Някъде много, много отдавна, в далечни времена, в земи, където след топла и благодатна Пролет, се възцарявало горещо Лято, живели заедно в мир и благополучие всички цветя, дървета и животни. Всички дребни и по-големи, и по-зъбати, и по-космати, и по-кротки, и по-пъргави, и по-боязливи, а и по-смели гадинки. Сред поляните, отрупани с цветя, припкали дечурлигата на всякакви четириноги, безроги, дългокраки и двукраки, космати и пернати животни. И там се появило на шарения свят и едно слонче. Слонче, като всички други – сивичко, с перушинесто перчемче, с топуркащи крачета, любопитни очета, подскоклива опашка и прелюбопитен хобот. Припкало слончето по поляните, заигравало се с другите пернати и космати живинки, безгрижно хрупвало по някой и друг сочен стрък и наблюдавало как слънцето нежно разтваря всеки цвят, как разлиства дърветата, сякаш с всеки изгрев се стреми да отвори следващия им лист, за да направи света още по-пъстър и хубав.

Слончето било много дружелюбно и играело с всички живинки. Но най-много искало да си поиграе с пеперудите. Да ги гони, да тича подир пъстрите им крилца, да пърха и да се издигне високо, високо над поляните… Това било мечтата му. Но пъстрите пеперуди се реели над цветята, присвивайки претенциозно крила, и нехаели за мечтите му! И това било единственото нещо, което помрачавало деня на слончето от мига, в който някоя пепепруда изпърха до него.

Един ден, слончето се изкачило на една полянка, по-далеч от всички, по-високо и от най-високите дървета… Да види дали нещо няма да му подскаже как може да полети. Тъкмо запъхтяно припкало по тревата, унило провесило хобот, и … видяло, че на полянката има някой. Човек! Не, не, не може да е човек, защото… това чудно хубаво създание, толкова нежно, ефирно, почти прозрачно и бяло като омара, чисто като роса, всъщност имало крила. Те пърхали едва забележимо зад гърба и. Девойката се навеждала, милвала всяко цвете, прошепвала му по няколко думи и после отминавала към следващото. Слончето гледало с ококорени очи и не смеело да диша… Ама нали са такива слоновете, като спрат да дишат и после изведнъж, хоботите им така засмукват въздуха, че всички околни треви се устремяват към него! И крилатата девойка го забелязала

- Кооя си ти? – успяло носово да избоботи слончето.
- Аз съм Витавиня – усмихнала се девойката и приближила с леки стъпки до него – Феята на лозите. А ти кой си, мъничък, и защо си самичък?

- Аз … ми, това, аахм – слончето затупкало от крак на крак – Дойдох тук да се пробвам да полетя.
- А защо искаш да летиш? Не ти ли е хубаво да тичаш по поляните, да усещаш тревичките да те гъделичкат и докосването на песъчинките, и на водата в потока?
- Ами, пеперудите летят! – тръснало хобот слончето – И са толкова леки, свободни! И толкова пъстри! И имат такива големи, блестящи очички! А крилата им са по-ярки, по-красиви от всичко!…

Феята ахнала тихо, усмихала се, навела леко главица към слончето и духнала в шепата си към него.
- Хей, кккакво правиш? – слончето усетило, че а-ха и ще падне! Ама такива ли били крилатите феи?! Готови да те подмамят и после – да те излъжат нещо.
- Спи, мой малък приятелю – прошепнала феята и сложила малката си ръка на рошавото перчемче на челото му. “Спи и сънувай, добра душа, как всички крилати създания ще идват при теб. Колко обичан ще бъдеш, и как ще ги закриляш”…

Минало пладне и плуващите облаци нашарили гръбчето на спящото слонче. Захладняло, лек ветрец се промушил през стръковете и погъделичкал похъркващото хоботче. Слончето отворило очи и миг-два се чудило къде е попаднало. После видяло усмихнатата фея до него:
- Аз … сънувах! Такъв хубав сън сънувах! – изтръбило то възторжено.
- Така ли – наклонила глава Витавиня – Я ми разкажи.

- Сънувах, че съм в едно място с много, много големи неща. Неподвижни, но не мъртви. В тях щъкаха много хора, навън, навътре… Навсякъде имаше по-големи, по-малки хора, малки дечица и все около тези.. неща.
- Аха, сънувал си град, с улици и къщи, в които живеят хората – обяснила феята.
- Да! И аз бях голям, много много голям. Голяма … къща! Толкова голяма, че сянката ми падаше по залез над другите … къщи. Но те бяха, разбираш ли, без козина. А аз имах!

