Category Archives: пътуване

През Иран с Опел (14): Бисотун, Так-е Бостан, Орумие, Базарган, Арарат и среща с въоръжени кюрди

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес завършваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеранпрез Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанзпосетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз, както и през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт.После минахме по брега на Персийския залив с Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр, а за поселдно разгледахме Чока Занбил и Сус.

Днес след Бисотун ще тръгнем към турската граница.

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част четиринайсета

Бисотун, Так-е Бостан, Орумие, Базарган, Арарат и среща с въоръжени кюрди

Бисотун

Бисотун е разположен по протежението на древен търговски път, който свързва високото Иранско плато с Месопотамия. Това малко градче е известно с наличието на находки от праисторически времена, както и артефакти от периодите на различни царства, владеели тези земи. Основните забележителности на историческия комплекс представляват барелефи и надписи, изсечени в почти вертикална скалиста планина. Те са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 2006 година.

С най-голяма значимост е изсечения в скалата

барелеф на Дарий I,

разположен на височина над 100 метра и с размери 6,5 метра на 3,2 метра. До него се достига по стълби и платформа, на която поради реконструкция не пускаха туристи по време на посещението ми.

Стълбите и платформата, от която се вижда барелефа с надписи на Дарий I

Стълбите и платформата, от която се вижда барелефа с надписи на Дарий I

Снимка на барелефа, изобразяващ победите на Дарий I Велики

Снимка на барелефа, изобразяващ победите на Дарий I Велики

Барелефът изобразява Дарий, който държи лък и е стъпил върху гърдите на победения негов противник и претендент за престола Гаумата. Следват фигурите на девет пленени от Дарий владетели, които са се опитали да разпокъсат Персийската империя. Над фигурите е изобразено зороастрийското крилато слънце Фаравахар като символ на божествената власт на Дарий. Надписите са на три езика: еламски, вавилонски и древноперсийски. Те описват потеклото на Дарий, бунтовете в империята след смъртта на Кир Велики и сина му, както и победите на Дарий над владетелите, опитали се да разпокъсат Персия. Надписите свидетелстват за обмена на културни влияния в развитието на изкуството и писмеността в Близкия изток.

Фархад Тараш

представлява изсечена в скалата гладка повърхност с размери 200 метра на 36 метра, върху която е трябвало да бъдат издълбани барелефи и надписи.

Фархад Тараш

Фархад Тараш

Статуята на Херакъл (Херкулес)

е изсечена в скалите в средата на втори век преди новата ера. Изобразява почиващия си върху лъвска кожа герой, след удържана победа в битка. До него се виждат барелефи на маслиново дърво и закачен на клоните кочан със стрели. Митичният герой е с къдрава коса, брада и чаша вино в лявата си ръка. Надписи на древногръцки език обясняват, че статуята е в чест на Персийска победа над Партите.

 

 

Статуята на победилия в битка и почиващ си античен герой Херакъл (Херкулес)

Статуята на победилия в битка и почиващ си античен герой Херакъл (Херкулес)

Барелефът на Партския владетел Митридат II

е от края на втори век преди новата ера и го изобразява заедно с четирима верни сатрапи (областни управители). До него друг барелеф увековечава победата на Партския владетел Готарзис II над принц Мехердад. По средата барелефите са частично припокрити с надпис от 17-ти век за направено дарение на имоти от местния шейх Али Хан.

Поразрушените барелефи на Митридат II и на Готарзис II, както и надписа на шейх Али Хан

Поразрушените барелефи на Митридат II и на Готарзис II, както и надписа на шейх Али Хан

Целият Археологически комплекс Бисотун обхваща площ от 116 хектара. Всичките историко-археологически паметници са 18 на брой. Други интересни обекти са пещерата на ловците, партския храм, камъкът с барелеф на Балаш, реставрирания кервансарай.

Входна такса не се събира, разглеждането на обектите в комплекса е безплатно.

 

Так-е Бостан

Историческият комплекс Так-е Бостан е разположен в

Керманшах

Този град с близо един милион жители е столица на едноименна провинция и център на индустриално развит регион. Разположен е на международния път, свързващ столицата на Иран Техеран с Иракската столица Багдад.

Taq-e Bostan, Керманшах, Иран

Районът на Керманшах се слави с богатата си история и култура. Първите селища са се появили осем хилядолетия преди новата ера. През 4-ти век това е процъфтяващ град и своеобразен курорт, където персийските управници са идвали да се лекуват.

Главната забележителност в Керманшах е комплексът Так-е Бостан, включващ издълбани в скалата ниши с барелефи и надписи. Те са на възраст 16-17 века и изобразяват сцени от живота на царете от династията на Сасанидите.

Скалните ниши с барелефи и надписи са оргинални паметници от 4-ти век след Христа

Скалните ниши с барелефи и надписи са оргинални паметници от 4-ти век след Христа

Барелефите в най-голямата ниша

Барелефите в най-голямата ниша

Горният барелеф в дъното на най-голямата ниша изобразява коронясването на цар Ардашир II. От едната му страна е зороастрийският бог Ахура Мазда. От другата му страна е индо-иранската богиня Анахита.

Долният баралеф изобразява владетеля като конник с метална ризница, копие и щит. Рицарите в Западна Европа започват да носят аналогична броня няколко века по-късно.

Страничните барелефи в голямата ниша

Страничните барелефи в голямата ниша

Горният барелеф от лявата страна на нишата изобразява владетеля на трон, приемащ посетители.

Долният барелеф от ляво представлява ловна сцена на преследване на елени и глигани.

Малката ниша съдържа барелефи на персийски владетели и надписи

Малката ниша съдържа барелефи на персийски владетели и надписи

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

 

Орумие

700-хилядният Орумие се намира в северозападната част на Иран и е административен център на провинция Западен Азербайджан. В продължение на векове заедно с мюсюлманите тук мирно са живяли християни и евреи. В околностите на града е имало чудесни овощни градини и лозя, поради което са го наричали „Градината на Персия“.

През втората половина на 19-ти век за известно време регионът попада под властта на Кюрдския националистически лидер Шейх Убайд ал-Лах. През 1880 година персийската армия атакува кюрдските войски и превзема града. По време на сраженията са избити много християни, а овощните градини в околностите са опожарени. През Първата световна война турската армия превзема Орумие и други западноирански градове, въпреки че страната е неутрална. Почти всички християни бягат от града за да не ги сполети съдбата на избитите от турците арменци през 1915 година.

 

В град Орумие влязох късно вечерта, след като бях минал през

провинция Кюрдистан

и покрай соленото езеро носещо също името Орумие. Имах намерение да поразгледам централната част, но трафикът беше ужасно натоварен. На няколко пъти по кръстовищата свистяха спирачките на моя и на съседните автомобили. Реших, че не си струва да катастрофирам преди напускането на Иран и спрях на първия удобен паркинг за да пренощувам.

Към 4 часа сутринта потеглих, по улиците нямаше хора и автомобили, но указателните табели бяха само с имена на улици и площади. Половин час обикалях по булевардите без да намеря нито центъра на града, нито изхода към главния път на север. Появиха се първите чистачи и започнах да ги питам за посоката. Те ме упътваха така, че стигах до затънтени квартали и пак се връщах. На един площад видях двама войника с автомати на пост пред някаква административна сграда. Като спрях пред тях те застанаха в положение „мирно“. Попитах ги за посоката и единият ми начерта подробна схема на лист хартия как да се „измъкна“ от града. Бях безкрайно благодарен на този интелигентен войник, защото се справих без повече питания, ръководейки се по схемата му. И в други градове вече се беше случвало военни, които охраняват обекти, да ми чертаят схеми, по които се ориентирах за посоките.

Това остави у мен добри впечатления от служещите в иранската армия: много от тях говореха английски като обясняваха ясно и точно.

 

От  Орумие до границата оставаха 320 километра. Минах транзит през градовете Хой и Маку. За последен път си напълних резервоара с евтино гориво.

 

Преминаване на границата между Иран и Турция при Базарган

Малкото гранично градче Базарган изобилства с магазини, където похарчих останалите ми ирански пари.

Главната улица на граничното градче Базарган

Главната улица на граничното градче Базарган

В далечината се вижда планината Арарат със заснежения си връх.

При напускането на Иран се сблъсках също с хаос, бюрокрация и корупция на границата, както и на влизане в страната

от Армения. Поне се бях подготвил психологически. Още при влизането в граничната зона един мъж ми поиска 50 долара, явно за да ми съдейства при оформянето на документите. Ненавиждайки всякакви форми на корупция и изнудване решително му отказах.

Той само ми каза, че в такъв случай ще си имам проблеми. Оказа се прав. Отказът ми да платя 50 долара беше грешка. В близкия фургон граничният служител ми прибра шофьорската книжка и ме прати да плащам някаква такса.

На около 300 метра оттам намерих голяма административна и митническа сграда. След няколко питания открих гишето с нужния служител, който написа някаква бележка и ме прати в банковия офис. Там платих 35 евро, служителят на гишето сложи подпис и печат, след което се върнах 300 метра обратно в началото на граничния район.

Човекът от фургона взе документа за платена такса, върна ми шофьорската книжка и ме пусна. Отидох пак в голямата митническа сграда и започнах да търся къде трябва да ми оформят Карнет дьо пасаж-а на автомобила. Един митнически служител ми каза, че това можело да стане на следващия ден защото сега е петък, почивния ден в Иран. Теглих им на ум една … , качих се на автомобила и продължих до следващата сграда, където се извършваше паспортна и митническа проверка.

Веднага се появи един цивилен „помагач“, който каза, че може да ми придвижи документите срещу възнаграждение. Предадох се и се оставих в ръцете му. Оказа се, че съм постъпил правилно. Човекът ме заведе до гишето за паспортна проверка и ме остави да чакам на опашката. Без проблем получих печат в паспорта за напускане на страната, а след малко „помагачът“ се върна с оформен Карнет дьо пасаж на автомобила. После поиска 100 евро за да платял някакви такси. Нямах избор, дадох му парите и след десетина минути той се върна с два документа. Така и не разбрах какви са тия листчета, за които дадох толкова много пари.

Двата документа, за които дадох 100 евро

Двата документа, за които дадох 100 евро

Двата документа, за които дадох 100 евро

Двата документа, за които дадох 100 евро

 

Наредих се на опашката с автомобили за митническа проверка. „Помагачът“ чакаше с мен като подаваше документите първо на митничаря, а после и на граничния полицай. Всичко мина без проблеми. „Моят човек“ поиска още 30 евро за това, че ми е помогнал.

Отвори се желязна решетъчна врата, движеща се по релса и няколко автомобила влязохме в нещо като ограден двор. Пред нас имаше друга желязна ограда с такава врата, а отстрани гише за паспортна проверка. След подпечатването на паспорта „помагачът“ ме заведе на друго гише за оформяне документите на автомобила. Вътре видях жена в униформа и без забрадка на главата. Едва тогава осъзнах, че

вече ме проверяват турските гранични служби

Стана ми ясно, че в това заградено пространство иранците предават преминаващите границата на турците. След оформянето на паспорта и документите на автомобила „моят човек“ ме предаде на турския митничар и си взехме довиждане. Митничарят хвърли поглед на багажа в автомобила и поиска пари. Попитах го колко, той ми каза „двадесет“ и му дадох 20 турски лири (17 лева). Той ги взе, но изглеждаше разочарован. Ами да си беше казал конкретно, че иска 20 евро (40 лева). Щях да му ги дам.

После се отвори другата плъзгаща се по релса голяма желязна решетъчна врата и заедно с останалите леки автомобили преминах в Турция. Последва последна паспортна проверка на турски полицай и напуснах граничната зона.

Преминаването на границата между Иран и Турция ми беше отнело повече от два часа. Все пак по-добре в сравнение с трите часа, които ми отидоха при влизането от Армения.

Поех дълбоко въздух.

Почувствах се почти у дома.

 

Арарат

От турска територия изгледът към планината Арарат беше внушителен. Добре се открояваше покритият със сняг връх, висок 5165 метра. До него е връх Малък Арарат с височина 3914 метра.

В библейските книги се говори за планината Арарат, където след Потопа е останал да лежи Ноевият ковчег.

Отляво е Голям Арарат, а отдясно е Малък Арарат

Отляво е Голям Арарат, а отдясно е Малък Арарат

Заснеженият конус на Голям Арарат

Заснеженият конус на Голям Арарат

 

Среща с въоръжени кюрди

Минах тридесетина километра и почуствах умора, нормална след преживяванията рано сутринта в Орумие и при преминаването на границата. Както правя обикновено, от шосето отбих по черен път и след около километър спрях между малки хълмове. Реших, че мястото е достатъчно закътано и ще си почина спокойно. Хапнах и тъкмо ядях грозде за десерт когато се появи някакъв мъж и тръгна към мен. В ръката си носеше автомат Калашников и чак тогава осъзнах, че

всъщност се намирам в Кюрдистан

Сетих се за медийни съобщения от последните години за отвличания, извършени от кюрдски партизани. Поизплаших се. Мъжът първо огледа багажника и вътре в автомобила, вероятно за оръжие. После дойде при мен и въпросително ме погледна. Казах му, че съм турист и съм спрял за да хапна и да си почина. Той каза: „ОК, но проблем.“. Попитах го какъв е, турчин или кюрд. Той гордо се потупа в гърдите и каза: „Кюрд, кюрд. Но турк.“. После изчезна между баирите, държейки в ръка автомата.

Реших, че няма страшно и мога да продължа почивката. Дремнах петнадесетина минути и изпих чаша кока кола с разтворено в нея инстантно кафе. Докато си миех зъбите се появи познатият ми мъж, водейки и един друг по-възрастен със себе си. Възрастният също държеше в ръка автомат Калашников. Помислих си, че става лошо и е трябвало веднага да се махна от това място. Здрависахме се с възрастния мъж, който гордо каза, че е кюрд. В този момент измежду баирите се приближи трети, също с Калашников. Запознах се и с него. Изплаших се. Какво ли пък ще става сега?  И на новодошлите обясних с думи и жестове, че съм турист от „Булгаристан“, че съм хапнал, дремнал и ще продължавам по пътя. Единият ме попита имам ли много пари и в хотели ли спя. Веднага реших, че тоя сигурно си прави сметката да ме ограби. Обясних, че имам пари само за гориво и спя в колата защото не съм богат.

Предложих им да се снимаме, те първо отказваха, но после двама се съгласиха. Казах им да застанат с автоматите, но те твърдо отказаха. Оставиха ги до колата, само единият си го подпря на предното  колело (вижда се на снимките).

С един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

С един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

Авторът с още един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

Авторът с още един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

Понечих да си тръгна, но възрастният кюрд ме спря, искал да си говорим. Питаха ме дали имам жена (кадън) и им отговорих утвърдително. На обратния ми въпрос и тримата казаха, че са женени. Питаха ме за деца и им казах, че имам две. Те започнаха да ми се смеят, че имам само две деца. Единият имал пет, другият имал осем, а пък третият гордо каза, че имал десет деца.

Отново си затръгвах и те пак ме спряха, за да си говорим още. Знаеха по няколко думи на английски и се получи доста комична ситуация. Кюрдите ми говорят нещо на турски, но нищо не им разбирам. Аз започнах да им говоря на български, а пък те ме слушат и кимат с глави. В такъв „съдържателен разговор“ минаха десетина минути. Накрая ме пуснаха, взехме си довиждане като с най-възрастния се разцелувахме.

И този път се оказаха напразни страховете и опасенията, че нещо лошо може да ми се случи.

 

До Перник ми оставаха само 2300 километра.

Край

Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mailvalentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 

През Иран с Опел (14): Бисотун, Так-е Бостан, Орумие, Базарган, Арарат и среща с въоръжени кюрди

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес завършваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеранпрез Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанзпосетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз, както и през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт.После минахме по брега на Персийския залив с Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр, а за поселдно разгледахме Чока Занбил и Сус.

Днес след Бисотун ще тръгнем към турската граница.

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част четиринайсета

Бисотун, Так-е Бостан, Орумие, Базарган, Арарат и среща с въоръжени кюрди

Бисотун

Бисотун е разположен по протежението на древен търговски път, който свързва високото Иранско плато с Месопотамия. Това малко градче е известно с наличието на находки от праисторически времена, както и артефакти от периодите на различни царства, владеели тези земи. Основните забележителности на историческия комплекс представляват барелефи и надписи, изсечени в почти вертикална скалиста планина. Те са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 2006 година.

С най-голяма значимост е изсечения в скалата

барелеф на Дарий I,

разположен на височина над 100 метра и с размери 6,5 метра на 3,2 метра. До него се достига по стълби и платформа, на която поради реконструкция не пускаха туристи по време на посещението ми.

Стълбите и платформата, от която се вижда барелефа с надписи на Дарий I

Стълбите и платформата, от която се вижда барелефа с надписи на Дарий I

Снимка на барелефа, изобразяващ победите на Дарий I Велики

Снимка на барелефа, изобразяващ победите на Дарий I Велики

Барелефът изобразява Дарий, който държи лък и е стъпил върху гърдите на победения негов противник и претендент за престола Гаумата. Следват фигурите на девет пленени от Дарий владетели, които са се опитали да разпокъсат Персийската империя. Над фигурите е изобразено зороастрийското крилато слънце Фаравахар като символ на божествената власт на Дарий. Надписите са на три езика: еламски, вавилонски и древноперсийски. Те описват потеклото на Дарий, бунтовете в империята след смъртта на Кир Велики и сина му, както и победите на Дарий над владетелите, опитали се да разпокъсат Персия. Надписите свидетелстват за обмена на културни влияния в развитието на изкуството и писмеността в Близкия изток.

Фархад Тараш

представлява изсечена в скалата гладка повърхност с размери 200 метра на 36 метра, върху която е трябвало да бъдат издълбани барелефи и надписи.

