вижда и джамията на турският граничен пункт.
Долях си резервоара, както бях предвидил и за по-малко от 5 минути минах през гишето, удариха ми печат, и напуснах Грузия.
Довиждане Грузия! Надявам се, някога да се видим отново!
E70, Sarpi, Грузия
Имаше още много, какво да се види и научи за тази страна, но за сега толкова. Такива ми бяха възможностите този път.
На турския граничен пункт ме мотаха близо час
Аз пак се наредих най-отпред, но нещо компютрите им не работеха и се наложи да чакам. Жегата вече беше станала сериозна. Между другото още, до като минавах през Батуми към 9,30 сутринта там електронните термометри вече показваха 33 градуса. Сега вече беше към 12 часа и тези градуси бяха повече. Тръгнаха им компютрите и опашката тръгна. На едно гише ми подпечатаха паспорта, на друго гише ме провериха дали ми е подпечатан. На трето гише ми искаха талона на мотора, а на четвърто ми провериха зелената карта на застраховката. Накрая остана последното гише преди бариерата. Там провериха всичко. Талона, паспорта, даже дойде някакъв с автомат, за да ми проверява багажа. Отворих куфарите. Провери съдържанието на единия страничен, увери се, че не съм терорист и най-накрая ми вдигнаха бариерата, за да вляза в Турция. Потеглих към Хопа по широките, като магистрали турски пътища…
Този път бях решил покрай морето да не карам и
от Хопа свих към Артвин
Бях решил, че
ще карам през централна Турция
и няма да се качвам на магистрали. В началото пътят беше проход в планина и жегата не ме тормозеше чак толкова. Освен това гледките бяха много интересни и красиви.
Стената на водохранилището на река Чорохи. Зад стената е град Борчка.
Водохранилището при Борчка. Все още всичко е зелено наоколо.
Постепенно зеленината изчезна и наоколо останаха само едни огромни скали,
и зелената вода под тях. Всичко около Артвин е така. За да прекарат тези широки шосета турците са направили огромно строителство. Навсякъде из тези каменни грамади са прокопани и прокарани шосета, и надупчени тунели. В едната посока едно шосе с тунели, мостове и виадукти, а в другата посока друго шосе, пак с тунели мостове и виадукти. Караш, сечеш планината и виждаш по отсрещните скали как вървят ТИР-ове в обратна посока. Невероятно строителство са направили тука турците.
Някъде, около Артвин
Пейзаж
Пейзаж
Тук обаче
изникна неочакван проблем
Температурата, която без друго си беше висока през този ден, тук при тези напечени огромни скали се вдигна още и стана направо, като в пещ. Сигурно мина 40 градуса. Ужасно.
Започна да ми се спи зверски
Тази нощ не се бях наспал добре и сега при тази ужасна жега ме изби на сън. Ама направо очите ми се затваряха, както карах. Нямаше нито дърво, нито храстче, нито сянка където да спра, за да дремна. Единствената сянка и малко по хладно беше в тунелите. Сериозно се замислих дали да не спра в някой тунел и да дремна малко. Но някой сигурно щеше да се обади за помощ, като види, че лежа там, а освен това ТИР-овете преминаваха през тунелите със страшен грохот… Карах бавно и много внимателно, за да не заспя и да се хвърля в пропастта, като едвам си държах очите отворени в страшната жега. Такова чудо за първи път ми се случваше, но то и за първи път попадах на толкова напечено място… Горният слои на тази вода сигурно беше горещ. След близо час мъки започна да се появява зеленина и сянка, но то, и на мен вече ми премина, и не ми се спеше чак толкова. Навлязох в
някакво ждрело преди Узундере
Все още има скали, но вече се появи и сянка
Вече, около реката има и зелено.
Старият път в каньонът на Артвин
От тук започва, (или завършва) каньонът на Артвин на река Тортум, а гледката е към началото на водохранилището на Тортум.
Продължих нататък към Ерзурум.
Пътят беше хубав и широк, освен това беше нещо, като проход в планина та жегата спря да ме мъчи и се събудих окончателно. Надвечер наближих
Ерзурум
Градът е доста голям, близо половин милион жители и се намира в голяма равнина, но на близо 1 800 м.н.в. Около него имаше много ливади, повечето от тях вече окосени, така че имаше място за палатка. Аз обаче се чувствах грогясъл от тези жеги днес и реших да намеря евтин хотел, да се изкъпя, и наспя като хората, за да събера сили за следващите дни, в които задължително щях да съм на палатка.
Влизах в града по една широка магистрала с 4 платна плюс аварийни. Някъде преди центъра, а навигаторът ме водеше в центъра, на едно кръгово видях надпис Хотел и веднага спрях. Хотелът не изглеждаше скъп и луксозен. Цената, която ми предложиха беше 60 лири (35 лв) за стая. Тъкмо си отварях устата, за да се попазаря малко и администраторът се поправи на 50 лири за единична стая. Това бяха 29 лева по курсът в момента. Съгласих се без пазарлъци. Това е съвсем нормална цена за единична стая в хотел в Турция и даже е ниска.
Моторa качих на тротоара пред входа на хотела. Измъчи ги транскрипцията на името ми в паспорта.
– Каква е тази транскрипция? – Попитаха.
– Ами мисля, че е от френски. – Казах.
– Дай транскрипция на английски.
– Съжалявам. Това е транскрипцията. Препишете я от паспорта точно…
Платих веднага, защото смятах рано сутринта да тръгвам.
Моторът ми пред хотела в Ерзурум
Взех си зарядните за телефона и за фотоапарата, че от спането в Тбилиси не ги бях зареждал. Взех си и несесера. Всичкият друг багаж оставих на мотора. После си прибрах паспорта от рецепцията, за да не го забравя там, качих се в стаята и се изкъпах. Включих зарядните. Пописах малко информация в тетрадката за този пътепис. Нещо даже не ми се ядеше, толкова изморен се чувствах. Отказах се от вечерята и още по светло се опънах в леглото. Събудих се, чак на другият ден, към 6 часа сутринта.
Днес Анжело отново ще ни води на място, което не сме били – с.Устина около Доспат. Приятно четене:
Устински водопад
с.Устина
Миналата година в края на август отново се отправихме към яз. Доспат. Тъй като, както обикновено, имаше реална възможност да си тръгнем по-рано и да не успеем да посетим набелязаните дестинации, решихме поне на отиване да видим водопада в Устина и евентуално крепостта в Кричим. Е, не успяхме да реализираме всичко, но поне открихме къде е водопадът.
Устина
е малко село в Пловдивско, между Перущица и Кричим. Тук се е намирало през II в. пр.Хр. важното тракийското селище Бесапара. За съжаление, откритите колонади и гробници са под водите на местния язовир. По-малките предмети са в Пловдивския археологически музей. Оттук е и минавал третият трансевропейски римски път, довършен от Траян, от Панония към Беломорието. За това свидетелстват и старите римски мостове в центъра на селото.
Тук Юстиниан Велики построява (върху по-старо укрепление на бесите) една от най-важните за отбраната на северните склонове на Родопите крепости – Юстина.
Времето в края на август беше сухо и горещо, съвсем неподходящо за посещение на водопад на маловодна река, но нямахме кой знае какъв избор. Добра изходна точка е малко площадче с чешма, където се срещат улиците „Крайречна“ с „Иванка Пашкулова“ (42.038825, 24.522991). Ориентири са реката (отляво) и църквата „Св. св. Кирил и Методий“ (отдясно). Оттук вече има стрелки на запад по „Иванка Пашкулова“, после наляво по „Белия път“, като постепенно постланата с плочи улица преминава в черен път при поредната чешма. По-късно се стига до разширение с пейка, откъдето има хубава панорамна гледка към долината (42.0374163, 24.5188793).
Тук пътят се разклонява, но не видяхме табели за правилната посока. Местни баби, излезли да разходят внучетата, ни насочиха към лявото отклонение, т.е. на изток. Пътят свършва при водо(не)охраняема зона – каптажа на селото с отдавна открадната ограда. Пътеката продължава от дясната му страна (южно). Няма големи денивелации, подходящо е за „кашкавал – туристи“. Ако обаче минавате през пролетта или след дъжд, за да можете да се насладите на пълноводен водопад, вероятно пътеката ще е доста хлъзгава.
След около 45 мин. пътеката се разделя, като надясно се вижда беседка и високо горе – параклисът, а за водопада трябва да поемете вдясно.
Разбира се, както и очаквахме, водопадът (42.0318730, 24.5223832) беше „неработещ“, но това не намали удоволствието от разходката.
Върнахме се до разклона и се отправихме към
параклиса „Св.Георги“
(42.0325092, 24.5238011). Той се намира на 420 м н.в. и това е единственото по-сериозно изкачване по екопътеката. Исторически той изпреварва 100-годишната църква в селото. Построен е след като св. Георги се явил насън на местен жител, който организирал градежа.
В момента параклисът е обновен, но беше заключен и не можахме да влезем вътре. На Гергьовден тук вероятно е много посетено – местни и гости славят светеца.
Устински водопад, 4228, България
На югоизток има
скална грамада – вр. Кулата (567 м н.в.),
който е служил като наблюдателна кула на крепостта Юстина. При по-внимателно вглеждане наоколо се виждат следи от зидове, парчета от керамика…
Ако не сте много уморени след разходката може да посетите бутиковата винарна „Вила Юстина“, която предлага уникално собствено производство под марката „Монограм“, както и настаняване в собствена къща за гости.
С Диана продължаваме из Непал. Миналия път бяхме в Катманду и Саураха. Днес сме в Покхара, за да покараме парапланер и ще се върнем до Катанду, за да изгорим някой и друг мъртвец.
Приятно четене:
Непал през очите на един непланинар
част втора
Покхара с парапланерите и изгарянето на мъртъвци в Катманду
Ден 6:
Да казвам ли, че пак ставахме рано? Човекът от хотела искаше да платим на него билетите за рейса по 600 рупи, но ние отказахме. На автогарата ни поискаха 500, после се оказа, че били по 400. Разстоянието отново щеше да е нещо от сорта на около 200 километра, но отново отне около 6 часа. Този ден започна някаква странна и смешна серия от съвпадения. Малко след като се качихме в рейса, споменах на Цвети, че в Непал се строи училище спонсорирано от фестивала Томороуленд, който аз посещавам всяко лято последните 3 години и че може докато тя е на планина, аз да отида до селото, където се намира това училище.
За съжаление обаче не знаех как се стига до това село и споделих с Цвети, че трябва да намеря някой, който да ми обясни, защото с транспорта тук положението е доста зле. В тази връзка, седалката на която седях беше продънена и изкривена на една страна. Трябваше или да съм облегната 6 часа върху Цвети, или да седя на мускули за да не съм подпряна върху нея. За това я помолих да седне на седалката отзад, а аз да седна на нейната.
Обаче освободеното от мен продънено място веднага се зае от един непалец, който се качи в рейса на следващата спирка. Доста бързо се заприказвахме, попитах го от коя част на Непал е и той каза името на селото с училището на TomorrowLand! Не можех да повярвам, обърнах се към Цвети, тя беше чула и вече се заливаше от смях. Каква беше вероятността да задам въпрос (как да стигна до някакво си село в Непал) и след 15 мин отговорът да се качи в рейса и да седне точно до мен? Естествено момчето веднага ми обясни и се оказа не е толкова трудно колкото очаквах. Той самият отиваше точно там, но след 2 – 3 дни щеше да дойде също в Покхара. Причината за това каза, че е да лети с парапланер. Тогава ми светна лампичка. Аз винаги съм искала да пробвам летене с парапланер. Проверих веднага цените в България и се оказа, че в Непал е по-евтино. Разбрахме се с младежа, че може евентуално да отида с него, защото сериозно се замислих. Разменихме си фейсбуците и после той слезе от рейса, за да се прекачи за неговото село.
След няколко часа стигнахме
Покхара
и се срещнахме със семейството, което се беше придвижило със самолет. В Непал повечето градове си имат летища, а цените за туристи са около 100$ за полет 20 мин. Ако щеш. Другата ти алтернатива е 6$ за рейса и минимум 6 часа друсане по дупките и прахоляците.
Градчето беше много симпатично,
намираше се на брега на едно красиво езеро, заобиколено от хълмове и планини с 8-хилядни върхове. Това беше вторият най-голям град в Непал, но много по-туристически и с много по-малко прахоляк. Имаше една много дълга улица, успоредна на брега и пълна само с магазини, заведения и туристически агенции. Семейството си бяха резервирали хотел в единия край на улицата, а ние в другия, на около 20 мин пеша.
Нашето хотелче се намираше на брега на езерото, имахме голяма стая с още по-голяма тераса, която гледаше именно към езерото и отсрещните хълмове! Уцелихме уникална гледка. Цената беше 12$ на нощ общо за двете. Банята също беше супер и топлата вода идваше сравнително бързо. На другите места се налагаше да чакаме около 20 мин. Имаше обаче една изненада – одеялата не бяха чаршафосани! В този хотел по принцип не слагат чаршафи на одеялата никога.
Добре че незаетите стаи стояха с отворени врати и аз си откраднах един долен чаршаф за одеялото, а Цвети си спа в спалния чувал. Като се замисля и в предишния хотел нямахме чаршафи на одеялата и ние си поискахме. Може би това е стандартна практика. Направи ни впечатление, че въпреки че хотелите ни изглеждаха мизерно, всички предлагаха много хубави сапунчета, шампоани и лосиончета за тяло и на всички пишеше, че са 100% натурални. А качеството наистина беше много добро.
Оставихме багажите и тръгнахме да се разхождаме. Направи ни впечатление, че навсякъде имаше подготвени купища с дърва, които по-късно щяха да запалят. Оказа се, че
този ден е най-големият празник,
дори беше неработен, казваше се Маха Шиваратри. На този ден е позволено да се напушиш. Тогава се сетихме, че пътувайки с рейса, често виждахме хора струпани около някакви огньове, запалени близо до светилища, чак сега разбрахме защо. Тази нощ щяха да запалят много по-големи клади, наистина огромни. В огньовете слагаха бамбукови пръчки да се нагреят и после ги удряха в земята, а те гърмяха като бомби.
Идеята беше, че
Шива се бил напушил и заспал, и хората гърмят за да го събудят
После разбрахме, че в Катманду празненствата са били много по-сериозни, имало е страшно много церемонии из целия град. А накрая е имало и заря.
