Category Archives: пътуване

Барселона с деца (11 ден): Парк де ла Сиутаделя и Пристанището

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването на Тони, чиято основна дестинация беше Лазурния бряг. Пътуването започнахме в Милано, Ница и Монако,продължихме в Кан, Антиб и Ез, в Сен Тропе, Каси, Марсилия и Мартиг. Бяхме в Марсилия и замъка на граф Монте Кристо, после – в делтата на река Рона и град Арл, Монпелие и в Пещерата на младите дами и Нарбон, ходихме до Африканския резерват Сижан – при лъвовете и слоновете. Последният ни ден във Франция беше посветен на каналите Миди, както и Безие и Каркасон.

Днес Лазурният бряг с деца се превръща в Барселона с деца, т.к.последнията етап от това пътуване вече не е из Лазурният бряга, а в испанската Барселона.

Приятно четене:

Ден 11

От Нарбон до Барселона

Парк де ла Сиутаделя и Пристанището

08.07.2015 г.

част единайсета на

Лазурният бряг с деца

Днес

напускахме Франция за наше най-голямо съжаление

Бяхме напазарували от предния ден и Петя направи сандвичи за изпът, бяхме си взели вода и сокове. След като закусихме, аз излязох по-рано да се пробвам на бензиностанцията, която бях набелязал от предния ден. Бях ресетнал GPS-а на колата, и нещо не ми се занимаваше да правя маршрут на телефона, та реших да се пробвам да стигна до бензиностанцията по спомен. То след толкова обикаляне предната вечер да търся къде да заредим, вече го

бях научил Нарбон наизуст

Стигнах до бензиностанцията и вече имаше човек на касата, заредих и без никакъв проблем с картата, която автоматът ми отхвърляше предния ден, успях да платя на касата. Странна система имат с тези бензиностанции обаче, как така не приема автомата картата, пък на пос-а няма проблеми.

Наближаваше 9:30 ч. когато трябваше да върнем колата, и за това след като заредих до горе бързо се върнах до квартирата. Натоварихме багажа и се запътихме към гарата, където трябваше и да върнем колата.

Намерихме я лесно, и тъй като предварително бяхме намерили Europcar, не се лутахме изобщо. Жената в офиса беше супер учтива, говореше си английски без никакви проблеми, но не беше хич запозната с автомобила. Никакви проблеми не ни е правила за външния и вътрешния вид. Не беше много мръсна, но все пак след 1 300 км пробег все се беше изцапала.

Странното беше, че нямаше мухи за този пробег

Навсякъде другаде, където съм пътувал всичко става в мухи за нула време, но тук във Франция за 1300 км имаше 2 мухи и то съвсем незабележими размазани по колата. Жената започна да се чуди как да види километража, та ѝ съдействах, също така и други неща и показах и тя възкликна, „ооо вие знаете повече от мен за тази кола“ – хаха. Оказа се, че вече ми имат данните на кредитната карта и всичко се оправя автоматично, махнаха ми блокираната сума и ми добавиха това, което дължа, като то се оказа по-малко, от това което ми казаха при вземането на колата. Тоест

излязоха ми сметките,

които аз бях правил относно това колко ще струва наема на колата. Отново децата получиха зелена хартиена торбичка с лакомства, което си е жест малко или много 🙂 Бяхме си оставили толеранс, защото не знаехме колко време ще ни трябва да върнем колата. Жената в Europcar също обясни, че има проблем със зареждането с чужди карти не само от български, но и от други държави различни от Франция, даже говорила със собственика на бензиностанцията, която е точно пред офиса да направи нещо за този проблем, и че ще печели клиенти така, които връщат колата и пълнят резервоара, но ѝ казали, че не можело да се направи. В крайна сметка много по-бързо от очакваното се оправихме с колата и се

запътихме към гарата,

която беше на 3 мин пеша от там. Оказа се, че имаме близо час време до влака и се настанихме в чакалнята.

Гарата в Нарбон, Франция

Имаше интернет безплатно, затова и децата се забавляваха – кой с фейсбук, кой с ютуб 🙂 Бяхме си закупили предварително билетите за влака и реално ни оставаше само да чакаме. Този влак беше от тип

TGV високоскоростни влакове,

на какъвто до момента никой от нас не се беше возил. Разстоянието от Нарбон до Барселона 250 км го взимаше за час и петдесет минути, което е доста бързо, при това имаше няколко спирки по пътя. Докато чакахме на гарата, разхождайки се по перона пристигна една влакова композиция, на която не ѝ се виждаше края само с Опели.

Гарата в Нарбон, Франция

Наближи време за качване на влака и се отправихме към перона.

Гарата в Нарбон, Франция

Боби беше въодушевен, тъй като знаеше, че ще се вози на влак с над 300 км/ч и стискаше здраво торбата с лакомствата.

Гарата в Нарбон, Франция

Ето го и нашия влак се задава.

Високоскоростен влак TGV – Гарата в Нарбон, Франция Високоскоростен влак TGV – Гарата в Нарбон, Франция

Качихме се на влака

и започнахме да си търсим местата. Оказа се, че са ни ги заели някакви префърцунени момичета и като ги помолихме да се преместят, защото това са нашите места, те се нацупиха и почнаха да пъшкат и охкат нещо. В крайна сметка си седнахме на нашите места, които си бяха безкрайно удобни и с масичка за хапване и пийване.

Високоскоростен влак TGV – Гарата в Нарбон, Франция

Влакът потегли

и за нула време се ускори доста.

Вътре не се чува звук, по-тихо е от всяко друго превозно средство,

на което съм се возил, никакви вибрации и можеш да се разхождаш прав без да се държиш за нищо. Пуснахме GPS-а и го следяхме през цялото време на картата къде се движи.

Скоростта, която поддържаше, беше между 280 – 300 км/ч

като на места вдигаше над 300 км/ч. Отново бяхме по пограничните райони и се разхождаха тежко въоръжени полицаи. Разходих се до кафе-вагона, да видя как е там :). Не след дълго изминахме 250-те км и пристигнахме в Барселона, слязохме от влака и се чувствахме все едно не сме пътували, ами сме седели някъде на тихо и спокойно място и сме си пили кафенце.

Ако всички влакове бяха като този, нямаше да се кача никога на самолет

Просто слизайки от този влак се чувстваш прекрасно и никаква умора от пътуването, няма лашкане, няма вибрации, няма шум все фактори, които участват при самолетите и те натоварват допълнително.

Пристигнахме в

Барселона

Искам от началото да кажа, че бяхме с много по-големи очаквания за този град. Посетили сме различни големи градове в Европа,но за този град май рекламата му е в повече от колкото това, което предлага да се види. Дали така ни се е сторило, защото идвахме от уникални и прекрасни места или защото наистина е само реклама, не знам но ще ви оставя сами да прецените в следващите 3 дни.

Квартирата ни беше съвсем близо до гарата.

Умишлено беше избрана така, защото искахме да разнасяме минимално багажа. Освен че там пристигахме с влака от Франция, от същата гара тръгваше и влака за летището, от където щяхме да си хванем полет за вкъщи. Стигнахме до квартирата и хазяйката вече ни чакаше. Качихме се горе, но все още почистваха и трябваше малко да изчакаме. Докато момичето, което почиства си довършваше работата, я чух да говори на български по телефона, и като влязохме вътре и казах „Добър ден“ 🙂 Зарадва се, че вижда българи. Беше много учтива и да не се мъчим на английски ни съдейства с превод на испански.

Квартирата беше добре почистена и сравнително нова, на прозорците които гледаха към вътрешен двор обаче бяха поставени допълнително резета и ни предупредиха, като излизаме да пускаме резетата задължително. Междувременно долу във входа монтираха охранителни камери. Явно си се краде здраво и това си беше чудесна идея с резетата на ПВЦ дограмата.

Квартира в Барселона, Испания Квартира в Барселона, Испания

Настанихме се, преоблякохме се и нямаше време за губене веднага се насочихме навън. Имаше голям площад пред квартирата и голям супермаркет наблизо.

Площад Сентс – Барселона, Испания Площад Сентс – Барселона, Испания

Уличката на която ни беше квартирата.

Метрото ни беше супер близко,

което си е предимство. Натоварихме се и първа спирка ни беше

Площад Каталония (Placa de Catalunya)

Площад Каталония (Placa de Catalunya) – Барселона, Испания Площад Каталония (Placa de Catalunya) – Барселона, Испания Площад Каталония (Placa de Catalunya) – Барселона, Испания Площад Каталония (Placa de Catalunya) – Барселона, Испания Площад Каталония (Placa de Catalunya) – Барселона, Испания

Лудница най-страшна навсякъде, отправихме се по

Ла Рамбла (Les Rambles)

Площад Каталония (Placa de Catalunya) – Барселона, Испания

Пресичането беше сравнително трудно

или свързано с голямо висене по светофарите, цигания – страшна, само някакви тъмни субекти навсякъде и кражбите са нещо често срещано, затова и

хората си носеха раниците и чантите отпред,

както направихме и ние. Вече имахме информация от познати с откраднати багажи на летището и т.н., та си бяхме с едно на ум.

Улица Ла Рамбла (Les Rambles) – Барселона, Испания Улица Ла Рамбла (Les Rambles) – Барселона, Испания

И продължихме по въпросната улица Les Rambles.

Гигантски фигури на една витрина, по-късно ги видяхме и на друго място.

Витрина – Улица Ла Рамбла (Les Rambles) – Барселона, Испания

Витрина

Стигнахме до

Пазара Ла Бокерия (Mercado de La Boqueria)

с помощта на GPS-a.

Пазара Ла Бокерия (Mercado de La Boqueria) – Барселона, Испания Пазара Ла Бокерия (Mercado de La Boqueria) – Барселона, Испания Пазара Ла Бокерия (Mercado de La Boqueria) – Барселона, Испания

Пазара Ла Бокерия (Mercado de La Boqueria)

Купихме си от тези чашки по 1 евро с разни плодове вътре.

Пазара Ла Бокерия (Mercado de La Boqueria) – Барселона, Испания

След пазара продължихме надолу по улицата към пристанището. По улицата се срещат типичните със странна архитектура сгради.

Casa Bruno Quadros– Барселона, Испания

Casa Bruno Quadros

Placa del Teatre

Placa del Teatre – Барселона, Испания

Placa del Teatre

Palau Guell – Барселона, Испания Palau Guell – Барселона, Испания

Palau Guell

Масово такситата се оказаха Dacia Lodgy. Близо до пристанището видяхме и този Seat 600, нещо като Fiat 500 🙂

Seat 600, нещо като Fiat 500 – Барселона, Испания Seat 600, нещо като Fiat 500 – Барселона, Испания

Срещу нас се извисяваше

колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom)

Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания

Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom)

Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания

Лифтът към пристанището – Барселона, Испания

Лифтът към пристанището

Сградата на митницата (Palacio de la Aduana) – Барселона, Испания

Сградата на митницата (Palacio de la Aduana)

Сградата на пристанището – Барселона, Испания

Сградата на пристанището

Решихме

да се качим в колоната и да погледнем от високо

Към билета имаше опция за чаша вино, и взехме една такава за Петя. Виното се взема след като приключиш разходката. Раницата я оставихме долу, тъй като горе е доста тясно.

Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания

Ето и какво се виждаше от горе, а то не беше никак малко

Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания

Пристанището

Пристанището – Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания Пристанището – Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания

Пристанището – Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания Пристанището – Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания

Монтжуик (Montjuic)

Монтжуик (Montjuic) – Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания Монтжуик (Montjuic) – Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания

Кръговото под колоната

Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания

Ето и какво се виждаше от горе, а то не беше никак малко.

Plaça Portal de la pau, 08001 Barcelona, Испания

Градът

Барселона от Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания Барселона от Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания

И какво интересно кръгово.

Барселона от Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания Барселона от Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания

Някаква странна изгъзица от тръби.

Огледахме на бързо и се спуснахме долу във винарната.

Винарната в Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания Винарната в Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания

Щракнахме някоя друга снимка и отдолу

Край Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания Край Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания

И се запътихме към пристанището, където ни очакваше огромен високоскоростен катамаран.

Катамаран в пристанището – Барселона, Испания

Ето я и колоната от друг изглед.

Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, ИспанияКолоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom) – Барселона, Испания

Натам, да – натам! 🙂

Този мост се отваря много интересно за да могат да излизат платноходките. По-късно във видеото ще ви покажа точно как.

Пристанището – Барселона, Испания

Сградата на пристанището, впечатляваща е.

Пристанището – Барселона, Испания

Rambla de Mar

Рамбла де мар – Пристанището – Барселона, Испания Рамбла де мар – Пристанището – Барселона, Испания

Тук сме вече в края на пристанището.

Рамбла де мар – Пристанището – Барселона, Испания

Отправихме се към

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella)

Паркът е получил името си от бившата военна цитадела, изградена на това място.

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

Седнахме на една пейка да хапнем по някой и друг сандвич.

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

След което тръгнахме на разходка.

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

Имаше езерце с лодки, и решихме, че ще е забавно за Боби да поплаваме там.

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

И аз като млад гребец 🙂

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

Боби реши, че ще ми помага 🙂

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

Островчето по средата на езерото.

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

Езерцето иначе е приятно

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

Смешна палма.

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

Боби напълно ме замести 🙂

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

Тази палма пък излиза от водата.

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

Ето я и каскадата в парка.

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

И семейно селфи отпред.

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

Мамут с маймунки на хобота.

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

Ето и по-близък план на каскадата.

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

Езерцето пред каскадата.

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

Имаше още време до свечеряване, и като едни ударници решихме, че ще успеем да стигнем и до още една забележителност този ден. Поехме към най-близката спирка на метрото според GPS-a.

Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella) – Барселона, Испания

Влязохме в станцията и зачакахме метрото.

Метрото – Барселона, Испания

Бързо се придвижихме до

Саграда Фамилия (La Sagrada Familia)

Тази забележителност се оказа по-интересна като я гледаш в интернет на снимки, от колкото на живо.

Замисълът е бил добър,

но само фасадата показва какво всъщност е трябвало да се получи. Вътре, отзад и отстрани положението хич не е добро, и не се връзва по никакъв начин с първоначалния замисъл. Наслагват се различни стилове от различните периоди на строеж и стои някак като „кърпена“. Сега е един паметник, от който събират пари.

Саграда Фамилия – Барселона, Испания Саграда Фамилия – Барселона, Испания Саграда Фамилия – Барселона, Испания Саграда Фамилия – Барселона, Испания

Вечният строеж.

Саграда Фамилия – Барселона, Испания

Фасадата отпред е най-интересното нещо в цялата сграда.

Саграда Фамилия – Барселона, Испания Саграда Фамилия – Барселона, Испания

Отвътре е много далеч от катедрала

Саграда Фамилия – Барселона, Испания Саграда Фамилия – Барселона, Испания Саграда Фамилия – Барселона, Испания Саграда Фамилия – Барселона, Испания

Тавана има интересно окачване.

Саграда Фамилия – Барселона, Испания

И колоните са яки.

Саграда Фамилия – Барселона, Испания Саграда Фамилия – Барселона, Испания

Стълбище.

Саграда Фамилия – Барселона, Испания

В крайна сметка, след огромната и красива катедрала в Милано, това нещо ми се видя като пълна боза. Рекламата отново ни изигра лоша шега, снимките в интернет на фасадата ни бяха впечатлили много и това беше едно от нещата, които много искахме да видим наживо, но се оказа пълно разочарование.

Върнахме се в квартала и започнахме да си търсим някъде

да вечеряме нещо типично испанско

Имаше доста заведения, аз исках паеля да пробвам, Боби пица и т.н. направо не знам как щяхме да намерим такова нещо. Тъй като бяхме в района на гарата имаше много арабски заведения, което не ни устройваше. Не че нещата, които предлагаха не изглеждаха супер вкусни, но търсехме нещо местно.

В крайна сметка след около 30 мин лутане по уличките седнахме на едно малко заведение, в което готвеха някакви с дръпнати очи, но предлагаха паеля и пица 🙂 Масите бяха буквално на тротоара.

Вечеря – Барселона, Испания

Хапнахме там, но не беше нищо особено. Цените си бяха като на всякъде, вече бяхме свикнали и не ни се струваха високи, а по-скоро нормални за чужбина.
Квартирата ни беше много наблизо и се прибрахме бързо.

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Ако търсите къде да пренощувате в Барселона, възползвайте се:



Booking.com

Други разкази свързани с Барселона – на картата:

Барселона

Испания е още много места и градове:



Booking.com

Македония за Трети март (1): Пътуване до Охрид

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Като гледам, поне от една година не сме шетали из Македония – затова днес Мира ще ни разкаже за третомартенската си екскурзия до там. Приятно четене:

Пътуване до Охрид

част първа на

Македония за Трети март

Страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…

Попаднахме случайно на тази оферта и ни се стори изгодна – три дни в Македония /от 3-ти март до 6-ти март, с нощувки, закуски и вечери за около по 165 лв. на човек, а ние сме тричленно семейство/. Разбира се, имаше и допълнителни разходи – за екскурзии, входни такси и др., но ние го бяхме предвидили…И ето, че дойде

Трети март

Плевен ни изпрати с дъжд и поледица, колата едва се движеше по шосето… Трябваше да сме в София в пет часа сутринта, затова тръгнахме рано, давайки си малко аванс.

Отправната точка на пътешествието бе църквата „Александър Невски” – там екскурзоводът пое нашата българска група от близо 50-тина човека, с които щяхме да пътуваме и да нощуваме в един хотел…

Александър Невски, София

Александър Невски, София

В нощта на националния ни празник имаше пълнолуние, но луната ту се скриваше в облаците, ту отново изплуваше, сънят бягаше от очите ми, а екскурзоводът ни разказваше интересни неща за географското положение и историята на Македония, като ни

призова да бъдем толерантни към вижданията на местните,

защото едно цяло поколение е израснало с антибългарска пропаганда, която трудно може да бъде изкоренена, още по-малко с прояви на шовинизъм от наша страна. Каза ни да погледнем паметниците в Скопие с очите на непредубедени западноевропейци, за да оценим красотата им. Обещах си да се опитам, но затова – после. Посещението на столицата беше чак на третия ден, дотогава в програмата ни бе предвидено настаняване в хотела, малко по-късно пешеходна туристическа обиколка на Охрид с местна екскурзоводка, а на втория ден

имаше две организирани екскурзии по желание – до Билянините извори и манастир „Свети Наум”, а следобед – до Струга,

друг голям град от македонска страна по поречието на Охридското езеро, по брега на река Църни Дрим, която се влива в него. След като се записахме и на двете, бих посъветвала хората, ако имат такава възможност, да изберат само първата. Струга не ме грабва особено, ако и да имаше доста приятна плажна ивица. Така и не намерихме къщата-музей на братя Миладинови, въпреки желанието на местните да ни упътят, а и те не бяха сигурни, че работи /най-вероятно не/. Както и да е, та да се върнем на

пътуването

Спряхме за кратка почивка в

Кюстендил

в ранни зори, откъдето се отправихме за българо-македонската граница. От българска страна нямаше голямо чакане, но в

Македония

два пъти трябваше да изпълним една и съща досадна процедура със събиране на личните карти, изчакване за проверка и после връщане един по един – първо на границата, а после на митницата повторихме същото, за да затвърдим знанията. И така, вече бяхме в западната съседка, която ни посреща с гъста мъгла, стелеща се по билата на планините /теренът й е предимно планински/. На където и да погледнеш – почти навсякъде планини, които ни съпроводиха едва ли не по целия път… Когато автобусът раздруса, дъщеря ми с известна гордост установи, че не само в България пътищата са лоши на места. Минавахме край заснежени хребети, понякога прекосявахме мостове над малки, но бурни реки, а картините през прозореца не можеха да омръзнат нито за миг и постоянно се сменяха.