Фархад Тараш

Фархад Тараш

Статуята на Херакъл (Херкулес)

е изсечена в скалите в средата на втори век преди новата ера. Изобразява почиващия си върху лъвска кожа герой, след удържана победа в битка. До него се виждат барелефи на маслиново дърво и закачен на клоните кочан със стрели. Митичният герой е с къдрава коса, брада и чаша вино в лявата си ръка. Надписи на древногръцки език обясняват, че статуята е в чест на Персийска победа над Партите.

 

 

Статуята на победилия в битка и почиващ си античен герой Херакъл (Херкулес)

Статуята на победилия в битка и почиващ си античен герой Херакъл (Херкулес)

Барелефът на Партския владетел Митридат II

е от края на втори век преди новата ера и го изобразява заедно с четирима верни сатрапи (областни управители). До него друг барелеф увековечава победата на Партския владетел Готарзис II над принц Мехердад. По средата барелефите са частично припокрити с надпис от 17-ти век за направено дарение на имоти от местния шейх Али Хан.

Поразрушените барелефи на Митридат II и на Готарзис II, както и надписа на шейх Али Хан

Поразрушените барелефи на Митридат II и на Готарзис II, както и надписа на шейх Али Хан

Целият Археологически комплекс Бисотун обхваща площ от 116 хектара. Всичките историко-археологически паметници са 18 на брой. Други интересни обекти са пещерата на ловците, партския храм, камъкът с барелеф на Балаш, реставрирания кервансарай.

Входна такса не се събира, разглеждането на обектите в комплекса е безплатно.

 

Так-е Бостан

Историческият комплекс Так-е Бостан е разположен в

Керманшах

Този град с близо един милион жители е столица на едноименна провинция и център на индустриално развит регион. Разположен е на международния път, свързващ столицата на Иран Техеран с Иракската столица Багдад.

Taq-e Bostan, Керманшах, Иран

Районът на Керманшах се слави с богатата си история и култура. Първите селища са се появили осем хилядолетия преди новата ера. През 4-ти век това е процъфтяващ град и своеобразен курорт, където персийските управници са идвали да се лекуват.

Главната забележителност в Керманшах е комплексът Так-е Бостан, включващ издълбани в скалата ниши с барелефи и надписи. Те са на възраст 16-17 века и изобразяват сцени от живота на царете от династията на Сасанидите.

Скалните ниши с барелефи и надписи са оргинални паметници от 4-ти век след Христа

Скалните ниши с барелефи и надписи са оргинални паметници от 4-ти век след Христа

Барелефите в най-голямата ниша

Барелефите в най-голямата ниша

Горният барелеф в дъното на най-голямата ниша изобразява коронясването на цар Ардашир II. От едната му страна е зороастрийският бог Ахура Мазда. От другата му страна е индо-иранската богиня Анахита.

Долният баралеф изобразява владетеля като конник с метална ризница, копие и щит. Рицарите в Западна Европа започват да носят аналогична броня няколко века по-късно.

Страничните барелефи в голямата ниша

Страничните барелефи в голямата ниша

Горният барелеф от лявата страна на нишата изобразява владетеля на трон, приемащ посетители.

Долният барелеф от ляво представлява ловна сцена на преследване на елени и глигани.

Малката ниша съдържа барелефи на персийски владетели и надписи

Малката ниша съдържа барелефи на персийски владетели и надписи

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

 

Орумие

700-хилядният Орумие се намира в северозападната част на Иран и е административен център на провинция Западен Азербайджан. В продължение на векове заедно с мюсюлманите тук мирно са живяли християни и евреи. В околностите на града е имало чудесни овощни градини и лозя, поради което са го наричали „Градината на Персия“.

През втората половина на 19-ти век за известно време регионът попада под властта на Кюрдския националистически лидер Шейх Убайд ал-Лах. През 1880 година персийската армия атакува кюрдските войски и превзема града. По време на сраженията са избити много християни, а овощните градини в околностите са опожарени. През Първата световна война турската армия превзема Орумие и други западноирански градове, въпреки че страната е неутрална. Почти всички християни бягат от града за да не ги сполети съдбата на избитите от турците арменци през 1915 година.

 

В град Орумие влязох късно вечерта, след като бях минал през

провинция Кюрдистан

и покрай соленото езеро носещо също името Орумие. Имах намерение да поразгледам централната част, но трафикът беше ужасно натоварен. На няколко пъти по кръстовищата свистяха спирачките на моя и на съседните автомобили. Реших, че не си струва да катастрофирам преди напускането на Иран и спрях на първия удобен паркинг за да пренощувам.

Към 4 часа сутринта потеглих, по улиците нямаше хора и автомобили, но указателните табели бяха само с имена на улици и площади. Половин час обикалях по булевардите без да намеря нито центъра на града, нито изхода към главния път на север. Появиха се първите чистачи и започнах да ги питам за посоката. Те ме упътваха така, че стигах до затънтени квартали и пак се връщах. На един площад видях двама войника с автомати на пост пред някаква административна сграда. Като спрях пред тях те застанаха в положение „мирно“. Попитах ги за посоката и единият ми начерта подробна схема на лист хартия как да се „измъкна“ от града. Бях безкрайно благодарен на този интелигентен войник, защото се справих без повече питания, ръководейки се по схемата му. И в други градове вече се беше случвало военни, които охраняват обекти, да ми чертаят схеми, по които се ориентирах за посоките.

Това остави у мен добри впечатления от служещите в иранската армия: много от тях говореха английски като обясняваха ясно и точно.

 

От  Орумие до границата оставаха 320 километра. Минах транзит през градовете Хой и Маку. За последен път си напълних резервоара с евтино гориво.

 

Преминаване на границата между Иран и Турция при Базарган

Малкото гранично градче Базарган изобилства с магазини, където похарчих останалите ми ирански пари.

Главната улица на граничното градче Базарган

Главната улица на граничното градче Базарган

В далечината се вижда планината Арарат със заснежения си връх.

При напускането на Иран се сблъсках също с хаос, бюрокрация и корупция на границата, както и на влизане в страната

от Армения. Поне се бях подготвил психологически. Още при влизането в граничната зона един мъж ми поиска 50 долара, явно за да ми съдейства при оформянето на документите. Ненавиждайки всякакви форми на корупция и изнудване решително му отказах.

Той само ми каза, че в такъв случай ще си имам проблеми. Оказа се прав. Отказът ми да платя 50 долара беше грешка. В близкия фургон граничният служител ми прибра шофьорската книжка и ме прати да плащам някаква такса.

На около 300 метра оттам намерих голяма административна и митническа сграда. След няколко питания открих гишето с нужния служител, който написа някаква бележка и ме прати в банковия офис. Там платих 35 евро, служителят на гишето сложи подпис и печат, след което се върнах 300 метра обратно в началото на граничния район.

Човекът от фургона взе документа за платена такса, върна ми шофьорската книжка и ме пусна. Отидох пак в голямата митническа сграда и започнах да търся къде трябва да ми оформят Карнет дьо пасаж-а на автомобила. Един митнически служител ми каза, че това можело да стане на следващия ден защото сега е петък, почивния ден в Иран. Теглих им на ум една … , качих се на автомобила и продължих до следващата сграда, където се извършваше паспортна и митническа проверка.

Веднага се появи един цивилен „помагач“, който каза, че може да ми придвижи документите срещу възнаграждение. Предадох се и се оставих в ръцете му. Оказа се, че съм постъпил правилно. Човекът ме заведе до гишето за паспортна проверка и ме остави да чакам на опашката. Без проблем получих печат в паспорта за напускане на страната, а след малко „помагачът“ се върна с оформен Карнет дьо пасаж на автомобила. После поиска 100 евро за да платял някакви такси. Нямах избор, дадох му парите и след десетина минути той се върна с два документа. Така и не разбрах какви са тия листчета, за които дадох толкова много пари.

Двата документа, за които дадох 100 евро

Двата документа, за които дадох 100 евро

Двата документа, за които дадох 100 евро

Двата документа, за които дадох 100 евро

 

Наредих се на опашката с автомобили за митническа проверка. „Помагачът“ чакаше с мен като подаваше документите първо на митничаря, а после и на граничния полицай. Всичко мина без проблеми. „Моят човек“ поиска още 30 евро за това, че ми е помогнал.

Отвори се желязна решетъчна врата, движеща се по релса и няколко автомобила влязохме в нещо като ограден двор. Пред нас имаше друга желязна ограда с такава врата, а отстрани гише за паспортна проверка. След подпечатването на паспорта „помагачът“ ме заведе на друго гише за оформяне документите на автомобила. Вътре видях жена в униформа и без забрадка на главата. Едва тогава осъзнах, че

вече ме проверяват турските гранични служби

Стана ми ясно, че в това заградено пространство иранците предават преминаващите границата на турците. След оформянето на паспорта и документите на автомобила „моят човек“ ме предаде на турския митничар и си взехме довиждане. Митничарят хвърли поглед на багажа в автомобила и поиска пари. Попитах го колко, той ми каза „двадесет“ и му дадох 20 турски лири (17 лева). Той ги взе, но изглеждаше разочарован. Ами да си беше казал конкретно, че иска 20 евро (40 лева). Щях да му ги дам.

После се отвори другата плъзгаща се по релса голяма желязна решетъчна врата и заедно с останалите леки автомобили преминах в Турция. Последва последна паспортна проверка на турски полицай и напуснах граничната зона.

Преминаването на границата между Иран и Турция ми беше отнело повече от два часа. Все пак по-добре в сравнение с трите часа, които ми отидоха при влизането от Армения.

Поех дълбоко въздух.

Почувствах се почти у дома.

 

Арарат

От турска територия изгледът към планината Арарат беше внушителен. Добре се открояваше покритият със сняг връх, висок 5165 метра. До него е връх Малък Арарат с височина 3914 метра.

В библейските книги се говори за планината Арарат, където след Потопа е останал да лежи Ноевият ковчег.

Отляво е Голям Арарат, а отдясно е Малък Арарат

Отляво е Голям Арарат, а отдясно е Малък Арарат

Заснеженият конус на Голям Арарат

Заснеженият конус на Голям Арарат

 

Среща с въоръжени кюрди

Минах тридесетина километра и почуствах умора, нормална след преживяванията рано сутринта в Орумие и при преминаването на границата. Както правя обикновено, от шосето отбих по черен път и след около километър спрях между малки хълмове. Реших, че мястото е достатъчно закътано и ще си почина спокойно. Хапнах и тъкмо ядях грозде за десерт когато се появи някакъв мъж и тръгна към мен. В ръката си носеше автомат Калашников и чак тогава осъзнах, че

всъщност се намирам в Кюрдистан

Сетих се за медийни съобщения от последните години за отвличания, извършени от кюрдски партизани. Поизплаших се. Мъжът първо огледа багажника и вътре в автомобила, вероятно за оръжие. После дойде при мен и въпросително ме погледна. Казах му, че съм турист и съм спрял за да хапна и да си почина. Той каза: „ОК, но проблем.“. Попитах го какъв е, турчин или кюрд. Той гордо се потупа в гърдите и каза: „Кюрд, кюрд. Но турк.“. После изчезна между баирите, държейки в ръка автомата.

Реших, че няма страшно и мога да продължа почивката. Дремнах петнадесетина минути и изпих чаша кока кола с разтворено в нея инстантно кафе. Докато си миех зъбите се появи познатият ми мъж, водейки и един друг по-възрастен със себе си. Възрастният също държеше в ръка автомат Калашников. Помислих си, че става лошо и е трябвало веднага да се махна от това място. Здрависахме се с възрастния мъж, който гордо каза, че е кюрд. В този момент измежду баирите се приближи трети, също с Калашников. Запознах се и с него. Изплаших се. Какво ли пък ще става сега?  И на новодошлите обясних с думи и жестове, че съм турист от „Булгаристан“, че съм хапнал, дремнал и ще продължавам по пътя. Единият ме попита имам ли много пари и в хотели ли спя. Веднага реших, че тоя сигурно си прави сметката да ме ограби. Обясних, че имам пари само за гориво и спя в колата защото не съм богат.

Предложих им да се снимаме, те първо отказваха, но после двама се съгласиха. Казах им да застанат с автоматите, но те твърдо отказаха. Оставиха ги до колата, само единият си го подпря на предното  колело (вижда се на снимките).

С един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

С един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

Авторът с още един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

Авторът с още един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

Понечих да си тръгна, но възрастният кюрд ме спря, искал да си говорим. Питаха ме дали имам жена (кадън) и им отговорих утвърдително. На обратния ми въпрос и тримата казаха, че са женени. Питаха ме за деца и им казах, че имам две. Те започнаха да ми се смеят, че имам само две деца. Единият имал пет, другият имал осем, а пък третият гордо каза, че имал десет деца.

Отново си затръгвах и те пак ме спряха, за да си говорим още. Знаеха по няколко думи на английски и се получи доста комична ситуация. Кюрдите ми говорят нещо на турски, но нищо не им разбирам. Аз започнах да им говоря на български, а пък те ме слушат и кимат с глави. В такъв „съдържателен разговор“ минаха десетина минути. Накрая ме пуснаха, взехме си довиждане като с най-възрастния се разцелувахме.

И този път се оказаха напразни страховете и опасенията, че нещо лошо може да ми се случи.

 

До Перник ми оставаха само 2300 километра.

Край

Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mailvalentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 

Езера, ветрове и приятели (3): Черна гора

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания, а днес ще влезем в Черна гора.

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част трета

Черна гора

Шкодренско езеро, Черна гора

 

Срещаме няколко магарета, спокойно пасящи до пътя. Харесват ни. Приближават се, а едното облизва фаровете на нашия мотор. Жест на приятелство и привързаност. Все пак изпълняват подобни роли – някой ахмак ги товари и използва я за работа, я за развлечение. Нашият ТДМ изобщо не се дърпа. Стои мирен, докато магарето с топъл и грапав език мие очите му…

 

Спускаме се надолу – от едната ни страна е отсечен и много стръмен склон, който в подножието полегато и леко вълнообразно се разлива до водите на

Шкодренско езеро

Край бреговете му се вижда светлозелена ивица, образувана от едрите месести листа на водните лилии. Далечните отсрещни брегове изглеждат сурови, каменисти и оскъдни на растителност. В ниското се гушат малки селца с червенеещи покривчета, а хълмовете са прорязани от пътищата, водещи до тях.

 

 

 

Постепенно слизаме все по-надолу. Наближавайки езерото се открива най-красивата му част – в периферията са разположени куполовидни върхове, изникващи от самата водна повърхност. Езерото прониква в сърцето на планината, заобикаля гъвкаво, спокойно и наситеносиньо, създава едновременно противоречие и хармония с околния релеф.

 

Миниатюрно островче с малка бяла постройчица смело се разполага в средата на езерото. Образуват се живописни, обли заливи, щедро обрасли с водна лилия. Наближаваме населено място. Възрастна жена ни предлага „ладно вино” от хладилна чанта. Изкушението е огромно. После влизаме във  Вирпазар, където „точеното” ни очаква. Разменяме шеги със сервитьора (хората там са много комуникативни), а Бобан Левио мигач пита за сводни „собе”(стаи). Търсим място за спане, но цените са високи, а условията – обикновени.

Продължаваме към Подгорица

 

Преминаваме през дълъг мост, прекрачил между два диви полуобрасли бряга.

 

 Черна гора

 

 

Летим по прекрасния път  до железопътна линия и останки от древна крепост.  От двете ни страни езерната повърхност почива тиха и необятна.

По пътя пропускаме четирикилометров тунел, приближаваме столицата на Монтенегро, а все още не е ясно къде ще нощуваме. Точно преди града се отбиваме  по страничен черен път и попадаме в бодливо поле. По показателните остатъци от човешка дейност разбираме, че това е мястото за забранена любов. Констатираното става повод за множество шеги. Нямаме избор и разпъваме палатките на закътана бодлива полянка.

 

Вечеряме, а от моя телефон в ушите ни драще дрезгавият звук на „Сребрни криле”, съвсем в унисон с вечерта и мястото. Щурците свирят безгрижната си песен, бодлите са в изобилие, но умората е определяща. Оказва се най-сладката нощ от пътуването.

 

ден четвърт

Подгорица; Будва;  Котор – Которски залив.

 

Не чувствам. Не чувствам с дълбочината, която искам. Видяното някак се плъзга до мен, докосва ме почти неуловимо, ефирно и отминава. Всичко се изнизва като на кинолента. Липсват ми разтърсващото усещане, изригващата емоция, поглъщащото преживяване на видяното. Аз съм там и гледам, но съм по-скоро наблюдател, отколкото участник. Това ме разочарова и плаши. Притъпената ми чувствителност,  неспособността да се трогна до дълбините на душата си – това не съм аз. Не съм аз.

 

 

Прости ми, Бобане! И продължавам да се търся по протежение на проходите, в цветята край пътя, в наклона на всеки завой, в късчето синьо, разкъсало сивобелите облаци, небе… и да не се откривам…

Подгорица…

За този град спомените ми са някак семпли. Дребномащабен, без характерност – така го помня. Сега нещата се променят. Толкова ми е топло – вътре в мен, така ведро и уютно, сякаш съм у дома. Ники си прави кратка шегичка – след което настроението осезаемо се повишава. Влизаме в кръгово кръстовище и правим 3-4 обиколки, без да излизаме. Липсват ни развят байрак и викове и ще сме като на манифестация. Ники е сериозен, но вътрешно си умира от удоволствие, радвайки се на озадачените водачи на другите два мотора. Те, въпреки абсурдността на ситуацията, ни следват неотклонно. След като спираме, Ники избухва, а те първоначално не реагират. После, схванали шегата, също се смеят, искрено и дълбоко, като група веселяци, сътворили поредната шега. Следва „Пекара” – място с топли, уханни, току – що изпечени закуски „со сирене, со месо…или со благо” и чаша йогурт (айрян), разбира се.

