Днес завършваме четвъртата серия от поредицата Залези над гръцките острови. В първата й част се отправихме към остров Закинтос в Йонийско море, после акостираме на най-известния му плаж – Навагио, а за последно прекарахме една буря на него. 

Днес ще отплаваме обратно към дома

Приятно четене:

Залези над гръцките острови: Закинтос

четвърта серия – четвърт част

Отплаване

 

За наш късмет гневът на Посейдон отмина бързо на другата утрин, и ние напуснахме тюркоазените води на този див и суров плаж…

Ех, накъде ли ще те отвее вятърът на несгодите, капитане…

За лулата нямаш даже грам тютюн,
Но пък имаш цяло едно море пред теб…

Попътен вятър ни прекара точно оттук –

Paralia Navagio, Elation, Гърция

 

през Сините пещери на северния край на острова…

Разделяме ме с остров Закинтос, последни мигове заедно …

Равното, спокойно море позволи да развием високи скорости към потъналия в сутрешната мараня и едва видим полуостров Пелопонес, отстоящ на около 45 километра (малко под 25 морски мили) от нас –

Сбогом, Занте !
Последни мигове на морската авантюра…

 

 

 

Ето така започна дългоочакваното лято на 2013-та година – лято на планове, мечти, фарватери в далечни приказни места, чудни острови и тихия ритъм на морските вълни, огласяни от писъците на спускащите се към залязващото слънце чайки…

Край

Автор: Димитър Иванов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Йонийски острови – на картата :

Йонийски острови

Днес завършваме поредицата С мерак към Андалусия, която ще завършим с Катедралата Мескита де Кордоба в Испания. Започнахме с обиколка на Танжер в Мароко, премихаме от Тарифа до Кордоба, където последния път се запознахме с историята на Катедралата.

Приятно четене:

Катедралата Мескита де Кордоба

 Катедралата – джамия

част четвърта от пътеписа

С мерак към Андалузия или копнежът на емигранта

Максурата (Maksura)

e вдясно от мирхаба и това е мястото на халифа.

 

Зад вратата на маскурата има тесен коридор към двореца на халифа.

 

 

Куполът над маскурата има раковини за да осигурят също да се чуе думата на халифа.

 

Тук някъде под купола се е намирал и трона на Ал Хакам II, направен от финна кожа (тип кордобан ?), абаносово и сандалово дърво. За неговата изработка се трудили седем години шест големи майстори с чираците си. Там се намирал и Корана, завит с бродирано покривало. Коранът бил толкова тежък, че трябвало двама човека да го повдигнат. Златни векове на разцвет на науката и културата в Кордоба били IX—X. Учените наричали града”украшение на света”.

В Кордоба имало 70 библиотеки, а библиотеката на халифа Ал Хакам II имала 400 000 тома, включително много редки ръкописи.

На 11 август 997 маврите превзели катедралата в Сантяго де Компостела. Халифът Ал Мансур се приближил към мощите на Св. Яков, където намерил един стар монах до гроба на светията. Той го попитал:”Защо си тук?”. ”За да почета Свети Яков. ” – отвърнал монаха: и победителя дал указание да не ги докосват. После заповядал да разрушат катедралата, а вратите и камбаните да бъдат пренесени в Кордоба на гърба на пленените християни. От камбаните били изработени полилеите за джамията. В знак на благодарност към Аллаха за победата в джихада халифът Ал Мансур изградил последното голямо разширение на Мескитата, отбелязано на плана в кафяв цвят.

3. Катедралното преображение

Осем века продължила борбата за освобождението на Испания от маврите – Реконкистата. ”Сантяго!” е бойният вик на християните в атака. Мирният апостол получил прякора „ Сантяго –Матаморос”, или”Сантяго – Изтребителят на маврите”.

 

 

Рицарите на тържествуващата Реконкиста водени от краля Фернандо III Свети достигнали на 29 август 1236г. до Кордоба. Тогавашният правител принц Абу Хасан предал ключовете на града без бой при условие да се осигури безопасен изход на всички граждани. Маврите събрали багажа си и се отправили към Гранада, последното оцеляло емирство в Андалузия. Новите кастилски колониалисти триумфално внесли вътре в Мескитата статуята на Христос и отсужили първата литургия. Полилеите били свалени и от тях наново отляли камбаните, които били върнати обратно в Сантяго – вече на гърбовете на мюсюлманските пленници.

 

 

Фернандо III Свети се оказал не само набожен човек, но и голям ценител на красотата, който се очаровал от формите на ислямският храм. Той се отказал от мисълта да го разруши, въпреки, че мнозина наоколо натоявали и се задоволил с това да окачи разпятието.

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

Синът му Алфонсо Х през 1260 г. построил първият Кралски параклис (Capilla Real) вътре в стила мудехар (mudéjar). Този термин произлиза от названието на мюсюлманите, които живеели на християнска територия от арабската дума”муаджан” т. е. ”опитомен”. Понеже на големите католически строежи работели повечето от тях, защото други нямало в новозавзетите земи, този термин се прехвърлил върху уникалният архитектурен стил.

 

Така мудехар е един прекрасен мавритански стил на ясна испанска”идейна платформа”.

Първите промени започнали още в началото на XIII век, когато били зазидани арките съединяващи вътрешното помещение с Портокаловият двор. Тогава богатите кордобски фамилии започнали да строят собствени капели покрай вътрешните стени, без обаче да променят общата планировка.

 

В дъното се вижда поредицата от параклиси.

 

Млади испанчета пред гробницата на перуанският Паисий – Инка Гарсиласо де ла Вега, автора на летописа” История на държавата на Инките”. След литургията архиепископа на Кордоба тържествено им върза „пионерските“ връзки (в някои страни от Ориента и пречупеният кръст е приемлив символ  – страни всякакви, живот… – бел.Ст.)

Мескита де Кордоба, Calle del Cardenal Herrero, 1, 14003 Кордоба, Испания

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

 

Магията на това свещенно пространство е все още жива и днес гостуващите мюсюлмани очакват да получат възможност тук в Мескитата да отправят своите молитви към Аллаха.

 

През 2010 по време на Святата седмица (Santa Semana) преди Великден, когато отвън шестват качулатите братя, група радикални мюсюлмани от Австрия организират провокативна молитва вътре. Резултатът е няколко ранени и арестувани.

Отговорът на испанските католици е ясен, забраната е: докато Ердоган не разреши на християните да се молят в катедралата – музей… Света София” в Истанбул. А това няма изглед скоро да се случи след като наскоро турският парламент реши да превърне отново в джамия… „Света София“ в Трабзон.

 

Когато в Испания била завършена Реконкистата и били изгонени маврите и евреите, Святата инквизиция решила да преустрои джамията в християнски храм. Най – значителните промени станали през XVI век, когато в средата на джамията —най голяма след Кааба (22 400 м2)— била издигната катедралата”Непорочното зачатие на Богородица”.

Гражданите на Кордоба били против това строителство и решили да не участват. Страстите се разгоряли и накрая след дълги спорове архиепископът на Кордоба се обърнал към императора Карл V, който дал своето разрешение за строеж на църква вътре в джамията.