След малко

отдих за по цигара в Крива паланка,

където ни настигна дъждът, се заизкачвахме към най-високата точка на пътя – Стража, там има заведение, прословуто с вкусните си, ароматни мекици…

Пътят беше тесен и криволичещ, но за сметка на това необезопасен

с мантинели, гледката обаче си струваше, трудно може да се опише с думи /а и снимката не пресъздава напълно тази красота/. Може би тук е мястото да спомена за

странната им валута,

защото в началото останах малко слисана от цената на една мекица, но като пресметнах, че в наши пари, това е по-малко два лева, се поуспокоих. 30 македонски денара се равняват на един български лев, 60 – на едно евро. На повечето места може да се пазарува и с евро, дори и с левове, но в официалните магазини върви само местна валута. Там нямаше чейндж бюро /”Менувачница” на македонски/, където да обменим парите си, но приеха еврото, като бърза сметнаха курса и ни върнаха денари. Да, мекиците бяха много добри, но нямахме много време да им се наслаждаване, защото ни чакаше още доста път…

Гледах разсеяно през прозореца и се чудех, какви ли селскостопански култури могат да се отглеждат в този хълмист терен. Забелязах обаче много каменни кариери… През това време, екскурзоводът ни обясняваше, че имат лозаро-винарски район, където се смята, че се произвеждат най-добрите местни вина и ракии под марка „Тиквеш”. Предупредиха ни да върнем часовниците си един час назад, защото съседите се движат Средно европейско време.

От автобуса – Охрид, Македония

От автобуса

Така че пристигнахме в

Охрид

в ранния следобед и имахме малко свободно време, преди да ни поеме местната екскурзоводка, колкото да се

настаним в хотела и да опитаме бирата – най-разпространената марка там е Скопско /на мен лично ми хареса :)/. Тръгнахме от България в зимни условия, а

тук времето по-скоро напомняше пролет,

въпреки изпопадалите листа.

Новата ни водачката бе доста чаровна млада дама /мисля, че Люба й беше името, но може и да греша/. Понеже не бе много висока, а групата ни беше голяма, тя имаше своебразен начин да отбелязва маршрута за тези, които са поизостнали – вдигаше чадъра си като знаме и така се забелязваше от километри. Тя говореше на местния език, а ние задавахме въпросите си на български, но определено нямахме нужда от преводач /по същия начин се разбирахме и с персонала в хотела, повечето думи се различават само по ударенията, или по някоя буква, или пък използват старици, познати ни от романите на Талев/.

Гидът вървеше напред, като на места спираше, изчакваше ни да се съберем и ни обясняваше нещо за даден обект.

Тук за почти всяко място си има легенди*

За един чинар се говори, че е засаден от самия Климент Охридски, когато е дошъл тук да основе своята школа. Дървото е вековно и местните по всякакъв начин се опитват да го поддържат, дори с тази нестандартна конструкция. Около него се организират концерти и фолклорни фестивали от цял свят.

Вековното дърво – Охрид, Македония

Вековното дърво

Оттук започва

старата част на града,

където навремето е имало три махали, „Вароша” е била само за гражданите, а останалите две са се населявали от земеделци и занаятчии. Според екскурзоводката,

чаршията,

по която минахме, някога е била изцяло „завладяна” от кожари, грънчари, дърводелци и други, но сега, за съжаление, са останали само няколко истински дюкянчета, а останалата й част е „превзета” от заведения и магазини на търговци.

Когато стигнахме до музея, той бе затворен, но се спряхме да ни обясни неговата история. Това всъщност е

къщата на двама заможни братя на име Робеви,

местни търговци – красива сграда на три етажа, в която е имало дърворезби и луксозна за времето си мебелировка. След като напуснали града, те подарили жилището си и по-късно то било превърнато в

Исторически музей

Исторически музей – Охрид, Македония

Исторически музей

Първият му етаж е запазен за археологични находки, някои от които от мрамор, вторият е предназначен за дърворезбите, а на третия, т.нар. „златен” са поместени скъпоценни предмети от археологическия обект Дебой в Охрид. В двора е изграден лапидариум, в който можем да се запознаем с автентичната направа на чун.

Св.Климент – Охрид, Македония

Св.Климент

От музея се отправихме към езерото, на брега на което са паметниците на светите братя Кирил и Методи, Климент и Наум Охридски.

Охридското езеро

е едно от най-големите и най-старите на Балканския полуостров, има тектоничен произход, а площта му заема 1487 км². Най-голямата дълбочина е измерена срещу село Пещани – 287.4 м… От брега прилича на истинско море, температурите му не се качват повече от 21 градуса, обаче и никога не замръзва… Красивата планина Галичица го отделя от Преспанското, което също заема доста голяма площ. Лятно време по Охридското се организират разходки с кораб до Албания /105 км² от него са включени в територията на съседката им/, но сега водите му бяха твърде буйни, според Люба /на мен не ми се видяха чак толкова, ама карай/.

Охридско езеро – Охрид, Македония

Охридско езеро

На брега му се намира и

църквата „Света Богородица”

– според преданието построена от местен бей, влюбил се в християнка на име Мария. Двамата имали дете, но тя никога не се покорила напълно на волята му и търсела начин да избяга от него. Когато мъжът намерил смъртта си в една от войните, Мария със собствените си ръце убила детето, после се замонашила и останала в манастир до кроя на своя живот…

След тази тъжна приказка, се заизкачвахме към Самуиловата крепост, извисяваща се гордо на един висок хълм в старата част на града.

Св.София – Охрид, Македония

Св.София

Минахме покрай

църквата „Света София”

/казват, че в Охрид някога имало 365 църкви – всеки ден от годината можело да се ходи в различна/. Това е една от големите църкви в Охрид, в двора има макет, защото е трудно да се обиколи от всички страни /особено в големи групи като нашата/.

Макет на Св.София – Охрид, Македония

Макет на Св.София

Тя е специална с името на покровителката си – църкви с това наименование съществуват само четири в света, според екскурзоводката ни: в Македония, България, Русия и Турция ** Била е опожарена по време на османското нашествие – следите още бележат част от стените й, превърната е в джамия. По-късно, по времето на войните от началото на 20-ти век, е престроена в склад за продоволствия и оръжие, едва след това възстановяват стенописите и дейността й на църква. Засега не бе препоръчително да влизаме цялата група, но после можеше, който желае на връщане. Тук

за влизане в храмове има такса,

което ми се стори малко странно.

Надпис Св.София – Охрид, Македония

Надпис Св.София

По пътя нагоре към крепостта, слънцето блестеше в очите ми и въображението ми си направи с мен лоша шега – стори ми се, че знамето, което се развяваше над крепостните стени е… българското… Естествено, веднага се усетих, че това не може да бъде вярно. Та в Македония, на места виждах цяла поредица знамена – на Европейския съюз, македонско, турско, руско, италианско, американско… само не и българско… Разбира се, това е било просто някаква игра на ума ми – там се вееше македонското знаме, което няма нищо общо с трикольора…

Самуиловата крепост – Охрид, Македония

Самуиловата крепост

Някъде бях чела, че крепостта е по-добре реставрирана от нашия Царевец, но не мога да се съглася с това твърдение, не от нихилизъм, просто наистина, на мястото на

Самуиловата крепост,

се издигат само стени, макар и високи, и обграждащи голяма площ, а в старопрестолния град на България са възстановени порти, бойници, има надписи за всяко помещение какво е било – баня, склад, оръжейна и т.н. Тук няма нищо подобно – екскурзоводката обясни, че горе са живели Самуил и Агата, а надолу, чак до брега на езерото, са се разпростирали болярите и войниците по височина според йерархията…

Самуиловата крепост – Охрид, Македония

Самуиловата крепост

Разбира се, не мога да не призная, че като се покачих върху зидовете, се откриваше

несравнима панорама към езерото

и към града…

Изглед от Самуиловата крепост– Охрид, Македония

Изглед от крепостта

На връщане се спряхме за малко пред

античния амфитеатър,

който в момента се реставрира, за да може да събере около 2000 зрители.

Илинденска, Охрид 6000, Македония

– През лятото, градът ни живее по 24 часа на денонощие – увери ни Люба /ако бъркам името, извинявам се/ – Идват туристи от цял свят.

За младите има дискотеки, а за хората с по-изискан вкус тук се организират оперни представления, театри, балет, концерти с класическа музика на открито – на крепостта, или на амфитеатъра, има забавления за всички възрасти”…

Амфитетатър – Охрид, Македония

Амфитетатър

Поспряхме се и пред

старата базилика,

която се планира да се превърне в университет с голяма библиотека. Тук имахме едно необичайно преживяване. Пропуснах да ви спомена за нашия странен спътник – куче от неизвестна порода, което ни следваше още от началото на нашата обиколка и винаги се спираше там, където екскурзоводката нещо ни обясняваше /явно наистина е много добра, щом предизвиква интерес дори у четириноги/. Точно в този момент, докато снимахме през решетките, камбаната на църквата заби и малкият ни приятел реши да покаже певчески умения, виейки срещу нея в невероятен синхрон. Направих клип с него 🙂

Беше неотразим и привлече вниманието на цялата група.

Четириног спътник – Охрид, Македония

Четириног спътник

Накрая Люба ни разказа накратко и за

икономическото положение в Македония

Тук хората се издържат предимно от туризъм и дребни текстилни предприятия, но отскоро има германски инвеститори, на които е изгодна тамошната работна ръка, а пък като за стандартите в Македония, плащат добре. Тя с известна болка ни сподели, че много македонци бягат навън, за да търсят по-добър живот, че традиционно раждат по едно, максимум две деца, въпреки преференциите, получавани за трето и четвърто и от които се възползват предимно мюсюлманите, обичайно представляващи многодетни семейства. Да ви звучи познато?…

Лебед – Охрид, Македония

Лебед

На вечерната си разходка около езерото, забелязахме лебеди, които плуваха спокойно в чистите му води. На връщане попаднахме и на друго оригинално нещо – параклис на открито. Тук всеки случаен минувач може да остави денари в един тесен процеп, да си запали свещица пред иконите, да се помоли и накрая да удари камбаната…

За да не ви досаждам с много разкази, ще оставя легендата за Самуил и Биляна /макар че вие вероятно я знаете/ за втората част на пътеписа си, когато посетихме нейните извори.

А сега, ние се отправихме към хотела, където ни очакваше първата ни македонска вечеря.

Не съм съгласна, че тамошната кухня е просто „римейк” на сръбската,

в нея има смесица от много балкански кулинарни култури, затова е интересна и самобитна. Чао от мен засега и бон апетит 😉

Очаквайте продължнието:

Автор: Мира Валентинова

Снимки: авторът

* Легенди, какво друго? 😉 – бел. Ст.

**Това е заблуда (легенда? ;)– църква/катдрала Св.София има на повече места – има в Киев, в Константинопол, в Трабзон, в Солун, в Полоцк, в Москва, в Новгород, във Вологда, в Лондон,в Елгин (Илинойс), в София (ясно 😉 – бел.Ст.

Изгодни нощувки в Охрид – потърсете ги в букинг:



Booking.com

Други разкази свързани с Охрид – на картата:

Охрид

След Охрид можете да видите и другите градове на Македония – ето къде можете да нощувате:



Booking.com

Пулия: Кратко бягство по тока на ботуша (Италия)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес с Катерина ще направим един тегел по тока на Ботуша – областта Пулия в Италия. Приятно четене:

Кратко бягство по тока на ботуша – Пулия

– антична и магнетична

И така Януари е, нетипично време за отпуск… но и при нас рамкирането в стандарти не е типично. С колегите решихме че е време не само да предложим, но и отблизо да опознаем някое непознато кътче, което все пак продаваме. Решено! Почти целият състав и управители потегляме.

Напред и към Южна Италия –

бягство от студа, творческа почивка, тиймбилдинг както и да го наречем е положително, приятелско и истинско!

„Всеки сам си знае и преценява кое е по-добре за него самия” и при нас е така, по-добре е да пътуваш, да се чувстваш добре, да се обогатяваш културно, а още по хубаво е да си сред приятели. Екипажът ни е в пълен състав и вълшебна бройка 7, седем зажаднели за емоции и малко почивка глави. Някои от желаещите да сме заедно в тези четири дни се отказаха по здравословни и технически причини – ще ни е мъчно за всеки един от тях (ако има време за такива състояния), но поне пък ще има причина да подготвим следващото пътуване, вече в пълен състав.

Пулия, ИталияПулия, Италия

Полетът ни е следобед. Излитаме. С едно щракване на пръстите и много смях само за час се озовахме от летище София на летището в

Бари – столицата на регион Пулия

Ще се придвижваме с автомобил рент-а- кар – комфортно, практично и удобно за стройния ни план или просто блажено шляене из този край на Италия.

Отправяме се към

центъра на пристанищния град

Обиколката ни започва от общината където паркираме. Посреща ни студен вятър – „А не, това не сме го поръчвали! ” – пожелаваме си утре времето да е спокойно и ако може слънчево очакват ни два/три или в колкото градове и селца пътьом решим да се отбием. Както е казал Мечо Пух – „Винаги може повече” . Зад гърба ни е старата сграда на театър – театър Петручели, спускаме се по кaлдъръмена улица към стария площад и катедралата Свети Николай.

Пулия, Италия Пулия, Италия

Свечерява се, на затъмнения фон катедралата е изключително магнетична – приканва ни и влизаме. Посреща ни постамент със светеца патрон, в криптата под храма са и мощите му. Постройката е трикорабна базилика, вдигаме глави – таванът е изключително красив – фрески, орнаментика като в замък (все пак да не забравяме, че сме в католически храм). Лъха спокойствие, органът е мълчалив посрещач, слизаме в криптата, няколко молещи се, ароматни благоухания, тишина и спокойствие… е няма как разглеждаме детайлно и като туристи, поседяхме и помълчахме. Чакат ни среднощните улици на Бари – множество магазини, разпродажби и пълзящи тълпи. Светлини и италианска реч, спускаме се по крайбрежната улица, минавайки покрай старата отбранителна стена, ароматът на Адриатика, светлините на виенско колело и палми ни подканват да направим първите си снимки… а албумът ще е много, много голям.

Пулия, ИталияПулия, Италия

След разходката ни е време за вечеря. Насочваме се към проверен вече от някои от групата ни ресторант. Обстановката е като в трапезария на средновековен замък, персоналът усмихнат, ароматът неповторим.

Е, как какво, ще ядем? Пица!

Изборът на всеки е сполучлив, дори и видът на някои от пиците да не е атрактивен.

Виното е божествено…

Е „Bon apetitto” . , Време е за почивка. Настаняваме се в хотела развълнувани и готови с нетърпение за сутринта, началото на новия ден и

посещенията на Алберобело (градът на трулите), Пулиняно-а-маре, Мартина Франка, Остуни и Лече.

Събуждаме се нетърпеливи, едни малко по-рано (Галчето, вече беше и пила кафе), други не чак толкова (сънливите Злати и Катето). Навън е слънчево, от терасата се зеленеят полета с маслинови гори… а и един автобус на паркинга отзад Неоплан (абе професионално изкривяване му се вика).

Приятно е да не бързаш, в безгрижния ни ден ни очаква поредица от градове и селца, които сме предначертали да видим. Бързо се спретваме и към ресторантът на покрива – кафе, кафе, по-хубавата дума сутрин, а и италианско – Чудно! Гледката е приказна шир от поля, обработваеми земи и криволичещи пътища. Посрещат ни вежливата усмивка на сервитьора и засмените ни и вече разсънили се колеги – Юлита, Любо и Ицо. Иво, по-младият ни спътник и приятел (син на Юлето) вече е на музикална вълна…ох, дано не му доскучава с нас.

Подкрепени

– Екипаж, време е! – събираме багажа и към

Пулиняно-а-маре

(Е, може и малка фотосесия в коридора при напускане, все портрети на известни актьори… и ние сред тях…). Разположено на скала на 24метра надморска височина градчето ни посреща със смесица от слънце, вятър, бели сгради и тесни улички (такива ще са всички в пътуването ни – но все пак те крият чара на южна Италия). От паркинга по тясна уличка минаваме по скална тераса, слизаме, изкачваме се по изсечени стълби в снагата й. Пред погледа ни е панорамата от арките на мост и синевата на Адриатика. Насочваме се към старата част, все пак сме туристи спираме в началото на улицата пред малко сувенирно магазинче, засмяни и нетърпеливи грабваме (поне някои от нас) по една сувенирна монета. Спускаме се във вътрешността на градчето, зелените дървени щори по терасите се открояват чудесно, саксиите с цветя също.

И изскачаме на площада – пред нас сграда с часовник на върха, изчистени очертания по фризовете й, в дясно църква с камбани, прилича на тези от мексиканските филми или района на Андалусия

– Много убедено го казваш, все едно всеки ден си там – подхилквайки се ми казва Юлето… хахо-хихи така е – смях. Под съпровода на възклицания по отношение чара на заобикалящото ни, веещото се от някои тераси италианско пране, снимки и селфита, се озоваваме на една от трите панорамни тераси. Гледката е удивителна, ветровито, но с аромат на море. Правим няколко снимки, включително и на разбиваващите се в скалите синьо – зелени води на адриатическо море. Време е, сменяме декора и към

Алберобело

Пътят ни минава по криволичещи пътни трасета, зелени тревни площи и маслинови горички. След двайсетина минути на фона се открояват и белите стени и конусовидните покриви на трулите съставляващи градчето, градче като от приказка. Тези от нас, които са я „чели” вече, предпочитат във ветровития предиобед да поседят в колата… е всеки си знае, въпреки че всеки път на познато място може да откриеш и нещо ново. Леле,

като малки приказни герои минаваме в царството на трулите,

в отминали времена с цел да не заплащат данъци обитателите им ги бутали когато идвали феодалите и след това отново ги издигали. Предвид масивността на стените трябва да се чудим как – та стените са с дебелина 80 – 100см… но имали желание, има и начин. … Сувенири, сувенири с различна пъстрота, материали и форми и цъфнали саксии изпъкват на снежинобелия фон…

Парцелените кукли на Алберобело – Пулия, Италия

Парцелените кукли на Алберобело

Алберобело – Пулия, Италия

Алберобело

Минаваме покрай парцалени кукли – ех, дечковци усмихваме се сърдечно пред тях. Някъде четох за кукли с три лица правени тук, споделям с приятелите си…и изведнъж продавачката от магазина вляво, все едно разбра за какво си говорим, показа ни стоката си и любезно акцентира върху куклите като за куклен театър – презентира ни в случая червената шапчица, красива с червената си рокля, обръщаш я и вместо крака главата на бабата с друга одежда, обръщаме шапката й и ето го вълкът – идейно и красиво.

Продължаваме напред към единствената двуетажна трула – църквата. В близост са и трулите със символи на покривите – на здравето, любовта, щастието. Е пожелаваме си всички тези неща сърдечно, без тях не може… но и без кафе. След разходката ни се настаняваме подобаващо в сладкарница в центъра, обсъждаме видяното с ентусиазъм, привикваме и спящите ни спътници, замисляме подредбата на остатъка от деня, радваме сетивата си с аромата на кафе и красивите десерти строени пред нас. Насачоваме се към

Мартина Франка

Обяд е – тук всичко е притихнало направо, по улиците сме като в музей, чиито единствени обитатели сме ние. През портата на града, която ни посреща като след парадно шествие влизаме сред поредната плетеница от тесни улици, мрамор, грациозно изваяни капители и фризове по колоните на сградите привличат обективите ни (преносно и буквално). Срещу една от трите цървки тук, чиито катедрален размер ни впечатлява на пейка седят двама посрещачи на достолепна възраст. Усмихват ни се любезно. Гласовете и смеха ни се чуват звънливо сред тишината и акустиката, която създава мраморът и тясното разстояние между сградите.

Пулия, Италия Пулия, Италия

Отправяме се към едно неизвестно селце, което привлича вниманието ни със специфичното си име –

Локоротондо,

конкурсът правен през лятото тук за по-красивата тераса… и бялото вино характерно за лозарския район, в който се намира.

Панорамната гледка надолу към равнината с трулите е приказна, преминава и влак, който изпъква с червения си цвят. Сградите са почти долепени една за друга, свързани с арки(техника на строителството характерна за селцето, така наречената „cumerse” ).

Достигаме и „chiesa”-та , т. е църквата, но нали научихме и няколко думи на италиански само с ден престой…таланти, та да ги упражним. Влизаме, интериорът е впечатляващ, музиката от хора или органът е ангелска, един от малкото храмове които въздействаха върху нас дълбоко, притихнали, обгърнати от спокойствие, с равнодушни, замислени или по-скоро насочени към вътрешните ни молби погледи отделихме време и поседяхме в святата постройка… наистина е стара, руйни от стара църква бяха запазени и пред очите ни под стъкления под.