- Целия бях един рунтав, по-рошав от гривата на лъва, по-пухкав от короните на глухарчетата и по-зелен от тревата! Имах и очи! Но не две, а повече! Много и блестящи – като на пеперудите!

- Сънувах как в козината ми пъплеха всякакви малки живинки. Имаше буболечки, бръмбарчета и калинки. Имаше мравчици и охлювчета. И птици, толкова много птички имаше – синигери, косове, скорци. Правеха си гнезда, мътеха пиленца! – слончето се задъхваше от възторг – А колко пеперуди имаше само! Идваха и кацаха по зелените косъмчета на гривата ми и разговаряха.
- Леле, нима? – феята не мислеше, че нещо може да я учуди, че то … феите са са такива. Имат самочувствието, че всичко знаят.
- Ами да! Говореха си за това как тази прекрасна, гъста зелена грива ще се промени, когато дните намалеят и дойде студеният вятър. А аз се чудех за какво говорят.

- Аха – кимна замислено фята – И после какво стана?
- После – слончето поклати хобот – Сякаш времето се забърза. Видях как излетяха пиленцата на скорците и аз сякаш бях с тях. После и буболечките си намериха дупчици в снагата ми и се стаиха там, да не им е студено. И после, една сутрин видях, че по цялата ми брада и коса, плъзват най-различни цветове!

- Имаше червено, пурпурно, по-светло розово, ярко жълто като слънчоглед, и оранжеви, като сърцето на слънцето – слончето се вгледа във феята – Сякаш имах крила! Така пъстри и красиви като на пеперудите! И с всичките си очи можех да прихвана лъчите на слънцето и да ги изпратя високо, високо нагоре в синевата! Да стоплят птиците, и калинките, и пеперудите, които също се бяха изпокрили от хладния вятър. А аз не! Аз можех да летя!

Феята изръкопляска щастлива! Слончето беше застинало с вирнат към ясното небе хобот. А ушите му приплясваха като вълнички в някоя локва след порой.
- А какво стана с птиците? Всички ли заминаха в топлите страни? – изведнъж се пресети феята.
- Ми не – Слончето игриво разклати глава – Точно преди да се събудя, сънувах че от всичката ми тая, рошава брада, израстнаха малки гроздчета. Отрупах се с плодчета, които всички идваха да похапват.

- Идваха синигерите, косовете, сойките. И катерички даже! А тази моя коса беше толкова гъвкава и твърда, че никой не можеше да и попречи да расте – слончето доволно задъвка стрък миши ечемик – Прескачаше всякакви препятствия и даваше подслон и плодове на всички живинки, за да преживеят студеното време.
- Зимата – слончето учудено погледна Флора – Така се казва този сезон в онези места, които си сънувал. Зима!
- А ние имаме ли зима? – слончето разсеяно хвърли поглед на ширналата се зеленина.
- Ние имаме лято – феята разпери крилца – Такова, каквото си сънувал в началото на съня си.

- Ахаа, когато бях голям, много голям, и целия в рунтава, зелена козина? – слончето отново се оживи.
- Точно така. След всяка зима идва отново пролет и всички слончета, които в оная земя са покрити с такава рунтава, зелена козина, отново приютяват всички птички, буболечки, мравчици…
- И пеперуди?
- Разбира се – феята потупа слончето по челото – И пеперудите! Нима ще знаят как се лети, ако не беше ти да ги подканяш да стигнат толкова високо. И как иначе ще знаят пеперудите, че са взели цвета на крилцата си от цвета на твоята есенна козинка?

Слончето направи опит за сложен пирует, политна и за малко да падне, ако не бяха две пеперуди, решили точно тогава да кацнат на вдигнатото му краче.
- Ехей, те искат да си играем! – вирна хобот и хукна подир пъстрите крилца.
- Лети, мой мъничък приятелю с голямо сърце – помаха феята на лозите и литна към града. Имаше да нагледа новите рошавки бради и косици на къщите-слончета, които едва, едва бяха се разпълзели…

И тъкмо такива са хванати в снимките на Ники, който за щастие на всички, днес се е родил, в разгара на Пролетта (за часът той си го разказва) .

Честит бъди, Древний! Енергията на лозите да не те напуска, нито пък цветният им натюрел! :*