Катедрала Мезкита, Кордоба

След благословията от Светата инквизиция резултатът е (без)порно бароково безцеремонно зашеметяващ. Вътре има всичко което се полага по канон за една катедрала:

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

Величествена кръсто – куполна конструкция,

Главен олтар,

Катедрала Мезкита, Кордоба

Орган

 

Дървени пейки с библейски сюжети.

 

Само няма стени…Това е едно изненадващо архитектурно решение, което обединява сакралните пространства на Мескитата и Катедралата.

През 1526 г. при посещението си в Кордоба императорът изказал съжаление след „като прерязал лентата“: „Вие построихте, това което може да се построи навсякъде, и разрушихте това което е уникално в света“ Като имам предвид, че същият Карл V поръчва съграждането на триумфален дворец, като събаря част от другият шедьовър на изкуството на маврите –двореца Алхамбра в Гренада, това му изказване е май измислица на някой „платен журналист“

Катедрала Мезкита, Кордоба

Новият таван на катедралата сякаш е издут като балон и устремен към висините.

 

На преден план е стената със заглушените арки и най големият градски вътрешен двор (patio) с 98 дървета и размери 130Х50м. Стените на катедралата се оказали по високи от покрива на джамията и като, че ли израстват по средата на покрива – гледано от камбанарията или по отдалеч.

Архитектът на това преустройство Р. Руис се е постарал да използва наличните конструктивни елементи –арки.

 

Той успял да направи плавен преход към новата конструкция.

Така се съхранил автентичния външен облик на сградата, за което трябва да сме благодарни, защото от околните улици се вижда само старата Мескита.

Отдъхвайки навън си мисля, че вътрешната скрита красотата на джамията е толкова ослепителна,

 

 

 

 

че не подлежи на нито едно описание, колкото и да е добро.

Илинден 2013, дон Цветан Димитров

 

Автор: Цветан Димитров 

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другата Испания – на картата:

Другата Испания

 Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран,   минахме през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, а за последно посетихме Исфахан. Днес ще минаме през Мейбод, през иранските пустини, ще посетим зороастрийското светилище Чак-чак и призрачния град Харанак.

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част осма

За Мейбод, пустините, светилището Чак-Чак, зороастризма, християнството и Харанак

 

След Исфахан продължих изучаването на централната част на страната, където в района очертан от градовете Кашан, Исфахан, Язд и Шираз са съсредоточени едни от основните исторически забележителности на Иран.

 

Мейбод

Мейбод е исторически град, с изградени от кирпичени тухли сгради и запазена средновековна атмосфера.

Основните забележителности са хилядолетната крепост и вековните сгради на кервансарая, пощенската станция и прохладния дворец.

Крепостта Нарин в Мейбод

е най-старата строителна конструкция от кирпичени тухли в Иран. Първата крепост на това място е от третото хилядолетие преди новата ера, след което тя постоянно е обновявана и разширявана.

 

Кервансарая

е бил място за подслон и отдих на търговските кервани с камили, пренасящи разнообразни стоки. Сега там има експозиция на старинни килими.

 

Някогашната

пощенска станция

сега е раставрирана и в нея е разположена музейна експозиция.

В съвременния център на Мейбод е разположен голям

мюсюлмански религиозен комплекс,

изграден по времето на династията на Сафавидите.

 

Продължих обиколката си на Иран, ръководейки се от подробния туристически пътеводител на издателство Lonely planet. Препоръчвам на всички мои приятели пътеводителите на това издателство, защото са най-практични за индивидуални туристи, които обикалят забележителностите без екскурзоводи.

 

Пустинни области на Иран

Пътят през централната част на страната към следващите туристически обекти минаваше през обширни пустинни области с лишени от растителност планински хълмове.

 

 

Чак-Чак

Чак-чак е най-свещеното място за зороастрийците. Зороастризмът е религията на древна Персия до арабската инвазия.

През първата половина на 7-ми век от новата ера арабските нашественици завладяват страната и налагат мюсюлманството като официална религия. Много зороастрийци бягат в Индия и други държави, а част от тях тайно продължават да изповядват религията си. Според легендата, бягайки от арабите сасанидската принцеса Никбану, заедно със своите придворни, идва в тази отдалечена пустинна местност. Заселват се високо сред скалите, където е осигурена естествената им защита, а в пещерата има достатъчно вода. Тук те успяват да съхранят религията си и свещения зороастрийски огън.

Днес зороастрийците са сравнително малко, а най-голямата им общност е в Индия. Тяхната религия е официално призната в Иран и имат запазени места в Парламента (Меджлис).

Чак-Чак е място за поклонение, където ежегодно в средата на юни хиляди вярващи зороастрийци от Иран, Индия, Афганистан и други страни се стичат в

храма на огъня Пир-е Сабз

Както Божи гроб в Ерусалим е свещено място за нас християните, а Свещената джамия с черния камък Кааба в Мека е светилище за мюсюлманите, така и Чак-Чак с разположения в пещерата храм на огъня Пир-е Сабз е свещеното място на зороастрийците.

 

Над автомобила ми се виждат сградите за настаняване на поклонниците.  Над сградите, в ляво, е входът на пещерата, която е храм на огъня Пир-е Сабз.

 

 

Изкачването към пещерата с храма на огъня Пир-е Сабз става по 320 стъпала, които свършват под надвесеното вековно дърво. Входът на храма се затваря с две бронзови врати с барелефи на персийски воини с копия, които „охраняват“ свещенния огън.

Зороастрийците са поклонници на бог Ахура Мазда,

който е създал идеалния свят. Според тях злото е привнесено в последствие отвън и ще бъде пречистено с огън, поради което огънят е издигнат в култ в зороастрийската традиция. Съществували са храмове на огъня, където зороастрийците са извършвали своите молитвени ритуали. Тези храмове представлявали каменни олтари, на които горял „вечен огън“. Тайната на „вечния огън“ била, че храмовете се строели върху газови находища и газът от земните недра поддържал пламъка неугасим. Такъв свещен храм днес е пещерата на Чак-Чак, наричана храм на огъня Пир-е Сабз.

В голата скалиста планина се задържа влага, която се стича в пещерата като капеща вода. Пещерните сводове са влажни, по стените се стичат едва забележими струйки вода, а на няколко места водата капе от тавана. В буквален превод „чак“ означава „капене“, откъдето произлиза и името „Чак-чак“ (в превод „Кап-кап“).

 

 

 

В храма на огъня Пир-е Сабз се влиза без обувки. Поклонниците зороастрийци са с традиционни бели дрехи и бяла шапчица на главата (мъжът на горната снимка, вдясно). Жените традиционно би трябвало да бъдат с бели забрадки.

Пода на светилището е покрит с мрамор, който е плесенясал от постоянната влага. Поставени са съдове, в които се събира капещата от тавана на пещерата „свещена“ вода. Стените са потъмнели от пламъците на постоянно горящия огън.

 

 

Един от най-известните символи на зороастризма е Крилатото слънце (Фаравахар). Може да се направи аналогия между крилата на Фаравахар и емблемите на петлиците на пилотите в много държави. Вероятно намираме отговора на въпроса за произхода на авиаторските емблеми.