Разходихме се из кокетните тесни улици, със сигурност по време на конкурса с цветните тераси човек трябва да е тук. Тръгвайки на свечеряване към Остуни и Лече, набързо грабнахме и бутилка препоръчано, услужливо бяло вино – … леле а как ще го отворим без тирбушон, е да! може да си вземем и един за спомен.

Пулия, Италия Пулия, Италия

В спускащата се вечерна перелина поемаме по криволичещия път към

Остуни – така наречения бял град

Слушаме си музика, загледани в светлините на пътя, едни подремват (презареждат енергия), други си говорят, трети ги хващат лудите от седене, Любо си шофира – еееми прецизно!, какво да кажем за шефа потананиква, поустроумничи… еех, забавно ни е – обичаме си екипчето… а може и от въздуха да сме се разнежили… ехххх Италия! Духа, става тъмно, а и до Лече ни чака път.

72017 Остуни, Бриндизи, Италия

Една бърза централна разходка в Остуни и хайде към

Лече

Градът е очарователен, дори по тъмно. Светлини, движение, тълпи… – е, друго си е сред цивилизацията. Време е и за вечеря, нека почнем от нея… пък нощно Лече ще ни изчака.

Хапваме италиански вкусотии в стилен ресторант,

по нотите на раздаващия се в страни от нас пианист. От тук към централния площад по изпълнените от оживени, енергични и бъбриви тълпи улички. Всяка сграда е достоен представител на Барока, по-скоро

целият град е като музей

за този архитектурен стил – Приказно, прекрасно, портретно просто трите думи с „П” като повече, които първоначално могат да се кажат пред гледката.

Пулия, Италия Пулия, Италия

Дивим се по красивите фасади на сградите и вече сме в централната част, белязана с печата на Барока и Древен Рим. Останките на амфитеатъра изпъкват насред площада, готови да „разкажат” за древното величие.

Статуята на свети Оронцо, като защитник над тълпите впечатлява със своите 70 метра (… е попрочели и запомнили сме по нещичко, между другото наистина е бил защитник, по-скоро се е смятал за спасител на града по време на голямата чумна пандемия), светещи балони, усмихнати и прегърнали се минувачи…

Тръгваме с ентусиазъм по пешеходната улица, магазини, промоции…е, добре че на сутринта ще минем пак. Дивим се на изящните сгради и изведнъж (без да е пресилено) направо дъхът ни спря. Площадът Дуомо, висока камбанария и катедралата датираща от XIII век с постаменти, детайли, фризове изваяни като чрез магия. Смиреност, величие и белота изпъкваща несравнимо във вечерния час. Сядаме за по коктейл. Разглезваме душите, захилени, дори и леко позамръзнали.

Отправяме се към хотела… да не забравяме че трябва и почивка. Обаче след толкова емоции спили се… дали да не пийнем по винце… – е, разбира се, все пак е от Локоротондо. …

– Леле в колата е! …нищо ще скокна да го взема.

Каним останалите будни от компанията при нашата троица… но те пък не се навиха е…със здраве и „Наздраве!” След смях и наздравици, виното печели оценка 6, а ние е време да поспим.

….

На сутринта… на никой не му се ставаше – да не повярваш. Вече готови за дневен тур в

Лече

Освен за снимки и запечатване на красотата му, сме и на шопинг вълна. На прекрасния площад чак сега ни прави впечатление и една мозайка на вълчица, както и детайлно изработеният часовник на една административна сграда… е то пък по тъмно и на първа среща всичко ли се вижда. !?! Неусетно стана следобед (охх, когато ти е приятно времето лети неусетно). Чака ни път и

каменният град Матера

Градът се намира в област Базиликата, в долината на река Гривина, а пък е и заслужил честта да е културна столица на 2019 г, наред с многовековната ни гордост град Пловдив. Ние пък в екипа си имаме и тамошен представител… направо като почетна делегация отиваме.

Градът е известен с това че жителите му живели в жилища вкопани в скалите, така наречените саси. Цялото семейство, животни, посуда всички заедно и дружно, първобитно и не с италианска грация. До 1952 г това носи и слава на града, но не почитна,

наричат го „срамът на Италия “

Докато свикнат с опитите на кмета на града и полицията да ги настанят в нормални жилища, с опитите си за бягство към познатите и обичани “саси” местните се сдобиват и със сана за твърдоглавост – „Каменна глава от Матера!” .

Няколко думи за града и ето ни в него. Падащата нощ ги прави още по специфичен и интересен съвременна градска част и старите улици под тях, град в града. Една от терасите на които заставаме разкрива панорамата от оживял камък. В града пък от него се правят всякакви сувенирни изделия тъй като е изключително мек за обработка. Спускаме се в

подземията на стария град и улиците му,

които пък са станали част от филм на Мел Гибсън … е няма как върви ни по стъпките и обкръжението на известни образи, още от Бари (хахаха)… Всичко изглежда тайнствено и необикновено, в комбинация и с вятъра е малко като страшен филм. Но каквото и да кажем не го ли видиш с очите си трудно би се разбрало.

Е, време е разделяме се с града и към последната ни нощувка на италианска територия (за тази почивка разбира се). Спокойствието цари около хотела, стаите ни посрещат топли и просторни… последни тостове за вечерта. На сутринта свежи и пооочти готови за полет (не ни се иска но няма как), запечатваме красивата зелена картина около нас, вдишваме дълбоко и се отправяме към летище Бари. Времето до полетът ни запълват магазините в „мол ди Бари” . Хайде, който намерил нещо, честито и да вървим.

На летището сме

Не, не ни се тръгва, но и от лотарията не спечелихме. Кроиме планове за следващото бягство… но има, много, много време. Щракване на пръстите, два поздрава от стюардесата и „Здравей, родино! Обичаме си те!” . Отново в София, целувки „айде с нови сили и енергия … Е как до кога! До утре!!!!… .

Опит за пътепис, кратък разказ или просто разтягане на локуми.

… целувкии Катето…

За поправки телефон 0888… знаем се…

Автор: Цветан Димитров

Снимки: авторът

Ето по-специалните оферти за нощувка в Лече:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

Другата Италия

А ако решите да разгледате останалата част от Италия – ето и местата за преспиване:



Booking.com

До Дубай като на шега (2): Музеят на Дубай, Мадинат Джумейра и Дубай Мол

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Влади продължаваме из Дубай. Първия ден успешно кацнахме и разгледахме близката околност, а днес вече сме на първата обиколка.

Приятно четене:

Музеят на Дубай, Мадинат Джумейра и Дубай Мол

част втора на

До Дубай като на шега

Ден Втори.

  1. 01. 2018 г. – четвъртък

Събуждам се към седем и поглеждам през прозореца. Кристално чисто небе, обещаващо прекрасен слънчев ден. Обличам се и бързам за закуската. Добре да си похапна, защото ни чака дълъг ден. За днес имаме да гледаме доста интересни неща. Ще се разходим до съседното

емирство Шаржа

– третото по големина емирство, което е с най-богатата и интересна история. Площта му е 2 600 кв. км между Дубай и Ажман и е управлявано от фамилията Ал Касими.

Заведоха ни до Синята джамия

Още на първата спирка докато чаках да се събере групата видях онези червени открити автобуси, които правят панорамни обиколки на забележителностите. И може да се снима от откритата част:

Big Bus Dubai:

WWW.BIGBUSTOURS.COM

Но нямах време да се возя на тях.

Там някъде имаше едно голямо кръгово кръстовище с много красиви цветни градини. В средата му на един постамент беше направен като паметник на една дебела разтворена книга – Kорана.

Дубай музей отвън

Дубай музей отвън

После ходихме да гледаме

Дубай музеум – Музея на Дубай,

поместен във внушителната крепост Ал – Фахиди (Al – Fahidi), построена през 1787 г. за да пази от морски набези тогавашното селце.

Там беше много интересно

На видеомонитори в отделни части на помещенията имаше клипчета, които разказват за живота такъв, какъвто е бил преди откриването на нефта и преди Емирствата да станат символ на технически бум и място от бъдещето. Фигури с реални размери създаваха впечатление за реалност.

Дубай музей отвън

В началото имаше много интересна

инсталация за охлаждане на въздуха – без ток и климатици.

Подобие на комин, изграден от зебло и преграден на четири от зеблото, така че по някакъв естествен начин да се разделя горещия (по-лек) от студения (по-тежък) въздух, които естествено да циркулират.

Мединат Джумейра – сук, Дубай

Мединат Джумейра – сук

След това направихме една обиколка покрай небостъргачите и спряхме за почивка, пазар и храна на

Мадинат Джумейра (Madinat Jumeirah), или както го наричат – Арабската Венеция

От тук се виждаше

седемзвездния хотел Бурж ал Араб



Booking.com

Горе на върха му има една площадка, приличаща на протегната чиния на длан – това е площадката за хеликоптери.

Разходихме се из Мадинат Джумейра

Много интересни канали и мостчета, пресъздаващи реалната Венеция. Пазара тук е много пъстър, но аз не съм тръгнал да пазарувам, а само да гледам. Така че по-набързо минах през него. А и внимавах да не се загубя, защото имаше много коридори, тунели и разклонения, които по нищо не се различаваха едно от друго, а и нямахме много време да се губим.

Каналите около Мединат Джумейра, Дубай

Каналите около Мединат Джумейра

Изморен и впечатлен от всичко това седнах на едно място по средата на пазара да пия кока кола. Сладолед ще ям по-късно на следващата спирка за почивка.

Разходката продължава към

Палм Джумейра – Палмата,

както я наричат. Построена като палма в морето върху изкуствен остров. Всяко листо от палмата е оформено като улица, на която са построени много скъпи къщи, предварително продадени за милиони. За построяването на всичко това тук били излети 7 милиона тона бетон (не вярвам, но така ни казаха) в морето.

Хотел „Атлантис“ на Палмата – изкуствения остров в морето

На върха на палмата най-навътре в морето е

хотел „Атлантис“ –

най-луксозен и скъп.



Booking.com

Там спирахме да гледаме и снимаме. Та се питам кой ли може да си позволи да спи там. Сигурно от последния му етаж се вижда цялата палма, така си мисля.

Тук някъде минава и монорейла (еднорелсово влакче – трамвай), от който се виждало много добре всичко това. Но на него не съм се возил.

Небостъргачите на Дубай

То от молове , небостъргачи и фонтани не ми остана време даже и за Миракъл гарден (после разбрах, че това били огромни градини километри дълги с милиони цветя). Само

фонтаните пред Бурж Кхалифа

ги гледах 12 пъти – и всеки път с различна мелодия. Всяка вечер завършваше там.

Небостъргачите на Дубай

Небостъргачите на Дубай

Обиколката за деня е вече към края си. Остава да видим и новия квартал Дубай Марина и да спрем за снимки при забележителния

спираловиден небостъргач с 90 градусово усукване – КайЕн Тауър

Тук бях наистина впечатлен от този небостъргач и всички останали около него. Можех да остана тук и да се прибера с метрото сам, но още не бях разбрал къде ми е станцията при хотела. Но пък разбрах коя е станцията тук на метрото. И ако ми остане време през следващите дни ще мога да дойда пак.

Прибираме се в хотела и ни оставят. Вече ми казаха къде ми е метрото тук – спирка Дейра Сити център – само на 200 метра от хотела. Оставям си нещата и

отивам да се возя на метро

Вземах си билет и отивам да гледам фонтаните за първи път. Слизам в метрото и се качвам в последния вагон. Защото знам, че там ми е мястото. Вагоните са пет и всеки е за определена категория хора. Първия е за хора със златни карти, има вагон за Вип и т. н. Но един ден нещата се объркаха и

изпаднах в ситуация, която никога няма да забравя

Е, добре, ще я спомена сега – в една от последните вечери след фонтаните бързах да се прибирам, за да не затвори метрото и излизайки от ескалатора виждам, че метрото е там, няма никой да се качва и всеки момент ще тръгне. Вземам останалите стъпала от ескалатора на бегом и се бутам в метрото, заобикаляйки някаква странна преграда от колчета и лентички, мислейки си, че се качвам в последния вагон. И когато вратите се затвориха

виждам на тях символа – силует за жени и майки с деца

Поглеждам с периферно зрение наляво, поглеждам надясно –

само забулени жени и майки с деца

Изтръпнах. Викам си край, убиха ме.. Със затаен дъх и вцепенен поглед, чакам да спре на следващата спирка, за да се преместя, където ми е мястото. То аз съм се бил качил в последната врата на четвъртия вагон. А някои влакове са цели – от край до край няма прегради между вагоните. Но този имаше.

Та да продължим.

Отивам на фонтаните. Слизам на Дубай Мол

и тръгвам да излизам. Смаях се – то няма излизане. Знам, че трябва да отида някъде пред Бурж Кхалифа. Но не знам как.

Дубай мол, Дубай

Следвам тълпата, която слезе от метрото тук. По едни стъпала надолу за излизане от метрото, после по едни тунели, коридори, движещи се пътеки, тунели, коридори, наляво, надясно. 15 минути.

През това време гледам как отминавам небостъргача, а пътеката няма край. Чак докато стигна до Мола. И през мола още 15 минути, като се оглеждам на всички страни за информационните табели там за това кое накъде е, докато стигна до фонтаните. И то на бърз ход.

Сигурно имаше 2 километра през тунелите и коридорите от метрото до мола. И в мола вече има табели – за аквариума накъде, за фонтаните накъде, за ледената пързалка, за водопада и т. н. Та,

влизам в мола

Започва се с банкомати, след това са местата за получаване на пари по други начини – Уестър юнион, следват чейнч бюрата за обмяна на валута – всичко е подредено. Само направо през мола до края на този коридор, стигам до една голяма табела с надпис „Добре дошли“, която ще ми е ориентир накъде да завия на връщане. Защото

молът е голям – колкото 50 футболни игрища

После надясно пак до края, после пак на дясно, после три нива надолу и през една врата навън и съм пред фонтаните. Има и открита тераса едно ниво по-нагоре, но там имаше голяма опашка, защото мястото отвън е малко и има охрана, която контролира потока от желаещи да гледат отвисоко. (За любопитните, ето интересен клип от интернет – с музиката, която най-много ми хареса за фонтаните:

От метрото до фонтаните на бърз ход през мола, през тълпата ми е 35 минути. И вече чакам фонтаните – изморен, изпотен стигнах.

Тази вечер

гледам фонтаните пет пъти –

в 18:30, в 19, после в 19:30, след това в 20:00 и накрая в 22:00 ч. След второто гледане седнах да похапна малко и докато хапвах разни скъпи, пикантни и малки като количество неща, фонтаните минаха още два пъти.

След 20:00 ч, минах да направя една обиколка вътре в мола.

Бях много впечатлен. Това се казва Мол,

не като нашите махленски шопинг центрове. Мол – един милион кв.м. площ, 1 200 магазина (поне 150 са за обувки), паркинг за 10 000 коли, на девет нива. Подът излъскан до блясък. Загубих представа за време , пространство и пари – защото тук всичко е блясък и лукс.

И така в края на цялата тази обиколка за деня се прибирам до хотела и

отивам до Арабския ресторант,

който ми е точно пред хотела и сядам да пия капучино на една маса отпред (нарекох си я моята маса, защото всяка вечер сядах на нея). А и за днес вече съм ял и преял – из мола – ресторанти, сладоледи, фрешове, десерти.

Пред мен е пътя, гледам трафика и минувачите, които се разхождат по къси ръкави и къси панталонки.

През пътя ми е също един друг мол – Дейра сити център.

Всички молове тук работят до към полунощ,

а този арабски ресторант до към три през нощта. Капучиното тук е около 19 дирхама. Но отгоре е много интересно изрисувано като листо.

През другите вечери тук ям ориз, защото не е много скъпо. Общо взето тук каквото и да ям, все е пикантно и ми изгаря езика и гърлото , но се свиква.

Полунощ отдавна е минала. Ден, изпълнен с много приключения.

На другия ден обиколките продължават.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Ето още места за престой в Дубай:



Booking.com

Други разкази свързани със Дубай – на картата:

Дубай

Емирствата не са само Дубай – ето къде можете да отседнете из ОАЕ



Booking.com

Планиране на околосветско пътешествие (с под 2000 евро транспортни разходи)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Добре де, прознавам си: когато Диана ми предложи да напише статия как е планирала околосветското си пътешествие, на мене бувално ми потекоха лигите. Днес ви представям резултата, а съм сигурен, че ако много я помолим (падане на колене, цветя за рожден ден, торта без повод и кой каквото се сети още като начини за подмазване), тя може и да ни напише и за самото околосветско пътешествие 🙂 (аз поемам падането на колене, търсят се доброволци за другите методи 😉
Засега – планирането 🙂
Приятно четене:

Планиране на околосветско пътешествие

с под 2000 евро транспортни разходи

В края на 2016 година изненадващо бях съкратена от работа. Шокът беше доста голям, бях работила вече 12 години, 9 от които в компанията, която ме съкрати. Но доста бързо се съвзех, защото видях в това възможност да се концентрирам

да сбъдна колкото се може повече мечти

Регистрирах се на борсата за безработни и ми казаха, да се явя за следващ подпис след 3 месеца, на 14 ти Март.

Три месеца – време достатъчно да направя една пълна обиколка на земното кълбо

и не чак толкова дълго, че да изхарча всичките си пари. И то през зимата – ще пропусна всичките най-студени дни и няма да чистя колата от сняг всеки ден. Добре, обаче

колко ли ще струва една такава обиколка на Земята?

Виждала съм в интернет сайтове които предлагат околосветски билет, колкото повече спирки сложиш по-пътя, толкова по-скъп е билетът. Пробвах няколко такива сайта и за мое голямо разочарование се оказа, че няма как да го направя за по-малко от 10 000 евро.

Пропелерен самолет

Е да, обаче аз не се отказах

Реших да се пробвам, аз сама да си потърся билети. Отворих една от много търсачки за самолетни билети, които като резултат дават всички опции на всички авиолинии на едно място и ги сортират по цени. Хубавото на търсачката, която аз използвах беше, че задаваш начална точка, но за крайна точка задаваш „навсякъде”. Като дати на пътуването може да се зададе цял месец. Като резултат получаваш списък с държави до които е най-евтино да се лети в този конкретен месец от зададената начална точка. След като кликнеш на някоя държава, получаваш календар за целия месец и цените на билетите за всеки един ден. И така,

зададох начална точка София, месец Януари

и започнах да избирам най-евтините билети, но само в една посока. За мое огромно учудване се оказа, че една

обиколка на Земята може да се направи за по-малко от 1000 евро

Страшно много се развълнувах. Вече знаех, ще се ходи някъде!

  • Стъпка 1: принтирах една празна карта на света и наслагах с червени точки всички мечтани дестинации, които все още не съм посетила, надявайки се, че бих могла всички да ги свържа в едно пътуване.
  • Стъпка 2: Отворих отново търсачката на

самолетни билети

и зададох начална точка „София”, крайна „навсякъде” и месец януари като период на пътуването. Както вече обясних, получих списък с държави, сортирани по цени на полетите от София до тях, започвайки от най-евтините. Започнах да преглеждам списъка и да търся държави, в които имам червени точки. Записах си първите няколко държави и датите на които е най-евтино да се лети до тях, както и съответните цени. След това повтарях цялото това упражнение, като сменях началната точка София с държавите, които си бях записала и търсех удобни комбинации в датите за да мога да навържа полетите да са един след друг, но и да имам достатъчно време да постоя в съответната държава. И така до като направих няколко варианта на пълна обиколка на земното кълбо. Обаче цената все още не ме удовлетворяваше. Вариантите бяха от 3 000 до 6 000 евро.

