LastPass обявяват, че си остават безплатни, ама не съвсем. Скоро всеки трябвало да реши дали ще ползва програмата от компютър или от мобилно устройство – и каквото избере, това си остава завинаги. Ако избереш компютър, не можеш да ползваш паролите си от мобилен, и обратното. Удар под кръста е това – едно е да дам пари и да съм наясно за какво ги давам, а друго е да ме вкарват насила в някакъв път, само защото не са успели да измислят как точно да си изкарват хляба. Може би за да продължи човек да има достъп до паролите си, ако не му харесва точно такъв маркетинг, трябва да си направи два “безплатни” акаунта и всеки път да ги синхронизира ръчно? Бас ловя, че някои хора напук точно това ще почнат да правят. Другата опция е да започнат да плащат на LastPass – тоест не е техническо ограничението, а маркетингово.
Аз лично няма да правя нито едното, нито другото, защото не ползвам LastPass. Ползвам Bitwarden, който освен че работи по-добре и даже изглежда по-добре настолно и на мобилен от Ластпас, е и свободен софтуер. Винаги съм казвал, че нямам нищо против печеленето на пари от софтуер, даже напротив, че нали аз самият от тази област се храня. Но когато говорим за сигурност (а съхранението на пароли какво е, ако не това), не може никой да ме убеди, че свободният софтуер с отворен код не е по-добрата и правилна възможност.
Пак в новините – Revolut вдигат таксите си. Да, не са толкова високи, колкото на банката ми, а и тя моята е комай от леко по-пестеливите откъм такси у нас банка. Но все пак си е чувствително увеличение. Доколкото прегледах новите условия, явно ориентирането е към хората, които работят в чужбина и веднъж месечно изпращат пари на близките си в България, до банкова сметка. И това е логично, Револют стана популярно именно защото сме държавата на гастарбайтерите. Не че и това е нещо лошо само по себе си, де.
Тъкмо пореден месец се чудех дали да влизам в тоя филм, защото банката леко взе да ме притеснява с малкото, по периодично покачване на всякаквите такси. Сравнявах Revolut с TransferWise и с други, включително и български стартъпи разни. Сравнявах лични с фирмени предложения. Така и не успях да се реша и сега с тая тенденция за все по-скъпи такси нещо май се разубеждавам съвсем. Ако има такси за всичко, за какво ми е – нали за това има банкови сметки? Не че е успокоително, защото щом онлайн плащанията поскъпват, само си представям какво ни готвят банките.
Вече има нулеви лихви по депозитите, на много места се говори и за отрицателни лихви по депозитите. Песен. Нещо не разбирам докрай – нали коронавирусната криза уж отприщи всичката онлайн активност, която допреди това спотайвахме? Нали онлайн купуваме, доставят ни, ползваме онлайн банкиране, и т.н.? Да поскъпват офлайн услугите – разбирам, ама онлайн…?
В крайна сметка, не че всичко това е важно. Животът си е скъп и парите са, за да се изкарват. Причината за това леко неделно мрънкане е, че се прокрадва неприятното съмнение, че ни правят на маймуни… ама то пък все едно е сефте… ;)
Това е The Onion, това е шега. „Трябваше да предприемем смели действия, за да спрем дезинформацията за това напълно измислено място, едновременно континент и държава – Австралия”.
Но събитията от последните дни не са шега. В отговор на политиката на Австралия чрез закон да задължи глобалните платформи да преговарят с производителите на съдържание, реакциите на платформите – или поне първите прояви – са различни:
Google участва в преговори с доставчиците н медийно съдържание, има първи съобщения за споразумения, включително с медиите на Мърдок.