 

Зороастризъм и християнство

Считам, че нашата християнска религия е възприела отделни елементи от персийската религия Зороастризъм, която също е монотеистична. Това е естествено, тъй като от Историята на религиите знаем, че всяка нова религия се е развила върху основите на предишни религиозни вярвания. Хората са възприемали по-лесно новите религиозни учения, свързвайки ги с познати образи и символи от досегашните. Така и християнството, възникнало в земите на днешен Израел, заимства много елементи от съседните му по-стари религии: Зороастрийската на изток, Египетската на запад, Гръцката и Римската на север. От зороастризма е възприет монотеизма, т.е. наличието на един бог, доразвит после в триединството на Отец, Син и Свети дух. Пак оттам е привнесен елемента на „съдене“ на хората след смъртта им и изпращането им в Рая или Ада. От религията на древните египтяни, например, е възприет образа на „Богородица с Младенеца“, копирайки изображенията на египетската богиня „Изида със сина си Хор“. Образът на нашия християнски Бог Отец (Господ) копира образите на най-разпространените към онзи момент богове: гръцкия Зевс и римския Юпитер. По-този начин психологическият преход при първите християни от изображенията на Зевс и Юпитер към изображението на Бог Отец (Господ) става доста по-лесен.

Някои наши учени твърдят, че с иранците/персите имаме много общи неща по отношение на произхода и културата. Като турист не забелязах никаква взаимна връзка в каквото и да било отношение. Считам, че тези български учени, които пишат за общ произход, общи културно-исторически източници и т.н. имат за цел само да си оправдаят командировъчните разходи при обиколките си из Иран.

Според мен, има само връзка по отношение на обмяната на културни и материални ценностни елементи, при това ние сме заимствали от персите. Например, имаме отделни общи думи, които от персийския език са преминали в турския, а оттам и в българския. Персийската кухня оказва влияние върху арабската и турската, откъдето пък рецептите за някои ястия и сладкиши се предават и в българската кухня. Изображения върху съдове (персийската Марликска чаша, например) са възприети от Траките. Разпространените в древна Персия скални барелефи на конник, който пронизва с копието си лъв, намират интерпретация в Мадарския конник у нас.

 

 

Според иранските историци Мадарският конник в България е „наследник“ на аналогичните персийски барелефи, а не на Тракийските конници, както смятат повечето български учени. Основание за това им дава наличието на стреме при конника от Мадара, каквото в антична Европа и при траките не е познато, докато при персите го има.

Haranak, Иран

Харанак

Призрачният Харанак е на едно хилядолетие, а на това място е имало селище още преди 4000 години. Къщите са изграждани от кирпичени тухли и измазвани с глина. От десетилетия там не живее никой, жилищата се рушат, а по тесните улички се разхождат само туристите. Сравнително добре е запазена джамията от 17-ти век.

Най-голямата атракция е клатещото се минаре на джамията,

чиято гъвкава конструкция му позволява да се люлее без да се срутва. Районът около селището е истински оазис на фона на голите планини в съседство. В долината е запазен древния аквадукт, построен за напояване на околните ниви и градини.

Ходенето по покривите на полуразрушените сгради е приятно, но и опасно.

 

 

При минарето

един младеж ми предложи да ме изкачи на върха, срещу заплащане естествено. Разбира се, че приех без колебание. Той отключи малка вратичка и по тесните спираловидно извиващи се стълби, триейки се в стените, стигнахме най-горе. Младежът попита дали искам да ме полюлее и без да се замислям отговорих утвърдително.

Той застана изправен на върха (там диаметърът на отвора е около един метър) и започна да клати минарето. То се залюля с доста голямо отклонение от оста, а пък аз се стреснах и изплаших. Виждайки това, младежът спря с клатенето и ми обясни, че минарето е на близо 4 века и е устояло на поривите на вятъра и на земетресения. Много туристи е люлял на него и досега не се е срутило. Помислих си, че все от нещо ще се мре и му казах да продължи да клати. Стана ми приятно и дори се радвах като малко дете докато се люлеех на върха на минарето високо над порутения град.

 

 

 

 

 

Очаквайте продължението

Август 2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Седмицата на България по повод обявяването на Независимостта ще завършим с второ пътуване на Анжело из Източните Родопи. При първото, освен другото, той ни разказа за Дяволския мост край Ардино, а днес ще ни заведе и до пещерата Утробата.

Приятно четене:

 

 

Из Източните Родопи

второ пътуване (12-13.08.2013)

Утробата

Решихме да избягаме още веднъж от напечения бетон и праха на града и да се разхладим из дебрите на Източните Родопи. Общата дължина на маршрута (по километраж) е около 350 км + около 50 км грешни насоки от GPS-а, затворени пътища и т. н. Допълнителни 20 км е пешеходната част по труден, силно пресечен терен. Посочените по-долу разстояния и времетраене са взети от Google Maps и имат по-скоро ориентировъчни стойности. Предварително бях описал през кои населени места трябва да минем, тъй като на GPS-а не може да се разчита на 100 %, но въпреки това във всяко селище трябваше да спираме и питаме за пътя – указателни табели няма или са толкова ръждясали, че не могат да се прочетат. Вероятно има по-кратки или по-леки маршрути, но нашият, добър или лош, е описан по-долу. На много места пътищата са тесни, де факто с едно платно, местните шофьори карат без включени фарове, така че изненадите дебнат след всеки завой. Някои от GPS-координатите са взети от навигацията на колата, а други – от мобилния ми телефон, затова се различават по формат.

Ден първи

1. Стара Загора – Крепост „Сарлъка“, с. Долно Черковище

Стара Загора – Хасково – Манастир – Малево – Книжовник – Жълти бряг – Стамболово – Пътниково – Воденци – Маджари – Долно поле – Долно Черковище

Разстояние:   112 км

Време:            около 1 час 42 мин

 

Крепост „Сарлъка“ (B)

с. Долно Черковище

По данни от мрежата „Сарлъка“ (или „Хисарлъка“) е крепост, чийто останки се намират на половин километър северно от село Долно Черковище. Била е построена върху левия бряг на река Арда върху скалист връх, наречен „Св. Илия“.

Крепостта е била с площ 1 дка, с форма на трапец и дебелина на стените около 2 метра, изградени от ломен камък, слепен с бял хоросан. Мястото, върху което е изградена крепостта, има силен наклон на север. Стени са изградени от запад, север и частично от изток. Другата част от източната и южната страни са защитени от почти 30 метрови скали.

От „Сарлъка“ е останала само част от югозападната стена с височина 3 метра и личат основите на кула с размери 5х5 метра.

В Долно Черковище набързо бе свикан местният „парламент“ пред хоремага и, с помощта на доброволци-преводачи от местен на български (език), се стигна до консенсус, че в близост до селото няма връх „Свети Илия“ или каквато и да било крепост. Друго противоречие бе, че ако крепостта е на север от селото, което е на север от Арда, то няма как да е построена на южния бряг на реката. Явно повечето „автори“ на туристическа информация копипействат без никакъв критичен анализ. Но все пак местните хора споменаха за информационен център  “надолу по пътя, преди малкото мостче”…

2. с. Долно Черковище – Тракийски скални гробници,  с. Пчелари

Тръгнахме към Пчелари и след поредна грешка в навигацията излязохме на моста на Арда.