После късо и силно на вкус кафе. Подгорица ни среща с уютното си очарование. Водени от носталгия посещаваме една от най-уникалните църкви, които съм виждала – храма  „Въскресение Христово”.

 

Писах за него  и преди, но все още съм шокирана от красотата й. Строителството видимо е напреднало.

Подът, изграден във вид на мозайка от по-едри парчета разноцветен мрамор е впечатляващ. Наподобява древните подови мозайки, които видяхме в Херакли – същите животински и флорални мотиви, двуглавият орел – естествено. Символ на непокорството и дивата мощ на тая малка, но вироглава страна. Изографисана  (все още не напълно) в модерен стил и ярки цветове, църквата не изглежда кичозна. По-скоро те кара да се смириш и да стихнеш.

 

Фасадата е основна част от очарованието – грубо дялани каменни късове в основата, които елегантно и постепенно се изглаждат в горната част. Доста стилно и изискано,  с една неповторима белота, носеща символа на божественото.

 

После минаваме по мост с  интересна съвременна конструкция, подобен на новопостроения Дунав мост. С онези въздебели, бели „въжета”, които го крепят в пространството, разположени ветрилоподобно, силни и непоклатими.

 Черна гора

 

Поемаме към крайбрежието. Очаква ни Будва и синевата на Которския залив. За да преминем през дългия  4 189 м тунел, се връщаме към Бар.

 

Будва – перлата на крайбрежието,

спретнат и оживен курорт с традиционната средиземноморска архитектура. Естествено  и част от историята на страната, владение на Римската империя, Венеция, Австро-Унгария…

 

Следите от тези велики култури ги има, особено в стария град с неговите порти, кули и крепостни стени. Посещаваме Етно музей, в който визуално и мислено преминаваме през епохите. Вещите говорят, описват, разказват. От стъклените витрини надничат изящни керамични, после стъклени съдове, накити, оръжия… Всяка вещ – принадлежала на някой, погълнала емоции и докосване на хора, отдавна обитаващи други измерения. Това се оказва най-добрия начин да надникнеш в миналото и да усетиш излъчването на мястото, на което се намираш.

После вървим по крепостните стени и се радваме на гледката. Отсреща, във водите на залива, се е гушнал един живописен необитаем остров с фантастични пясъчни плажове и „тъчащи” до него моторни лодки. Това е

остров „Св. Никола” –

все още съхраняващ останки от древна  култура – църквата „Св. Никола”. Съгласно легендата, в околните на нея хълмове, намират покой  почнали по време на епидемия от чума участници в един от кръстоносните походи.

Същевременно оставаш шокиран от яхтеното пристанище – богати безгрижници населяват помпозни яхти на велики цени и хапват деликатеси в открито море.  Изпращаме един такъв плуващ лукс и после Веско, понастоящем зовящ се Бобан Левио мигач, се опитва с ключовете на своя мотор да отключи  небрежно паркираното до тротоара Мазерати.

 Мазерати

Оттам – газ към

Котор,

град с лиричното прозвище „Невестата на Адриатика”, а  някога наричан „най-южният фиорд”. Знаейки това, около нас витае една романтика, но… Горещо е. Това предизвиква още по-горещото  желание да си подарим един следобеден плаж. Усещането, когато заливът започва да се разкрива пред очите ни, може да се опише само като възторг. Явно загубената ми някъде по безкрайните пътища чувствителност започва постепенно да се възвръща.

Котор, Черна гора

 

Заливът меко и постепенно се откроява пред нас. Подава ни, стъпка след стъпка, малки хапчици очарование. Накрая спираме занемели. В далечината се очертават сурови, нагънати подобно на смачкана хартия, склонове с бедна растителност. Явно природната красота в повечето случаи се изгражда чрез контрастите, в случая между равната синя заливна повърхност и сухите, напечени, сивкави склонове. А в дъното – малките каменни постройки, островърхите кули на камбанариите, шупналите бухлати облаци на цъфналото леандро и зелените чадъри на палмите…

 

Пътят се вие по самото крайбрежие, а тук-там са направени миниатюрни плажчета от бетон, от които по няколко стъпала слизаш в изумрудените води на Адриатика. Решили сме, както споменах, да си подарим този следобед. Малко време, в което да не бързаме. За отбелязване е, че пътуването е добре балансирано и върви по план. Точно както го замислихме. Засега и…  чукам на дърво!

Табела „Къмпинг” ни отбива от пътя. Всъщност, шефът на отдел „Връзки с обществеността” в нашата малка и сплотена общност – Бобан Левио мигач (който безбариерно се спогажда с местните),  скоро се връща триумфиращ. Само след минути сме настанени в затревен двор, отделен от околния свят с естествена завеса от богато разлистена асма. Има си всичко необходимо – душ под небето, със слънчева вода, мивки, тоалетни, мека зелена тревица и естествено, само през пътя – миниатюрен плаж. Както и  (без подценяване!)  близък магазин със студена бира. Пълна хармония, от която се възползваме тутакси. Възторжени и гасящи старателно следобедната жега с „Никшичко”, се плацикаме във водите на залива, ощастливяваме сетивата си с ароматите и гледката, хилим се за щяло и нещяло… Просто един миг, в който си себе си, не страдаш от неосъществени желания, а просто се радваш, че си там, точно с тези хора и точно в този момент…

По време на предното пътуване по липса на време пропуснахме гр. Котор. Привечер го посещаваме. Търсим Стария град. Въпреки съмнението ми, че сме на точното място – влизаме. Градът се е лепнал за планинския склон, точно в подножието на старата няколкокилометрова крепостна стена, стръмно и странно пропълзяла нагоре. Разбрахме, че може да се обиколи пеша, но късния час и изкачването ни отказват.

Влизаме в Стария град, където се провежда някакъв детски Арт – фестивал. Вече    познатите тесни каменни улички, площади и катедрални храмове… Пъстро множество от групи туристи, екскурзоводи, вдигнали чадъри, на които е вързано нещо цветно…

Очаквайте продължението

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:


Западни Балкани - Общо

По „Via Baltica“ до Прибалтика (Полша, Литва, Латвия и Естония)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Заради липсата на пътепис вчера, днес ще компенсираме с едно голямо пътешествие през Полша и балтийските държави Литва, Латвия и Естония. Наш водач ще бъде Любо, а в края на пътеписа ще се препитваме коя столица на коя държава е :) (нали знаете, че не знаете още столиците на трите държави? ;)

Приятно четене:

 

 

По „Via Baltica“ до Прибалтика!

Литва, Латвия, Естония и изкачване на най-високия връх на Полша (Риси) в Полските Татри.

 

След известно планиране и доста промени в една чудесна августовска вечер в петък след работа в пълен комплект от 4-ма души се отправихме по

маршрута София -Полските Татри – Литва(Тракай и Вилнюс) – Латвия(Рига) – Естония(Талин) – Остров Хиумаа(Естония) – Куршская коса(Литва) – Жешов(Полша) – София.

Така стана, че връщането през Санкт Петербург и Москва отпадна и това остана окончателния маршрут. Настроението беше приповдигнато до момента, в който

стигнахме до Калотина

Беше активният гастербайтерски сезон, всички те се бяха юрнали по родните си места и сега се прибираха като някои автомобили приличаха на същински „Ноев ковчег“. Сякаш идваше края на света и всички се запасяваха, за да изкарат поне година от припаси. Интересно е да видиш коли за по 30-40 хил. евро натъпкани до козирката с касетки домати, картофи, черги и т.н. Бедните амортисьори – направо стенеха под непосилното тегло. Един приятел ми беше казал, че е видял Мерцедес комби с наковани отзад рафтове от шперплат. И така подготвихме се за бая чакане, но в крайна сметка минахме за близо 2 часа.

По сръбската магистрала трафика беше като на Цариградско шосе в час пик

Някъде по малките часове стигнахме

сръбско-унгарската граница, където адът беше пълен

Не знам точно колко километра беше задръстването, но бяха много. В продължение на час нищо не помръдна. Имаше граничари, които казваха „Ще пускаме, ще пускаме“, но това така и не се случваше.

Беше време за кардинални мерки. Тук един ден не ни мърдаше.

Погледнах малко настрани до близката бензиностанция ОМВ, където имаше метална врата и мазен сърбин до нея. Отидох да разуча, а мазника веднага изскочи с оферта „Десетка, бра-ат и минаваш“. Погледнах картата и решението беше взето на мига. Омитаме се. Дадохме десетте евро на доволния сърбин и започна едно лашкане през околните ливади, но за щастие не трая дълго. Ливадния път излизаше на друг селски, който пък връщаше обратно към Суботица, а оттам към другото КПП за Унгария. Там имаше също коли, но много по-малко. Минахме и се отправихме обратно към магистралата.

Отклонението беше близо 90-100 км, но това е нищо в сравнение с КПП Хоргош, където времето беше спряло.Съмваше се. Унгария я минахме на екс.

В Словакия

ме спряха за превишена скорост. Нарушението беше „голямо“ – при ограничение 50 км/ч, аз бях с 64 км/ч. Случи се един мазен полицай, който искаше 50 евро за това. Ааа, няма да стане тая работа. Реших, че ще се разправям. Почнах с това, че не е възможно да иска пари на ръка, продължих, че ще се обадя в посолството да ми обяснят процедурата за глобите и накрая се договорихме за 20 евро и кой откъде’ е. Даде ми и нещо като документ, който беше смешен. Приличаше на билет за градски транспорт с печат. Е, здраве да е, това е част от пътуването. По-късно в Словакия

спряхме в полите на Татрите

за обяд. Гледката беше много хубава, а времето слънчево и приветливо.

 

Татри, Словакия

Татри, Словакия

Татри, Словакия

 

Полската граница не беше далеч,

а изходния пункт за вр. Риси, най-високия в Полша и в полските Татри, беше само на няколко километра от границата. Паркинга там беше платен и приличаше повече на паркинг пред голям мол, отколкото на стартово място за планински преход. Имаше даже човек, който насочва и подрежда колите.

Приготвяйки багажа за нагоре, Деян с ужас открива, че една от консервите с риба се е спукала и леко е пооляла в багажа му. Това 100% е станало докато сме тъпкали багажа, за да се сместим. Е, за щастие пораженията по дрехите му не бяха големи, но пък миризмата на риба трудно се изгонва.

Татрите

са невероятно популярна планина. Първите метри нагоре по пътя бяха сякаш сме на митинг. Хиляди хора слизаха и се качваха, а имаше и непрестанен трафик от каруци, които изкарваха по-мързеливите любители на планината нагоре срещу съответната сума. Цялото място беше доста комерсиализирано. Имаше и входна такса за влизане в национален парк, но тя беше символична. Спането на палатка беше забранено с изключение на един къмпинг, в който ние възнамерявахме да нощуваме и на другата сутрин да се качим до върха. Е, да, ама не. Оказа се, че няма и помен от този къмпинг.

Посъветваха ни да се върнем в Закопане, където да спим. Всички се спогледахме, което значеше – „Няма да стане тая работа“.

Продължихме нагоре

В най-популярната хижа „Морско око“ беше гъчканица като на рок концерт, а пред регистратурата имаше дълга опашка. И това веднага отпадна като вариант.

На самото езеро беше като на Несебър през летния сезон. Пекат се разни „тюлени“, други са разпънали трапези. Честно не бях виждал такова чудо по планините из Европа. Толкова много хора – любители на планината. Вярно че поляците са много, а планини си нямат достатъчно, но все пак беше странно.

Седнахме да изпием по едно „Шуменско“ на брега на едноименното езеро „Морско око“ и да обсъдим ситуацията. Решението дойде бързо. Влизаме в гъсталака далеч от навалицата и спим само на спални чували в гората.

Мони намери чудно местенце насред плантация от боровинки. Не бях виждал толкова боровинки на едно място. Спахме буквално сред тях, а спейки те сами се завираха в устата и ушите ти. Мекия мъх добавяше допълнителен комфорт и се получи изключително приятна и удобна нощ. На сутринта даже нямаше никаква влага. Прекрасна нощ, а се очертаваше и прекрасен ден. Времето беше ясно и благодарение на утринното слънце, околните върхове се отразяваха в спокойните води на езерото с идеален контраст.

 

 

Татри, Полша

 

Тръгнахме много рано нагоре и имаше малко хора. След около 45 минути ходене се стига до второто

езеро в района – Czarny staw pod Rysamy

Езерото е много бистро и бая дълбоко. От едната му страна има вечен сняг, а другата окъпана от слънчевите лъчи се радва на боровинкови плантации.

 

Татри, Полша

 

Татри, Полша

От тук започва най-стръмния участък, но и най-интересния. На места има фиксирани вериги в скалите за по-голяма сигурност при катерене и слизане. За малко време се добива голяма височина, заради стръмността на терена. Неусетно

стигаме до върха,

където вече има около 10-15 човека, а мястото е силно ограничено. Някои от присъстващите са се качили от словашка страна.

Татри, Полша

 

Татри, Полша

 

Пътеките от двете страни на върха се виждат като на длан. Разкрива се чудна гледка към езерата, а и към целите Високи Татри. Правим си няколко снимки, благодарим на планината за хубавото време и за благосклонността й да ни позволи да се качим и поемаме надолу. Добре че се качихме по-рано, защото отдолу прииждат стотици туристи с една цел – върхът. Налага се да се изчакваме по въжетата, но няма как.

Слязохме успешно до „Морско око“, където е все същата глъчка и лудница. Оттам към паркинга и на север в посока Краков като идеята беше да минем възможно най-много километри преди да се стъмни и да спим на палатки някъде из храсталаците. Е, то като идея добре, ама

пътищата в Полша са бая бавни

Постоянно се минава през села, трафика е много интензивен и тесните пътища едва побират колите, а особено в нашия случай – неделя привечер. И така едва стигнахме до

Краков

преди да се стъмни и някъде в покрайнините си намерихме доста прилично местенце за нощувка, но със свирепи пазители – цяла орда комари, които явно са били на диета откакто са се появили на този свят. Само дето не започнаха да разкомплектоват колата и палатката, за да се доберат до нас. Е, няма как не може всичко да е екстра.

На следващата сутрин по ранни зори се изнесохме с идеята днес да влезем в Литва и да стигнем до Вилнюс.

Полша е хубава държава

Винаги съм имал афинитет към държавата, нравите и хората там, но пътната им мрежа е абсурдна, бавна и досадна. Селата и малките градчета се нижат едно след друго като междуградското шофиране е истинска рядкост (или поне по маршрута, откъдето минахме). Задръстванията са чести и не само в градовете. Има ги и по възлови кръстовища извън тях. В покрайнините на Варшава текат грандиозни реконструкции и скоро трафика ще бъде облекчен. Хубав е и участъка от Варшава към Бялисток, а оттам на север тръгва така наречения път

Via Baltica към Талин

Там населените места бяха по-малко, а трасето минаваше през чудесни гори от двете страни на пътя. Всичко беше зелено и свежо. И така докато наближихме границата с

Литва,

където нещата пак бяха позатлачени. Граничен контрол между двете държави няма и се минава за една минута. Веднага след влизането в Литва се долавя разлика. Усеща се, че си в друга държава.

 

Литва

Движението почти изчезва, селцата намаляват и всичко наоколо създава усещане за спокойствие. Много приятни първи впечатления. Отправихме се в посока

Тракай

 

Тракай, Литва

Тракай, Литва

Тракай, Литва

Тракай, Литва

Тракай, Литва

Малко градче с хубав замък, кацнал на брега на езеро. Мястото се намира на броени километри от столицата Вилнюс. Заварихме чудна картинка. Замъка и езерото обагрени от лъчите на гаснещото слънце, а наоколо пълно спокойствие. Няма тълпи от туристи, няма бутаница и постоянно щракащи фотоапарати.

 

Тракай, Литва

Тракай, Литва

Прекарахме около час на това място и тръгнахме към

Вилнюс,

където пристигнахме по тъмно. Намерихме си приличен хостел и се настанихме. Следващия ден ще бъде посветен на Вилнюс.
Ето го и следващия ден. Леко намръщен, но поне не валеше. Тръгнахме на опознавателна обиколка.

 

Вилнюс, Литва

Вилнюс, Литва

Вилнюс, Литва

Вилнюс, Литва

Вилнюс, Литва

Вилнюс, Литва

Градът е приветлив и чист. Разходихме се по основните забележителности, качихме се на хълма с останки от крепост, който предлага хубава гледка отвисоко и се намира в централната част.

Вилнюс, Литва

Опитахме някакъв странен вид малини от местния пазар, които на вид бая го докарваха, а на вкус нещо хич ги нямаше, но пък боровинките, които продаваха бяха уникални и на доста ниска цена. Следобяд тръгнахме към

Латвия и столицата Рига

Имаше нещо в Латвия, което не ми се връзваше, а именно колко им беше скъпа валутата. Беше по-скъпа от британския паунд дори. Като цяло сякаш всичко беше по-скъпо тук. Паркинг за 1 час на улицата беше около 3 лева и то не в най-централната част. Настанихме се в хостел и решихме да разгледаме през останалата част от деня.

 

Рига, Латвия

Рига, Латвия

Рига, Латвия

Рига, Латвия

Рига, Латвия

Рига, Латвия

 

Стария център е малък и спокойно се обхожда. Рига е хубав град, но мен нещо не ме грабна. Има красиви катедрали и огромна река – Даугава, която пресича града. Вечерта се запознахме с италианеца Марко, който обикаля сам по тези места. Заговорихме се за минали и предстоящи пътувания. Седнахме в един ирландски пъб за по бира и така приключи този ден. С Марко се разбрахме да се видим пак в Талин. На сутринта тръгнахме отново на север към

естонската граница,

която не беше далеч.