Facebook e отказал да преговаря, както се вижда от съобщение на компанията от 17 февруари.„В отговор на предложения от Австралия нов закон за медийното договаряне, Facebook ще ограничи издателите и хората в Австралия да споделят или гледат австралийски и международни новинарски материали.“Вече не могат да се споделят публикации на австралийски издатели – ето какво вижда всеки, който се опита да чете австралийска медия във FB (от Niemanlab) –
Историята не е само австралийска, просто Австралия е крачка напред с изготвянето на законодателство. Но не е тайна, че подобни намерения се изразяват навсякъде, в Канада и ЕС дори има повече от намерения – правят се реални стъпки за въвеждане на заплащане за съдържание.Както подчертава сър Тим Бърнърс – Лий, атакува се основен принцип на отворената мрежа – че хипервръзките могат да бъдат свободно показвани на всеки сайт.
“Започна зле и все по-зле ще става”, по Хамлет – но все пак да видим как ще се развият събитията. Има и очаквания, че това блокиране на медийно съдържание няма да трае дълго, но не е ясно в каква посока ще бъде намерено решение. NiemanLab показва и какво става с трафика:
Джеф Джарвис, професор по Журналистика в Ню Йорк, е цитиран да казва пред медиите:
Регулацията, която се опитва да отнеме властта от платформите, неизбежно им дава повече.
Е, нещо се случва.”Global Partnership On News”. Събитието на вчерашния новинарски ден е подписаното споразумение между Мърдок и Google. News Corp означава The Wall Street Journal, Barron’s, MarketWatch и New York Post; във Великобритания: The Times и The Sunday Times и The Sun; в Австралия – редица новинарски платформи, включително The Australian, news.com.au, Sky News и множество столични и местни заглавия.
Тригодишното споразумение включва разработването на абонаментна платформа, споделянето на приходи от реклами, развитието на аудиожурналистика и значими инвестиции в иновативна видеожурналистика в YouTube.
: “Бих искал да благодаря на Сундар Пичай и неговия екип в Google, които показаха осъзнат ангажимент към журналистиката. Това е кауза за нашата компания от повече от десетилетие и съм доволен, че условията се променят не само за News Corp, но и за всеки издател. Сделката просто нямаше да бъде възможна без пламенната, неумолима подкрепа на Рупърт и Лаклан Мърдок и борда на News Corp. Това, което беше самотна кампания, донкихотско търсене… се превърна в движение…. Особени благодарности със сигурност се дължат на австралийската комисия за конкуренция и защита на потребителите и н австралийския министър-председател Скот Морисън…
Малко се знае по същество, но Мърдок като Дон Кихот е нова стилистика…
Споразумението идва в контекста на политиката на Австралия да накара глобалните платформи да плащат за съдържание. Според идеолозите на тези мерки журналистиката в обществен интерес има цена, която платформите трябва да бъдат принудени да плащат.
Тезата повдига много въпроси, включително за дефинирането на журналистиката в обществен интерес – преди изобщо да се говори за нейната цена. Друг аргумент е свързан с функционирането на интернет – ето мнението на сър Тим Бърнърс-Лий, цитиран в Дневник:
австралийските планове дигиталните гиганти да бъдат накарани да плащат за журналистически материали може да създадат прецедент. Прецедент, който прави неработещ интернет, такъв какъвто го познаваме.”По-конкретно съм загрижен, че има риск този кодекс да наруши фундаменталния принцип на мрежата като се изисква заплащане за онлайн свързване между определени видове съдържание”, каза Бърнърс-Лий пред сенатска комисия, която проучва подробно законопроекта, който би създал Кодекс за договаряне в новите медии.
Е, с известно закъснение от десет години днес Европейската комисия е решила да изпрати официални уведомителни писма на България и още четири държави членки, тъй като
“националното им законодателство не транспонира изцяло или точно правилата на ЕС за борба с определени форми и прояви на расизъм и ксенофобия посредством наказателното право (Рамково решение 2008/913/ПВР).
Българската правна уредба не гарантира, че расистките и ксенофобските мотиви се разглеждат като утежняващо обстоятелство от националните съдилища по отношение на всички извършени престъпления, като по този начин те не гарантират ефективното и адекватно наказателно преследване на престъпленията от омраза.
