обширни отговори на въпросници на Комисията, получени от държавите членки, европейски и национални политически партии, национални органи за защита на данните и ИТ платформи ;
обмен с държави членки в рамките на новосъздадената европейска мрежа за сътрудничество в областта на изборите и съответната експертна група; и
проучвания на Евробарометър и други проучвания, включително следизборното проучване, публикувано от Европейския парламент, както и свързани с въпроса изследвания
Европейската комисия прави преглед на изборите за ЕП 2019 и техните резултати – COM(2020) 252 final
Комисията се ангажира да подкрепи усилията за подобряване на европейското измерение на изборите. Почти половината от теккста е посветен на противодействието на дезинформацията. Според Комисията:
Заплахата от манипулиране и незаконна намеса в изборите с цел манипулиране на мнението и избора на гласоподавателите беше истинска и многостранна, каквато беше и работата по справянето с нея. Беше докладвано за единични кибератаки, за жалби във връзка със защитата на данни и за други жалби, свързани с изборите, но въпреки това не бяха установени скрити, координирани мащабни усилия за намеса в изборите. Обратната информация от държавите членки показва, че пакетът от мерки за изборите и други мерки на ЕС са изиграли съществена роля в техните усилия за предотвратяване на заплахи и упражняване на надзорните им функции.
Държавите членки до голяма степен изпълниха пакета от мерки за изборите. Те достигнаха високи нива на сътрудничество и координация както между компетентните органи, включително в рамките на националните мрежи за изборите и с частни и други заинтересовани органи, така и между държавите членки и с европейските институции.
Беше показана стойността на цялостния подход на „цялото общество“ и беше доказано, че той е ефективен .Сред основните констатации са:
Необходим е по-нататъшен напредък за справяне с дезинформацията, манипулирането и незаконната чуждестранна намеса . Гаранциите, свързани с изборите, трябва да бъдат ефективни и подходящи за онлайн средата. Прозрачността на политическите реклами и съобщения не е достатъчно надеждна.
Изграждането на достатъчен капацитет в институциите на ЕС, държавите членки и гражданското общество за откриването, анализирането и разобличаването на манипулиране и намеса е от съществено значение.
Необходимо е да се засилят капацитетът и усилията на съответните органи във връзка с упражняването на надзорните им функции, както и ангажираността им с платформите. Онлайн платформите следва да разполагат с необходимите структури и процедури, които да им позволят да наблюдават спазването на съответното национално и законодателство на ЕС, като третират еднакво държавите членки.
Държавите членки изразиха подкрепата си за засилена координация на равнището на ЕС в тази област, включително за осигуряване на равно третиране между държавите членки и оперативно проследяване при възникването на проблеми.
Засиленото сътрудничество между съответните органи на национално и европейско равнище, в това число органите за защита на данните и медийните регулатори, също следва да се задълбочи.
Онлайн платформите следва допълнително да повишат прозрачността и отчетността на свързаните си с политическо съдържание дейности, а ангажиментите им следва да бъдат проверявани от трети страни. Достъпът до данните на цифровите платформи, включително от научноизследователската общност, продължава да бъде недостатъчен. Това може да затрудни журналистите да разбират и да докладват за заплахи за демократичния дебат и възпрепятства усилията на гражданското общество за повишаване на осведомеността на гражданите и изграждане на социална устойчивост. Платформите следва да позволяват по-голям достъп до данните за изследователи и други съответни органи при пълно зачитане на изискванията за защита на данните, включително въз основа на създадени за тази цел структури. Това включва разширяване на мрежата от научноизследователски партньори, с които платформите понастоящем си сътрудничат. Необходимо е по-добре да се анализират обхватът и въздействието на намесата върху демократичния процес, в това число начините, по които информацията се движи онлайн, алгоритмите на търсачките и платформите на социалните медии, които подреждат информацията, и усилията, предприети от платформите за популяризиране на автентичното съдържание.
Свободната, многостранна и отговорна медийна среда, както и наличието на качествена обществена информация са предпоставки за стабилен и информиран политически дебат, както и за това да се позволи на изправените пред дезинформация и друг вид манипулиране граждани да вземат информирани решения и да търсят отговорност от властимащите. Това е съществена част от демократичната система на взаимен контрол и е предпоставка за стабилен демократичен дискурс.
В бъдеще трябва да се положат повече усилия за подпомагане на оправомощаването на гражданите, на повишаването на осведомеността и медийната грамотност, както и за развитие на умения у граждани от всички възрасти.
Както обикновено закусих, докато събирах багажа, и малко след 5:30 вече бях в движение към следващата си дестинация –
Шираз
Вторият по ред град от 3-те, на които исках да обърна повече внимание.
В Язд не беше последният случай да се закеркенеча из уличките. Тук, в Шираз, също изпитах подобни затруднения, докато намеря къде точно са нещата, които търсех, но след известно лутане паркирах на метри от входа на
древния пазар Вакил
Пазар Вакил
Вярва се, че той датира още от 11-ти век. Докато се разхождах по коридорите му, той тъкмо започваше да се оживява.
И до днес той е смятан за най-удачното място за покупка на всякакви персийски килими, подправки, сувенири и антики в околността.
Докато се разхождах, станах неволен свидетел на
преминаването на тази процесия:
Процесия
Мъжът, който вървеше най-отпред, издекламирваше едно изречение, а всички останали, вървящи зад него, повтаряха последните слова от него.
След като приключих обиколката на базара, направих няколко бегли опита за стрийт фотография.
Иранец
Със 105 mm обектив и ръчен фокус задачата се оказа малко по-трудна, отколкото ми се искаше да бъде.
Тук, в Иран, се използват ужасно много мотоциклети.
Отдясно на входа на базара се намира и входът за
джамията Вакил
Тя е била построена през средата на 17-ти век.
Джамията Вакил
Залата за нощни молитви е с площ близо 2 700 m² и има 48 монолитни колони с изваяни спирали:
И за да придобиете малко по-реална представа за мащабите:
Авторът
Атмосферата тук е толкова успокояваща, че неусетно започваш да си представяш огромните тълпи хора, стичали се в миналото тук, за да се молят. Аз пък междувременно се размечтах за тъмноок модел с черен хиджаб.
Тук всеки квадратен сантиметър е история и десетки часове труд.
Нито една повърхност, на която може да се придаде форма с чук и длето, не е била пренебрегната, а крайният резултат е наистина впечатляващ.
На излизане от Шираз, движейки се на север, минах покрай емблематичната за града
порта „Коран”
Тя е била построена преди повече от хиляда години, а мястото далеч не е било случайно избрано. Оттук всеки мюсюлманин можел да се наслади на величието на древен Шираз и да възхвали Аллах за неговата доброта, че е позволил на хората да построят такъв град. В древността пътешествениците преминавали през нея, когато тръгвали на път, защото се вярвало, че така те получавали благословия. Към днешна дата пътят не преминава през нея и цялата зона е обособена за отдих и почивка. За съжаление не успях да направя снимка, тъй като не видях достатъчно безопасно място за паркиране, докато минавах покрай нея.
Следващ за деня ми бе
Персеполис
– вероятно най-известната историческа забележителност в страната.
Когато пристигнах там, на платения паркинг ме очакваше натоварено догоре BMW GS. От ония, адвенчърските, които докато видя и в съзнанието ми инстинктивно изплува тази карикатура от календара на едно немско мото списание:
Предполагах, че ако не се познаем с ездача му в комплекса, поне ще се видим тук, преди да сме потеглили, така че си платих паркинга и тръгнах към входа на обекта.
Персеполис
Персеполис е гръцкото име, означаващо “Персийски град” на Парса (“град на персийците”).
Строежът му започва още през 518 г. пр. н. е. по време на управлението на ахаменидския цар Дарий I Велики.
След като обходих набързо това ниво, реших да се кача и до по-горното, от което пред мен се разкри следната гледка:
Персеполис
Докато зад гърба ми бе
гробницата на Артаксеркс II
Гробницата на Артаксеркс II
Ще ви спестя историческите данни. Ако те представляват интерес за Вас, знаете къде можете да ги намерите. За да бъда честен – не останах силно впечатлен от всичко това, което вероятно си личи и по безличните ми снимки.
По път за паркинга най-после си набавих малко магничета за хладилник, както и пътна карта на държавата. Оказва се, че индустрията с магнитите по тези земи не е никак популярна.
Когато отидох обратно на паркинга, BMW-то липсваше. За сметка на това собственикът му, французин, ми беше оставил своя визитка. Човекът нямаше нищо общо с анимационния герой от по-горната картинка, в което се убедих, докато работех по пътеписа си. По това време той вече беше прекосил половин Пакистан и продължаваше към Индия, откъдето впоследствие натовари мотоциклета и себе си на самолет, за да се завърне вкъщи. Това аз не разбирам, но всеки си знае за себе си.
След тази кратка разходка в древността дойде време да потеглям. Реших, че ще пропусна разглеждането на археологическия комплекс Naqsh-e Rajab, скалните релефи и кралски гробници край Naqsh-e Rustam, древната столица Пасаргаде, където се намира и гробницата на Кир II и древният град Абарку. Разглеждането на подобен род забележителности ми бе предостатъчно за момента, затова
тръгнах директно към Исфахан
– перлата на ислямската архитектура и изкуства.