  • Стъпка 3: Реших, че някои точки ми струват прекалено скъпо и се наложи да ги махна от маршрута. Като например Великденският Остров. За него трябваше да похарча към 500 евро за самолетен билет, само за него…
  • Стъпка 4: Добре де, не мога ли да намеря по-евтини варианти да свържа някои точки, без да е необходимо да е с директни билети? Да мина през други държави между тях? Ами да – гениална идея! Първоначално нямах намерение да минавам през Северна Америка, исках от Австралия да скоча директно в Южна Америка. Най-евтиния билет, който намерих беше 1000 евро!!! Но щом получих гениалната си идея, пуснах търсачката за самолетни билети, да ми покаже до къде най-евтино се лети от Австралия. И какво да видя – 150 евро от Сидни до Хаваи!!! Хммм, това е прекалено хубаво за да е истина. Ами от Хаваите после на къде? Пуснах търсачката – до къде е най-евтино да се лети от Хаваите? Бам – 150 евро до Лас Вегас! И ето как прекосих Тихия Океан за 300 евро вместо за 1000!
pl. Nezavisimost, Sofia, Bulgaria

В крайна сметка, колко мислите ми струваше околосветският билет? Вариантът на който се спрях излизаше малко по-малко от 2000 евро!

(Едно малко вмъкване тук само да кажа за информация – като пуснах търсачката от Лос Анджелис, намерих билети до Исландия за 90 американски долара. Ако нямаше да ходя до Южна Америка, околосветският ми билет щеше да е на половин цена)

  • Стъпка 5: Накупих общо 16 самолетни билета, отне ми 2 дни. Естествено някои от билетите се дигнаха за това кратко време, но други пък паднаха и в крайна сметка пак толкова излезе. Всичко купих с дебитна карта, всеки самолетен билет от страницата на съответната авиолиния. Нямах никакви проблеми с нито един билет.
  • Стъпка 6:

Визи!

За кои държави ми трябват визи?

  • Китай – да, трябва виза, но ако си за по-малко от 72 часа, няма нужда. Аз щях да съм за 48 часа и тук визата ми се размина.
  • За Тайланд си извадих виза от България преди да тръгна, 10лв.
  • За Камбоджа също си извадих от България, по интернет. После се оказа, че може и на място на границата и даже беше по-евтино.
  • За Австралия също си извадих предварително он-лайн и беше напълно безплатно.
  • За САЩ вече имах виза, от предишни пътувания.
  • И последната държава, за която трябваше виза беше Боливия. Извадихме си ги на място на границата и струваше 100$. По принцип можело и от Перу да си извадим за много по-малка сума. Също съм чувала, че на границата всеки казва различна цена… а мен даже първоначално ме пуснаха без виза, но после се усетиха и ме върнаха.
  • Стъпка 7: Резервирах

хотели и хостели

за почти всички нощувки по пътя. На много от местата щях да съм сама и щях да плащам двойна стая, за това трябваше да се съобразя с много неща. Обикновено когато търся хотел, използвам търсачка. Задавам моите дати и после сортирам по цена. Започвам от най-евтините хотели и обръщам голямо внимание на оценките и коментарите. Ако хотелът е евтин и изглежда добре, но оценката е ниска, задължително тълкувам коментарите. Понякога оценките са повлияни от външни за хотела фактори и в крайна сметка се оказва хубаво място. Например „беше ужасно шумно от магистралата отвън”, или от излитащите и кацащи самолети. Ами логично – като взимаш хотел, който се намира на магистралата, или близо до летище, какво очакваш?

Другото важно, за пътуващ без кола е локацията на хотела. Ако е много евтин, но далеч от центъра и трябва да плащам пари за транспорт, може да излезе същото като краен разход, ако взема по-скъп хотел в центъра. Времето също е фактор. В моя случай имах малко време за повечето места и не можех да си позволя да губя излишно време в транспорт в случай, че хотелът е далече.

Има още неща, които е хубаво да се взимат под внимание. Например включена ли е закуска? Предлагат ли безплатно взимане от летището? Има ли интернет? И много други, всеки клиент има различни нужди, а търсачките за хотели предлагат множество филтри и улесняват търсенето на най-подходящото за теб място.

Аз лично търсех възможно най-добрата комбинация между цена и качество. Търсех възможно най-евтиното, но в същото време да е достатъчно приятно. И най-важното на което обръщах внимание беше безопасността. Например в Пекин и Мексико се наложи да взема доста скъпи хотели, но да са в центъра на града, където са туристите и не е толкова опасно. Избягвах хостелите, но в Австралия ми се наложи да спя и на такива места. Тази държава се оказа едно от най-скъпите места, които някога съм посещавала. Например хотелите при Аерс Рок (най-големият камък в света) се оказа, че са по 400-500$ на нощ. За щастие имаше и хостел, който предлагаше легло в смесена четворна стая за 63$.

В крайна сметка похарчих 1400 евро за нощувки. Тази цена обаче е строго индивидуална и можеше спокойно да бъде под 500 евро. Най-вече защото, ако човек пътува с някой, двамата си поделят цената на стаите. Второ, винаги можеш да спиш на couch-surfing от време на време и да не плащаш абсолютно нищо за спане. Трето, ако не бях включила Австралия и Щатите в маршрута, щях да спестя 800 евро от спане… просто в тези срани е много скъпо. Вярно че прекосих Тихия океан за 300 евро вместо за 1000, но за да ги спестя се наложи да мина през Щатите и така голяма част от спестената сума отиде за нощувки.

  • Стъпка 8: Винаги когато пътувам използвам

приложение с карти и навигация,

което работи без да има нужда от интернет. Свалих си карти на всички държави, които щях да посетя и отбелязах със звездички основните точки във всеки един град. Най-вече хотелите. След това до като пътувах, винаги изтривах картите на отметнатите държави, за да си освобождавам място в телефона.

  • Стъпка 9:

Проучване на местата!

Обикновено проучвам всичко – транспорт, забележителности, за какво трябва да се внимава, цени и т.н. Сега обаче имах по-малко от три седмици и нямах никакво време. Най-важното – извадих информацията на Външно Министерство за всяка една от държавите (http://www.mfa.bg). Там има сбито основните неща, които трябва да се знаят за всички държави – валута, престъпност и сигурност, движение по пътищата, особености в законодателството, здравеопазване, съвети и т.н. Отново от там си извадих телефоните и адресите на българските посолства.

След това проучих най-основните неща, като например как да стигна от летището до хотела. Извадих си валутния курс за всички държави. И естествено направих план как да посетя забележителностите, заради които щях да посетя съответните държави (по едно на държава). Но нямах време да прочета нищо допълнително и щях на място да се ориентирам в обстановката.

  • Стъпка 10:

Багажът!

Почти винаги пътувам с една малка раница, с която ходя на тренировки и мачове и по принцип побира една баскетболна топка, едни маратонки и спортен екип. Направих смешен опит да събера багаж за 50 дни в същата раница, но се оказа, че ми трябва нещо двойно по-голямо. Наложи се да си купя нова раница. Търсех нещо много леко и взех тип торба, основно от плат, само гърбът беше твърд. На раницата пише числото 40, предполагам, че това означава, че има вместимост 40 л.

Ето какво взех:

  • Една трета от багажа бяха дрехи, основно тънки, за топло време, както и два чифта дънки, една блуза с дълъг ръкав, тънко яке, едни маратонки, едни сандали и едни джапанки. Понеже пътешествието щеше да започне с няколко дни на студено в Полша и Китай, трябваше да взема и зимно яке. Купих такова за 2лв. от магазин за дрехи втора употреба, като след Китай го оставих на летището в Куала Лумпур.
  • Един несесер с козметика
  • Един несесер с лекарства – обезболяващи, успокоителни (само два пъти в живота ми се е налагало да пия такива, но с моите паник атаки, никога не се знае), пробиотик (който пиех в по-рисковите държави), шведска горчивка (за същите държави) и май това е. Бях взела и маски за уста заради мръсния въздух в Пекин, но не се наложи да ги ползвам.
  • Една чантичка със зарядни. Имах два телефона, таблет и фотоапарат тип сапунерка. Бях копирала единия телефон върху другия, в случай че загубя единия, или ми го откраднат.
  • Слънчеви очила и шапка
  • Отделно имах от тези тайни чантички за пари, които се слагат под дрехите. В нея бях натъпкала двата паспорта, резервния телефон, резервна дебитна карта и всичките пари кеш, които бях взела. Имах 2000$, 1000 евро и еквивалента на 100лв в повечето валути, които щях да използвам

Раницата тежеше 10кг.

По пътя варираше между 9 и 14 кг. Изкушавах се да си купувам някакви неща, два пъти изпращах багаж с колет до мен си до България. Част от дрехите изхвърлих и замених с нови, купени по пътя. Точно затова умишлено си бях взела стари дрехи, за които да не ми е жал. Раницата никога не я чекирах за полетите. Очакваха ме 22 полета и не можех да си позволя някой самолет да ми я изгуби. Някои авиолинии имаха ограничения в размерите и килограмите, които аз надвишавах, но успявах да измисля начин да мина.

И така, раницата беше готова, всичко беше купено и резервирано предварително, информацията я имах запаметена на двата телефона и таблета, и също я бях принтирала. На изпращане получих още едно малко допълнение към багажа. Моя приятелка ми даде кесийка с шарени листчета, химикалка и зелен камък да ме пази по пътя. Получих задачата да събера по едно послание или пожелание от всяка една държава, която посетя, върху шарените листчета. В замяна щях да подарявам по едно мускалче с българска роза. Задачата беше успешно изпълнена 🙂

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие – на картата:

Околосветско пътешествие

Ето откъде можете да направите резервациите за нощуването по пътя около света:



Booking.com

Румъния с мотор (4): Бран и Ръшнов

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме из Румъния с мотора на Емо. Започнахме с прохода Трансалпина в Карпатите, бяхме в Сибиу, после тръгнахме в посока Бран и замъка на Дракула. Днес освен Бран и замъка на Дракула, ще разгледаме крепостта в Ръшнов

Приятно четене:

Бран и Ръшнов

част четвърта на

Румъния с мотор

Ден четвърти

На сутринта времето ни изигра лоша шега и обърка плановете ни да се разходим до Сигишоара. Наложи се да изчакаме дъжда и да се задоволим с местните забележителности.

замък Бран, Румъния замък Бран, Румъния замък Бран, Румъния

Поехме към

замъка на Дракула

замък Бран, Румъния замък Бран, Румъния

замък Бран, Румъниязамък Бран, Румъния замък Бран, Румъния

Тайните тунели из замъка

замък Бран, Румъния

Малко от интериора

замък Бран, Румъния замък Бран, Румъния замък Бран, Румъния замък Бран, Румъния замък Бран, Румъния

Изглед от терасата на „вампиршата“, която изкарала само една зима в замъка и забегнала щото било много студено… по думи на екскурзоводката.

замък Бран, Румъниязамък Бран, Румъния замък Бран, Румъния

Още малко интериор

замък Бран, Румъния замък Бран, Румъния замък Бран, Румъния замък Бран, Румъния замък Бран, Румъния замък Бран, Румъниязамък Бран, Румъния замък Бран, Румъния

Имаше и стая за мъчения, за която се оказа, че трябва да се плати още и то в магазина за сувенири там долу. Което ме отказа да вляза.

След това продължихме за

Ръшнов

където се намира крепостта

Ръшнов, Румъния

И тя като повечето запазили се такива паметници е много по-впечетляваща отвън отколкото вътре.

Оставихме моторите на паркинга и се метнахме се на траспорта

Ръшнов, Румъния

Горе ни посрещна „ел музиканте“

Ръшнов, Румъния

Платихме по 15 леи и се впуснахме в разглеждане

Ръшнов, Румъния Ръшнов, Румъния

Strada Cetății 17, Râșnov 505400, Румъния

Ръшнов, Румъния Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния

Гледка към Ръшнов

Ръшнов, Румъния

Крепостта от вътре

крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъниякрепост Ръшнов, Румъниякрепост Ръшнов, Румъниякрепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъниякрепост Ръшнов, Румъниякрепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния

Видяхме, че има и

пещера

и се запътихме към нея.

Пещера край крепост Ръшнов, Румъния

Лично за мене си беше разочарование. Нищо особенно, екскурзоводката говореше само на румънски. Цялото разглеждане не отне повече от 10 – 15 мин.

Пещера край крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния крепост Ръшнов, Румъния

Като излязохме вече ръмеше и директно си тръгнахме към хотела. Аз обаче реших дъжд-мъжд, камани да валят не съм бил толкова път да лежа в хотела. Метнах дъждобрана и тръгнах да се мотам.

Още малко от Бран

Бран, Румъния крепост Ръшнов, Румъниякрепост Ръшнов, Румъния Бран, Румъния Бран, Румъния крепост Ръшнов, Румъния

Автор: Емо Иванов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Румъния – на картата:

Другата Румъния

Ако се престрашите да спите в района на замъка на Дракула:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата Румъния – на картата:

Другата Румъния

Ако пък ви е страх от Дракула 😉 – можете да нощувате и по-далеч:



Booking.com

На Шипка за Трети март

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Бистра ще се качим на тазгодишните тържества на Шипка за Трети март.

Приято четене и помнете – ако оставите един празник на ченгетата, те или ще го забранят, или ще го превземат, за да го опошлят.

Не им го давайте!

На Шипка за Трети март, 2018

140 години от Освобождението на България

Фразата „Имаш ли планове за еди-кога-си“ е дала началото на повече приключения, отколкото който и да е друг израз в езика. Човек е така устроен,че без значение какъв е по душа – домошар или пътешественик – вътре, някъде дълбоко в него, има копнеж да направи нещо щуро, запомнящо се и достойно ако не за възхищение, то поне за разказване. А фразата „имаш ли планове“, сякаш се превежда като „чака ни нещо страхотно“.

Аз също се оказах в подобна ситуация, драги читателю, когато ми предложиха да ходим до Шипка. Ама не в кой да е ден от годината, а на Трети март. При това не кога да е, ами тази година – навръх тържествата за 140 години от Освобождението на България. Искаш ли да чуеш моя разказ за едно патриотично-фотографско приключение? Искаш? Добре, да започваме тогава…

Да ти направят предложение, на което не можеш да устоиш

Всичко започва късно следобед на втори март, когато подскачам като скакалец от задача на задача и мимоходом, към четири и половина следобед ме застрелват със следия въпрос:

– Ти планове за трети март имаш ли?

– Не – заеквам аз, мислейки си, че ей сега ше ме викнат на работа.

Все пак Трети март си е голямо събитие и всеки гледа да се „разпише“, още повече че става дума за кръгла годишнина, т.е. събитията са още повече. Затова очаквам да ме цанят да бачкам навръх празника на някое подобно. Обаче не, разговорът продължава по следния начин:

– Щото ние организираме пътуване до Шипка утре, организирали сме си транспорта и в автобуса има свободно място. Искаш ли да дойдеш с нас?

– Абе вие луди ли сте, бе?! – е първата ми реакция, след като успявам да „смеля информацията“

Мои колеги ходиха на Шипка за Трети март преди три години и тогава много им завиждах за хубавата идея. След това, като чух разказа от първо лице за всичките им перипетии, скоропостижно спрях да им завиждам. Ето и защо – тръгнали те сутринта от София, но ги хванало задръстване точно преди прохода. Уж организирана екскурзия, с автобус дето трябвало да ги качи до стълбите. Друг път! Спрели ги полицаите на няколко километра от върха (не знаеха колко точно, но казаха, че са вървели по чукарите над три часа) и почнало едно изкачване. По нечия гениална идея, не по шосето към върха, а напряко през гората. Те разправяха, че е адски трудно, тълпата те носи нагоре и през гората вървят адски много хора. Изживяването яко, ама много изтощително.

Разказвам аз тази история, в опит да охладя разни страсти тук-там (зер, може да не са ходили никога на Шипка и хал-хабер да си нямат за какво иде реч). А аз съм била – при това много пъти. Та разказвам как се организира движението по време на празник там – и че за тържествата през август те карат да паркираш дооооста далече от паметника. Оставяш колата и ма’аш докато стигнеш стълбите. След това ма’аш по стълбите и стигаш горе изплезил повече или по-малко език.

Обаче те – непоклатими:

– Тръгваме утре в пет сутринта, за да можем да спрем максимално близо до паметника, ще гледаме официалната церемония, после отиваме в Карлово и се прибираме същия ден.

Тук в главата ми започват да се борят едно ангелче и едно дяволче. Дяволчето го мързи да гледа и хич не ще да става в един Господ знае колко часа, за да бъде на уреченото място – централният вход на стадион „Васил Левски“ – в четири и половина. Скръцнаха ми със зъби, че автобусът тръгва в пет сутринта и кой дошъл – дошъл. Следователно, за да е всичко на шест, трябва да съм там в четири и половина. А живея на майната си…

Ангелчето обаче е обладано от приключенски дух и започва да мрънка, че това е кръгла годишнина – следващата ще е след десет години, а дотогава – я камилата, я камиларя. Освен това винаги въздишам по снимките от Шипка на Трети март, направени от смели колеги, които са се качили дотам. Като добавим, че

на Шипка има хубав сняг

и транспортът е уреден, пък и има шанс да не бием път през чукарите като моите колеги преди три години, това е предложение, на което не мога да устоя и в момент на умопомрачение казвам „брой ме“.

Следва още един въпрос:

– Ти апарата ще си взимаш ли?

– Човече, аз ако не си взема апарата, изобщо няма да идвам – изсмивам се аз и наистина това имам предвид. За мен няма ли апарат, няма смисъл и от разхождане, защото всичко друго се класифицира като загуба на време.

Когато детето ти е откачено, но ти все пак си го обичаш

Голямо количество вицове за родители започват с детето, което влита ентусиазирано в стаята и заявява нещо. След като се навих да се юрна до Шипка навръх Трети март, на мен сърце не ми дава да скрия тази ценна информация от хората, дето са ми дали живот, за повече от пет секунди. Така че и аз, подобно на децата от вицовете, влитам в хола и изтърсвам:

– Утре съм на Шипка!

В стаята, баща ми и дядо ми кротко бистрят политиката на фона на „Лице в лице“ по БТВ. При тая фраза и двамата се ококорват с очи на понички и ме заливат с канонада от въпроси:

– Как така ще ходиш? – зяпва дядо ми, не съвсем в течение на това колко съм луда.

– С каква кола ще пътувате, там има лед, времето е лошо… – разсъждава на глас шокираният ми баща (съвсем в течение колко съм луда и в явен опит да ме разубеди) – Абе ти изобщо къде си тръгнала? Утре знаеш ли какво ще бъде?!

– Ама спокойно бе, хора – вдигам примирително ръце аз и обяснявам – ще се ходи с автобус, 50 души сме, мен ме поканиха преди малко и тръгвам с тях. Тръгваме в пет сутринта обаче.

– Какви са тия дето са те поканили? – мръщи се баща ми с явното намерение да изиска свидетелство за съдимост, Васерман и кредитна история от ония, дръзнали да отправят предложение за подобно откачено пътуване на драгоценната му дъщеря

– И как смяташ да стигнеш в пет сутринта на стадиона? – добавя той в явен опит да ме разубеди, защото знае, че адски мразя да ставам рано.

– Тате, ти не си разбал, не аз трябва да съм там в пет сутринта, а автобусът тръгва в толкова – изчуруликвам аз и добавям жизнерадостно:

– Аз трябва да съм там в четири и половина.

Баща ми решава да се прави на Кейн от китайския квартал или на Чък Норис и затова с дядо ми прекарват следващия половин час в обмисляне на най-краткия маршрут от нас до стадиона. Баща ми знае, че щом като казвам, че ще отида, значи съм се навила и връщане назад няма. В случай, че не знаеш, драги ми читателю, аз съм откачен фотограф и за мен думичката „снимки“ е най-сигурната примамка за каквото и да е. Веднъж кажат ли ми, че ще има какво да снимам и захапвам като булдог. Така че за момента човекът е вдигнал ръце и тайничко чака връщането на майка ми, защото знае, че само и единствено тя (при това не винаги) може да ме откаже с рационални доводи. Прибира се жената от работа и той не изчаква и пет минути и се провиква от хола:

– Пък т’ва, наш’то иска да ходи на Шипка утре!

Следва второ действие, в което обяснявам какво, защо и как и майка ми взема генералско решение да се вика такси за утре, трети март, в четири сутринта. Речено – сторено. Майка ми ме наковава с всички възможни неща, които може да се объркат – от задръстване и разваляне на автобуса до ядрен взрив и ме праща да си правя сандвичи за утре. Някъде към един през нощта вече съм готова с фоточантата (пълна със знайни и незнайни фото джаджи, с които няма да те занимавам, драги читателю), вода, храна и лекарства за три дни и облекло, достойно за експедицията на Пимпирев на Антарктида.