 

Естония

 

Естония

Естония

е по-различна от другите две прибалтийски държави. И езиково и икономически, тя е по-близка до Финландия. Там ни спряха полицаи за проверка, но нямаше проблеми. Хората бяха съвсем културни и говореха английски. Тук не се срещаха много чужденци по пътищата с изключение на руски коли, които бяха на всеки километър. Явно се чувстват като у дома си.

В Талин

паркирането се оказа малко по-сложно. След известно въртене стана ясно, че в центъра няма как да се спре. Намерихме платен паркинг за около 10 евро на нощ непосредствено до центъра и без колебание паркирахме там. Стария Талин е място с неповторима атмосфера. Вече се смрачаваше и излязохме на нощна обиколка.

 

Талин, Естония

Талин, Естония

Талин, Естония

Талин, Естония

Талин, Естония

 

Обадих се на италианеца Марко и той дойде с нас. Зарадва се човека, че ще си има компания. Не му беше много готино да е сам.

Нощен Талин е не по-лош от дневния му вариант. Осветените сгради и уличните лампи правят града някак уютен. Има красива руска църква, която осветена е дори по-красива, отколкото през деня. На едно хълмче в центъра седнахме да изпием по една бира и да се порадваме на нощния пейзаж. Марко ни разказа за живота си и за плановете да прекара една година в Египет. Бая беше пообиколи за възрастта си, а и имаше амбиция за още много. Интересни са срещите с пътешественици, които са непознати, но в същото време и някак близки. Хора от една и съща порода с еднакви интереси. Тези срещи винаги са вълнуващи и нещо ти остава след това.

На сутринта беше същинското разглеждане на Талин.

Талин, Естония

 

Талин, Естония

Талин, Естония

Талин, Естония

Освен обичайните точки в стария център се качихме на близкия хълм, откъдето са виждаше града като на длан с всичките червени покривчета. За момент ми напомни на Прага, въпреки че са доста различни. От това място се виждаше и пристанището, откъдето тръгват фериботите за Финландия, която отстои само на около 2:30 часа с ферибота. Погледнах на север, замислих се за момент и си казах „Хайде другия път“. Нямаше време за Финландия макар и толкова близо.

Hiiumaa, Естония

В ранния следобед си взехме довиждане с Марко и се отправихме към град Хаапсалу, откъдето тръгват фериботите за

остров Хиумаа –

следващата цел. Острова е много слабо населен и добре запазен с пренебрежимо малко количество туристи. В градчето Хаапсалу има стара гара тип музей с интересни локомотиви от изминалия век. Заслужава си да й се обърне внимание.

 

 

Хаапсалу, Естония

 

остров Хиумаа, Естония

Пътуването по вода с ферибота траеше около 1:40 часа и неусетно вече бяхме на острова. А там – един малък рай.

остров Хиумаа, Естония

остров Хиумаа, Естония

Празни пътища, гъсти борови гори, девствени плажове, вятърни мелници от отминали времена, стари морски фарове и невероятни места за къмпингуване, но нека да карам едно по едно. Като за начало се насочихме към най-северната точка на острова, където се издигаше най-високия фар, а и най запазения.

остров Хиумаа, Естония

остров Хиумаа, Естония

 

Качихме се до върха на фара срещу 2 евро и се разкри гледка на 360 градуса. Чудна гледка. От едната страна безбрежното море, а от другата гъстите зелени гори на острова.

В целия прибалтийски регион ми хареса нещо, което другаде не бях виждал. Гъстите борови гори като в родните ни Родопи буквално плакнеха стебла в морето. Гората се спускаше на самия плаж и то в продължение на десетки, а дори и стотици километри. Много красив контраст.

На слизане от фара се заговорихме със съдържателя му. Готин човек, който искрено се заинтересува откъде сме и, че сме били толкова път, за да дойдем до „неговия“ фар. Сети се, че е чувал за българското розово масло. Всъщност България не беше съвсем непозната по тези земи. В Литва видяхме вносно сирене от България, но на бая дебела цена.

И така след фара тръгнахме по крайбрежния път на запад и така до най-западната точка на острова. Там вятъра беше ураганен, но пък истински рай за Кайт сърфистите, които бяха много. Водата беше катранено черна и гъста. Вероятно причината беше високата популация на водораслите или може би цъфтежа им. Мястото беше доста магнетично, имаше и малък червен морски фар, но заради вятъра не се застояхме.

 

 

остров Хиумаа, Естония

Вече се свечеряваше и се отправихме на югоизток в търсене на място за къмпингуване. Мисля, че вече споменах, че този остров е рай за къмпингуване и нямаше как да не попаднем на райско място, а именно

залива Kaleste

 

остров Хиумаа, Естония

остров Хиумаа, Естония

Имаше оформени места за палатки, а наши комшии бяха само едно семейство с малки деца и двама рибари.

Без да губим време опънахме палатката, а после и трапезата, която днес беше добре обогатена с няколко вида пушена риба благодарение на Краси, който я избра. Домашната ракия също беше налице и вечерта се оформи незабравима. Особено ярък е спомена за рибарите на фона на залязващото слънце. Сякаш времето беше спряло далеч от всякакви проблеми и нерви, далеч от целия забързан свят… Но като всички хубави моменти и този не можеше да трае вечно. Ярката луна изгря над близките борове, а светлината хвърляна от нея се отразяваше в спокойните води на залива под формата на светла пътека. Поседяхме, поговорихме си порадвахме се на момента и се напъхахме в палатката доволни от пълноценния и запомнящ се ден.

Другото утро ни посрещна все така приветливо и слънчево. На никой не му се ставаше след комфортната нощ. Това беше едно от местата, от които изобщо не ми се тръгваше, но след лежерна закуска на брега тръгнахме да дообиколим острова. Не оставаше още много, но пък хубавите гледки не спираха да се показват зад всеки завой.

 

остров Хиумаа, Естония

остров Хиумаа, Естония

Интересни местни постройки, дървени скулптури край пътя и вятърни мелници. Отидохме и до един южен нос, който беше толкова тънък, че буквално се вървеше по една пътечка, а от двете й страни се плискаха вълните на морето и така до момента, когато пътеката стана две педи широка и двете части на морето просто се сляха. Интересно местенце.

остров Хиумаа, Естония

От там хукнахме към ферибота,

за да хванем по-ранния и да си спестим 1:30 часа чакане. Е, хванахме го де макар и в последните минути преди да вдигне котва. Цялата обиколка на острова беше около 200 и няколко километра. Когато акостирахме на континенталната част, помахахме на Естония за довиждане и се отправихме на юг в посока границата с

Латвия

Не след дълго я пресякохме и се отправихме към

Рига,

на чието околовръстно покиснахме в задръстване известно време. Рига е най-населената от трите балтийски столици.

След нея започнаха да се редуват пътища в ремонт, дупки, стеснения и други такива забавящи фактори. Малко ми дотегнаха тези фактори и когато пресякохме границата с

Литва,

със задоволство изпратихме Латвия. Скоро след това започна да се смрачава и беше време да се мисли за нощувката. Кривнахме встрани през ливадите, но фермите бяха навсякъде и до мръкване не намерихме място.

Тъкмо ни се стори, че сме го намерили, но задавения и неспирен лай на кучетата от съседната ферма ни напомниха, че само ни се е сторило. Вече беше пълен мрак, а мястото за нощувка все още беше на дневен ред. И ето, че ненадейно до прашния път на светлината на фаровете се мерна хубава ливада заградена от гора, а две ябълкови дървета седяха като часовои до ливадата откъм пътя. Това е нашето място! Беше време за вечеря, бира и разпъване на палатка.

Утрото беше свежо и влажно, а тънък слой мъгла се стелеше по полетата наоколо. Отправихме се на запад в посока град Клайпеда, откъдето се хваща ферибота за т.н.

„Kuronian spit“ или „Куршская коса“

в руски превод. Мястото е природен феномен и национален парк като се простира на територията на Литва и Калининградска руска област.

Литва и Калининград

 

Естествено ние щяхме да разгледаме само литовската част. Качихме се на ферибота. Цената беше доста ниска. Вярно че и самото пътуване траеше около 10 минути. Като слязохме тръгнахме на юг по продължение на „Косата“, стигайки до руската граница и оттам вече тръгнахме на обратно като спирахме да разглеждаме интересните места.

Най-впечатляващите места

според мен са две.

  • Първото са пясъчните дюни. Това е голяма площ от фин пясък, който е навят на купчини. Нещо като в пустиня, ама не съвсем, защото имаше и тревичка тук-там. Но пък мястото е наистина красиво и различно.

 

Дюни – Куршска коса, Литва

Дюни – Куршска коса, Литва

Дюни – Куршска коса, Литва

 

Дюни – Куршска коса, Литва

Като се изкачи човек до най-високата им част се разкрива хубава гледка към морето и към природните гледки наоколо.

  • Второто хубаво нещо беше малко градче, което за жалост не мога да се сетя как се казваше. Намира се на самия главен път, който пресича косата от север на юг. Градчето е пълно с къщички в местен архитектурен стил, който много напомня и на скандинавския.

Градчето – Куршска коса, Литва

Градчето – Куршска коса, Литва

 

Градчето – Куршска коса, Литва

Градчето – Куршска коса, Литва

Градчето – Куршска коса, Литва

Градчето – Куршска коса, Литва

 

Имаше и фолколорен фестивал, който допълваше атмосферата. След това се изкъпахме в Балтийско море, което не беше крайно студено и се отправихме към ферибота.

 

Гора, Литва

Гора, Литва

Гора, Литва

От там трябваше да заобиколим цялата Калининградска област, за да стигнем до полска граница, но влизането в Полша остана за другия ден. По тъмно намерихме място за бивакуване и разпънахме последния лагер в Литва.

Гора, Литва

Гора, Литва

Сутринта, пресичайки

полската граница

помахахме на Прибалтика за довиждане и си пожелахме пак да се видим някой ден. Определено на всички много ни хареса това, което видяхме. Отправихме се към Бялисток, откъдето решихме да минем по друг път за Словакия, а именно през

град Жешов (Rzeszow)

Бях чувал хубави неща и решихме да разгледаме града и това решение се оказа добър избор.

Жешов (Rzeszow), Полша

Жешов (Rzeszow), Полша

Жешов (Rzeszow), Полша

Жешов (Rzeszow), Полша

 

Градчето беше тихо и спокойно, но центъра кипеше от живот. Имаше хубав централен площад, парк, в който тичаха и играеха деца, замък и булевард, който ми беше адаш. Прекарахме следобеда в града и потеглихме малко преди залез, за да си намерим място за палатката. Извадихме късмет, защото съвсем скоро местенцето само се показа. Беше на един хълм и се разкриваше гледка към долината, където минаваше главния път за Словакия. Знаех, че това е последната вечер от това пътуване, а някак хич не ми се връщаше. За това време по тези диви и далечни места се бях откъснал доста от монотонния градски живот, ама няма как.
На другата сутрин рано-рано

потеглихме към България

Границата със Словакия беше на броени километри. Времето беше кофти и валеше. Нашия път минаваше през градовете Прешов и Кошице. Имаше бая цигани по тези места.

В Унгария пак валеше. Имаше огромно задръстване на околовръстното на Будапеща, но за щастие продължаваше в посока южната им дъга и оттам към границата с Австрия.

Ние минахме бързо и се отклонихме на юг към Сърбия. Този път нямаше много коли на границата. Минахме неусетно. После и Сърбия се изниза и по тъмно стигнахме до България.

Това беше. И това пътуване отмина и остави приятни спомени, който да сгряват душата през монотонните и сиви дни в града.
Тотал километри – 5953 км, от които по магистрала са някъде около 1400 км.

 

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Европа – общо – на картата:

Европа – общо

През Иран с Опел (13): Чока Занбил и Суса

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеранпрез Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанзпосетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз, както и през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт, а за последно минахме по брега на Персийския залив с Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Днес ще разгледаме Чока Занбил и Сус

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част тринайсета

Чока Занбил и Суса

 

Десетина километра след Бандар-е Машахр поех на север, движейки са на петдесетина километра от границата с Ирак. В този югозападен район на Иран теренът е предимно равнинен с малки хълмове и песъчлива почва. В продължение на половин ден духаше силен вятър и навсякъде се носеше прах, образувайки прашна пелена, нещо като мъгла, само че кафява на цвят. Не бих го нарекъл истинска пясъчна буря, защото беше несравнимо по-слабо в сравнение с пясъчните бури в пустинята Сахара, когато не се вижда нищо на 5 метра пред теб. Беше неприятно, защото ситният пясък проникваше навсякъде и се лепеше върху потта, която непрекъснато се стичаше по тялото ми.

Движейки се по пътя на север от Персийския залив спрях за кратка почивка до паметник, който вероятно е издигнат в прослава на защитниците на Иран във войната с Ирак 1980г –1988г.

Вероятно това е паметник на защитниците на Иран във войната с Ирак 1980г.÷1988г.

Вероятно това е паметник на защитниците на Иран във войната с Ирак 1980г. – 1988г.

 

Чока Занбил

Чока Занбил представлява обширен религиозен комплекс от времето на царство Елам. Възникнала през третото хилядолетие преди новата ера тази държава е връстник на Вавилон и Асирия. Религиозният комплекс е започнал да се изгражда около 1250 година преди новата ера при еламския цар Унташ Напириша. Централно място заема така наречения

Зигурат – храм, който е изграден на върха на стъпаловидна пирамида

Този храм е бил посветен на Иншушинак, върховният бог на древната цивилизация Елам. Отделните „стъпала“ на пирамидата представляват самостоятелни тераси. В буквален превод „чока“ означава „хълм“.

Централната част на религиозния комплекс Чока Занбил с руините на терасовидната пирамида

Централната част на религиозния комплекс Чока Занбил с руините на терасовидната пирамида

В основата си пирамидата представлява квадрат с дължина на страните по 105 метра. Изградена е на 5 нива (стъпала). Като строителен материал е използвана изсушена на слънцето глина и червеникави кирпичени тухли.

Схема на стъпаловидната пирамида с храм (Зигурат) на върха

Схема на стъпаловидната пирамида с храм (Зигурат) на върха

Руините на Чока Занбил са първият ирански обект, включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 1979 година. Комплексът е разположен на голяма територия, заградена с три концентрични крепостни стени. Централната стена обгражда самата пирамида със зигурата и помощните сгради. В средната част е имало 11 други храма, посветени на по-второстепенни богове. Разкрити са останките общо на 22 храма, на царски дворец и на погребален комплекс с 5 царски гробници. Могат да се видят древен слънчев часовник и камък за жертвоприношения.

Според иранските учени, построявайки огромния за времето си религиозен комплекс еламският цар е искал да обедини боговете на всичките народи, населяващи царството му. При нашествието на асирийския цар Ашурбанипал в средата на 7-ми век преди новата ера всичко е било разрушено.

Счита се, че Чока Занбил е един от най-добре запазените Зигурати в Близкия изток. Такива храмове върху терасовидни пирамиди са били строени от шумерите, вавилонците, еламците и асирийците. Днес се известни 32 храмови пирамиди от района на Месопотамия, от които 28 са на територията на Ирак, а 4 се намират в Иран.

Терасовидната пирамида Чока Занбил, на чиято най-горна тераса е бил храмът (Зигурат)

Терасовидната пирамида Чока Занбил, на чиято най-горна тераса е бил храмът (Зигурат)

Зигуратите от Месопотамия, включително Чока Занбил, мавзолеят на Кир II Велики в Пасаргада и стъпаловидната пирамида на египетския фараон Джосер са дали архитектурната идея при изграждането на мавзолея на Ленин на Червения площад в Москва.

 

Пристигнах в Чока Занбил, когато се стъмваше

Обясних на двамата мъже от охраната, че съм турист и искам да пренощувам на паркинга. Те ми се зарадваха и след 5 минути вече бяхме приятели. По-младият се казваше Хамид и му стана приятно като му казах, че ще го запомня по името на афганистанския президент Хамид Карзай.  Възрастният беше арабин с много сложно име, но съкратено Хамид му казваше Зеро. Неговото име пък запомних по аналогия с японските изтребители Зеро от времето на Втората световна война.

 

 

 

Хамид (от ляво) и арабинът Зеро (седнал на стола)

Хамид (от ляво) и арабинът Зеро (седнал на стола)

 

Около 3% от населението на Иран са араби*. Те населяват предимно югозападната част на страната, районите до границата с Ирак.

Хамид тръгна да инспектира обектите, които охранява и ми предложи да дойда с него. Докато обикаляхме стъпаловидната пирамида той ми обясняваше кое какво е. Показа ми и тухли с древни надписи с клиновидно писмо.

 

Надпис с клиновидни букви върху тухла при един от входовете на пирамидата

Надпис с клиновидни букви върху тухла при един от входовете на пирамидата

Авторът по време на вечерната обиколка на терасовидната пирамида в Чока Занбил

Авторът по време на вечерната обиколка на терасовидната пирамида в Чока Занбил

Хамид се обади на негови роднини и в края на обиколката ни те пристигнаха. Запознахме се и се сприятелихме. Бяха донесли грозде и други плодове, с които се почерпихме.

Роднините на Хамид, с които се сприятелихме вечерта

Роднините на Хамид, с които се сприятелихме вечерта

Поканиха ме да им отида на гости в къщи, но отказах защото на разсъмване смятах да разгледам целия религиозен комплекс и бързо да потеглям. Отново допуснах грешка, за която съжалявам. Трябваше да приема поканата за гостуване.