 

Мост на Арда (Кантон „Д. Черковище“)

Разстояние:  10,2 км

Време:           около 11 мин

GPS:               41.616427, 25.727020

На отсрещния брег на реката видяхме следи от стар градеж, вероятно търсената крепост… Може и да е на 500 м от моста, но… във всеки случай не по хоризонтала!

 

 

Тракийски скални гробници (C)

Разстояние:  750 м

Време:           около 1 мин

GPS:               41.618203, 25.719425 (паркинг)

Между Долно Черковище и Пчелари са открити множество тракийски скални гробници, датиращи от ранножелязната епоха (II-I хил. пр. Хр.). Такива има в местностите „Кован кая“, „Ак кая“, „Кара ин“, „Мал казан“, „Ходжас“ и др.

Малко след потеглянето ни от моста стигнахме до паркинг с указателна табела за тракийски гробници. На другият бряг на малката рекичка е интерактивна изложба на защитената зона „Мост Арда“.(Това ще да е “информационния център”, за който ни казаха в селото.) За съжаление не можахме да я посетим – дали защото беше понеделник, заради обедна почивка, отпуск или др. причина, можем само да гадаем – работно време няма, на доста от информационните табели „мечката е отвързана“.

Около паркинга и сградата на изложбата има няколко табели за тракийски гробници и погребални ниши. Пътеката е непроходима, за посоката може само да се гадае. Всичко е обрасло с къпинак, драки, шипки… Определено не е подходящо за къси панталони и голи гърбове. Единствените живинки са гущери, костенурки и пернати.

 

 

 

 

 

 

3.  Гробници – Крепост „Моняк“, с. Широко поле (D)

Гробници – Пътниково – Сестринско – Рудина – Миладиново – Кокиче – Перперек – Мъдрец – Чифлик – Жинзифово – Широко поле

Разстояние:  44,7 км

Време:           около 52 мин

GPS:               41° 37’ 27.62”, 25° 27’ 27.43”

Посещението на крепостта „Моняк“ беше съвсем инцидентно – след Жинзифово изведнъж изскочи табела „Широко поле – 1 км“ и, о, чудо! -  кафява табела „Крепост „Моняк“ - 3 км“. Явно, грижата на държавата е била “изпълнена”, защото по-нататък „официални“ табели вече нямаше. В селото питахме за крепостта и тръгнахме по нещо, което в ранното си детство е било асфалтов път. На влизане в селото има У-образен завой, който води към центъра. Трябва да се направи почти обратен завой и по другата греда на У-то (ул. „Росица“) да се продължи нагоре. Стигнахме до нещо като паркинг, с нещо като информационен център (затворен) и ръждясала, на вид ръчно изработена табелка, която ни информира, че крепостта (пак!) е на 3 км. След още няколко километра по макадама стигнахме до нова табелка, сочеща към гората – пак 3 км!

Оставяме колата на сянка под боровете и тръгваме по чакълест път към баира. След около километър виждаме импровизирана маркировка по клоните на дърветата и тръгваме по нея. След два часа лутане в задушаващата жега стигаме до извода, че маркировката е всъщност импровизирано трасе на off-road ентусиасти. Издрапваме обратно и докато жените си поемат дъх, решавам в изблик на самоубийствен инат да проверя накъде води пътят. Ясно ми е, че ще стигна до някой ретранслатор, но все пак тръгвам. След километър – не мога да повярвам на очите си – табела, 1:1 повтаряща тази пред “информационния“ център. Последно усилие и сме горе! Гледката заслужава всички мъки! Средновековната крепост „Моняк” („Монек”, „Мнеакос”) е една от най-големите и високо разположени крепости в Родопите, със защитена площ над 50 дка. Тук е бил разположен военен гарнизон, а в крепостта населението от селищата по поречието на р. Арда е намирало убежище по време на военни действия. „Моняк“ е свързана и с похода на кръстоносците от 1206 г. Тук се състоял баронският съвет, който поставя на трона Хенри (Анри), след смъртта на Бодуен Константинополски (Балдуин Фландърски). Имала е голямо стратегическо значение, защото е пазела прохода „Железни врата“ и подстъпите на средновековния град, разположен около манастира „Свети Йоан Предтеча”. Било е невъзможно враг да достигне подстъпите на върха, без да бъде видян от жителите и защитниците на крепостта. Мнеакос е била толкова непревземаема, добре укрепена и със силен гарнизон, че не се е предала на войските на цар Михаил II Асен. Тя е била единствената крепост в областта Ахридос, която българският владетел не е успял да покори по време на похода му за отвоюване на района от ръцете на византийците през 1254 година. През 1343 година непрестъпното укрепление все пак пада под мечовете на наемническата орда на Омур бей.

 

 

Вече след края на екскурзията поисках да прочета повече за крепостта и попаднах на пътеписи, в които се казва, че пътеката е добре маркирана. Факт е, че около 2004 г. по линия на програмата за трансгранично сътрудничество Гърция дава пари за реставрирането на туристически обекти в Хасковска и Кърджалийска области. Оттогава нищо не е пипнато, нищо не се поддържа и както споменах и по-горе, на много от оцелелите табели „мечката е отвързана”.

На връщане, вече в късния следобед, логично завиваме наляво, за да слезем към с. Седловина и Кърджали. И пак „греда“ – и според gps-а, и според Google Maps има връзка между пътищата. Е, да, ама след 2 км стигнахме до купчина чакъл в средата на пътя, с пораснало почти двуметрово борче върху нея…  „Пътят“, т.е. асфалтът след още 3-4 м свършва и трябваше да се върнем до Широко поле.

4. с. Широко поле – Хижа „Боровица“

Широко поле – Седловина – Кърджали – Срединка – Енчец – Зелениково – Бленика – Пеньово – Дъждовница – Пъдарци – х. „Боровица“

 

Скалите край с. Дъждовница (E)

Разстояние:  23,5 км

Време:           около 34 мин

GPS:               41° 41’ 13.18”, 25° 17’ 21.11”

 

Те са впечатляващ скален комплекс, намиращ се вдясно от пътя, на около 500 м след село Дъждовница. Разположен е по стръмните склонове на Костинското дере (Големият костински дол), малко преди вливането му в яз. „Кърджали“. Нишите са изсечени върху открояващи се монолитни скали, сред които има множество оригинални форми на изветряне, наподобяващи исполински фигури. Впечатляват със своя брой и недостъпните места, в които са изсечени. Допуска се, че са с култово предназначение.

 

 

Мястото е изключително живописно, оттук нататък по пътя има множество благоустроени чешми с място за отдих, барбекю, детски площадки и др.

 

Хижа „Боровица“ (F)

Разстояние:  7,8 км

Време:           около 12 мин

GPS:               41° 41’ 13.96”, 25° 14’ 22.69”

GSM:              +359 (0) 887 809 951 (това е единственият актуален телефон!)

Цена:              10 лв./легло

Хижа „Боровица“ се намира почти на брега на яз. „Кърджали“. Представлява масивна триетажна сграда с капацитет 50 места с етажни санитарни възли и бани. Сградата е водоснабдена и електрифицирана, с централно отопление. Пътят до хижата е асфалтиран, има паркинг. Има кухня, в която можете да поръчате аламинути или (евентуално) да приготвите своя храна. Обзавеждането е спартанско (луксозно за края на 80-те) – русенски кревати, обща баня и тоалетна на етажа.

