Category Archives: пътуване

Езера, ветрове и приятели (1): Скопие и Хераклея (край Битоля)

от Пътуване до...

От днес яхваме моторите и заедно с Петя ще обиколим близките Западни Балкани. Започваме с новото Скопие и древната Хераклея край Битоля в Македония.

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели –

едно цветно юлско пътешествие с мотор през Македония, Албания, Черна гора и Сърбия

част първа

Скопие и Хераклея (край Битоля)

Предисловие

Липсва ми очакването, тръпката, изострената сетивност… Вниманието ми е обсебено от идеята за по-малко багаж. Тя се препъва в желанието ми да не ни липсва нещо и във въпроса – „Ами ако ни потрябва?”. Списъкът с необходимото се допълва и редактира ежедневно. Ники работи и през почивните дни. Отговорността по подготовката е изцяло моя. В мен се настанява някаква предварителна представа – някъде там, в далечината, ни очаква лазурна езерна повърхност, леко накъдрена, целуната от слънце, разпиляно по нея на хиляди парченца. Наоколо – влажен мирис на гниещи растения и нещо неопределено с леко солен вкус…

Странно, не съм нетърпелива. По-скоро смутена от тревожните мисли, които пропукват стената на съзнателната ми защита. Дали моторът, този вече немлад наш спътник, ще ни върне живи и здрави у дома? Дали аз ще се справя, аз – вече немлада, дали ще издържа на натоварването, промените, несгодите, проблемите … Дали ще видим всичко планирано, кое и какво ще промени намеренията ни? Ще го понесем ли, каква ще е атмосферата в групата… все неща, които зависят и несъвсем от нас. Дали? Кой знае! Може би само пътят крие отговорите, извил снага предизвикателно пред нас, пътят който ни тегли магнетично, гъделичкайки вечната ни човешка жажда за промяна и движение.

Тръгването

Слънчево утро след обърканата и неспокойна нощ. Множество пробуждания сред събрани на топка чаршафи. Всичко върви по план, тръгваме точно в уречения час. Няма кой да ни направи снимка.

През Витиня ми е доста студено. Слагам ръце пред себе си, зад гърба на Ники и препускаме напред. За пръв път забелязвам красотата на прохода, зелените вълнообразни, богато обрасли склонове и виадуктите, по които профучаваме. Виждала съм ги на толкова други места, винаги възхитена от съчетанието между дивата природата и сивия асфалт, виещ се змиевидно през планината. Минавала съм хиляди пъти оттук, но чак сега се впечатлявам..

Срещаме се с Денислав на бензиностанция. Две-три стандартни приказки, усмивка, закачка – и отново напред. Слънцето е кацнало в ъгълчето на визьора ми, закичило ме като цвете, пропускайки миг топлинка, от която така се нуждая в момента. Преди София погледът ми грабва свежо, сочножълто поле от слънчогледи, което ми създава усещане за радост. Поглъщам мириса на прах и лято…

Следва срещата ни с Веско и група ентусиазирани изпращачи, всъщност приятели, дошли да ни пожелаят – „Безаварийно!”… и да се върнем живи, здрави и доволни. Пием кафе, показваме си талисманите.

Веселин Куршумов (който занапред ще се зове Бобан Левио мигач) вече е в стандартното си състояние на еуфория. Щура се насам-натам, смее се непрестанно, говори високо… Познавате го от предишните пътувания – човек лиричен и възторжен, сериозен и несъвсем, творец на множество статии в местния печат през това пътуване (статии, които се появяват в периодични издания като „Которски новости” или „Подгоришки новинар” и разказват неустрашимата история на група български мотористи), който често кара с ляв мигач, когато трябва и не трябва, разпилян и разсеян, нестандартен и щур. Просто Веско Куршумов.

Пием по едно кафе, стискаме си ръцете и продължаваме към Кюстендил. С нас идва и Вальо, за да ни изпрати дотам. Преди града го прегръщаме, пожелания и… вече сме на границата с Македония.

Ден първи

Скопие – център, Милениумски кръст

Първоначално ме завладява усещането за запустялост, което лъха от околния пейзаж и неизлепените къщи. Това полека се променя.

Спираме за кратка почивка в т. нар.

„Етно село”,

което се оказва голяма, доста голяма кръчма с различни битови мотиви, както и вкуснички нещица за хапване от местната кухня. Доста живописно местенце.

Елегантно и бързо обслужване от врели и кипели сервитьори, които знаят как точно да ти вземат парите, така че да не съжаляваш. От уж небрежния хаос, който създават множество вещи, се ражда усещането за уют и домашност. За някаква приютеност, докато небето започва да се мръщи и прокапват първите едри капки студен дъжд. Времето определено ни се сърди за нещо. Мислим си непристойни неща по негов адрес, докато се гощаваме с баница с праз и овче кисело мляко. Доволни сме.

По пътя започва сериозно да вали. Временно спираме на сухо под една патарина (място за заплащане на пътна такса), пада голям смях, още не сме препатили от лошото време и пресният ни ентусиазъм ни държи на върха. Времето вероятно ще промени това.

Засега сме щастливи, пристъпваме между прашните дъждовни вади, които превземат временния ни остров. И сме добре, неочаквано добре.