След като сме приключили с всичко това, идва време и да настъпи паметният в историята и в моя личен рекорд ден.

Дружина тръгва, отива…

Денят ми започва преди първи петли – в три часа и половина през нощта. Сумарно съм спала под три часа, а дори си мислех изобщо да не си лягам – за какво – ама после реших, че няма да е лошо все пак да дремна.

Та, в четири без пет получавам обаждане, че таксиджията ще закъснее с пет минути и дали това ще ме забави. Няма, отговарям аз, защото трябва да съм на стадиона в пет без петнайсет. Така де, таксито успя да пристигне навреме и завързваме някакъв маловажен разговор за Трети март и прочее. Човекът, предвид за колко часа е поръчано таксито, правилно предполага, че ще пътувам накъде за празника. Аз обяснявам, че съм фотограф и с колегите сме решили да ходим на Шипка, ама трябва да тръгнем мнооого рано, че да избегнем тълпите.

Двайсет минути по-късно вече сме се паркирали пред централния вход на стадиона, но от автобуса – ни помен. Звъня аз и питам къде са. Отговорът гласи „пътуваме, ей сега ще дойдем“. Така че оставам да чакам в таксито – навън ръми ситен дъждец, пък и майка ми ме е наковала да не се мотая сама по улиците в толкова часа. След десет минут до нас паркира един бял автобус и провеждаме следния разговор:

– Ало – започвам аз приповдигнато – тука паркира един бял автобус, случайно да е нашият?

– Нашият е, качвай се!

Та слизам от таксито аз и се запътвам към автобуса. Пред него хора. Проблемът обаче е, че от 50 души автобус аз познавам само двама, така че предполагам, че тия щом като чакат по това време и на това място, са от нашите.

– Здравейте, вие за Шипка ли ще пътувате? – питам аз.

– А, не, ние сме за Белград – обясняват ми полу-сънено хората и чак тогава виждам куфарите тип „събирам два трупа с място за Калашник“ до тях.

Затова в следващите пет минутки се чудя дали не съм сбъркала нещо, но за щастие моите хора се появяват. Автобусът е този, а ние сме тръгнали с тежката артилерия. Ще носим на върха венец, да го поднесем на паметника, плюс, че за всеки има доволно количество карамфили, плюс че си имаме специална табела за автобуса, плюс че имаме и знамена. Групата се състои главно от студенти (от най-различни университети из София), с трима – четирима възрастни, които да ни събират като овчари. Купонът се очертава пълен и по стара българска (и балканска) традиция тръгваме с двайсет минути закъснение. Проверяват ни по списък (в който освен трите имена, университета и телефона кой знае защо има и ЕГН) и ни дават по една мартеничка и тръгваме.

Сутринта е тъмно и на всички им се спи, така че до първата почивка дремем. Събуждаме се (с по едно око) към шест и половина на една бензиностанция около Пазарджик. Там се спира за кафе, тоалетна и т.н. Дамите, естествено се нареждаме пред тоалетната като въвеждаме пълен матриархат и диктатура и на господата им се налага да изчакат безропотно всички ни. На опашката за кафе възникват леки конфликти, главно с жената от бензиностанцията, защо всичко става безкрайно бавно. Съчувствено я питат дали не сме първите клиенти за деня, а тя сърдито отвръща:

– Егаси скапаната смяна изкарах! Аман и от празник и от всичко! Цяла нощ е така – всички тръгнали нанякъде за Трети март. Ужас просто! Искам само да дойде колежката да ме смени и да си ходя!

Аз също чакам на опашката, нарамила шест-седем килограмовата фоточанта, за да си купя вода. Междувременно се завързва следния разговор с един младеж:

– Здравейте – започва учтиво той – вие откъде сте?

Аз гледам тъпо като бик на червено (защото по това време от денонощието душата ми спи) и той продължава:

– Да, да, ясно че сте от София, но от кой университет?

– СУ – отговарям едносрично аз, все още в неведение откъде тия мераци да се социализира толкоз рано.

– А, СУ, значи все пак има някой от там с нас – продължава той – А Вие преподавател ли сте там?

Шокирана мълча – вярно, че от всички дами аз съм единствената дето не носи грам грим (каква воля трябва да имаш, че да си гримирана в пет сутринта?!) и косата ми е вързана на някакво много, много рошаво кокче, ама това с преподавателката ме хвърли в оркестъра. Та мълча аз шокирано, чудейки се това дали е комплимент или не съвсем, когато над главата ми се чува глас:

– Тя е нашият фотограф, при това много добър.

– Мерси – изтърсвам аз и се ръкуваме с човека.

Нещо започва да ми подсказва, че аз ще да съм неформалния „официален“ фотограф на делегацията. Та, след като уточняваме, че да – истински фотограф съм и да, ще снимам и пр. се качваме обратно в абтобуса.

Вътре, по всеобщо желание, звучи българска музика – от химна през стари шлагери. Пускат се шегички, защото повечето вече сме почнали да се ококорваме и чакаме да се появи заветния хълм, или поне разклона за него. Шофьорът се занася с нас и стоически търпи крясъците отзад, докато не стигаме до

село Дунавци,

където ни чака някаква колона коли. Всички почваме да се чудим дали от тук не спират вече – все пак 140 години от Освобождението се честват, може половин България да се е изтърсила – а шофьорът философски заключава, че ако от тук трябва да вървим, той трябва да си наеме квартира, за да ни изчака да се качим и да се върнем. За щастие, оказваме се пред ЖП прелез, така че продължаваме нагоре с песни и смешки.

На разклона за прохода

няма патрул и това ме изненадва. Оказва се, че полицаите са се дръпнали мааалко по-нагоре. Колите ги карат да отбият и да забавят ход, а ние спираме. Пускаме парламентьори при Органите на Реда, защото все още сме в самото начало на прохода и град Шипка е далеч по-близо от самия паметник. Пускат ни нагоре с нареждането да спрем като техните колеги ни кажат. Часът е около осем без малко. Пъплим нагоре и се кефим, че сме изпреварили тълпата. Полицаите са на всеки завой по двама и за момента изглеждат видимо отегчени. Грее слънце и се радваме – защото прогнозата за времето беше меко казано лоша – и продължаваме нагоре.

Към осем и половина ни спират и отново пускаме парламентьорите в ход. Обясняваме, че сме делегация студенти, че сме дошли специално да поднесем венци на паметника и прочее други подобни и си правим устата ако може автобусът само да ни закара до горе, пък после да го паркират, където им скимне. Органите на Реда са категорични – автобусът спира тук, а ние пеша нагоре. Не можел да ни закара там, защото на горния паркинг всичко било пълно и нямало къде да обърне.

Затова ние слизаме и поемаме нагоре по шосето.

Пътят не е страшен и е относително славен

Полицаите любезно ни информират, че сме

на около 3 километра преди стълбите

и ние поемаме. Три не е като десет километра, разсъждавам аз, и потеглям нагоре с маршова крачка. Мъжете вземат да мъкнат венци, знамена и цветя, а дамите сме освободени от задължения. Докато се разпределят задачите, всички на глас се чудим колко часа трябва да са дошли тия преди нас, за да са напаркирали покрай шосето в осем и половина сутринта.

Проходът е блокиран

през нощта преди празника и движението се отваря само откъм Казанлък, само в посока нагоре към паметника и само до самия паметник в шест сутринта. Та, колко хора трябва да са се изсипали, че да напълнят целия паркинг до стълбите, плюс да напаркират на три километра и нещо надолу? Предстои ни да разберем.

Шипка на Трети март, 2018

Фото и видео екипите са се покачили навсякъде, където може. Този колега беше точно над надписа „140 години Трета българска държава“.

Тръгваме нагоре по баирите (с кола изглеждат нищо и никакви, но пеша са си неприятни за качване) и даваме газ, защото решаваме, че колкото по-рано стигнем, толкова по-удобно място горе ще си намерим. Така че всички си даваме зор и с маршова стъпка нагоре – все пак искаме да гледаме церемонията. Аз имам и друг мотив – точа си зъбките като недоял леопард-човекоядец за кадри на снежна Шипка с възможно най-малко хора.

Понеже някои от другите колеги не са ходили на Шипка скоро, аз мрачно предричам, че ни чакат поне два часа догоре. Но коя съм аз да прекърша оптимизма на младите?

Тръгваме нагоре и се оказва, че изобщо не сме само ние –

влизаме в тълпа от млади хора,

които са толкова много, че човек ще каже, че някой насила ги е изкарал. Но не е така – нарамили са знамена – закачени на всевъзможни приспособления – от дръжки за метри и парцали, до истински дървени пръти и въдици – носят цветя и се смеят, докато перкат нагоре към върха. Момичетата и момчетата от моята група вадят знамена от раниците и се увиват в Трибагреника. Аз също си нося знаме – купено от Шипка на четвърти март миналата година – но решавам да изчакам докато се качим горе.

Повечето автобуси и коли чинно са спрели,

но по някое време стигаме до един, който се движи в погрешната лента. Около него хора, от дясно коли, а той върти на заден по завоите (които бяха страшно гадни в тоя участък). Хората се опитват да го заобиколят, понеже блокира движението, но няма как, а той се опитва да си намери място за паркиране. Повод за неформална почивка и малко смях и сеир (за нас, не за него де…). Накрая, когато успя да се паркира, е посрещнат с бурни овации от публиката.

Ние продължаваме да се катерим, защото

Шипка изобщо не се вижда

Започвам истински да се

чудя на акъла на турския командващ преди 140 години

– при това ние дори не се катерим от подножието и го правим по вече проправен път, а едно време е трябвало да се катерят по скалите. Който е бил на Орлово гнездо, може да си представи за какво става дума. (Тук ще се включа и аз – дядо ми е произведен в офицер точно на Шипка, за годината ще ви излъжа, но следващата зима замръзва Бургаския залив (преди Голямата депресия в Щатите ;)). И т.к. Военното училище затова е Военно и затова е Училище, за да учи на офицерите на професионализъм и на патритоизъм – при произвеждането, покрай всичките церемониии и тържества преподавателите хващат бъдещите офицери и ги закарват над урвата и задават въпроса: На кого му е било по-трудно в тази битка? Кой е проявил, също така героизъм? Кой също е защитавал родината си?
Та, ето за тези разлики в обучението става дума понякога – извинете за прекъсването – бел.Ст.)

Цялото упражнение с

катеренето ни отнема около час и двайсет минути

(засичах по часовник) и поуморени спираме на паркинга пред стълбите. Преди това момчетата са се редували да носят реквизита, а аз поне десет пъти се запитах какво, аджеба. правя. Чантата започна яко да ми натежава по време на катеренето, а все пак не искам да съм напълно изтощена горе. Все пак работа ме чака, а не знам колко време ще продължи тя. Снимките са си снимки, а това за мен е желязна мотивация. Щом като ще се снима – вървя си и си мълча.

Шипка на Трети март, 2018

Нашият венец – доста любопитно чудо, което трябваше да пазим да не се разпадне по пътя – все пак тях ги правят за да се поднасят веднага, а не за да ги таралянкат на подобни разстояния. Накрая все пак успя да стигне цял до горе и да се нареди редом с другите венци 🙂

Спираме ние да се съберем заедно и се оказва, че

горе цари почти пълна анархия

Органите на Реда са заети да пренасочват коли със специален режим на движение и журналисти нагоре-надолу, а пред стълбите се вие завидно дълга опашка. Отивам да проверя какво става и се оказва, че

има метални детектори и претърсване!

Събираме се всички и тръгваме в група нагоре. Нареждаме се в колона по един и хайде да ни претърси НСО. Първо метален детектор, после проверка на чантата – обяснявам, че вътре има апарати и обективи, а полицаят пита (да се направи на светнат) дали съм на Канон или на Никон. Канон, отговарям аз и ме препращат при полицайката да ме претърси. По закон претърсващият трябва да е от същия пол като претърсвания. Ножове и други подобни не нося – едно момиче го питаха дори за пиротехнически материали (предвид тона на служителя, не мога да кажа дали беше майтап, или не) – и обяснявам, че в джоба имам го-про. Полицайката се ококорва и пита това какво е, а аз обяснявам (осъзнала колко тъпо звуча), че е камера. Тя кимва, явно разбрала, че съм откачен фотограф, и ми маха да продължавам. Та, претърсени основно, продължаваме нагоре към стълбите.

Предишните дни времето на Шипка беше лошо и наваля адски много сняг. Едната от жените с нас обяснява, че търсили доброволци да разринат стълбите предишните два дни. Каквото и да са разривали, ние

пъплим като мравки нагоре,

защото целите стъпала са покрити с лед и придвижването е трудно (на места и леко опасно). Мен започват да ме съжаляват – като човека дето мъкне доооста тежичка чанта със себе си и получавам предложения за помощ. Отказвам – в крайна сметка, ако аз не мога да си нося чантата, то кой?!

Шипка на Трети март, 2018

Първият ми кадър на паметника за деня. Още няма много хора накацали по склона, но с напредване на времето пухкавия сняг ще стане утъпкана пързалка. Засега обаче тези са много добри модели. Забележи, драги читателю, фигурата на снайпериста горе на покрива. Щракам с ръка високо над главата, защото иначе тълпата ми пречи 🙂

Напредваме бавно и се разминаваме с хората срещу нас, които незнайно защо слизат надолу, вместо да се качват за честванията и следим да не се делим много. Тук в работа влизат възрастните, в лицето на една жена (същата, която спомена за доброволците), която поема командването и почва да ни юрка като фелдфебел. Лошо няма, защото в тълпата лесно може човек да се загуби, а Трибагреникът не е ориентир, защото всички са увити със знамена. Освен това трябва да има кой да ни пробива път в тълпата и ва въдворява някакъв ред. За ориентир ни служат нашите си знамена – на студентската организация, така че се движим като туристи на екскурзия.

В десет и половина се озоваваме на горния паркинг, на последната площадка преди самия паметник.

На Шипка всичко е спокойно, ама не съвсем

Шипка ни посреща с време – мечта: слънцето приятно грее, топло е и има прекрасни „фотографски“ облаци в небето. Била съм много пъти, но такова време горе досега не бях виждала. Всеки път досега като отида, или времето ще е лошо, или ще духа безобразно, или и двете. Дори през август трябва да си с яке, защото ако духа вятър е страшно студено. А сега – почти пълно безветрие, прекрасни облаци и слънчице! Вятърът повява само колкото да развява красиво знамената (без да плющят от поривите му) и толкова.

Лошото обаче е, че в момента, в който стигнахме до горния паркинг, се налага да спрем. Незнайно защо, тълпата стои на едно място, мърмори и нищо не се вижда. Чуват се проби на звука, но до началото на официалната програма има още два часа. Озвучителите се опитват да разведрят обстановката с разни маршове и патриотични песни, но с променлив успех. Стоим ние, чакаме се едни други и се редим за снимка. Почват едни фотосесии (защото поне тук сме почти всички заедно), а аз най-накрая вадя знамето от чантата и си го връзвам като наметало – ръцете ми са заети с апарата, та няма как да го държа, но съм твърдо решена, че щом е дошло отново тук, ще бъде носено. Пък.

Раздават се карамфили – всеки сам да остави на паметника като знак на уважение – и с бойна крачка под ръководството на самоназначилия се началник всички тръгваме да си проправим път до паметника горе. Все пак венец носим и искаме да си го оставим там, пък.

Тълпата обаче не мърда и е по-зле от метрото в час пик

Всеки се бута и те блъска, никой не знае какво се случва, но всички са недоволни, че не могат да се качат горе. Моите карамфили станаха на компот още при първото бутане – бяха закачени на чантата и просто не оцеляха на напора от всички страни.

Шипка на Трети март, 2018

Ето това беше тълпата на Шипка, когато пристигнахме там. Тълпата е голяма, знамена навсякъде и тук-там хора в народни носии. Това пред теб, драги читателю, всъщност са стълбите, по които трябва да се катериш за да стигнеш горе.

Пълно е с полицаи от всички възможни силови подразделения

в България, но никой не регулира движението на хората. Така че след петнайсет минути бутане и караници се озоваваме до стълбите и разбираме къде се корени проблемът.

Стълбите са блокирани –

50% от НСО и жандармерия, които са опънали въже и стоят през два метра, а другите 50% са заети от хора, които са се наредили подобно на публика в амфитеатър. За да се качиш горе, трябва да се провираш покрай безбройни знамена, малки деца, раници и пр. други подобни. Чудим се от какъв зор са се наредили толкова ниско по стълбите при положение, че обикновено празненствата са горе, на площадката до паметника.

Причината става ясна само след минути.

Тържеството тази година няма да е до самия паметник,

а на площада долу, което единодушно категоризираме като пълна глупост, но строеният военен оркестър недвусмислено показва как стоят нещата. Затова решаваме да се качим до горе, да си оставим венеца и цветята и да се снимаме и после да се наредим и ние да гледаме.

Е точно тук обаче ни чака изненада…

О, Шипка, о, протокол, о, простотии!

Тъй като на честванията ще идва и руският патриарх, мерките за сигурност са нечувани (и невиждани).

Протоколът е първата ни пречка – не можело ние да си оставим венеца

На въпроса защо, разбираме че венците ще се поставят по сценарий след официалната част и първо трябва да бъдат положени тези от държавните мъже, кметове и пр. други подобни. Едва тогава можело и нашия, но не можело ние да си го занесем, а трябвало да го оставим на военните.

Ние дори и цветята не можело да си оставим горе сами,

защото целият площад на паметника е отцепен, самият паметник е заключен и също е отцепен, а пред входа му пазят барети с автомати.

На покрива на паметника пък има снайперисти

(в случай, че не си обърнал внимание, драги читателю, върни се по-нагоре в пътеписа и погледни първия кадър на паметника).

Шипка на Трети март, 2018

Така изглегжда паметника откъм касата за билети – всичко живо се е увило в Трибагреника и си прави селфита. Може да се каже, че дори към този момент хората бяха по-малко отколкото очаквах – най-вече защото нямаше къде да застанат – на два метра от тези топове започва доста стръмен скат, натрупан с преспи (за малко да затъна в него, докато правих тоя кадър).

Ядосани от цялата ситуация момчетата защото мъкнаха тоя венец по целия път, аз – защото нямам почти никакъв достъп до самия паметник (а ми се щеше да се кача горе и да го снимам откъм Орлово гнездо), все пак кандисваме да предадем венеца и се строяваме под самия паметник. Там е изринато до блясък, но само парадните стълби. Всичко друго тъне в преспи от около метър. На мен ми е скучно (защото не виждам какво става долу и има време до началото на церемонията) и решавам да свърна към касата за билети – защото искам снимка на фона на паметника и искам да се опитам да направя нещо смислено предвид създалата се ситуация.

Обаче, заради отцепения район много хора, които може и да са дошли за тържествата, просто се снимат и си тръгват, защото няма къде да застанат – наклона от двете страни на стълбите също е зает от хора и се е превърнал в доста опасна пързалка, по която трябва да минем. Именно онези хора, които са се отказали да чакат, защото няма къде, бяхме срещали по пътя.

Шипка на Трети март, 2018

Баретите пред входа на паметника – засякохме, че се сменят на всеки 15 минути приблизително. Нищо чудно, защото беше доооста хладно на сянка. Определено бяха впечатляваща гледка, но така и не ми стана ясно каква функция изпълняват – май нещо като почетен караул…

Оставям колегите и с още едно момиче тръгваме да си пробиваме път към другата страна на паметника (дето не е отцепена). Оказва се, че там никой не си е направил труда да разрине и от многото хора, дошли специално да си направят заветното селфи на фона на паметника, всичко е излъскано като ледена пързалка под наклон. Където пък не е излъскано, затъваш почти до кръста в преспите. Газим ние, снимаме се, смеем се – поне една част от плана за деня се изпълнява. Винаги съм искала да отида баш на трети март и да си имам снимка за спомен от там. Снимката със знамето се разбира от самосебе си.

Не след дълго идват и другите и

почва една патриотична фотосесия,

през която се редуваме да се снимаме като Райна Княгиня – развявайки ту българския флаг, ту нашето си знаме – и към единайсет и половина се

насочваме към стълбите да гледаме

Още не ни е ясно, че ще гледаме голям резил.