България не е транспонирала правилно инкриминирането на конкретни форми на изказвания, които подбуждат към насилие или омраза, а именно публичното оправдаване, отричане или грубо омаловажаване на международните престъпления и на Холокоста. Освен това България не е инкриминирала конкретни форми на изказвания, подбуждащи към омраза, а именно публичното оправдаване, отричане или грубо омаловажаване на международните престъпления и на Холокоста.”
Законопроектът за изменение на Закона за филмовата индустрия се придвижи до приемане с противоречиви реакции – благодарности към Вежди Рашидов, благодарности към министър-председателя от депутатите от ГЕРБ – и доста самотните гласове на хората – на част от хората – занимаващи се с кино. Като Иглика Трифонова с нейното Писмо до политиците, които управляват културата.
Отразяването на този факт – приемането на изменението на ЗФИ – може да се използва като тест за българските медии, читателите сами могат да сравнят публикациите и да си направят заключение.
След завръщането си от лечение в Германия Алексей Навални беше задържан.
Според прессъобщение на Съда за правата на човека от 17 февруари 2021 г., през януари Навални е отправил искане до Съда за правата на човека за освобождаването му. На 21 януари 2021 г. Съдът изисква информация от правителството на Русия дали съществува риск за живота на жалбоподателя и какви мерки се предприемат от руските власти за опазване на неговия живот, а също дали условията на задържане и лечението на жалбоподателя са били обект на редовен независим мониторинг в съответствие с европейските стандарти. На 26 януари 2021 г. правителството отговаря, че има достатъчно гаранции, на 3 февруари 2021 г. жалбоподателят оспорва отговора.
На 16 февруари 2021 г. Съдът решава да посочи на правителството на Русия, съгласно правило 39 от Правилника на Съда, да освободи жалбоподателя. Тази мярка се прилага с незабавно действие. Мерките по тази разпоредба се вземат във връзка с производства пред Съда – в случая има подадена жалба от август 2020 г.
По информация от руски правозащитни сайтове Русия нееднократно не се е съобразявала с наложените от ЕСПЧ обезпечителни мерки и по този начин е била в нарушение на чл.34 от Конвенцията.
Става въпрос за безвъзмездния достъп до продуктите на БТА.
ETA, o6a.re, rpr6oa aa ocrrryprr raparrnpaH aoclbn Ha Bqrrrl<u r’rrrua lo nu(ropuarurr :ra geiilrocrraHa ny6rrrnure rttrcrxryurll u opraHlr3autrr c o6ttectgerotlo,,re3xa aeiiHocr n na rapaltrltpa flpaBororra rroJryrraBaue na uutloplraurrr or BceKlr cbrracHo,rJr..ll, aJr. I or Korrcrrrryutrlra rra Peny6ltrxaEr,rraplrr, mii xaro pa3rtpocrparrrBaHero rra rrxr[opuaurrr olraclll Me.[rli e cartto Bt 3ruoxlrocr, ]loHe H T,XHO 3aAl,Jt7KCHIte.Toea :aqr,rxcrrrre 3a 6e3Bb3Me3arro 3a Bccxlrro noryqaBauc Ha rrrrrloplrauua or BTA s uoNleHTa eorpaHxqeHo ao pa3lpocrparrraarre urr$opNraux, I cryqal{ rra 6cncralle, aoiiHa rr.Jrrr qpyrrr onacrocru.cB’bp3aHx c xrBora u 3,upaBero Ha xopara (.rn. 5, a,r. l, r. 2 o’r 3axoua 3a ETA),
Няма да кажа какво точно пише вътре, защото текстът от файла на сайта на Народното събрание не може да се копира – и какво?- очаква се гражданите да го преписват на ръка ли, ако искат да информират някого за този проект?
В ПЗР на самия законопроект има и препратка към Закона за електронното управление – а самият законопроект е във формат, който не става за времето на електронното управление.
Депутатите да бъдат така любезни да си променят форматите и да ги съобразят с изискванията на отвореното управление.