Поемаме към

Скопие

Дъждът плющи по нас, а в някои от преминаващите коли едни злорадстват, други – съчувстват… Хора, разни. Градът, в който пристигаме, е някак странен. Безцеремонно се паркираме под „репликата” (както се изразява на своя неповторим дърводелски език Ники) на Триумфалната арка с надпис „Македония”. До нея се мъдри тамошна известна личност.

Отсреща, в средата на красив фонтан, яхнал непокорен жребец, ни посреща

Александър Македонски

Така и не разбирам какво търси тук.

Паметници – много, много паметници

Няколко помпозни, бели, орнаментирани сгради. Енергично строителство с подтекст, пък кой както го разбира. Интересно ми е. Разхождаме се напред-назад, а дъждът ни пречи да снимаме. Чудим се дали да продължим, или да посетим и другите набелязани места. Заявявам желанието си да запаля свещица за здраве в някоя църква. Двадесет и девети юни е, денят на „Св. Петър и Павел” по православния календар. Почитан от мен празник и имен ден на момчето ми. Останалите (без да вземат предвид истинските си чувства) откликват. Какво да ме правят – единствена дама и майка на групата.

Скоро спираме пред величествена църква в модерен съвременен стил. Влизаме с Ники.

Вътре няма никой – точно както ми харесва, да се усамотя и помоля, да благодаря, да бъда сама със себе си и същевременно част от цялото. Ники ме оставя. Просто стоя и не мисля. Вдишвам, издишвам. Приятно и леко ми е, може би и малко тъжно.

После се случва нещо, което не разбирам. Излизам през една от портите. Оглеждам се. От моторите няма и следа. Бавно и мощно в мен се надига паника. Връщам се в двора на църквата, където вече нахлува цяла сватба. Стоя и се оглеждам отчаяно - черна врана, с екип за дъжд, странна и щураща се сред празнично облечените хора. Може би изглежда доста комично отстрани… Усещам такава дълбока самота, че всичко друго губи смисъл. Объркване. Излизам отново. Никой. В момента, в който звъня на Ники, зад ъгъла небрежно се задава Денислав, с фотоапарат в ръка. Преглъщам и се стягам, за да не хукна и да му се хвърля на врата. После трябва дълго да обяснявам.

Време е да представя един стар приятел. Денислав, който неправилно наричам понякога Десо (идващо от Десислав) е майтапчия и сериозник. Никога не се оплаква от несгодите, знае и две и двеста. Адаптира се към ситуацията бързо. Намесва се точно навреме, ако се съмнява, че сме сбъркали пътя. Предпочита нормалното каране, особено в населени места. Старае се приблизително да спазва ограниченията. Не е експлозивен и няма да те изненада с промяна в поведението. Радва се на моментите и почита, дълбоко и искрено, природата и нейната красота. Защитава себе си премерено, споделя премерено, постъпва премерено. Не е натрапчив в желанията си – заявява ги и толкоз. Склонен и на щури неща, ако от тях, например, ще се пръкне някоя и друга прекрасна снимка. Допълва групата идеално, търпи Ники с неговите критики и забележки, противопоставя се умерено – точно колкото трябва. Той е балансиран, но в него все пак дреме оня мотористки възторг – да обязди мига и да се слее с него. Прегръщам го!

Времето вещае дъжд. Въпреки това решаваме да посетим една от забележителностите на Скопие –

Милениумския кръст,

който се намира на един от хълмовете край града. Ники вече е бил там, така че стигаме бързо до мястото. Изчакваме следващия курс на лифта – тръгва в определено време, което стриктно се спазва. В кабинката сме трима – Веско, аз и Денислав. Изкачваме се бавно нагоре, а постепенно под нас се разстила градът, небрежно обгърнат от изпарения след дъжда.

Кръстът е грандиозен.

В основата му е македонското знаме, наредено от жълти и червени плочки. А гледката… въпреки вятърът и мъгливостта, наистина си струва. Зареждащо. Щурам се насам – натам, снимам от различни ъгли.

На няколко цветчета дремят летаргични пеперуди. Снимам ги отблизо. Не помръдват, температурата е ниска.

Чувам гласовете на приятелите си сред вятъра, влагата и студа, щракам си с апарата и ми е добре. Намерена съм, сред тази чужда и своя земя, на този хълм, близо до облаците.

Връщаме се към центъра на града – безбройни паметници, бели сгради с колонади, мост, по чиито парапети се издигат фигурите на множество местни и чужди величия. В средата на реката – в бетонни кубове пълни с пръст, растат крехки върбички, а надписите гласят – Вяра, Надежда и Любов. Личи стремеж към показност. Намерение за създаване на собствен облик и идентичност. Въпреки грандоманщината, желанието за национално себеутвърждаване заслужава уважение, макар и заявено по такъв начин.

Вечерта спим в

Битоля

Хотелче на име „Премиер”, в което ни правят отстъпка от цената за нощувка. Приятен ресторант, галантно обслужване и вкусни местни специалитети завършват този ден. Видяхме всичко планирано, валя ни, изгубих се и после се намерих на един хълм под грандиозен кръст… Какво повече?

Ден втори

Хераклея (Битоля); Национален парк „Галичица”; „Св. Наум”; Охрид – Самуилова крепост; „Св. Пантелеймон и Климент”; Билянини извори; Црни Дрин.