Крайпътните пейзажи не спираха да ме смайват.
Исфахан
е разположен в средата на Иранското плато и още през IX век става център на търговията с коприна и памук. Той е най-богатият на произведения на изкуството град в Иран. През XVII век шах Абас I Велики, при чието управление Персийската империя преживява културен разцвет, построява многобройни джамии, дворци и градини, които са останали и до днес. Това бе третият град, в който исках да прекарам малко повече време.
Първото нещо, което ми предстоеше да видя тук, бе
мостът Хаджу над река Зайандеруд
Мостът Хаджу над река Зайандеруд
Той е бил построен през 1650 г. От шах Абас II и е имал три функции – прекосяване на реката, бент за регулиране на нивото ѝ, както и място за срещи и отдих.
Малко след като потеглих оттук, ненадейно се оказах участник в
най-тежкото задръстване, което бях виждал някога
през живота си и това без въобще да преувеличавам. В началото всичко бе наред, но когато огромните тълпи хора, крачещи почти в строй по тротоарите, започнаха да се движат И по платното за движение, покрай всички автомобили, автобуси и мотоциклети, нещата загрубяха. Все пак аз не им карам по тротоарите, нали? Спомняйки си сега за този момент, съжалявам, че не съм направил нито една снимка, но тогава въобще не ми беше до това. И въпреки че двигателят ми започна да загрява повече от нормалното, аз запазвах пълно спокойствие. Но когато някакъв келеш преметна велосипеда си над предното ми колело и сякаш закачи калника ми, ЧАШАТА НАПЪЛНО ПРЕЛЯ!!! Тогава вече си изпуснах нервите и се развиках, но за по-сигурно – на чист български, понеже шансът да остана по-недоразбран и от цивилизация бе далеч по-голям
Така след изминаването на по-малко от 4 km за близо час стигнах до градинката, чиито алеи водеха до
двореца Чехел Сутун
Видях едно свободно паркомясто и веднага се наместих там, за да изгася двигателя и да го оставя да се охлади поне малко. Докато събличах дрехите си и събирах нервите и мислите, чудейки се накъде да продължа оттук нататък, при положение, че нямаше начин да зарежа всичко тук, за да разглеждам забележителности,
при мен се появи мистър Мехди и предложи помощта си
Той бе мъж на около 40, добре облечен и достатъчно интелигентен, за да успеем да се разберем, въпреки че той почти не знаеше английски.
Той ме информира, че цялото това стълкотворение било следствие от
предстоящата визита на текущия президент на страната, Хасан Рухани,
който щял да изнася своята предизборна реч на следващия ден. Е, супер. Голям късмет изкара и той. Да дойде тук точно тогава, когато и аз съм наоколо.
Не си спомням вече за какво точно „говорихме”, но много бързо усетих, че той носи онова конкретно чувство за хумор, което много уважавам у малкото хора, които го имат. Малко по-късно и след няколко телефонни разговора между мен и племенницата му се разбрахме да тръгна с него.
Оказа се, че автомобилът, зад който бях паркирал, бе именно неговият. Тъй като вече се беше стъмнило, той караше на аварийни светлини почти през цялото време. Нямах идея къде точно искаше да отидем, но той бързо бе спечелил доверието ми, така че имах добро усещане. Предполагах, че ме води към дома си, а единственото, което ме притесняваше, беше нощувката на мотоцикъла.
Искаше ми се да видя моста Хаджу и по тъмно, когато всичките му 23 арки биват приказно осветени, но явно това нямаше да се случи, не и днес.
След близо половин час в трафика, докато бяхме спрели на един светофар, слязох от мотора и отидох до прозореца му, за да проведем следния диалог:
– Mehdi, where are we going? – You… Go!
След още половин час се озовахме зад оградата на
жилищен комплекс от затворен тип
На паркинга, до кабинката на пазача, имаше 15-тина местни моторетки, което ме успокои. Заключих Сянката до събратята ѝ, взех най-ценните си вещи и продължихме към дома му, на две минути от паркинга.
Там ни очакваха жена му, двете му деца и най-важното, едва ли не, неговият речник по английски език. Или поне това бе нещото, което той се зае трескаво да търси мигом щом прекрачи прага на дома си. След като се събухме и направихме две крачки, се озовахме в един много широк и просторен дневен тракт с големи прозорци. Обзавеждането бе стилно и луксозно, включващо два дивана, две кресла, но не и маса!? Никаква. Кухненският бокс, който не бе отделен от врата, бе не по-малко широк и добре обзаведен. Приключвам с описанието си дотук, тъй като неусетно започнах да звуча като амбулантен брокер на недвижимо имущество. След като негово височество Речникът бе изнамерен, седнахме всички на пода върху големия пъстър килим и започнахме да си говорим малко по-нормално.
Едва ли някой от читателите тук не е чувал за прочутото гостоприемство на иранците, което аз едва сега изпитах.
Малко по-късно се появиха братът и сестрата на моя домакин, а той самият отиде до някакъв близък ресторант да вземе нещо за вечеря. Когато се върна, застелихме покривка върху килима и започнахме да се храним, докато аз им показвах маршрута си, както и миговете, които бях уловил дотук в кутийката си за секунди.
Когато разгърнахме най-новото попълнение в колекцията ми от пътни карти, останах силно изненадан. За миг
Исфахан ми се видя дори по-голям от Техеран
Освен това видях, че онзи път в пустинята Лут, за който ви бях казал, водещ до Нехбандан, тук присъства! И въобще – знаете, много по-различно и приятно е да разгърнете една хартиена пътна карта, отколкото да ровите из google maps или други виртуални карти. В първия случай погледът ви обхваща цялата интересуваща Ви територия и придобивате много по-близка до действителността представа за мащабите.
Малко по-късно дойде време за сън, така че аз и мистър Мехди се отправихме към съседния апартамент, в който по принцип живее сестра му. Той отстъпваше по площи, но не и по стил на обзавеждането. Там си застлахме по една подложка върху килима и аз легнах да спя, понеже бях доста изморен, докато новият ми приятел остана да разцъква нещо на телефона си.
Малко предистория. Преди тази случка беше започнало да ми втръсва от Иран и от цялото това внимание, което получавах навсякъде тук. Но най-вече от това да обяснявам, че съм от Булгаристан, че въобще не знам фарси, а само английски, и пътувам по този, именно, маршрут. Действително всички хора наоколо са много усмихнати, често и услужливи, но аз вече исках да се прибирам малко по-скоро и бях готов да отмятам по-големи разстояния на ден за тази цел.
Продължаваме с избрани части от околосветсткото пътешествие на Диана, описано „Една обиколка на земното кълбо за 53 дни“ – Как да си купите цялата книга е обяснено в края на всяка част, а ние след Полша, Китай, Тайланд и Камбоджа продължаваме към Малайзия, Индонезия, Австралия и Хаваите. Под секрет – в Австралия ще гледаме мача на Григор Димитров с Рафаел Надал
Приятно четене:
Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
кратки откъси от книгата – част 2
Малайзия – Индонезия – Австралия – Хаваи
Континент 2
Азия
Държава 5
Малайзия
Ден 14 – 20.01.2017 г.
Куала Лумпур
И така, кацнахме в държава номер 5 – Малайзия. По-точно в Куала Лумпур. Имахме 10 часа престой тук, достатъчни, за да излезем от летището и да видим малко от града. Предварително бях проучила всичко и следвахме плана.
Пътят до града отне един час. Автобусът ни остави на някаква голяма гара, от където хванахме влак за
пещерите Бату
Те не се оказаха толкова интересни, колкото возенето с влака до тях. Например вътре във вагона имаше табелка с нарисувани забранени действия. Една от забраните беше да се дъвче дъвка. Друга картинка, изобразяваща целуващи се момче и момиче, забраняваше „неприлично поведение“.
Забрани във влака
Интересни бяха и пътниците
Пътувала съм доста по света и си мислех, че вече съм виждала многообразие от различни хора, събрани на едно място. Но това тук определено надмина всичко виждано от мен досега. В радиус от три метра около мен имаше:
(1) бос монах, в смисъл без сандали, без чехли, с абсолютно боси крака. Човекът така си щъкаше из този супер модерен град;
(2) един азиатец, който правеше масаж на главата на друг азиатец. Тази процедура продължи повече от 20 минути;
(3) група младежи рапъри, индийци. Единият беше смъкнал дънките си буквално до коленете, добре че поне имаше слипове отдолу. Не успях да проумея първо, как дънките се задържаха точно на това ниво и не се смъкваха до земята. И второ, как изобщо успяваше да ходи по този начин. Другият пък беше с почти събути обувки. А този пък изобщо не знам как ходеше и успяваше да задържа обувките да не му се изхлузват изцяло от краката.
както казах, не се оказаха толкова впечатляващи, колкото очаквах. Входът им представляваше едно много голямо и високо стълбище с 276 стъпала. А пред тях се издигаше най-голямата статуя на
хиндуисткия бог на войната – Мургун
Богът Мургун
Катерейки се нагоре, бяхме обградени отвсякъде от маймуни. И тук, както в Камбоджа, те бяха настроени нахално и крадливо, затова трябваше да си пазим нещата. Самите пещери бяха много по-различни от нашите в България. Тези имаха дупки в тавана, а наоколо имаше построени малки хиндуистки храмчета.