Гледката към язовира е великолепна. Може да съчетаете пикник, палатки, риболов, разходки или по-дълги преходи. Ако планирате посещение в края на седмицата, задължително е да се обадите по-рано – обикновено хижата е заета от рибарски компании.

 

 

Алтернативни места за нощувка, които не ни отклоняват много от маршрута, са:

Артхостел Дъждовница

Адрес: с. Дъждовница, Кърджали

GSM:  +359 (0)888 222 540

email: krug@abv.bg

web:   http://www.krug-bg.org

Хотелът разполага с 12 легла на втория етаж и една двойна стая на първия. Има също обзаведена баня и тоалетна, кухня за местни турски специалитети, хладилник, интернет. Работи целогодишно, детска площадка за игра, спортна площадка, паркинг, на разположение на гостите са водачи за региона.

Семеен хотел „Романтика“

Адрес: с. Енчец, Кърджали

тел:     +359 (0) 3616 7620

GSM:  +359 (0) 887 831 026 (Михаела Кирчева)

email:  gabi_tour@abv.bg

Настаняване: 14 нормални и 2 допълнителни легла. Всички стаи са климатизирани, с телевизор със сателитни програми и мини бар,  механа с 20 места, външен бар, открит басейн, паркинг, красива гледка към язовира и Родопите, позволени са домашни любимци.

Ден втори

1. Хижа „Боровица“ – Крепост „Патмос“

 

Крепост „Патмос“

Време:           около 120 мин

GPS:               41° 41′ 0.79″, 25° 13′ 34.41″

Крепостта „Патмос“ се намира на скалист полуостров на брега на р. Боровица. Тази крепост е по-голяма от крепостта „Кривус“ при село Башево, и най-вероятно е била построена през X век.

“Един път стомна за вода, втори път…” – този път поговорката се обърна в наша полза. Вече два пъти не оставаше време за този обект, но сега успяхме!

Срещу 10 лв. хижарят организира транспорт с лодка през ръкава на язовира. На отсрещния бряг ориентир е вилата на проф. Огнян Сапарев. Всичко по нея, както и за намиращите се вляво стопански постройки, е пренесено с лодки и понтони – камък по камък. Крепоста се намира точно на запад от вилата, но за да се качите на билото, трябва да тръгнете по вдясно, на около 200 – 300 м. След като стигнете седловината, тръгвате през драките наляво. Маркировка и указателни табели няма. От крепостта са останали част от стените и основите на голяма трикорабна църква.

 

 

 

Теоретично съществува вариант до крепостта да се стигне по суша, като при с. Ненково се премине реката и след това се върви по брега на язовира, но предвид липсата на пътища и пресечения терен това би отнело много време и усилия.

2. Хижа „Боровица“ – с. Ненково

 

Скален комплекс, с. Ненково (G)

Разстояние:  6,7 км

Време:           около 7 мин

GPS:               41° 44’ 21.16”, 25° 13’ 00.87”

Нишите са изсечени върху венеца от масивни пясъчни скали, намиращи се на запад от с. Ненково.

Забелязват се от асфалтовия път, минаващ по отсрещния бряг на реката. Наоколо има и други изсичания (жлебове, жертвеници и др.). В района са регистрирани гробница и некропол. До селото се достига по въжен мост над реката.

 

 

3. с. Ненково – Тракийско светилище „Утробата“

Средновековен мост, с. Ненково (H)

Разстояние:  700 м

Време:           около 1 мин

GPS:               41° 44’ 00.42”, 25° 13’ 11.49”

Мостът е изграден на р. Боровица, един от големите притоци на р. Арда. Реката е 50-тина метра широка и вероятно много пълноводна през зимата, но сега едва тече тънка струйка.

Мостът следва архитектурната традиция за времето си. Подобно на Дяволския мост той е асиметричен, с пет свода с различна големина. Пътното платно е било дълго 58 м. Част от моста е разрушена от буйните води на реката. В единия край е дострояван, но след повторно разрушаване в другия край вече е неизползваем за превозни средства. Местните жители са хвърлили няколко талпи в края и вероятно прекарват добитъка по него.

 

Тракийско светилище „Утробата/Вулвата“ (I)

Разстояние:  4,6 км

Време:           около 5 мин

GPS:               41° 41’ 56.48”, 25° 14’ 11.62” (паркинг)

GPS:               41° 42’ 16.76”, 25° 14’ 47.08”

58, 6690 Комунига, България

На пътя има по-широко място (необозначен паркинг), където може да се спре и табела. Оттук почва пътеката към пещерата. Има спорадична маркировка (бяло-жълто-червено) и указателни табели. Указания за оставащо време, разстояние няма. Някой болен мозък е решил да направи табелите от фурнировани плоскости, които са се надули от влагата и са нечетими. Единствената читава табела е долу и тя е направена от учениците в с. Ненково. Останалите може би са изглеждали прекрасно в кабинентни условия, когато е трябвало да се „усвоят едни пари“, но не и на терена. По пътя нагоре има три хубави беседки и няколко пейки. Ако не закачате стършелите, които си градят питите в беседките, и те няма да ви закачат. Носете си шапки и вода. Много вода!

 

 

Според информация от мрежата до горе може да се стигне за около 40 минути. Вероятно е възможно за някого, който има квалификация „планинска коза II разряд“, но не и за застаряващ индивид с наднормено тегло, който напоследък е изгубил тренинга си по планинските пътеки. На нас ни трябваше около час и половина в едната посока. Ако планирате изкачване, постарайте се да е колкото може по-рано сутрин. В противен случай жегата ще ви съсипе. Всъщност ние почнахме изкачването предния ден, стигнахме до първата беседка, но като получихме информация от слизащ турист колко ни остава, решихме че времената на битов героизъм са отминали и е редно да отложим изкачването.

 

 

След като мернете от пътеката пещерата, стигате до зидан каменен заслон с барбекю и прекрасна гледка към долината. От него по маркировката стигате до едва капеща чешма. Стигнахте ли? А сега се върнете – това не е вашата пътека! Застанете на гърба на заслона и погледнете на северозапад. Вдигнете глава! Още малко! Видяхте ли табелката? След 5-10 мин стигате до подножието на пещерата. По чуродясала стълба трябва да се качите около 3-4 метра по-нагоре, защото там е входът на „Утробата“. Стъпвайте в краищата на стъпалата, не по средата!

 

 

 

Пещерата представлява естествен хоризонтален процеп в скалата, дълбок 22 метра, който е бил допълнително изсечен от човешка ръка. Височината на дупката е 3 метра, а ширината – около 2,50 м. Вътре прониква достатъчно светлина. Цялата пещера е оформена буквално като женски полов орган и отговаря напълно на описаните от Александър Фол пещери-утроби. В далечината на дупката има издълбан олтар висок около 1,30 м, който е с формата на малките срамни устни. В центъра му е направена малка дупка, дълбока около 10 см и широка 5 см, която е изсечена леко настрани. Видяното дава основание на Николай Овчаров да прецени, че пещерата е тракийски храм от ХI-Х в. пр. Хр.