Ставаме рано – закуска и се отправяме към Хераклея.

Древноримски останки, известни със своите неповторими подови мозайки. Изящни, изградени от малки, еднотипни, разноцветни камъчета. Търпеливо нареждани едно до друго, за да образуват различни диви животни и растения. Поразителна е динамиката в позата на животните. Като в рисунка…

Порти, малка и голяма базилика, останки от стени… толкова древност, със специфично излъчване, което се допълва от изложба на трагични маски. Всеки търси своето лице сред тях – тази, която ще го изразява. И го намира. Аз заставам в позата на вещица, а Ники си намира клюнесто лице – съвсем му е по мярка.

Останалите посетители ни се чудят, после отминават, клатейки глава. Ние си знаем.

Heraclea Lyncestis, Битоля 7000, Македония

Амфитеатърът е внушителен. Присядам по стара традиция и се сливам с камъка, връщайки се назад. Начин да се докосна до времето, в което тук е кипял друг живот. Емоциите, обаче, ги е имало. И винаги ще ги има.

Продължаваме към Преспанско езеро. Поетапно пред нас се открива периферията му. Повърхността е тиха и скучновата. Знам, че красивото тепърва предстои. Поемаме през планински проход – планината Галичица, разположена между Преспанско и Охридско езеро. Пътуваме по виещ се нагоре път със сравнително добър асфалт. Въпреки неравностите, дупки липсват. Изкачваме се.

Панорамната гледка към видимия край на

Преспанско езеро

става все по-впечатляваща.

На места са изградени кътчета с пейки и красива гледка към езерото. Наричат ги „Отморища”. Не преставам да се възхищавам на невероятната смислова точност на местния език. Спираме на едно такова място. Строявам отбора и с пръчка в ръка въдворявам ред. Чета информация за Национален парк „Галичица”, в чиито предели се намираме. Момчетата се хихикат и ръчкат като недорасли гимназисти… Правя сериозна забележка Утихват за миг, после – смях. Времето е щадящо към нас. Вече през облаците проблясва слънчице…

Стигаме до предела – най-високата точка. Има още хора, предимно с коли. Постепенно се открива Охридско езеро. Замирам. Много е живописно със своите високи обрасли брегове и малки населени места почти до водата. А тя – с чувствено наситен син цвят, в мек противовес на зеленото и червенеещите покривчета.

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо

Амстердам (или Как да намерим Червените фенери)

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Е, днес ще отскочим до Амстердам – не, няма да пушим, но това, знаете, не е единственият възможен грях в този град. Сега сериозно: който е чувствителен, непълнолетен и изобщо – нежна душа – не е за вас това това четиво. На останалите – приятно четене:

Амстердам

Анти-конти „Дай ми да ти дам те обичам“

или

Как да намерим Червените фенери

Morning сабахлем, малко поспах. В 20:30h вчера пак пристигнах на Острова… тегли ме това парче земя и това си е. В 00:03 бях на входната врата, заключена обаче, влязох в коридора и легнах малко на земята като кученце, да подремна и да дебна, може някой от живущите в квартирата да му се припишка и да стане, да му полопам и да отвори. Кулурен съм си, не искам посреднощ да събуждам народо-населението…

Предисторията на това среднощно прибиране:

Петък вечер се товарим/пред историята мой се окаже малко длъжка, понякога се разливам като катурната чаша бира от не много трезв въздържател… /. Аз и 1 познат на влака се товарим и destination-а е Лондон (Викторя)-голяма ЖП-Гара, туб/метро station/ в сърцето на Лондон. Пристигаме, позавъртаме се малко и отиваме до Автогарата (Coach stationa)… мисля да спра с подробностите и да не издребнявам много, защото не искам читателя да започне още тук да се прозява… до детайли за това, какво съм ял и къде съм препикавал ъглите, маркирайки територия няма да стигам.

Автобусът пътува до Amstel Station – към края на градчето, наречено Амстердам, в една мила красива страна с ветрени мелници и много колела… ама многу колела. Тръгване в 21h, пристигане в Амтердам-около 8h сутринта. Около 2h. 30 мин се пътува до ДОвер, от където се товарим/доброволно, не добро зорно/ на ФЕРРЪбоат и след 1h. 15 мин journey се акостира на континента – Кале.

Феррито гордо пори вълните, вълнение почти не се усети, , навън тъмнина и мъгла, има няколко палуби и кафенета, барове. Пътниците дремят, някои пият, други изтрезняват… Слизаме на френска земя и „със 100 киломтра- а-а-а в ч-а-а-с, аз лее-е-е-тя-я… “ намаляваме разстоянието до “града на разврата“/Не студентски град, меката на чалгата/.

Около 6h навън се съмва и виждам магистралите… прекрасни съоръжения – 5 лентови, осветени, нема дупки… една дянта няма къде човек да изкриви… дамусе невиди и щастието!