Цялото това нещо представляваше
религиозен комплекс
Може би поради тази причина тук беше пълно с индийци. Входът на спирката за влакчето също беше оформен и декориран с хиндуистки статуи, изобразяващи различни сцени от тази религия.
Пещерите Бату
След пещерите трябваше да се отправим с автобуса обратно към летището. Много малко, след като потеглихме, успяхме да видим кулите-близнаци, макар и в далечината. По пътя се изля страшен порой, въпреки че през деня нищо не подсказваше за идването му. За щастие вече бяхме вътре в автобуса, така или иначе, и стигнахме до летището навреме за полета за Бали.
Континент 2
Азия
Държава 6
Индонезия, Бали
Ден 16 – 22.01.2017 г.
Бали – Да те нападнат маймуни
Първата ни спирка за деня беше
храма Тана Лот
Той се намира на една скала в морето и за да се стигне до него, трябва да се преджапа през вода до коленете. Имаше местни служители, които стояха във водата и помагаха на туристите да преминават, защото не се виждаше върху какво се стъпва и човек лесно можеше да падне във водата. Това не е проблем, освен ако не носиш със себе си раница, чанта или просто телефон/фотоапарат. Затова със Стефан решихме да отидем поотделно. Първо той щеше да отиде до храма, а аз щях да пазя техниката.
Храм Тана Лот
Застанах на безопасно и сухо място и наблюдавах придвижването на Стефан. Когато достигна скалата, забелязах, че в средата й имаше малка пещера, а там стояха трима мъже с бели тениски и кърпи, увити около главата и около кръста. Стефан реши да ги пропусне и се насочи към едни стълби вляво на храма. Мъжете обаче не му позволиха и му дадоха знак да отиде в малката пещера. Там вече не можех да видя ясно какво точно му правеха, но като се върна, имаше ориз, залепен на челото и цвете зад ухото. Оказа се, че до храма се ходи, за да те осветят със светена вода, която извира от пещерата. А водата е сладка и става за пиене. Нищо, че се намира насред соленото море. След Стефан и аз минах по същата процедура. Но в храма не пускаха да се влиза.
Туристи, които също като нас искат да идат навсякъде, да видят всички чудеса и красоти тук. Но пътищата са много тесни, с по една лента в посока и съответно се получават
ужасни задръствания
За изминаването на 50 км са нужни три часа! Ние също бяхме в този капан, така че, за съжаление, прекарахме една голяма част от престоя си на острова в задръствания и общо взето не успяхме да видим много. Все пак имаше и нещо положително в това. Докато висяхме в колата имахме възможността да си говорим доста с Кадек, на когото също му беше много интересно да си говори с нас. Допаднахме си взаимно и той много ни разказваше за културата, обичаите, магиите, за собствения си живот и какво ли не. Видяхме малко, но пък научихме много и то страшно интересни неща. Ето една от историите:
На сватбата на Кадек е трябвало да вали много дъжд на целия остров. Такава била прогнозата – за страшен порой. Дядо му обаче казал, че ще спре дъжда с магия, но трябва да го изолират и да не го прекъсват за нищо на света. И така той се усамотил в едно ъгълче, започнал да изпълнява някакви ритуали и в крайна сметка наистина спрял дъжда. Слънцето не се показало, небето останало облачно и мрачно, но все пак капка дъжд не паднала повече. Гостите започнали да пристигат, като колите им били вир вода. Навсякъде из острова продължавало да се лее порой, само не и там, където се провеждала сватбата. И така следващите няколко часа. Сватбената церемония минала, започнала веселбата, яденето и пиенето. Дядото все така стоял самотен в ъгъла. На Кадек му станало много мъчно за него, че не е с тях, че не яде и не се весели със семейството си и отишъл при него. Започнал да го бута, да му говори: „Дядо, ела да хапнеш, ела при нас…“. Когато успял да го „събуди“ и извади от състоянието, в което бил изпаднал, в този миг от небето се изсипал порой. Дядото се ядосал и почнал да се суети: „Защо ме прекъсна, нали ти казах да не ме прекъсваш, виж какво стана!“. Седнал човекът пак да прави магията, отнело му 30 мин, за да спре отново дъжда.
Стигнахме втория ни храм за деня,
който се намираше на върха на много, много висока скала. Самият храм не ни впечатли толкова, колкото
маймуните
наоколо.
Бяхме предупредени, че са обучени да крадат от туристите, и аз прибрах всичко, за което се сетих, в чантата, като я стиснах здраво. Първата маймуна, която реши да ме „нападне“, хареса джапанките ми. Хвана дясната здраво за каишката и започна да дърпа. Не знам как мозъкът ми успя бързо да ми изпрати сигнали на разум и вместо да подскоча от ужас и да събуя джапанката, както първосигнално исках да направя, аз стъпих здраво на земята и натиснах с всички сили. Маймуната ме погледна изненадана, явно не очакваше съпротива, озъби ми се и изсъска (сигурно и на това ги учат). Ядоса се и ми захапа джапанката! Не знам как не уцели нито един пръст от крака ми, но успя да отхапе едно парче от гумата и чак тогава се отказа.
На мен обаче явно тази ситуация не ми беше достатъчна, за да се уплаша и продължих към
мястото с най-многото маймуни
Даже се наредих да се снимам до една. Та застанах аз до маймуната и я погледнах. Тя също ме погледна и явно забеляза нещо по мен, което бях забравила да сваля от себе си.
С маймуната – крадец
И наистина, за секунди тя вече се озова на главата ми и усетих едни уникално нежни, фини и миниатюрни пръстчета как докоснаха първо едното ми ухо и после и другото. И тогава прозрях, че току-що останах без обеци.
Да ти се качат на главата
Странно, обаче не усетих премахването им от ушите ми, а винтчетата останаха залепени от задната страна на дупките. Не знам какви са тези обучения, през които минават тези маймуни, но са мнооого добри.
След като приключихме с маймуните и разходката, тръгнахме да търсим Кадек, който да ни заведе на
представление с танци на залез слънце
Щяха да са вътре в същия комплекс, в един амфитеатър с гледка към морето и залеза високо, високо над скалите. Представлението започна в 18:00 ч. и продължи поне два, може би даже три часа. Всъщност това не бяха никакви танци, нищо че се казваше „Кечак танц“. По-скоро беше нещо като
театър, разказващ легендата за една открадната принцеса и кралят Маймуна,
който трябваше да я освободи. Представлението се изпълняваше от страшно много актьори/танцьори. Всички имаха уникално красиви, шарени костюми, а на някои целите лица бяха буквално покрити с грим, сякаш имаха маски. Жените играеха със замръзнало изражение, едновременно сериозно, притеснено и леко ядосано, поглед, вперен в една точка, което внушаваше някакво усещане за мистика.
Почти през цялото време на представлението на земята седяха, голи до кръста, около 40 – 50 мъже от всякакви възрастови групи. Често сменяха конфигурацията си: или бяха подредени в няколко концентрични кръга един зад друг, или в няколко малки отделни такива, или в прави редици, понякога се изправяха. Тяхната роля беше да издават всякакви странни звуци в продължение на дълго време, вдигаха ръце към небето, накланяха се във всички посоки, тресяха се като в транс и всичко това в безпогрешен такт и перфектен синхрон.
Представлението с мъжете
Друг мистичен момент по време на танца беше една сцена, в която кралят Маймуна трябваше да се освободи от клетката, в която беше хванат. Клетката символично беше представена като кръг от огнени кълба, а той се намираше в средата му. Кралят се изправи и започна да рита с голи крака горящите топки във всички посоки.
Кралят–маймуна
Нито едно кълбо не засегна публиката, а всичкият огън беше потушен за секунди. Останахме много доволни от представлението.
Карта – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
Континент 3
Австралия
Държава 7
Австралия
Ден 21 – 27.01.2017 г.
Да попаднеш на мач на Григор Димитров
В цената за хотела имах включена закуска, която много наподобяваше тази в Бали и също беше с гледка към басейн.
Хотелът
Тук обаче сутрините бяха студени и седях вътре на закрито. А високите и модерни сгради отвън ме върнаха в „модерния“ свят и осъзнах колко много го ненавиждам. Когато бях години наред в него ежедневно, явно не съм го осъзнавала. Много е възможно тези ми размишления да са били предизвикани от неприятните спомени от ходенето по командировки, които предизвика този хотел, в който бях отседнала. Тук беше пълно с костюмари, които говореха за работа – получих дежавю. Но с огромно облекчение се сетих, че вече не съм една от тях и не ме чакат цял ден срещи в затворени зали с изкуствена светлина.
където щях да прекарам целия ден. Градът ме изненада и много ми хареса. Вярно, отново контрастът с Бали от предните дни беше шокиращ, но все пак и тук имаше някаква атмосфера.
Мелбърн
Първото, което направих, беше да вляза в едно туристическо бюро, където се предлагаше безплатна информация за всичко, придружена със стотици брошури за какво ли не. Освен това имаше
безплатен интернет из целия център и най-хубавото – безплатен градски транспорт
Всеки, който се вози в границите на централната част на града, не трябва да си купува билетче. Освен редовните градски линии имаше и безплатно туристическо влакче, което обикаляше всички най-важни точки в града. Така успях да разгледам целия център, че и малко извън него.