Според информация от мрежата точно в 12 ч всеки ден пада слънчев лъч, като при нарастването си светлинното петно добива формата на фалос. Който е публикувал това не е уточнил дали това е по лятното или зимното време и за кой ден на годината. Ние бяхме точно в 12 ч. на 14 август в пещерата и лъчът беше на повече от 10 метра от дъното, като се местеше със скорост 4 пръста/5 мин.

В дъното на пещерата има стършели, така че не се приближавайте много!

 

 

 

4. “Утробата” – Църква „Успение Богородично“, с. Узунджово

“Утробата” – Пъдарци – Дъждовница – Кърджали – Железник – Пряпорец – Пчеларово – (край) Николово – Козлец – Конуш – Хасково – Узунджово

Идеята беше да скъсим малко пътя и да минем след Дъждовница край Скална глава, Севдалина,  Чилик и Черна скала, но поради пресечения терен разходът на колата се увеличи прекомерно, а най-близката бензиностанция е в Кърджали.

 

Църква „Успение Богородично“ (J)

с. Узунджово

Разстояние:  78,8 км

Време:           около 1 час 21 мин

GPS:               41° 57’ 38.82”, 25° 39’ 12.95”

Църквата „Успение Богородично“ в село Узунджово е най-голямата селска църква в България. Църквата е била превърната в джамия през 1593 г. по време на османското владичество и е преустроена отново в християнска църква в началото на XX век. Тези промени в предназначението на сградата придават на църквата специфична визия, съчетавайки елементи от християнството и исляма.

 

 

През 2007 г. община Хасково извършва основна реставрация на храма, при която са възстановявани икони и стенописи. Прозорците са украсени с витражи, изобразяващи сцени от живота на Дева Мария. Добавен е нов иконостас, дело на тревненският майстор Уста Дарин Божков.

При реставрацията са открити два надписа на арабски език с религиозно-философска тематика, които все още не са точно датирани.

 

 

5. с. Узунджово – Тракийска гробница, с. Александрово

 

Тракийска гробница (K)

с. Александрово

Разстояние:  9,8 км

Време:           около 11 мин

GPS:               41° 58’ 53.62”, 25° 44’ 18.62”

web:               http://www.aleksandrovo.com/bg/

Работно време:

Всеки ден без понеделник: 09.00 – 17:00 часа

Приемат се групови посещения и в понеделник с предварителна заявка.

Цени за посещение:

за ученици, студенти и пенсионери – 2 лв.

за всички останали – 4 лв.

за беседа от екскурзовод – 6 лв.

За деца до 7 години входът е безплатен.

През декември 2000 г. в могилата „Рошавата чука” до с. Александрово екип от археолози, ръководен от д-р Георги Китов (1943-2008), прави едно от най-значимите открития в българската археология.

Прониквайки през направения от иманярите отвор, учените попадат в тракийска гробница от IV в. пр. Хр. с невероятно добре запазени стенописи. Още първия оглед показва, че художествената украса е уникална, без паралел сред откритите до сега съоръжения от подобен тип. Впечатляваща е и архитектурата на гробницата, която по своите размери си съперничи с най-монументалните такива по нашите земи. Могилата се намира в непосредствена близост до селото и се откроява на фона на околността като красиво възвишение. Височината на могилния насип е около 15 м‚ а диаметърът му надхвърля 70 м. От източната му периферия започва коридор с дължина повече от четиринадесет метра, който преминава последователно в правоъгълно и кръгло помещение.

Постройката е играла ролята на хероон (храм-мавзолей). Малката височина на коридора и двата входа е налагала посетителят да мине през тях ниско приведен, озовавайки се в свят от цветове и фигури, растителни и геометрични мотиви, изображения на пешаци и конници, домашни и диви животни. Те са изпълнени неочаквано реалистично, имат изключителна научна, художествена и изворова стойност, и въздействат по неподражаем начин.

В свастиките на фриза ясно си личат стилизирани изображения на звездното знаме на Европейския съюз и компаса на НАТО. Което показва, че траките са имали прозрения за европейското и северноатлантическото бъдеще на България, което обяснява от своя страна защо са изчезнали своевременно.

От Узунджово – по съвета на местен чичко – минахме край бившото ТКЗС и по разбит междуселски път се отправихме към Александрово. След няколко километра през трапищата стигнахме до изкопа на магистрала „Марица” и се наложи да се върнем. „Истинският“ път е от Узунджово към Димитровград, а след това вдясно. Гробницата се вижда отдалеч и се намира след селото, по посока на Симеоновград. Благодарение на дарение на японското правителство районът е благоустроен,  построена е масивна сграда с две крила – едното приютява гробницата, а другото – нейна реплика, достъпна за туристите. В помещенията снимките са забранени!

6. с. Александрово – Стара Загора

Александрово – Воден – Черногорово – Димитровград – Стара Загора

Разстояние:  60,6 км

Време:           около 54 мин

 

Смятахме да разгледаме и крепостта „Констанция” край Симеоновград, но натрупаната умора и напредналото време ни принудиха да отложим посещението за друг път.

 

Още снимки от Ⓒ ЕмаЖунич

ДолноЧерковище (2013-08-12 МостАрда)

ДолноЧерковище (2013-08-12 Скалнигробници)

Дъждовница (2013-08-12)

Мъдрец (2013-08-12)

Ненково (2013-08-12 Утробата)

Ненково (2013-08-13 Утробата)

Ненково (2013-08-13 Скаленкомплекс)

Ненково (2013-08-13 Средновековенмост)

Узунджово (2013-08-13 УспениеБогородично)

х. Боровица (2013-08-12)

х. Боровица (2013-08-13 КрепостПатмос)

България: Широкополе (2013-08-12 КрепостМоняк)

 

 

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Ема Жунич

Други разкази свързани с Родопи – на картата:

Родопи

Оня ден един коментатор в сайта изказа удивлението си, че сме публикували пътепис и за родовото му село Било забравено от Бога и било невероятно, че го споменаваме (малко украсявам де

Хора, кога сме робували на предсразсъдъци на нашия сайт? (ползваме ги – да, но в никой случай не робуваме, нали Та, как тазседмичната седмица на България в нашия сайт да не я продължим с място като град Омуртаг – по пътя „между Търново и морето“?

Приятно четене:

Завръщане

Омуртаг

Толкова много сме се разпуснали напоследък с тези пътувания по чужди и невиждани земи, че сякаш забравяме за местата, в които сме израснали и разранявали колената си, тичайки по неравния чакъл или след грешно направен завой с новоto колело.

И така, този пътепис е писан от човек, който цял живот има проблеми с идентичността и се отнася за едно местенце в Североизточна България, което почти всеки който е ходил по северното Черноморие с кола, е подминавал – гр. Омуртаг. Разположен на хубав северен склон, (странно защо) най-точното описание за местоположението му е

„между Търново и морето“

За тези които не знаят, Омуртаг и целия регион е изключително малцинствен и в процес на обезлюдяване. Вероятността да срещнеш познат човек по улиците на града е хипер висока, да речем 8 от 10 (другите двама ще са прекалено млади, за да ги знаеш, но родословното дърво ще ти е ясно). Има режим на водата откакто се помня (демек откакто съм на 11). И всяка сряда има пазар – зеленчуков и „битак“, който е много важен за икономиката и социалната обстановка в цялата околия.