Както вече казах, само на този ден пушенето на трева е позволено със закон. Но това не пречи хората да си пушат постоянно. Специално
в Покхара е пълно с хипита,
които са дошли тук само заради наркотиците. Всичките ходят облечени с развлечени дрехи и косите им са в расти. А по погледите им може да познаеш, че са постоянно надрусани.
Споделих със семейството за случайната среща с непалеца в рейса и идеята за парапланер. Оказа се, че те двамата също го планират и даже са проучили, че това място е в топ 10 от най-хубавите места за такова летене. Даже бяха открили, че има двама българи, които работят тук точно това. За съжаление обаче не знаехме как да ги открием. Разпитахме по агенциите за цени и ни казваха, че струва 60$, непалецът ми беше казал 55$. Решихме, че ще го мислим на следващия ден.
Ден 7:
Най-накрая ставане по светло! Събудихме се и първото нещо, което видяхме през френските прозорци беше как слънцето огрява прекрасното езеро и зелените хълмове около него. Приказна гледка за 6$ на човек! Взехме си хималайски чай и седнахме на огромната тераса на блажена закуска.
Малко по-късно имахме среща със семейството на брега на езерото. От там хванахме лодка, с която преминахме на отсрещния бряг, за да се изкачим пеша до
един будистки храм
Разходката беше много приятна, сред местна гора и красиви гледки към Покхара.
Храмът
представляваше една бяла ступа, намираща се много на високо, сред малък парк. При хубава видимост зад близките хълмове се виждат и осем-хилядниците отсреща. В този ден обаче не се виждаха.
В програмата следваха
една пещера и едни водопади
Навигацията ни върна обратно в града, на главен път и сгради. Нещо не се връзваше, но следвахме маршрута. И както си вървяхме по натоварения път, между сградите се появи една голяма порта от където се влизаше за пещерата. Входът и беше декориран с много и най-различни статуи, и всичко беше оцветено с много шарени цветове.
Самата пещера обаче се оказа голямо разочарование, никакви образувания, много задушно и миризливо и за щастие много къса. Стигнахме края на пещерата буквално за 5 мин от където се наблюдаваше образувание, приличащо на лице, за което казваха, че е естествено и, че това е Буда. Побързахме да се изнесем и отидохме на водопадите, които се намираха отсреща, като пресечеш улицата.
Водопади сред сградите. Както пещерата и те се оказаха разочарование, аз лично водопад не видях.
И от тук побързахме да се изнесем и тръгнахме да се връщаме към Покхара. Тъкмо стигнахме и седнахме в едно заведение да хапнем и се изля порой. Определено имахме голям късмет с времето. Почти през цялото време беше топло и слънчево, през деня ходехме по къс ръкав, а вечер с яке.
Този ден беше 14-ти февруари и двойката искаше да остане на романтична вечеря, а ние с Цвети открихме огромен супермаркет и решихме да си купим някакви местни неща и да ядем на нашата тераса.
Оказа се, че
да си пазаруваш от магазин за ядене излиза доста по-скъпо от това да се храниш на заведение,
но вече бяхме харесали кашкавал от як, консерва от бамбук и някакви други необичайни за нас неща и се придържахме към плана. От всичко което бяхме купили, сполучлив беше единствено европейския хляб, който бяхме намерили. Всичко останало беше доста неприемливо за нашия вкус.
През този ден водих малко комуникация с непалеца от рейса онзи ден относно парапланера. Моите приятели все още не бяха решили дали искат или не, а този щеше да дойде в Покхара след 2 дни. Чудех се как бихме могли да открием българите пилоти тук. Тогава Цвети се сети, че имаме обща позната, която беше идвала в Непал и предложи да я питам, дали не ги познава случайно тези българи. 10 мин след като и писах, вече имах фейсбука на единия българин! След още 30мин вече имах уговорка да летя с него на по-следващия ден. Стана толкова бързо! Цената която ми даде беше още по-добра от тази на непалеца – 50$! Писах му и той толкова много се впечатли, че освен че ме помоли да уредя и него, ме пита да му препоръчам хотел в Покхара. Аз му препоръчах нашия и той дойде със семейството си след два дни, и остана очарован от съотношението цена-качество. Изобщо човекът преди няколко дни седна случайно до някаква българка, а после се оказа, че тази го уреди с по-евтин парапланер и супер евтин хотел с уникална гледка.
Покхара, Непал
Ден 8:
Тази сутрин само Цвети стана много рано. Тя потегляше за трекинг за 4 дни и трябваше да хваща рейс от автогарата. А пък аз след като се наспах се преместих в друга стая. Собственикът на хотела ми предложи една по-малка, без гледка, за 5$ на нощ, което беше още по-евтино, че и бях сама в стая с баня и тоалетна. След това се срещнахме със семейството и ходихме да търсим някакъв тибетски бежански лагер. Попаднахме и на християнска църква, която беше една малка постройка с хоризонтален покрив, боядисана в бяло. Вътре стените бяха бели, на земята килими.
Времето този ден беше прекрасно и се виждаха осем-хилядниците. Това щеше да е перфектен ден за парапланер, но моите хора се отказаха, а на следващия ден заминаваха за Читван. Затова аз реших да прекарам деня с тях, а
да летя с парапланер на следващия ден,
когато тях вече ги няма.
Докато се разбирахме с моя пилот за полета, му предложих да вечеря с нас, но ми отказа, че беше на диета. Казах му тогава да пита другия български пилот дали иска да хапне с нас, но той пък щеше да ходи на служебно барбекю. Поне успя да ми препоръча хубаво и евтино заведение, което се оказа буквално срещу моя хотел. От цял град и туристическа улица дълга 30 минути ходене, това заведение беше точно срещу входа на хотела ми (едно от многото смешни съвпадения, които се случиха).
Реших да отида до заведението, за да снимам менюто и да го пратя на семейството, да преценят дали искат да дойдат да вечеряме тук. Та влизам аз, нямаше почти никакви хора, освен една маса с трима мъже.
Взех едно меню и пуснах телефона да го снимам и точно в този момент зад мен чух български език. Не бях сигурна, че съм чула правилно, за това се изправих и се обърнах към тримата мъже. Те също ме изгледаха странно. Накрая се престраших и попитах “български ли чух?”. Тогава се усмихнаха, наистина бях чула правилно. Първият се оказа украинец, а другите двама българи, пилоти парапланеристи, единият от които въпросния колега на моя пилот. Оказа се, че те през цялото време са си говорели на руски, но точно когато аз влязох са си казали нещо на български и аз точно тогава съм ги чула.
Седнах при тях, но до като дойдат семейството, украинецът и единият българин отидоха на въпросното служебно барбекю и не успяха да се запознаят. Въпреки това вечерята с българин, който е живял и работил тук беше много интересна и образователна. Отвори ни очите за много неща, които нямаше как да научим от местните и на мен лично ми
затвърдиха разочарованието от Непал
Един от шокиращите факти за които вече бяхме чували е, че тук са най-честите самолетни катастрофи в света. Това което не знаехме е, че в Непал не спазват никакви правила за безопасност на полетите. Не взимат под внимание атмосферите условия, които на тези височини много често са неприемливи за летене, още повече за малки самолетчета. В Непал има страшно много летища за малки самолетчета, има всекидневни полети за разстояния от 50 километра, че и по-малко. Цените за туристи както вече казах са по 100$ на посока, а за местните са наполовина. Мое лично мнение, е че пътищата нарочно се държат в окаяно състояние, за да може да просперира бизнесът със самолетите. Срещнахме много непалци, които предпочитаха да летят, отколкото да си причиняват този ужас с рейсовете, въпреки цените. Иначе не виждам логика държавата да събира милиони долари от разрешителните за трекинг, а да не могат да направят нормален път между двата най-големи града в страната, който е по-малко от 200 километра. С рейс това разстояние се изминава за минимум 6 часа, в най-най-добрия случай. Със самолет е не повече от 30 минути.
През 2017 Непал е бил посетен от близо 1 милион туристи
Непал се посещава основно заради планините. Почти няма такива като мен, които да не отидат на трек. Това е същото като израза да идеш до Рим и да не видиш папата. Всички тези туристи биват таксувани за разрешително за която и да е планина. И то не малки суми. Знам че сега много хора ще кажат, че то си има разходи, заплати, почистване и т.н. Заплатите в Непал са около 100$ на месец. А почистване не съществува – едно от многото разочарования в тази страна, но за това после. Не знам просто къде отиват тези милиони приходи от планините, а пътища няма и населението е изключително бедно. Може и да бъркам.
Но да се върна на самолетите. Както казах тук не се съобразяват с времето и всичко си излита и непрекъснато има инциденти.
Самолетите толкова често падат,
че българинът с който вечеряхме един път си изпуснал самолета и той след това паднал и всички загинали. Разказа ни и друг случай когато времето било ужасно, но пилотът се канел да излети. Нашият човек дигнал луд скандал, искал да слиза, говорил със стюардесата, говорил с пилота, но те не искали да чуят. До като се разправял с екипажа, забавил излитането и тогава всички видели как един кацащ самолет едва не се разбил. Това вече убедило пилота и отложили излитането с няколко часа. Изобщо в тази държава имат много различни възприятия за живота и опазването му.
Друг пример са изкачванията на Еверест
Може да си на 80 години, може да си бременна в 9-ия месец, но ако можеш да си платиш цената, всяка агенция ще приеме да пробва да те качи. Вече е друг въпросът дали ще оцелееш. Но тях сякаш това не ги притеснява. Също както със сафарито – пускат те цял ден да се моташ пеша, без самозащита из най-гъсто населената с тигри територия в света. Да не говорим за носорозите, слоновете и мечките. Тук е моментът да включа и
един пример с парапланерите
На едно място ни бяха предложили цена за полет 30$ и попитахме нашия нов познат как е възможно да има и такава цена. Значи до преди няколко години, даже дали не е било и до преди една година, цените на полетите са били по 120$.
Покхара е в топ 10 на най-красивите места за летене с парапланер
и това е много печеливш бизнес тук. Съответно е пълно с компании които предлагат това развлечение, а пилотите са професионалисти от цял свят, включително и от България. А фирмите за да си крадат взаимно клиентите, започнали рязко да свалят цените. И така вместо да се разберат за някаква долна граница под която да не пада никой, за да взимат повече пари, те взаимно са се прецакали, сами са си подбили цените и са стигнали до 50$ (пак да напомня – от 120$). А пък тия най-простите за да могат да предлагат още по-ниска цена са започнали да наемат за пилоти местни непалци, които имат само един месец опит в летенето с парапланер. Те буквално ги взимат от улицата, някакви бедни хора, правят им някакво обучение и след месец ги пускат да летят с туристите. И понеже това са простички и бедни хора, те не искат големи заплати и съответно фирмите могат да си позволят да предлагат полети за по 30$. И ето още един пример за отношението на непалци към живота. Непрекъснато има инциденти, за които никой не говори, за да не се отрази на бизнеса. Тези хора не само са рискови за себе си и клиентите си, но са рискови и за всички останали, които в този момент също се намират във въздуха, а те са десетки.
Друг интересен неподозиран поне от мен факт за Непал беше
отношението на местните мъже към жените туристки
Според тях жените са дошли тук най-вече за да спят с местните, а те от своя страна си имат всякакви трикове за да ги вкарат в леглото. Много често например когато жена си наеме гид за трекинг, вечер когато стигнат до хижата в която трябва да пренощуват, гидът казва, че стаите са свършили и е останала само една с едно легло. И тогава туристката се смилява над клетия гид и му предлага да спи при нея на същото легло. Веднага се притесних за Цвети. Тя беше тръгнала сама без гид, но знае ли човек какви хора може да срещне по пътя. Тръгнах веднага да и пиша да я предупредя и гледам, че вече имам съобщение от нея с история от деня, потвърждаваща току-що наученото. Някакъв непалец я бил заговорил най-учтиво, но после изведнъж и се нахвърлил да я целува.
Изобщо тази вечер, че и следващите няколко дни, през които прекарах доста време с българите научих много интересни неща. Те всичките бяха живели тук по десетина година и знаеха страшно много. Разказваха, как до съвсем скоро тук не е имало ток, как не са имали топла вода, интернет и т.н. Единият е преживял и земетресението. След вечеря всички се разделихме. Със семейството щяхме да се видим след няколко дни направо в Катманду, защото на следващия ден те заминаваха за Читван и те да търсят тигри и носорози.
Ден 9:
Тази сутрин всички без мен ставаха рано. Цвети някъде по планините за трекинга, а семейството за рейса за Читван. Аз обаче се наспах, направих си хубава разходка по брега на езерото, закусих и се върнах в хотела, да чакам да ме вземат за полета. Всеки ден има по 3 – в 9,11 и 13 ч. Аз бях с този в 11. Дойде един бус, който ни събра общо 3 ма човека от различни хотели и ни закараха в някакъв офис.
Там ни дадоха да подпишем декларация, че сме наясно, че
фирмата не поема отговорност, ако умрем и че сме наясно, че такава вероятност съществува.
В същото време дойдоха трима пилоти – единия българин с който се запознах предната вечер, другия българин с който си бях комуникирала по фейсбук и още един. Качиха ни всички на друг бус и се отправихме към планината. Горе вече беше пълно с излитащ народ. Получих инструктаж и зачакахме вятъра. Не се наложи да се засилваме или каквото и да е, защото
вятърът директно ни вдигна във въздуха
За съжаление този ден нямаше видимост към осем-хилядниците, така че трябваше да се задоволя с близките гледки към езерото, които също си заслужаваха. Нямам представа колко време продължи полетът, защото се борех с наченки на паник-атака, която искаше да изплува, но успях да я удържа. Мисля че тя не се прояви, защото в този случай нямаше абсолютно нищо, което да мога да направя. Нямаше как да сляза от парапланера и да си ходя. Нямаше от къде да си взема хапче за успокоение, нямаше от къде да си купя вода. За това си мисля, че може би паниката просто реши да не се появява, защото беше напълно безсмислена. По време на полета правихме и малко видеа и снимки, които по-късно ни дадоха на диск от офиса.
Приземяването беше голяма изненада, изключително лесно,
беше все едно да стана от стол. Винаги съм си мислела, че има някакво затичване, спъване, пребиване и отърколване с парапланера. А то какво се оказа – само ставаш и си готов. Полетът мина благополучно и благодарих на моя пилот, че ме върна жива и здрава. Малко ми беше станало лошо все пак и после през деня ми беше леко кофти, но това е нормално. Пилотите ми обясниха, че щом ми става лошо, значи вестибуларният ми апарат е наред, защото това показвало, че работи. Аз винаги съм мислела обратното.