Мелбърн
Ходих и до един по-отдалечен район на града, където имаше
виенско колело, същото като Лондонското око
С абсолютно същите капсули. А аз си мислех, че онова е единствено по рода си.
Виенското колело
В друга част на града пък се готвеха да
посрещат китайската Нова година
след няколко часа. Всичко беше украсено в червено, имаше сергии с разни интересни неща, а по тротоарите се разхождаха гигантски фигури. Реших, че ще се върна по-късно и аз да посрещна Новата година. Много се вълнувах, че щях да преживея още нещо ново и различно за мен.
Мелбърн
Освен с червените украси, градът беше нашарен и в синьо. Причината за това беше провеждащият се в този момент
тенис турнир Australian Open
По всички улици и сгради висяха сини реклами, а на много места имаше огромни телевизионни екрани, които предаваха на живо мачовете, докато хората седяха на земята да гледат. И точно тази вечер нашият сънародник
Григор Димитров щеше да играе полуфинален мач срещу Рафаел Надал
Поради тази причина телефонът ми непрекъснато получаваше съобщения с въпроса „няма ли да идеш да гледаш Гришо? Това е невероятен шанс! Всеки би искал да е на твое място!“. Първоначално питах
„кой е този Гришо?“
Като човек, занимавал се цял живот с баскетбол, никога не са ми били интересни индивидуалните спортове. А пък тенисът ми е изключително скучен и нищо не му разбирам.
Вече оставаха 30 минути до началото на срещата, когато си намерих страхотна пейка край реката и то близо до голям монитор, където планирах да гледам мача. Безплатно! Настаних се хубаво и се наслаждавах на прекрасното време, когато получих поредното съобщение: „Диди, ще ходиш ли да гледаш Гришо?“. И тогава реших.
Добре! Тръгвам да го търся този Australian Open
Първо – ако го намеря, второ – ако го намеря навреме и трето – ако има билети, ще отида да го гледам този Гришо! Бях сигурна, че поне в едно от тези три условия ще се проваля.
Нямах идея къде се провежда турнирът
А и дори да успея да го намеря навреме, едва ли щеше да има билети. Но поне щях да имам отговор за всички, които ме тормозеха, вместо да обяснявам как не ме интересува този мач и абсолютно никой да не ме разбира.
ПЕТ минути, след като станах от пейката и се запътих на мисия „Григор Димитров“ в предполагаема от мен посока, за която не знаех дали е вярната, както си ходех из един парк, изведнъж всичко стана синьо – настилката по земята, сградите, дори дърветата, а всички хора, с които се разминавах носеха синьо-бели дрехи.
Бях се озовала на входа на Australian Open!
И то много по-бързо от очакваното. Това ме шокира. Лесно намерих и касите, където нямаше жив човек освен касиерите. Очевидно хората вече си бяха купили билети за този толкова важен мач и не очаквах да има останали. Все пак трябваше да попитам, за да казвам на хората, че съм опитала, но не е имало билети.
Билети имаше!
Това също ме изненада. Сега вече нямаше къде повече да се дърпам.
Билетът за мача Григор Димитров/Рафаел Надал от Откритото първенство на Австралия
Интересно беше чувството да присъствам на толкова важно спортно събитие, което се следи от целия свят. И най-вече от милата ми родина и от всички приятели и познати. А за първи път в живота си щях да гледам тенис, дето дори по телевизията не съм му отделяла повече от две минути.
Още не мога да си обясня как всичко се нареди точно по конец. Преди точно 25 минути се гласях да посрещам китайската Нова година, а сега седях в някакво мега огромно нещо с 15 хиляди души и щях да гледам тенис заедно с милионите по телевизията. Интересно, че не видях никъде празно място. Никъде! Как така имаше билет за мен, и това не знам. (Дядо Боже си знае работата – бел.Ст.)
Мачът Григор Димитров/Рафаел Надал от Откритото първенство на Австралия
Мачът започна и аз, естествено, аплодирах нашия човек.
Малко се разочаровах, когато разбрах, че по време на раздаванията не е позволено да се говори
Не че имаше с кой да обсъждам кой как е замахнал с хилката или как е посрещнал топката. Но аз съм свикнала като отида на мач (баскетболен) всички да крещят и викат като за последно, и то през цялото време. А тук дори всичките 15 000 телефони бяха с изключен звук!
Никой не посмя да се изкиха или изкашля през целия мач
Беше позволено да се диша само между самите раздавания. Тогава даже можеше да се вика. Но само културни извиквания. А не като при нас в баскетбола, да обиждаш и хулиш съдиите, примерно.
Интересно беше, че Григор имаше много сериозна подкрепа, а онзи другият – почти никаква. Между всяко едно раздаване българи от цялата зала се провикваха и то сериозно. Иначе само през 15 минути се чуваше отнякъде срамежливо „Рафаааа“, „Надааал“.
А за Григор имаше много по-богат асортимент от подвиквания.
Григор Димитров
Някъде на първите редове седяха трима българи, които предварително се наговаряха какво ще викат и сменяха репликите след всяко раздаване: „българи юнаци“, „Гришо-Гришо“ и т.н. Извикваха го скоростно и стегнато, за да има време да го кажат поне два или три пъти. Ако някой ги познава, да им предаде, че съм ги снимала, ще им дам материалите.
Аз нищо не разбирах, но и аз подвиквах. Обаче,
преди да ръкопляскам, гледах на мониторите на кого са дали точка, за да не сбъркам
В залата, естествено, имаше интернет и постоянно се консултирах с тези, които цял ден ме тормозеха с въпроса дали няма да ида на мача. Все питах: сега защо са дали точката на другия, като очевидно нашият трябваше да я вземе? Много се дразнех.
Този мач продължи 5 часа. Оказа се много оспорван и
може би най-легендарният мач в историята на българския тенис
Пазя си билета, дано някой ден да мога да го продам за много пари.
За съжаление Григор загуби и то на косъм. Беше въпрос на късмет. Нямаше как да не ме е яд.
Мачът Григор Димитров/Рафаел Надал от Откритото първенство на Австралия
Всичките ми приятели обаче бяха много доволни, че техен човек е присъствал на живо и са се хвалели наляво и надясно. Този ден беше петък и е трябвало да го обявят за почивен ден, защото цяла България е гледала мача и никой не е работил. След като се прибрах, всеки ми разказваше къде и как бил гледал мача на Гришо, всички имаха някаква история по време на тези пет часа. Така бях споделила един силен момент с всичките ми познати, но от другия край на света. Не съжалих нито за секунда за похарчените пари. Нищо, че изпуснах китайската Нова година.
сутринта на 31 януари 2017 г. Много беше интересно усещането, че ще преживея същата дата за втори път. Вчера цял ден бях в Сидни, имах пълноценна програма там, а сега на същата дата щях да съм цял ден на Хаваите. Два различни дни, но една и съща дата, на два различни континента, в две различни полукълба на Земята!
Спечелих един цял ден от годината
Може би е хубаво човек да направи това на рождения си ден и да празнува два дни подред.
Още с първата крачка извън самолета пътниците бяхме посрещнати от една жена с „Алоооха“. После един едър усмихнат служител започна направо да крещи „Алоооха“, като развяваше ръка със свити показалец, среден и безимен пръст, а палецът и малкият бяха опънати. По-късно разбрах, че това е традиционният хавайски поздрав. Една легенда разказва за местен човечец, който обичал да маха на пристигащите кораби, но му липсвали трите средни пръста на ръката. Това не се вижда отдалече и хората си мислели, че това е местният знак за „здравей“. Така си и останало до ден днешен. Като цяло думата „Hello“ я нямаше в речника на този остров, всички казваха само „Алоха“.
Возейки се с градския транспорт, първото, което видях от Хаваите, бяха
огромните магистрали с по пет-шест ленти в посока
Магистрала на остров Оаху
Много се изненадах. Това някак не ми се вписваше в представите за тези острови. Петдесететажният хотел, който бях резервирала – също. Тепърва ме очакваха още впечатления и неочаквани открития.
И така, от автобуса минах първо през хотела, за да си оставя раницата. Предполагах, че нямаше как да ме настанят, защото все още беше рано. Но поне се преоблякох, сложих бански и хайде на плажа, където се срещнах с Ева. Тя е волейболистка, дошла тук преди две години. Много бях щастлива, че сега отново щях да говоря на български език през следващите няколко дни.
Плаж на остров Оаху
Първо отидохме да хапнем пица в едно ресторантче на плажа, а после се преместихме на ветроходната яхта, където Ева живееше под наем на
марината Уайкики
Honolulu, Hawaii, 96815, US
Наложи се да ме остави за малко и отиде да се изкъпе в банята на марината. Остави ме в компанията на две страхотни котки, които живееха с нея. Даже й бяха хванали гущер и го бяха внесли долу в кухнята.
Марина Уайкики
В този момент, оставайки сама, за първи път се отпуснах след сутрешния стрес, и се отдадох на мислите си. Много ми беше трудно да осъзная, че съм на Хаваите.