Всеки, който е подминавал с кола през главния път, заобикалящ града, няма как да подмине скопчените на един остров стари самолети във авиационно-възпоменателния парк. Причината за това е, че Александър Александров – вторият български космонавт, достигнал космически височини е роден и понастоящем живее в Омуртаг. И те така, в негова чест има няколко изтребителя и разни други машинарии, който са били в бойно снаряжение по онези времена, но сега просто служат за атракция по пътя.

Нашите са ми разказвали, като дете, че събитието по изстрелването на съветския космически кораб, с който Александров е бил изведен в орбита, е било голямо събитие и предавано „на живо“ в централния площад, който носи името „Независимост“, накратко „центъра“. Понастоящем, единствените артефакти останали в града от тази велика епопея са скафандърът на Александър Александров, който се намира в градския музей; наскоро отворен парк/площад кръстен на самия астронавт, както и онези самолети, които стоически чакат своите посетители.

 

 

 

Сега, нека оставим миналото да величае в миналото и да се върнем в наши дни. Омуртаг е в началото на едно от тези местенца, в които времето почва да спира и има часова разлика с другите градовете в които „нещо се случва“. Населението е предимно турско, като една част, по-време на „голямата екскурзия“ са се изселили и сега са в Турция. Но за това след малко. Тази част от населението, които са останали или предпочели да останат в Омуртаг в момента имат поне един роднина или познат, който е някъде на „запад“ и/или в Турция; дете на съсед, което учи „гимназия“ извън града, и всяко лято вари буркани. Да има за зимата (не всяко, но почти всяко семейство го прави това с бурканите).

Та… Защо завръщане

Както предполагам, през лятото голяма част от населението на страната се завръща по родните си места. Я да види семейство, някоя-друга рода, да си оправи вилата или просто да си почине. Е, аз се завърнах с последната от изгорената цели и за да се скрия също от света. Ето какво се случва в един малък град, някъде още по-малкия свят.

Една съществена част от завръщане при баба и дядо е човек да си почине. Това може и така да е, но когато си на 26 и си единствения мъжки наследник на семейството, хората искат да покажат на местната общественост, че имат внук, който е годен за женене. И така де, в продължение на две поредни седмици в Сряда, аз бях доброволно накарван да ходя на пазар, под претекст, да помагам да нося торбите. Ето в какво се състои пазаруването.

Тръгва се от вкъщи. След малък спор между двамата прародители, се решава да се тръгне по възможно най-дългия пък (за да може повече хора да ни видят). След първите 50 метра срещате съсед, който ви пита дали сте тръгнали на пазар и дали аз съм на малката щерка внучката, и колко съм пораснал. Нашите герои се радват и нещо измрънкват, че не съм се обръснал и изгладил панталона. Продължаваме. Слизаме по един баир (забравих да вметна в Омуртаг, както в Търново има три посоки – „нагоре, надолу и по баира“), където срещаме един дядо, който ни казва, че сме позакъснели за пазар, защото вече 10 часа минава. Спираме за половин минута, казва кой какво е купил или ще купува. Пращат се поздрави по адрес на хора, които аз не се сещам кои са, и продължаваме. След около стотина метра се спираме пред къща и баба ми церемониално казва, че ето тази къща чичо ми Осман е купил за 60 хил. лв. (чичо ми Осман е най малкия брат на дядо ми, а къщата е вярно голяма и както се казва е на центъра). Тъкмо ще тръгваме и познат глас ни заговаря. Чичо Ереджеб (син на покойната по-голяма сестра на баба ми), се е запътил към къщата която се строи за щерката му и зетя. Къщата, естествено, се строи от страната на момчето, а неговия дерт, на чичо Ереджеб, (бел ред. мъка), е че покрай тази къща няма да останат никакви пари за сватбата на моята втора братовчедка. Следват житейски проблеми и прочие. Прощаваме се и си казвам, че сигурно ще го видя чак догодина, ако имам късмет… или на сватбата, ако е скоро.

7900 Омуртаг, България

От тук спомените ми се губят. Уж

излезнахме на пазар

Сега ми се струва, че трябваше да броя хората, които видяхме – рода, колеги на баба ми, колеги на дядо ми, колеги и приятели на майка ми и леля ми, познати лица от началното училище и прогимназията. Общо взето „пазаруването“ продължи над 2 часа, като в крайна сметка бяхме купили 2 кг домати, една диня (от една булка, която май ни е роднина), 2 хляба (черен и бял), 5 капачки за буркани с винтове, захар и местни сладкарски специалитети със звучното име „Ежко Бежко“ (много са вкусни да знаете и ги има само в Омуртагския край). Наистина не помня с колко хора се видяхме и заговорихме.

 

Тук е мястото да се спомена, за

онези, които са напуснали страната и заселили в Турция

Един от многото въпроси, които цял живот ми задават е „Добре де, ти като си Мустафа, имаш ли някакви роднини в Турция?“. Отговорът на този въпрос е, да имам, но с голяма част от тях не се знам. Интересно е да се отбележи, че голяма част от така наречените български турци или турски българи (въпрос на гледна точка), всяко лято се завръщат по родните си земи. Носталгията ли е, чисто селската обстановка ли е, евтините цени ли са… не съм сигурен. Каквато и да е причината, голяма част от тях се завръщат и остават една-две-три седмици и щеш-нещеш се срещаш с тях и всеки ти се радва, защото за последен път са те видели през 90-те, или ако  си подновяват по-често документите някъде около 2005-2006.

И те така, най-интересната от тези срещи беше с една Лейля аблата (абла от турски = кака) и нейния син, който имаше типично турски (балкански) леко засукан нагоре мустак. Казвам „типично турски“, защото те са заминали за Турция през 1989-а и съответно той, няма никакъв спомен за България. И двамата сме във възрастта за задомяване и щом усетихме, че разговорът отива в тази посока, леко се пошегувахме и убихме темата. В последствие стана ясно, че всъщност ние с него сме трети братовчеди, поне за който аз не подозирах, че имам. Същото се отнася и за неговите първи братовчеди, които са, както се досещате, пак мои трети братовчеди. По този повод във Фейсбук пуснах следния статус:

Сряда е пазарен ден в Омуртаг, съответно и аз бях довлачен от баба си на пазар. Освен, че видях някаква рода, за която дори не подозирах, темата на всеки разговор беше “ колко си пораснал… няма ли да се жениш?!?“. Добре, че се намери един мустакат момък (някаква рода; набор), който ме подкрепи в безвремието ми. Изводът на деня е, че прародителите ми показаха на местната общественост, че си имат внук за женене (макар и небръснат). А пазаруването е за парлама!

Следващия статус свързан с тази тематика бе следния:

Близка среща с трети братовчеди, двойно ородени. ако остана в омуртагската околия някой друг месец, ще ги разуча.всичките.