В 8 наближаваме

Амстердам,

навлизаме града, заварваме го в спящо полежение. Петък вечер са вилняли, Събота до късно ще почиват. Разтоварваме се на автогара Амстел и се обръщаме за информация от гише Информация, което е като шведска маса, отрупано с листовки, карти но живият човек, който да „изцедим“ за информация липсва – може би е до 00 (двете нули – бел.Ст. )

Вземам самоинициативно 1 карта, отварям я, досто подробно – посочено в раздели къде и какво може да се види в Амстедам. Бързо хвърлям поглед, виждам 2 – 3 плажа по каналите, виждам къде са моловете и парковете. Виждам един чистачо–метач, който мете с едно такова пособие, което мисля че даже и в Сомалия, ако видят ще се учудят и ще се маят това метла ли е или плетени дренови клонки.

Метачът, по-скоро запрашителят, беше доста усърден, боклуци по земята нямаше, прахът беше във въздухът… мистична гледка. Питам го… „Екскюзе муа… как да стигна ваша милост аджеба до down-товна – „центъро“?.

Погледна ми, очаквах да ми каже – „колко клечки виждаш, издърпай най-дългата“, но едва ли, надали. Посочи, показа, измимикува (странна дума, нали), че центъра е къмту нанататъка – една немнoгo оживена (поне засега) улица с трамвай, автобуси и мноооого колила!!! Казвам си „Може да хванем автобуса и за (както разбрах има–няма) 15 мин, да пристигнем в центъра, или 2-ри вариант, плюем си на петите и вървим около 40 мин в права линия. Не мислим много, топлата вода е октрита отдавна – тръгваме пеша!

Първо впечатление – много спокоен град, подреден, набразден доста подробно от канали, колоездачни пътеки и трамвайни линии. До самата автогара има голям вело-парк, на който колелата не са особено подредени, позахвърлени ми се струват, закопчани с закпчавания, някои с доста дебели вериги, които и по корабите рядко се срещат!!!

Кръстовищата – прекрасни, светофари за колоездачите (за кратко от тук нататък ще наричам „педалистите“) и светофари на гражданите пешеходци (малко на брой) и водачите на коли, автомобили, трамвай, камиони и въобще за сичко живо, дето се е качило на достоянията на прогресо и лети ниско.

В тази държава, струва ми се, даже съм 99, 9% убеден, че колоездачите са болшинство и с привилегии. Може би така трябва да бъде, може би не, къде съм аз, къде са те!!!. Ми те, милите, колкот и да въртят тези педалчета, немож ме стигнат Широки вело алеи, по които хвърчат, препускат лудо „педалистите“. Велопаркът е стар, може би малко след войната, коя по-точно, подробно лично аз не знам, но не са нови, абсолютно – не!

Вървим, вървим и ниий нататък… и през кръстовища, канали стигаме до централният район на града. Тук става малко по оживено, вече е към 9:30h.

Една мисъл неспокойно като птичка в клетка се блъска в главите ни… „трябва да питаме някой местен, къде е оня – така известен – квартал, в който сутрин се ляга, вечер се става, имало там едни такива красиви женици, стоящи зад стъклени витринки, усмихващи се похотливо, мигайки с клепачи закачливо… искайки за банкнотка от 50 Еуро да те пратят в РАЯ за може би около 20 – 25 мин (при повечето времетраенето е не по хронометър а по скоро по това кога ще… „свърши“ клиента!!! Виждам един ми се струва местен, изглежда даже свестен… питам го „IKSKUZmii, can Y pls give me directions how to get

RED LIGHTS District

Отвръща ми леко полуусмихнато – „вървите направо, 2-рата у лево и сте там“.

Казвам „чеерс“ и бодро тръгваме нантатък, но усещам „повикът на дивото“, нищо, че сме доста дълбоко в циливилизацията. Светло е, не може се маркира някой corner. В далечината виждам една кръгла метална, подобно на кутийка от безал – котколно тенениена къщичка, в която спокойно 1 гражданин се облекчава… и си казвам – т’ва е яка тоалетна от селски тип в урбанистични условия. Заставам на мястото, затварям мижещо с очи от удоволсвие, като куче, когото стопанина чеше зад ушото и ми олеква…

De Wallen, Амстердам, Нидерландия

Спускаме се по улицата, не знам защо леко съм забил поглед в земята, а и слухът ми е на нокти, понеже непрекъснато летят коли, по тесни – има-няма 2 метра – улички, колоездачи звънят, за пешеходците има отделени малки пространсва – около 0,5 метра и се върви като в планината по партизанско време… в колона… раз –два – три…

На земата се натъквам на шарена хартийка, мисля си това мой да е банкнота, приклякам… я! наистина банкнота, мой да съм почти на колежда, ама я още видим на колежда метру!:). Вземам я, поглеждам я – 5 Евро, сгъвам я аз, пъхам у джебо и пак надоле – стигаме 2-рата прека, завиваме и сме там… каналите, баровете, магазинчетата и интересните витринки с фенери над тях и червени завески.

Около 10 h е и дамите ги няма, сладко си спят дома. Щастливи сме, намерили сме мястото. Вземаме решение да се поразходим из града, да го пооппознам, той да опознае нас. Искаме в някой парк да отдъхнем на спокойствие, разгръщаме картата и се ориентираме доста добре, с малко помощ от местен индивид – не-колоездач, разбира се.

Времето е долу горе убаво – около 22 С, почти безветрие, не е много слънчево, не е и много облачно – с 1 дума идялну, почти пирфиектну. Паркът е на „има-няма 1h. път лутане“ от центъра. През 10 минутки питам някой, дали се движа накъмкъдето трябва.. .