Тук бях точно на половината път от околосветското пътешествие, точно по средата, на 12 часови зони от България
Намирах се еднакво далече от родината – и на изток, и на запад. Дори като брой дни също бях по средата на пътуването. Това беше 26-ият ден и ми оставаха още 27. Всичко това стана съвсем случайно. Освен това, бях и по средата на най-големия океан в света – Тихия.
И се предполагаше тук да е екзотично и зелено. А всъщност
всичко, което видях до този момент, беше бетон и асфалт
Широките пътища ме изненадаха още в автобуса. А тук на марината бях заобиколена от 50-етажни небостъргачи. От всички страни! Доста разочароващо. Тотален разрез с очакванията и представите ми за Хаваите.
Плаж сред небостъргачи
По някое време дойде и Валерия, друга българка, която живее на този остров. Оказа се, че и двете с Ева са работели известно време за същата компания, която мен ме съкрати, но така и никога не се бяхме запознавали. А сега три бивши колежки се събрахме на една лодка на Хаваите по бански.
Поговорихме си, посмяхме се и направихме план за престоя ми тук през следващите няколко дни. После Валерия си тръгна, а аз към 17:00 ч. отидох да се настаня в хотела.
Дадоха ми стая на 26-тия етаж
Не ми беше много ясно дали тази сграда изцяло беше хотел. Сякаш си имаше постоянни жители и само някои стаи се даваха за настаняване.
В сградата имаше два асансьора, но на единия пишеше, че няма да работи до 2019 г., т. е. поне още две години. Поставената бележка обясняваше, че в натоварените часове на деня достигането до желания етаж би могло да отнеме до 45 минути.
Бележката
Като цяло, скоростта на придвижване на асансьора си беше нормална, но спирането и отварянето на вратата отнемаше не по-малко от минута. И ако десет човека извикат асансьора горе-долу по едно и също време, ето ти половин час мотаене. Поне возенето беше страшно удоволствие, понеже асансьорът беше целият от стъкло и през цялото време пътниците можеха да се любуват на гледката отвън.
А гледката от моята стая беше, меко казано, уникална!
Стаята и гледката
Стигнах точно навреме за залеза на слънцето над океана. Имах удоволствието да го наблюдавам през стъклена стена от 26-тия етаж. Когато се върнах в България и хората ме питаха как съм се чувствала по време на пътешествието, аз не можех да дам отговор. През по-голямата част от времето имах усещането, че съм на кино – само си седя и гледам някакъв филм, с уникални сцени, които в реалния живот обикновено не се случват. Само че тук аз бях главният герой и всичко си беше съвсем реално. Та и тази сцена беше една от тях… С уникалния хавайски залез на другия край на планетата.
Така завърши първата половина от моето околосветско пътешествие. Както като километри, така и като дни.
(Следва продължение)
Пълният пътепис на това неповторимо приключение е поместен в книга от 340 страници с меки корици и малко черно-бели снимки, цената е 15лв.. Към момента се разпространява само и единствено от авторката лично. Изпраща се по куриер или Български пощи. За да поръчате изпратете съобщение на страницата на книгата „Една обиколка на земното кълбо“. Ако нямате профил във Фейсбук, оставете коментар тук под пътеписа и Диана ще се свърже с Вас по e-mail.
Заявителят е изпълнителен директор на Асоциацията на електронните издатели, съосновател на неправителствената организация на Асоциацията на интернет потребителите. Той е собственик и администратор на уебсайта Electronic Publishing News (http://www.digital-books.ru), който публикува дайджести от новини, статии и рецензии и е хостван от DreamHost, Съединени щати. Услугата хоства множество уебсайтове, които имат един и същ цифров мрежов адрес („Интернет протокол или IP адрес“), но различни имена на домейни.
В черен списък от руския регулатор на телекомуникациите (Roskomnadzor) IP адресът на уебсайта е поставен в списъка за блокиране съгласно решение на Федералната служба за контрол на наркотиците, но целта на решението е да се блокира достъпа до друг уебсайт, хостван от DreamHost със същия IP адрес като уебсайта на заявителя. Решението за блокиране на целия IP адрес е довело до блокиране на достъпа до неговия уебсайт, който не съдържа никаква незаконна информация.
Решението
Член 10 от Конвенцията гарантира на всекиго свободата да получава и разпространява информация и идеи. Тя се отнася не само за съдържанието на информацията, но и за средствата за нейното разпространение, тъй като всяко ограничение, наложено на разпространението, непременно е намеса в тази свобода (вж. Ahmet Yıldırım, цитиран по-горе, §§ 48-54). 33
Въпросната блокираща мярка представлява намеса от публичен орган в правото да получава и разпространява информация, тъй като член 10 гарантира не само правото на разпространение на информация, но и правото на обществото да я получи (вж. Ahmet Yıldırım, цитиран по-горе, §§ 51 и 55, и Cengiz и други, цитирани по-горе, § 56). Подобна намеса ще представлява нарушение на член 10, освен ако не е предписана със закон + преследва законните цели, посочени в член 10 § 2 + е необходима в демократичното общество за постигането на тези цели. 36
Изразът „предписан от закона“ не само се отнася до законово основание във вътрешното законодателство, но също така изисква законът да бъде едновременно адекватно достъпен и предвидим, т.е. формулиран с достатъчна точност, за да може индивидът да предвиди последиците, които може да доведе до дадено действие. Законът трябва да осигури правна защита срещу произволни намеси от страна на публичните органи в правата, защитени от конвенцията.37
Руският Закон за информацията позволява на властите да блокират целия уебсайт, без да правят разлика между законното и незаконното съдържание. Съдът счита, че законовата разпоредба, предоставяща на изпълнителната агенция толкова широка свобода на преценка, носи риск съдържанието да бъде блокирано произволно и прекомерно. 38
Що се отнася до прозрачността на мерките за блокиране, Roskomnadzor не дава достъп до текста на решението за блокиране, никакво посочване на причините за мярката или информация за пътищата за обжалване. Освен това руското законодателство не предвижда разпоредби за уведомяване на трети страни за блокиране на решения при обстоятелства, когато те имат обезпечителен ефект върху правата на други собственици на уебсайтове. Жалбоподателят няма достъп до решението за блокиране: то не е представено в рамките на вътрешното производство и руските съдилища са отхвърлили искането му за разкриване.44.
Съдът подчертава, че ако правната рамка не успее да установи мерки, способни да защитят лицата от прекомерни и произволни ефекти, тя е несъвместима с принципа на правовата държава. 46
Нарушение на чл.10 ЕКПЧ.
Член 10 • Свобода за получаване и разпространение на информация • Блокирането на едро на достъп до цял уебсайт е крайна мярка, сравнима с забраната на вестник или телевизия • Блокирането далеч надхвърля първоначално насоченото незаконно съдържание • Вътрешното законодателство няма предвидимост и предпазни мерки срещу прекомерни и произволни ефекти на блокиращи мерки • Широк обхват на (Roskomnadzor) • Няма законово изискване за извършване на оценка на въздействието и потенциалните обезпечителни ефекти на блокираща мярка преди нейното прилагане • Мерки за блокиране, които не са санкционирани от съда или друг независим съдебен орган • Няма разпоредба за уведомяване на трети страни за блокиране на решения и няма достъп до решение • Няма съдебен контрол, който отговаря на конвенцията
Тъкмо вече виждахме в далечината Форума с щръкналия над него вулкан и даже ускорихме крачка, когато не помня, кой точно реши, че трябва да влезем в
Къщата на Геометричните мозайки
Там естествено зърнахме много и най-различни… геометрични мозайки. Повечето, да си призная, не ми направиха, кой знае какво впечатление, но когато в един момент се замислих за хората, стъпвали по тях преди две хилядолетия успях някак да одухотворя гледката, сякаш зървайки сенките на отдавна живели люде. Ето тук, в тази стая до атриума, пред домашния олтар, главата на дома е принасял своите дарове на боговете и предците си. До него навярно е стояла съпругата му, държейки чиния с храна, а зад тях са надничали любопитно и нетърпеливо децата им.
Ларариум
А, тук, от северната страна, може и да е била детската стая. Малчугани са притичвали насам натам върху мозаечния под, отдадени на игри или пакости. Едва ли тогавашните деца са били много по-различни от днешните. На пода може да се видят линиите определящи местата на двете легла.
Кубикула
Ако случайно ви се вижда, че стаята е малка и тъмна, да, това е така, но е по-скоро правило в древния римския свят, в който спалните (или така наречените кубикули) обикновено са точно такива – малки, тесни, с липса на достатъчно дневна светлина. Явно древните не са се задържали много в тях.
По-нататък се загледахме в един басейн, от едната страна на който още могат да се видят керамичните тръби, през които навярно се е пълнел с вода. Предполагам, че е служел като резервоар, а не за плуване, но знае ли човек.
Басейн
Всъщност къщата е огромна и се състои от два съединени дома с над 60 помещения общо. И като се има предвид, че се опира почти във Форума, тук навярно е живял някой голям античен баровец. Двете тераси с изглед към долината на Сарно също подкрепят това предположение. За съжаление домът е пострадал много по време на земетресението през 62 г., много преди да потъне под пепелта на Везувий.
След известно време прекарано в разглеждане на мозайки, накрая изскочихме на улицата и след около 2 минути излязохме на
Форума,
който естествено беше пълен с туристи. Ужасно пълен. Повече от колкото обикновено мога да понеса! Но стиснах зъби и продължих след моите спътници.