Чакаме да започне и се чудим защо, ако събитието ще е долу, са ни ограничили стълбите и ги пазят така. Предполагам, че вероятно държавните мъже ще се качат до горе и там ще има нещо, затова чакаме да видим, стратегически разположени почти по средата на стълбите, за да можем да реагираме овреме. На мен успяват да ми уредят място до кордона жандармеристи.

Важните хора пристигат със закъснение

и препълват паркинга долу. Чакаме още десет минути да се натуткат и цялата програма започва с двайсет минути закъснение от първоначалния обявен час – дванайсет.

Шипка на Трети март, 2018

Папарашки кадър 🙂 Учудващо беше колко малко хора реално снимаха с апарати, за разлика от щракащите с телефони 🙂 Този човек щракна войниците малко след мен и нямаше как да не го снимам.

Първи е важният гост – руският патриарх

Човекът си е приготвил невероятна реч, която звучи добре и не е наблъскана с много клишета. ОБАЧЕ, за да разбереш какво казва, трябва да знаеш руски, защото

нито една умна глава не се е погрижила да има преводач и микрофон

Седим ние, слушаме, криво-ляво разбираме (кой повече, кой по-малко, а аз се кефя, че разбирам и ми бяга само тук-там по някоя дума) обаче аз се смея на гафа на протокола. Майка ми каза, че по телевизията имало превод в ефир, но на самото събитие, където присъства цялото правителство едва ли не,

да нямаш превод е все едно да признаеш руския за официален език в България

Ясно е, че човекът ще си говори на руски, ама те вместо да се чудят колко голяма част от паметника да блокират, можеше да доведат един преводач. Все пак, деца има в публиката и не всеки разбира.

Едвам

спираме да коментираме тоя гаф и почва следващия

– ще се рецитират „Опълченците на Шипка“. Първи гаф – рецитира ги момиче, спечелило някакъв конкурс, не разбрах точно за какво. Вазов, както знаем, е бил мъж и някак си неговите думи звучат странно с женски глас и младежка интонация. Освен това, на нас, присъстващите на живо, гласът на момичето звучеше толкова приповдигнато – ентусиазирано, че някак си не подхождаше на текста, който чете. Някак си

да рецитираш за „душманските орди“ и за хвърчащи трупове с ентусиазма на младши промоутър в Мтел е меко казано гаф

Майка ми твърди, че по телевизията звучало добре, така че може това да е била грешка на озвучителите на място.

Шипка на Трети март, 2018

Знамената са навсякъде на този ден – знайни и незнайни партии, партийки, обединения, читалища и пр. В тълпата можеха да не намерят и флагове, които вече не са в употреба – като този на царска Русия например. Общо-взето, всеки си има знаме – за начало това на България, покачено на каквото нещо с вертикална денивелация е намерил – а някои имат и по две-три различни. Едни хора пред нас бяха забили цели четири различни знамена…Тези тук ми се видяха тооолкова фотогенични, че нямаше как да не ги документирам на фона на драматичните облаци и паметника.

Още

по-забавно става по време на речта на президента,

когато той говори за падането на „заветния хълм“, а на фона на белия сняг, откъм пътя и зад гърба на кордона се появява

индианска нишка от около петдесет планинари, тръгнали да превземат Шипка,

та хълмът реално си пада… Защото, в престараването си, са блокирали достъпа до Шипка от едно място, не от всичките и тези хора, под носа на службите, щурмуваха Шипка.

Тук вече се превиваме от смях,

защото е толкова тематично, че няма накъде. Дошли са хората на върха и ще си го изкачат, какви са тия служби там?!

Следващите речи са клиширани,

така че слушам с едно ухо.

Следващият гаф обаче няма нищо общо с озвучаването. Всички в тълпата подскачат, когато по уредбата се чува „АУУУУ“. Решаваме, че някой от озвучителите е решил да ни накара да млъкнем, защото следва нещо важно. Крясъкът обаче се повтаря и се оказва, съдейки по следващите думи, че това „аууу“ всъщност значи „караул“, но просто

командващият има брутални логопедични проблеми

Дамата, която е нашият самоназначил се началник, прихва да се смее и се пита на глас откъде са го намерили точно този, дето нищо не му се разбира, да командва баш на 140 годишнината. Човекът не само не може да казва „р“, той и „л“ не може да каже, съдейки по командата „на уемък“, което ще рече „на ремък“. При това вече, всички се хилим на глас, защото е нелепо

Почва поднасяне на венци, но ние не виждаме нищо. Всъщност, дори и официалните лица не виждаме.

Реално застаналите на стълбите най-долу пречат на всички други да виждат и само чуваме кой говори. Сега се казва, че се поднася венец от еди-кого-си, но нито виждаме кой е човекът, нито той си мърда пръста да се качи горе и да го нагласи (както е по протокол). В

енците се поднасят на конвейр от военните, колкото да се отчете номера

След това всички на едно коляно в

минута мълчание в памет на загиналите

– трябва да призная, драги читателю, има нещо много величествено в този момент. След това пускат химна и всички заставаме мирно. Аз си правя клипче на знамената под озвучаването на химна. Всичко приключва за има – няма половин час. Аз недоволствам, че заради тоя половин час ни отрязаха целия достъп до паметника.

Хората казват, че

предишните години е могло да се разходиш свободно,

без подобни мерки и е било много по-хубаво. Аз също съм на мнение, че ако тържеството се провеждаше горе на паметника, а не на паркинга, щеше да е доста по-смислено. Повечето мърморят под нос по отношение на

мерките за сигурност и на пълната анархия горе

Шипка на Трети март, 2018

Хората са се накачили по баира 🙂 От мястото, където бяхме ние, се виждаше общо-взето това. Това е една хилядна от тълпата, дошла за тържествата 🙂 Долу, в ниското е паркингът (виждат се части от коли долу вдясно), където се провежда официалната церемония.

Всъщност, миналата година, когато ходихме на четвърти март, имаше далеч по-добра организация, при това създадена не от полицията, а от самите хора. Така че съм с

съгласна с мърморещите

– от много престараване да осигурят безопасността на руския патриарх много сериозно бяха пренебрегнали всичко, което касае българите, дошли заради собствения си национален празник.

Шипка обаче си заслужава –

в снежна премяна, с прекрасно небе и български флагове докъдето поглед стига по стълбите.

Шипка на Трети март, 2018

Кадър от Шипка на тръгване – тълпата продължаваше да приижда, при това в още по-голямо количество. За този кадър трябваше да изостана от останалите и да дебна човека със знамето. Не знам за теб, драги читателю, но според мен има нещо много патриотично в усещането тук.

Все пак част от официалните лица се качват горе, та успяхме да видим президента отблизо (някои дори успяха да му дадат цветя). След това набързо всички започват да се разотиват, държавните мъже първи.

И ние решаваме да си ходим,

полека – лека, защото ни чака доста път до автобуса. Първо някои от нас ще трябва да се разходят до двете нули. За щастие, горе са се погрижили и има химически. Няма никакъв обхват на телефоните, нито интернет горе, така че всички трябва да се съберем на паркинга пред стълбите и да тръгнем надолу. Всякакви идеи за тагване, споделяне на снимки и други подобни отпадат на първо четене.

Шипка на Трети март, 2018

Паметникът и последните стълби когато си тръгвахме – бая народ се беше изсипал – дотолкова, че дори след края на официалната церемония по стълбите няма игла къде да хвърлиш. Снимам това набързо и беж да ме няма след групата…

След премеждията със стълбите на качване, сме твърдо решени да караме полекичка на слизане и затова поемаме по пътя, който води от горния паркинг на паметника към долния. Предимствата са няколко – хем е излизан заради официалните лица, хем има хубава гледка към паметника, хем няма да си даваме зор, защото е полегат. Аз, естествено, се заплесвам да снимам това и онова и вървим бавно.

Шипка на Трети март, 2018

Тези три момчета ги срещнах случайно по пътя надолу. Като видяха накъде снимам, почнаха да размахват знамената и да викат „да живее България“. Както се вижда от снимката, бяха се въоръжили с по няколко знамена. Много добри модели се оказаха 🙂

Всичко е относително, разстоянията също

Събираме се на паркинга към един и половина следобед и

започва лееекичка анархия

Хората са гладни, искат да си купят нещо и пр. ОБАЧЕ няма много какво да купиш – опашката пред двете кебабчийници е километрична, а качеството на продукта твърде съмнително. Така че едната част отива да си купи храна, а другата им се чуди на акъла. Мен това не ме грее особено, защото съм си взела сандвичи, така че почвам да ръфам единия. Поне са се погрижили да има вода за всички – продава се и има много от нея.

Сувенири обаче няма,

поне аз друго освен знамена (които предвид, че вече си имам няколко вкъщи, купени от горе, не са ми интересни) и магнитчета няма. Нищо направено специално за случая и това доста ме разочарова. Така че купувам още вода и кола (че почва да ми се приспива вече) и решавам да не купувам глупости.

На паркинга цари хаос и вавилонско стълпотворение – хората са безброй и не спират да прииждат откъм пътя. Дори са повече, отколкото когато ние дойдохме. Полицаите ни събират като овчари, за да пропуснат медиите и колите на жандармерията да си тръгнат. От време на време върти по някой автобус и всички се дърпаме да му направим място.

В два часа поемаме надолу към автобуса,

защото вече закъсняваме, а шофьорът, както и всички други автобуси след него, ни чакат. Обхват продължава да няма като хората, което ни навежда на мисълта, че може да е нарочно заглушен от службите, заради сигурноста на височайшите гости.

Карам да засечем разстоянието, защото ми се вижда ненормално да сме вървели час и двайсет минути на отиване за само три километра. Почваме да вървим, а срещу нас върви плътна тълпа като за манифестация – хората прииждат и прииждат. Почваме да се чудим тези колко точно са мотивирани. Нас ни спряха на три километра и нещо, при това в осем и половина сутринта, а вече два часа минава.

Вървим надолу, а автобусът не се вижда.

Всички сме вече поуморени, на мен специално чантата вече доста ми тежи, та се радваме, че поне е нанадолнище. Тук-там виждаме ентусиасти (или самоубийци), които слизат почти по задник по баира през гората, уж на по-пряко и се дивим на тия мераци. Колите не спират да се нижат покрай нас, като тук-таме има сергия със знамена. Нашият автобус обаче не се вижда и започваме да се чудим къде, аджеба, са ни спрели. Защото определено е далече.

Най-накрая намирам, каквото ми трябва – на една мъничка сергийка, в една кутийка се мъдрят тематични химикалки. Дребнички, лесни за пренасяне, интересни. Точно като за мен. Заграбвам три и армаганът за домашните е уреден.

Продължаваме да слизаме, но още автобус не се вижда. Почват да вървят майтапи от сорта на „автобусът е отвлечен от терористи и пътува в неизвестна посока“ или „полицаите са изгонили шофьора и той е слязъл по целия проход до първия полицейски пост и сега трябва да слизаме до долу“. Следващата тема, която ни занимава, е как ще обърне автобуса. Проходът не е чааак толкова широк като път, за да може да обърне там, а първото място, което става за тая цел е паркингът горе. Та, вървим и се чудим, дали пък не бием път за нищо… Полицаите залагат, че няма да успее да обърне.

След 45 минути ходене най-накрая си намираме автобуса

Оказва се, че част от групата отдавна е слязла надолу и ни чака, а шофьорът (който определено има железни нерви) междувременно е обменил новините с колегите си – кой какви кара, къде ще ходят после и откъде идват.

Всички много се радваме да седнем най-после. Разстоянието в едната посока се оказа четири километра, при това до стълбите, не догоре, така че сме навъртяли доста. Затаяваме дъх в очакване да видим къде ще обърне автобусът, а

десетима служители на реда идват да гледат сеир

Нашият шофьор обаче е майстор и като магьосник успява да завърти пълния автобус все едно е моторетка и е приветстван с дивашки крясъци на одобрение от нас. Радваме се все едно сме племе канибали, на чийто остров са корабокруширали моряци.

Следващата спирка е

къщата – музей на Левски в Карлово,

поне така е по план. Часът обаче минава три, така че предлагам да проверим работното време на мястото, защото имам смътни спомени, че има лятно и зимно работно време. Оказва се, че работи до пет следобед, така че трябва да побързаме.

Стигаме в Карлово

в четири и се започва дебат – част от хората искат храна (защото през целия ден нямаше много време за ядене), другите искат в музея. Обяснявам, че мястото е малко и работи само още един час, така че по-добре първо музея, после яденето – че седнем ли някъде, няма да станем скоро и ще го изтървем.

Къща-музей на Левски, Карлово

Къщичката, където се купуват билети, снимана отвътрешността на музея. Честно казано, оказа се по-фотогенична от самия музей, защото има пространство пред нея – пред къщата на Левски, заради затворената врата, има много малко място, особено ако сте голяма група (каквато бяхме ние).

Влизаме като група и там ни чака изненада – искат ни пари за вход. Изненадана съм, защото на националния празник повечето музеи в България са с вход свободен. Тук обаче не. Първо не ни вярват, че сме студенти, та който имаше у себе си карта, я показа, после ни обясниха (не съвсем любезно), че входът е без пари само на датите на рождението и смъртта на Левски. Точка. Плащаме, а аз питам има ли проблем да снимам. Обясняват, че отвън може, но вътрешните експозиции, както и вътрешността на родната къща на Левски не може да се снимат. Свивам рамене и тръгваме.

Къща-музей на Левски, Карлово

В момента за къщата на Левски се влиза от тук. Има зид около цялата къща и две врати – през едната отиваш в магазина и касата за билети, а през другата – в музея. За да излезеш обаче, трябва да минеш отново през касата за билети. Не помня когато съм ходила предишния път да е имало минаване през подобни…

Била съм в родната къща на Левски преди повече от 15 години и оттогава доста неща са се променили. Преди се влизаще през портата на двора, сега задължително трябва да минеш през някаква пристройка, където да си платиш билетчето. Портата е заключена. Самата къща не я помня много, но на мен ми прави впечатление, че май много не се поддържа – в стаите е адски мрачно и са подредени като някакъв етнографски музей.

Семейството на Левски

е било бедно, така че е малко вероятно да са имали хем работилница, хем тъкачен стан, хем да са си боядисвали сами преждата в нарочно помещение и пр. Знае се, че тази къща е възстановка, истинският дом на Апостола се е срутил от самосебе си някъде през 50 те години на миналия век (говоря по памет, не знам точната година). Възстановката не е съвсем точна, а според някои и изобщо.

Къща-музей на Левски, Карлово

Работилницата в къщата на Левски.

Музеят представлява сбирка от най-известните картини, изобразяващи живота на Апостола, както и разни документи, най-вече книги писани за живота му. Лични вещи почти липсват, има снимки на негови роднини. Питаме за косата на Левски, но ни обясняват, че в момента е във Варна, част от експозиция на Военно-историческия музей.

На излизане, кой знае защо, едната от уредничките ми подава нещо навито на руло.

– Какво е това? – питам аз озадачена.

– Подарък от музея, по случай Tрети март – обяснява тя – Това е календар за 2018-та.

– Благодаря – кимвам аз и прибирам подаръка.

Когато го развиваме – в автобуса – подаръкът получава всеобщо одобрение, но аз така и не можах да видя как изглежда. Моята работа е да го опазя цял до София, така че го получавам навит на руло.

Къща-музей на Левски, Карлово

Паметникът на майката на Левски, Гина Кунчева, който се намира в двора на къщата. До паметника има и малък параклис, където по принцип е изложена косата на Левски.

Тръгваме си от музея и отиваме да търсим храна. Оказва се, че не извира от места за ядене, така че се задоволяваме с едно кафене. Момичето хич не си дава зор, нали времето в малкия град тече бавно, та работата се проточва до след пет следобед. Така или иначе, на никого не му се мърда много.

Къща-музей на Левски, Карлово

Този надпис стои на входа на музея – някой родолюбив българин се беше сетил да сложи поне едно цвете.

Следва още час общи снимки и накрая се качваме в автобуса. По

обратния път към София

слушаме малко информация за това или онова място по Подбалканската (възрастните решиха да ни ограмотяват явно…), смешки и още българска музика. Започва да притъмнява – все пак от Карлово до София са два часа и половина, така че част от нас вече дремят. Паркираме се обратно на централния вход на стадиона към осем и половина вечерта и кой откъде е.

Вземам си довиждане с хората (след като надлежно сме си разменили разни контакти) и се отправям към трамвая, за да си отида вкъщи.

Денят беше много дълъг,

но определено изпълнен с много положителни емоции и незабравими преживявания. Вече мога и аз да кажа, че съм била баш където трябва на Трети март и, така да се каже, съм се разписала. Вярно, в паметника не можах да вляза (нали беше отцепен), ама ей го къде е! Повече от ясно е, че ще се ходи пак по някое време тая година. Когато се прибирам вкъщи, развиваме календара – по стечение на обстоятелствата, остана у мен. Майка ми ахва – защото календарът е с изображение на паметника на Шипка. При това годината на него започва не от януари, а от март и продължава до март.

Календар – Карлово на Трети март, 2018

Колкото до

разходката баш на Трети март, според мен си заслужава,

защото е нещо, което може да ти се случи само на тази дата. Да ме питат пак дали искам, тоя път няма и секунда да се чудя, ами тръгвам, ако ще – веднага. Без значение какъв е протоколът, кой ще идва на тържествата и каква е програмата за деня – отиването на Трети март на Шипка е много повече от това да си статист по време на официалната част. Паметникът на Шипка си стои там целогодишно, но празничното настроение е само два пъти в годината – през март и август. Някак си по това време се чувстваме част от едно цяло и наред с правенето на селфито пред паметника има и нещо друго – от върха на планината крещиш „да живее България“ наред с всички други и се гордееш, че си българин…

В заключение, драги ми читателю, мога да ти кажа, че когато някой те пита дали имаш планове за някой ден, по-добре кажи, че нямаш. Току-виж зад ъгъла дебне някое приключение, което да си заслужава. Все пак хората са го казали – от сън спомен няма.

Автор: Бистра Стоименова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Стара планина – на картата:

Стара планина



Booking.com

Из Мароко с велосипед (3): От Волубилис до Ифран и Азру

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес. Днес от Мекнес ще продължим към Азру

Приятно четене:

От Волубилис до Ифран и Азру

част трета на

Из Мароко с велосипед

Предният ден, катерейки стръмният склон, се наслаждавах на прекрасна панорама, но светлината не беше подходяща за снимки. Мислех си да се върна после по същият път и да ги снимам сутринта,

Волубилис е близко

Близко ли? 25 км по километраж, повечето спукане /респективно трябва да го изкачвам/, а табелата долу показваше 14, ха!
Още преди да си легна бях хвърлил едно око на картата и видях, че има друг път за Мекнес, реших че направо него ще хвана.
През нощта се събудих от силен дъжд. Странно, когато си лягах нямаше нито един облак. Обърнах се на другата страна и пак откъртих, надявайки се да спре до сутринта. Събудих се към 8, дъжда беше отслабнал, но не беше спрял. Всъщност нямаше и изгледи да спре…
Е, носех си дъждобран, както и специален панталон /идея си нямам откъде се пръкна този панталон на GoreTex в къщи, ама ми свърши чудесна работа/, така че се облякох, скрих фотоапарата под дъждобрана и юруш към

Волубилис

Волубилис – Из Мароко с велосипед

Преди да тръгна Фатах ме дръпва да ми покаже градинката и сергийката си. Възползвам се, че дъжда спира за 5 мин. да се снимам с него. Къса ми два портокала от дървото в двора и ме пита дали искам да ме придружи до руините. Работил е 48 години там. „Не Фатах, благодаря, сам ще се поразходя, без това искам просто да поразгледам без досадните му там дати и прочие, без това никога не ги помня..“

Волубилис – Из Мароко с велосипед

Волубилис – Из Мароко с велосипед

Входът е 10 дирхама,

веднага притича местен и ми се предлага за екскурзовод. Отказвам му, но той продължава да върви край мен и да ме залива с ненужна информация, докато не схвана, че пари от мен няма да види.

Волубилис – Из Мароко с велосипед Волубилис – Из Мароко с велосипед

Туристи няма, явно лошото време ги спира. Разхождам се сам и разглеждам.

Честно казано – не ме впечатлява изобщо

Царевец е къде по-внушителен, макар и по-малък.