Паркът всъщност не се оказва толкова близо, колкото съм си мислил. Имаме късмет, хората са доста любезни и ни дават указания. Спрях един човек, попитах го, как да стигна до парка, той ми каза – „Изчакай малко, аз не знам как да стигнеш, но познавам човек, който живее тук и той ще те упъти“. Стигнахме до търговската улица, в единият край на която започва

Паркът

В началото му има врати от ковано желязо, алеите са прекрасно оформени, по тях летят велосипеди, върволици посетители на групички са се отправили към вътрешността. Решаваме да седнем малко на зелената тревица да отпочинем и да хапнем. Облягаме се на „една кълка“ и се припичаме на слънце. До сега през деня сме минали сигурно 10-ина киломентра, усещам пулсираща болка в стъпалата си и поради тази причина свалям обувките и чорапите си. Постояваме около 20 мин. и със свежи сили се отправяме към езеро, което в далечината блести на слънцето и прилича на метален таз, изтърколил се от Москвич, минал с голяма скорост през дупка в тъмна нощ:).

Нещо ми е ядно, пие ми се биричка, вода…

Едно заведение грабва сетивата ни и, без да чакаме, заемаме една маса, виждаме сервитьорката, която припка наоколо, като млада кобилка. Стоим 5 минути в размисли дали заведението е на самообслужване или при нас ще дойде някой от персонала, за да ни попита какво ще поръчаме. Най-накрая идва девойката, поръчваме и 2 бири, без музика да свири.

Гледката е красива – на 2 рия етаж сме, виждат се главната алея и езерото. Утолили жаждата си, поемаме към централната част, нещо ни тегли все натам:). Следваме познатите лабиринти от канали и вело алеи. Изпих набързо бирата и започнах да усещам ефекта ѝ – приятно замайване, миксирано с приятено меко туптене в областа на слепоочията и лека киселост в устата.

Искаме да се снимаме до

Централната ЖП гара –

на около 1 км от нея има голяма каменна постройка с форма на кораб, почти потънал – почти извисяваш се от водата. Междувременно времето се е намусило, тъмно – сиви облаци се спускат и започват да стържат покривите на сградите. В един момент започва да вали, минава ни мисълта, че трябва да идем някъде на закрито, чадър не ползвам/много мразя да имам нещо в ръцете си!!!/. Достигайки до

„РЕД LIGHT DISTRICT“ – „Червените фенери“

се шмугваме в 1 бар, сядаме и пак пийваме бира. Навън позахладня, но вътре е хубавиня – приятно топло, музиката свири приглушено, навън се чува трополенето на капките и стъпките на минувачите –

Съботно – вечерна идилия… затишие преди буря!

Изпиваме бирата/6 евро 500 мл наливен Хейнекен/и вече часът е около 20:00, поемаме по уличките към витринките с дамите. Чаровна гледка, червена светлина, водни пръски стичащи се под стъклата, зад които дамите, доста оскъдно облечени – със сутиен и гащички, шик модерни прашки –се поклащат и примамливо примляскват с устенца, подканящи минувачите да влезнат при тях.

Обиколката ни продължава може би около 30 минутки. Погледът ми е посетил може би над 30 дами, но дъхът ми спря, когато застанах пред една витринка, зад която… прелестно – чаровна дама, с разпилени кестеняви леко накъдрени коси и влажни очи извиваше снага. За секунди вплетохме погледи, преминаха хиляди волтове електричество през мен – бях изпаднал в захлас, загубих представа, къде се намирах. Влиянието на алкохола беше достигнало пик а си. Отправих се към вратичката на стаята, отворих я, създанието беше само на 1 дух разстояние – като хипнотизиран я гледах и забравих българския/за английския да не говорим/. Нямаше нужда да питам – тя сама ми изтананика тарифата:) – 50 Евро 30 минути, 100 евро 1h. Влязох, подадох и банкнотата, посочи ми леглото… /тук ще спра в подробностите, за да не загубим детската аудитория/!!! След сладострасно – красиви моменти в компанията и, излязох прероден… речниковият ми запас няма такова богатство, с което да пресъздам всичко това, което се случи вътре – с тялото и душата ми. Навън още валеше…

Решихме да се поразходим приятеля,с който бях, още не беше решил, коя витринка да посети, изборът е мнооого труден… всички са избирани с кастинг!

Минава 2h сутринта, по улиците е още доста оживено. Решихме да идем на Китайски масаж – 40 Евро/1 час… влязохме, посочиха ни една вита стълба, качихме се на 2 рия етаж и масажът започна. Настанихме се удобно по стомах на леглата и по гърба ми замаршируваха пръстите на сръчна дама, която се постара доста за раздвижването на кръвта из тялото ми:).

Излязохме към 3 часа от Масажният център и забродихме по улиците. Насочихме се към автогарата, намираща се в края на градът. След 1h път пеша бяхме там, беше заключена. Отваряше в 5h и решихме да се пошматкаме из района – нищо интересно общо взето.

Бяхме доста уморени, полагах огромни усилия да накарам клепачите си да стоят където им е мястото. Седнахме на една пейка в автогарата и задрямахме.