Форумът
Като за начало се спряхме при
базиликата,
която, както повечето базилики през Късната Република и Принципата, е била ползвана за нещо като Съдебна палата, както и за разни известни и неизвестни бизнес дела.
Базиликата
Централната ѝ част представлявала перистил, остатъците от тухлените колони на който могат да се видят и днес. Въобще цялата сграда е била изградена от тухли за да излезе строителството по-евтино, като после, за да ѝ придадат по-скъп вид, местните решили да я покрият със мазилка, имитираща големи блокове от мрамор. Това се случило преди Помпей да стане римска колония, а остатъците от тази мазилка могат да се видят по стените и до днес.
Преди да продължим из Форума се отбихме до
храма на Венера,
разположен на самия край на помпейското плато до пристанищната порта.
Храмът на Венера
От него не е останало много, тъй като е разрушен от земетресението през 62 г. и при изригването на Везувий все още не бил възстановен напълно. Построен е през 2 в. пр. Хр., но това, което виждаме днес са останките от построеното в началото на имперския период светилище. След окончателното падане под властта на Рим, Венера става богинята покровителка на града, понеже била възприемана за закрилник на диктатора Луций Корнелий Сула – завоевателя на Помпей. Това е и отразено в пълното ново име на селището, което включва имената и на богинята, и на диктатора: Colonia Cornelia Veneria Pompeianorum.
Скулптурата, която виждате в гръб не е някакъв древен артефакт, стърчащ над руините, а творба на полския скулптор Игор Миторай, произведения на когото са разхвърляни из целия Археологически парк, вписвайки се доста интересно в античната обстановка. Интересно, но не бих казал сполучливо.
Позяпахме, поснимахме, побутахме се с околните и накрая се върнахме обратно на Форума за да влезем в двора на
храма на Аполон,
разположен северно от базиликата.
Храмът на Аполон
Храмът е построен през 2 в. пр. Хр. върху основите на по-стара сграда по римски образец. Това римско копиране става във време преди Помпей да попадне под директната власт на Рим и учудва доста хора. Но влиянието на римляните по тия места било голямо още от времената на Третата самнитска война, когато през 290 г, Помпей става зорлем римски съюзник.
Затова и след завоюването му, латинизирането протича с бързи темпове. За около век и половина, след края на Съюзническата война през 89 г. пр. Хр, виждаме, че латинският език вече е масово използван, а жителите са станали същински римляни. И то не само защото са получили римско гражданство.
Естествено изборът на Аполон, и въобще наличието на култ към този бог е свидетелство и за други, по-стари влияния над местните, като еструско и гръцко. В двора на храма не се изпълнявали само религиозни обреди, а били изнасяни театрални постановки и провеждани гладиаторски игри. Явно мястото е било многолюдно и доста посещавано, привличайки хората по най-различни начини, но и най-вече с притегателната мистика на
Аполон и сестра му Диана (Артемида)
Като стана дума за последната, ето я и нея, от западната част на портика. Статуята естествено е копие, чиито оригинал се съхранява в Националния археологически музей в Неапол.
Диана
А храмът в ония години е изглеждал навярно така.
Храм на Аполон
Накрая излязохме и продължихме сред тълпата напред, за да се спрем за малко пред
Mensa Ponderaria
Това е маса с издълбани в нея мерки за вместимост, които били еталони в търговските дела.
Mensa Ponderaria
Веднага след това се озовахме пред
Форум Холиториум –
мястото, където древните помпейци идвали, за да си напазаруват плодове и зеленчуци.
Холиториум
На мястото бяха дошли и доста наши съвременници, които се тълпяха пред решетките, но не с намерение да си купят зеле или праз, а за да снимат вътрешността. Днес мястото на древния пазар е превърнато в склад за хиляди артефакти, изкопавани по време на археологическите разкопки от края на 19 век до сега.
Pompei Scavi, Campania, 80045, IT
Тук някъде всеки от нас тримата се пръсна накъдето му видят очите. Естествено в различни посоки. Аз постоях-постоях и се отказах да чакам реда си сред това вавилонско стълпотворение за някакви си снимки и
се мушнах в една ниша, където нямаше толкова хора
Още в мига, щом зърнах решетъчната врата отворена, с висящ катинар отстрани, без да се замисля дори за секунда, влязох през нея в и попаднах на доста приятно местенце, без туристи, но със натрупани камари от антични предмети. Чудесно място за такива антични главанаци като мен.
Складът на форума
След две-три минута обаче зад гърба ми изкочи един чичка (някъде на моя възраст), който ми крещеше нещо на неаполски диалект, но аз го разбрах много добре, какво иска да ми каже, капутът, предвид злостния му поглед, с който ме стрелкаше и ръцете му, които неизменно ми сочеха изхода. После, докато се отдалечавах, разсъдих, че съм имал късмет, че не ме е заключил вътре.
В северната част на площада се намират останките от
храма на Юпитер
Построен е през 2 в. пр. Хр. във времена, когато римските богове настъпвали, а гръцките отстъпвали в душите на помпейците. Точно и заради това той е построен в сърцето на града, на най-представителното място – Форумът.
След превръщането на Помпей в колония, светилището бива посветено освен на Юпитер и на Юнона и Минерва и така се превръща в помпейския вариант на Капитолия в Рим. Според някои изследователи, в храма се е помещавала и градската хазна.
Храмът на Юпитер
Така неусетно стигнах до северната част на Форума, а от Валя и Гената нямаше ни вест, ни кост. Също така неусетно стигнах до края и на тази част. Следващата –когато изпадна отново на помпейска вълна. И в нея май ще си останем още в Археологическия парк, преди да се понесем, към други, по-различни места.
Днешният пътепис на Цветан ще бъде своебразно продължение на пътуване му до Датун в Китай – сега ще посетим пещерите Юнган край Датун. Приятно четене:
Пещерите Юнган край Датун (Китай)
След посещението на уникалния Висящ манастир Хенгшан, следобяд поехме пътя обратно към Юнган (YUNGAN), който се намира на 16 км от Датонг (Datong, Shanxi) или Датун в североизточен Китай.
Пещерите Юнган на Буда
пък се намират югозападно от града в района на мините. До там има 3 градски автобуси с цена на билета по 1 юан. Лошото е, че автобусите не са директни, а с такси разстояието се изминава за половин час за цена от 50 юана. Ето защо ние се спазарихме за 30 юана и таксито да ни чакаше на паркинга след 2 часа.
Порталът на музейния комплекс Юнган
Сувенирният магазин пред касите
Билетът за пещерите е 130 юана. На входа един другар ни поиска паспортите и след като видя, че сме на възраст над 60 години, ни покани да влезем безплатно като пенсионери. В КНР хората се пенсионират по- рано, както някога беше в НРБ.
На отсрещния бряг са скалите, където са древните пещери
А това е нов будистки храм
Олтарът
Монахът ни издаде квитанция за пожертваните юани. Китайският НАП бди! Черната купа е пълна с вода и е някакъв вид тибетска музикална купа
Стенописите са в класически стил
Пагода
Новият комплекс от храмове е остров на колони в рекат
Сакралният път е с ,,индийска‘‘ колонада на слонски пиедестали
Дървото на просветлението на Буда
Пътят на будизма започва от Индия
И през Тибет достига до Китай
Монахът Таняо е строител на този пещерен комплекс
Пещерите Юнган (Yungang Grottoes)
сa издълбани в пясъчната скалиста клисура и се простират на 1 км, като обхващат 45 на брой големи пещери. Главните пещери № 5 и № 6 могат да се разгледат за 1 – 2 часа минимум. Да се видят обаче всичките 11 000 ниши с 51 000 статуи, където най-голямата е 17 метра, а най- малката 2 см, за нас не беше постижима цел.
Пещерите Юнган са включени през 2001 година в Световното културно наследство като класически шедьовър на Китайското будистко изкуство от 5 и 6 век.
Величественият пещерен комплекс е изпълнен с грамадни и деликатни резби и стенописи. Всички статуи са прецизни и живи, и представляват връх в развитие на будисткото изкуство и архитектура от преди 15 000 години.
Първите 5 храма са с огромни статуи на Буда, издълбани в скалите от монаха Таняо през 460 година в памет на хан Тоба Цзюнь, който въвел будизма като официална религия в царството Северний Вей. Лицата на статуите носят характерните черти на хановете. Това стротелство на храмове продължило до 494 година, докато новият хан решил да премести близката столица Пинчен на ново по-далечно място по пътя на коприната.
След това пещерните храмове били подложени на ерозията от ветровете и дъждовете, като малка част от тях били защитени от изградените дървени пагоди пред тях. През вековете се редували пожари, грабежи, разрушения и реставрации. До 1986 година работели мините, които запрашвали и повреждали храмовете.
Кметът на Датун се заел с размах с партийното си поръчение да облагороди мрачния пейзаж, да го почисти от боклука и рекултивира. Красивите градинки и храмове внасят патриотична гордост в сърцата на всеки китаец, дори и атеист, а не само за будистите. Този нов луксозен религиозен комплекс е готов да привлече още тълпи от местни, но и чуждестрани туристи.
Молитва за нас и за вас!
