В края на април стана известно решение на Апелативен съд в Лондон по делото  Corbyn v Millet [2020] EWHC 1848. Искът е срещу бившия лидер на Лейбъристката партия Джереми Корбин за участие в шоуто на Andrew Marr през септември 2018 г. По време на интервю за БиБиСи водещият  пита Корбин дали е антисемит по повод негово изказване за „ционисти“, които „не разбират английската ирония“. Корбин отговаря, че има предвид конкретни нападки срещу  палестинския посланик в Обединеното кралство. Той не посочва имена, но един от разпозналите се “ционисти” подава иск за клевета.  

Установява се несъмнено, че подобни твърдения биха имали съществен неблагоприятен ефект върху начина, по който хората ще се отнасят към т.нар. ционисти.

В такъв контекст основен въпрос за съда е дали казаното от Корбин е твърдение за факт или лично мнение. Съдът подчертава, че на този въпрос трябва да се отговори от гледната точка на „обикновения разумен читател или – както в случая – зрител“. Въпросът, който винаги трябва да привлече вниманието на съда,  е дали изречените думи биха се сторили на обикновения зрител  констатация за факт или мнение. 

Възприемайки тази гледна точка, съдът приема, че става дума за твърдение за факт,  фактически разказ на Корбин, като се позовава и на   Koutsogiannis v The Random House Group Ltd [2019] EWHC 48 (QB) и Joseph v Spiller [2011] AC 852, според които  при разграничаването на твърдения за факти от мнение, съдът ще се ръководи от следните правила: (i) Мнението трябва да бъде разпознаваемо като коментар,   (ii) Мнението може разумно да се изведе като дедукция, извод, заключение, критика, забележка, наблюдение и т.н., (iii) Крайният въпрос е как твърдението се възприема от обикновения разумен читател., (iv) Особено прецизно следва да се анализират оценки за действия, когато не се посочва в  какво се състоят действията (bare comment)., (v) Дали става дума за твърдение за факт или изразяване на мнение зависи и от контекста.  

Решението е принос към  разграничаването на твърдение за факт от лично мнение. 

В практиката на ЕСПЧ това също е централен въпрос, доколкото една от класическите защити при обвинение в клевета е, че става въпрос за лично мнение, което е защитено слово, ако съществува фактическа основа на мнението.

В  практиката на българските съдилища също се провежда разграничението между твърдение за факт и лично мнение. На този фон се откроява решението на Петя Крънчева по  Мавродиев срещу Росен Босев, по което се очаква произнасяне на ЕСПЧ.

И Конституционният съд се е занимавал с въпросните граници. 

„Въпреки че всички ние изразяваме съжаление за използването на расистки епитети,  идеята, че преподавател или студент по право не може да цитира публикувано съдебно решение, което само по себе си съдържа расистка или друга иначе неприятна дума като част от документите по делото,  е проблематична и засяга академичната свобода и свободата на словото. ”

Това е част от петиция на преподаватели в  Rutgers University, където студенти са поискали извинения от първокурсничка, специалност Право, и от преподавателката проф. Бергелсън за цитиране на N – дума в текст на съдебно решение по делото State v. Bridges (1993) (I’m going back to Trenton to get my niggers.).

Проф. Бергелсън и студентката са отказали да предоставят публични писмени извинения, макар че са се извинили устно.

Според юристи подобни термини се появяват в над 10 000 съдебни решения в САЩ, налични в правната система Westlaw, както и в огромен брой доклади и други материали.

Казусът поставя принципен въпрос. Няма как да се говори за правна уредба и прилагане на правото, ако има ограничение да се обсъждат в час самите твърдения, предмет на съответното производство.

Нещо повече, може да няма съдебно или регулаторно производство, но да има казус – като например хомофобските изказвания на политическия елит. В образователната система, впрочем и в медиите ( и това е изрично написано в Закона за радиото и телевизията) не би следвало точното цитиране на документи за целите на информиране или анализ да води до отговорност за цитиращия – като се вземе, разбира се, предвид задължението му да изясни характера на твърдението.

Мисля, че същото се отнася и за прилагането на GDPR: не следва да носиш отговорност за точно цитиране на съдебно решение, ако някой смята, че решението го идентифицира.