Към 8 h се пооживи. След малко стана време да идем да се чекираме за автобуса. Наредихме се на опашка, качихме се и отново се отпуснахме в дрямка. След 3h път бяхме в Брюксел – там спряхме за 45-минутен отдих.

По късно следобеда пристигнахме в Кале и автобуса гарира в трюма на ферибота. Времето беше почти прекрасно с изключение на лекият дъждей и мъгла, но колкото повече се приближавахме до Островът, времето/доста странно/ се подобряваше!!!

Бяхме на палубата, пихме по 1 бира и отново в автобуса и ето ни, вече сме на английска земя.

Автор: Емил Василев

Снимки: За какво са ви снимки?!?

Други разкази свързани с Холандия – на картата:

Холандия

Пътепис Индия (4): Веско Петров и Шри Ланка

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно освен Алепей, разгледахме и местните влажни зони, наречени Backwaters.

Днес ще срещнем известния и на нашия сайт пътешественик Веско Петров, ще пием бира с него (и по-важното: ще разберем какво търпение се иска да си я купиш!!!), а като капак на всичко ще открием нова страна за нашия сайт – Шри Ланка.

Приятно четене:

Пътепис Индия

четвърта част

Веско Петров и Шри Ланка

С Веско Петров в Ащамуди

Точно си се излежавахме в Ащамуди и си цъкахме в Интернет, когато под балкона зскърцаха спирачки. Изтърчах да видя какво става, а долу таман беше паркирал един раздрънкан туктук, от който се измъкваше широкополата пътешественическа шапка на Веско Петров. Веско Петров е прословут австралийски пътешественик, с когото сме пили бира в механа “Тракия” (http://www.mehanatrakia.de/), както и в кръчмата на Йонас. Той беше пристигнал в Индия около 10 дена преди нас и точно идваше от Тамил Наду. За да се добере до Ащамуди му се беше наложило да прекоси някаква коварна планина и да се вози на раздрънкан тук-тук.
Изшляпах по витата стълба до долния етаж и посрещнах знаменития австралийски пътешественик по всички правила на немско-австралийската дружба. Тъй като нашата стая беше вече препълнена, наложи се Веско да си ангажира друга. На долния етаж, широка, с плочки и климатик. Не като нашата, която приличаше на кошница. Както и да е, дадохме на Веско половин час, да си тегли един душ и да напише мейл до далечна Австралия. След това всички дружно излязохме на следобедна разходка и по-специално на следобедно търсене на бира. Както споменах по-горе, в китното индийско село Алепей бира се продаваше само в специални тайни дворчета и то незаконно. Открихме едно такова шпионско дворче и аз се наредих, а останалите ме зачакаха на улицата отпред.

Нелегален магазин за бира в Алепей

Оказа се, че тази нелегална питиепродавница има лимит за продажбата на бира и ми отпуснаха само десетина бири, което си е нищо за четирима човека. Пък било то и “Кингфишер силно” по 650 мл. Веднага си отворихме по една бутилка и започнахме да умуваме какво да правим по-нататък.

Умуваме какво да правим (фото: Веско Петров)

Тъй като Ицо искаше да се вози на туктук, Веско – да се разхожда пеша, а аз – да купя още бира, разделихме се на 2 групи. Ицо и Мария тръгнаха да се возят на тук-тук, а ние с Веско първо тръгнахме да оставим бирата в Ащамуди, да не ни тежи, а после пак да излезем.

По път си отворих още една бутилка и започнах да пия в движение, а Веско се притесни, че по този начин обиждам местните. “Може би не продават бира поради
някакви религиозни причини” – каза Веско – “и сега като пиеш в движение, обиждаш местните!”

Ashtamudi, Керала, Индия

Нямахме бърза работа, така че решихме да седнем до реката (от калибъра на Перловска в София) докато си допия бирата. Точно привърших и се канехме да
ставаме, когато някакъв тлъст индийски гълъб с лош стомах, който беше кацнал над главата ми, се изсра обилно. Имаше разстройство и ми одриска цялата раница.

Следи от разстройството на индийския гълъб, заснети няколко месеца по-късно

След като теглих няколко цветисти ругатни по адрес на тлъстия индийски гълъб с лош стомах, метнахме бирите в Ащамуди и тръгнахме обратно към центъра.

Реших да отидем до лавката за бира, където пазарувах снощи, защото пътят беше по главната улица и таман щяхме да разгледаме хиндуисткия храм, сергиите за подправки и останалите екзотични гледки.

Главната улица в Алепей, Индия

Пред магазинчето имаше голяма опашка и Веско реши да се помотае и да пие чай, докато чакам.

Чакам за бира (фото: Веско Петров)

Отново ми предложиха да ги предредя, защото съм бял, а аз отново отказах с довода, че не робувам на расистки предрасъдъци. Този път обаче зад мен се нареди един дребен и коварен индийски дядка с брада.