Бусът дойде и ни събра, върнаха ни обратно в офиса, дадоха ни снимките и видеото, както и по един сертификат, че сме летели на фона на най-високите върхове в цял свят, макар и зад мъглата и накрая ни върнаха по хотелите. Остатъка от деня го прекарах в разходки, защото ми беше леко замаяно все още. А вечерта прекарах с тримата пилоти, с които се бях започнала предната вечер. Единият разказа как през 2001 ва обиколил цяла Европа с колело. Стигнал до Париж, спуснал се до Ница и от там обратно в България. Другият пък разказваше за някакви екстремни случки с парапланера, за пребивания, сблъсъци с дървета и гигантски орли, оцелявания, изобщо един друг непознат за мен до този момент свят.
Ден 10:
Предната вечер споделих с пилотите, че съм останала сама за 3 дни и не знам какво да правя. По принцип бях решила да ходя до родния град на Буда, до селото с училището на Томороуленд и т.н., но като си представех как ще трябва да се клатя по прашните рейсове още два пъти по поне 6 часа се отказах категорично и предпочетох да скучая в Покхара. Единият пилот беше планирал за този ден изкачване до върха, от който излитат парапланерите и ми предложи, ако искам да се разходя с него. Естествено се съгласих. Тази разходка даже я имаше по списъците със съвети какво може да се прави в района.
Това беше сложено като идея за лека тренировка по трекинг, преди да се тръгне по високите планини. Та ето, че и аз направих трекинг и не съм капо.
Изкачването
беше около 3 часа. Като стигнахме площадката за излитане новият ми познат хвана един от бусовете и се върна в града, а аз продължих с изкачването. Гледките от горе бяха уникални, макар и пак да имаше нещо като мъгла. Представям си какво ли е когато е ясно… По пътеките срещах всякакви хора, местни и туристи. Някакви момчета с анцузи ме попитаха от къде съм. Казах, че съм от България, а те възкликнаха “Ооо, Лудогорец!”. Оказа се, че са футболисти и за това така реагираха.
Започнаха да се появяват облаци и аз леко се притесних за прибирането си. За това нямах повече време за мотане и наслаждаване на гледки и тръгнах на обратно. По средата на пътя обаче срещнах една крава, която идваше от долу по моята пътека и трябваше някак да се разминем. Точно преди няколко часа пилотът ми разказа, как скоро бил свидетел на това как една крава хвърлила един турист във въздуха и той паднал в безсъзнание на улицата. Та доста се уплаших. Бях сама, а обхват почти нямаше.
Излязох от пътеката и се приближих към едно дърво. Кравата не знам защо тръгна след мен. Излезе от пътеката и се насочи право към мен. Сега вече бях на истинско сафари и си спомних инструкциите при опасност да се кача на дърво. Вече бях готова да се качвам, но кравата загуби интерес и се върна по пътя си. Пффф, размина ми се, но доста се стреснах.
Ако не беше историята от тази сутрин нямаше грам да се впечатля и най-вероятно щях да я подмина, но не се знае, нейните планове какви щяха да бъдат, та е много вероятно тази история от сутринта да ми е спасила живота.
Двете крави
Отдъхването обаче не трая дълго, защото само след 2 минути се появиха още две крави, които при вида ми се спряха и вцепениха. Айде пак… този път успях да се покача на един зид и ги изчаках да подминат. Повече такива ситуации нямаше. И дъжд не ме заваля и успях да се прибера жива и здрава.
Една от идеите ми за запълване на времето в Покхара беше
да отида на някакъв ритрийт – с йога, медитация, масажи
и т.н. Доста ги проучвах местата, но всичко излизаше страшно скъпо и се отказах. Реших да си направя по отделно масажи и медитации. Намерих си една с тибетски купи, ходих няколко пъти и все го нямаше инструктора и нищо не се получи. Поне успях да си намеря масаж за 10$, иначе навсякъде бяха около 30$. Жената беше много мила и внимателна. Както навсякъде чаршафите и кърпите не бяха прани от неизвестно време, но пък ги беше всички аранжирала като в много скъп хотел. Беше направила животинки от кърпите, а около тях имаше цветя и разни други декорации, които естествено махна преди да ме сложи да легна. Масажът беше супер и си казах, че ще отида още един път поне.
За вечеря бях отново с моите познати. Те казваха, че много се радват, че има с кой да си говорят на български, защото обикновено са в компания с други пилоти и трябва да говорят на руски или английски. Аз пък се радвах, че не съм сама, а и че научавам страшно много за Непал и последните 10 години как са се развивали нещата тук.
Вечерта като се прибирах в хотела си видях една отворена врата и там беше момчето-непалец, с който се бях запознала в рейса. Беше довел и семейството си и много ми благодари за намирането на евтиния полет с парапланер и за хубавия евтин хотел. Каза, че след няколко дни отива в Катманду, когато и ние бяхме там, и тогава пак ме питаше да му препоръчам хотел!
Ден 11:
Последният ми ден в Покхара.
Бях решила все пак да се пробвам да стигна до селото с училището на Томороуленд, но нямахме никакви новини от Цвети от 24 часа и малко се притеснихме. Семейството бяха направили сафарито предния ден и днес потегляха за Катманду, а аз реших да остана в Покхара да чакам Цвети. Не исках да се отдалечавам, без да знам, че всичко е наред с нея. Отидох на закуска с временно безработния пилот и решихме да вземем скутер под наем и да ме заведе до някакъв каньон и ферма за животни и риби.
Тайно се надявах поне днес да видя нещо красиво, нещо да ми грабне акъла, но
и днес беше разочарование
Не че беше грозно, просто в България си имам къде къде по-красиви кътчета и вече трудно се впечатлявам.
Стигнахме табелата за фермата, обаче точно пред нея имаше пропускателен пункт за планината за отиващите на трекинг и проверяваха всички минаващи дали имат пропуск. Този пункт до преди 2 години е бил 5 километра по-назад, но явно са решили, че има много хора, които ходят на фермата, от които могат да взимат пари за пропуск и са дръпнали пункта точно пред нея. Поредната идиотщина! Казаха, че ако искаме да видим фермата или да ядем в нейния ресторант, трябва да си платим за пропуск 45$. Естествено отказахме. Не знам дали има хора които все пак плащат… Но определено обричат мястото на фалит.
Върнахме си се ние обратно в града
и си ядохме на обичайното място. Поне си направихме доста приятна разходка и аз лично хем си запълних времето, хем видях още от околностите. Дори видяхме един от прословутите въжени мостове, целят омотан с цветни молитвени знаменца. Това вече мога да кажа, че ми взе акъла и много ме впечатли.
Преди вечеря отидох за втори масаж при жената от предния ден. Избрах си някакъв масаж, който включваше толкова много олио по тялото, че месец по-късно, след многократни изпирания на дрехите, които облякох след това, все още миришеха на това олио. Масажът поне пак беше супер.
Привечер седнахме да хапваме обичайната компания и зачакахме Цвети. Казах им да гледат за едно много кльощаво момиче с гигантска раница. Явно описанието ми беше доста добро, защото те я забелязаха преди мен и се развикаха “Цветиии”. Тя също успя да опита от местния специалитет дал бат, което представлява ориз и няколко вида манджички, които се мешат с ориза.
Вечерята приключи и ние се прибрахме да се оправяме за утрешния рейс към Катманду. През деня пак ме преместиха в друга стая и имах чисти чаршафи и хавлии. Тук колкото и да се къпеш винаги кърпата след това става на кафяви петна. Първоначално си мислех, че са ми дали мръсна/ликьосана кърпа, но после разбрах какво се случва.
Ден 12:
Последното ранно ставане.
Трябваше да хващаме рейса за Катманду,
но тръгването ни малко се забави защото в банята имаше гигантска хлебарка и двете с Цвети не смеехме да влезем вътре. В един момент тя се скри и ние успяхме да се оправим за тръгване. На гарата имаше поне 30 автобуса, голяма част от тях също за столицата. Както май вече споменах всички рейсове тръгват рано сутрин, за където и да е. На нас ни отне 9 часа да изминем разстоянието от 200 км. Дадоха ни две места буквално на последния ред, заедно с едни китайци, а седалката пред Цвети беше продънена и облегалката постоянно се приближаваше към нея. Пред мен пък седеше някаква англо-говоряща европейка, която постоянно си пускаше нейната облегалка към мен, въпреки че постоянно я карах да си я дръпне, защото отзад нямаше никакво място, камо ли за човек метър и осемдесет.
Автобусът ни май имаше развалени спирачки, защото винаги издаваше един странен шум при спиране. А когато имахме почивка за тоалетна или храна, винаги подпираха гумите с камък. Дори и да няма наклон. Все пак
пристигнахме благополучно в Катманду
следобеда. Веднага отидохме в хотела, който си бяхме харесали в интернет. Решихме днес да платим малко повече пари, но да сме спокойни, че ще спим на чисто, че ще имаме топла вода и че няма да има хлебарки. Изрично питахме на рецепция за топлата вода и те потвърдиха, че винаги имат. Стаята наистина изглеждаше много добре и много чиста, мислехме, че сме взели добро решение. Оставихме раниците и излязохме да се срещнем с нашите приятели. След като им казахме за нашия хотел, те решиха да се преместят при нас, защото в техния имало хлебарки, дори под завивките и възглавниците.
Тази вечер имахме среща с Вишал, който щеше
да ни води на най-свещеното място в Непал,
за да видим починали хора, защото това било много на хубаво. Цвети категорично отказа и отидохме само тримата. Оказа се че отиваме на Непалския вариант на Варанаси в Индия –
място край река където горят починалите
Място на което всеки хинду мечтае да го изгорят – това е най-върховното нещо, което може да ти се случи в живота! Но не всеки има тази привилегия, само най-високите касти имат такъв достъп. Вървейки към мястото Вишал ни показваше една сграда, когато врата и се отвори, от вътре излязоха едни със свирки и започнаха да разчистват пътя, за да минат едни хора. Вишал ни обясни, че това е възможно най-висшия човек, който води церемониите. Никой няма право да го докосва, дори той самия, въпреки, че е от най-високата каста. Така както го обясни, все едно видяхме Непалския папа.
След това отидохме на реката, която имаше стълби от двата и бряга. На единия бряг имаше няколко
клади с горящи тела,
а от другата страна имаше площадка, на която трима танцуваха и правеха ритуал с огньове, на фона на музика и песни. От всички страни тази площадка беше заобиколена с цивилни хора, които слушаха и от време на време викаха нещо и дигаха ръце към небето.
Имаше и танцуващи хора, стил нашата чалга,
с ръце над главата. Семейството се уплашиха нещо, никак не им хареса видяното и казаха, че се връщат на паркинга да ни чакат там.
Ние с Вишал продължихме обиколката
Показваше ми различните сгради, храмове, статуи и ми разказваше за ритуалите и обичаите. Около нас имаше хора боси и по хавлии, близки на починалите, които трябва да се измият тук на чешмата. А най-възрастното дете на починалия трябва да остане тук 12 дни и да спи и да стои по цял ден.
Другите странни хора около нас бяха като извадени от филм – едни черни, сбръчкани, кльощави, полу-голи, с коса и брада хваната на няколко пъти с ластици и гледащи със странен поглед. Вишал каза, че тези са дошли от Индия, защото тук е най-свещеното място. Те просто си седяха или лежаха по земята.
Накрая
Вишал ме заведе на най-странното място,
не беше храм, беше все едно влизаме в нечия къща. Първо попита дали може да ме вкара, защото по принцип не беше позволено, ако не си хинду. Но получи разрешение и влязох. Трябваше да си събуя обувките, а вляво от мен имаше 3 или повече крави.
В дясно имаше нещо неопределено, не мога да го опиша, нещо като олтар, от който висяха всякакви странни неща, включително и найлонови пликчета.
Долу на земята също имаше безброй неща, както и мини пещ, ама много мини. По стените също имаше закачени странни неща. А на земята седяха трима мъже с подобно описание, като тези дето дошли от Индия. Първо ме вкараха в едно помещение където имаше голяма статуя на Шива, а срещу нея купища чували с ориз за бедните.
После се върнахме в първото помещение и ме сложиха да седна на земята. А бях с последните си чисти панталони… Дадоха на мен и Вишал по една купичка от палмови листа с по две сладки. Това бяха сиропирани тестени топки, страаашно вкусни! Естествено, ги ядохме с пръсти и станах цялата лепкава. След това трябваше да поискам благословия на двама от седящите мъже, като докосна напуканите им крака, а те ме докоснаха по главата. И двамата имаха много отнесен поглед, не знам дали бяха дрогирани или беше от някаква медитация. Вишал каза, че ако искам мога да оставя дребно дарение, но не е задължително.
Още преди да оставя еквивалента на 50 цента, зад мен човекът вече беше приготвил да ни даде по два банана, защото от тук никой не си тръгва празен. Направи ми впечатление, че дадоха по две сладки и по два банана на човек, а можеха спокойно и по едно да дадат. А и ни личеше, че не сме бедни и не сме дошли, за да ядем. Това ще ми остане траен спомен…
Излязохме от постройката и още се опитвах да асимилирам какво ми се случи току що, когато
от всички страни се стекоха маймуни
и почнаха да се катерят върху мен и да ме дърпат за якето. Веднага се сетих, че са видели бананите. Вишал каза че няма проблем да им ги дам, той самият даде неговите. Аз обаче си дадох само единия, другия го изядох по-късно на безопасно място.
След тези преживявания се разделихме в Вишал и се върнахме в центъра за вечеря с Цвети
Тя вече беше изкупила целия пазар в Катманду и хотелската стая беше пълна с най-различни типични за Непал неща. Успя да събере почти всичко в чисто новата раница, която също купи преди ден, останалото го събра в старата раница и остави място за още покупки за следващия ден. Аз също трябваше да купя някаква чанта за моите покупки. По принцип избягвам да пазарувам каквото и да е. Изпитвам ужас, ако се наложи да ми трябва нещо да си купя, било то обувки, или дреха. Но тук имаше толкова много интересни и автентични и евтини неща, че трябваше да се възползвам. Например купих си пееща тибетска купа за 30$, а в България струва 250 лв. А в Западна Европа сигурно е 300 евро. Купих си и шал от вълна на як, за 4$, толкова голям и толкова дебел, че го взех по-скоро за одеяло или за покривка на легло. Купихме си и хималайска сол на буци, много чайове, разни билкови хималайски лекове за настинка. Например таблетки за смучене, 60 броя за 4$. Другото което е много популярно за купуване е екипировка за трекинг. Има неизчерпаем избор от дрехи, обувки, спални чували, раници, палатки, абе абсолютно всичко, което един планинар може да има нужда. Всичко е с маркови имена, които по принцип са много скъпи, но тук цените са съвсем нормални. Например обувки с конкретна марка, които нормално струват 300 евро, там струват 50$. И това е преди пазарене, което означава, че цената може да падне още доста.
