Тайната на източниците в журналистическата работа е част от свободата на изразяване. Нарушенията в тази област са нарушения и по чл.1о – свобода на изразяване – в Конвенцията за правата на човека. Точно по тази причина след решението Гудуин от 70-те Съдът за правата на човека има все повече практика, от която могат да се формулират и стандарти. Етичната комисия на българските медии също има становище по въпроса.
Преди време Стоян Мавродиев и Комисията за финансов надзор поискаха от Капитал да разкрие тайната на източниците си. След отказа бяха наложени глоби. Решенията бяха обжалвани и първата инстанция се произнесе в полза на журналистите.
Административният съд – София е отменил решенията на СРС по две дела и е потвърдил двете наказателни постановления за глоби. Решенията на АС – София град са окончателни. Те не са нови, но не са отразявани тук досега.
Ето и решенията:
Съдът казва за поведението на журналистите следното:
Под предлог, че журналистическите източници са защитени и органите на държавната власт не могат да ги задължат да ги разкрият /чл. 10 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи/, не се представя исканата от КФН информация.
В решенията на втората инстанция по същество има един аргумент – “възпрепятстване работата на финансовия надзор”. Но при разкриване на тайната се вземат предвид и други обстоятелства. Например кой пита.
През 2010 Голямата камара на Съда за правата на човека с участието на българския съдия Здравка Калайджиева се произнесе по делото Санома срешу Нидерландия. Решението е по казус, свързан именно със защитата на тайната на източниците. Прокуратурата настоява за разкриване на тайната на източниците. ЕСПЧ (Голяма камара) приема, че прокуратурата е страна в разследването, защитаваща интереси, несъвместими със защитата на тайната на източниците.
Макар прокурорът да е обвързан от изисквания за почтеност, той е страна и защитава интереси, потенциално несъвместими със защитата на тайната на източниците, поради което няма гаранции, че ще бъде толкова безпристрастен, колкото се изисква.
Прокурорът трудно може да се разглежда като обективна и безпристрастна фигура – каквато е необходима, за да направи необходимата оценка и претегляне на различните конкуриращи се интереси и на рисковете, свързани с разкриването на тайната на източниците.
Като взема предвид ефекта, който едно разкриване би имало и за източниците на информация, и за изданието, ЕСПЧ приема, че оценката на обстоятелствата трябва да се извършва от съда или друг независим и безпристрастен орган.
ЕСПЧ стига до извода, че има нарушение на чл.10 под предлог – би казал АС – София град – че отсъстват адекватни правни мерки за независима оценка на баланса на права и разкриването на тайната на източниците под натиска на прокуратурата не е в съответствие с ЕКПЧ.
Капитал отбелязва, че се подготвя дело в Страсбург. Наистина ЕСПЧ най-добре може да приложи стандартите на чл.10 ЕКПЧ. Тук само обсъждаме какво е състоянието на защитата на тайната на журналистическите източници в България.
И поглед в перспектива : единственият кандидат за главен прокурор ни информира, че
Публичното оповестяване на факти и доказателства по разследвания ще бъдат оповестявани и занапред. Това ще се прави, когато защитата или някой друг не казва истината.
Такива изказвания, които конституират прокуратурата за господар на истината, обясняват много добре защо според решението Санома журналистически източници не се разкриват пред прокуратурата.
От Twitter научаваме за ново производство пред Съда на ЕС: по много интересния въпрос как отговорността на платформите се съчетава с Директивата за електронната търговия.
Ето например рецитал 48 от Директива (ЕС) 1808/2018 (ревизията на медийната директива) предвижда, че
(48) Предвид естеството на ангажираността на доставчиците със съдържанието, предоставяно от услугите на платформите за споделяне на видеоклипове, тези подходящи мерки за защита на непълнолетните лица и широката общественост следва да бъдат свързани с организирането на съдържанието, а не със съдържанието като такова. Ето защо, изискванията във връзка с това, които са изложени в Директива 2010/13/ЕС, следва да се прилагат, без да се засягат членове 12—14 от Директива 2000/31/ЕО, в които се предвижда освобождаване от отговорност за незаконна информация, която се пренася или се съхранява автоматично, непосредствено и временно, или се съхранява от определени доставчици на услугите на информационното общество. При предоставяне на обхванатите от членове 12—14 от Директива 2000/31/ЕО услуги тези изисквания следва също така да се прилагат, без да се засяга член 15 от посочената директива, който изключва налагането на тези доставчици на общи задължения за контрол на такава информация и за активно търсене на факти или обстоятелства, които указват на незаконна дейност, без обаче това да се отнася за задълженията за контрол в конкретни случаи, и по-специално без да се засягат разпореждания на национални органи в съответствие с националното право.
Въпросът е следният:
New CJEU reference (C-500/19, Puls 4 TV): should Art 14 ECommerce Directive be interpreted in the sense that an online video platform (like YouTube) plays an “active role” when it suggests videos, facilitates search, provides help to users and shows targeted ads?
— Tito Rendas (@titorendas) August 19, 2019
Обстоятелствата по делото са обяснени тук.
Документите ще се появят на сайта на съда тук.
Подобно дело С-682/18 тук.