Волубилис – Из Мароко с велосипед Волубилис Из Мароко с велосипед Волубилис – Из Мароко с велосипед

Малко нещо е оцеляло до наши дни, основно няколко мозайки, но не се прави нищо, за да бъдат защитени от лошото време. Единствено въжетата пречат, за да не се стъпва отгоре, но слънцето, вятъра, дъжда и снега… /всъщност не знам тук дали вали сняг/

Волубилис – Из Мароко с велосипед Волубилис – Из Мароко с велосипед

Има възстановени само няколко арки и една порта, но възстановяването е доста грубо, с тухли, дори не са се опитали да го направят по старинно.

Волубилис – Из Мароко с велосипед

От време навреме вадя апарата, снимам, трия обектива и пак прибирам. След час разходка решавам, че толкова ми стига и тръгвам към изхода.

Волубилис – Из Мароко с велосипед

Ето тук съм качил и останалите снимки от „фотосесията“:

http://voinyt.snimka.bg/africa/volubilis.805170

Кафенето до входа е отворило,

поръчвам си едно кафе и сядам малко са сушинка, хем да запиша впечатленията от предният ден. Моля да си заредя телефона, няма проблеми. Докато съм обикалял с пристигнали 3 автобуса туристи, но явно си водят собствени екскурзоводи, местните седят вкиснати под навеса, но когато ги поздравявам със „Селям алейкум“ се усмихват и отвръщат.

Тръгвам към палатката, ясно ми е, че днес ще се кара в дъжда. Подминавам някакво заградено дворче, още предната вечер ми направи впечатление табелата „Cous cous Samir“, мислех си, че може да е специално ресторантче за кускус, но не би.

Минавайки покрай него ме заговаря някакъв мъж, оказва се, че говори свободно английски и испански. Не ми досажда излишно, говори ми от разстояние, без да се натрапва, оставя на мен да реша дали да скъся дистанцията. Кани ме да пия чай, не отказвам.

Самир е интересен и интелигентен човек

Живял е не малко из Европа, но Мароко си го влече и се е върнал да живее там. Женен е за испанка, оттам и испанският, но отделно говори свободно френски /много ясно/ и немски. Опитва се да завърти малък бизнес с подаръци, но основната му работа е като частен екскурзовод. Мисълта му хрумнала случайно, преди години. Веднъж видял наблизо паркиран мотор с немска регистрация и шеговито заговорил собственика, а той бил шашнат, че някой говори немски. Предложил му да му плати и да го ползва като водач из Мароко, та от тогава вече над 10 години.

Препоръча ми да сменя маршрута, до момента обмислях от Мекнес да тръгна към Маракеш и после да пресичам планините Атлас, но според него пътя между Мекнес и Маракеш не си струва. А и е много по-лесно да пресека централен Атлас от Оурзазат към Маракеш, отколкото обратното. После съм можел да хвана влак от Маракеш до Мекнес и да хвана за Фес, билета е евтин, около 17 – 18 € за дистанция от 500+км. Маршрутът ми претърпя промяната мигновено, професионалист го препоръчва в крайна сметка.

Видях го, че пие бира и се поинтересувах как стои въпроса с алкохола тук, няма ли проблеми!? Проблеми ли, вика, че в Мароко се пие повече бира отколкото в Испания. Е да, религията забранявала, но в Мароко само 30% от населението било истински набожно и, както той се изрази, практикуващо мюсюлманство. Останалите обичали бира и вино. Същото било и с кучетата, религията е причината да не ги харесват, но все повече местни си взимат куче за домашен любимец, неговото беше на 11 години, легнало в краката ми.

В сладки приказки неусетно се изнизаха над два часа и станах да потеглям. Самир ме покани да остана тази вечер в дворчето, без да плащам, за да не карам в дъжда, но на мен не ми се сееше на едно място, пътя ме влечеше, но благодарности за поканата Самир.

Волубилис – Из Мароко с велосипед

Самир

Издебвам дъжда да спре за малко и бързо събирам багажа. Горният слой на палатката го връзвам върху дисагите, няма смисъл да го прибирам и да измокря всичко в ремаркето.

Мекнес – Из Мароко с велосипед

Отново ме чакаше поредица от качване и спускане на хълмове, беше малко изморително, имаше красиви гледки, но бях скрил надлежно фотоапарата. Ако беше слънчево панорамата щеше да е прекрасна. Увил съм километража с найлон, да не се мокри, та не знам с каква скорост се движа, но напредвам. Последните 7 км до Мекнес са непрестанен баир.

Мекнес

Уморен съм. Минал съм едва 35 км мисля. Виждам табела за риад /уж туристическа спалня, един вид/ и питам две момчета къде е. Показват ми го. Уличката е толкова тясна, че дисагите ми опират в стените на къщите от двете ми страни. Канят ме в салона, докато дойде собственика.

Мекнес – Из Мароко с велосипед Мекнес – Из Мароко с велосипед Мекнес – Из Мароко с велосипед

Салонът е прекрасен и надушвам, че няма да е по моят джоб. Появява се Саймън, европеец /нямам идея откъде/, женен за мароканка. Споделям му, че като гледам салона ми се струва, че ще е скъпо. Оказвам се прав – 35€. Извинявам му се, че съм му прекъснал работата, а той маха с ръка –знам какво е да се пътува с малко пари, навремето така с жената из Европа… Препоръча ми къде да потърся евтин хотел и половин час по-късно си взимам стая за 80 дирхама (има и по-луксозни/скъпи – бел.Ст.)

Мекнес – Из Мароко с велосипед Мекнес – Из Мароко с велосипед

Мизерна е, но е сухо и има топли одеяла, повече не ми и трябва. Опъвам горният пласт на палатката да съхне, поразхвърлям наоколо и мокри дрехи и чорапи. Питам за баня, плащало се 5 дирхама, но ми препоръчаха да изчакам вечерта, не разбрах защо.

Преобличам се и тръгвам на разходка и пазар.

Мекнес – Из Мароко с велосипед

Е тоя образ много държеше да го снимам с колелото му. Даже пари не ми иска, което си е странно…

Мекнес – Из Мароко с велосипед Мекнес – Из Мароко с велосипед

Разхождам се дълго из

старият град,

хотела е точно в покрайнините му. Всъщност евтините хотели почти винаги са в старата част на градовете, другите обикновено са модерни и доста скъпи.

Мекнес – Из Мароко с велосипед

Хотел Париж май е позахлопнал кепенците, ама няма да се изненадам ако отзад има някакъв вход и още бачка..

За под евро си купувам чушки, моркови, яйца, хляб и ориз. Ядене поне за 2 дни, да има. Виждам и купувам, да опитам, нещо което наричат „харшан“. Прилича на питка от царевично брашно /мисля/, продава се на тегло и е много, ама много вкусно току що направено. Малко по-ататък виждам току що изпържени гевреци, покрити с пудра захар, веднага си купувам два.

Мекнес – Из Мароко с велосипед Мекнес – Из Мароко с велосипед Мекнес – Из Мароко с велосипед Мекнес – Из Мароко с велосипед

Преди да се върна в стаята минавам през близкото кафене да пия чай и да ползвам интернета, да пратя някое съобщение, че съм още жив. Изкарах около половин час, обувките ми гвачеха и краката ми бяха направо замръзнали. Прибрах се, сготвих и легнах да почета книга. До душа така и не стигнах..

Събуждам се рано, но не ми се става, под завивките е едно топло, топло…а възглавницата не знам с какво е пълна, но може да се ползва за фитнес уред, толкова много тежи. Ама ми едно хубаво… Ама решавам и ставам.

Излизам от стаята, поглеждам надолу и

колелото го няма…

рецепциониста и него го хванала липсата..Огледах се, свих философски рамене и вместо да започна да блъскам и викам – отидох да пия чай. Така де, и да са го откраднали с половин час повече надали ще има голямо значение.

Валеше, но докато си пиех чая спря, гот. Върнах се в стаята, събрах багажа, палатката беше вече суха, и намерих една чистачка. Тя пък ми показа къде са

прибрали колелото за през нощта,

натоварих и пак на път.

Мекнес – Из Мароко с велосипед Мекнес – Из Мароко с велосипед

Отне ми над час докато изляза от града. Спрях на едно място да снимам и се приближава местен, ако съм искал да ме снима. Викам добре. Откъде съм, пита. А аз вече знам, като кажа Булгариа ми викат „Аааа Будапеща“…Ъ? А то на арабки си е България. „Добър ден“ вика пича, а аз си глътвам граматиката.

Мекнес – Из Мароко с велосипед

Ей тук ми се развикаха и изгониха, да не съм снимал.

Мекнес – Из Мароко с велосипед Мекнес – Из Мароко с велосипед

Най- сетне се измъкнах от града, бях решил

да стигна до Азру, заобикаляйки през Ифран

Уж нямало какво да се види там, но няколко пъти бях срещал из интернет името на градчето и помислих, че сигурно има защо. Ще удължи пътя с 20 – 25 км ама какво пък..

Ифран – Из Мароко с велосипед

Пътят до El Hаjeb

се точи тягостно бавно. Чак ми иде да крещя.

Ифран – Из Мароко с велосипед Ифран – Из Мароко с велосипед

По- късно си мечтаех за това еднообразие и скука…

Ифран – Из Мароко с велосипед

Ей тоя пич смело нагази в тревата, спря до едно дърво и смъкна гащи клекнал…

Щъркели – Ифран – Из Мароко с велосипед

Щъркели

Щъркели – Ифран – Из Мароко с велосипед

Тук се оказа и

царството на щъркелите

Още в Лараш бях видял, но тук беше пълно, на всяка кула или по-висок стълб можеха да се видят гнездата им.

Ифран – Из Мароко с велосипед Ифран – Из Мароко с велосипед

Поемам към Ирфан.

Времето се разваля, става студено, започва здраво изкачване. Около мен – красиви гори…

Гора – Ифран – Из Мароко с велосипед Гора – Ифран – Из Мароко с велосипед

…чувствам се като в някоя приказка.

Гора – Ифран – Из Мароко с велосипед Гора – Ифран – Из Мароко с велосипед

Запуква дребна градушка, малко по-късно го обръща на обикновен дъжд.

Студено е, краката ми направо замръзват

Виждам нещо бяло измежду дърветата, оказва се сняг. Термометъра ми показва 3 градуса. Дъждът спира и малко след това стигам билото, но температурата е паднала до 1 градус, а краката ми отново гвачат.

Сняг – Ифран – Из Мароко с велосипед Сняг – Ифран – Из Мароко с велосипед Сняг – Ифран – Из Мароко с велосипед

Виждам от едната си страна как пече слънце в ниското, а от другата – сняг и мъгла. Чувствам се изтощен /и замръзнал/, остават ми 5 километра до градчето и определено се нуждая от хотел и горещ душ.

Сняг – Ифран – Из Мароко с велосипед Сняг – Ифран – Из Мароко с велосипед

Ифран

Стигайки виждам едно доста модерно селце. В последствие разбирам, че го наричат

малката Швейцария

Много е красиво, чисто, със широки улици, но където и да питам за хотел ми повдигат рамене.

Стигам кръстовище и се каня да завия надясно. На 50-ина метра пред мен млади момчета (18 – 20 г) си играят, едното бута на майтап другото, то губи равновесие и изскача на пътя на минаващата кола. Като в забавен каданс виждам как се сгъва на две, политайки на над 2 метра във въздуха и пада зад колата. Навдига глава, поне е жив. Продължавам надясно, не искам да знам. Не мога да помогна с нищо, а не искам да съм поредният лешояд в тълпата, не обичам чуждата болка, приемам прекалено навътре. Емпатия.. Гадно ми е, надявам се да се оправи.

Спирам в кафене и питам за хотел. Намират клиент, който разбира малко английски и ми казват, че няма смисъл да търся тук, да се спусна към Азру, 17 км по-нататък. Лошо. Уморен съм, премръзнал, а наближава залез. Въпреки това си поръчвам и изпивам набързо един чай. Заведенията, въпреки студа, масово не се отопляват, клиентите са навлечени кой с каквото може. Отскачам до тоалетната да сменя поне чорапите със сухи такива.

Ифран – Из Мароко с велосипед Ифран – Из Мароко с велосипед

Хубавото е, че Ифран е на високото,

за Азру трябва да се спускам

Симфония. Едва се насилвам да спра за 2 – 3 снимки.

Ифран – Из Мароко с велосипед

Пътят е мокър, вие се в поредица от завои, движа се с 50 – 60 км/ч. Гумите са страхотни, трябва да благодаря на Хави, когато се върна в Торремолинос, не поднасят нито веднъж, чувствам се стабилен.

Краката ми мръзнат, ушите и те, вятъра вади сълзи от очите ми. Летя. Чувствам се жив.

Виждам къмпинг и спирам да питам за цени. За палатка 25 дирхама, но на мен днес ми е нужна стая- 150 дирхама… прекалено много, продължавам. Въпреки, че съм се спуснал доста термометъра ми показва само 2 градуса над нулата, а през нощта ще падне навярно още.

Азру

е на 4 км и ги минавам бързо.

Азру, Мароко

Първият хотел, който виждам ми предлагат стая за сто и.. ъъ съжалявам, търся нещо по-евтино… Ами има за 80… мълча обмисляйки и той продължава…не, за 70 дирхама. Става.

Стаята е проста – легло, мивка, няма прозорец /един мъничък към коридора само/, интернета не стига до тук, няма нито един контакт. И въпреки това е по-хубава от тази в Мекнес. Чиста е. Хотелът има и душ. Безплатен. А водата е гореща! Сигурно стоя около час под струите, какво невероятно удоволствие. Обличам топли дрехи и отивам до рецепцията да позаредя телефона и да ползвам интернета. А и батерията на фотоапарата си заминава. По-късно се прибирам да си сготвя и да спя.

Да си запиша – следващият път да си нося разклонител без кабел, дори когато има контакти, то е само един, за телефон и фотоапарат – недостатъчно.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Ето и другите изгодни варианти за нощувка в Азру:



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко

А можете да намерите и други хотели и хостели из цяло Мароко:


Booking.com

До Париж с влак

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

И така – започваме един двоен пътепис до Париж: двоен, защото е с двама автори, които пишат отделните части. Започваме с пътуването с влак до френката столица. Приятно четене:

До Париж с влак

част първа на

Париж през октомври

Месецът беше октомври – месецът за сбъдването на една мечта. За едно невероятно

приключение, наречено пътуване до Париж с влак

(или по-скоро с много влакове, най-различни).

Мечтая си от малка да видя Париж. Когато времето дойде, назря и въпросът как да стигнем до там? След като заминавахме за Западна Европа, решихме, че искаме да видим още от нея, освен крайната точка на пътуването си. Затова избрахме най-добрия за нас начин за това – пътуване с влак.

До Париж с влак от София

Сънно тракат…

Влакът има много преимущества

за мен и дава възможност за разглеждане на местата, през които преминава, повече от всеки друг транспорт – освен, разбира се, ако си с личен автомобил и можеш да спираш където и когато ти скимне лично на теб. Тогава обаче имаш други грижи. За разлика от самолета, от влака можеш да видиш всичко. Много по-комфортен е от автобус, с много повече пространство, възможност за разходки и т.н.

Колкото пъти споменавах на приятели с какво ще пътувам, бях посрещана от изумление и съчувствие. Има някаква преобладаваща настройка у нас срещу влаковете като тип транспорт, настройка, която не споделям и от години си пътувам с българските навсякъде из страната, където ми щукне (и където вървят). Да, много от влаковете ни са стари и прашни (макар че в последните 1 – 2 години пътувам и в доста нови и чисти), по-бавни, с невинаги удобно разписание. Колкото пъти обаче съм си преценявала плюсовете и минусите спрямо автобусите, плюсовете са били повече. А когато ми се е налагало да взимам автобус по липса на влак – например за морето в Гърция – не ми е доставяло особено удоволствие и сравнението никога не е било в полза на автобуса.

Та в общи линии избрахме любимия вид транспорт за мечтаното пътуване –

не пътуване, ами цяло пътешествие…

но и дотам ще стигна.

Когато се пътува с влак в чужбина, трябва да се имат предвид няколко неща.

Първото и най-важно е, че, за разлика от в България,

на запад това не е по-евтиният, а по-скъпият вид транспорт

За да не му излезе много скъпо на човек и да спести маса пари, е хубаво да си купи билетите отрано – при нас около месец предварително ни спести около 50% от цената и нещата се подредиха добре.

Гара Будапеща – До Париж с влак от София

Гара Келети, Будапеща

Второто е, че

пряк влак София – Париж няма

Така че прекачванията са задължителна част от изживяването – и то във влакове на различни железници.

Как се организира такова нещо?

Лично ние отидохме в офиса на БДЖ в подлеза на НДК. Един от популярните стереотипи е, че служителите на БДЖ са дебили, които си бъркат в носа, не си разбират от работата и грам не им пука за клиентите им. Е, за пореден път се убедих, че реалността е точно обратната. Служителите, при които отидохме, не само си разбират от работата, не само им пука за клиентите, ами и са страшно компетентни, услужливи и информирани хора. Те имат връзка с всички железници в Европа и в общи линии ни дадоха варианти за пътуването ни – с различни маршрути, часове, дължини на престой, типове билети и тарифи, всичко.

За различните влакове вземаха превес различни наши изисквания – цената на билета, типа спални места, времето на престой на дадена гара, скоростта на движение и т.н. И се получи един уникален маршрут, идеален конкретно за нас. Разбира се, имахме по-голям избор (и по-ниски цени), защото до заминаването оставаше цял месец.

Маршрутът на отиване:

  1. унгарски влак София – Будапеща спален вагон, който се трансформира в седалков през деня; престой час и петдесет минути в Будапеща; спален унгарски влак, но от друг тип (по-модерен)
  2. Будапеща – Мюнхен; три сутрешни часа в Мюнхен,
  3. немски влак Мюнхен – Щутгарт,

шест минути по-късно – немски влак стрелаЩутгарт – Париж. Влак стрела, да!

На връщане:

  1. швейцарски влак стрела Париж – Цюрих, пет часа престой в града,
  2. спален унгарски Цюрих – Будапеща, цял ден престой и обикаляне на Будапеща,
  3. а оттам – руски спален влак до София.

Като цяло повечето свободно време за разходки из градовете остана за навръщане, защото така ни съвпадаха най-удобно влаковете, а и на отиване превес взе нетърпението да се стигне до Париж 🙂

Пътуване с приключение

Бяхме предупредени, че руският влак често закъснява – затова и на отиване пътувахме не с него през Белград, а с унгарския през Видин.

Хубавото при предварително закупените по този начин билети е, че ако някой влак по „веригата“ закъснее и не успеем да хванем следващия, железницата, която ни е забавила, ще ни върне всички пари – вкл. за новите билети. Разбира се, това доста би объркало плановете ни, затова избрахме руския влак само за връщане, когато не гоним никакви връзки.

Заминаване

София – Будапеща

Вагонът, в който се качихме, наистина ме впечатли – много ми заприлича на стария спален вагон, в който за първи път пътувах с влак в живота си, на тригодишна възраст. С килимите и пердетата, дори с легла от чисто дърво! Древен и същевременно искрящо чист и, вижда се, поддържан с пари и мерак. Явно не най-луксозният вариант, но както се оказа, пътувахме съвсем сами в него и това не беше еднократен случай – българите просто не пътуват с влак (понастоящем този влак е спрян именно поради ниската посещаемост)

(тук трябва да се включа и аз, т.к.в последно време редовно пътувам с влака София – Истанбул: практически съм единственията българин във влака – повечето пътници са семейства за туризъм с София или Банско, както и уикенд туристи, когато в Турция има някой дълъг уикенд, както и мнозина чужденци от далечни страни оти типа на Хонконг, Венецуела. Всъщност един-единствен път съм пътувал с българин във влака – при това мисионер, който разпртостранява християнството сред мюсюлманите. Той придружаваш майка си, която беше възрастна и едно пътуване с авотбус, просто би я съсипало. Българи, влаковете са по-хубав транспорт от автобуса, ползвайте ги! – бел.Ст.)

Влак София – Будапеща – До Париж с влак от София

Влак София – Будапеща

Влак София – Будапеща – До Париж с влак от София

Всичко прекрасно,

напуснахме Видин

с точно 5 минути закъснение и бяхме уверени, че нямаме проблем за Будапеща.