Не съм специалист и не мога да преценя дали всички тези стоки са ментета и дали качеството е добро, но на пръв поглед всичко изглеждаше много добре. Аз и преди бях чувала, че хора които ходят в Хималаите предпочитат да си купят цялата екипировка от Непал и после да я оставят там, защото така им излиза по-евтино и доста по-лесно. Това е и една от причините за замърсяването на планините – туристите масово си зарязват екипировката когато сметнат, че вече не им трябва. Директно в планините, така както са си опънали палатките… защо да се занимават да ги прибират и носят на обратно като ще им тежат и пречат…
Посъбрахме до тук купените неща и почнахме да се оправяме за лягане. Аз се съблякох и влязох в банята и пуснах кранчето да чакам топлата вода. Тя обаче не се появи поне 20 минути. В един момент направо спря.
Спря и студената
Звъннахме на рецепция и казаха, че сме източили контейнера и веднага ще сложат новия да се топли, но трябва да изчакаме половин час. Цвети каза, че не може да чака и че си ляга. Повдигайки одеялото видя, че чаршафите и се сториха съмнително тъмнички. Оказа се, че всъщност са доста изцапани и кой знае колко хора вече бяха спали в тях. В моите също. Вече почна да ни призлява. Уж платихме за по-скъп хотел, за да е чисто и да има топла вода, а то нито едното нито другото. Пак звъннахме на рецепция и поискахме чисти чаршафи. Последва една драма с продължителност 1 час, в който двама човека се редуваха да ни носят също толкова използвани чаршафи от други стаи, носиха одеяла, предлагаха ни да ни преместят в друга стая и т.н. Тези хора откровено не можеха да разберат какъв ни е проблема и какво точно искаме, както казах отне им 1 час да проумеят най-накрая и да донесат наистина прани чаршафи. Накрая аз успях и да се изкъпя.
След всички тези емоции, нощта ми предложи
още една изненада
Както си спях що-годе спокойно, някъде към 3 ч. (а от къде си мисля, че е било 3 ч. не знам) Цвети, която спеше на отделно легло, стана, протегна се и ме хвана за главата! Честно казано малко се уплаших, но уж спокойно попитах „Цвети, защо ме хващаш за главата?”. Тогава тя явно се събуди и осъзна какво е направила и се скъса да се смее. Нямаше никакво обяснение за това си действие. Добре че това беше последната ни нощ заедно.
Ден 13 – последен ден:
Цвети се събуди и директно избухна в смях от спомена за случката през нощта, на мен не ми беше толкова смешно. Срещнахме се на закуска с нашите приятели. Те ни разказаха, как предната нощ до като си миели зъбите водата спряла! Викам „извинявай, аз я източих…“. Закуската беше супер и много обилна. След като се нахранихме отидохме на рецепция да питаме как ще ни компенсират за разправиите снощи и предложихме или да ни върнат част от парите, или да ни закарат безплатно до летището. По принцип този хотел предлага безплатно взимане от летището, но незнайно защо не може да се замени със закарване до там, изрично питахме предния ден. Момчето обаче се съгласи на предложението за превоз и супер много се зарадвахме. След това денят продължи с още пазар. Имахме определени неща, които бяхме забелязали, че са много евтини и че си заслужават и проверявахме къде ще можем да ги спазарим най-евтино. Цвети вече се беше специализирала много добре в пазарлъка покрай посещения на други подобни държави и ние само я дърпахме да ни урежда неща, които сме харесали за по-малко пари. Например имаше едни шалове от як, аз им виках одеяла, които струваха по 20$. Цвети успя да спазари 2 броя за 16$, тоест свали от 20 на 8! Та общо взето така протече цялата сутрин.
По време на цялото това пазаруване и обикаляне из туристическите места забелязах, че има голямо разнообразие от сувенири, които подозрително много приличат на
типични сувенири от други държави
Например видяхме марокански островърхи чехли, индиански висулки с пера за гонене на лоши сънища, български чанове, балийски маски на чудовища и още много други примери. За последното имам обяснение, на Бали основната религия е хинду и явно тези маски са типични. Но останалите сувенири много ме озадачиха, понеже бяха предмети от всички континенти. Ако някой знае, ще съм благодарна да ми пише, че ми е много интересно!
Върнахме се в хотела да съберем багажите, които след това оставихме на рецепция да ни ги пазят до вечерта. А ние тръгнахме към
храма на маймуните
Той се намираше на един хълм, до който се стигаше по мнооого стъпала. Катеренето всъщност на мен ми беше интересно, защото ставаше в компанията не неизброим брой маймуни. Бяха навсякъде, някои дебнеха туристите за някое лакомство, други спяха, трети си имаха техни си някакви разправии и т.н. Даже се снимахме как ги храним. Самият храм също беше много интересен и се получи добре като за край на нашата екскурзия.
Следобед се върнахме в хотела да вземем багажите и да тръгнем към летището. Таксито вече ни чакаше. Тогава рецепционистът дойде при нас и ни завърза по едно жълто шалче на всички с пожелания за безопасен полет и път на обратно към дома. Беше много мило от негова страна, явно се опитваше да замаже положението, за да не напишем лоши коментари за хотела. Шалчетата бяха рекламни с името, емблемата, телефона и адреса на хотела.
Стигнахме летището,
таксито ни остави, минахме първи проверки и вече трябваше да се редим на чек-ин, когато семейството се сетиха, че са забравили телефона си на рецепцията в хотела. Започна голямо чудене какво да правим. Трябваше ни такси, а бяхме похарчили абсолютно всички местни пари, до стотинка, а доларите ни бяха в едри банкноти. Само Цвети имаше едни 5$. Нямаше време да се ходи обратно към хотела и после пак към летището. Трябваше да помолим хотелът да изпрати телефона по такси, което да платим с 5-те долара на Цвети. Вече имахме план, оставаше само да звъннем на хотела, а за това трябваше да намерим номера им в интернет. Търсихме, търсихме и нищо не можехме да намерим. Цвети откри някакъв телефон, който обаче звънеше в Индия и не беше нашия хотел. Отне ни 15 мин докато го намерим този пуст номер. По-късно се сетихме, че всички имахме телефона на хотела, висящ на вратовете ни, изписан на шалчетата… Последва още един леко критичен момент – от трите сим-карти които бяхме взели общо, само на Цвети и бяха останали стотинки колкото за едно обаждане. Много беше важно този телефон, който намерихме да е верен. За щастие беше верен, от хотела веднага изпратиха апарата и всичко отново беше супер. Вярно че се чекирахме последни, но това няма никакво значение, след като оправихме проблема.
След това на летището спря тока…
Малко се притеснихме защото все още не бяхме минали граница и не знаехме дали това би било проблем, в случай че токът се забави. За щастие бързо се възстанови.
Като за
последно Непалско впечатление в самолета:
местата ни бяха точно пред трима мъже, които бяха целите издокарани с костюми, ризи, сака, всички бяха с гелосани прически, но на челата им имаше цял килограм ориз, залепен с нещо червено. Единият имаше толкова много ориз, че според мен сигурно и в ушите беше влязло. Питахме ги дали не отиват на сватба така издокарани и с този ориз. Отговориха, че това е само за защита, да имат безопасен полет, нищо повече.
Тръгнах си с голямо желание, още от първия ден тук чаках с нетърпение излитането. За момента съм на мнение, че
не бих се върнала в Непал и не го препоръчвам като цяло
Причините са няколко:
отношението към живота и неговото опазване, независимо дали хората са туристи или местни (примерите с пешеходното сафари, самолетите които излитат без отчитане на мерки за безопасност; парапланерите с неопитни пилоти и мн.др.);
изключително много ме дразни политиката им за събиране на такса за влизане в планините им, това не знам да го има някъде на други места по света;
добре де, да взимат такса, ама поне да оправдаят тези пари по някакъв начин, да чистят примерно след туристите;
пътищата са потресаващо зле, невъзможно е да се обикаля и разглежда страната, освен ако човек не е готов да изтърпи безкрайното друсане по рейсовете и да диша прахоляк и мърсотия;
прахоляка като цяло – почвата в този край на света прави така че дори в гората да се разхождаш, пак дигаш прахоляк;
нивото на хигиена и непрекъснатия стрес да внимаваш къде и какво да ядеш и пише, къде спиш и т.н.;
нивото на замърсяване като цяло – дори по свещените места е пълно с купища боклуци;
За да не оставям негативно впечатление, ще изброя и някои
хубави неща за Непал:
хората са уникални, много симпатични и добри, и винаги готови да помогнат;
една от малкото държави, които все още са запазили автентичността си. Може да се разхождаш със слон по улицата, че дори и с носорог. Може да попаднеш на странни ритуали с човек с маска на чудовище. Или да попаднеш на фестивал с хиляди участници и местни танци и музика;
може да пиеш хималайски чай по цял ден и то за стотинки;
въпреки двойния стандарт, пак е много евтино, дори и за българи;
човек може да си купи уникални неща на супер ниски цени, неща които трудно се намират по света и са безбожно скъпи;
туристите спокойно могат да се оправят само с английски език – повечето местни хора го говорят;
Сигурна съм, че пропускам доста неща, също така приемам, че може и да не съм права в някои от твърденията си. За това когато някой тръгне за Непал е хубаво да си направи предварително проучване, а не да тръгне като мен напълно неподготвен. Тогава ще знае какво да очаква, ще може да си направи по-добър план и със сигурност ще остане с много по-позитивни впечатления. А щом сте стигнали до тук с четенето, значи вече сте наполовина готов!
С Красен започване едно пътуване из Източен Тибет в Китай. Приятно четене:
Източен Тибет
част първа
От Сининг до Дзюджайгоу
Тибетската планинска земя (Тибетското плато),
най-високата територия на планетата, винаги е привличала със своята необятна девствена красота, с високите си планини и голямата надморска височина, с безкрайната зелена степ, тъмносиньо небе и ярки бели облаци, както и с културата и живота на местните жители. Затова, когато дойде и това лято на 2017 година, ние отново се насочихме натам, една година след първото ни пътуване в Тибет. Този път пътуването беше по-дълго, или по-точно, бяха два маршрута, свързани в едно пътуване. Двата маршрута обхващаха съответно двете основни провинции, включващи Източен Тибет: провинциите Чинхай и Съчуан. Западен Тибет – това е “класическия Тибет” – Тибетския автономен район, неговата столица Ласа, Хималаите и всички останали околности в района. Но това е само 50% от територията на целия Тибет, останалите 50%, Източен Тибет, са разпределени в китайските провинции Чинхай, Гансу, Съчуан и малка част от Юннан. И въпреки, че Източен Тибет не е “класическата” (поне според доста хора) част на Тибет, тази територия в никакъв случай не е “по-малко тибетска”, дори напротив, именно поради това, че не е толкова известна, там туризма все още не е толкова развит, и много места в Източен Тибет са със своята оригинална запазена девственост.
Културно и исторически
Тибет се дели на три основни части:
Ю – Цанг (в Западен Тибет),
Амдо – на североизток, и
Кхам – на югоизток.
Освен тези три региона, към Тибет има и други по-малки региони, като кралство Бутан, Ладакх в Индия и други.
И този път
нашите два маршрута бяха в регионите Амдо и Кхам
Съответно ние бяхме двама гидове, водещи двете групи по двата маршрута – аз и Винсънт (A Bin), аз – българин, той – китаец. Двете пътувания бяха планирани да бъдат self – driving, тоест – сами да наемем автомобили и да возим хората от групите. Двете начални точки на маршрутите бяха определени – на първия маршрут – град Сининг, столицата на провинция Чинхай, и на втория маршрут – град Чънду, столицата на провинция Съчуан. И след дългата предварителна подготовка, най-накрая времето за отпътуване дойде.
Началната дата и място на първия маршрут бяха определени –
4 август вечерта, среща в Сининг
Всеки щеше да дойде дотам по различни начини – някои със самолет, други с влак, трети с друг транспорт, или от други места. Аз тръгнах натам от Шенджен с влак, на 3 август сутринта. Винсънт вече беше пристигнал в Сининг още същия ден, скоро там пристигнаха и други от групата. А аз след като преминах с влака през половината Китай (Шенджен – Гуанджоу – Чанша – Ухан – Джънджоу – Сиан – Ланджоу), вечерта на 4 август пристигнах в Сининг, заедно с още една жена от групата – Дзиенканг (Jiankang).
Винсънт ни посрещна, оставихме си багажа в хотела, и всички се събрахме в ресторант да отбележим началото на пътуването.
гара Сининг
Сининг (Xining, 西宁，на тибетски ཟི་ལིང)
е голям град, с над 2 200 000 жители, разположен на около 2200 м надморска височина. Основното му население се състои от китайци Хан, мюсюлмани Хуей, тибетци и монголци. В града има модерни сгради, небостъргачи (макар и не много високи), молове, нова бляскава железопътна гара, обслужваща и обикновени, и скоростни влакове, има и доста джамии заради мюсюлманското му население. Заради голямата надморска височина лятото е приятно и прохладно, а зимата – често сурова и студена, понякога с температури под – 30 градуса.
Сининг е удобна изходна точка за тибетските земи
на юг, Западен Китай, и монголските територии на север.
Ние се настанихме в хотел близо до новата гара. Хотелът беше само за китайци (много хотели в цял Китай не са регистрирани да приемат чужденци, заради по-ниските такси, и този беше един от тях), затова аз влизах и излизах покрай рецепцията набързо заедно с другите китайци, без да се регистрирам, и без да поглеждам към персонала.
И същата вечер, на 4 август, се събрахме на вечеря цялата група: аз, Винсънт, Дзиенканг (тя е от етноса Тудзя, от средните части на Китай), семейство Донг (майката, бащата и сина им – 12 годишно момче), една възрастна, но много спортна двойка Сян Фан и жена му Сиу Лан, две учителки А Чинг и Чи Чи и едно младо момиче Фандзъ от племето Яо (от северните части на провинция Гуандонг). В последния момент настъпиха промени по наемането на автомобили под наем, затова Винсънт намери един малък бус, заедно с шофьора му, и така щяхме да тръгнем на път, на другия ден.