Буда е 17 м висок
Обядваме на гарата специалитет от мариновани свински кожички и снежна бира
За сбогом е парадът на полицейската академия в Датун
Спално купе с три грации в влака Датонг–Ксиан. 1000 км за 16 часа
Пристигаме в 9 часа сутринта в Ксиан
Неочаквано за нас, да разгледаме висящият манастир заедно с пещерите на Буда в един ден, стана една от реализираните ни мечти.
Маршрутът от Датун, Шанси до Висящия манастир и до района на мините с Пещерите на Буда
На 24 юни в Съвета за електронни медии се е провела среща на генералния директор на БНТ Емил Кошлуков с членовете на регулатора с единствена тема предаването Вяра и общество. Срещата е предавана пряко по БНТ 2 и може да се гледа.
Предисторията е свързана с усложнени отношения между ръководството и Горан Благоев, чието име от години се свързва с предаването – като автор на концепцията му и водещ. Напоследък в страницата на предаването във ФБ Благоев е изнесъл информация за тези отношения, по-късно публикацията е свалена, а страницата вече се управлява от Дирекция “Мултимедия” на БНТ.
От Горан Благоев са искани обяснения по два въпроса: 1) за липса на плурализъм в предаването, 2) за неспазване на работното време, “тъй като съм бил извън сградата на медията, когато ме е търсил Кошлуков”.
Пред СЕМ критиката на генералния директор към предаването е в две посоки:
1) сключил договор с жена си; сключил договор с гости на предаването като консултанти, а не е обявил в ефир, че им плаща;
2) хули, злепоставя, дискредитира Българската православна църква, БПЦ – и по тази причина БПЦ не участва в предаването. Тъй като фундаменталните национални интереси в тълкуването на Кошлуков включват традиционното вероизповедание – източноправославната религия (това е важно за разказа), БНТ не може да изпълнява мисията си поради този отказ на БПЦ.
Пред скоби, беше изтъкнат аргумент за зрителски писма и засегната чувствителност на вярващи. Тук СЕМ посочи, че странно защо писмата започват да пристигат едва десетина дни след предаването. И също така, че позицията на СЕМ се формира по убеждение, а не под влияние на писма. Същото казва и Съдът за правата на човека – “субективните усещания не са достатъчно основание да се обоснове нарушение на Конвенцията” (Lautsi and Others v. Italy, 66)
Относно 1), вътрешноорганизационните въпроси – счетоводна дисциплина, работно време и пр. – информацията е в БНТ и преценката е по съответните правила. Когато има данни от проверката, ще разберем.
Относно 2), свободата на изразяване:
Според СЕМ нарушение на закона няма.
Генералният директор Кошлуков изложи многократно, с едни и същи думи дори, едно основно обвинение: предаването “хули, злепоставя, дискредитира”. Според него има “серия от нарушения на вътрешните правилници, мисията, етичните стандарти и професионалната журналистика”. И някои конкретни твърдения:
БПЦ няма да участва в едно предаване, което хули, злепоставя, дискредитира. Ако в Панорама всеки ден плюят Бойко Борисов, вие ще стъпите ли там? Никой няма да влезе там, където са тенденциозно ругани и плюти.
Предаването коментира закони, корупция, разглежда решения на държавата, обвинява БПЦ и Борисов в престъпен заговор, изпълнителната власт е злепоставена като власт, която си купува църквата. Това е образователно и религиозно предаване, а не е публицистично, за да обсъжда постановления на МС.
От друга страна:
Чл.6 ЗРТ повелява да гледаме националните интереси, не да гледаме часовници на владици. Не пише да се гледат часовници, пише да се защитават националните интереси.
Човек, който е основал църква, регистрирана преди 15 години, да коментира църква, основана преди 2000 години от самия господ, е нелепо.
Ако искаш да критикуваш БПЦ, има съответен ред, който е каноничен. Ако някой смята, че църквата не работи добре – да слага расо и калимявка и да ходи да я оправя или да си основе нова.
Ние имаме нужда от повече религиозна просвета. И аз ще направя всичко за това.
Изложението на генералния директор пред СЕМ повдига въпроси: какво той смята, че пише в Конституцията и Закона за радиото и телевизията, и какво той смята, че е мисия на обществената телевизия.
Макар че г-н Кошлуков изрази специфични идеи кой, какво и как има право да коментира (църквата – само с расо и калимявка), обществената телевизия несъмнено може все още да бъде коментирана свободно.
1
СЕМ не реагира на пледоарията за нуждата от повече религиозна просвета по обществената телевизия и че директорът щял да направи всичко възможно по въпроса. Къде точно в ЗРТ има възложено задължение на БНТ да осъществява религиозна просвета? И къде точно пише, че фундаменталните национални интереси включват религиозна просвета – каквато интерпретация се чу?
Договорите на ЕС, към които България се присъедини, не включват твърдяната от генералния директор идея за християнството като фундаментален национален интерес или част от европейските ценности. Наистина, в Полша нарекоха отказа да се спомене Бог в текста на договорите най-голямата историческа несправедливост. Но мнозинството държави заявиха, че общите ни ценности са човешките права, свободата и толерантността. И да, много хора у нас ползват т.нар. отрицателна свобода – свобода от религия – и ЕСПЧ признава тази свобода.
Много важно е това да не остане незабелязано сега, когато се говори за необходимост да се формулира обществената мисия на БНР и БНТ.
2
Относно ЕСПЧ – генералният директор се позова на мнозинствено право, което било одобрено от ЕСПЧ и обосновавало предимство на БПЦ.
Всъщност конкретното решение Lautsi and Others v. Italy не се отнася до медии, а до училищно образование и засяга въпроса за кръста в класната стая. В решението изрично се казва, че то не е относимо до дидактическата реч –
72. разпятието на стената е по същество пасивен символ и този въпрос е важен, особено като се вземе предвид принципът на неутралност. Не може да се счита, че има влияние върху учениците, сравнимо с това на дидактическата реч […]
Така че да се базира теза за религиозна просвета по обществената телевизия върху посоченото решение на ЕСПЧ за допускане на кръст в класна стая не е убедително. Едно религиозно предаване никак не е пасивен символ.
3
За критиката.
“Да гледаме националния интерес, а не да гледаме часовници на владици.” Оправдано е да се гледат часовниците на владиците. В гражданското общество е така. Предполагам, че става дума за Ролекса и автомобилите на дядо Николай (според публикации – “няколко скъпи автомобила, за които твърди, че са му подарък от бизнесмени”). И понеже често по време на изказването си Кошлуков питаше чули ли сме да хулят Кентърберийския епископ и др. под. – да, чули сме да се критикуват представители на църквата – и папата го прави, и медиите, и гражданите – това не се нарича хулене обаче – а публикации и дебати за евентуални нарушения и престъпления, от как се разходват приходите от свещи до педофилия.
За богохулство трябва да се говори особено внимателно. Какво е хулене, какво е директно богохулство, какво са компромати за светци – и дали има такива – е въпрос на установяване, за което към момента няма данни. С цялото ми уважение към факта, че генералният директор е бил в затвора по политически причини – защото той реши включи този факт и антикомунизма си в пледоарията си срещу богохулството – има практика на Съда за правата на човека, нека само да спомена решението Пуси Райът.
Генералният директор се е подразнил и от “семпли и неспазващи норми властимащи“. Тук има семпли и неспазващи норми властимащи, казвам и аз. Лично мнение. Има ли пречка това да се каже по обществената телевизия?
Също така е доста особено да се твърди, че “ако искаш да критикуваш БПЦ, има съответен ред, който е каноничен и ако някой смята, че църквата не работи добре – да слага расо и калимявка и да ходи да я оправя или да си основе нова.” В демократичния свят не се налага хората да слагат расо, за да критикуват.
4
“Ако в Панорама всеки ден плюят Бойко Борисов, вие ще стъпите ли там. Никой няма да влезе там, където са тенденциозно ругани и плюти. ”
Има напоследък такава тема: властта отказва да участва в определени медии и определени предавания. Разбирам от журналисти, че падат теми – по-специално в обществените медии – защото за публицистиката има изискване за плурализъм на гледните точки във всяко предаване, а официалните представители отказват да участват. Министър-председателят/председател на ГЕРБ Борисов казва, че не ходи в БНР. Следва ли от това, че в БНР няма да се засягат теми, свързани с правителството, премиера, партия ГЕРБ?
Горан Благоев е обвинен, че БПЦ не участва в предаването. Кошлуков зае позиция: “Конфликтът не мога да го стоваря на главата на църквата”. Дали БПЦ не представена в предаването предстои да се установява – нека напомня, че СЕМ не е установил нарушение.
Какво обаче става с редакционната независимост на БНТ, ако чрез бойкот може да се предизвика падане на тема в предаване, или смяна на водещ, или поне наказанието му? В медиите се споменава и за разговори на Кошлуков със Синода по кадрови въпроси. Това как се съотнася с независимостта?
5
Вяра и общество не е публицистика, казва генералният директор, за да се занимава с постановления на МС за финансиране на БПЦ, да се интересува как се отчитат средствата на БПЦ, да оспорва избори на митрополит. То е религиозно образователно предаване, казва той.
Тогава изискването за плурализъм във всяко едно предаване не се отнася за Вяра и общество. Няма как едновременно да се твърди и че трябва да спазва изискванията за публицистични и новинарски предавания, и че не е публицистика.