Габриела Арон Бехар и Катрин Борисова Гутман са български граждани, родени съответно през 1972 и 1968 г. и живеещи в Пловдив (България). Те са от еврейски етнически произход. Волен Сидеров, журналист и политик, е направил антисемитски изказвания и поддържа антисемитски тези в книгите си. След като не са получили съдебна защита срещу тези прояви на антисемитизъм в България, Бехар и Гутман искат от Съда за правата на човека да установи нарушение на член 8 (право на зачитане на личния и семейния живот) и член 14 (забрана на дискриминацията) от Европейската конвенция за правата на човека.
Жалбоподателите Кремена Гошова Будинова и Васил Стоянов Чапразов са български граждани, родени съответно през 1970 и 1945 г. и живеещи в София. Те са от ромски етнически произход. Случаят се отнася до отхвърляне на иск по антидискриминационното законодателство срещу Волен Сидеров, журналист и политик. Позовавайки се по-специално на член 8 (право на зачитане на личния и семеен живот) и член 14 (забрана на дискриминацията) от ЕКПЧ, жалбоподателите се оплакват, че отхвърлянето на възгледите на политика като „факти“ е легитимирало расизма.
Борис Митов разказва историята на тези хора, които сега си печелят делата. Историята е над 15-годишна, започва с публикации и изказвания на Волен Сидеров в началото на века, дискриминационни във всички посоки – антисемитски, антиромски, хомофобски и т.н., срещу които засегнатите лица не са получили защита у нас.
Бях си нагласил алармата на телефона за 6 ч., но се събудих малко преди това, когато слънчевите лъчи вече озаряваха стаята, проправяйки си път през ефирните пердета. Започнах да се приготвям за тръгване, опитвайки се да бъда максимално тих. Не че нямах намерение да събудя домакина си, но все пак. След като бях почти готов, той също стана и макар и силно недоспал, дойде да ме изпрати.
Бях безкрайно благодарен на Али за подслона, предвид че надморската височина тук бе 1900 метра и щях да мръзна много, ако бях спал в палатката си.
Днес ми предстоеше отново да навляза в
кюрдската част на страната,
но това по принцип не ме притесняваше особено.
Както си карах безгрижно, видях насреща си друг мотоциклетист. Оле! Разминавайки се, си дадохме знак, че ще спрем да си кажем две приказки. Оказа се швейцарец, който също скитосваше наоколо сам. И той вече нямал търпение да се прибере, но не и преди да направи бързата си обиколка на Иран. Докато си говорехме, се появиха тези хора и след като ни снимаха, се наредиха като аптекарски шишета, за да ги увековеча и аз.
Въпреки че минах много близо до релефите край Бисотун и тези край Так-е Бостан, дори не си направих труда да спра, за да ги разгледам. Както вече казах, бях се преситил с разглеждането на подобен род забележителности.
В градчето
Равансар
ме очакваше този красив парк:
Равансар
От Шамшир, намиращ се на 1 800 мн.в., започна спускането ми до околността на Хирви (700 м.н.в.), което продължи около 35 километра.
Тук вече през 10 минути се разминавах с военни джипове с картечница отгоре. Войниците обикновено се усмихваха като ме видят, след което си махвахме за поздрав.
Пътят не спираше да ме смайва с живописните си гледки, накъдето и да се обърнех.
Изглед към Ирак
От околността на Хирви пътят тръгна да се изкачва нагоре. Следващата ми спирка бе пред бензиноколонката в
Новсуд
Разстоянието оттук до границата с Ирак е само 6 километра. След като заредих гориво и се освежих с ледено студена вода, започнах да се изкачвам по
Не се плашете, снимките там не отговарят на действителността.
Проходът е асфалтиран по цялата си дължина
и няма нищо чак толкова притеснително в това отношение.
Проход Далани
Малко по-късно пред мен започнаха да се разкриват същинските красоти на прохода.
Далани
Както вече казах, нямах никаква причина да се оплача от състоянието на настилката, а температурите започнаха да се понижават обратнопропорционално на надморската височина.