5 август
На следващия ден, 5 август, дойде и момента на отпътуването към Тибет. Шофьора дойде с буса рано сутринта пред хотела, натоварихме багажа и тръгнахме. Самия шофьор се оказа много добър професионалист по такива пътувания, и беше много приятна и атрактивна компания – казваше се Ма Лонг, монголец. Този ден ни предстоеше дълъг път на юг – югоизток. Напуснахме Сининг, в началото вървяхме по магистрала, която изкачи едно било до около 3000 м височина и слезе до голямата
река Хуанхъ – Жълтата река,
една от емблемите на Китай. Тя извира дълбоко от вътрешността на Тибет, и тук някъде на около 2000 м височина я пресякохме, край един неин малък язовир и прекрасна гледка на дълбокия пролом, през който тя тече.
После продължихме малко извън магистралата, през един тесен каньон, по един обикновен планински път, но на едно място той беше затрупан от паднали камъни, и трябваше да се върнем отново до магистралата. Скоро стигнахме до
Ребконг (на китайски Tongren, 同仁，ཐུང་རིན་རྫོང་།,)
тибетски град, разположен на около 2 800 м височина, известен като родно място на най-бележитите тибетски художници. Поради сравнително малката надморска височина, там има доста обработваеми площи с подобни на пшеница култури, където ние спряхме за почивка и си правихме снимки.
Оттам продължихме все нагоре и накрая стигнахме до едно
село Guashize,
на около 3 400 м височина да обядваме.
Хапнахме малко местни деликатеси от яково месо и други, и продължихме нататък. От това село започваха необятните тучни зелени степи, покриващи обширни територии от Тибет.
Скоро прехвърлихме един проход на 3 600 м височина, където спряхме за снимки, след това постепенно слязохме отново докъм 2 800 м височина – до градчето Лабранг (Labrang, 夏河）и спряхме до неговия известен
манастир Лабранг (拉卜楞寺，བླ་བྲང་བཀྲ་ཤིས་འཁྱིལ་)
Не влязохме в самия манастир, понеже времето ни беше ограничено, а и тепърва ни предстояха доста други манастир по пътя. Вместо това се качихме на една поляна над шосето, откъдето се откриваше чудна панорама към манастира и планините зад него – отново за снимки.
Времето не беше особено благоприятно, през по-голямата част от деня беше облачно, скоро започна и да вали. Затова бързо слязохме от поляната и продължихме по пътя, през долини, била, проходи, покрити изцяло с тучни зелени степи. Следобяд бяхме принудени да спрем край едно друго село поради сериозно задръстване – някакъв тир се беше развалил и беше запушил и без това тясното шосе по което пътувахме. Имаше доста автомобили, както на местните тибетци, така и на многото ваканционно пътуващи китайци. В това задръстване се забавихме повече от два часа, докато се стъмни. Накрая, вече доста късно вечерта, пристигнахме и до нашата дестинация за този ден –
Тактсанг Ламо е малко тибетско градче, разположено така, че точно през центъра му се пресичат границите на провинциите Съчуан и Гансу, а наблизо минава и границата на провинция Чинхай. Известно е с двата си манастира: Кирти в Съчуанската част, и съседния Сертри в Гансу. И двата манастира се намират в южните покрайнини на градчето. Сертри е по-големия, с повече сгради, а Кирти е по-малък, но забележителен със съседните пещери Ламо, превърнати в будистки храмове. Всичко това е превърнало градчето в туристическа дестинация, и го е оформило като старинен град с много хотели, барове, ресторанти и магазини за сувенири. Ние пристигнахме там по тъмно, и след като се настанихме в хотела, отидохме в близкия ресторант на богата вечеря.
6 Август
На другия ден – 6 август, дъждът беше спрял и ние се надявахме на по-благоприятно време. Поради голямата надморска височина времето беше приятно и прохладно, около 15 – 16 градуса. След закуска отидохме първо до
манастира Сертри,
на около 10 мин път от центъра на градчето. Там обикаляхме между храмовите сгради, тибетските ступи и молитвени колела, после слязохме пак в центъра и отидохме до другия манастир Кирти, но директно към
пещерите Ламо
Те са разположени в югоизточния край на градчето – оттам започваше една планинска долина, покрита с вековна иглолистна гора, подобна на нашите смърчови гори в Родопите.
Към обяд
напуснахме Тактсанг Ламо и продължихме
нататък към следващата дестинация – степите на Дзойге
Времето отново започна да се влошава и скоро пак заваля дъжд. За този ден пътя ни не беше дълъг, само около 150 км. След около час придвижване по шосето стигнахме до обширно открито степно пространство –
степите Дзойге (Zoige, 若尔盖，མཛོད་དགེ་རྫོང༌།),
разположени на около 3 450 м височина. Те са съвсем равни и плоски, за разлика от степите по околните планини. Прорязани са от много извиващи се реки и потоци, както и някои малки езера, най-известното от които е
Цветното езеро (Flower lake, 花湖)
А край шосето има много разположени номадски шатри, предлагани за нощувка, с коне за яздене като атракция, малки ресторантчета и сергии със сувенири.
Ние спряхме край един от малките лагери с шатри, наехме два коня за около час и започнахме да се снимаме с тях и да ги яздим, всеки по реда си, най-вече жените.
Скоро обаче времето се влоши сериозно, беше почти спряло да вали, но сега заваля отново, при това стана доста мрачно, с далечни мълнии насред откритата степ. Затова оставихме конете, влязохме в буса и продължихме нататък по пътя всред проливния студен съжд.
Накрая стигнахме и до едноименното градче Дзойге и се настанихме в хотела там. Чак вечерта дъжда спря и дори за малко се показа залязващото слънце със синьо небе. Излязохме на кратка разходка по степта извън градчето и се снимахме със стадо якове.
Беше доста хладно, направо студено, с остър пронизващ вятър. След това се прибрахме за вечеря в близкия ресторант.
7 август
На следващия ден, 7 август, ни предстоеше да слезем до по-ниско разположени места, и по-специално до
резервата Дзиуджайгоу (Jiuzhaigou, 九寨沟),
една от най-главните туристически атракции в цял Китай. Още от сутринта времето продължаваше да бъде лошо, почти през цялото време валя дъжд. Ние тръгнахме, спряхме за малко до един паметник на комунистите от така наречения „Дълъг марш“ (на български е прието Дълъг поход или Дългия поход на Мао – бел.Ст.), които са минали през тези степи през 30-те години на 20 век, и много от тях измрели от глад насред суровата пустош. След това продължихме, постепенно достигнахме 3 850 м височина, където насред един превал имаше разклон и много шатри и сергии, разположени край него.
Оттам започна дълго и постепенно спускане все по-ниско към долините на няколко реки в района, все сред дъжд, макар и слаб. Минахме край тибетското селище Сонгпан, но не спряхме там, а продължихме нататък. Скоро навлязохме в планините Мин, ограждащи Тибетското плато откъм изток – североизток, прорязани от дълбоки проломи, с върхове, издигащи се на места над 5 000 м височина. Степите постепенно се замениха от иглолистни гори, пейзажа заприлича на нашите Рила или Пирин. След като прехвърлихме последния проход, започнахме дълго спускане надолу, в дълбока долина с много стръмни склонове. Иглолистната гора постепенно се смеси с широколистна. Скоро най-долу стигнахме до едно курортно селище с много хотели, ресторанти и всякакви атракции – това беше
курорта Дзиуджайгоу,
на около 1 980 м височина. Оттам започваше и едноименната долина – резерват, като странично разклонение на пролома, по който слязохме. Дъждът спря, долу в ниското беше топло и дори махнахме якетата и останахме по фанелки с къси ръкави. Винсънт и шофьора Ма Лонг отидоха да търсят подходящ хотел, а ние, всички останали, влязохме в резервата през централния вход, плащайки входната такса.
От вътрешната страна на входа тръгват автобусни линии по шосетата, които следват долината, първо по нейната основна отсечка, наречена
Шуджън (Shuzheng valley, 树正沟)
Ние първо се качихме до горния й край, където две други долини отгоре надолу се събират заедно, там сменихме автобуса за източната долина, наречена
Дзъчава (Zechawa valley, 则查洼沟）
и с втория автобус се изкачихме до най-високата точка –
Дългото езеро,
разположено на 3 100 м височина.
През цялото време всичко беше претъпкано с народ – както автобусите, така и по специално направените дървени алеи, извън които не беше позволено да вървим. И всичко това съпроводено със все по-силен дъжд, колкото по-нагоре се изкачвахме. Когато пристигнахме на Дългото езеро, дъжда за малко почти спря, аз си бях забравил дъждобрана и мислех, че наистина нямаше да има нужда от него. Но малко по-късно отново заваля, този път почти порой, и то студен. Добре, че сред тълпата от туристи с чадъри и дъждобрани имаше един, който продаваше дъждобрани, и успях да си купя един. Още в началото всички от групата се разпиляха в различни посоки и се смесиха с навалицата, ние останахме само аз, Дзиенканг и Фандзъ.
Слязохме до
Цветното езеро
То наистина беше много красиво, с различни цветни оттенъци по дъното му, с кристално чиста вода, а в дъжда и мъглата, обвили склона и мрачната иглолистна гора, наистина изглеждаше почти мистично (ако се абстрахираме от туристическата блъсканица)
После с автобуса отново слязохме до разклона на двете долини и оттам – малко по-надолу по основната долина Шуджън, до
водопада Нуоръланг (Nuorilang waterfall, 诺日朗瀑布)
– един наистина красив водопад, не много висок, но с много разклонения, падащи между дърветата и скалите наоколо.
Отново се върнахме на центъра, където долините се разклоняват, и тръгнахме този път с друг автобус по
югозападната долина, наречена Ръдзъ (Rize valley, 日则沟)
Искахме да стигнем до най-високата точка и на тази долина, където според картата има „Първична девствена гора“. Но автобуса стигна само до средата на долината и там пътя беше затворен нагоре заради дъжда.
Цзючжайгоу, Jiuzhaigou Xian, Aba Zangzuqiangzuzizhizhou, Sichuan Sheng, Китай, 623400
Все пак обаче имахме възможност да видим няколкото невероятно красиви езера, разположени по долината –
езерото Бамбукова стрела,
езерото Панда
и Петцветното езеро
– с толкова кристално чиста и прозрачна вода, че цялото дъно, осеяно с отдавна паднали дървета, се виждаше ясно, все едно няма вода. Само капките от дъжда и лекия синкав нюанс издаваха присъствието на водата в езерото.
Малко по-надолу по долината имаше и още един водопад –
Перления водопад,
отново с много разклонения, а водата над него течеше направо през самата гора, чиито дървета растяха направо от водата.
В този момент и представа си нямахме, че сме едни от последните посетители, видели всички тези красоти…
Времето напредна и ние хванахме последния автобус надолу обратно до входа на резервата.
Скоро дойдоха Винсънт и Ма Лонг, и всички заедно отидохме до хотела, който те бяха избрали. Хотела се оказа на едно доста оживено място, пълно с ресторанти, барове и атрактивни заведения за тибетски фолклорни изпълнения. Дъжда най-накрая също спря и дори се показа синьото небе, малко преди слънцето да залезе.
Дойде и вечерта. Част от групата решихме да отидем на едно такова
тибетско фолклорно изпълнение,
включващо и вечеря. Когато отидохме, там традиционно ни посрещнаха, дадоха ни една хада (тибетски шал, свързан с гостоприемство и благословение), снимаха ни до една ступа и влязохме вътре в къщата. Сервираха ни тибетски ястия – млечен чай, тсампа (сладки меки топчета, направени от местен вид брашно), а след това – ястия с яково месо.
Две тибетки и брата на едната от тях започнаха да ни забавляват, да ни учат на техни изрази като „Ташиделек” (поздрав – благословение), “Яласо” (тибетски възглас при песни и танци) и др., а след това поканиха мен и още няколко посетители да танцуваме тибетски танц, който като повечето техни танци включва много махане с ръце. Накрая излязохме на двора и завъртяхме в кръг едно весело тибетско хоро (за разлика от нашите хороводи, където ние се хващаме за ръце в една дълга верига, при това тяхно хоро те се хващат най-често за рамената и се движат като „влакче“ във въртяща се колона). Накрая се прибрахме в хотела.
Очаквайте продължението Автор: Красен Желязков
Снимки: авторът
В района на Цзючжайгоу може да се спи и по специални оферти:
На следващият де се събуждам някъде около 9. Кати е заминала за училище, а сестрите ѝ шетат наоколо приготвяйки закуска.
Общуваме с жестове. Сестрите и се смеят постоянно и не спират да ме взимат на подбив. Едната ме бъзикаше, че съм бил много мълчалив сутрин, а предната вечер, когато беше тук Кати, не съм спирал да говоря. И се залива в смях, подканвайки ме да ям. Бяха сготвили нещо подобно на варено зеле, отгоре яйце и някакви пикантни маслини. Плюс домашен хляб, естествено.
Възползвах се от възможността да направя някоя снимка на самата къща. Предната вечер Кати ми обясни, че е строена от баща ѝ.
Таваните са много високи- поне на 6 – 7 метра, което в жегите е, предполагам, предимство, но е практически невъзможно да се отоплява. Затова не се и опитват, а си ходят дебело облечени из къщи.
Единствената светлина влиза през това малко прозорче на тавана. Всъщност целият „салон“ е обграден от други помещения. От него се влиза и в домашната „джамия“. Баща ѝ я е построил заедно с къщата. От уважение към хората не съм снимал (макар да не са ми забранявали).
Кати ми открехна завесата, която служи за врата, за да видя какво представлява – общо взето едно доста голямо помещение с пръстен под, разделено посредством високи арки по средата. Има и едно прозорче на едната стена, а в другата ниша в стената, подобна на олтар, но няма сложено нищо на него. Над завеската има позлатен лист с текст от корана.
Самата къща е изградена около вътрешен двор, където прекарват по- голямата част от деня. Явно от тук идват вътрешните дворове, типични за испанските къщи.
Въпреки очебийната бедност смехът е чест гост тук. Постоянно се чуваше смях от двора, докато работеха над домашните си задължения, а този ангел не спря да се смее цял ден.
След закуска си измих главата на чешмата в двора. Гледаха ме малко странно, те явно рядко го правеха. Нямаха и баня всъщност, само „външна“ тоалетна.
Излязох да се разходя из селото, а и да намеря кафене да се закача с телефона към интернет. Самото село се оказа не чак толкова малко, колкото си мислех в началото, проснато е в продължение поне на километър по пътя. Видях 4/5 магазинчета, но само едно заведение и в него няма интернет.