Оказа се, всъщност, че връзката ми с въпросния момък е двустранна. След кратка справка с баба ми, стана ясно, че моята прабаба (майка на баба ми) и неговия прадядо (по майчина линия) са били брат и сестра. Съответно, нашите баби са първи братовчеди, нашите родители – втори и ние се падаме трети. Като че ли това не е достатъчно, сме били и двойно ородени, защото пък май неговия дядо (по бащина линия) се е заженил навремето с някой от другия клон на моята безкрайна рода. Само да вметна баба ми и дядо ми имат по 5 братя и сестри общо, съответно техните родители са имали по 5-6 братя и сестри. Сами може да си представите колко е смесена системата. Както се досещате нямам точна представа докъде стига родословното ми дърво. Веднъж се говореше за един от братята на прадядо ми (дядо на дядо ми, майчина линия), който се бил заселил някъде из дълбокия Анадол, но така и не се проследи тази следа.

 

Най-интересното, което може да се покаже от архивите на семейното дърво е „Позволително за венчаване“ датирано от 1939 г. на прабаба ми и прадядо ми (родители на дядо ми),което се е появило незнайно откъде вкъщи. Интересното е, че е написано на онзи български език, който е преди реформата от 1945, което не е учудващо, но също така и на старо-турски, с типичната арабска азбука. Държа да подчертая, че това е официален документ с подпис от мюфтията и платена такса за „Фонд Съдебни Сгради“. На гърба на това позволително има три реда изписани на старо-турски, и за съжаления никой в най-модерната линия на семейството не може да разчете какво пише там. Дали е романизиран спомен записан от прародителите ми или просто административен подпис от отговорното лице, не се знае. Предполагам, някой ден ще разберем.

Що се отнася за техния правнук. Физически, той отдавна не е стъпвал в Селото, което те са се венчали и живели. От около 13 години не живее в града, в който той самият е бил роден. И съвсем отскоро, близо 3 години, живее извън пределите на държавата, която нарича родина. Тук драмата стана съвсем силна, така че ще понамаля малко сантиментите.

Едва ли съм единствения, който продължава да среща рода тук и и там, особено в собствения си роден край, но такива завръщания са хубави и полезни за здравето. Просто да отидеш и да накараш времето да се забави. Да се забави толкова, че да видиш какво се случва около тебе и със тебе от друг възможен ъгъл.

Автор: Мустафа Хасанов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Другата България – на картата:

Другата България

Днес Тони няма да ни вози на мотор, а ще ни юрне да катерим връх Ботев. Я да ви видя!

Приятно четене:

 

Към връх Ботев за един ден

част първа

Който го е страх от мечки, не ходи в гората

ГОРДА СТАРА ПЛАНИНА,

ДО НЕЙ ДУНАВА СИНЕЙ,

СЛЪНЦЕ ТРАКИЯ ОГРЯВА,

НАД ПИРИНА ПЛАМЕНЕЙ.

МИЛА РОДИНО,

ТИ СИ ЗЕМЕН РАЙ,

ТВОЙТА ХУБОСТ,

ТВОЙТА ПРЕЛЕСТ

АХ, ТЕ НЯМАТ КРАЙ !

Искам да ви разкажа на кратко за едно невероятно усещане из родните планини. Снимковия материал който ще ви представя е доста богат но не може да се сравни със истинското усещане на място, с уханието на билки, вятъра в ушите и невероятната картина която се разкрива пред вас със всеки изминат метър.

От известно време с жена ми събираме печати в книжките със 100-те туристически обекта и понеже са ни останали 4 – 5 печата само до края като от по екстремните последно ни остана връх Ботев, решихме да се организираме и да се поразходим из планината. Прочетохме тук там как точно стоят нещата, поинтересувахме се от приятели които вече са ходили и почнахме да спретваме организация. Избрахме изкачване от към южната страна тоест Калофер. Тъй като през лятото уйкендите са ни доста натоварени единствения възможен вариант беше 27-28.08.2013 г. Стандартното изкачване на върха включва в повечето случай преспиване преди или след на хижа Рай. http://www.bulgarian-mountains.com/Huts/Stara/Rai

Звъннах една седмица по рано да се опитам да запазя две места в хижата но уви ми се скараха и казаха много късно се обаждате, викам си брей сигурно 2 месеца трябваше по рано да се обадя , явно този вариант отпадаше.

В курорт Паниците на около 4 км след Калофер се оказа, че има прилично хотелче в което не е нужно два месеца по рано да резервираш места. http://www.raiskikat.com В него резервирахме 2 нощувки едната петък вечер без закуска срещу 48 лв и другата събота вечер със закуска 58 лв. След тази резервация се оказа, че има само един вариант да се качим и да слезем за един ден.

Тръгнахме петък след работа от София по подбалканския път към Клофер, като спряхме да вечеряме на пъстървата.

 

От там пуснах GPS-а като предварително бях задал координатите на хотела и се оказа , че е на 10 км от пъстървата. Пристигнахме в хотелчето и прибрахме колата в двора му на сигурно, тъй като бяхме проучили и се оказа, че не е добре колата да седи без надзор, тъй като ѝ източват бензина. След като се настанихме излезнахме да се поразходим и да проучим на бързо района и пътеката за в. Ботев.

 

Беше се по смрачило вече но тръгнахме леко по един сипей който се оказа, че е въпросното начало на пътеката.

 

Върнахме се на зад, като минахме през една голяма поляна където имаше някакъв събор този уикенд.

 

Прибрахме се в хотела поразгледахме картата която бяхме предварително купили срещу 4 лв и решихме, че ще караме по синия маршрут посока х. Рай като след това ще се отделим по зеления маршрут към в. Ботев, легнахме рано за да може да сме свежарки за другия ден, път ни чакаше.

 

 

На другата сутрин станахме 5:30 ч. като предварително бяхме си направили сандвичи от София в хладилната чанта, бяхме се запасили с вода, бисквити и праскови и подредихме раниците.

В 6:06 ч. стартирахме от хотела.

 

Още беше мрачно на вън, слънцето не се беше показало и потеглихме по първата част от пътя ни, а именно сипея:

 

След не дълго но кофти изкачване стигнахме входа на Национален Парк Централен Балкан.

 

Национален парк „Централен Балкан", България

От там тръгнахме по една пътека доста широка между дърветата.

 

Слънцето започна да се прокрадва между дърветата.

 

След гората следваше открит път.

 

Облаците които се извиваха над планината бяха много красиви.

Там нейде горе в облаците е в. Ботев.

 

Ето на това казвам да посрещнеш изгрева.

 

Стигнахме до един разклон на който пишеш в. Ботев на ляво и като погледнеш на ляво един баир ама край няма и стръмен хаха викам не сме от тука, х. Рай направо и си продължихме направо. Оказа се, че този разклон е зимния маршрут отбелязан със жълто картата.

Пътеката стана ето такава.

 

Не след дълго по въпросната пътека стигнахме до входа на гората което се оказа и входа на резерват Джендема, където има указателна табела какво да правите ако срещнете мечка в гората . Хубаво е да се информирате за да избегнете инциденти. Тука важи правилото,

който го е страх от мечки да не ходи в гората

 

Очаквайте продължението

Автор: Антон Конакчиев

Други разкази свързани сЪС – на картата:

 

Стара планина