По-нататък стигнах и до
най-високата точка на прохода
За последните два часа и половина бях изминал 40 километра, които ме отведоха от 700 до тези 2542 м.н.в. Оттам започнах отново да се спускам към низините по прелестните завои на превала. В моменти като този дори съжалявам, че не мога да отдам цялото си внимание на природните красоти около мен.
Проход Далани
Пътят, разстелил плавните си криви надолу по склона, изглеждаше като шедьовър, излязъл изпод ръцете на умел художник. И всяка плавна дъга беше точно на мястото си. Нямаше нищо излишно, но и нищо не липсваше. Абе в общи линии, пътища и жени без извивки хич не ми ги хвалете.
Започнах да се спускам смело надолу
Както си следвах вътрешната траектория на първия от поредицата обратни завои, видях точно насреща си засилен бял джип, който рязко се отклони надясно само и единствено за да избегне сблъсъка си с мен. В следващия миг чух свистене на гуми по асфалта, след което и върху трошляка. В огледалото си видях как джипът беше излязъл от пътя, тъй като не е можел да направи толкова рязък завой с вече намаления радиус. По грубата ми преценка метър – два го деляха от челен удар в скалата пред него. Въпреки това, без да губи и секунда време, водачът му включи на задна предавка, изтегли се и продължи със същия устрем нагоре.
Някой от предишните дни бях видял как човек транспортираше кирката си на мотора, като я беше закрепил перпендикулярно на пътя. Добре че аз не бях закрепил своята така, че иначе някой щеше да прави предница… Майтапа настрана, оттук нататък започнах да виждам много такива бели джипове, натоварени с кашони, раздаващи газ до ламарината.
За да придобиете малко по-ясна представа за последните три часа, през които пътят ме отведе от Шамшир (1800 м.н.в.) през Хирви (700 м.н.в.) и най-високата точка на прохода (2542 м.н.в.) до тук (1200 м.н.в.), можете да хвърлите едно око на картата в близък план:
Смятам, че всички тези завои, комбинирани с денивелацията и липсата на мантинели, обясняват напълно защо в един момент усетих рязко страха си от височини. Това за пръв път ми се случва, докато карам мотоциклет.
Това е третият маршрут, който горещо бих ви препоръчал.
По-нататък пътят ми преминаваше през градчето #
Мариван
Трафикът по традиция беше ужасен, затова на излизане от него се изкуших да ускоря малко повече по баира нагоре, за да изпреваря автомобил, пресичайки непрекъснатата линия на пътната маркировка. Секунди по-късно униформен служител, станал неволен свидетел на прегрешението ми, изрази с отривисто движение на ръката си своето непреодолимо желание да поговорим.
Изкарах голям късмет с това, че той знаеше английски и след като ме попита дали съм турист, ми каза да продължавам, с пожелание за лек път. Чак ми беше трудно да повярвам, че ме пусна просто така, спестявайки ми куп неприятности, в това число и финансови. Бях му повече от благодарен, затова поради липса на по-добри идеи, му показах маршрута си и му оставих една картичка с адреса на блога ми.
По-натам маршрутът ми премина през някакво малко селце. Тук вече ясно си личеше, че съм не къде да е, а именно в
Ирански Кюрдистан
При кюрдите
Това не ме притесняваше особено до момента, в който не видях автомат в ръцете на цивилен, също с шалвари, който спореше с друг човек на средата на пътя. Тогава вече мигом си дадох сметката, че не ми е точно тук мястото.
Наскоро бях гледал повторно The bang bang club, който разказва историята на четирима фотографи, запечатвали последните дни на расовата сегрегация в Южна Африка през далечната ‘94-та. Филмът за пореден път ме накара да се замисля над това, какво ли е да бъдеш фотожурналист от горещи точки.
Е, това окончателно прокуди подобни бъдещи мисли от съзнанието ми.
Малко по-нататък
асфалтът просто свърши
и бе заместен от трошляк. Единственото, на което се надявах, бе асфалтът да се завърне триумфално на хоризонта. Докато карах, вече с по-ниска скорост, иззад гърба ми се появи конвой бели джипове, движещ се с безумна скорост. Отбих встрани, за да не се пречкам излишно. Докато извадя фотоапарата, от тях бе останал само вдигнатият във въздуха прахоляк.