Спирам се пред едно магазинче да попитам и ме заговарят на испански. Сядам до тях да си поговорим, любопитни са за всичко, а аз пък двойно. Така минава над час и се сещам, че съм тръгнал интернет да търся. Показаха ми, че малко по- надолу има интернетклуб.
Компютрите бяха допотопни,
а връзката…е какво може да очаква човек, бедна страна е като цяло. Спомням си навремето когато в клубовете в България бяха с Правец, а интернет нямаше изобщо.. В крайна сметка свърших основното- да си проверя пощата.
Въпреки това исках да закача и телефона малко към интернет, затова потеглих пеша към последното село, през което бях минал предният ден, на път за насам. Намираше се на около 4км може би, така че стигнах за под час. Още на входа имаше кафене с wifi и се тръшнах веднага.
Докато си поръчам кафе и около мен се заформи малка тълпа. Първо насядаха на съседната маса, а останалите си придърпваха столове между двете. Говореха малко английски и испански и се заговорихме с тях. В интерес на истината в началото не си давах сметка, защото се бях задълбочил в телефона, но по едно време вдигнах глава и ги видях около мен. Всички мълчаха и не ме притесняваха, докато не оставих телефона на масата, чак тогава започнаха да ме разпитват. Всички бяха много любопитни, споменаха ми, че туристи тук почти не спират и рядко говорят с някого извън своят кръг. Един от тях ме беше видял, предният ден, да преминавам с колелото и им обясни, а те не можеха да повярват, че някой пътува така… Интересно, а уж дост велосипедисти ходят към Мароко… явно се ограничават до по- известните маршрути…
По едно време се сетих да пратя съобщение на Кати, имаше вероятност да се прибира пеша, да знае, че съм там, ако иска да вървим заедно. Оказа се, че все пак се е качила на училищното автобусче /имаха предната вечер дискусия с шофьора, бяха се оплакали от него, че често закъснява и че кара момчетата и момичетата заедно, а момичетата не искаха да се смесват…та и беше казал, че повече няма да я кара./, така че си допих кафето и тръгнах да се прибирам.
По пътя срещнах доста от момчетата, с които се видях предният ден и повечето бяха страшно весели, че ме виждат отново. Пак получих покани за чай, но Кати и сестрите и щяха да ме чакат за обяд, така че ги отклоних.
За обяд бяха приготвили кускус със зеленчуци. Малко ми беше безсолен, но не беше лош. Но и не е нещо невероятно, както се опитват да го изкарат туристическите къщи. Като свърши поднесох друг тава с кускус и купички- сипваш си кускус, доливаш мляко и ядеш. Млякото имаше странен, леко кисел вкус, обаче ми хареса.
Предната вечер ми бях донесли една малка чаена лъжичка и си помислих, че навярно нямат други, защото не ползваха, а за кускус-а донесоха едни големи, почти като черпаци… спомням си дядо обича да яде с такива големи лъжици, аз ги намирам за малко неудобни.
Пуснали са телевизора и дават картини на път затрупан със сняг.
Дочувам името Оурзазат и моля Кати а се заслуша за какво става дума. Оказва се, че прохода между Оурзазат и Маракеш е затрупан със сняг…Ужас, явно ще се мръзне. Надявам се поне да получа отговор от каучсърфинг за спане в Оурзазат, че а спестя малко пари, вчерашният хотел ми одра кожата направо.
Следобед всеки хуква да си върши работата и оставам сам. В стаята е доста хладно, но съм облечен и горе долу ми е добре. Не ми се разхожда много навън, отпуснал съм се, чета книга и релаксирам.
Около 7 – 8 вечерта всички се прибират и къщата се оживява отново. Изведнъж спира тока, но само в общата стая, явно изгорял бушон. Момичетата ръчкат, но явно нито те, нито брата им разбира нещо. По някаква странна приумица имам из инструментите си фазомер…
Бушоните са ми малко странни, буквално антични, но принипа на действие е същият като нашите навремето. Ориентирам се бързо, бушона е счупен, оказва се, че в един ъгъл се валя още един счупен, та измежду двата сглабям един работещ. Гледат ме като жив гений… а е нещо толкова елементарно… става ми малко тъжно, за да ремонтираш този бушон не се изисква някакво образование…
Същата вечер пристига на гости и един от другите братя. Катя моли да и дам фотоапарата и карта със снимките от Испания, като предварително ме моли да изтрия някои от тях /особено плажните, на които се виждат момичета по бански/ за да не вкарвам братята и в грях..
Лягаме си късно, чак около един. Тази вечер получава отговор един фундаментален въпрос, който ни тормозеше с Катя, докато си говорехме в Мерзуга – да не да спят с дрехите тези хора, че все изглеждат толкова омачкани и лекьосани...
Отговорът е 42…А не, това беше на друг въпрос… Та да, новопристигналият брат се отбива по веднъж в седмицата насам и няма собствена спалня, затова спи в салона с мен. Свали си шапката от главата, изу обувките, зави се и заспа като пич… На следващата сутрин само сложи шапката отново, обу се, оплакна очи и замина на работа…и те така…
На следващият ден ставам рано, за да мога да си взема довиждане с Кати и още в 8
потеглям към Tinejdad,
на 13 км по пътя.
Още на входа намирам заведение с интернет и спирам да се разсъня с едно кафе. Носят ми го с минерална вода, въпреки, че не съм я поръчал. Не обръщам внимание, което в последствие ми излиза през носа – сметката ми е 20 дирхама. Не ми се спори, за да не си разваля настроението от времето прекарано с Кати и семейството и.
Мароко е страна на крайностите.
Тъкмо ти се случи нещо страхотно, което да предизвика широка усмивка на лицето ти, и попадаш на някой, който ти я вгорчава. Но като се замисля при нас не е по-различно. Просто тук е различен свят, сетивата са изострени до крайност и възприемаме всичко много по-пълно и лично.
Потеглям отново и километрите се нижат с лекота. Скучно ми е, заобиколен съм от каменна пустиня. По едно време –
портал насред пустинята
Защо е построен и е там – няма знак. Ням нито табела, нито надпис…нищо… В последствие разбирам, че това е граница на провинция. Но мисля, че е традиция само из южно Мароко, на север не видях нито един.
Не веднъж споменавам, че в голяма част от градовете и селата
мизерията е повсевместна
Но за пръв път видях всичко наоколо да е
покрито с разкъсани найлонови торбички и хартия
Дори снимката не показва добре мръсотията между Tinejdad и Tinghir…
Към два и половина стигам
Tinghir,
откъдето се отделя пътя за пролома Тодра. Завивам наляво и поемам нагоре, но някак си нямам желание. Като че нещо ми шепне да се откажа, че не си струва.
Приближавам ресторантче и спирам да питам за цената на таджина – 70 дирхама…брат, луд ли си? Продължавам нагоре и ме настига колоездач. Започва да ме убеждава да спя у тях, евтино, в истинско берберско семейство и типичната им храна… Мой човек – истинска берберка ме покани в своя дом, нахрани ме и ми осигури легло, предложи приятелство и приятно прекарано време без да иска нищо, освен човешки контакт… Накрая се почувства неудобно, че ѝподарих камилката от палмов лист… дет викат американците – beat that…
В следващият момент просто обърнах колелото, заебах пролома и
потеглих към Пролома Дадес.
Спрях в центъра на градчето да хапна. За 55 дирхама ядох таджин с агнешко, придружен с две купички маслини и чай. Заговорих се с един от клиентите, местен, работещ в Амстердам. Бил си дошъл за кратка ваканция и след два дни заминавал отново. Предложи да ми покаже хубав магазин откъдето да си купя традиционна джелаба. Викам що па не, да видим.
Е да, имаше хубави джелаби, симпатично магазинче беше, ама се опитаха да ме измуфтят 600 дирхама…чакай малко е пич, хич да не е имам предварителна информация за цените..
Изобщо не се и пазарих, казах им чао и си заминах, докато се опитваха да ме спрат. Вкиснах ми настроението съвсем с това евтино търгашество…
Пътят беше в добро състояние и се караше леко. Въпреки това се чувствах изцеден, по скоро емоционално, отколкото физически, но даваше сериозно отражение.
35 км по- нататък стигнах някакво селце. Вече бях доста уморен и исках да спра, но в единственият хотел ми искаха 450 дирхама, така че уморено продължих да въртя педалите.
Налагаше се а стигна до
Бумалн,
на около 20 км по-нататък. Честно казано да караш н свечеряване насред пустиня, да не виждаш нищо друго освен гол камънак и да се чудиш къде ще спиш… е, много е скапано! Още повече че имах някакъв срив в настроението и ми се отразяваше сериозно.
Удоволствието (а то наистина си е удоволствие) ми излиза 80 дирхама и след един дълъг душ се чувствам доста освежен. Качвам се към заведението да пия един чай. Предлагат ми да хапна, менюто беше около 80 – 90 дирхама, не помня вече, но не ми се дават толкова пари. Въпреки това си взимам поне една супа, 20 дирхама е и е супер вкусна. После разбирам, че се казва „харира“ и се скъсах да я ям (на доста по-добри цени, но за това по нататък).
Днес съм минал 126 км и, след топлата супа и чай, буквално умирам в леглото.
Наивност е да смятате, че можете да посетите повечето. Като се има предвид, че само в града те са около 150, а и като се прибави и многообразието на колекциите във всеки един, става ясно, че няма да стъпите нито в голяма, нито в не толкова голяма част от тях – винаги ще трябва да избирате едно за сметка на друго. Ние постигнахме известен компромис и успяхме да влезем в най-главните. Но не и да видим всичко.
Тактиката ни беше половин ден в музей, другата половина по улиците и градините на Париж. Музеите са, разбира се, с вход, но в повечето важат и журналистически карти. Има и най-различни намаления. Към билета вървят всякакви дипляни на всякакви езици, някъде има големи картони с обяснения за историята на залата, а другаде на входа можете да си вземете аудиогид със записани обяснения, които в подходящ момент се включват в слушалките. Не е зле да не забравяте да го върнете на излизане. За съжаление, не винаги надписите на експонатите са преведени, а това затруднява, особено при по-специфичните експозиции.
И така – да вървим!
Най-големият, най-старият, най-посещаваният… името му е синоним на Музей. И странно ли ще е, ако ви кажа, че 20-те разположени спираловидно райони (арондисмани) на Париж започват именно от тук, от
Лувър
Добре дошли!
Експозициите са изложени в три крила (департамента) – Денон, Ришельо и Сюли. Указания има навсякъде. А ето едно и от мен: непременно си оставете багажа на гардероб – изморително е да мъкнете със себе си чанти, раници и дрехи. Ако сте разсеяни и забравите номера на шкафчето си, не се притеснявайте – има охрана, говореща всякакви езици, а вратите на боксовете са стъклени и все ще си познаете багажа. Но фотоапарата можете да задържите при себе си – в парижките музеи и галерии снимането на експонатите е позволено, но без светкавици. Ако искате да излезете, да подишате въздух и да си починете от изкуство, не се притеснявайте – билетът важи в рамките на един ден, а в сряда и петък работното време е до 22:00 часа.
Ние решихме да започнем почти от началото т.е. от
Египетската колекция
На път към залата минахме покрай основите на първоначалното укрепление, издигнато от Филип ІІ в началото на ХІІ век, за да защитава Париж от набезите на викингите. Смята се, че името Лувър произлиза от старофренската дума lauern, означаваща стражева кула, укрепление.
И после попадаме в древността…
Гравирано злато
Музикални инструменти, първообраз на цигулка и арфа
Шест от сфинксовете, обграждащи пътя, който води към Serapeum of Saqqara, некропол близо до Мемфис в Долен Египет. Ранно Птоломейски период, ІV – ІІІ в. пр. Хр.
Аменофис IV – Ехнатон, фараон от ХVІІІ династия, живял през ХІV век преди Христа.
В един момент разбрахме, че всичко започва да се слива, че губим представа къде е началото и къде е краят, и решихме да оставим за друг път, ако има време…
За изпроводяк минахме и през обърнатата пирамида. Без Дан Браун.
Дом на инвалидите
Музеят на армията в Дома на инвалидите
се простира в източните и западните крила около вътрешния двор на Дома и включва три основни отдела. Купува се един общ билет за всичко.
Античният „Оръжия и брони“ съдържа богата колекция доспехи, брони, ризници, оръжия – копия, мечове, арбалети, мускети от ХІІІ до ХІХ век. Тук са изложени рицарските доспехи на много от френските крале от детска до зряла възраст, а също и такива на пленени противници. Тази колекция е третата по големина в света. Модерният отдел обхваща периода от Луи ХІV до Наполеон ІІІ, т.е. от 1643 до 1870 г., а съвременният – от 1871 до 1945 г. като акцентът пада върху световните войни. В отделна зала е представена историята на живота на Шарл дьо Гол чрез образ и звук.
В бившата трапезария са събрани експонати от кралските колекции. По стените са изрисувани батални сцени от войните, водени от Луи ХІV.
В отдела за оръжия и брони
Хладни оръжия от всякакви видове и епохи
Хладни оръжия от всякакви видове и епохи
Шлемът на султан Баязид ІІ (1447 – 1512)
Японската зала
Ако решите да излезете от Дома на инвалидите през централния вход и после през парка, стигате до Сена – пред вас е мостът „Александър ІІІ“. Тръгвате надясно по крайбрежната улица – това е прочутата „Ке д`Орсе“, Quai d’Orsay. Ще минете покрай Министерството на външните работи и скоро ще видите импозантната сграда на
Musée d’Orsay – музея Орсе,
където са изложени творби от 1848 до 1914 г. – картини, скулптури, мебели, декоративни предмети и фотографии.
Сградата на музея, която сама по себе си е произведение на изкуството,
първоначално е била построена като гара за Орлеанската железопътна компания в навечерието на Световното изложение през 1900 г. В периода 1900 – 1939 г. тя е служела като крайна гара за линиите, обслужващи Югоизточна Франция
Musée d’Orsay – музей Орсе
Експозицията на музея е подредена в хронологичен ред. Първият етаж е посветен на периода 1848 – 1870 г. Вторият етаж представя творби от края на ХІХ век, а най-горе са изложени произведения от периода на импресионизма, постимпресионизма и художниците от Понт-Авен.
Музеят д`Орсе дипляна
От касите непременно си вземете брошура, защото повечето от уредниците или не са любезни, или знаят само френски, или не са запознати с разположението на залите. След известно лутане ни упъти белокос негър от охраната – и езици знаеше, и музея познаваше. За съжаление, в цялото бързане и умора пропуснах залата с Русо Митничаря, затова съвет – разгледайте внимателно дипляната, за да не прескочите някой любим художник.