Макар че според мен БНТ е в правото си да обсъжда и финансирането на БПЦ, и изборите за митрополит.
СЕМ зададе важни въпроси, но и остави съществени тези на Кошлуков без реакция. Не отварям темата налага ли се религията и заедно с това шаманизмът / или интересът към окултното едновременно да се качват нагоре в приоритетите на БНТ точно сега, когато има световен консенсус, че в науката е спасението.
И накрая, не знам доколко е уместно в официални срещи да се взема инцидентно отношение към “вероучението като важно и полезно”, защото въпросът за вероучението не влиза в правомощията на СЕМ и членовете на СЕМ не могат да изкажат друго, освен частно мнение, а вероучението е въпрос, който разделя нацията. Генералният директор спомена в изложението си дело на Норвегия пред ЕСПЧ, без да уточни кое дело има предвид. Ако това е Folgerø and Others v. Norwаy по жалба на родители – нехристияни, в решението ясно се обяснява, че вероучението може да създаде проблеми, например
информацията за личното религиозно и философско убеждение се отнася до някои от най-интимните аспекти на личния живот. Налагането на задължение на родителите да разкриват подробна информация на училищните власти относно техните религиозни и философски убеждения може да представлява нарушение на член 8 от Конвенцията и вероятно също на член 9 (пак там). […] условието да се дават разумни основания [за освобождаване на децата от обучение] представлява риск родителите да се почувстват принудени да разкрият на училищните власти интимни аспекти на собствените си религиозни и философски убеждения.
За следващия ден бяхме планували да напуснем вече Албания и да спим в Охрид, Македония. Сутринта закусихме на богато в хотела, и потеглихме по пътя към Македония, който както 90% от цялата Албания е на места в ремонт, на места се изгражда наново:
След като магистралата свърши десетина километра след Тирана, лека полека започнахме да навлизаме в планините, движейки се покрай една извита река:
Пътят може и да не е в перфектно състояние – тук-таме има неравности и дупки, поддържат се около 70км/ч без проблем, но за сметка на това беше много красив:
По пътя
По пътя
Два часа и около 2 километра след Тирана зърнахме
Охридското езеро и македонския бряг:
Охридското езеро и македонския бряг – гледка от Албания
Охридското езеро и македонския бряг – гледка от Албания
От високите планини в Албания се вижда колко голям всъщност е езерото – 30 на 15 километра, достатъчно голямо, за да се губи в далечината, като море.
Имахме две възможности да стигнем до Охрид –
по късия маршрут от северната страна (през македонския град Струга) или по дългия маршрут от южната страна, през известния македонски манастир Свети Наум. Избрахме си по-дългия маршрут, за да можем да се полюбуваме на езерните гледки.
Самият път се оказа чисто нов и точно по ръба на водата. Спокойно се поддържа и доста висока скорост:
По този път срещнахме и последния албански бункер – забавни бяха тези осмиващи отминалия режим паметници
Стигнахме и до
мини-границата между Албания и Македония край Свети Наум
Малко бавничко вървяха нещата тук, но пък никакви усложнения не сме имали. Единствено поискаха личните карти/паспортите и зелената карта на Lodgy-то.
и да не се повозиш на лодка, колкото и близко да ти е хотела до стария град:
Разходка с лодка
Охрид
Учудващо чиста е водата в това езеро
Това е така, защото тя не се задържа много – река Черни Дрим се влива, а при Струга изтича от него, освен това има много извори по дъното. В стария град има стотици малки и големи църкви,
Самуиловата крепост на хълма и чаршията,
което е станало типичната туристическа цигания. Поне слава Богу циганията се е концентрирала напълно в тази пешеходна улица на града и останалите квартали са малко или много по-автентични.
… и потеглихме към дома. Идеята ни беше да обядваме в Скопие и привечер да сме си вече в София.
Първата спирка за деня беше в
град Струга
(на 10км от Охрид), от където бурно изтича река Черни Дрин:
Черни Дрин в Струга
Пътят между Охрид и Скопие
се характеризира предимно със строежи на магистрали и джамии. Много е странно, като в Байконур се чувстваш – във всяко село има по три – четири нагласени за излитане ракети. Още по-странното е, че в тези села се развяват едни масивни албански знамена. Връщайки се от Албания не може да не ти направи впечатление, колко малко е застъпен исляма в Албания и колко наобратно са нещата в албанските поселения в Македония. Не разбирам нито от религии, нито от политика, но минавайки през тези села чувствах някаква смесица от съжаление към македонците, че трябва да се справят с този проблем, и едновременно с това радост, че не трябва да се справяме ние с него.
Малко преди Скопие почнаха едни бариери (4 броя) по магистралата, на които ни взимаха по лев-два. Даваш ги, кво да правиш…
Скопие
ни посрещна със статуя на конник. Оказа се, че това е най-често срещаното явление в този град, след йонийския капител, китайските двуетажни автобуси и забрадките. Аз бях ходил преди няколко години в Скопие и знаех за древногръцко-мюсюлманския облик на града, но за другите от групата ситуацията беше още по-шокираща.
Първо спряхме на централния пазар, който беше все едно си в Истанбул:
По сергиите се разнасяха топли чайчета в специфичните турски стъклени чашки – една много хубава традиция, която много добре пасва … на изток. И така, разбрахме едната страна на монетата.
Ама то са едни сгради, олеле! Дорийски колони със стъклени фасади зад тях…
Скопие
Едни пластмасови полилеи като от Версай по улиците, около които се прескачат стотици статуи…
Скопие
Едни построени кораби, които са по-високи от мостовете наоколо – нито могат да дойдат, нито да си тръгнат…
Едни построени кораби, които са по-високи от мостовете наоколо – нито могат да дойдат, нито да си тръгнат
Един Филип Македонски в мащаб 200:1…
Един Александър Македонски в мащаб 200:1….
…па триумфални арки….
Те и румънците имат триумфална арка, ама нямат една спечелена война… (всъщност по време на Междусъюзническата война румънците стигат практически до софийския Горни Богров – не е имало никаква войска по то време в северна България, всичко е било срещу сърботе и гърците насочено – бел.Ст.)
Ще спра с тази снимка, от която лесно си личи бутафорията на изграждане на тези декори … ъъъ … сгради:
Изграждане на минало
Не знам, това сигурно е някаква форма на защита и диференциране от съседния квартал с чайчетата. Не знам, може би това е и единствения начин…
Както и да е,
върнахме се при колата на паркинга,
където я заварихме със счупен заден ляв прозорец и съответно с две чанти по-малко:
Липсваха мръсните ми гащи и тениски,
както и чантата с допълнителните обективи на фотоапарата ми (имах си чудесна Sigma 18-50mm f2.8 EX DC, сега вече си я нямам -> вероятно е или в римския декор, или при чайчетата).
За сметка на това обаче си имах удоволствието да си платя паркинга, за да мога да излезна от него, и да се запозная с македонската полиция, която в събота нямала печат и не можела да ми подпечатат служебната бележка, която ще ми потрябва при напускане на тази чудесна страна (малко се ядосах заради обектива).
Та така, опитахме се да почистим натрошените стъкла от последния ред седалки и подготвихме Lodgy-то за последните 250 км от Скопие до София:
Мда,
ние обичаме по-алтернативните дестинации за пътуване, но явно си има причини те да са именно алтернативни и непредпочитани,
застрахователите да се дърпат да застраховат колите за там и т.н. Наясно съм, че това е просто късмет … можеше да се случи и в Германия да бяхме отишли – гадни хора има навсякъде по света. Както не съжалявам, че отидохме до Армения, така и не съжалявам, че минахме през Македония. Просто ме е яд, че някаква такава случка малко ми почерня спомените – основната причина, поради която пътуваме толкова много.
Влезнахме си в България,
ширна се един хубав път (още съм ядосан за обектива):
По пъря в България
За пореден път си казах, че именно когато се прибирам обратно вкъщи, се усмихвам най-истински:
У дома
Определено
препоръчвам Албания като туристическа дестинация
Много ни беше интересно, видяхме много красиви неща, извадихме си наши си изводи за тази страна. Според мен избраният маршрут е удачен, реално погледнато не успяхме да разгледаме единствено Шкодра на север. Засега Албания върви като че ли малко зад България, но като гледам мащабите на строителство, може и да не е още дълго време така…
Навъртяхме малко повече от 2000км, средният ни разход беше 5,9л/100км, при средна скорост от около 50км/ч. Похарчените пари за всичко (с подготовка, спане, ядене, път) се закръглиха на под 500 лева на човек за 7 дни.
Ако имате някакви въпроси или съм пропуснал нещо (хаха, с този обем – едва ли), ще се радвам да ви помогна с каквото мога.
Сега ни предстои доста по-сериозно пътешествие обаче…
Правилно е да се пише бардак. Думата е заета от руски – бардак. Бардакът си остава бардак, дори и момичетата в него да свирят на пиано или да смятат интеграли между две прегръдки. Подреди си малко стаята – виж какъв бардак е!
Правилно е да се пише покъщнина. Опитваха се да спасят покъщнината си от горящите колиби. Помещението беше малко и голо, в него нямаше никаква покъщнина, освен стар дрешник, обикновен дървен стол и желязно легло.