Прахоляк
Тъкмо тръгвах, когато срещу мен се зададе същата картинка – бели джипове, каращи един до друг, като на последна обиколка на рали. Този път дори не опитах да ги снимам, за да не подлагам техниката на всичкия този прахоляк. Едва след това осъзнах, че може би и по-добре направих, че въобще не опитах.
След още няколко километра
попаднах в малко селце,
простиращо се от двете страни на пътя. От дясната страна имаше голям плац, на който бяха паркирани десетки такива джипове, а шофьорите им чевръсто укрепваха товарите си – кашони с надписи „Air conditioner”, „Dishwasher” и т.н. Да бе, да. Само по скоростта и старанието, с което опъваха коланите за пристягане, си личеше, че не работеха на държавна работа.
Направих се, че не съм видял, а за снимане този път дори не си и помислих.
Вече бе започнало да се смрачава, а аз въобще не исках да оставам да спя наоколо. Нещеш ли, иззад следващия завой се показаха ярките светлини на голям град.
Светлините на Сакез
Тази гледка ми вдъхна огромнa доза успокоение. Вече наистина бях започнал да се притеснявам.
Градът се оказа Сакез
Малко след като влязох в пределите му, минах покрай полицейски пункт, намиращ се точно пред военно поделение. Гледките по-горе в планината явно още ми държаха влага, защото реших да попитам униформените там къде мога да нощувам, с идеята да ме поканят оттатък високия бетонен зид на поделението. Е, нямах чак такъв късмет, пратиха ме на майната си. Така де, към градския парк.
Знаех, че
в Иран спането на палатка в градски паркове
е напълно в реда на нещата и се практикува редовно, но далеч не бях в настроение за това. Продължих да карам през града, в посока изхода му, с идеята малко след него вече да си търся своето място. В централната част, през която ме прекара навигацията, протичаха мини концерти през 20 метра. Просто така, с малка сцена и певец или певица. Всичко това несъмнено имаше много общо с предстоящите избори. Да се зачуди човек как така се случваха подобни мероприятия без да се леят промишлени количества алкохол. Някак стерилно изглеждаше всичко това в моите очи.
Докато изляза от града, вече се беше стъмнило, което правеше откриването на подходящо място за бивакуване още по-трудно.
Карах още около 40 km след като излязох от Сакез, докато не видях табела за бензиностанция, която бе достатъчно встрани от пътя и чиито светлини мъждукаха. Реших да пробвам късмета си там, затова тръгнах по този път. От двете му страни имаше ниски дръвчета, а 20 метра по-навътре видях и черен път, отклоняващ се надясно. Естествено, че поех по него. Така се озовах доста встрани от главния път, до малка едноетажна постройка. Чуваше се шумът на някакви помпи, вероятно за напояване, но реших, че ще се адаптирам към него и ще успея да поспя.
Така малко преди 22 ч.
вече бях разпънал лагера
на 1340 м.н.в. и разрязвах поредния пъпеш, когато на метри от мен спря автомобил. От него излязоха трима човека, които бяха дори по-изненадани и от мен самия от неочакваната ни среща. Обясних им какви ги върша, а през това време единият влезе в постройката и спря помпите. Пожелаха ми приятна вечер и изчезнаха в сумрака също така, както се и появиха.
Иран в тази си част се усеща много по-различен
Вече бе започнало много да ми дотяга от асоциализацията, липсата на комуникация с моя си свят и всичкото това нетърсено от мен внимание, което получавах. Освен това ми омръзна и онова чувство, което ме спохождаше всеки път, щом започнеше да се свечерява и трябваше отново и отново да си търся място за пренощуване.
Мислех си, че този близък изток ще ми държи влага доста време. Давах си сметка, че все още имам много за разглеждане в Европа, а Памир може спокойно да почака още няколко години.
: 