Коварният дядка си придава незаинтересован вид (фото: Веско Петров)

Подведен от незаинтересования външен вид на коварния индийски дядка с брада, аз се разсеях за момент и дядката, който очевидно робуваше на расистки предрасъдъци, чевръсто се мушна пред мен. Опитах се да му обясня по човешки, че така не бива, но той се правеше, че не ме чува и гледаше на другата страна. Коварният дядка тежеше 50 кила с мокри гащи, така че можех спокойно да го хвана за врата и да го отместя, но бидейки миролюбив по природа, предпочетох да измисля някакъв по-хуманен начин. Още повече, че насилие над 50-килограмов коварен дядка би било дори по-унизително за мене, отколкото за него.
Вече почти се бях примирил с предредилия ме дядка, когато идеята как да се справя с комплицираната ситуация, без насилие, но въпреки това с помощта на своите 95 килограма, ме осени и аз светкавично я приведох в изпълнение. Междувременно обаче Веско се бил върнал (без аз да забележа), станал неволен свидетел на конфликта ми с брадатия коварняк и заснел всичко на видео.
Как елегантно се справих с предредилия ме дядка можете да видите тук:

Бале се бори за бира. from Vesko Petrov on Vimeo.

Малко преди да ми дойде реда, едно типче от опашката ми каза, че раницата ми е разкопчана. Гледам – откраднали ми несесера със самобръсначката, препарата за
дезинфекциране на ръце и други подобни вещи от първа необходимост. Много се ядосах и по път към нас непрекъснато опявах на Веско. Даже си купих някакви работи от една дрогерия.
Седнахме и в една много малка закусвалня, да хапнем вкусни и миризливи индийски манджи, с ръце. Веско ми направи забележка, че етикетът изисква да се яде само с nезнам-коя-си-ръка, защото с другата човек си мие гъза. После се измихме от една делва с мръсна вода и продължихме. В един безистен пихме чай, а Веско се спря на сергия с подправки, да пита кое колко струва. Голобрадият келеш зад сергията даде всичко от себе си, за да продаде на Веско пакет подправки, но Веско му обясни, че в Австралия е забранено да внасяш подправки и нищо не си купи. Келешът посърна, а ние констатирахме, че пак няма да му позволят да си пусне мустаци. Както и да е, Веско все пак си купи торба нарове, хванахме един туктук и се прибрахме в Ащамуди, да пием.
Още с влизането в стаята видях, че всъщност съм си оставил несесера там и никой нищо не ми е откраднал. Взех си назад всички епитети, които употребих по адрес на крадливите индийци, а Веско ми каза, че съм много залюхав или някаква друга подобна Вескова дума.
Седнахме на терасата пред нашата сламена стая със странна врата, пуснахме музика на компютърната колонка, отворихме си по един “Кингфишер силно” и се отпуснахме в сладки приказки след изнурителния ден.

Сламената стая в Ащамуди (фото: Веско Петров)

Разговорът вървеше ту в една, ту в друга посока, но беше много приятен, а благодарение на магическата тропическа вечер и количеството погълнат “Кингфишер силно”, ни обляха топли приятелски чувства. Веско естествено през цялото време щракаше с космическия си, мега-скъп фотоапарат.

Правя наздраве с “Кингфишер силно”, докато на компютъра тече песента с енергичните негри (фото: Веско Петров)

Чуйте песента с енергичните негри и ще си представите каква страхотна веселба си спретнахме на терасата!

По някое време се появиха Ицо и Мария – много доволни от тяхната разходка. Носеха и торба с халдабо. Партито започна да излиза от контрол и тутакси се домъкна една сънена французойка по нощница, да ни прави забележка.

С Веско се разпрегръщахме, защото той трябваше рано сутринта да потегля към някакво друго екзотично индийско място и нямаше да се видим повече. Той си слезе в лъскавата стая с климатик и плочки, а ние се прибрахме в сламената. Ицо се излегна, а ние с Мария Баева решихме да си допием още малко.

Заприказвахме се за

предстоящото ни утре пътешествие към Шри Ланка

Аз споделих, че се притеснявам, да не би индийците да ми правят проблем на връщане, макар че индийската ми виза е за многократно посещение. Ицо се обади, че те с Мария дори не са погледнали какви визи са им издали в София и я помоли да хвърли едно око. Мария си извади паспорта, поровичка и със задгробен глас каза: “Издали са ни еднократни визи! Ако излезем от Индия, повече няма да ни пуснат обратно!”. Неочакваният неприятен развой на събитията ни подтисна. Допихме си бирите и решавайки, че “Утрото е по-мъдро от вечерта” си легнахме да спим.

Тръгваме кък Шри Ланка

На следващата сутрин ни събуди думкане по четворната врата. Отворих една четвъртинка и видях, че пред вратата стои разсилният на Ащамуди и държи нещо, увито във вестник. “Ваше ли е това?” – попита разсилният и разгъна вестника. Вътре имаше нарове. “Не е наше.” – отговорих. Той каза, че е намерил пакета пред вратата и попита какво да го прави. Казах му да го занесе където иска и разсилният си тръгна. По-късно през деня ми мина през ум, че вчера знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров си беше купил нарове от главната улица. Съобразих, че той ни е оставил няколко за подарък преди да си тръгне. Веско, благодаря за наровете!

Както и да е, вече се бяхме събудили и започнахме да стягаме багажа, за да ходим в Шри Ланка. Оправихме се за нула време, сбогувахме се с Ащамуди и потеглихме.

Ащамуди – стаята на Веско, на долния етаж

Взехме един туктук до автогарата и там намерихме автобус за Кочи. Автобусът беше пълен и беше доста неудобно, понеже имахме големи раници и куфар. След известно време обаче се освободиха места и всички успяхме да седнем. Пътувахме комфортно и се наслаждавахме на индийските гледки, които се разкриваха през прозореца.