Музеят д`Орсе разположение на експозицията
И тъй като повечето от посетителите се интересуват предимно от живописта – залите на Гоген и Ван Гог са на втория етаж,
а на петия са импресионистите и постимпресионистите – Мане, Реноар, Моне, Сисле, Писаро, Дега…
На петия етаж е и прочутият часовник, и кафенето, и магазините с чудесни репродукции.
За съжаление, с изключение на четвъртък, музеят затваря в 18:00 ч.
––––––
В Париж имах късмет да сбъдна отдавнашна своя мечта – да видя картини на Рьоне Магрит „на живо“
Националният център за изкуство и култура „Жорж Помпиду“, Centre national d’art et de culture Georges-Pompidou,
известен като „Център Помпиду“, „Бобур център“ или, разговорно, „Бобур“ се намира в района Маре и е културна институция, изцяло посветена на създаването на модерно и съвременно изкуство. Когато гледам прочутата сграда, се подсещам за една фраза на Помпиду, която не знам вече къде прочетох: „Добрата стара Франция – хубава кухня, „Фоли Бержер“, веселия нощен Париж, високата мода! Всичко това свърши. Франция започна и вече провежда индустриална революция!“ Но с времето всички свикнаха и Бобур е винаги пълен.
Нагоре, нагоре… към петия етаж. Указателните табели с чадъра на Магрит ни сочат пътя.
Изложбата, представяща над сто картини, рисунки и документи (както известни шедьоври, така и други по-малко познати творби), бе разделена на пет теми – огънят, сянката, завесите, думите и тялото.
Тук видях любими неща:
Може да се каже, че вървяхме през изкуствата „хронологично“ – древност… модерност.
8 Avenue du Mahatma Gandhi, 75116 Paris, Франция
За финал стигнахме и до
музея на фондация „Луи Вюитон“, Fondation Louis Vuitton,
намиращ се на „ръба“ на Булонския лес в 16-ти арондисман на Париж.
Наричат го още „Кораба“, тъй като отдалеч прилича на кораб с развети платна. Нямах възможност да го снимам от удобна гледна точка, затова използвам фотос на фондацията.
Музей на фондация „Луи Вюитон“
Сградата е проектирана от арх. Франк Гери и включва галерии с различни размери, покривни тераси за събития и арт инсталации, библиотека, концертна зала. Открита е през 2014 г. Стъклени платна с различни цветове обвиват „кораба“ и сякаш са опънати от вятъра.
За съжаление, попаднахме на ден без изложби, което не намали цената на билета, но самата разходка из сградата си струва.
Най-впечатляващи за мен бяха тези коридори, обгръщащи „кораба“
Тук дъждовната вода се събира и пречиства, за да се пълнят езерата около сградата, както и да се напояват висящите градини.
.
Стъкла, огледала, пречупващи светлината…
Музеят е финансиран от фондация
и носи името и логото на водещата марка Louis Vuitton, но след 55 години сградата ще премине в ръцете на Париж. Май французите знаят как се сключват договори и как да се грижат за града си.
А в Париж има още толкова много музеи –
на Роден… на Пикасо… на Делакроа… музеят „Мармотан Моне“… Музеят Оранжери, представящ импресионистите… музеят Art Nouveau „Collection 1900“… Музеят Carnavalet за историята на Париж… музеят на Средновековието, наричан още Музей Клюни… Пти Пале… Гран Пале… музеи на виното, на куклите, на парфюмите, на кристала, на модата, на фалшификатите, на пушенето, на канализацията, та даже и на магията… Как да ги обиколиш всичките!
Днес Мира ще ни води до Велико Търново. Приятно четене:
На Великден във Велико Търново
Имам сантимент към Велико Търново, защото това е градът, където преминаха студентските ми години и винаги с радост се връщам там /с повод и без:)/. Обичам тесните калдъръмени улички, виещи се нагоре /или надолу:)/, възрожденската архитектура на някои от кварталите, ромонът на Янтра, гледката към паметника „Асеневци“, приятното оживление и магията на старите занаяти по Самоводската чаршия, залезите над Вароша и изгревите над Царевец…
Сега поводът бе Великденското излъчване на
спектакъла „Звук и светлина“,
който никой от семейството ми не беше виждал на живо. За онези, които не са го съпреживели, мога само да ги посъветвам: Гледайте го. Това е уникално лазерно шоу на крепостта Царевец, което чрез лазери, драматична музика, камбанен звън и дори човешки стенания, пресъздава по неповторим начин историята на България, ужасът на битките, еуфорията на свободата. Докато наблюдавате, има опасност от сърцебиене, настръхване на косите, прилив на национална гордост в душата, но си заслужава.
Tsar Asen Square, 5000 Велико Търново, България
А сега, да дам и малко полезна информация, откъсвайки се от детинския си възторг по старата столица /който се надявам да извините/. Надписът пред портите на крепостта гласи следното:
„През ХІІІ и ХІV век, Търновград е сред най-значимите в архитектурно, художествено и културно отношение градове в европейски югоизток. Главната крепост се намира на хълма Царевец, в нея е разположен дворецът на българските царе. Върху най-високата точка се намира седалището на българската патриаршия. Патриаршеският замък е защитен с крепостна стена и бойни кули. В нея са разположени катедралния храм „Възкресение Господне“, патриаршеското жилище, канцелария, архив, библиотека. Второто основно ядро на средновековната столица е крепостта Трапезица. Тя е била плътно застроена с жилищни сгради, архитектурни комплекси, обитавани от българската аристокрация, църкви и манастири.“
Звук и светлина – една от снимките пред Художествения фактултет
А това прочетох на табелата пред първата порта, която за съжаление беше затворена /стигнахме твърде късно, а и затвориха по-рано заради шоуто/:
„Главният ход на Царевец се състоял от три последователно разположени порти. Първата, пред която се намирал подвижен мост, е възстановена през 1932 г.“.
И още малко за „Звук и светлина“ – това е уникална атракция за Европа, предизвикваща интереса на множество чужденци. Първото шоу е било през 1985 г. по повод 800-годишнината от въстанието на братята Асен и Петър. Излъчва се на празници, или по специална заявка. Най-доброто място за наблюдение е площада пред Царевец, носещ името на Иван Асен ІІ. От известно време, в близост до крепостта има и музей на восъчните фигури, който ще ви помогне да се потопите в атмосферата на средните векове и да видите интересни сцени от българската история, като пленяването на Балдуин Фландърски, или заседателна зала на Иван Асен ІІ, заедно със съпругата му.
По време на Звук и светлина
И една идея – бонус от мен, по пътя може да се отбиете в
Хотница и да се насадите на красотата на тамошния водопад
в защитената местност „Кая бунар“, разположена в карстовия пролом на река Бохот. Забележителността явно е популярна, защото сега бе пълно с ентусиасти, дошли да я посетят, някои май дори къмпингуваха там. За прежаднелите има и барче.
Е, това бе всичко от мен за днес, вашият виртуален гид. Която и дестинация да изберете за следващия уикенд, желая ви приятно пътуване:).
Автор: Мира Валентинова
Снимки: авторът
Ето къде можете да отседнете изгодно в района на Велико Търново:
Продължавам е пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, a днес от граничния Базарган ще стигнем до средата на пустинята Дащ е Кявир.
Приятно четене:
От Базарган до пустинята Дащ е Кявир
част втора на
Из Иран
05 – 19.05.2017
Бях в
градчето Базарган
и вече бе тъмно. След кратка обиколка на главната улица спрях пред първия хотел, изпречил се на пътя ми, и попитах за стая и вътрешен паркинг. Имаха каквото ми трябваше, при това на приемлива цена, така че прибрахме мотора, занесох багажа в стаята си и опитах отново да подкарам телефона си. Възкръсна! Сензорният екран отново работеше. Йей! Вече бях измислил алтернативни решения, но се радвах ужасно много, че не ми се наложи да прибягвам до тях.
Малко по-спокоен излязох на разходка по улицата. Да си призная, все още не можех да се отърся от притеснението, което се породи у мен при преминаването през последната желязна врата. Страх от непознатото, явно. Нито езика знам, нито местните норми, при все че бях изчел доста неща по темата преди да потегля.
Сравнително лесно намерих една интернет зала, или „кафенет”, както ги наричат тук, за да се свържа с близките си. Момчето тъкмо затваряше, но все пак се смили над мен, а 10 минути по-късно, когато приключих, дори не пожела да ми вземе пари.
По-късно, докато хапвах в общото помещение на хотела, се появи едър пичага с каска в ръка, който също търсеше място да пренощува. Заприказвахме се, оказа се чех, връщащ се от Индия. Разказа ми малко за Иран, малко за прекосяването си на Пакистан и за това, че иска отново да иде в Индия, но не с мотоциклета.
Така приключи този ден, изпълнен с още повече дъжд и студ от предишния. През повечето време се намирах на над 1200 м.н.в., достигайки дори над 2000 на няколко пъти, затова и температурите варираха между 5 и 13°C. Дори не предполагах, че Турция има и такова лице, при това през м. май. Признавам си, въобще не бях подготвен психически за всичко това.
Веднъж за малко да остана без гориво. Имам предвид буквално без гориво, тъй като до онзи момент още не бях заредил тубите, които носех именно за тази цел, а на бензиностанцията, която си бях набелязал на навигацията, имаха само дизел. И така на още няколко бензиностанции след нея. Трудно бих описал екзалтацията си, когато най-после хванах отново пистолет за зареждане на гориво десетки километри по-нататък.
Между другото,
вече бях в друга часова зона – UTC +3½
Или по друг начин казано – час и половина напред спрямо нашето лятно часово време. Така или иначе не виждах никакъв смисъл да „сверявам“ часа на телефоните и фотоапарата.
Първите ми впечатления за Иран бяха смесени
Ако трябва да бъда честен – обзе ме лек страх от всичко толкова ново, различно и непознато за мен. Малко хора говореха английски, а униформените бяха мега незаинтересовани. Никой за никъде и нищо не бързаше и това трябваше да бъде нормално за мен, клетия европеец
На сутринта станах по график към 7, оправих си багажа и по най-бързия начин изхвърчах отново на главната улица. Най-после времето бе слънчево, топло и приятно. Първата ми работа за деня беше да си набавя местна валута, а именно ирански риали (IRR).
Лошото бе, че
обменните бюра и банките отваряха врати доста по-късно,
а аз нямах търпение да продължа по пътя си. Затова и приех предложението на човек от улицата да обменим пари. И за да не звуча чак толкова наивно, ще допълня, че за тази цел все пак влязохме в офиса му в една от близките сгради, където започнахме да се пазарим. На третия път вече стигнахме до оферта, която ме устройваше, и така срещу моите долари получих няколко милиона ирански риала. Така
най-после станах милионер!
Без да губя и секунда време се запътих обратно към хотела.
Набързо платих нощувката си, проверих маслото на двигателя и тъй като колегата от снощи още не се беше появил, потеглих.
Най-напред исках да разбера каква е
допустимата скорост за мен извън населените места
За тази цел мислех да заговоря първите полицаи, които срещна. Ако не ме лъже паметта, това се случи в следващото градче –
Маку
Историята накратко – полицаите не ме разбраха, предложиха ми да вляза в управлението с тях, колегите им също не ме разбраха, изкараха някакъв пандизчия, който говореше руски и ми каза, че ограничението е 95.
Малко след това думите му се потвърдиха частично и от тази табела:
Остана висящ единствено въпросът дали ограничението за двуколесни е същото, тъй като обикновено не е. Така или иначе нямах намерение да се движа много по-бавно от това извън населените места, доколкото инфраструктурата го позволява. А тя, повярвайте, позволяваше дори доста повече, особено ако вземем предвид и ниския трафик.
Бях си набелязал конкретен маршрут, по който да стигна до Чалус, откъдето започва един изключително красив проход към Техеран през планината Алборз.
В покрайнините на Табриз
за пръв път се качих на
магистрала в Иран
Истинска, гордо зовяща се „Motorway“, не просто „Highway“. Те са безплатни за мотоциклети, но някои са и забранени за такива. Така или иначе не мисля, че за нас, мото туристите от чужди държави, това би било проблем. Явно затова и на пунктовете за таксуване ми махваха с усмивка, правейки ми знак да продължавам без дори да спирам.
След Мианех
пътят започна да приема следния вид:
Така де, отново се прояви
нюхът ми към намирането на кофти пътища
За сметка на това пред мен започнаха да се разкриват гледки, които ме караха напълно да се абстрахирам от качеството на настилката. Доколкото поне я имаше.
При поредното спиране за снимка изгасих двигателя, а
когато опитах да запаля, не пожънах успех
Не и по тривиалния начин. Помислих си, че може да е от старт бутона, тъй като стартерът въобще не завърташе. Да, но пък имах пад на напрежение с половин волт при натискането му, така че свалих подозренията си от него. Както и да е, направих обратен завой, спуснах се леко надолу, за да запаля по инерция, и продължих по пътя си все едно нищо не се е случило.
Единствената карта за навигацията на английски, която бях намерил, явно бе доста стара, тъй като ме докара до това място.
Е, с питане на местните хора в близкото село бързо намерих правилния път.
Сенчестите склонове, намиращи се на 2 100 м.н.в., изглеждаха така:
Пътят отново бе асфалтиран, а удоволствието от преминаването по него – огромно.
Това всъщност е първият от трите пътя, които горещо бих препоръчал на всеки, дръзнал да прекоси иранската граница.
Представете си път в Родопите, който небрежно криволичи, докато през това време нетърпеливо се изкачва и спуска по склоновете на планината. Е, току-що придобихте бегла представа за релефа, който се опитвам да опиша, но не и за мащабите му.
От един момент нататък успоредно на пътя започна да се движи приказно поточе, но не видях „своя кадър“, който да ме накара да спра и сляза от мотора, затова продължих просто да се наслаждавам на момента.
И така докато не
бях изпреварен от двама абдали без каски,
огледала и мигачи на мотоциклета си, каращи като бесни. Вие ли, бе? Понечих да последвам темпото им, но много скоро се отказах засрамен. Нито познавах пътя така, както те, нито карах 100-килограмова моторетка, повратлива и лека като тяхната.
На някои места между пътя и поточето имаше хора, излезли на пикник. Замислих се дали да не бивакувам някъде наоколо, но все пак прецених, че мога да покарам още малко, преди да разпъна палатката.