Късно вечерта охраната се смени и единият от новите охранители ми предложи да нощувам в техния фургон. Реших, че в автомобила ще се чувствам по-добре на своя територия и му отказах. Пак сгреших защото ме нападнаха комари, които въобще не ме оставиха да заспя. След изтощителна борба с тези проклети насекоми се предадох и към 2 часа през нощта отидох във фургона на охранителите, където работеше климатик. Почувствах се като в Небесния Рай и заспах дълбоко.

Събудих се чак в 7.30 часа, когато слънцето вече беше огряло. За по-малко от час обиколих целия религиозен комплекс и разгледах на светло руините на Чока Занбил.

Понечих да си взема довиждане с мъжете от обекта, но те ме спряха. Не можело да тръгвам защото още не сме закусили. Бяха подредили масата с ядене, седнахме и хапнахме. Отново реших да тръгвам, но те пак ме спряха. Не сме били пили чай. Спокойно си изпихме и сутрешния чай. Едва тогава си взехме довиждане и потеглих.

Служителите в Чока Занбил, които не ме пуснаха да си тръгна преди да сме закусили

Служителите в Чока Занбил, които не ме пуснаха да си тръгна преди да сме закусили

Пирамидата в Чока Занбил ни дава представа за архитектурната схема на известните „Висящи градини“ на Семирамида

във Вавилон, които са едно от Седемте чудеса на древния свят. Всяка тераса от стъпаловидната пирамида е била покрита с плодородна почва и върху нея са били засадени различни  цветя, треви, храсти и дървета. По външния край растяли пълзящи растения, които се спускали към по-долната тераса, което и дало наименованието „висящи“ на самите градини. Чрез въртяни от роби водонапорни колела с кожени съдове се подавала вода от река Ефрат до най-горната тераса. Водата се стичала надолу и напоявала растенията на всяка тераса, подържайки ги вечно зелени и свежи.

Shush, Иран

Шуш (Суса)

Античният град

Суса е някогашна столица на царство Елам

Основан през петото хилядолетие преди новата ера това е един от най-древните градове в света. Царство Елам е първата държава на територията на днешен Иран, възникнала в югозападната част на страната. При нашествието на асирийския цар Ашурбанипал през 647 година преди новата ера градът е разграбен и опожарен от войниците на Асирия. Впоследствие територията на Елам е завладяна от Персия, град Суса е възстановен и става зимна резиденция на персийския цар Дарий I. Градът е повторно разрушен, когато арабите го превземат през първата половина на 7-ми век. След монголското нашествие през 13-ти век Суса запада и е забравен в продължение на няколко века. Разкопките започват в средата на 19-ти век като продължават и днес.

Това е останало от градската част на древна Суса, където сградите са били изградени от глина и кирпич

Това е останало от градската част на древна Суса, където сградите са били изградени от глина и кирпич

Руините на двореца на Дарий I Велики

Руините на двореца на Дарий I Велики

Дворцовият комплекс на хълма Ападана е включвал и 6 реда по 6 броя колони, високи 22 метра. На върха на всяка колона е имало двойна скулптура на животни.

Скулптура, която е била на върха на дворцова колона

Скулптура, която е била на върха на дворцова колона

Крепостта е сравнително нова, построена е от френска археологическа експедиция в началото на 20-ти век. Целта й е била да защитава от грабители откритите артефакти и самите археолози, извършващи разкопки на древния град Суса.

Новата крепост се издига над руините на Суса

Новата крепост се издига над руините на Суса

Археологическият музей съдържа артефакти, открити при разкопките на древната Суса и на двореца на Дарий I.

 

Експонат в Археологическия музей

Експонат в Археологическия музей

Експонат в Археологическия музей

Експонат в Археологическия музей

 

Древните останки на град Суса се намират на плато, издигащо се на 20-30 метра над

съвременния град Шуш

Той има около 70 хиляди жители. Основната забележителност в града е комплекса, включващ джамия и Гробницата на Даниел. Гробницата се откроява над околните сгради със своя конус от релефен бял камък.

 

Религиозният комплекс с внушителната конусообразна Гробница на Даниел

Религиозният комплекс с внушителната конусообразна Гробница на Даниел

 

Даниел е почитан от мюсюлманите светец

и неговата гробница е място за поклонение. Интериорът в сградата е изключително бляскав и впечатляващ. За съжаление вътре е забранено фотографирането, поради което нямам снимки. Гробът на светеца е покрит с мраморна плоча, застлана със зелена драперия. Всичко това е оградено с решетка с квадратни отвори. Поклонниците докосват с длани решетката, а след това потриват лицето си. Някои от тях плачат. Отдръпват се като се движат назад, гледайки към надгробния камък. Подът между самата решетка и надгробния камък е осеян с банкноти, хвърлени от поклонниците.

По принцип гробниците на светци, имами, поети, писатели, учени и други известни личности се считат за свещени места в Иран, които се посещават от поклонници. Очевидно най-известните и заслужили личности, живяли и творили в страната, се канонизират в съзнанието на сънародниците си.

 

Продължих на север за да разгледам още забележителни архитектурни паметници от времето на древна Персия.

Оставаха ми само още две денонощия в тази страна.

 

Последната част от разказа за Иран завършва с планината Арарат и със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването.

 

 

Очаквайте продължението

*Изненадаааа! Чак сега ли осъжнахте, че иранците са перси, а не араби? :) – бел.Ст.

Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mailvalentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 

 

Езера, ветрове и приятели (2): Охрид и Албания

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

 Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, а ще продължим с Охрид и Албания, която ще минем транзит. 

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част втора

Охрид и Албания

Преспанско езеро, Македония

Не можем да видим едновременно и двете езера. Оказва се, че трябва да се изкачим пеша до най-високата точка. Продължаваме напред по леките и приятни завои, реем се и ни е свободно. Като на птици.

„Св.Наум”

замлъквам. Всеки, който е писал за него, вероятно е споменал пауните. И напереното им поведение.

Както и влудяващите им крясъци – пронизителни и ужасяващи. Но друго, друго витае тук. Докосвам  се до нещо толкова българско, до родовата памет, течаща във вените ми,  дремеща във всяка моя клетка. В църквата, с нейната богата орнаментална украса и дърворезба, аз просто мълча.

После коленича да чуя сърцето на Св. Наум.. Чувам своето и знам – там са моите корени, оттам тръгва жаждата ми за познание. От чистата потребност на монашеството да твори и пръска светлина… И сърцето ми бие заедно с неговото, всъщност – чувам себе си. От окото ми полека се стича топла, солена сълза…

Пристаниште Св. Наум, Албания

 

 

Следва

Охрид –

толкова  спретнат, пъстър, оживен и гостоприемен.

 

Посещаваме

Самуиловата крепост

Катерим се по стръмни стъпала, за да достигнем крепостните стени. Обиколени от път, можем да гледаме надолу към града и към вътрешността на крепостта.

 

 

Горещо е, от напечените камъни лъха жега. А в окото ми боде македонското знаме. Някак ми примъчнява от знанието за историческите събития, от съдбата на Самуила, от тези камъни, попили толкова героизъм  и тъга, че още ги чувстваш, когато вървиш по тях. Сякаш оттам виждам върволицата воини, слепи за светлината. И усещам безсилието и мъката на техния предводител, поражението в душата му и временната гибел на един силен  и несломим народ…

Гледката, извън събитията, е впечатляваща – езерото е толкова тихо, разлято, спокойно. Контрастно спокойно с мислите ми.

Посещаваме манастира на

Св.Климент Охридски

Средището на Охридската книжовно школа, енергиен център от едно славно исторически време. Спретната манастирска църква, руини и история, място на дълбока, отвъдпределна духовност…

 Св.Климент Охридски – Охрид, Македония

 

Витаят търпение, постоянство и упоритост – за кауза общочовешка и българска. Колко ли често се замисляме за това сега – може би само в тези моменти. В моментите, когато се докосваме до стените и останките от миналото, героично и неповторимо, погребано и забравено, познато и непознато… Но наше. Заболява ме от мислите и ми става и мъчно, и гордо. А навън група чуждоземни туристи просто гледат. Идва ми да извикам: „Ей хора, аз съм българка, българка съм!”

После пием кафе на кея, снимаме се, делим пари…

Следват

Билянините извори,

свързани с легенда за тайната и страстна любов на Самуил и Биляна.

Място за срещи на влюбени, романтично и спокойно. Умело аранжирано с различни предмети, включително и малък платноход. Стилизираната бяла женска фигура е замръзнала с платното в ръце, а водата – чиста и силна, тече, събира емоциите и смеховете на посетителите, а после се шмугва под земята, забързана по своите си работи.

 

 

 Билянините извори – Охрид, Македония

 

Питаме, за да ни упътят към

р. Црни (Черни) Дрин,

мястото, където се оттича Охридското езеро и дава начало на реката. Намираме го. С невероятна сила водата изтича и се завихря. Неизброими балончета кислород поемат по своя кратък, но бурен път…От тази водна стихия се ражда реката. След вторият мост се успокоява, после  леко и лежерно поема по своя път нанякъде.

                

 

Спим в къмпинг преди албанската граница. Залезна, мирна и спокойна вечер на брега на Охридското езеро. Посрещат ни с чашка местна ракия. Преди да ни я поднесат, виждам как млад мъж се запътва към група мотористи с поднос. Мисля си: ”Кога дойдоха, кога поръчаха!”. Оказа се тукашна традиция, просто жест на внимание, много по-показателен от едно промърморено: „Добро дошли!”. С ентусиазъм  вдигаме тост: ”Да пием!” – кратък и ясен. После разпъваме палатките и сядаме до езерото.

 

Светлините на Охрид плуват по повърхността, ние „нагъваме” консерви, салатка, пийваме кротко. Момчетата посещават колегите, предпочитащи макадам, разменят по няколко международни жеста и всичко си е точно на мястото. Един добре подреден пъзел от романтика, предизвикателство, приятелство и чудесна гледка.

 

Ден трето

Албания – Тирана; Шкодра – крепостта „Розафа”; Шкодренско езеро; Черна гора.

 

Албания! О, Албания! Прекосяваме я транзит.

Първото, което ме озадачава, е усещането за разхвърляност. Напомня неподредена детска стая. Тук къщичка, там – друга, покривче се подава отнякъде…

 

И после, нещо доста комично. В населените места ни посрещат маркучи с пусната вода, чиято струя описва дъга и после се стича покрай тротоарите. Питам се – начин за охлаждане или какво… Оказват се автомивки!!! Смея се сама, осъзнавайки предназначението на непретенциозните маркучи.

Главните пътища, водещи към столицата Тирана са перфектни. Прави, прекрасен асфалт, тунели – в идеално състояние.

 Албания

 

Влизайки в

столицата Тирана,

хлъцваме изненадани – пътят свършва като отрязан. Появяват се трапища и дупки, а правилата за движение – кучета ги яли! Клаксони, клаксони, клаксони! Първоначално мисля, че пречим или сме в нарушение. После разбирам – просто начин за изпреварване. Светофари и пешеходни пътеки? Липсват. Отчаяни регулировчици ги заместват, но по моето скромно мнение – никой не се съобразява с тях. Потокът те поема и влачи, изпреварва се трудно. Заклещват те. Буташ се, тикаш се, ахааа да се блъснеш или да отъркаш нечий автомобил… Пълна лудница. Пътуваме така, изпотени, изнервени и жадни. Не забелязваме как изглежда столицата. Само да се измъкнем.

Накрая и това се случва – спираме за кратка почивка в бензиностанция. „Одират” ни за по едно кафе. Не ни пука – измъкваме се живи и здрави все пак!

Албания мога да събера в една дума – хаос! Архитектурата – липса на стил. Нови сгради дремят до недостроени постройки, абсурдни контрасти като съчетание – разхвърляни, разностилни, недовършени, масово неизлепени… Не мога да кажа мизерия, но общата ми представа за тая страна от беглото ми докосване до нея е – липса на ясна представа.

Пътьом разглеждаме крепост, назоваваща се просто Средновековна крепост и после –

Шкодра и крепостта „Розафа”

 

 

Около нея витае тайнственост, породена от легендата за вградена в крепостните стени млада жена. Поддържана и красива, с много приятно заведение, струва си да я посетите. А гледката към града на брега на Шкодренско езеро – поразителна.

 Шкодренско езеро, Албания

Седнал под сянката на дебелите зидове, Ники не пропуска да унищожи бързичко една студена бирица.

Интересно е качването до крепостната порта. Мотоциклетите се плъзгат неконтролируемо по излъсканата каменна настилка.

Аз се плаша и предпочитам да вървя пеша. Така и докосването да древността е колкото духовно, толкова и физическо. Бобан Левио мигач пуска мотора едва-едва, а после си признава голямата нужда… да слезе и да бута, мисия, още по-невъзможна.

Преминаваме в

Черна гора

Близо до България, но по мое мнение – малко позната. Събрана, много колоритна, разнообразна и приказно красива. Има си едно неповторимо Скадарско езеро, един екзотичен Которски залив с неговата Будва, един фантастичен Дурмитор, за който дълго ще търся думи, за да го опиша… Толкова.

После поемаме по прекрасен, изключително колоритен път, който подсича планински склон. В пределите на Национален парк ”Скадарско (Шкодренско) езеро” сме. Гледката към езерото е постоянна. Това е най-живописното и различно като визия езеро от трите посетени по време на това пътуване.

 

 

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:


Западни Балкани - Общо

Синеморец – между човешките и Божиите дела

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Лятото свърши, но това още не значи, че няма да ходим на море. Днес Юрий ще ни води до Синеморец.

Приятно четене:

 

Синеморец

между човешките и Божиите дела

Ни риба, ни рак

Помня, че някъде през 90-те, след отварянето на граничните зони, Синеморец се превърна в предпочитана лятната дестинация за мнозина българи, на които конвенционалните курорти по Черноморието ни, с цялата им гмеж, мърсотия и унифицираност отдавна бяха втръснали. Хората търсеха девствени плажове, тихи залези и колкото се може по-малко екземпляри от собствения им вид.

 

 

Е, макар че напоследък горните условия вече почти не съществуват, потокът от летовници към селцето продължава с все по-нарастващи от година на година темпове. Дори през септември, когато го посетихме със жена ми. Там може да се наблюдава съществуващата навсякъде по-света зависимост – колкото по-девствено е едно леснодостъпно място, толкова повече туристи привлича, а колкото повече туристи привлича толкова по-малко девствено става.И докато хората казват, че такова чудо, като малко бременна жена няма, то за Синеморец подобна полуконстатация може да бъде направена с чисто сърце. Непрекъснато увеличаващите туристи са оставили своя отпечатък върху външния вид на постройките му и вътрешния мир на населението му, по улиците и по дворовете му.

Мястото днес е полудевствено, полуневинно, полуселско, полукурортно.

Обременено с духа на Цивилизацията, но и все още пълно с незастроени терени в продажба. Ни риба, ни рак. Шестващата по света криза играе ролята на своего рода консерватор, но когато тя отмине рано или късно ще му трябват само няколко години „развитие“ и за да може успешно да кандидатства за титлата „Курорт“. Тогава, в този паметен ден, всички ние ще можем официално да отбележим края на дивото ни Черноморие, което вече ще търсим само по страниците на старите албуми, респективно файлове, забутани на дъното на някое чекмедже или на харддиска на някой неизползваем кашонест компютър с RAM около 64 МБ.

Селцето днес вади противоречиви чувства от душите на туристите. Малките спретнати къщи за гости и семейни хотелчета се конкурират с няколко хотелски мастодонта в покрайнините му и сякаш намекват, че за старите къщурки с кокошарници вече място няма. Туристите, които привличат са от съвсем различен тип и имат различни изисквания към добро прекарване на лятна ваканция. Така населеното място се развива в най-различни посоки, но като че ли накрая, както винаги става, победителят ще е бетона.

8279 Синеморец, България

В Синеморец липсва пешеходната улица,

така присъща за всеки наш морски курорт, и опасността някой софийски или бургаски тарикат да ви отнесе с 15 годишното си БМВ е реална. Особено осезаема става тя сутрин, когато всички тюфлеци, които не могат да понесат повече от 3 минути ходене пеша се накачурват по талигите си и се юрват към южния плаж Бутамята. Респективно обратната процедура се наблюдава от късния следобед до ранната вечер. Въобще спокойна разходка не можеш да направиш там. Под напрежение се чувстваш някак, при цялото това движение, подобно на средно натоварена софийска улица.

Синеморец

Спокойствие можеш да намериш по преките на главната,

където са и разположени повечето от малките кокетни хотелчета, вили и къщи за гости. По тях обаче е хубаво човек да си гледа в краката, защото повечето не са асфалтирани и са покрити с прах, дупки и камънаци. Ходенето с токчета за представителките на нежния пол по тях не е препоръчително, а дори забранително. Особено във вечерните и нощни часове, в които свети по една улична лампа на пряка.

 

Синеморец

Синеморец

 

Прекрасният северен плаж при устието на Велека

също не може да ви осигури някакво усамотение, защото е взел и той да се пълни все повече от година на година. Обграден от едната страна от морето, а от другата от реката, той със сигурност влиза в Топ 3 на българските плажове. Е, по-претенциозните, ще кажат, че едрият пясък боде изнежените им пети, че на два-метра от брега морето вече не е до колене и че водите на реката са студени, но те явно не познават Вселенския Закон за природната гадост, който гласи, че когато Природата ни дарява с красота, тя не е длъжна да осигурява удобствата. Кучка!