Натоварено шосе в участъка Алепей – Кочи

Водни площи на влизане в Кочи

Автобусът ни остави на автогарата. Пред автогарата имаше прахоляк, една синьо-зелена сграда с леко мюсюлманска форма и цяла редица туктуци. Купихме си ледена вода, а аз изядох и няколко люти пирожки от по 10 рупии. Казаха ни, че няма рейс до летището, а то е на 30 километра. Единственият ни шанс беше да вземем тук-тук, а той струваше страшно много рупии. Ние се пазарихме лъвски, но тук-тукаджиите се бяха наговорили и не направиха отстъпка. В крайна сметка, ако човек обърне много рупии в евро и раздели еврото на три, се получава комично ниска сума. Така взехме тук-тук и благополучно пристигнахме на летището.

На летището се мотаеха индийки в традиционни индийски носии

Тук идва момента да спомена, че (както установихме малко по-горе) Ицо и Мария имаха еднократни индийски визи, което означаваше, че ако напуснат страната, нямат право да се върнат. Много неприятна ситуация! Предишната вечер бяхме писали съобщения до приятелите ни ЕТ “Ата” и Маста Рам, които имаха опит с пътувания до Индия, да ни кажат какво може да се случи. ЕТ “Ата” отговори, че най-вероятно няма да се стигне до затвор, а Маста Рам каза, че е абсурд индийците да ги пуснат обратно без визи, а ако се пробват да си изкарат нови в Шри Ланка, ще започне едно изпращане на факсове и цялата работа ще се проточи поне седмица. На фона на тази доста обезкуражаваща информация, Ицо и Мария решиха да пробват да се разберат някак си с индийските имиграционни власти.

Открихме един господин с униформа и му описахме ситуацията. Той каза, че според него проблемът е разрешим и ни прати към една сграда. Затъркаляхме количката с куфарите, а слънцето печеше много жестоко. По път към сградата човекът ни подвикна, че сме свили в грешна посока и да продължим направо. В сградата друг униформен господин ни записа данните и ни взе паспортите. Каза да се качим на втория етаж.

Там всички врати бяха заключени. Господинът от долния етаж каза, че не знае нищо и най-вероятно горе няма никой. Предложи ни да се върнем към летището. Там пратиха Ицо и Мария Баева в някаква стая, където те стояха дълго. В тази стая ги бяха обезкуражили още повече. Седнахме в чакалнята и се закумихме какво да правим. В крайна сметка решихме да тръгнем всички към Шри Ланка, пък каквото ще да става. Служителят на паспортния контрол се изуми на смелостта на Ицо и Баева, и повика колегите си, които мигновено преустановиха работа (не че бяха много претоварени) и се струпаха около нас, разговаряйки оживено на индийски. Аз, с моята многократна виза, останах малко пренебрегнат, но все пак си ме провериха щателно –

бай индиец изключително много обича

бюрокрацията, властта, демонстрирането на власт и строгото гледане изпод вежди. В крайна сметка ни натовариха в самолета и заминахме за загадачния шриланкански град Негомбо.

Шри Ланка

Летище Катунаяке (запомних го от катун) в Шри Ланка

Летището беше доста чисто и модерно, а имаше и банкомат. Използвахме възможността да изтеглим местни пари. Пред летището бяха напаркирали туктуци и аз им показах картата, на която бях оградим с кръгче един хотел в Негомбо. Тук-тукаджиите не разбираха английски и бая се затрудниха да схванат какво желаем.

Туктукаджии със слаби езикови познания се опитват безуспешно да ни помогнат

След като нищо не се получи с туктукаджиите, тръгнахме да търсим безплатното автобусче, за което бях прочел в Интернет. След известно време го открихме и се настанихме удобно в него, а кондукторът ни издаде билети, което ни показа еднозначно, че автобусчето не е безплатно.

В Негомбо

си избрахме едно по-оживено място и слязохме. След два-три неуспешни опита, се спряхме на квартира, която ни устройваше като цена и качество, и се настанихме. Теглихме си по един душ и тръгнахме да разузнаваме Негомбо. Първото ни впечатление беше, че не е чак толкова екзотично и даже малко прилича на български морски курорт от селски тип.

Пред една туристическа агенция обаче видяхме стилизирана карта на Шри Ланка, на която бяха нарисувани слонове, палми и будистки храмове, та се поуспокоихме. Аз веднага се наредих за бира (тук се продаваше свободно) и тутакси един сръчен шриланканец ме предреди (пак). Продавачът постави 2 бири на тезгяха и аз ги взех. Той се развика, че бирите са за господина зад мене, а аз репликирах, че щом господинът е зад мене, следва да получи бира, след като аз бъда
обслужен. Както и да е, сдобихме се с бира и тръгнахме да търсим мотор, защото Ицо искаше рано сутринта с Баева да потеглят към Коломбо и да подадат документи за индийски визи.

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът § Веско Петров

Други разкази свързани с Индия – на картата:

Индия

Пътепис Индия (4): Веско Петров и Шри Ланка

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Приятно четене:

Пътепис Индия

четвърта част