Малко по-късно станах свидетел на този приказен залез над оризищата край пътя.
Спрях пред една пекарна за хляб,
където бях посрещнат повече от добре. Комуникацията ни бе ограничена заради липсата на общ език в лингвистичния смисъл на думата, но това не попречи да разбера, че единият пекар ме покани да му гостувам. Аз обаче все още исках да продължа напред, така че ме изпратиха с усмивки, но не и преди да ми дадат една питка, която категорично отказаха да платя.
Когато започна да се здрачава, взех да се оглеждам за отбивка от главния път, за да си потърся място за лагер. Така попаднах пред обширния паркинг на компресорна станция или нещо от сорта. Опитах да поговоря с охранителите там и да ги попитам дали мога да пренощувам някъде в околността. Отначало уж ми позволиха, но след това (по)казаха, че не може, така че продължих да карам още 5 – 10 минути, след което се шмугнах в запустяла портокалова градинка, която ми се стори достатъчно закътана. Така около 23 ч. вече дописвах записките си преди да се отдам на съня.
Днешните ми впечатления,
след като прекарах един цял един ден в тази страна и се отърсих от първоначалния си шок, са доста по-ясни и обективни. И
все позитивни
Тук всички хора са усмихнати, по пътищата постоянно ми махаха с ръка, когато се разминавахме или ме изпреварваха. Когато излязох извън Базарган, силно впечатление ми направиха най-напред огромните камиони, неспирно кръстосващи главните пътища. Най-вече стари американски Mack-ове, Mercedes-и и някое и друго Volvo за цвят. А автомобилите, които виждах най-често, бяха сини пикапи, марка Zamyad, пригаждани за какво ли не. Със закрита каросерия, с открита такава, за транспортиране на бутилки газ и т.н. Марката е иранска и се произвежда още от началото на 70-те. Имат ясно изразена американска визия, но ще ви ги покажа по-нататък.
Неприятното е,
че доста често ме изненадваха неозначени легнали полицаи из населените места, чиято маркировка отдавна се е изтрила. Такива, при това доста високи и стръмни, има и от двете страни на всички полицейски пунктове. Не че нещо, но съм с круйзър, все пак. Не е приятно
Интересно за мен бе как тук уж е арабски свят и никой за нищо не бърза, но в следващия момент всеки пори трафика така, сякаш е на последна обиколка на рали. Ако някого го е страх от шофиране в Истанбул или Грузия, то въобще да не си и помисля за Иран. В един момент просто ми писна да ме изпреварват постоянно, от двете страни, на по една боя разстояние. Автомобили, мотоциклети, само колоездачи дето не го правеха. А най-много ме е яд на мотористите. Чудя се колко ли смъртни случаи уплътняват черната статистика тук годишно, предвид че почти никой не слага каска.
Днес вече стигнах до 2 300 м.н.в. Ако не греша, не се бях качвал на такава височина никога през живота си.
Вторник.
Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран
ден втори
567 km
Сега вече можех да огледам малко по-добре къде точно се бях настанил неканен предишната вечер. Малко след като събрах лагера и се върнах обратно на пътя най-после видях и Каспийско море:
Това, което бях чел, че
всички парцели покрай морето са оградени,
уви, не бе лъжа.
Посоката ми, както вече бях казал, бе
към градчето Чалус,
откъдето започва пътят към столицата, често сочен за един от най-живописните в страната.
Очакванията ми бяха напълно оправдани! Нямам много снимки от тук, но пътят действително е уникално красив и приятно дълъг.
Все пак Иран си е Иран и мащабите тук са коренно различни от всичко, с което съм свикнал. Това е вторият маршрут, който Ви съветвам да следвате, ако дойдете насам.
Колкото по-близо бях до Техеран, толкова по-често започнах да виждам отстрани на пътя хора, държащи огромни табели или просто разрязана диня. Своеобразна реклама на това, което можете да си купите малко по-нататък по пътя. Всичко щеше да бъде наред, ако тези хора не носеха медицински маски, а някои дори кръгли очила, закрили напълно лицата им. Някои използваха и парчета плат, с които бяха увили напълно лицата си. Именно те изглеждаха като прескочили от някоя алтернативна дистопична реалност, в която не съм убеден, че бих желал дори да надниквам, колкото и да ми допада Wasteland вселената на Mad Max.
След като
заобиколих отдалеч столицата, продължих към Кум.
Изкуших се да спра до тази сергия, за да видя какво продават наоколо и на какви цени. Тъкмо когато слязох от мотора, изпод една сянка встрани от пътя се появиха и стопаните ѝ – за щастие неизглеждащи толкова страшно, колкото субектите, които опитах да опиша по-горе.
Запасих се с пакетче шамфъстъци и продължих към следващата си дестинация, а именно
стария пазар в Кашан
При едно спиране край пътя за почивка се оказа, че отново не мога да стартирам по нормалния начин. Няма значение, казах си, сваляйки страничния капак, прикриващ акумулатора. Окъсих стартерното реле, използвайки отвертката от оригиналния комплект с инструменти, съпътствал мотоциклета, който ми бе надлежно предаден от предишния му собственик. Стар трик, който бях научил при едно злополучно пътешествие из Турция преди няколко години. Докато се занимавах с това, един автомобилист дори спря, за да се увери, че всичко е наред и не съм изпаднал в патова ситуация. Приятно, дори не си спомням кога за последно някой, още повече пък шофьор на автомобил, е правил нещо подобно за мен.
Пристигнах пред пазара в
Кашан
в късния следобед, само за да разбера, че по това време на деня почти няма отворена сергия там. За сметка на това хапнах един сладолед, заприказвах се с момче и момиче, туристи от Аржентина и съответно Франция, а когато се приготвих за потегляне, при мен дойде Хюсеин.
Разказа ми, че също кара мотори и че често ходел с приятелите си в пустинята, за да се радват на звездите. За това ще ви разкажа повече малко по-нататък. Хюсеин ме успокои, казвайки ми, че пазарът ставал много по-оживен, но чак привечер, когато температурите приемали по-поносими стойности. Имах конкретни идеи за снимки тук, но не ми се чакаше толкова време, още повече че бях толкова близо до пустинята. Все пак това бе една от основните причини да тръгна насам. Освен това предпочитах да карам до мястото по светло, все пак не знаех какво ме очаква там.
Преди пустинята обаче бях планирал да мина набързо покрай този параклис, намиращ се в градчето
Аран ва Бидгол
Колкото повече излизах от града, толкова по-малко търпение имах. Най-после щях да видя истинска пустиня! От плът и кръв! Или поне от пясък и… пясък…
Почти неусетно минах последните 7 km по асфалт, за да стигна до това
място, където късат билетчетата
за нейно величество,
Пустинята
Да, именно! Късат билетчетата За Пустинята За да минете по този път и да стигнете до самия лагер.
Билети за пустинята
Оттам всъщност в тази посока тръгваха два успоредни пътя. След като спрях и се замислих по кой от тях трябва да тръгна, този човек ми даде знак, че трябва да ида при него, след което да продължа по пътя, който зорко е завардил.
По негови думи ми оставаха 40 километра до лагера. Без да се бавя излишно запрепусках напред по трошляка. Плавно увеличих скоростта до 70 km/h, която ми бе комфортна, и наум сметнах, че разстоянието би ми отнело около половин час. Да, ама не. Малко след това трошлякът се изгуби и скоростта ми намаля драстично. Нищо де, „яваш-яваш“ все щях да стигна.
По-нататък, след доста спускания и изкачвания, играта загрубя, тук-там се появяваше пясък по иначе трамбования път, както и някоя и друга по-голяма локва, запречваща пътя, с прясна кал покрай нея, но най-много ме притесняваха коловозите. Дори не знам колко пъти щях да падна, влизайки в тях, но когато видях тези камили, се почувствах като малко дете в сладкарница. Или зоопарк, само че без зоопарка, клетките и досадните надписи какво да не се прави с животните.
Продължавайки по пътя, настигнах и заобиколих машината, която също се движеше в посока лагера, за да разчиства и заравнява пътя.
След около 25 километра забавления стигнах до това място:
А именно
следващият пункт, на който само проверяваха билетчетата
Вече наистина не можех да карам повече по този път. Не и този мотоциклет, не и с този „идиотски ъгъл на предницата“, както го нарича на майтап същия Светльо, който ме изпроводи на тръгване. След като ми провериха билетчето, казаха, че ми остават 15 километра до самия лагер, но освен че вече бях доста изморен и времето беше напреднало, си давах ясна сметка, че ако не днес, дори утре да продължа нататък, после би се наложило да се върна обратно по същия път, което силно ме демотивираше.
Затова просто попитах хората дали би представлявало някакъв проблем да пренощувам някъде наоколо в палатката си. На първо време идеята ми не срещна особен ентусиазъм, предвид че били оставали само 15 километра до лагера, но в крайна сметка все пак се съгласиха.
Доволен паркирах мотора малко по-встрани, за да не преча на “интензивния” трафик, заключих всичко възможно по него, грабнах статива и чантата от резервоара и със сетни сили се втурнах като млада кобилка по пясъчните дюни, за да опитам да уловя последните слънчеви лъчи в обектива си.
Там горе имаше и други туристи. Неволно станах слушател на разказа на една девойка относно остров Кешм, който смятах да посетя след няколко дни.
Докато ги слушах, без да губя и секунда време разпънах статива, смених обектива на фотоапарата и закрепих неутралните градиентни филтри пред него. Като видяха всичко това, не пропуснаха да ме подканят допълнително, защото съм щял да закъснея за залеза.
Пустинята Dasht-e Kavir
Това е тя: пустинята Dasht-e Kavir,
или в буквален превод – „Ниските равнини”
По-голямата от двете пустини в Иран, както и 23-та по големина в света. Тук валежи падат само през пролетта и правят териториите ѝ непроходими. Явно все пак съм имал някакъв късмет, за да успея да стигна дотук.
Малко по-късно по двойки и поединично всички се разотидаха и там останахме само аз и една жена. Тя ми разказа, че е от Мексико и се занимава със скулптура. Решила, че иска да види Иран отблизо.
След като Слънцето се скри зад хоризонта, тя също тръгна, понеже приятелите ѝ я чакали за вечеря.
Останах сам. С цялата тази прелест пред себе си. Най-после можех да се насладя истински на това, заради което бях започнал цялото това пътуване. Едва когато всички наоколо си тръгнаха, усетих колко тиха всъщност е Пустинята. Философите в древността неслучайно са търсели уединение именно по такива места. Красиви, спокойни.
Бързането, за да изпратя залеза тук, си заслужаваше напълно и въобще не съжалих за пазара в Кашан.
Докато съзерцавах всичко това, в главата ми се прокрадна тази композиция на Irfan:
Тук светлинното замърсяване е много ниско. Ако навлезете навътре в пустинята е дори незначително. Такива места в Европа няма, както можете лесно да се убедите, хвърляйки бърз поглед на тази карта:
От нея можете да научите много и за просперитета, в най-общ смисъл, на човечеството по географски райони.
За съжаление въпреки всичко това за нощни снимки нямаше как да се впиша, предвид че оставаха само два дни до пълнолунието.
И все пак опитах да направя няколко кадъра преди да тръгна обратно към изходната си точка.
Челник въобще не се бях сетил да си взема от наличните в багажа три, затова пък видях добрата страна на това, че е почти пълнолуние. Когато се върнах при моите нови приятели, бях инструктиран да преместя мотора малко по-встрани и към контейнера, който бе оборудван за живеене. През това време единият от тях извади одеяло и го постла върху бетонната плоча. Аз от своя страна свалих палатката си от мотора, извадих я от калъфа и аха-аха да я разстеля, а той с равен, да не кажа отегчен, тон отсече:
– Later.
Кога лейтър бе, аркадаш!? Аз се напивам и си лягам, а основното правило на къмпингуването, научено още по времената, в които посещавах мото събори, гласи, че
палатките се разпъват преди да се започне с пиенето
Опа, размечтах се. И все пак една запотена халба, изпълнена до ръба с приятно охладена пенлива течност щеше да ми се отрази мнооого добре. Докато тези мисли кръстосваха стремглаво из съзнанието ми, върху одеялото бяха сложени питки хляб, от онези с вид на огромни палачинки, две бучки сирене и няколко краставици. Аз от своя страна добавих няколко домата и по една нашенска консерва риба. В следващия момент по-младото момче се зае да мие чиниите на мивката, намираща се на една ръка разстояние от одеялото. Добре де – замислих се – защо ги мие сега? Нима не са били измити след последното им използване? Както и да е, абстрахирах се някак от това.
След като похапнахме, дойде време за първото ми досега сервизиране на машината, ако не броим проверките на двигателното масло. Нивото на електролита в акумулатора не беше мръднало, но днес вентилаторът на охладителната система се включваше доста често, което никак не ми се нравеше. Затова се заех да изчистя старателно радиатора с вода и игла от всичката кал, която бе поел геройски, докато прекосявах дъждовна Турция. Тогава си дадох сметка, че тези дъждове от друга страна поне способстваха да стигна до тук с по-чист и от момина сълза въздушен филтър. Проблемът със стартерното реле отново се проявяваше няколко пъти, но при все че не бе приятно да паля с отвертка, не беше и чак такава болка за умиране. Пък и събирах погледите на всички свидетели около мен, хаха
Малко по-късно все пак стана време за сън. Предложиха ми да спя върху бетонната плоча на малката барачка, изградена сякаш само за да подслонява генератора, който допреди малко захранваше осветлението на пункта. Приех на драго сърце поканата, най-малкото защото това щеше да ми спести разпъване на палатката, а и кога друг път щях да спя в пустиня директно под звездите?
Това бе вторият ми ден в страната. И все още недоумявах как шофират тези хора и как все още не съм станал свидетел на нито една “зверска катастрофа“, както наричат нашите журналисти всеки случай на два одраскани автомобила. Освен това, тук карат малки мотоциклети. Има-няма 200 – 300 ccm. Ако им дадат правото да карат големи, т.е. нормални, сигурен съм, ще се заличат сами от лицето на земята. Ако знаех, че ситуацията с трафика тук е такава, със сигурност щях да се замисля доста повече. Преди все пак да потегля.
Полицаите, които виждах извън населените места, обикновено стояха отстрани на пътя до автомобилите си, засичайки скоростта на автомобилите с радар, монтиран на триножник. За щастие не ме спираха, но пък и аз карах с не повече от 100 km/h.
Очаквайте продължението
Автор: Борислав Костов
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Иран – на картата:
Иран
Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Сейшелите или на Мавриций:)