И тука се сещам за един виц, който чух наскоро:

Тръгнал един руски олигарх да почива на море и изпратил предварително секретаря си да организира ваканцията. Пристигнал секретаря и отишъл направо при управителя на курорта. Излезли на плажа и секретарят почнал да се дзвери:
– Бе т`ва `кво е?
– Как какво!!! Пясък. Жълт.
– Аааа, шефът не обича жълт пясък. Да се изрине целият и да се насипе бял фин пясък!
– Ама…
– Няма ама!
Вади куфарче с пари и плаща.
На следващия ден целият плаж е посипан с бял фин пясък. Оглежда го секретарят доволно, но по едно време зяпва учудено.
– А това какво е? Каква е тая гадория?
– Как „гадория”!!?? Та това е морето.
– Виж, `кво е мръсно! И мирише! До утре да се прочисти! Да се прецеди, ако трябва, за да стане кристално. Камъните по дъното да се премахнат! На всеки 30 секунди да има вълна висока между 45 и 55 сантиметра…
– Ама…
– Няма ама!
Вади секретаря куфарче с пари и плаща.
След три дни всичко е на шест.
– Тва `кво е? Какви са тия бомбардировачи?!
– Ами… чайки.
– Никакви чайки! Всичките да се махнат, да се оставят само две, които да се шматкат бавно по плажа, но в никакъв случай да не излитат.
– Ама…
– Абе няма ама!
Вади куфарче с пари и плаща.
След една седмица пристига баровецът. Разходил се по белия пясък, усмихнал се на двете чайки, седнал в шезлонга, вперил поглед в кристално чистата вода, поел с пълни гърди свежият морски въздух и казал дълбокосмислено на секретяря си:
– А кажи сега, Серьожа, можеш ли тая красота да я купиш с пари?!

Но да продължа със Синеморец…

Духът на ранния балкански капитализъм не е подминал и местните жители, които живеят в мислите си някъде около средата на 90-те:

Цените по минимаркетчетата, зарзаватчийниците и ресторантите горе-долу колкото тези в „Константин и Елена”, където бях няма и два месеца преди това. Качеството на предлаганите услуги обаче отстъпва от това в големия северен курорт, да не говорим, че дори нощувките в Синеморец са по-скъпи. Нито един келнер, например, не се справи с елементарния ми тест, според който основното ми ястие трябваше да бъде сервирано половин час след ракията и салатата. Да не говорим, че някои от тях даже забравяха поръчките и ме питаха дали да слагат ястието да се прави, когато аз вече го чаках. Всеизвестно е, че професионалистите в келнерството се насочват по големите курорти.

Всъщност единственото заведение, което ми хареса бе бар „Корабът“ разположен северния край на улица „Устие“. В заведението си личеше, че е вложено огромно желание и хъс, съпътствани с усет за естетика, пространство и онова чувство за премереност, което е почти недостижимо по нашите ширини. Това е едно от малкото заведения в Синеморец, където няма да чуеш носталгични песни от времето на зрелия социализъм или германски дебилщини от 80-те. Това, че подкрепяха Протестите, въобще не го взимам предвид :)

 

На онези от вас, които не отиват до морето само за да печат всестранно всичките си части на плажа, мога да препоръчам да хвърлят поглед на

кокетната църквичка „Св. Георги”,

която се намира в североизточната част на селото, където някога е бил центърът на гръцкото селце. Хубаво е да уцелят момента, когато е отворена, както се случи с мен. Построена е в началото на 19 в., по всяка вероятност от гърци, които са обитавали нашето Черноморие почти 2 хилядолетия и половина, преди новоосвободената Българска държава да ги прогони през 19-20 век.

Свети Георги, Синеморец

 

Малко по-на север от църквата се намира тракийската могила, където през 2006 година бяха открити златни предмети. Всичко започнало, когато местният хотелиер Недялко взел да бута възвишението с багер, че му пречело на гледката към морето. След полицията и прокуратурата, накрая до могилата се добрали и археолози, които открили дребни златни и сребърни предмети от погребение на знатна тракийка. Човек може да се чуди, какво ли пък са открили преди това онези с багера. А пък преди петнайсетина години могилата била определена като безперспективна от археологическа гледна точка… Аз обаче не можах да идентифицирам точно могилата, поради липсата на всякакви упътващи надписи, признак на отвратителното отношение към историята, които имат почти всички местни власти в България.

 

Недалеч оттам, до местното гробище, се намират останките от „крепостта” на местен тракийски велможа, където миналата година екип от археолози откри гърне със сребърни монети от 3 в. пр. Хр. Съвсем приличащо на гърнето, което понякога сънувам, че е заровено от дядо ми в двора. Явно оттогава разкопките са замразени, като опитът им за консервация е явно е напълно неуспешен. Оградата е бутната, а найлоните покриващи стените изгнили. Кой знае защо към забранителният надпис за достъп е добавена и забрана за снимане. Слава Богу следи от иманярски набези поне видимо няма. Още по жалко е, че за 4-5000 лева може да се направи ламаринен навес, който да пази разкопките поне от капризите на времето.

Синеморец

 

 

Но стига с миналите и сегашни творенията на човека! Време е да се обърнем към забележителните чудеса на природата, с които околностите на Синеморец са препълнени…

Към следващата част

 

Автор: Юрий Александров

 

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Черно море – на картата:

 

 

Черно море

 

Приказката Мароко (1): Към връх Тубкал

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес започваме едно пътуване из Мароко – като за начало ще се качим на Атласките планини. Наш водач ще бъде Ирина. Приятно четене:

Приказката Мароко

снежен Тубкал с дъх на Сахара

част първа

Към връх Тубкал

2-11.06.2011г.

Помня деня, в който разглеждах албум със снимки със заглавие “Мароко – Атласки планини и Сахара”. Толкова силно впечатление ми направи, че ми се прииска и аз да имам възможността да видя отблизо това приказно и различно място. Ето, че мечтите стават реалност и точно след една година се намирам на летище София, Терминал 1 и чакам да се събере групата. Десет дни, най-високият връх в Северна Африка, няколко града, пустинята Сахара, 14 души и общо 1428.1 км (1389 км с бус, 32.9 км във Висок Атлас и 6.2 км в пустинята Ерг Чеби, Сахара) – това е една арабска приказка, наречена “Мароко – снежен Тубкал с дъх на Сахара”.

Ден първи

Денят е 2.06, а мястото – Терминал 1 на летище София. Чакаме полета за Мадрид. Там ще пренощуваме, а на следващата сутрин отлитаме за Маракеш. Ето, че 17.05 ч. стана и вече набираме скорост по пистата. След 3.5 часа полет, които ние с Дани ги оползотворяваме в игра на бикове и крави, кацаме на летището в Мадрид. Огромно летище, на което маневрираме около 20-30 мин.

Най-накрая сме пред лентата за багажа, взимаме раниците и бегом към хостела.

“Емилио” – малък, симпатичен хостел, съвсем близо до летището и метрото. Настаняваме се и понеже часът е вече 20.30, бързаме към метростанцията да хванем влакчето за центъра. Ето ни и в нощен Мадрид. Следва бърза обиколка на част от центъра на града, няколко снимки на по-забележителните сгради и настървено търсене на някое отворено магазинче или заведение за хранене. Така преминава първата ни вечер от пътуването.

Мадрид

Ден втори

Понеже си легнахме късно, дойде бързо време и за ставане. Прибиране на багаж, мятане на големите раници на гръб и отново поемаме към летището. След като се чекираме, отсядаме в най-близкото ни заведение за една доволна закуска – обилна и доста вкусна. И няма как да не е вкусна, при положение, че през последните 18 часа повечето от групата нищо не са хапвали. С една дума – първото ни ядене извън България.

 

Следват паспортна проверка, настаняване на борда на самолета, излитане точно в 9.55 ч. и ето ни вече на 11 701 м надморска височина – най-високата, на която се издигаме. Разтворили карта на Мароко, слушаме Момчил, който ни показва маршрута по дни и дава кратка информация за някои от местата, които ще посетим. Вече нямаме търпение да стъпим на мароканска земя. И след 1,5 часа полет сме на летището в

Маракеш

Слизаме от самолета – по стълбичка директно на пистата. Самата сграда на летището е по размери като тази на Терминал 1 на летище София, но далеч по-красива. Тук всяка обществена сграда – летище, гара, училище, поща, театър, опера – е красиво оформена и добре поддържана. Минаваме през паспортната проверка, слагат ни по един печат в паспорта и отиваме да прибираме големите раници от лентата за багаж. А отвън вече ни очаква Омар, 28-годишен берберин – нашият местен организатор.

Качваме се в буса на Азис, нашият шофьор през следващите 8 дни, и се отправяме към медината (старата историческа част) на Маракеш. Тук ни предстои 5-часова обиколка на града, докато чакаме влака от Казабланка, с който трябва да пристигне Игор. Игор претърпя неочаквана промяна в полета от София. Тъй като не го пуснаха да излети за Мадрид, се наложи да направи полет София-Истанбул, Истанбул-Казабланка, а от Казабланка – с влак до Маракеш. За негова сметка ние успяваме да се докоснем до хаоса, красотата и екзотиката на Маракеш.

 

Тук е трудно за европеец, било то и българин, да свикне с движението

Всеки бърза за някъде. Предимства и пешеходни пътеки са изключение от правилника. Коли изкачат отвсякъде. А към тях се прибавят и забързани мароканци и мароканки на мотори. Звукът на клаксона е постоянен и се носи отвсякъде. Изкачат отпред, отзад, отляво и отдясно. Единственото за пешеходеца е да се пази и да дава път на превозните средства. В пиковите часове след работния ден движението става меко казана кошмарно – коли, велосипеди, мотори, ролери – всички превозни средства са на платното, а ленти не се спазват. Пресичането на улица става “мисия невъзможна”. На площада Джамаа Ел Фна кипи бурна търговия – портокалов сок за 4 дирхама чашата (около 80 ст., 10 дирхама са 1 евро), най-различни сушени плодове и ядки, всякакви сувенири – от традиционните им шалове до лампата на Аладин. Тук пазаренето е прието, но повечето търговци не отстъпват с много. Снимки със змии и маймуни, разказвачи на приказки, рисуване с къна – това са основните атракции за туристите. В близост до площада се намира джамията Кутубия – най-голямата в Маракеш. Името й произлиза от арабското al-Koutoubiyyin (книжари), защото някога на това място е имало много продавачи на ръкописи.

И тъй като имаме време много и желание да разгледаме Маракеш, вадим картата на града и тръгваме на обиколка – от джамията Кутубия се отправяме към една от портите на медината, покрай кралския дворец на Мохамед VI.

Оттам към гробницата Saadiens и през тесните търговски улички отново излизаме на площада.

Часът е вече почти 18 и влакът от Казабланка се очаква да пристигне съвсем скоро. Бусът е паркирал пред централната жп гара в Маракеш, а ние се любуваме на красивата сграда и правим лека фотосесия. Ето го и 14-ият участник в групата. Вече всички сме налице и поемаме към махалата Армед (в оригинал Aremd, 1920 м), родното място на Омар. Там ще пренощуваме в бащината му къща.

Пътят се вие покрай река, а

теренът започва да става планински

– отвсякъде баири. Минаваме покрай няколко малки селца. Навсякъде гледката е еднаква – мъжете са се събрали на раздумка пред някое местно крайпътно кафене, а жените с децата са насядали по околните баири, взирайки се в преминаващите коли. Къщите са каменни с кална мазилка отгоре, която по цвят наподобява пустинята – червеникава. След около 1.5 часа пристигаме в берберското селце Имлил, 1740 м. То е и центърът на планинския туризъм в Мароко – 90% от туристите започват изкачването си към планината именно оттук. Преди да бъде развит планинския туризъм, Имлил е бил известен с отглеждането на орехи, ябълки и череши. Освен това част от снимките от филма “Седем години в Тибет” са били заснети тук.

И тъй като асфалтовият път свършва , слизаме от буса и поемаме към махалата Армед пеша. За щастие за големите раници пристигат четирикраките планински таксита – мулетата. След около час, по тъмно, пристигаме и в къщата. Мохамед, приятел на Омар и наш готвач през следващите три дни, вече е приготвил вечерята и подредил масата. След вкусното похапване, приготвяме раниците за

3-дневния ни престой високо в планината и лягаме да спим.

Ден трети

След сладкия сън следва обилна закуска. Часът е 8 и вече бързаме да излезем навън. Времето е чудесно – ясно и слънчево още от сутринта. Ето че можем да видим и

Армед

 Атласки планини, Мароко

 

 

Гледката е много красива. Армед е разположен на единия хълм по реката, покрай която се вие и пътеката до хижа Тубкал. Всички къщи тук са сякаш накацали една над друга и “гледат” в посока към хижата. В ниското се намира и местната джамия. А от едната страна има голямо зелено петно – градините на берберите. Зеленината тук е кът. Нагоре растителността става все по-оскъдна и  все по-бодлива. А над 3000 м вече и изчезва. Остават само камъни.

 

Мулетата ни са натоварени с целия багаж. Вече готови, поемаме след Абдул – 23-годишният братовчед на Омар, който ще ни води в планината. Пътеката до хижата е доста приятна. Широка, като планинска магистрала – мулета сноват нагоре-надолу, пренасяйки багажа на туристите – едни тръгнали към хижата, а други вече връщащи се.

 

 

 

 

Тук рядко има самостоятелни туристи, всяка група си има местен водач и готвач. И мулета разбира се :) )). Въпреки оскъдната растителност, по пътя има много стада кози – дребнички и с доста козина по тях. На няколко места се върти търговия – отново с портокалов сок, вече 10 дирхама чашата, и най-различни сувенири. Пътеката минава покрай Sidi Chamharouch – място за поклонение на благочестивите мюсюлмани. Тук се намират мощите на мюсюлмански отшелник.

 

След кратка почивка и разхлаждане с няколко портокалови сока, ето ни отново поели нагоре към хижата. Не след дълго достигаме височина малко над  2925 м.

Време е за “кръщаване” на всички,

които за първи път стъпваме по-високо от връх Мусала. Ритуалът се състои в къпане с канче планинска вода от водача ни Момчил с пожеланието за добър път към висините.

 Атласки планини, Мароко

 

И след хубавото разхлаждане в жегата се отправяме и към достигането на 3000-те метра, където следва нов ритуал -бой с въже, символизиращ началния тласък към 4000-те метра :) )) Всички ритуали са изпълнени, а ние вече виждаме и

хижата – Refuge du Toubkal, 3207 м.

Точно до нея се намира и старата хижа -Neltner Refuge. В коридорче до външната врата има огромни рафтове, където се оставят обувките. Навътре се ходи по чехли или джапанки. Мароканските водачи имат отделна стая за спане и стая за почивка. В нея се извършват и традиционните им молитви.

Хижата се състои от няколко общи спални, намиращи се на втория етаж. В една от трите столови на първия етаж има стелаж с най-различни запаси – вода, консерви, бисквити…..всичко, за което може да се сетиш. А пазаруването е доста интересно – взимаш, помниш какво си взел и като си тръгнеш от хижата -плащаш. Тук не можеш да бъдеш обран, поне не от берберите. Ако това се случи, ще е от чужденците, които са доста, особено в събота и неделя.

 

Нашият обяд вече е наготвен от Мохамед и ето ни около масата с фотоапарати, правим снимки на ястията. Храната като цяло е доста лека и понеже не ни слагат от местните подправки по забрана на Момчил, ястията приличат на нашите. Менюто се състои от: салата – домати, краставици, лук, гъби, грах, царевица, маслини; основно ястие – боб-яхния, месо, кус-кус, варени или печени зеленчуци, нахут, макарони, ориз с канела и други; а за десерт плодове – пъпеш, портокали, банани. Накрая след всяко ядене се пие берберско “уиски” – ментов чай. А след вечеря преди лягане ментовият чай се заменя с чай от маточина за добър сън. И понеже времето се развали, нищо друго не ни остава освен да дремнем до вечеря. Ето, че първият ден в планината привърши и стана време за лягане. На следващия ден ни предстои връх Тубкал, 4167 м – най-високият в Атласките планини и Северна Африка.

 

Ден четвърти

Часът е 6, а навън е още тъмно. И няма начин – слънце няма. От следобяд на предния ден не е спирало да вали. На такава височина капчиците дъжд замръзват и вали суграшица. Това никак не ни радва. Момчил за щастие намира решение. След бърза консултация с GPS-а установява, че след около час се очаква дъждът да спре, а още по-добрата новина е, че вероятността да почне отново е доста малка. Затова решаваме единодушно заедно с Абдул да изчакаме и вместо да потеглим в 6.30 за върха, отлагаме старта за 7.30. Старото име на

връх Тубкал (в оригинал Jbel Toubkal)

е било Togga Akal(земя, местност). В превод означава “най-високо панорамно място”. Самото изкачване на върха не изисква особени технически умения, подобно е като до връх Мусала. Тази година снегът се е задържал доста дълго. Местните казват, че подобно нещо не се е случвало от около 20 години насам.

 

 

 

При вида на Абдул с пикел в едната ръка и зимни обувки, нещо взе да ни притеснява леко в обстановката нагорое към върха. Ние сме екипирани с трисезонните обувки, които не държат много на заледени участъци. Все пак притесненията се оказват излишни – нагоре не е замръзнало. Напротив, на места снегът толкова е омекнал, че стъпвайки потъваш надълбоко. Не сме единствените желаещи за Тубкал в този ден. И все пак навалица няма.

 

Jbel Toubkal, Toubkal National Park, Мароко

Разминаваме се и с няколко слизащи вече от върха туристи. Явно не са вярвали, че времето ще се подобри. Изкачваме се бавно. Въпреки, че не сме на чак толкова голяма височина, поддържаме леко темпо. Време има достатъчно, пред нас е цял един ден. След около 2 часа достигаме и заветните 4 000 метра. А това е повод за нов бой с въжето. Всички сме в колона по един, а Момчил ни дава началния тласък за 5 000 метра. Остават ни още 167 м денивелация и ето, че скоро сме и на самия връх.