Пътят продължи спокойно, през деня започнахме да се наслаждаваме на красиви гледки – там, където нямаше разпадащи се ръждясали съоръжения съвсем като в България. По някои неща си приличаме със съседката. :)) Иначе,

най-красиви в Румъния бяха горите,

както и времето, през което ЖП линията се движеше успоредно на един от притоците на Дунава.

Румъния от влака София-Будапеща – До Париж с влак от СофияДо Париж с влак от СофияДо Париж с влак от СофияРумъния от влака София-Будапеща – До Париж с влак от София

Но в Румъния унгарският влак… започна да закъснява. И да закъснява. Час до

границата с Унгария, където нещо запецнахме

Отидох при шафнера на вагона (който едва се оправяше с английския, но въпреки това се разбирахме чудесно) с билета от следващия влак и го попитах ще стигнем ли навреме до Будапеща. Оказа се, че се очаква не само да не наваксаме закъснението, а то да се увеличи. Човекът извика началник влака – той говореше само унгарски и немски, но внимателно разгледа билетите ни, нареди да изчакаме и изчезна из вагоните.
Затаили дъх от тревога, зачакахме. След известно време той се върна и строго нареди на шафнера да ни съобщи нещо, усмихна ни се щастливо и пак изчезна. Оказа се, че

следващият влак ще ни изчака

За наш щастлив шок влакът за Мюнхен чака 22 минути на

гара Будапеща – Келети

(една от четирите будапещенски гари) наша милост + още 2 – 3 души да пристигнем, да минем заедно с началник влака си на бегом пероните и да се качим 🙂 Така на унгарската железница не й се наложи да ни обезщетява, а ние не изпуснахме безценно време и не объркахме плановете си.

Вътре за първи път

попаднах в модерен европейски влак

и онемях. Цветовете, дизайна, атмосферата, удобството…

Купетата бяха кушет, т.е. шест легла по три на стена, но можеш да си платиш да си в купе с четири легла. Ако купуваш билет отрано, надценката не е голяма, а удобството си е. Тези купета са малко по-високи от българските, а прозорецът обхваща почти цялата стена и дава допълнително усещане за простор. Леглата са малко по-тесни от това, на което сме свикнали в нашите вагони, но въпреки това са удобни.

Влак Будапеща – Мюнхен – До Париж с влак от София

Влак Будапеща – Мюнхен

До Париж с влак от СофияВлак Будапеща – Мюнхен – До Париж с влак от София

Единственото, което не ми хареса, бе, че беше наистина студено, но може би именно благодарение на по-ниската температура спах много добре и в

Мюнхен

се събудих отпочинала.

Оттук нататък закъснения нямаше

Дори подранихме с пет минути. (ох, пази Боже там да има закъснения!!! – бел.Ст.)

Мюнхен най-малко разгледахме

от всички места, на които спирахме, защото нещо се размотахме из гарата, а после дойде моментът за немския влак.

ICE влак на Гара Мюнхен – До Париж с влак от София

Гара Мюнхен

Гара Мюнхен – До Париж с влак от София

Най-новият маршрут на немските железници – ICE Мюнхен – Берлин

Гара Мюнхен – До Париж с влак от СофияICE влак на Гара Мюнхен – До Париж с влак от София

За разлика от българите,

германците явно пътуват много с влакове.

Преброих 13 дълги вагона на влака Мюнхен – Щутгарт, може и да са били повече, но багажите тежаха, а ние бързахме да намерим местата си.

Вътре – фантастично!

И пълно. На екранчетата над местата ни пишеше докъде сме. Като гарата ни наближи, изникна дестинацията на следващите пътници, които ще заемат местата ни.

Влак Мюнхен – Щутгарт – До Париж с влак от София

А Германия… невероятно е да я гледаш, дори през прозореца

По принцип влаковете, за разлика от автобусите, се движат изключително гладко и равномерно (особено немските!), а светът се плъзга около теб като панорама. Допускат да ставаш, да се въртиш по коридорите, да обикаляш и снимаш… макар че има един момент, в който впечатленията са толкова силни, че забравяш за фотоапарата, защото просто искаш да усетиш света около себе си, без да мислиш за снимки.

Та, Германия…

Разбира се, много различна архитектура. Разбира се, много различна природа. През сутрешните часове дърветата бяха обхванати от лека мъгла, която им придаваше магичен вид – като полека изпълзяващи от вълшебна пелена. Меки хълмове, меки дървета и меки храсти сред меката наситенозелена трева. Когато сред растителността имаше къщи, бяха скупчени близо едни до други и имаха високи керемидени покриви. В градските райони освен пословичната немска подреденост ми направиха впечатление и многото графити. Такъв имаше и на влака ни.

Влак Мюнхен – Щутгарт – До Париж с влак от СофияДо Париж с влак от СофияДо Париж с влак от София

Шест минути на Щутгарт

По разписание най-кризисното ни прекачване беше на гара Щутгарт, защото имахме за него само шест минути. От БДЖ ни бяха уверили, че немските железници заковават минутата и няма как да закъснеем, а също така и че всичко на гарите им е така организирано, че няма губене. Още купувайки билетите, знаехме на кой перон ще спрем и до кой трябва да стигнем.

Все пак просто за всеки случай прекосихме тичешком наистина краткото разстояние и имахме време да се почудим колко дълъг е и този влак…

влакът стрела за Париж!

Влак Щутгарт – Париж – До Париж с влак от София

Влак Щутгарт – Париж

Той, разбира се, отново беше супермодерен като предишния. Вагоните бяха общи, а не разделени на купета, а в центъра им имаше екран, на който течеше последователно на немски, френски и и английски език интересна информация за пътуването, вкл. и скоростта на влака. А тя във втората половина на пътя, на френска земя, достигна 318 км/ч

Четири (?) часа на изумление,

през които прекосихме невероятно много земя, гори, реки, езера, градове и села, спирахме на няколко гари, сред които и в Страсбург, където пак се сетих да извадя апарата.

75010 Париж, Франция

Прекосихме Франция

за отрицателно време и пристигнахме на

гара Париж Изток (Paris Est)

точно навреме…

До Париж с влак от София

гара Изток, Париж 😉

Очаквайте продължението

Автор: Селин Сегундус

Снимки: авторът

Ако все пак изпуснете влака в Будапеща, и тява да пренощувате, ето изгодни варианти недалеч от Келети:



Booking.com

Други разкази свързани с Париж – на картата:


Париж

А ето и вариант, ако в Мюнхен, пази Боже, влакът не ви изчака:



Booking.com

Армения и Грузия с Дачия (7): Ереван, Армения

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Последния път помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а днес вече сме в Ереван.

Приятно четене:

Ереван

Армения

част седма на

Армения и Грузия с Дачия

Сряда (07 май) – пак се събудихме рано. Не можем да си позволим да спим до късно на толкова интересно място. Прегледах си набързо служебните email-и, защото и това си е важно. Закуската малко закъсня, защото късно през нощта бяха пристигнали другите гости на Мариета, който пътуваха със счупеното и оправено BMW 318i. Тъкмо имах време да подредя багажа в колата, да измия пак стъклата и да наглася навигацията – до Ереван имахме да минем 240 км, като надморската височина достигаше почти 2400 метра. Ето го тракът за деня.

И този път закусихме стабилно с палачинки с боб и от онези жълтите яйца, но ядохме в нашия хол, защото новите гости бяха настанени в апартамента на Мариета, за да не ни събудят през нощта, когато са пристигнали. На мен ми стана неудобно, и измих чиниите след закуската, а Мариета немедленно ми се скара – мъжете тук не правели така 🙂

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Последва сърцераздирателно сбогуване с Мариета. Спонтанно и подарихме една шапка за спомен и газ към Ереван.

Газ, ама … аз съм на нафта. Само десетина километра след Горис

направо изтръпнах

Sandero-то го имам от чисто ново и досега никога не ми е правило номера, съответно тръгвайки на толкова далече от България и то точно в тази посока, много се надявах да не реши да проявява дизеловият си нрав баш на 3000км от дома. От София до момента, бях зареждал нафта няколко пъти, но винаги гледах да зареждам по малко гориво (не повече от 20 литра), за да може евентуално лошото гориво да се размеси с вече провереното добро гориво в резервоара. За статистиката, бях заредил 50 литра в София, 23 литра в Капитан Андреево, 50 литра в Турция, още 40 литра в Турция и още 10 литра в Турция преди да влезнем в Грузия. Последно бях набутал още 15 литра в Ереван и от тогава бях минал над 500 км, тоест би трябвало да това гориво да е ОК. Е да, ама никога няма да забравя

чувството на ужас, което изпитах,

когато на един баир след като излезнахме от Горис, се наложи да върна на четвърта предавка и за около 20 секунди от ауспуха излизаше чисто бял, плътен и зловещ бял пушек. Доста неща ми минаха през главата за тези 20 секунди (турбо, дюзи, гарнитура…), но колкото рязко се появи този проблем, толкова и рязко изчезна и то без никакви последици (вече 50 000 км по-късно все още не е правила втори път такъв номер колата). Спрях, огледах, ослушах – нищо. Екстра – продължаваме.

Комбинацията от красиви гледки и големи дупки

е много предизвикателна за шофьора, особено като добавим тировете с иранска регистрация и чисто новите ирански Peugeot 405, произведени тази година (да, наистина ги произвеждат все още!)

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Искахме да стигнем възможно най-рано в Ереван, а и вече бяхме карали по този път в обратната посока, затова ограничихме спиранията до минимум. Понеже в пътеводителите, една от цитираните забележителности в Армения бил

винарския район около град Арени,

решихме все пак да изгубим половин час в някоя от винарните покрай пътя. Сега, сигурно сред вас има почитатели на напитката на боговете, но за мен това си беше чиста загуба на време. Имаше някакви лозници, някакъв туристически фолклор и ние като едни пишман туристи решихме да подкрепим арменската туристическа индустрия с 50 лева за 3 бутилки вино. Да има за подарък от прочутото арменско вино – дрън-дрън та пляс. Поне имаше WiFi. Продължаваме по пътя и продължавам в мой стил с разказа…

Моята кола има едно устройство за автоматично включване на фаровете в режим „дневни светлини“, монтирах го след като си отнесох две глоби от забравяне да включа на къси в София. В Армения обаче явно не е прието да се кара през деня с включени фарове и насрещните коли упорито ми присветкваха, за да ме подсетят да си изгася фаровете – а аз същевременно не мога, защото те се задействат автоматично. Та карам си аз по арменските пътища и в далечината гледам една кола кара на фарове. Подхилкваме се ние, че това само трябва да са българи и като се разминаваме – какво да видя. Български дипломатически (червен) регистрационен номер, започващ със „С 91..“ – това са номерата на арменското посолство в България. Какво прави такава кола тук в южните части на Армения, така и не ни стана ясно.

Вече бяхме гърмяни зайци, и веднага се светнахме, че щом виждаме вече планината Арарат, значи сме наближили и столицата Ереван.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

С наближаване на Ереван пътищата станаха по-широки (един вид магистрала, разбираши), но не и с по-добра настилка – просто навремето СССР е строил с по-голям размах тук:

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Разбрахме и за още

някои особености на шофирането в Армения

от първо лице. Например, колкото и да се доближава до понятията ни за магистрала пътят, това не значи, че по средата на зелената ивица не могат да пасат крави. Или пък – карам си аз по „магистралата“ с 60 – 70 км/ч (заради дупките) и покрай мен профучава една Фиеста с над 100 км/ч. В насрещната посока се движеше една бяла Toyota Corolla със сериозна камера на челното стъкло, която като видя бързака, преджапа през тревата и отпраши да гони Фиестата. Пусна едни сини лампи и сирени, догони нарушителя, спря го и … предполагам, че заработи за тутовката довечера. Тази схема я наблюдавах на няколко пъти, тъй че явно тук така се контролира ЗДвП –

цивилни коли с видеокамери патрулират, набелязват те

и после те догонват. Тъй като всичките бяха бели Toyota Corolla, не беше толкова трудно да привикнеш да караш с повишено внимание при наличието на такъв автомобил в полезрението ти – както сме си свикнали ние с белите Астри в България. Не спираха да ме впечатляват и все по-новите модели ирански Peugeot 405. Този модел всъщност се казва Peugeot Pars.

На влизане в

Ереван

пак си припомнихме колко спретнато беше влизането в Степанакерт, особено на този фон. Навътре вече става по-помпозно и излъскано. След преживяванията ни в Нагорни Карабах, вече по-добре разбирахме некомерсиалните билборди.

Отново се настанихме в апартамента при нашите приятели в Ереван, които пък се бяха увеличили числено по семейному по случай Гергьовден. Набързо отпочинахме и

излезнахме на разходка

по улиците. На мен още ми държеше влага сутрешната случка с белия пушек през ауспуха на Sandero-то, затова исках да открия някъде някаква смислена бензиностанция. Ясно, че бензиностанцията, на която бяхме заредили предишния път в Ереван (при трогателния старозагорски реставратор) не е вариант.

Направо се оказа мисия невъзможна тая работа с дизела

В повечето бензиностанции се продава само бензин. Надписи Euro5Diesel се намират тук-таме, но разбира се на тези бензиностанции точно в момента няма нафта. Още от предишния ни престой в Ереван бяхме набелязали една малко по-далечно, но по-така луксозна бензиностанция, и се отправихме към нея. Пак беше от веригата RAN Oil, но и тук беше малко греда. Дизелът се продаваше на отделна малка колонка, която не е под козирката на бензиностанцията и е малко така в тъча. Самата колонка и тя една такава изстрадала, с дебитната карта не можеше да се плаща. Ама какво да направя, вече бях паднал под половината резервоар, а утре трябваше да се добера до столицата на Грузия, град Тбилиси, което са още 300 км. Сипах половината поливалентна отвара, която ми беше приготвил Joro 01, размесих с 20 литра арменска нафта, прекръстих се и си пожелах нафтата е добра поне колкото настроението на бензинджията, който разбира се беше ходил в България като малък и имаше супер позитивни впечатления от там. Пита ни как живеем сега в България, отговорих му, че е същото като тук – много се бях спекъл за тази нафта, да му се не знае… Поне цената беше 1,59 лева/литъра, при 2,50 лв/л в България по това време.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Бензиностанция

Когато си в Ереван и вдигнеш погледа си нагоре, няма начин да не забележиш две неща – планината Арарат, разбира се, и статуята на майка Армения, която е разположена в парка на Победата (сетете се от първия път за коя Сталинская победа става дума) над града. Още от входаси личеше, че паркът е доста неподдържан, но с изключение на главната променада (не повече от 300 метра), остатъка от парка изглеждаше всякаш наистина самият Сталин за последно е подрязвал храстите покрай алеите.

Самата статуя на майка Армения

е заменила предишната статуя на Йосиф Виссарионович Сталин още през 1962 година (около 10 години след смъртта му) и използва нейния 30 метров пиедестал-музей. Стърчащата още толкова нагоре фигура на жена държи този път не шмайзер, а меч, който трябва да символизира, предполагам, мир чрез насилие – гениално и изключително прогресивно.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Майка Армения

Около статуята са наредени други пацифистки артефакти, като танкове, бронетранспортьори и далекобойни ракети за масово изтребление на хора. Майка им гледа над града, вперила строг поглед в посока Турция, но държи меча си от страната на Русия.

След това минахме през

някакъв квартал с уж богаташки къщи

– абсолютен кич и бутафория с елементи на пародия. До болка позната и за съжаление родна картинка.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Повечето къщи бяха облицовани с мрамор само от страната към улицата, а от задната страна бяха оставени на тухли. Напомня ми на боядисаните само от видимата страна цилиндрови блокове на двигателите на Dacia. Много добре си спомням, как си говорихме с Таня, че трябва да се обръща много повече внимание на избора на управниците на една държава. Ясно е, че диктатурата не е дългосрочно решение, но и произволът на демократичните избори също не може да гарантира качествени хора на управленските постове. Трябва някакъв друг подход, някакво експертно управление, до което да могат да достигат само хора, които са преминали през безкрайно много обучения и тестове. Както са примерно в „Ръководство на въздушното движение“ – доколкото знам, там има безмилостен подбор и не се допускат лекета и бездарници, а само специалисти с талант, ентусиазъм и с много високо заплащане. Не знам кой е правилният подход, но виждам два от неправилните, поне за тази държава.

Решихме да разгледаме как са

моловете в Армения

В Ереван има няколко, все пак всички се кефят на лъскавко и си строят кумири. Молът обаче е в типична сграда, построена от така разпространения тук розов туф. Вътре е като навсякъде, изобилието е налице. Само пари ти трябват, и си цар. Но си е малко смешно, как всичко кръщават Арарат. Всичко. Ние не си падаме много по сувенирите, затова от супермаркета си напазарувахме малки арменски коянчета за приятелите от онова сирене на конци за нас. Не са много дълготраен спомен, но аз нямам проблеми със спомените – нещата, които са ми интересни, винаги ги помня и без да полагам много усилия. Направо не е истина колко дълъг стана разказа за Армения, особено като се има предвид, че го пиша 3 години след като сме се върнали вече…

Продължихме вече пешеходната си разходка в града

Всъщност доста кръстосвахме този ден – ето го тракът. Попаднахме на автентична, съвременна работилница за хачкари. Автентична, защото действително не се чуваха никакви машини, са всичко се правеше само с ръчни инструменти.

На тукашните Sandero под написа „Sandero“ не пише „by Renault“, защото те просто са си Renault.

Отново минахме през

площада на Републиката и пеещите фонтани:

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Джиткахме си безцелно по уличките, наслаждавахме се на хитроумните и тъпоумните решения по сградния фонд. Търсихме пак бит пазара Вермисаж, но логично той работи само събота и неделя. Нагледахме се на всякакви лъскави коли, ниски жени с големи носове, задници и токчета, както и пишман улични майстори.

Впечатли ни метрото

Първо ни впечатли фактът, че въобще има метро, но после се сетихме, че преди е имало кой да им го построи. После пък ни впечатли как може нещо толкова запуснато да продължава да функционира:

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Метрото в Ереван

За инфраструктура не се отделят много пари, но трябва да им се признае, че са

много набожни

и на всеки ъгъл се строи нова църква, и всички църкви са издържани в един стил.

Както си бяхме обещали, отидохме пак до

каскадата на Ереван

На светло може би не е толкова романтична, но пък се виждат повече детайли:

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Каскадата на Ереван

Скулптурния парк пред каскадата включва освен схема на града-слънце, някои много забавни статуи, образци на съвременното изкуство. Общо взето като цяло сигурно само Скопие може да се мери с Ереван по брой статуи на глава от популацията.

10 Tamanyan St, Yerevan 0009, Армения

Ще се повторя, но наистина

много ми хареса тази каскада,

както с оригиналната си форма, така и с отделните си компоненти. Под лявото стълбище на каскадатае разположен музеен център за съвременни изкуства, като по цялата и дължина има ескалатори. Входът е свободен, а експозицията според мен беше интересна.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Имаше дори снимки от градежа на самата каскада:

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Самите арменци също се кефят на съоръжението и го ползват по предназначение. По ескалаторите лесно се стига най-горе и гледката е супер.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Спуснахме се по дясното стълбище на каскадата, под което има зали, до които достъпът е ограничен. В една от залите имаше фолклорен концерт и щеше да е интересно да влезнем, но просто нямахме време за всичко.

Когато стигнахме обратно долу, запалиха осветлението и имахме възможност да се пожелаем лека нощ на освежения от летния дъжд нощен Ереван.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Последната ни вечер в Ереван завърши с онова сладко агънце, което си избрахме от кошарата преди няколко дена в имено на Жоро (зетят в приемното ни семейство).

За следващата нощ в Тбилиси нямахме запазено спане, но някакси предчувствах, че много лесно ще се оправим. Въведох си адресите на три хостелчета, които си харесах по booking.com, в навигацията и заспах със смесени чувства – тръгвахме си от Армения, но пък заминавахме за Грузия. Само тая арменска нафта да не ни издъни някъде по път…

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

Ако нямате познати, при които да пренощувате в Ереван, тук има специални оферти за нощувки:



Booking.com

Други разкази свързани с Армения – на картата:

Армения

Нощувки из цяла Армения, можете да запазите тук


Booking.com