Връх Тубкал, Атласки планини, Мароко

Ура!!!! Първият ми 4-ри хилядник! И тъй като е облачно и гледки няма наоколо, отдаваме се на дълга фотосесия – ту от едната страна, ту от другата на металната пирамида на върха. Разбира се аз си правя снимка и с двамата водачи, довели ме до върха – българския Момчил Цветанов и мароканския Абдул.

 Връх Тубкал, Атласки планини, Мароко

 

 

 

И макар да е юни, времето не е особено топло поради необичайния сняг за това време на годината,. След 40 минути около пирамидата на Тубкал започва да се усеща студът. Затова решаваме да потеглим бързо надолу, но за спомен не пропускаме да си вземем по едно камъче от върха. И тъй като има сняг в изобилие, слизането е доста по-бързо и забавно – като на бобслей, но без шейна :) ))

Е, на хижата пристигаме мокри, но на никой не му пука. Радостни от добрия късмет с времето сядаме да похапнем от грижливо приготвения ни обяд от Мохамед. И понеже сме с приповдигнато настроение и не ни се спи, следобедът се наслаждаваме на показалото се слънце от терасата на хижата. А гледката към отсрещния баир е чудесна. Така в приказки и смях дойде време за вечеря и сън. Утре ни очаква още един вълнуващ ден.

Очаквайте продължението

Автор: Ирина Салчева

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко

Закинтос – Перлата на Йонийско море (1)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Очевидно тази година ни е потръгнало на Закинтос. Този път Влади ще ни води натам. Приятно четене:

 

Лятото вече си отива, а с него и прекрасните спомени. Ето за какъв спомен от отминалото лято искам да разкажа:

Закинтос –Перлата на Йонийско море

част първа

Когато хората пътуват от вътрешността на България към столицата в желание да напуснат, макар и за ден родината си, в търсене на място за почивка, те проспиват пътя до София. И така дори няма над какво да се замислят. Пътувам и аз. Заглеждам се през прозореца на автобуса. Впечатление правят запуснатите и изоставени къщи по селата, обраслите с бурени дворове, изоставените ниви, пущинака около пътя, обраслите с треви тротоари около къщите на селата, покрай които минава пътя за София. Но не за това ми е думата. Е, да тръгваме. Закъде ли? Опитайте се да познаете.

Днес ще ви водя на остров Закинтос

И то ще ви заведа до места, които едва ли ще видите, ако следвате стъпките на организираното пътуване. Няма да ви пълня главите с история, най-много да ви спомена за една -две легенди. Тя, историята е много интересна, но живеем в света на интернет, където само с няколко кликвания, ще се доберете до нужната информация, както направих аз. Ще кажа само това, че остров Закинтос е бил опустошен до основи, след като оттам е минало едно страховито земетресение през 1953 година. Но сега,60 години по-късно природата, красотата и екзотиката са си казали думата. Отново са издигнати нови хотели, зеленина.

ЗакинтосЗакинтосЗакинтос

 

От този клип, намерен в интернет тръгна цялото пътуване- случайно намерен, хареса ми и реших, че това е мястото, което искам да видя:

http://varadinov. com/%D0%BF%D1%8A%D1%82%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%B4%D0%BE-%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%BE%D1%81-zakynthos-zante/

Пътувам организирано. Оставам три дена на острова, и един ден в Древна Олимпия и селцето Камини ( съвсем близо до Патра).Тръгваме от София към 20:30 часа вечерта на 27 август.

Пътуваме през нощта, която я проспивам изцяло. Минаваме през планините, по чукарите, по които се вие магистралата А1 и Егнатия Одос (на гръцки: Εγνατία Οδός, Егнатия Одос, код: А2).Егнатия Одос е гръцкият превод на латинското Виа Егнация — името на древния римски път на Балканите, свързващ Бизантион с Драч* Общата дължина на тунелите в двете посоки около 100 км, през планината.

Събуждам се точно в началото на моста Рио -Антирио при Патра. Не пропускам да го снимам. Мостът Рио-Антирио свързва Етолоакарнания с Пелопонес през Коринтския залив в Западна Гърция. Открит е на 7 август 2004 година. Има дължина 2880 метра, а в най-разтворената централна част разстоянието между пилоните е 560 метра. Широк е 27,2 метра и разполага с пешеходна и велосипедна зона за преминаване през него. Плащаме таксата, минаваме моста и пътешествието продължава. Пристигаме за обедният ферибот в селцето Килини, около 11:30 ч, по обед и имаме малко време да се разходим из селцето. Малък плаж, тихо, спокойно. После хващаме ферибота в 12:30 ч, за Закинтос. Билетът ни е 6 евро в едната посока ( правят отстъпки за групи).Ферибота е достатъчно голям, има си 2-3 салона ( по-голям и по-малък), по един бар във всеки салон, канапета, масички, все едно сте в луксозен ресторант. Има си телефон с фонокарта, два стола за масаж, като в моловете. Ескалатор ви качва от входа до горният етаж. Има места, на които можете да гледате ТВ- филми, новини на гръцки.

Пътуването е около час и десет минути ( губи се време в качване и слизане).И към 13:50 ч, вече сме на острова, настанили сме се в автобуса и се отправяме към хотелите.

 Закинтос

Закинтос

Закинтос

 

Казвам, към хотелите, защото групата беше разделена на 3 части… Едната в хотел Диана (мисля, беше), точно в края на площада в Закинтос (така се казва и главният град, където акoстират фериботите).Другата група бяхме в хотел Ириа, а третата част от групата беше настанена в студиата в съседният курорт Лагана.

Веднага след като разбрах, че има и група в Лагана, започнах да съжалявам, че не си бях избрал да бъда в тази част… Но това не означава, че лесно се отказвам от това, което съм си намислил… Мятам пътната чанта в стаята на хотела, слагам раницата на гърба и

тръгвам да разглеждам острова

Нямаме вечеря, така че съм ограничен единственно от залеза на Слънцето и настъпването на мрака… което не се очертаваше да е скоро. Хващам по асфалтирания път в посока надясно от пристанището и докъдето стигна… След края на последните постройки не остава нищо за гледане. И тъкмо когато си мислех, че това наистина е така, видях на брега на морето едно малко захлупено барче, покрито със слама с няколко дървени столчета, една-две маси и нищо повече… Под сянката на една палма.

И там наоколо видях нещо наистина интересно: една дървена лодка, на пясъка, очевидно изоставена и не ставаща за нищо, освен… да бъде напълнена с куп с празни стъклени бутилки от алкохол, глинени съдове, бърдучета и морски раковини… И точно това имаше в нея. Много интересно. И още няколко други подобни творения на човешката и морска фантазия.

Снимах с телефона всяко нещо там, което ми хареса. Не след дълго пътя завива рязко наляво и се отделя от брега. Точно там, на ъгъла се е сгушило едно малко параклисче. Заизкачвах се по баира нагоре виждайки отвисоко, че наоколо няма друг плаж, освен селището на брега на морето- малко по-нататък.

 

Циливи

http://www. feelgreece. com/bg/tsilivi

ЗакинтосЗакинтос

Закинтос

 

Вървя си по пътя и разглеждам вилите наоколо. И тъкмо когато реших да се отказвам и да се връщам, стигнах до едно магазинче вляво от пътя. Спрях се, взех си една бира и седнах малко да си почина под сянката на едно маслиново дръвче. И докато пия бирата, оглеждам скицата на острова (която си бях нарисувал на ръка, гледайки картата в Интернет, преди да тръгна и на която съм си отбелязъл близките селища около Закинтос)и се чудя накъде да продължа, когато разбирам, че това Циливи било на още 2-3 км.

Planos, Гърция

Продължавам. Минавам по брега, покрай близките хотели, после малко по пътя стигам до

Циливи, минавам през целият плаж

Много приятно място- няколко бара на брега на морето, множество басейни и много майки с деца, които пищят, радват се на морето и си играят на пясъка. И след края на плажа, стигам до едни скали, които в началото могат да бъдат минати, но после продължаването напред става навъзможно.

Хващам един асфалтиран път нагоре, минавам покрай няколко вили и кокетни къщички, със зелени морави, екзотични растения, цветя. Излизам на главният път и се ориентирам да се връщам… В едната посока дотук съм вървял около два часа, с малки почивки. Не ми се искаше да вървя и на обратно още толкова и реших да помахам на стоп… Повярвайте ми – това е най-глупавата идея, която може да ви хрумне. Със сигурност ще си останете само с махането (ако това ще ви достави удоволствие). И вървя в посока към Закинтос по главният път и разглеждам Цивили откъм вътрешността.

ЗакинтосЗакинтосЗакинтос

 

Минавам покрай една автобусна спирка и гледам, че има автобус за Закинтос, който трябва да мине след час време. Достатъчно, за да се поразходя още малко. И така до следващата спирка вървя и гледам- много добри хотели, много готини заведения, с едни канапета, с едни възглавнички и все покрай главният път.

Стигам до следващата спирка и там пише, че след 40 минути ще има автобус… Тъкмо за по бира време. Отбивам се в най-близкото до спирката заведение, разполагам се на мекото канапе, облягам се на кожената възглавничка, поръчвам си една бира-Алфа, запалвам си една цигара, изпускам дима на тънка струя и се заглеждам в трафика по пътя-моторетки, младежи, прибиращи се от плажа, АТВ-та, велосипеди, коли- кипи усилен живот. След час слънцето ще залезе и каквото има да става там, ще става. Но докато това се случи, аз трябва да съм си в Закинтос. Дръпвам биричката бавно, допушвам си цигарата, грабвам си раничката и тръгвам за спирката.

Идва автобуса, качвам се, казвам, че искам до центъра на Закинтос ( горе-долу се оправям с елементарните думички от бедният ми гръцки речник),плащам 1,60 евро и сядам. И след 5- 6 спирки, автобуса спира някъде в нищото пред една постройка и шофьора казва  –

това е спирката на Закинтос!

Слизам аз и започвам да се оглеждам. И за да не изглеждам чак толкова тъп, тръгнах след другите пътници, които слязоха там, защото автобуса продължава за Лагана. Оказа се, че това е автогарата на Закинтос, която е чак на върха над града… И оттам, през пътя, по една пътека, между къщите, улицата става по-широка и накрая слиза долу на площада на Закинтос. Вече е доволно тъмно, но щом дотук стигнах, остава само да се прибера в хотела. Не, деня още не е завършил- до полунощ има още време.

ЗакинтосЗакинтосЗакинтос

Прибирам се в хотела, един бърз душ, преобличам се за вечерните приключения, вземам си малко пари, 20 евро мисля, че са достатъчно и отново излизам. Вече се е стъмнило, всички са излезли навън. Оживените улици след залез слънце са две-едната е крайбрежната, а другата е на втора или трета линия навътре, успоредна на крайбрежната. Хотела Ириа беше този, в който аз бях: Yria Hotel, Kapodistriou 4, Закинтос.).Намира се на първа линия по крайбрежният булевард, след площада вляво почти към края, докъдето са хотелите.

Та, минавам първо по

улицата, която е във вътрешността –

широка, права с много магазини-за дрехи, за сувенири, за чанти, ресторанти, сладкарници ( непременно да влезете в някоя сладкарница и да изядете една Фриганя ( φρυγανια γλυκο ).Ще запазите този спомен за много дълго време. Това е едно квадратно, сочно, вкусно, добре сиропирано парче торта със топяща се в устата бяла сметана отгоре и полята със сладък ягодов сироп)… Поднася се с чаша вода. И струва 3 евро. Има къде да седнете, има какво да изпиете, има какво да видите. След края на тази улица, тръгвам да се връщам, но минавам по крайбрежната улица.

Там решавам да седна да вечерям. Избирам си един ресторант под палмите, които са много добре и ефектно осветени, сядам и започвам да се оглеждам наоколо. На съседната маса са седнали двама мъже и си говорят. Надавам аз по едно ухо, защото ми стана интересно. Единият мъж се оказа грък (част от персонала на ресторанта), а другият- българин. Ама си говорят на гръцки. И гъркът казва на другият какви думички знае на български. Изрежда: юрган, чаршаф, комшия… И на мен ми става смешно, защото всички тези думи са с турски произход… И после казва (ама говори с гръцки акцент)- стабилизатор… Е, тук вече се засмях на глас… тази дума, как я запомнил-първо толкова дълга и второ няма нищо общо с кръчмарската му работа… И накрая казва -Лека нощ… Аз мълча и се подхилквам. И си мисля какво да му кажа като си тръгвам… Поръчвам си пица и бира. Аз такива неща ям, защото знам, че ги има навсякъде и са почти на една и съща цена. Вмествам се в рамките на 10 евро за вечеря. След като приключвам с вечерята, идва сервитьора и ми предлага да си избера десерт, който минава като бонус, за него не се плаща- диня, баклава (това само схванах от 7-8 десерта, които ми изброи) – избирам си баклава… ммммм, разкошен вкус. Плащам си, тръгвам, минавам покрай този мъж и му казвам – Лека нощ… Той много се зарадва…

ЗакинтосЗакинтосЗакинтос

 

Продължавам да се прибирам и когато стигнах до площада- там се задържах по-дълго, Нощтта отдавна се е спуснала, часът минава 23:15 ч, около площада е съсредоточен нощният живот-на всяка маса- по запалена свещ, барове и ресторанти около площада-пълни с народ, музика отвсякъде- много добри хитове, младежи се кефят на всичко-китайчета, италианци, американци, сърби, гърци, българи…

В средата на площада един човек на изкуството седи и твори. Около него младежи и деца. Загледах се какво прави: Клиентът (дете, младеж или по-голямо хлапе ) седи мирно в профил, а човека го гледа и с една ножичка му изрязва профила на една черна хартия. И когато всичко е готово, отлепва черната хартия, показва му я, залепва я на една бяла хартия и му я дава… приликата с профила (от главата до рамото) е уникална. Не запомних колко евро струва това. Избирам си едно заведение за последно питие, преди лягане, качвам се на вторият етаж (то няма къде да се стъпи от компании).Вземам си един коктейл, който така и не го разбрах какъв беше-водна чаша, пълна догоре с лед, нещо слабоалкохолно вътре, сламка и.. за 9 евро… Това определено може да мине в категорията -Може и без него…

Избирам си едно място, питам дали мога да седна и чувам едно – Сядай… Гледам – една компания от нашата група… Ама то в тъмното не можах да ги позная. Седнах, говорихме си кой къде е ходил, след като сме се настанили. Гледаме от високо живота по площада. То един барплот от край до край, запалени свещи, свеж вятър подухва, глъчка отвсякъде. Много ми хареса. Прибирам се след полунощ и си лягам.

ЗакинтосЗакинтосЗакинтос

 

Следва ставане сутринта, закуска на шведска маса и целодневен круиз — от 9 до 16 ч, по вода –

Сините пещери и залива Наваглио

 

Дори и да съм на почивка, сутрин пак някой трябва да ме събуди, за да мога добре да закуся. Звъни ми телефона минутки, преди да отвори ресторанта. Ставам, обличам се и слизам долу. Традиционна континентална закуска – сок, кафе, саламчета, кашкавал, купички със сладко, мюсли, варени яйца, масло, няколко вида дребни сладки, кекс, пай, диня, халва. Все неща, които много си обичам, но не всеки ден мога да си похапвам.

В 8 ч. се събираме на главната улица и се отправяме към пристанището. Качваме се на корабчето-аз се качвам на най-горната палуба, за да гледам отвисоко. Избирам си един ъгъл със сянка и се разполагам там. Голяма грешка е да се настаните на най-горната палуба, освен ако не искате цял ден да ви пече и духа едновременно. И една група от нашите се настанява около мен- и всеки гледа да е на сянка (защото отгоре се пада едно такова, подобно на спойлер).И бабите се кефят, че са на високо и на сянка, а аз леко се подхилквам.

На пристанището след нас се изсипват още 5 автобуса и всички се качват на борда. Долните палуби вече са заети, корабчето след малко тръгва, а на мен ми става все по-смешно. Защо ли?- Ами защото след като тръгва корабчето и сянката започва бързо да се мести, а слънцето все по-безмилостно да пече, защото вече няма зад кое да се крие… Толкова е просто… И бабите почват да се усещат, че не са заели правилните места… Пък по едно време като им се допуши… И като гледат, че никой покрай тях не пуши и като не могат да си запалят цигарите ( защото много яко духа…)… А аз бях седнал точно там, за да мога да снимам с камерата отплаването отвисоко…

И после слизам на долната палуба-втора палуба е най-добре – вътре има салон, бар, канапета, не духа и е сянка…

 Закинтос

Закинтос

Закинтос

Следва целодневно плаване. Когато минахме, покрай брега, докъдето аз бях ходил предната вечер… И споделих- никой не ми повярва.

Почти 70 % от острова е скалист

Отвесни скали, високи по 100-200 метра са надвиснали страховито над морето. Отгоре по върховете им, зеленина-храсталаци, каменолюбиви видове. Спирахме на три места за по 40 минути- на едни заливчета за гмуркане и плуване. От кораба се носи приятна гръцка музика. Стигаме до

залива Навагио

там, където е кораба на корабокрушенците. Едно малко заливче със супер високи и страховити скали. Там вече имаше един кораб, нашият беше втори, след нас дойде и трети… А сега си представете три кораба, с по три палуби, с по 100 души на палуба, да се изсипят на този малък плаж. Е, хайде сега – половината са във водата, а другата половина на плажа – за минути целият плаж се изпълни с народ… А като спре корабчето, пуска котва. И като пусне металната пътека, за слизане… тя потъва във водата да кажем на нивото на коленете на средновисок човек…

И аз седя и следя слизането на туристите от съседният кораб. Като нагазят във водата, и се намокрят до над коленете. Това ме накара да си прибера по-нависоко в дрехите по-ценните неща, които нося. Запретвам крачоли и слизам по пътеката. По-трудноподвижните туристи, ги поемат двама мъже на края на пътеката… Седя на плажа там, гледам страховитите скали, и разглеждам кораба, който заседнал там някъде през октомври 1980 г.

{ Заливът на корабокрушенците Навагио}

Закинтос, плаж НавагиоЗакинтос, плаж НавагиоЗакинтос, плаж Навагио

Едно ръждясало желязо, изгнило, подобие на кораб, надраскано с тебешир отвсякъде. Интересно е да се разходи човек из него, да се катери по борда му. По плажа има едни много красиви бели камъчета, от които си вземам за спомен няколко. Времето минава неусетно, свирката на кораба ни свири и всички поемаме обратно към борда му. Следва обратният път на връщане, минаваме покрай Сините пещери, определено си заслужава да бъдат видяни

 

По пътя на връщане спираме на още едно място-приятно заливче за плуване и гмуркане и към 16 ч, следобяд отново сме на брега на Закинтос. Заставам на изхода на кораба, за да видя колко туристи е побрало… И като стигнах до 320 и се отказах да броя, защото при автобуса групата само мен чакаше.. А и много малко още имаше да слизат. Отново сме в автобуса и отново на път за хотелите- кой от където е…

Само че аз се бях нагласил да замина с групата за Лагана, за да разгледам и там. Никой нямаше против тази ми идея, стига да мога да се върна вечерта на Закинтос… Абе аз да ида, да видя, а пък ако ми хареса мога да остана…

Закинтос

Закинтос

Закинтос

 

Кеф цена няма,

ако можеш да си го позволиш, както казваше един запален турист. Речено-сторено. Тя нощувката си ми е в Закинтос, ама какво пречи да си платя и една на Лагана.. А последният автобус за на обратно е към 19 ч… Рано ми се вижда. Пък и таксито от Лагана до Закинтос излизало към 13 евро. Имам време да мисля. И така вече съм в Лагана. { Laganas }.

Питам водача, преди да си е заминал, в коя посока е плажа и къде е спирката на автобуса-казват ми, оставят ме там. А аз дори не погледнах къде точно ме оставят, та в случай, че реша да остана, да знам на сутринта къде да ги търся за поредният круиз. Групата си отива по студиата за нощувка, нашият автобус се връща в Закинтос и аз оставам сам-самичък насред Лагана.. С една раничка на гърба, няколко евро в джоба, видеокамера, телефон, лична карта и любопитството да видя какво ще ми се случи тази вечер в Лагана.. Е, да тръгваме, а?

 

Очаквайте продължението

*Реално това е пътят между двете столици на Римската империя – Рим и Константинопол. Може да си представите значението му, подобно на магистралата между София и Пловдив (били са едновременно столици  – преди Съединението) или пък пътят между Москва и Петербург в Русия – бел.Ст.

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Още снимки от Закинтос

Други разкази свързани с о.Закинтос – на картата:

о.Закинтос

През Иран с Опел (12): Персийски залив – от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеранпрез Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанзпосетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз. За последно минахме през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт

А днес ще тръгнем по брега на Персийския залив –  от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част дванайсета

Персийски залив  –

от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Бандар Абас

С население от половин милион жители Бандар Абас е голям пристанищен град и столица на провинция Хормозган. Той заема стратегическа позиция на Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Първите писмени сведения за града са от 6-ти век преди новата ера, по времето на Дарий Велики, когато от тук персийската флота е поемала на своите морски походи към Индия и към Червено море. В началото на 16-ти век градът е завладян от португалците, а по-късно е попадал под влиянието на Турция, Холандия, Оман и Великобритания. До 1980 година се е казвал Гамерон, след което е преименован на името на шах Абас I Велики, който в началото на 17-ти век е отвоювал пристанищния град от португалците и е удържал военноморска победа над португалския флот.

Бандар Абас е най-голямото търговско пристанище на Иран,

а така също и важен транспортен и логистичен център с голямо международно летище. В района има изградени зони за свободна търговия. Развито е производството на стомана и алуминий, в града има корабостроителен завод и предприятия за производство на съоръжения за нефтодобива и газодобива. В петролната рафинерия се преработва нефт и се произвеждат петролни продукти. Развит е риболова и производството на рибни и морски продукти, както и текстилната промишленост. Като научен център Бандар Абас разполага с три университета. Местният футболен отбор е спортната гордост на жителите.

Бандар Абас е напълно съвременен град, в който липсва стара историческа част и няма много туристически забележителности.

Пристигнах в града на разсъмване и първо се запознах с района около новата джамия. Пазачът спеше на пода върху килимите, което ми позволи спокойно да разгледам интериора на джамията.

Новата джамия е с внушителни размери

Новата джамия е с внушителни размери

Гробница на мюсюлмански светец в джамията

Гробница на мюсюлмански светец в джамията

Прави впечатление

паметникът на пожарникарите

В доста ирански градове са издигнати паметници на пожарникарите. Обичайно са разположени близо до противопожарните служби. Очевидно там уважават тази отговорна и опасна професия за смели мъже.

Паметникът на пожарникарите

Паметникът на пожарникарите

 

Едва след това отидох на брега за да кажа „здравей“ на

Арабско море

Поради отлива крайбрежните скали бяха мокри и покрити с хлъзгави малки водорасли, на което не обърнах внимание. Нямайки търпение да нагазя във водата се подхлъзнах и изпързалях надолу по мокрите скали.

 

 

Скалите, по които се изпързалях, бързайки да наджапам в морето

Скалите, по които се изпързалях, бързайки да наджапам в морето

Разбрах за „пораженията“ по тялото ми след като ризата и панталона започнаха да почервеняват от кръвта, която потече от гърба, лактите, дланите и краката ми. Поради тази причина първата ми среща с това южно море се оказа малко неприятна. Наложи се да нагазя вътре и да изпера от кръвта ризата и панталона с морска вода. Можах спокойно да свърша тази работа защото в ранната утрин наоколо беше пусто и само един младеж се разхождаше по брега. После отидох на пристанището, където в една тоалетна се изпрах и измих с чиста вода. Излязох с мокрите дрехи, които приятно ме разхлаждаха в горещата утрин, и тръгнах да разглеждам съвременния град.

 

 

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Стратегическият Ормузки проток свързва Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Ормузкия проток на Арабско море

Ормузкия проток на Арабско море

 

Обществен контрол

По време на обиколката из Иран се убедих, че това е по-скоро социална държава със строга полиция, силна армия, активни обществени структури, със сплотено и единно общество. Направи ми впечатление и действения обществен контрол по отношение спазването на правилата за поведение. Най-простите примери са забележките, които хората са ми правили да не ходя с разгърдена риза или да не дъвча дъвка на обществени места.

Най-много ме впечатли поведението на шофьорите на една бензиностанция по време на конфликтна ситуация. По принцип в Иран зареждах дизелово гориво на колонките за камиони и автобуси, тъй като там леките автомобили са само на бензин и природен газ. Зареждането става посредством поставяне на карти, подобни на банковите, чрез които се отчита горивото по съответната цена. Например, шофьорите на камиони поставяха техните карти и им отчиташе горивото по 12 стотинки литъра. За мен като чужденец бензинджията поставяше съответната карта и броячът отчиташе по 28 стотинки за един литър дизелово гориво. В северната и средната части на страната работниците на бензиностанциите имаха такива карти и зареждането с гориво ставаше без проблеми. В източната и южната части на страната, обаче, бензинджиите нямаха карти за чужденци, с които да отчитат горивото по по-високата цена. Там обикновено изчаквах някой шофьор на камион да си напълни резервоара с 200-300 литра и след това с неговата карта зареждах с дизелово гориво и моя опел. Предлагах на шофьорите пари по високата цена, но те ми вземаха само отчетеното с техните карти, т. е. по 12 стотинки за литър. Само веднъж един шофьор не само, че ми взе парите като на чужденец (по 28 стотинки), но поиска още пари за да станат по 40 стотинки за литър. Възпротивих се като му обясних, че цената за чужденци е фиксирана на 28 стотинки  и няма да му платя повече, но той настояваше за още пари. Като видяха, че става някаква разправия останалите шофьори на камиони и автобуси дойдоха при нас. Щом разбраха каква е работата те наобиколиха нахалния шофьор и започнаха да му се карат. Той се стресна, веднага ми върна парите до отчетената цена по 12 стотинки литъра и избяга настрани. Другите шофьори дружески ме потупаха по рамото, казаха че проблема е решен и мога да пътувам спокойно. Определено този случай на активна гражданска позиция и на обществен контрол спрямо алчния шофьор ме впечатли особено силно.

 

Къпане в Персийския залив и морски курорти

След Бандар Абас, изминавайки стотина километра покрай Персийския залив под палещото южно слънце, нямаше как да се лиша от разхлаждане в морето. Открих пуст плаж и веднага скочих във водата. Тя беше „топла като чай“ и много солена, по-солена от водата на обграждащите Европа морета. Удоволствието ми от плуването беше неописуемо, сравнимо само с къпането в басейна с естествено газирана минерална вода при каньона на река Воротан в Армения, двадесетина дни по-рано.

 

Безлюдния плаж, където беше първото ми къпане и плуване в Персийския залив

Безлюдния плаж, където беше първото ми къпане и плуване в Персийския залив

 

Пропътувах над 1 000 километра покрай Персийския залив, преминавайки през доста курортни градчета. Убедих се, че

иранците не отдават особено значение на морския туризъм

Никъде не видях големи курортни комплекси с множество хотели, както е по нашето Черноморие. Масово хотелите са малки 2 до 4-етажни, обикновено раздалечени и с доста свободна площ между тях. На някои места по плажовете имаше подредени чадъри като при нас, но хората на пясъка бяха рядкост. Не можах да разбера защо почиващите в тези съвсем прилични морски курорти бяха толкова малко*

 

Газодобивни райони

В тази южна част на Иран се намират едни от основните залежи на нефт и природен газ. Особено бях впечатлен преминавайки през огромно газодобивно поле, разположено по крайбрежието на Персийския залив. В продължение на около 15 километра от двете страни на пътя се редяха стотици сонди за добив на природен газ с горящи пламъци по върховете им. Из въздуха се носеше специфичната миризма на газодобивен район. По указателните табели можах да разбера, че преминавам покрай газови електроцентрали и покрай заводи за компресиране на природен газ. Множество табели и надписи край платното предупреждаваха, че спирането и правенето на снимки е забранено. В последствие пресякох и други газодобивни райони с горящи пламъци по върховете на сондите, но те бяха по-малки на площ и вече не ме впечатляваха.

 

С четирима иранци през нощта

Шофирах до късно вечерта и дълго време в тъмнината не можах да открия удобно място за нощувка. Накрая, почти заспиващ зад волана от умора, забелязах някакви храсти край пътя. Спрях и се вмъкнах с автомобила между тези храсти на двадесетина метра от платното. Реших, че в тъмнината никой няма да ме види и спокойно ще пренощувам на това място. Тъкмо бях заспал и ме събуди светлина на фарове. Две моторчета бяха спрели срещу колата и фаровете им ме заслепяваха. Навлякох си ризата и панталона, слязох и видях двама млади мъже на мотоциклетите, които явно се чудеха какво става с този чуждестранен автомобил край пътя. Така и не разбрах как в тъмнината бяха забелязали колата, скрита между храсталаците и далече от пътното платно. Обясних им че съм турист, изморен съм и ще пренощувам край пътя. Те ми казаха, че така не може и да карам след тях. Потеглих след двата мотоциклета, които тръгнаха по черен път, перпендикулярен на главното шосе. След около един километър влязохме през порта в някакъв двор, ограден с висока стена и разположени няколко едноетажни сгради вътре в него.

Притеснен слязох от колата и огледах наоколо. По работещите съоръжения разбрах, че това е помпена станция, вероятно към някаква напоителна система. Двамата ме въведоха в една стая, където на килими на пода седяха още двама мъже и гледаха телевизия. Работеше климатик и беше приятно хладно в сревнение с горещината навън. Поканиха ме да седна и всичките се настанихме на килимите, подпирайки се на големи възглавници. Само единият от четиримата знаеше 20-30 думи на английски и се получи доста неловка ситуация. Аз седя „като на тръни“ и ги гледам. Те ме гледат и се усмихват. И аз им се усмихвам. Поизплаших се, защото се замислих какво би станало, ако тия четиримата са хомосексуалисти. Сам срещу тях не бих могъл да се защитя и през главата ми започнаха да минават още по-черни мисли. Рекох си, че ще трябва да се боря за „честта си“, въпреки неравностойните сили. В това затънтено място могат да ме заколят, автомобила да го „разфасоват“ на части и никой никога няма да разбере какво се е случило с мене.  През това време единият направи чай и всичките изпихме по чаша. Подарих им по едно сувенирче от България, каквито носех в колата. Всеки един от тях ми благодари с усмивка.

 

Единият от мъжете ми предложи да се изкъпя. Бях толкова потен и прашен, че без да се колебая взех шампоана и се пъхнах под душа. Седнах пак на килима, подпрях се на възглавниците и зачаках да видя какво ще става. Изморен и с рани по тялото вече бях претръпнал от многото ежедневни преживявания. Единият от мъжете постла дебело одеяло на пода, донесе още едно за завивка и ми каза, че мога да спя. Попита ме да загаси ли телевизора и лампата. Казах му да остави само лампата, всички излязоха от стаята, а пък аз изтощен заспах на момента. По едно време в просъница усетих, че някой ме бута. Отворих очи и видях, че единият от мъжете е поставил табла с готвено ядене и бутилка Пепси кола на пода до мен. Каза ми да ям и си излезе. Нахраних се бързо, преместих таблата с чиниите до стената и уморен пак заспах. По някое време в просъница забелязах, че съдовете са изнесени. Събудих се към 4 и нещо сутринта, добре наспал се в прохладната стая с работещ климатик.

 

В съзнанието си се надсмях над моите страхове, че е могло нещо лошо да ми се случи. Хората ме намериха край пътя и ме подслониха в стая с климатик. Вероятно един от тях си е ходил до в къщи и жена му е приготвила ядене, което той ми донесе за да се нахраня. Оставиха ме сам в стаята, а те са спали някъде из стопанските постройки. Като се разтропах около колата и четиримата иранци се появиха от съседните сгради. Благодарих им за подслона и храната, взехме си довиждане и потеглих. Отново се убедих колко гостоприемни са иранците и в практическото действие на третия стълб (задължително за спазване правило) от мюсюлманската религия: даване на милостиня. Да дадеш храна и подслон на пътуващия странник за преобладаващата част от мюсюлманите е дълг, за което ще бъдат благословени от Аллах.  Това е станало тяхна вътрешна потребност и им носи удовлетворение. Тези качества на гостоприемство и състрадание ние българите постепенно губим. Според мен, в днешно време ставаме все по-големи егоисти, подминавайки бедните и страдащи хора.

 

Бушер

Това е 200-хиляден град, разположен на полуостров в североизточната част на Персийския залив. Бушер е административен център на едноименната провинция. Изграден на мястото на древно селище, той добива значимост като пристанищен и търговски град през 18-ти век. В продължение на две столетия е под силно британско влияние и през това време на три пъти е бил окупиран от британската армия.

Бушер, Иран

 

Днес, освен като голямо търговско пристанище, Бушер е известен и с построената от Русия атомна електроцентрала. В продължение на няколко години над 1000 руски специалисти работят по изграждането на първата в Близкия изток АЕЦ. И сега руски техници и специалисти се трудят в централата. От иранската нравствена полиция се възмущавали, че рускините не искали да носят забрадки на работните си места. Дори имало идея да им се плаща допълнително възнаграждение към заплатата за да не си свалят забрадките и да спазват ислямските изисквания за облеклото.

Виждайки ме с чуждестранен автомобил в града на няколко пъти иранци ме питаха дали съм руснак. Спирайки до плажа малко след 7 часа сутринта бях изненадан като видях няколко десетки иранци да се къпят в морето. Във водата имаше и няколко жени, облечени в техните дълги черни наметала хиджаб и забрадки на главите. Зачудих се, защото беше изключение да видя някой да се къпе в протежение на стотици километри покрай Персийския залив. За себе си намерих обяснение, че вероятно руснаците от атомната електроцентрала са научили и иранците да се разхлаждат в морето преди да отидат на работа.

Плажът на Бушер, малко след 7 часа сутринта. Иранците вече се къпят в морето.

Плажът на Бушер, малко след 7 часа сутринта. Иранците вече се къпят в морето.

Крайбрежната алея в Бушер

Крайбрежната алея в Бушер

В Бушер няма туристически забележителности и в града нищо не можа да ми направи особено впечатление.

Обиколка из централната част на Бушер

Обиколка из централната част на Бушер

Из централната част на Бушер

Из централната част на Бушер

Централната част на Бушер

Централната част на Бушер

Парка със зоологическата градина в Бушер

Парка със зоологическата градина в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

 

След Бушер изминах още 300 километра покрай Персийския залив, през район с големи находища на нефт и природен газ. Добивът на тези енергоресурси се осъществява както във водите на залива, така и на сушата.

 

Бандар-е Машахр

беше последният пристанищен град на залива, през който минах. Името му Машахр в буквален превод означава „град на луната“. Пристанището е едно от най-важните за Иран и през него се осъществява експорта на компресиран природен газ и на петролни продукти от рафинерията в близкия град Абадан. В града има два университета, в които се подготвят предимно инженери за петролната и газова индустрии в страната.

 

Десетина километра след Бандар-е Машахр поех на север, движейки са на петдесетина километра от границата с Ирак.

 

 Пътеписът продължава с описание и снимки от западния район на Иран. Завършва с планината Арарат и със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването.

 

Очаквайте продължението

*Всъщност обяснението най-вероятно лежи на същата плоскосто, в която се разбира защо и интернетът в страната е зле. Ама много зле ;) – бел.Ст.

Август – Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mailvalentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран